Пени Винченци
Дилемата (21)

Глава 20

Рейчъл затвори телефона след дълъг и напрегнат разговор с игуменката. Реши, че каквито и сложнотии да имаше, а те сигурно щяха да бъдат значителни, се налагаше да говори лично с Бард. Тя знаеше, че през целия уикенд беше отсъствал, че Франческа, която с преднамерено сдържан глас я беше уведомила за това, дори още не го беше виждала, че той беше пропуснал една вечеря, която я беше помолил да организира в Стайлингс, че беше ходил първо в Ню Йорк, а след това в Мюнхен и се беше върнал късно предишната вечер и все още не се беше появявал вкъщи.

Рейчъл се боеше от задачата си, от разговора с него, от това, че трябваше да го безпокои. Освен всичко друго той сигурно щеше да се държи враждебно с нея, защото беше усложнила и без това трудните му отношения с Франческа и беше очевидно, че в работата си има ужасни неприятности. Когато набираше номера на корпорацията „Чанинг“, тя видя един брой на „Дейли Телеграф“, озаглавен: „Настъпва ли краят на «Чанинг»?“ През целия уикенд вестниците бяха пълни с тази тема. Описваха как акциите му бяха спаднали до рекордно ниско равнище, как беше водил тежки преговори с банкерите си, беше срещнала и оценки колко му струва неговата перла в строителството — „Коронет Уорф“ в Доклендс. Ставаше въпрос за много милиони. Прочете също мрачни прогнози за времето, което ще му трябва да възстанови загубите си, и то се изчисляваше едва ли не на стотици години. На няколко места срещна и твърдия отказ на Бард да коментира случилото се, както и няколко по-дълги цитата от Пийт Барбър, който признаваше, че имат известни затруднения, но че той счита за напълно възможно компанията да бъде спасена. Беше чела и няколко компетентно написани статии от финансови експерти, включително и една от очарователния млад мъж, когото беше срещнала на погребението на Дъглас Буут. В тях се обясняваше, че вероятността за спасение е не само изключително малка, но не се допускаше и възможността за някакво чудо след падането на цената на акциите и тяхната паническа разпродажба и астрономическите цифри на плащанията по неустойките. В сметката се слагаше и загубата на доверие от страна на банкерите и на притежателите на акции. Но въпреки всичко това там, в Девън, беше нейната малка беззащитна колония, която очакваше помощта й, а тамошната банка — гаранциите й. Въпреки всичко тя трябваше да се опита да говори с него, дори и само за да бъде в състояние да каже на игуменката, че цялата работа се е провалила. Трябваше да бъде абсолютно сигурна в това.

Марша вдигна телефона.

— Кабинетът на господин Чанинг. — Гласът й звучеше твърде нормално.

— Госпожо Грейнджър, извинете, че ви безпокоя, но е много спешно. Мога ли да ви помоля да попитате господин Чанинг дали би могъл да ми отдели буквално две минути? Разбирам, че моментът не е подходящ, но… Да, да, ще почакам. Благодаря.

Сам по себе си този факт беше необикновен. Марша просто й каза да почака. Не се впусна в поредица от предупреждения от рода, че е много малко вероятно той да говори с нея, или укори от сорта: „Не знам дали си давате сметка колко е зает г-н Чанинг“, или пък направо обезсърчителни отговори като: „Опасявам се, че тази сутрин дава предимство само на разговорите от изключителна важност.“ Още по-невероятното беше, че тя се върна и каза:

— Свързвам ви, госпожо Дънкън-Браун.

Рейчъл не го очакваше и не се беше подготвила какво да каже. Тя бутна настрани вестника и си нагласи очилата. Беше й много трудно да говори смислено, когато не можеше да вижда. След това каза, проклинайки нервността в гласа си:

— Бард, много се извинявам, че те безпокоя в такъв очевидно труден момент, но…

— Няма нищо, Рейчъл. Проблем ли има?

— Става дума само за… Просто трябва да знам какво да отговоря на банката.

— На банката? — Той беше озадачен, сякаш тази дума не му говореше нищо и беше нещо съвсем далечно за него.

— Да — отвърна тя, объркана от реакцията му, — банката, която се занимава с манастира.

— А, тази банка ли? Виж какво, Рейчъл, по-добре да дойдеш тук, за да поговорим.

— Какво? Сега ли? — Тя погледна часовника си. Беше два часът. Как би могъл Бард да има време за разговор с нея в два часа следобед? — Да, добре, Бард, чудесно.

Взе такси, разбирайки, че извънредните разходи са напълно оправдани. Когато пристигна в „Чанинг хаус“, Хю я поздрави и уведоми Бард по телефона. Каза й да се качи горе, в кабинета на Марша. Всичко изглеждаше абсолютно нормално. Може би просто имаха един спокоен ден.

Рейчъл се изкачи бавно и предпазливо по излъсканите стъпала и почука леко на вратата на Марша. Тя й каза да влезе, стана и любезно я поздрави. Марша също изглеждаше съвсем нормално. Беше спокойна, внушителна и безупречна както винаги.

— Добър ден, госпожо Дънкън-Браун. Господин Чанинг ще ви приеме всеки момент.

Това също беше необичайно. При нормални обстоятелства тя винаги казваше на посетителите, с изключение на Еди Джордж, че ще трябва да ги помоли да почакат, добавяйки за онези, които имаха неблагоразумието да попитат, че няма представа колко ще продължи това. Рейчъл седна и й се усмихна.

— Как сте, госпожо Грейнджър?

— Много добре, благодаря. — Тя се обърна към компютъра, давайки ясно на Рейчъл да разбере, че не е препоръчително да прекъсва работата й. Рейчъл взе един брой на „Уолстрийт Джърнъл“. Беше любимият й вестник само заради външния си вид. Приличаше й на „Таймс“, когато той беше истински вестник.

Тъкмо зачете първата статия на тема реформите на Клинтън, когато вратата на кабинета на Бард се отвори и от там излезе Сам Илингуърт. Усмихна се смело на Рейчъл, поздрави я, но гласът й прозвуча странно, като че ли беше плакала. „Господи, Рейчъл, изглежда, че нещата са по-зле, отколкото предполагаш.“

— Добър ден, Рейчъл. Влизай.

Бард стоеше на вратата, изглеждаше ужасно. Лицето му беше бяло като платно, очите — мътни, а той самият прегърбен и отпуснат. Беше без сако и бялата му риза беше разкопчана, а вратовръзката — разхлабена. Тя с изненада установи, че всичко у него беше някак отпуснато, дори кожата на лицето му. Под черните му очи имаше торбички, а ръцете, които обикновено протягаше, за да я посрещне, висяха безпомощно отстрани.

— Здравей, Бард. — Тя го целуна леко. Миришеше силно на уиски. „Странно — помисли си Рейчъл. — Бард никога не пиеше през деня. Това беше едно от най-стриктните му правила.“

— Здравей, Рейчъл. Марша, донеси ни чай.

— Да, разбира се, господин Чанинг.

Тя го последва в кабинета, а той затвори вратата.

— Бард, всичко наред ли е?

— Не — отвърна той мрачно, — не е. Точно обратното, страхувам се, че няма да мога да ти помогна, поне със сигурност в близкото бъдеще. — Той изглеждаше толкова ужасно. Имаше и нещо друго — като че ли се срамуваше.

Рейчъл вече почти не мислеше за проекта си.

— Не се безпокой за това — каза му тя. — Все ще се оправим някак. Кажи ми какво се случи, Бард. Искам да знам.

— Всичко свърши — отвърна той с изненадващо бодър глас. — Всички репортери и коментатори бяха прави както винаги или поне в повечето случаи. Нашият най-голям банкер, една шведска банка, спря заема ни. Същото направи и тукашната „Метюънс“, а това означава, че другите ще ги последват. Това пък на свой ред означава краят на корпорацията „Чанинг“.

— Но те не могат да те изоставят по такъв начин! Трябва да ти дадат време да се оправиш…

— Дадоха ми — каза той уморено. — Дадоха ми месеци, държаха се много коректно, всъщност бяха много добри към мен. Не ги обвинявам. Доскоро дори си мислех, че може да си стъпя на краката. Разсрочиха плащанията по лихвите, разсрочиха и самия заем, бяха взети всички конструктивни мерки, но това, естествено, се разчу и се отрази върху цената на акциите ни. Всичко тръгна с главата надолу. Започнахме да вливаме пари в брой, както се казва, лихвите на заема за „Коронет Уорф“ станаха безбожно високи. Мисля, че никога нямаше да можем да ги изплатим. И така днес, по-точно тази сутрин, банките спряха заемите ни. Квесторите ще бъдат тук всеки момент. Корпорацията „Чанинг“ предаде богу дух, Рейчъл. Вече не мога да направя нищо.

Той млъкна. Марша влезе с подноса с чая. Рейчъл я погледна и се усмихна смутено.

— Благодаря, Марша — каза той, — остави го там. Дай ми, моля ти се, и една чиста чаша. Рейчъл, искаш ли малко уиски?

— Не, благодаря.

Марша с явно неодобрение взе една чиста чаша от бюфета до камината и му я подаде.

— Желаете ли нещо друго, господин Чанинг?

— Не, благодаря ти. И не искам никой да ни безпокои.

— Не, разбира се. Освен… — Гласът й затихна дискретно.

— Да, разбира се, ако дойдат, кажи ми. — Той се усмихна мрачно на Рейчъл: — Квесторите.

— Аха.

Напълни чашата си и се загледа мрачно в нея.

Рейчъл взе чашата с чай.

— Виж какво, Бард, ако предпочиташ, аз…

— В момента имам нужда точно от това — каза той. — Хубаво е да си поприказваме.

— Къде е Франческа? — попита тя. Не можа да се сдържи, чувстваше, че дъщеря й би трябвало да бъде тук, да прави това, което самата тя правеше, да го успокои, да му прави компания.

— Тя е все още в Стайлингс. Трябваше да бъда там този уикенд за някаква идиотска вечеря, която я бях накарал да организира, но не отидох. Естествено, заради това, което се случи. Но мисля, че не съм човекът, с когото би искала да бъде в момента.

— Тя трябва да е тук — каза Рейчъл, засрамена внезапно заради Франческа, засрамена, че тя е толкова егоцентрична и неспособна да види, че Бард има нужда от нея, че колкото и да се чувства засегната заради онази вечеря, заради Мери, Ирландия и т.н., неща, за които тя обвиняваше Бард, за момента трябваше да ги остави настрана.

— Да, може би. Напоследък с нея много не си говорим, както знаеш. — В гласа му се чувстваше безразличие.

— Бард, съжалявам за приноса ми в това отношение, много съжалявам.

— Няма нищо. Както и да е, това ме връща към мисълта за манастира…

— Бард, моля те, не се безпокой за това. То е най-малкото, за което си заслужава да се тревожиш в момента. Мога ли да направя нещо за теб? Каквото и да е?

— Да — отвърна той, — просто остани тук. Остани с мен, прави ми компания още няколко минути. Не мога да понеса да съм сам с всичко това. — Той зарови масивната си глава в ръцете си. Гласът му беше приглушен. — Господи, можех…

Рейчъл го гледаше изумена и безпомощна.

— Бард, Бард, съжалявам, толкова много съжалявам.

— Благодаря ти — каза той с нескрита болка в гласа. — Радвам се само, че Дъги не е тук. Това щеше да му разбие сърцето. — Той я погледна и тя видя в очите му сълзи, една се отрони бавно по бузата му. — Изгубихме толкова години и хвърлихме толкова сили и инвестиции, Рейчъл, а аз провалих всичко със своята арогантност и с лошата си преценка. Мислех, че мога да вървя по водата, без да потъна. Как съм могъл да бъда толкова глупав?

— Всички бъркаме понякога — успокои го тя, като мислеше за своите грешки, особено за тези напоследък. — Всички правим грешки. Ти просто си имал възможност да ги правиш в по-голям мащаб.

— Да, знам. Но не става въпрос само за мен, а и за останалите — Марша, Пийт, Сам, Чарли. Подведох всичките. Тъп, скапан, арогантен идиот. Аз…

Рейчъл се изправи, отиде при него, без изобщо да се замисли какво върши, и сложи внимателно ръце на раменете му. Той я погледна стреснат, явно засрамен и почувствал се неловко, а след това внезапно обгърна кръста й с ръце и зарови глава в нея. Тя стоеше така, галеше косата му и му говореше тихо и успокояващо, като на дете. И тогава чу вратата да се отваря, чу гласа на Марша и нечий друг, сякаш от много далеч, погледна и се взря право в очите на Франческа.