Пени Винченци
Дилемата (8)

Глава 7

Потвърдиха го официално. Вече нямаше място за съмнения и неясни страхове — плод на вманиачаване. Сега всичко беше потвърдено официално с една или по-скоро с няколко дълги думи. Според тези дълги думи Кити имаше вентрикуларен преграден дефект, което означаваше, че тя има дупка в онази част на сърцето, която изпраща кръвта да циркулира из малкото й телце. Сърцето й не работеше много ефикасно и кръвообращението й не беше много добро. И е възможно, „само допускам, че е възможно“, подчерта докторът, „да се наложи хирургическа корекция“.

Франческа стоеше пред него с бебето в ръце, след като го бяха върнали от рентгеновото отделение. Държеше малкото телце, което не получаваше всичката необходима му кръв. Това бе и причината да страда често от настинки, да не наддава килограми и да се чувства неразположено, а може би и да изпитва болка. Освен това се налагаше да изтърпи още повече. Ще трябва да режат тялото му, да бъркат в него и да го шият. На малките й бели гърдички щеше да се появи голяма червена рана. Франческа стисна ръката на Бард, погледна уплашена към господин Лаудър и попита, като същевременно си мислеше колко всекидневни и абсурдно неадекватни на ситуацията бяха думите: „А сега какво ще правим?“

— Ами сега ще ви препоръчам да се консултирате с хирург по сърдечно-съдови заболявания, който да реши кога да бъде извършена операцията, ако изобщо се налага. В момента не мога да твърдя със сигурност колко сериозно е положението, нито пък да кажа дали е нужна операция. Все пак струва ми се, че ще е по-добре за Кити да се изчака докато порасне още малко и стане по-силна.

— Но ако нещата се влошат — попита Франческа, събирайки всичката си смелост, за да изрече с треперещ глас думите, — ако тя не може да изчака да порасне и да стане по-силна?

— Това ще реши хирургът — отвърна господин Лаудър и се усмихна възможно най-окуражително. — Да ви кажа, според мен малко вероятно е той да не се съгласи с мнението ми да се изчака с операцията. Естествено, в никакъв случай не бихме искали да рискуваме, нито пък да губим време напразно. Сега, ако ми позволите…

И той започна да върши своята част от работата. Вършеше я с лекота и без бавене. Вдигаше телефона, вземаше си бележки, повдигаше вежди, усмихваше се, кимаше с глава, четеше това, което си беше записал. После с добре заучени фрази ги увери, че няма от какво да се безпокоят, че това са прекрасни хора, че са най-добрият хирургически екип, че там се полагат възможно най-добрите грижи за пациентите и операцията може да бъде насрочена за възможно най-ранната дата. Уведоми ги, че веднага ще изпрати резултатите от изследванията и заключенията си на господин Морисън-Смит — консултант по сърдечно-съдова хирургия в болницата „Сейнт Ендрюс“, и ако той реши, че трябва да я прегледа по-скоро, това също може да се уреди без проблеми.

— Ще мине почти седмица — отбеляза Франческа. — Не може ли по-рано?

— Госпожо Чанинг, както вече ви казах, в случая не е нужно да се бърза. Не е спешно и повечето хирурзи биха предпочели да поизчакат тя да порасне още малко. Не искам да ви вдъхвам прекалени надежди, но в някои случаи, дори бих казал в доста случаи, сърцето се възстановява само и операцията не е необходима. Това е една много малка дупчица. Бебето ви не е сериозно болно. Доколкото си спомням, вие ми казахте, че е наддала почти половин кило, откакто я видях за първи път. Това е чудесно и много окуражително. Опитайте да не се безпокоите, госпожо Чанинг, и вие, господин Чанинг. Естествено, това сигурно ви притеснява, но…

Той продължи да говори в този дух с безпристрастния си глас. Това беше гласът на логиката, на професионализма. „Естествено е да говори така“, помисли си Франческа. Този глас няма нищо общо със собственика на сърцето, който бе доведен при него за преглед. Това беше просто една малка пациентка, с която не го свързваше нищо. Той не я е хранил и отгледал, за него тя не беше нещо изключително скъпо и важно, за което собственото му сърце да изпитва непоносима болка. Тя погледна към дъщеря си, която беше необикновено притихнала и спеше, което също не беше много характерно за нея. Притисна я по-плътно до гърдите си, сякаш искаше да я предпази от този груб свят, който беше допуснал такава несправедливост и се бе отнесъл толкова жестоко с нея. Опря бузата си до меката като коприна косица и се опита да се успокои.

— И каква е прогнозата ви? — попита неочаквано Бард.

— Не ви разбрах?

— На каква реална опасност е изложена? Какви са шансовете й за пълно възстановяване със или без операция? Какви са рисковете от самата операция?

Господин Лаудър му се усмихна и се замисли, преди да отговори. Даде ясно да се разбере, че обмисля внимателно отговорите си.

— Доколкото е възможно да се ангажирам с такава декларация, според мен тя не е изложена на непосредствена опасност. Шансовете за пълно възстановяване зависят от голям брой фактори, които предпочитам да обсъдите с господин Морисън-Смит. Разбира се, като всяка операция рискове има и ще е погрешно от моя страна да ги изключвам. Много зависи от това каква ще бъде продължителността на операцията, до каква степен ще е нужна анестезия, какво е общото здравословно състояние на детето, но пак твърдя, че господин Морисън-Смит ще може по-добре да ви каже всичко това…

— Значи това, което казвате, направо е една безсмислица, така ли? — попита Бард.

— Не ви разбрах?

— Всички тези „ако“ и „може би“. Аз се нуждая от факти и искам да знам как бихме могли да ги получим, да получим нещо по-задоволително от тези глупости.

— Господин Чанинг — отвърна спокойно Лаудър, давайки ясно да се разбере, че му е понятно състоянието на Бард и че той като лекар не би следвало да му обръща внимание и ще трябва да говори като на едно средно интелигентно дете. — Уверявам ви, че това е най-определената диагноза, която можете да получите на този етап. Медицината не е точна наука, както, разбира се, ви е известно, особено пък в ситуация като тази. Дъщеря ви е много мъничка и много дребничка. Човек няма как да не си служи с „ако“ и „може би“, както се изразихте вие…

— Опасявам се, че ще се наложи да проверя това ваше твърдение — каза Бард. — Не мога да повярвам, че не е възможно да получа по-определена диагноза, както вие се изразихте, отколкото получих тази сутрин.

— Бард — прекъсна го Франческа. — Бард, недей…

— Господин Чанинг, разбира се, че можете да се допитате и до някой друг. Това си е абсолютно ваше право. Но аз бих се… — Той се поколеба, след това отново се усмихна още по-любезно и каза с още по-смразяваща увереност: — Бих се изненадал много, ако ви кажат нещо по-определено. Въпреки това обаче, ако вашето желание е такова, ви препоръчвам да се обърнете към друг педиатър, а може би след това ще решите да се върнете отново при мен, за да обсъдим по-обстойно състоянието на дъщеря ви.

— Добре — съгласи се Бард. — Това и ще направим. Защото…

— Господин Лаудър — намеси се Франческа, като си пое дълбоко въздух и се стараеше да не гледа към Бард, — не съм съвсем сигурна, че трябва да постъпим така. Няма ли нещата да се забавят, ако отидем и при друг специалист? Означава ли това, че вие няма да изпратите резултатите от изследванията на господин Морисън-Смит веднага…

— О, не, не. Разбира се, че ще ги изпратя. И ще ви се обадя. Но няма да го карам да я прегледа, тъй като нещата ще бъдат малко висящи, докато търсите още едно мнение…

— Добре, ние ще обсъдим въпроса помежду си и ще ви се обадим — каза Франческа, като продължаваше да не гледа към Бард, но тонът й беше много категоричен. — Естествено, ако бихме могли…

— Разбира се. Както вече ви казах, случаят не е спешен и ви съветвам да не се безпокоите прекалено много. — Той се изправи, усмихна се, протегна ръка първо на Франческа, а после и на Бард и погъделичка Кити по брадичката. — Много е хубава. Сигурен съм, че ще се оправи.

 

 

— Как можа да направиш това? — скара му се Франческа веднага след като излязоха на улицата. — Как можа да се държиш толкова грубо и арогантно?

— Той беше груб и арогантен — отвърна Бард, — а да не споменавам, че е и некомпетентен. Говори ни като на малоумни, не даде нито един свестен отговор…

— Бард, не може да има свестни отговори, както ти се изразяваш. Всъщност вече знаем доста неща. На този етап не би могъл да каже нещо повече, не може да прогнозира дали ще е необходима операция, или не, нито пък да каже каква е степента на риска. Не съм никак изненадана, че той ти говореше като на малоумен, защото ти се държа като такъв.

— О, за бога — ядоса се той, — тази сутрин ми се събра достатъчно, за да слушам и това.

— Така ли? — Обзе я такъв силен гняв, толкова заслепяващ, че почти изпита удоволствие от това. — Значи ти се е събрало твърде много? Бард, как можеш да говориш така, след като Кити е болна, и то сериозно болна, може би дори изпитва болка и със сигурност страда, без да знаем колко. Идва ми да я взема и да избягам с нея. Господин Лаудър постави на твое разположение всичкия си опит и познания, а трябваше да изслуша твоите обиди. Потресена съм, Бард, потресена съм до дъното на душата си, а днешното ти изпълнение допринесе още повече за това. Ще заведа Кити вкъщи и нямам намерение да ходя на никакви други консултации, докато не се видим с господин Морисън-Смит. Ако тогава не сме напълно доволни, може да мислим за друг специалист.

— Франческа, ще направим това, което аз считам за най-добро.

— Не, няма да го направим. Защото няма да е добро за Кити. Не и на този етап. Говорим по случая само от няколко дни, а тя е била болна през целия си малък живот. — Внезапно тя притисна бебето към себе си, като че ли да го предпази. — Ще ти кажа, че ако не бях поела нещата в свои ръце, тя щеше да продължи да си боледува вероятно докато не станеше късно. Така че не ми казвай какво е най-добро за нея, моля те. Както и да е, сега аз си отивам вкъщи, а какво ще правиш ти, не знам.

— Без съмнение ще трябва да отида на работа. Имам да върша куп неща.

— Разбира се.

— Ще ти се обадя по-късно, когато имам време да помисля върху това.

Тя сви рамене.

— Добре. — Обърна му гръб, отключи вратата на колата и започна да закопчава Кити със сложната плетеница от презрамки върху малката седалка.

— Франческа…

— Да, Бард? — Усети ледената студенина в гласа си.

— Франческа, аз… аз само съм загрижен кое ще е най-добро за Кити. Не съм искал нищо друго.

— Така ли?

— Да, по дяволите, точно така.

— Добре — отвърна тя хладно и влезе в колата.

Той не се обади по телефона през целия следобед, но се върна вкъщи най-неочаквано в шест часа с огромен букет цветя. Черните му очи изразяваха искрено съжаление.

— Обичам те — каза той и я целуна. — Трябва някак да се справим с това. Ще се срещнем с този Морисън-Смит, а после ще се консултираме и с някой друг.

Това беше почти като извинение. Тя знаеше какво му е коствало и затова се засмя, прие цветята и го целуна.

— Благодаря ти. И аз те обичам. Разбира се, че ще се справим. Ще отидем при господин Морисън-Смит във вторник. Всъщност много скоро.

— Значи ти вече си го уредила?

Тя издържа погледа му.

— Да, да. Разговарях с господин Лаудър следобед.

Помисли си, че той може да избухне, да й каже, че е нямала право да го прави, преди да се е съгласил. Но той замълча, а после, след като очевидно беше положил доста усилия да се овладее, каза:

— Добре. Ще дойда с теб.

 

 

„От всички унижения, изглежда, че това щеше да е най-лошото“, помисли си Лайъм. Да стои в този натруфен кабинет срещу някакъв кретен в лъскав костюм и пъстра вратовръзка, с мазна, пригладена назад коса и окачена в рамка на стената фотография на някаква сексбомба с дълга руса коса и огромни, почти изхвръкнали от сутиена цици и да се моли. Беше по-лошо дори, отколкото да се моли на баща си. Все пак към него той изпитваше някакво уважение.

— И така, господин Чанинг — каза Де Картър (такова беше името, изписано гордо на малката фирмичка, която бе поставена на бюрото), — да си припомним всичко още веднъж. Значи купили сте къщата на улица „Маркиз“ номер 47 за… колко беше… четиристотин и двадесет хиляди лири през 1988 година. А сегашната й, да кажем, пазарна цена е колко? Триста и петдесет хиляди? Ужасно, нали? Направо ужасно. Снощи викам на жена ми, да благодарим на бога, че не се набутахме за такова нещо. А за малко щяхме да го направим, повярвайте ми. И щяхме да гледаме как цената пада. Имахме късмет. Както и да е, едва ли тази моя история ви интересува.

— Не съм сигурен — рече предпазливо Лайъм. „Бъди любезен с онези мръсници — беше последният съвет, който му даде неговият адвокат, — недей да спориш с тях дори ако запратят по теб счетоводната книга. Всички са едни малки хитлерчета, обичат да се правят на могъщи. Стой си смирено. Така ще е по-добре.“

— Значи сега не можете да си плащате вноските. О, горкичкият.

Съчувствам ви, господин Чанинг, наистина ви съчувствам. Напоследък това се случва с все повече хора, но на нас не ни става по-леко.

„На нас също“, помисли си Лайъм и стисна зъби.

— Сега месечната ви вноска е… я да видим… — три хиляди и седемстотин лири. Доста пари, нали? Сигурно ще е твърде тежко бреме и бюджета ви. А какви са общите ви семейни доходи?

— Около… около сто и петдесет хиляди.

— Не звучи лошо, но въпреки всичко това си е едно голямо перо. Какво мислите да правите, господин Чанинг? А, вие сте адвокат, разбирам. Е, вие, момчета, правите купища пари, не е ли така? Печалбите пи не са малки.

— За нещастие не всички от бранша могат да се похвалят с това. Всъщност работите при нас доста загрубяха.

— Така ли? — Той искрено се учуди. — А съпругата ви е банков чиновник, нали?

— Да.

— И основните доходи са от нея.

— Да. Така е или по-скоро беше така. — Почувства, че започва да се изпотява. — Съкратиха я. Обикновената история, нали знаете, сливане на банки. Намесиха се американците. Разбира се, аз съм сигурен, че това е само една временна засечка. Тя е с много добра репутация в бранша. Но междувременно…

— Да, разбира се, междувременно. Точно за това става въпрос, нали? А какво е положението с вашите доходи? Ще можете ли да ги увеличите, и то значително, господин Чанинг? Междувременно?

„Мазно малко лайно“, помисли си Лайъм.

— Не съм… съвсем сигурен. Опитвам се.

— Много добре, господин Чанинг. Много хора не са готови да сторят дори това. Така че браво на вас.

 

 

Четвърт час по-късно Лайъм излезе с известна отсрочка — шест месеца нямаше да плаща вноски по ипотеката. „Разбира се, вие си давате сметка, че това ще бъде прибавено накрая към общата сума“, му беше напомнил Де Картър. Засега поне щяха да имат покрив над главите. Покрив, който може би не си струваше керемидите от най-добро качество, от които беше направен, но все пак леглото и закуската щяха да бъдат осигурени. Може би скоро нямаше да има и закуска, ако не успееше да измъкне нещо и от банката. Те все още бяха на червено с 9 хиляди лири и неустойките за това бяха ужасни. Парите, които Наоми получи при съкращението, стигнаха едва за погасяване на част от тях. Банковият инспектор им беше казал, че ако сумата, с която бяха излезли на червено, поне не спреше да расте, просто ще започне да връща чековете им.

— Ние не сме благотворително дружество, господин Чанинг. Не мога да продължа да ви поддържам безкрайно дълго.

Проблемът беше, че всичко, което успяваше да припечели, отиваше за покриване на неустойките. Наоми беше предложила да открият пощенски влог за всичко, което успяваха да спестят, и това помогна малко. Продадоха няколко от любимите си картини от Стратфоршир и малко сребърни прибори, за да открият влога, но и той беше вече изчерпан. Лайъм изпитваше ужас, че и там можеха да излязат на червено, а това неизбежно щеше да се отрази зле на кредитния му рейтинг и работите с техния банкер щяха да се усложнят още повече. Нещо трябваше да се направи. Трябваше да изкопчи нещо от онези мръсници.

Наоми му беше казала да отиде тази сутрин от строителната организация направо в банката, но това беше все едно да изпие куп горчиви хапчета с чаша сок от жлъчка. Реши да си отиде вкъщи и да се обади по телефона на изпълнителния директор на банката. Може би той щеше да му каже нещо положително, може би имаше отговор на някое от безбройните писма, които бе изписал в търсене на работа като служебен адвокат. Това беше един изпитан път за онези, за които частната практика не се беше оказала твърде доходна. Работата не бе толкова престижна, от нея не се печелеше слава, но беше по-сигурна. Но до този момент късметът не го беше спохождал.

Тръгна по улица „Маркиз теръс“ към къщата си. Някога тя му изглеждаше като фантастичната страна Аркадия. Намираше се на хубава улица, на която бяха подредени най-добрите образци в квартала Айлингтън на къщи в стил „крал Джордж“. Капаците на прозорците бяха като нови, всички камини работеха, всички мебели бяха стилни, във всяка къща живееха преуспяващи, амбициозни и тъпкани с пари хора. Трябва да наричат квартала „Теръс тип А“, беше споменала веднъж Наоми, а той не разбра какво има предвид и тя му каза: „Лайъм, дори и ти би трябвало да знаеш, че това са напористите и амбициозни хора. Онези, които според статистиката са по-предразположени към инфаркти.“

Две гувернантки от квартала бутаха пред себе си боядисани в ярки цветове големи детски столове на колела, в които седяха облечени по последна мода деца. И двете му се усмихнаха малко притеснени и се впуснаха в преднамерено оживен разговор помежду си, защото знаеха, че бе уволнил гувернантката си и бяха напълно наясно с причината. Той ги изгледа, без да мигне и без да го е грижа какво си мислят. Притесняваха го много по-важни неща от мафията на кварталите гувернантки.

Лайъм отвори вратата и погледна към масата в хола. Там се мъдреше обикновеният куп сметки и пликове, от които се виждаше, че не са рекламни брошури. Повечето бяха извлечения за суми, приспаднати от кредитните им карти, както и уведомления за падежите на взетите от тях заеми. Имаше и два бели плика, които изглеждаха твърде официално. „Отговори“, каза си Лайъм и усети как му прилошава. Влезе в кухнята и се отпусна тежко на стола.

„Уважаеми господин Чанинг — започваха твърде безкомпромисно и двата. — Благодарим ви за вашето писмо. Въпреки че бяхме много впечатлени от…“

Той престана да чете по-нататък. Изправи се и включи чайника. „В кухнята цари пълен хаос“, каза си Лайъм, като я огледа с неодобрение. Наоми явно не беше домакиня. Навсякъде имаше трохи и петна от чай по белите плочки на пода. На масата от черен мрамор се мъдреха бутилка с мляко и туба с маргарин, а върху дъската за сушене на съдове стояха две недопити чаши с чай. Все пак би могла да поприбере малко, преди да излезе. Между другото, къде беше тя? И двете деца бяха на училище, затова би трябвало да си е вкъщи и да пише молби за постъпване на работа. Така се бяха споразумели — че работата и на двамата е да си намерят работа.

Тя се държа много мило, когато той се прибра вкъщи онзи ден. Запази самообладание и беше на негова страна. Известно време сипеше ругатни по адрес на баща му, а след това каза твърде бодро, изпреварвайки за негова изненада това, което той се канеше да каже — че щеше да е ужасно, ако трябваше да са му задължени по някакъв начин. Добави, че ще е много по-добре да се справят сами. Дори си легнаха в леглото и изкараха един изумително добър секс. След това Лайъм легна до нейното все още треперещо, но започнало вече да се отпуска тяло и се запита колко ли дълго ще продължи доброто й настроение.

Оказа се, че то трая твърде кратко. Дните си минаваха, а те все не успяваха да се справят сами с положението. Разбира се, всички познати на Наоми й казаха, че при обикновени обстоятелства с радост биха я взели на работа, но тъй като нещата продължаваха да бъдат ако не зле, то не и добре, те просто ще й се обадят веднага щом изникне нещо подходящо за нея. Той от своя страна изкара дълги, мъчителни дни в търсене на работа далеч под неговите способности. Осмели се да излезе извън сферата на юридическата професия и да кандидатства, но без успех, за консултант, за работа в маркетинга и дори за търговски пътник (търговски пътник, боже мой!). Ентусиазмът им неизбежно започна да спада и те започнаха да се карат доста шумно, а после помежду им настъпи враждебно мълчание. „Всичко като че ли се е наговорило да му напомня колко незадоволителен бе станал животът им“, помисли си Лайъм, загледан в малката, оградена със стени градина. Сега дори и тя изглеждаше занемарена, а за това нямаше извинение, освен може би факта, че когато гувернантката се грижеше за децата и госпожа Баркър за домакинството, той намираше време и сили да подкастря клоните и да чисти плевелите, да ходи до градинския пазар за храсти, растения в буренца и теракотени плочки. Всички неща, които преди не му правеха впечатление — купчината току-що изпрани чаршафи, покривките в сушилнята, големите купища дебели и пухкави хавлиени кърпи, редиците от идеално изгладени ризи в гардероба му, пълният с какво ли не хладилник, часовете на домашен уют, прекарани преди лягане с децата, когато седеше, прегърнал ги на канапето, а те бяха облечени в безупречно чисти пижами, сресани и измити, и им четеше приказки, свежите цветя в коридора и в гостната, удоволствието да пазаруват заедно в събота сутрин, когато всички хвърляха в количките на супермаркета каквото им хареса, разходките с едно или две други семейства от квартала, събиранията на чай, които неизменно преминаваха в почерпки с алкохол, а понякога и във вечери — всички тези неща придобиваха още по-голямо значение сега, когато липсваха. Особено за Лайъм. Той жадуваше за домашен ред и уют. Без него се чувстваше някак пренебрегнат и отхвърлен. Наоми никога не гладеше каквото и да било, особено пък ризите му. В часа преди лягане сега той трябваше да къпе и да храни децата и времето за приказки стана много по-малко. Цветята бяха скъпи, а пазаруването — повод за безпокойство: дали щяха да приемат кредитните им карти и дали не бяха в преразход? В най-добрия случай избягваха другите семейства, защото вече не можеха да отвърнат на гостоприемството им, не можеха да им предложат напитки, а и ставаше все по трудно да отговарят безгрижно на тактично зададените им въпроси.

Направи си кафе и седна до масата с намерение да прегледа предложенията за работа във вестниците от последната неделя, но чу в съседната градина да плаче бебе и изведнъж се сети за Франческа и малката болна Кити. Техните деца поне бяха здрави и двамата с Наоми трябваше да благодарят на Бога за това. Ако не друго, Лайъм беше предан баща. Премахването на преградата между него и Джаспър и Хети с напускането на гувернантката изведнъж го накара да осъзнае, че те започват да го ядосват все по-често, да го уморяват и безпокоят, но същевременно придобиваха още по-голямо значение за него и му ставаха по-скъпи. Обичаше ги така, както не беше обичал никой друг — страстно и като нещо, което му принадлежи. Понякога ги наблюдаваше как играят, как се хранят, а дори и как се бият — малките им същества бяха погълнати изцяло от задачата, която си бяха поставили. Беше необикновено впечатлен и учуден, че те са негови и че той е отговорен за тях. Това не беше неприятна отговорност, а точно обратното. Чувстваше я дори като необходимост. Реши, че би искал да разбере как е Кити. Освен това онзи ден Франческа се беше държала толкова любезно с него и бе показала убедително, че желае да забрави за враждебността и грубостта му в миналото. Длъжен беше поне да й се обади по телефона.

Бързо вдигна слушалката, преди да е променил решението, и набра номера на къщата на „Хамилтън теръс“. Обади се икономката Сенди. Той харесваше Сенди, а което беше по-важно, и тя го харесваше.

— Госпожа Чанинг вкъщи ли е, Сенди? Обажда се Лайъм Чанинг.

— Лайъм! — Тя не каза „Боже господи“, но беше на път да го каже. — Как си?

— О, много добре, Сенди, благодаря. А ти?

— Добре съм, Лайъм. Госпожа Чанинг отиде в… А, не, току-що се върна. Един момент, Лайъм. Ще й кажа, че си на телефона.

Настъпи пауза. Той чу как Сенди казва: „Обажда се Лайъм Чанинг.“ Усети и как Франческа се спря, преди да вземе слушалката, чу я да оставя голямата си обица на масата, преди да се обади.

— Лайъм! Здравей. Каква приятна изненада.

— Поласкан съм, че я намираш за приятна — отвърна той съвсем искрено.

— Да — каза тя, почувствала се малко неловко, — наистина е приятна.

— Сетих се, че не съм ти благодарил за онзи ден. Беше много любезна.

— Мисля, че ползата беше и за двама ни — отвърна тя. — Иначе можеха да ме арестуват или в най-добрия случай да блъсна колата.

— Не мисля. Както и да е, благодаря ти. Исках също да попитам как е Кити.

— О, колко любезно от твоя страна.

Гласът й изведнъж стана по-глух и необикновено развълнуван.

— Ами какво да ти кажа, все още не сме съвсем наясно. Днес бяхме при педиатъра. Направиха й изследвания. Не е много добре, въпреки че не е нещо прекалено сериозно. Има дупка в сърцето, но съвсем малка. Идната седмица трябва да я заведем на хирург. Това е всичко, което ни е известно.

— Съжалявам.

— Да, благодаря ти.

— Сигурно и двамата сте много притеснени — каза той предпазливо.

— Да, така е. Бард е… ужасно сломен. Всъщност и двамата се чувстваме така.

Усещаше се, че й е неловко, а и разговорът беше точно такъв. После Франческа попита:

— Как вървят твоите работи?

— Отвратително — отвърна той, без да се замисли.

— Съжалявам. В какъв смисъл отвратително?

— Е… нали знаеш.

— Не, не знам.

Трябваше да й разкаже какво точно има предвид. Не се налагаше, но му се прииска да й разкаже.

— Наоми загуби работата си. Малко сме объркани, тъй като досега по-голямата част от доходите ни идваха от нея. Типични проблеми на деветдесетте години, нали знаеш. Не можем да изплащаме вноските за къщата. Ето такива неща.

— Лайъм, съжалявам. Затова ли се видя с Бард онзи ден?

— Да.

— И той прояви ли готовност да помогне? Надявам се, че е било така.

— Не много — отвърна Лайъм и усети, че изпитва удоволствие да й го каже, да й покаже за какъв копелдак се е омъжила. — Всъщност изобщо не прояви готовност да помогне.

— Разбирам. — Отново настъпи мълчание. Какво можеше да му каже? — Бих искала да помогна, но няма да мога. А Наоми сигурно ще започне друга…

— Непрекъснато работи по въпроса, но не е лесно.

— Сигурна съм, че не е. Как е Наоми?

— Добре — каза сдържано той.

— Радвам се. — Нова пауза. — Е, благодаря ти, че се обади, Лайъм. Беше много любезно от твоя страна. Не знам какво бих могла да направя, но те уверявам, че винаги съм тук, когато поискаш да си поговорим.

— Да, благодаря.

— Колко странно — каза тя внезапно, — че водим този разговор. Колко странно наистина. Е, трябва да прекъсна. Довиждане, Лайъм.

— Довиждане, Франческа.

„Да — помисли си той, — колко странно.“

 

 

— Колко любезно от негова страна — каза Хедър Кларк, след като прочете писмото на Бард. — Какъв мил човек е. Осигурил е дори частен самолет, за да ни закара до острова, а прислугата му ще ни чака. Кога ще започнем да му изразяваме поне благодарността си? Понякога това ме безпокои.

— Не бих го направил — обади се Оливър. Отношението на майка му към Бард Чанинг започваше все повече да го дразни. — Къщата стои там празна, прислугата няма какво да прави, защо да не ни я заеме? Тоест да ти я отстъпи.

— Оливър, съвсем не си прав — смъмри го Хедър. — Въпросът не е в тези неща, а в отношението му към нас, в това, че се отнася така мило.

— Не знам — отвърна Оливър. — Според мен той би трябвало да мисли за теб, защото много ти е задължен.

— Че защо господин Чанинг трябва да ми е задължен, Оливър? — попита Хедър. — Не ставай глупав.

— Аз съм съгласна с мама — каза Мелинда. — Мисля, че господин Чанинг наистина е много внимателен.

— Баща ти работеше за него и никога не се е оплаквал.

— Така ли? — попита Оливър и я погледна с интерес. — Никога ли не се е оплаквал?

— Е, разбира се, те имаха своите разногласия. Обаче…

— Какви разногласия?

— Скъпи Оливър, в бизнеса е като при женитбата. Баща ти винаги го казваше. И там не всичко върви гладко. Трябва да се правят компромиси. Знам, че имаше неща, за които не бяха на едно мнение, обаче…

— Да, и се обзалагам, че татко никога не е могъл да се наложи. Старият Чанинг се налага на всеки и във всичко. Ако не правиш това, което иска, бог да ти е на помощ. Знаеш ли, че той искаше да не се виждаш с госпожа Буут?

— Така ли? От къде знаеш? — попита Хедър.

— Защото той самият ми го каза. Опита се да изкара работата така, като че ли това би могло да те притесни и да ти се отрази зле.

— Колко мило от негова страна — каза Хедър и леко се изчерви. — Предполагам, че има предвид, ако говорим за едно време… Стори ли ти се, че е притеснен, Оливър?

— Е… не чак притеснен. Просто не искаше да се срещате. Не се безпокой за това.

Настъпи мълчание. После Хедър решително каза:

— Наистина може да се притесня. Ако господин Чанинг се безпокои, няма да се срещна с нея. И без това не ми е много симпатична, така че какъв смисъл има да се срещаме. Ще й позвъня и ще й кажа, че не съм в настроение за разговори. Мнението на господин Чанинг е много по-важно за нас.

— Е, добре — обади се Оливър, — чудесно. — Тази тема му беше дотегнала. Вече беше имал неприятности по нея с господин Чанинг, а сега можеше да има и с Тереза Буут. — Срокът на паспорта ти е изтекъл. Трябва да ти извадя нов. А може би ти ще го направиш, Мелинда?

— Защо пък аз? — отвърна сестра му. — В момента в офиса сме ужасно заети.

— Кога ли пък не сте били — подметна троснато Оливър. — Затова пък аз винаги съм свободен. Добре, ще се погрижа за това. — Вече започна да му втръсва от разправиите с двете жени. Беше време да си намери нова приятелка. Но от доста време не можеше да попадне на някоя, която наистина да му харесва. Може би на онзи гръцки остров…

 

 

— О, господи! О, мамка му! Да ме вземат дяволите! — започна да ругае Кирстен.

Стомахът я присви. Усети как се смразява от студ, след това й стана много горещо, като че ли всеки миг щеше да припадне. Затвори очи и пак ги отвори, като се молеше да си е въобразила, че наистина е прочела това, че то е резултат от голямото количество червено вино, което изпи снощи.

Не беше илюзия.

— Да му го начукам! — каза тя и после пак повтори: — Да му го начукам!

— Кирстен, какво има? — попита Тоби. — Да не би да правиш някакви намеци? Мисля, че не бих могъл да го направя пак, още не. — Той вдигна очи от последния брой на „Нюз он Уърлд“, който беше любимото му неделно четиво.

— Мълчи — сряза го Кирстен. — Не се обаждай, Тоби. — Тя пак погледна към страницата и си наложи да прочете по-нататък. Прииска и се да повърне.

— Какво ти става, момичето ми? Изглеждаш ужасно.

— Не, не аз. Прочети това, Тоби. — Докато му подаваше вестника, ръката й трепереше. Беше й едновременно и студено, и горещо. Тоби го пое с лека усмивка, но тя изчезна, когато се зачете.

— Господи! — извика той. — По дяволите! Кой е източникът на тази помия?

— Аз — отвърна Кирстен с немощен, разтреперан глас.

— Ти? Ти си превъртяла. Не може да си го направила.

— Направих го.

Той я погледна изпитателно, но после поклати глава и се усмихна подозрително.

— Ти си една идиотка.

— Благодаря.

— Извинявай, но е така. Кога го направи, дяволите да те вземат?

— Миналият петък. Не, по-миналия. Когато ти замина за Ню Йорк, а аз не можах да дойда. Нали се сещаш, преди десет дни.

— Но защо?

— О, Тоби, не знам. Всъщност мисля, че знам. Той ще ме убие. Направо ще ме убие. По дяволите, какво да правя? — Очите й се замъглиха, а после по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Беше много уплашена и паникьосана. Отново погледна вестника, който лежеше на масата, и се ужаси, че беше станало непоправимото. „Семейството на един магнат — скрита трагедия“ — беше написано с големи букви на първа страница на „Сънди График“. Раздел „Жени“ стр. 42. На посочената страница бе поместена голяма снимка на Кирстен с ученическа униформа отпреди няколко години. Един бог знае откъде са я взели. Беше много красива, но лицето й беше напрегнато. „Очевидно са имали късмет и са я открили сред изрезките в библиотеката“, помисли си Кирстен. Под снимката през две страници с големи букви беше изписано заглавието: „Кирстен Чанинг разказва за ада в детството си“, специално за Джуди Уот.

До нея имаше и една по-малка снимка, на която се виждаха Кирстен, Барнаби и Виктория от горе-долу същото време. Виждаше се и Пати, седнала на една пейка. Текстът гласеше: „Семейството, което Бард Чанинг изоставя на произвола на съдбата.“ На противоположната страница пък имаше съвсем скорошна снимка от кръщенето в гостната на къщата в Стайлингс, на която се виждаха Франческа заедно с Джек и Кити. Кити беше в безброй дантели, а Джек в моряшки костюм. Текстът гласеше: „Новото семейство, за което се полагат всички грижи.“

 

 

„Беше нещо обикновено — ми каза Кирстен Чанинг с дрезгавия си, разтреперан от спомена глас — да се върна вкъщи и да заваря майка си безпомощно да плаче. Тя трябваше да води ужасна борба с живота, оставена сама с нас, когато баща ми ни напусна. Бях само на седем години. Чувстваше се самотна и много засегната, когато се мъчеше да ни отгледа съвсем сама. Като най-голяма, съзнавах, че трябва да правя каквото мога, за да й помогна. Когато по-малкият ми брат по настояване на баща ми беше изпратен в частен пансион, цялото бреме се стовари върху мен. Майка ми стана изцяло зависима от мен не само в емоционално отношение, но и в съвсем практически смисъл. Не можеше да си позволи да наеме болногледачка, а често не се чувстваше добре.“

„От човечност Кирстен не спомена от какъв характер е било неразположението на майка й: в действителност Пати Чанинг е била алкохоличка и малката й дъщеря е трябвало да понесе цялата тежест на страданието й. Както и срама, свързан с него. Нейна съученичка ми каза, че неведнъж, когато се прибирала вкъщи, Кирстен заварвала майка си да лежи в безсъзнание на долната площадка, след като е паднала по стълбите.“

„Беше ли баща ви на разположение, когато сте имали нужда от него?“ — „Винаги беше зает с работа. Той е един от най-големите работохолици, които познавам. Никога не беше на разположение, дори и през уикенда, въпреки че понякога идваше, за да ни изведе на разходка. Но майка ми беше много зле и не можех да я изоставя. Тогава баща ми се ядосваше. Разбирах го, но ми беше много трудно да издържам. Стоях и го слушах как крещи на мама, докато тя плачеше, и се опитвах да реша с кого да прекарам деня.“

„Без съмнение Бард Чанинг е трябвало да работи много и упорито. Със собствени усилия той е станал милионер от търговия с недвижими имоти. Освен голямата си къща в Сейнт Джон Ууд и обширното имение в Съсекс той притежава къща в Гърция и луксозна яхта в Южна Франция, наречена на известния припев от песента на Боб Дилън «Лей лейди лей».“

„Запознава се с третата госпожа Чанинг преди петнадесет години. От първата си жена има друг син, Лайъм, с когото са в доста хладни отношения. Лайъм, който се мъчи да пробие в адвокатската професия, живее в малка къща в Северен Лондон.

Бард прави на Франческа предложение за женитба по телевизията пред очите на милиони зрители. Тя е била омъжена за друг, но се развежда, преди окончателно да отстъпи пред неговия чар и, разбира се, пред охолния живот.

Никога не е разговаряла с Пати Чанинг, нито е стъпвала в малкия й дом във Фулъм…“

 

 

— Ти наистина си идиотка — каза отново Тоби.

— За Бога, Тоби, престани да ми го повтаряш. От това няма полза.

— Извинявай. А има ли някаква възможност той да не го забележи? Сигурно не е абониран за този парцал.

— О, не ставай глупав, разбира се, че ще го види — каза Кирстен с мъка в гласа. — Той вижда всичко, което се пише за него. Ако не днес, то утре. Освен това някои хора сигурно ще му се обадят по този повод, уверена съм в това. Господи, Тоби, какво да правя?

— Не знам. Наистина не знам, скъпа. — Беше станал много сериозен и очевидно беше стреснат от случилото се.

— Тя ми обеща — завайка се Кирстен. — Обеща ми…

— Какво ти обеща?

— Да не пише нищо без мое съгласие.

— Кирстен, на колко си години? Ти ме изумяваш!

— Знам, така е. Тогава обаче бях толкова ядосана и толкова ме беше яд на баща ми. Държа се гадно с мен и наистина ме изгони. Каза ми, че съм мързелива, че само гледам да използвам както него, така и всички останали, и че съм го…

— Какво?

— Че съм го отвращавала.

— Звучи твърде силно казано — обади се Тоби.

— О, казвал ми е и по-обидни неща. Честна дума, Тоби, ти си нямаш представа. Освен това каза, че има намерение да води Франческа в провинцията за няколко дни, защото била изморена, а аз щях да си остана в града през уикенда. Сега знам причината за умората й. Бебето им е болно. Нещо не е наред със сърцето и това допълнително влошава нещата. О, Господи, но аз тогава не го знаех. Просто си мислех, че вдига излишен шум около себе си. След това пък се обади майка ми и по гласа й познах, че отново е в депресия. Замислих се за разликата в живота на едната и на другата, а в този момент се обади онази пачавра…

— Коя пачавра? — попита Тоби. — Малко се пообърках.

— Онази пачавра — журналистката. Каза ми колко било чудесно, че работя при баща си, и колко прекрасна била Франческа. Тогава в мен нещо… изгърмя. Излязох да пийнем по едно с нея и… останалото вече го прочете. Е, не съм го казала така, както е написано. Никога не съм споменавала, че мама е алкохоличка…

— Там се отбелязва, че не си — прекъсна я Тоби, който отново препрочиташе материала, докато тя говореше.

— Аз наистина се опитах да бъда… обективна. Казах, че той й е купил къща, че ходи да я вижда в празнични дни и така нататък. Но както и да е… — каза тя нерешително. — Какво мислиш, че бих могла да направя?

— Не съм сигурен — отвърна замислено Тоби. — Не мога да измисля. Защо не позвъниш на шефката си Сам? Виж дали тя няма да измисли нещо.

— О! — въодушеви се Кирстен. — Тоби, Идеята е добра. Това е по нейната част. Може би ще накара онази жена да каже на баща ми, че не съм наговорила тези неща, може да я накара да помести опровержение, кой знае… — Въпреки сълзите в гласа й прозвуча известна надежда. — Сега ще й се обадя. Тоби, ти си умник.

 

 

Обади се на Сам. Тя каза, че не е виждала вестника, но ще го прочете и ще й позвъни. Пет минути по-късно отново беше на телефона.

По напрегнатия й глас и по начина, по който се опитваше да овладее обхваналата я паника, Кирстен разбра, че няма много надежда за опровержение.

— Кирстен, това е ужасно. Защо, за бога, си разговаряла с тази жена?

— Не знам — проплака Кирстен. — Просто не знам. Бях ядосана. Бях пияна. О, Сам, какво да правя? Как ли ще постъпи той?

— Мисля, че ще ни уволни и двете — отвърна Сам, като се опита гласът й да прозвучи по-бодро.

— И теб? Защо и теб?

— Защото аз отговарям за печата. Той си мисли, че мога да контролирам нещата там. Ще каже, че би трябвало да знам, че ще разговаряш с нея, че е трябвало да ти повлияя да не го правиш, че съм длъжна да предугадя намеренията ти и да те спра…

— Сам, но това не е справедливо. Разбира се, че ти…

— В момента няма никакво значение дали е справедливо. Той просто ще ми наговори тези неща и ти го знаеш. Виж какво, мисля, че най-добре ще е да отидем заедно и да поговорим с него. Какво възнамеряваш да правиш днес?

— Ами… мислех да посетя майка ми.

— Отмени посещението. О, не знам. Тя също няма да се почувства много добре, ако прочете материала, нали?

— Така е — съгласи се Кирстен. — О, господи, защо съм такава тъпачка? Ако не бях разговаряла с нея…

— Кирстен, ако знаеш само колко хора са съжалявали като теб за това, че са говорили пред неделните вестници, и то не само пред неделните, а изобщо пред вестниците…

— Виж какво, май ще е по-добре да отида при мама. Ще се опитам да я поразсея. Може би ще извикам приятеля й да я посети…

— Приятелят й! Имаш късмет, че не си споменала и това.

— Всъщност не може да се каже, че й е интимен приятел, а по-скоро само приятел. След това може би ще отидем в Стайлингс. Те са там. Мисля, че си права. Няма смисъл да отлагаме.

— Кирстен, ти си смело момиче — каза Сам.

 

 

Грей Таунсенд бързо прегледа всички вестници. В неделя обичаше да го прави още преди да е станал от леглото. С ужас прочете материала за семейство Чанинг. Не искаше да повярва, че някой толкова интелигентен и остроумен като Кирстен ще излее мъката си пред третокласна журналистка като Джуди Уот. Изпита и съжаление към всички тях: към Кирстен — защо, за бога, никой не е предупредил тази глупачка, към самата Сам, която без съмнение щеше да отнесе огромна част от упреците, към Франческа, която пък изобщо не заслужаваше всичките тези глупости, че никога не е посетила предишната съпруга в малката й къщичка, разбира се, че няма да я посети — коя втора, не, трета съпруга би го направила? Стана му много мъчно за Пати, чийто алкохолизъм беше така живо описан, и дори изпита слабо съжаление към Бард Чанинг и даже го каза на Бриони, след като й прочете на глас отделни пасажи от помията, изсипана от Уот.

— Ти не си добре — скастри го тя. — От къде на къде ще го съжаляваш? Каквото и да говориш, Грей, той е извършил всички тези неща. Напуснал е жена си и е подложил децата си на това изпитание, а Пати е била алкохоличка и той го е знаел. Ако има някой, за когото да ми е жал, това е тя. Не бих казала, че ще се разплача от мъка за дъщерята. Тя очевидно е доста костелив орех.

— И да, и не — каза Грей, без да се замисли, а след това трябваше в продължение на десет минути твърде лицемерно да уверява Бриони, че познава Кирстен Чанинг само от едно кратко запознанство на работен обяд с представители на печата във връзка с някакво начинание на холдинга на север.

— Както и да е — каза тя. — По-добре ще е да ставаме, защото ще ходим да обядваме у Мариан и Тим.

— О, не, моля те, не и с тях.

Тя го изгледа строго със сините си очи.

— И защо не с тях? Не си прави труда да ми отговаряш, Грей. Не е нужно дори и да идваш. Аз ще отида сама. Ти си остани тук и усъвършенствай някое от твоите сосчета или поизтупай праха от няколко сака.

— Бриони, аз…

— Я се разкарай — отвърна тя. Подобна грубост беше нещо изключително необичайно за жена с нейния благ характер. Докато я гледаше да посяга към пеньоара си, той забеляза в очите й сълзи. Протегна се и я хвана за ръката, но тя я издърпа и изчезна в банята.

Мариан и Тим имаха бебе. Това не беше единствената причина, поради която Грей не искаше да отиде, въпреки че непрекъснатото показване на огромната, изпъстрена със сини вени гърда, капещото мляко от зърното и очевидно не дотам чистият сутиен не го хвърляха във възторг, нито пък намираше за кой знае колко забавни нескончаемите подробности за това колко часа след полунощ е спало бебето предишната вечер в сравнение с по-предишната. Къщата им, строена през 30-те години, и градинката — една правоъгълна поляна с идеално прави цветни лехи — също му действаха потискащо, а непрекъснатото цвърчене на двете канарчета, които живееха в кухнята, направо го вбесяваше. Намираше за крайно досадни и спомените на Бриони и Мариан от техния бурен живот в художествената гимназия. Дълбоко в себе си обаче той беше наясно, че главната причина е бебето, и Бриони също го знаеше.

Тя се появи отново след половин час умопомрачително красива в дългата си бяла пола и плътно прилепналата към тялото розова блуза с къси ръкави и каза:

— Грей, мисля да прекарам нощта при сестра ми. Искам да си поговоря с нея, а с теб не ми се разговаря.

— За бебешкия проблем ли?

— Да.

— Виж какво, скъпа, аз…

— Ти мислиш, че ще бъде както при Мариан и Тим. Знам, че го мислиш, но няма да е така. Никога не бих занимавала хората със съня на бебето ми или…

— Бриони, сигурен съм в това, но нещата ще се променят. Ние самите ще се променим. С нас нещо няма да е наред, ако това не стане. А просто не виждам защо трябва да се променяме.

— Защото аз го искам. — Този път тя изкрещя. — Искам го толкова много. А ти дори и не си готов да обмислиш сериозно въпроса. — После си тръгна. Трясъкът от затръшването на вратата звуча в ушите му през целия ден.

 

 

Франческа не се впечатли твърде много от написаното във вестника. Изобщо й беше трудно да мисли за нещо друго в този момент. Не можеше да си представи как някога са могли да имат толкова важно значение за нея неща от живота й като изпити, любовници, загубата на девствеността й, страхът от забременяване или пък още по-сериозни работи като първата й женитба, опасната й връзка с Бард още преди да се е развела, разкриването на тази връзка, мисълта какво ли наистина ще означава да се омъжи за него и после осъзнаването какво реално означава това. Никое от тези неща не можеше да се сравнява с онзи нов, смазващ я с тежестта си страх — страха за Кити и деликатното й сърчице. Тя заспиваше, а той оставаше до възглавницата й и я обземаше още в мига на събуждането й сутринта, за да го носи в себе си през целия ден. Непрекъснато си повтаряше думите на господин Лаудър: дупката е малка, рискът е незначителен, повечето деца в нейното състояние се оправят. Осъзнаваше, че иска непрекъснато да повтаря тези думи, повече от всичко на света изпитваше желание да ги крещи с всичка сила, и то по няколко пъти на ден. Мислите й бяха изцяло съсредоточени върху срещата във вторник с господин Морисън-Смит. Въпреки че тя няма да може да реши нищо веднага, все пак щеше да й даде някаква сигурност, щяха да направят още една крачка по пътя на това кошмарно пътуване, на картата щяха да се очертаят нови територии и нови ориентири, които трябваше да следват. Дотогава нищо, ама абсолютно нищо като че ли нямаше реална стойност. Още по-малко пък някакъв абсурден материал в клюкарски неделен вестник, който я представяше в неблагоприятна светлина и я отчуждаваше още повече от Кирстен, а Кирстен от Бард. Статията обаче така ужаси и разгневи Бард, че той изпрати бавачката на дълга разходка с двете деца, докато се поуспокои. Но за нея тя сякаш нямаше значение, не беше важна. Не беше въпрос на живот и на смърт.

 

 

Кирстен беше под душа, когато баща й се обади по телефона. Тоби дойде изплашен да я извика.

— Не ми изглежда много доволен — предупреди я той.

Тя се загърна в дебелия си пеньоар, пристегна го здраво около кръста и взе слушалката.

— Татко, ти ли си?

— Да, за нещастие. Мога да ти кажа, че бих предпочел баща да ти беше някой друг. За бога, Кирстен, имаш ли изобщо някакъв мозък в главата си? Как можа да го сториш? На мен? На майка ти? На Франческа? В крайна сметка и на себе си? Да говориш с онази… Велики боже, Кирстен, не мога да повярвам. Не го очаквах дори и от теб.

— Татко, мога ли да дойда да се видим? Заедно със Сам? Може би ще ти обясня.

— Да ме видиш? Не, наистина не можеш. Не искам да те виждам. Изобщо не искам да се приближаваш до мен. Стой колкото е възможно по-далече. Освен всичко друго не искам да притеснявам Франческа. И без това й дойде много. Има достатъчно грижи в момента. Кажи и на Сам да не ми се мярка пред очите. Не искам никоя от вас тук, разбираш ли?

Кирстен не му отговори.

— Какво общо има Сам с всичко това? Да не би и тя да има пръст в тази работа?

— Не — побърза да го увери Кирстен. — Тя няма абсолютно нищо общо с това. Просто си помислих, че…

— Не знаех, че можеш да мислиш. Напоследък има твърде малко признаци, че си способна на това. Всъщност нека Сам да ми се обади, ще й предадеш ли?

— Да, разбира се. Татко, съжалявам, наистина съжалявам…

— Надявам се да е така — отвърна той и затвори телефона.

Кирстен отиде обратно в кухнята. Чувстваше се изтощена, цялото тяло я болеше.

— Мисля, че ще е по-добре да си вървиш — каза тя на Тоби. — Наистина искам да остана сама.

— Е добре, ако така предпочиташ… — отвърна той. Очевидно посрещна молбата й с облекчение. Не си падаше много по драматичните моменти. Тоби не беше от тях. Обичаше животът му да тече спокойно.

Тя с облекчение чу колата му да потегля. След това се втурна в банята и започна неудържимо и многократно да повръща.