Пени Винченци
Дилемата (24)

Глава 23

— Значи ти искаш да излъжа заради теб. Това ме молиш да направя, нали?

— Мисля, че е така. Да — отвърна много тихо той.

Последва продължително мълчание. Бяха в кухнята и седяха един срещу друг от двете страни на масата. „Много е подходящо — помисли си тя. — Все едно съм в съда.“

— Твърде много искаш от мен.

— Съгласен съм. Никак не ми се ще да те моля за това, никак.

— Тогава защо…

— Няма друг начин.

— Бард, сигурно има.

— Няма кой друг да го направи. Не мога да помоля за това никого от фирмата. Няма да стане. Нито пък мога да накарам децата или майка ми. Оставаш само ти.

Изведнъж Франческа се почувства напълно объркана. Ако някой я беше попитал как се казва, нямаше да може да му каже. Погледна към Бард, който й казваше, че черното е бяло и че две и две прави пет, и почти й се прииска да се изсмее, беше толкова нелепо.

— Бард, не е нужно никой да лъже. Можеш да кажеш истината.

— Ти не разбираш — отвърна той. — Ако кажа истината, с мен е свършено. Животът на всички ни ще пропадне — твоят, на децата, на майка ми.

— Но аз мислех, че това при всички случаи ще стане. И така всичко ще трябва да бъде конфискувано, и къщите, и всичко останало.

— Да, с повечето от тези неща ще стане точно така, но аз не ти говоря за това.

— А за какво?

— Знаеш за какво. Говоря ти за факта, че аз ще бъда… с мен ще бъде свършено като личност.

— Искаш да кажеш, че всички ще знаят, че си мошеник?

Тя си даде сметка, че прозвуча прекалено грубо, дори жестоко, но не можа да се сдържи. Това, което той правеше с нея, също беше жестоко. Очакваше, че ще се разкрещи, ще започне някоя дълга тирада, ще се опита да се оправдае, но Бард само продължително я изгледа.

— Да — каза той, — ще стане точно така.

— И тогава?

— Предполагам, че в такъв случай… ще ме осъдят.

— За измама?

— Да.

— Ще отидеш ли в затвора?

— Възможно е, много е вероятно. Да. Ако се докаже, че съм виновен.

— Аха.

— Франческа, представи си за момент какво би означавало това. Помисли какво ще стане с живота ти. Аз ще бъда в затвора. Децата ще трябва да живеят с това петно. За Кити няма да има значение, разбира се, но това ще я преследва цял живот. А малкият Джек, помисли си колко ще страда той. И Барнаби, и Тори, и Кирстен — те и без това трябва да се справят с толкова много неща. А майка ми? Помисли си как ще й се отрази.

— Мисля, че майка ти ще предпочете да кажеш истината — отбеляза Франческа.

Той замълча.

— Значи аз трябва да дам показания в съда, така ли? — попита тя.

— Да, най-вече там. Въпреки че, естествено, не може да бъдеш накарана насила. Като моя съпруга не си задължена да даваш показания. Дори тогава на теб официално ще се гледа като на ненадежден свидетел — каза той и без да иска, се усмихна.

— А кога за първи път трябва да кажа тази лъжа?

— Е, не знам точно. През някоя от следващите седмици. Ще те попитат, сигурен съм.

— Защо?

— Защото е неизбежно. Вече ме питаха дали съм знаел за продажбата на тези конкретни акции.

— И ти отговори…

— Естествено, отговорих, че нямам представа. Но те имат извадки от сметките за телефонните разговори и факсовете, а в тях се загатва за това. Разбира се, на този етап всичко е още твърде неясно. Почти като закодирано. Трябва да ти кажа, че съм изненадан… — Той млъкна.

— Изненадан от какво?

— А… нищо. Няма значение. Много ги бива. Не го очаквах и съм впечатлен. — Той пак се усмихна.

— И кого първо трябва да излъжа?

— Ами предполагам, че първо онзи, който води разследването. Счетоводителите от криминалния отдел, вероятно и ОБИ.

— Кого?

— Отрядът за борба с измамите.

— О, господи! — В този момент тя осъзна реалността с целия й ужас и грозота. Дотогава гледаше на всичко като на философска дискусия, с всичките „какво би станало, ако“ и „ти би ли направил“ и т.н. Сега изведнъж си даде сметка какво означава това. Бард можеше да бъде обвинен в престъпление, да има разправии с полицията, да го пратят в затвора, а тя — да се окаже въвлечена в цялата работа, защото би могла да го спаси.

— Кой друг знае за акциите? — попита Франческа. — Искам да кажа в компанията? Мисля, че трябва да знам.

— Пийт Барбър — отвърна тихо той.

— Пийт? Бард, не е възможно, той е толкова…

— Искаш да кажеш праволинеен? — Той се усмихна. — Знам. Наистина е, по свой собствен, малко странен начин. Но в тази работа е затънал до шията. Както и аз.

— Някой друг?

— Няма никой друг.

— Обясни ми пак какво точно искаш да кажа и по какъв начин би ти помогнало.

Тя усети, че той изтълкува думите й погрешно. Сметна, че се е съгласила, и лицето му се промени, отпусна се и очите му светнаха.

— Искам само да кажеш, че в този ден не съм бил в Лондон. Това е всичко. Били сме в провинцията или някъде другаде, където и да е. Не е чак толкова много.

— Така не би могъл да водиш тези телефонни разговори, нали? Разговорите с хората, на които си наредил да продадат акциите.

— Да, да. Точно така. Много е просто.

— А те ще ти повярват ли?

— Да, разбира се. Е, предполагам, че могат да поискат…

— Доказателства?

— Е… няма да е нещо много затрудняващо. Да кажем, дневник, в който си си записала, че е било така или нещо подобно.

— Бард, но нали всички ще знаят, че в този ден не си бил в Стайлингс? Бавачката, Сенди, Хортън…

— За бога! — извика той и удари с юмрук по масата. Тя подскочи и се загледа в него почти изплашена. — Не създавай трудности, не поставяй нови проблеми. Можем да го направим. Можем да измислим какво да кажем. Важното е ти да си съгласна да го направиш заради мен. Това би имало много голямо значение, Франческа, мога да спася нещичко, всъщност доста, мога да продължа или да започна отначало. В противен случай с мен е свършено. Излизам от играта.

Последва продължително мълчание. Тя остана да седи на стола си, изчака. Повтори наум думите му, опита се да ги осмисли, да разсъждава логично, да отговори нещо, но не можа.

— Няма да го направиш, така ли? — каза той накрая. В гласа му се усети студенина и дори враждебност. — Не искаш да ми помогнеш, не искаш да направиш за мен дори само едно нещо. Отговорът ти е „не“, така ли?

— Бард, не съм казала това. Нищо не съм казала. Не знам. Не мога да мисля, не мога да взема никакво решение. Трябва да ми дадеш време. И да ми кажеш още неща. Повече неща за всичко това.

— Не знам какво имаш предвид — рече Бард искрено озадачен. — Казах ти всичко.

— Не, Бард, не си. Ти ми каза само за това… за този телефонен разговор, в който е ставало дума за продажбата на акциите, но нищо друго. Аз трябва да знам всичко. Всичко, свързано с това, всичко, което си направил. От самото начало.

— А, не. Това наистина ще бъде неразумно.

— В такъв случай отговорът ми е категорично „не“…

— Франческа, мисля, че не разбираш.

— Не ми говори така! — този път тя изкрещя. — Не, Бард, не ми казвай, че няма да мога да разбера, защото, кълна ти се, ако пак го повториш, ще изляза през тази врата и вече никога няма да ме видиш. Никога. Ти ми го казваше през целия ни брачен живот, казваше ми, че няма да разбера, отнасяше се пренебрежително към мен, обгръщаше се в някаква смешна тайнственост. Искам да знам всичко. Искам всичко да ми разкажеш. За Тереза Буут, тя е замесена по някакъв начин, и за Найджъл Кларк… и там има нещо, нали? И…

Тя замълча, уплашила се изведнъж, че си е позволила да мисли за тези неща и да му ги каже, и че вече не трябва да ги държи в себе си.

— Франческа — гласът му прозвуча съвсем нормално, — ти наистина не разбираш, изобщо нищо не разбираш. Не схващаш ли, че не съм ти казвал, защото така е много по-добре? Много по-добре е да не знаеш всичко, а най-добре — да не знаеш нищо.

Последва друга дълга пауза. Тя се замисли върху думите му, върху факта, че това, което й беше казал, всъщност е било само началото, а не краят на цялата история. Беше шокирана. Усети се уязвена и така сломена, сякаш я беше ударил. После тя стана и се отправи към вратата.

— Къде отиваш?

— В стаята си. Трябва да помисля. Трябва да помисля много върху всичко това. Съжалявам, Бард, но не мога да ти дам отговор. Още не. Много е сложно.

— Добре — каза той накрая. — Мога само да кажа, че аз бих го направил за теб, и то без колебание. Лека нощ, Франческа.

Той се изправи, мина бързо покрай нея и излезе в коридора, после се изкачи по стълбите и отиде в кабинета си. Чу го да затваря вратата зад себе си. След малко и тя се качи горе и си легна. За нейна голяма изненада не след дълго заспа.

 

 

Сутринта Бард беше излязъл. Беше оставил бележка пред вратата на стаята й, в която я уведомяваше, че през целия ден ще бъде у Пийт Барбър. „Не е нужно да бързаш“ — беше написал той и се беше подписал просто „Бард“. Тя се обади по телефона в Стайлингс и макар да си даваше сметка колко ще натъжи Джек, каза на бавачката да не води този ден децата в Лондон. Имаше нужда да бъде сама. Почувства се много странно. Ако някой я беше попитал как би й се отразила подобна ситуация, тя щеше да му отговори, че сигурно би била объркана или уплашена. В действителност не изпитваше нищо подобно. Разбра, че в този момент най-вече е изумена от това, че Пийт Барбър е замесен. Пийт със скованите маниери, с официалните дрехи и старомодната галантност. Фактът, че е възможно, че той може да бъде обвинен в такива неща, я накара да осъзнае колко сериозно би могла да се заблуди. Иначе се чувстваше странно спокойна, като че ли животът беше спрял за нея. Един-два пъти дори се запита дали не сънува. Сънят трябваше да свърши, за да се върне към реалността и да премисли всичко отначало, целия отвратителен сценарий. Сякаш гледаше филм или програма по телевизията. Виждаше себе си и съпруга си в дома през онази нощ, чу го какво й казва — че е продал незаконно собствените си акции, за да спаси кожата си. Видя се как осъзнава, че се е омъжила за мошеник — продължаваше да употребява тази дума вместо по-приемливата измамник, защото тя й помагаше да се придържа към реалността, а не да се отвлича с някакви романтични фантазии. Видя също какво се иска от нея — да стане съучастничка, да излъже заради него, дори може би под клетва. И тук филмът свърши. Искаше той да продължи, за да види какво решение ще вземе и да действа в съответствие с него, понасяйки последствията. Но това естествено не можеше да стане.

Тя си спомни колко пъти сама беше казвала, че съпругите на крадците, на обирджиите на влакове и на убийците не биха могли да не знаят истината. Не е възможно да живееш с някого и да не виждаш или да не отгатваш какво става. Не можеше да си представи как една жена би могла да бъде толкова глупава, толкова сляпа, та да не разбере, че човекът, с когото живее, лъже или краде. Много пъти в разговори с приятелките си беше изразявала мнението, че е абсолютно невъзможно съпруги, замесени в голям финансов скандал, да продължават да си мислят, че техните мъже са си вършели съвсем честно работата. Никой не би могъл да бъде толкова наивен и заблуден. Сега изведнъж прозря истината, видя как стояха нещата в нейния случай. Разбра, че е знаела, естествено, че е знаела. Беше потискала съмненията си, пренебрегвала страховете си. Казвала си беше, че това не може да бъде. Беше обръщала гръб и беше считала за невъзможно мъжът, когото е обичала, с когото бе споделила леглото си и му бе родила деца, когото е познавала най-интимно, да бъде в най-добрия случай двуличен, а в най-лошия — нечестен. В основата на цялата заблуда стоеше някаква арогантност, увереност, че всичко ще бъде наред. В противен случай тя би трябвало да бъде много наивна и доверчива до глупост. Знаела е, разбира се, че е знаела, защото беше виждала, чувала и дори прочела доказателството, но тъй като не го беше разбрала, решително беше отказала да потърси значението му. Беше си самовнушила, че потайността на Бард, неговото странно поведение и често неадекватни реакции са симптоми на някакъв комплекс, на арогантно отношение както към нея, така и към всички останали. А по този начин просто му е било по-лесно, защото всъщност никога не се беше наложило да я лъже. Тя беше приемала, въпреки че не си го признаваше, с благодарност липсата на информация и на обяснение. Беше видяла, че по този начин той очевидно иска да я заблуди и да отклони вниманието й, и му беше позволила да го прави, защото това й беше изгодно. Така че всъщност тя беше съдействала за всичко, а сега би трябвало и да изпълни онова, за което я беше помолил. Дилемата, пред която сега се беше изправила благодарение на погрешното си поведение, в действителност съществуваше от доста време. Молбата на Бард само я беше актуализирала. Тя си спомни с болка и омерзение за онази не много далечна нощ, когато Бард я беше попитал колко много го обича и дали би направила нещо нечестно, нещо нередно заради него. Спомни си също как категорично му беше казала, че няма да го направи. Сега изведнъж всичко това беше станало реалност, а не някакво отвлечено и дори забавно предположение. Франческа си даде сметка, че изобщо не е толкова сигурна какъв ще бъде отговорът й. Запита се дали още тогава е знаел, че може да поиска такова нещо от нея, и затова е пожелал да разбере как би постъпила. Чувството й за изолираност, което беше се засилило много след банкрута, се задълбочи. Беше напълно сама, изправена пред тази дилема; това беше един изцяло личен въпрос, който ангажираше само собственото й съзнание и който тя трябваше да разреши със собствения си разум и чувства. Но същевременно по най-ужасяващ начин проблемът не засягаше само нея, а и много други. Някои от тях й бяха твърде скъпи, други — по-малко. Опита се да не мисли за тях, защото знаеше, че влиянието им може да бъде опасно за решението й и може да я тласне в погрешна посока. Джек, Кити, майка й, Джес, Кирстен, Барнаби, Оливър, Мелинда, Хедър Кларк — всички я караха да направи това, което беше поискал Бард, за да го запази такъв, какъвто го познаваха. Тя се питаше какво би й казал всеки един от тях. Знаеше, че Джес би я накарала да каже истината, както самата тя би го сторила. Но Джес не знаеше и болката, която би изпитала, когато узнаеше за това, щеше да бъде непоносима. Франческа би могла да й я спести. Беше по-малко сигурна за реакцията на собствената си майка. Кредото на Рейчъл беше прагматизмът.

Тя не мислеше за мнението на децата, с изключение на това на Лайъм. Лайъм — неин любовник, съучастник в прелюбодеяние, в едно почти кръвосмешение — беше заел такова централно място в живота й само за броени дни, че вече не можеше да си го представи без него. Въпреки това в продължение на часове тя не беше мислила за него. Спомни си едва сега и с изумление си даде сметка какво беше той за нея. Не можеше да си представи какво би я посъветвал той. Едва ли щеше да се изненада. Мнението за баща му беше и без това твърде ниско. Онази нощ беше напуснала хотел „Браун“ разтреперана и дълбоко разстроена както физически, така и емоционално. Беше затворила вратата на стаята, все още чувайки гласа му, който й казваше, че лоялността й към Бард не е нормална, че не е нормално да продължава да твърди, че го обича.

— Ти не го обичаш, сигурен съм. Той не те заслужава.

— Лайъм, той е мой съпруг и баща на децата ми и аз не мога да го напусна.

Но ако не направеше това, което Бард я беше помолил, тя все пак трябваше да го напусне. Така че дилемата се отнасяше както за брака й, така и за всичко останало.