Пени Винченци
Дилемата (12)

Глава 11

Тази сутрин болката беше много силна. Прекара отвратителна нощ. Надяваше се болката вече да започне да отслабва. Все пак от катастрофата бяха изминали пет дена. Но тя не отслабваше и дори му се струваше, че се засилва. Дебнеше го в тъмното и ставаше непоносима в края на четиричасовия период, когато действието на успокоителното започнеше да намалява. Най болеше кракът. Там болката беше изгаряща. Почти виждаше счупената, нащърбена кост да опира в плътта. Помоли дребничката нощна сестра да му сложи още една болкоуспокояваща инжекция, чието чудотворно действие го спасяваше от мъките. Но старшата сестра отказа, като направо му заяви, че вече са му дали повече успокоително, отколкото е добре за него, и го посъветва да опита да се отпусне и да диша дълбоко, ако го заболи много силно.

— Прилича ми на раждане — каза той и се ухили насреща й, обаче от това болката в гърдите и ребрата стана още по-непоносима. Нощите бяха ужасни. Особено дългите часове в тъмното, когато не можеше да заспи и броеше минутите до следващата инжекция. Не беше честно. Беше абсолютно сигурен, че ако се намираше в някоя луксозна частна болница, щяха да му дават толкова успокоителни, колкото пожелаеше. Освен това трябваше да търпи всичките унизителни процедури: уринаторите и нощните гърнета, баните под одеялото. Трябваше да слуша как другите пациенти стенат, хъркат и повръщат. Господи, беше ужасно. Направо ужасно.

Наоми идва на два пъти да го види. Не говореше много и не остана дълго. Само му донесе книги и малко плодове. Каза му, че е имал късмет, след като е останал жив, както и още няколко други ободряващи клишета, а после си тръгна. Не доведе децата, които сигурно щяха да го зарадват. Знаеше, че тя още му се сърди, задето ги е оставил сами, когато е тръгнал за капките.

— Ако Джаспър не беше почукал на семейство Дънкън в съседната къща, щяха да останат сами с часове. Всичко можеше да се случи. Защо поне не каза на някого да ги наглежда от време на време?

— Тогава не ми дойде наум — отвърна той. Явно Мартина Дънкън не беше споменала, че е повърнал, и това беше много мило от нейна страна.

Погледна часовника си. Беше осем часът, а му се струваше, че бяха изминали много часове от деня. Имаше чувството, че вече е след обед. Погледна към младежа, който лежеше на леглото до него. Бяха го довели през нощта. Имаше сътресение на мозъка, а двете ръце и единия крак бяха счупени. Беше паднал от водосточна тръба и трябваше да го оперират. Сигурно е било при опит за кражба с взлом. Все още беше в безсъзнание от упойката. Имал е късмет, педалът му с педал. Почакай, тепърва има да видиш зор, приятелче.

Сестрата се приближи към леглото му с абсолютно официален вид.

— Добро утро, господин Чанинг. Как се чувствате днес?

— Отвратително — отвърна Лайъм.

— Горкият. Болката не намаля ли?

— Не. Засили се. Какво ще правите? — попита той, когато я видя да дърпа завесите около леглото му.

— Ще ви проверя превръзките, да не стане някоя инфекция. Не искате да получите гангрена, нали? — Тя му се усмихваше и цялата работа й се струваше забавна, но на него му се щеше да я удари.

— Не ме интересува — отвърна той.

— А би трябвало. Я да видим сега какво е положението. Време е също да се измиете. Трябва ли да изпразня бутилката ви?

— Не — отвърна той с досада.

— Не пиете достатъчно вода — каза тя строго. — Трябва да поемате повече течности, важно е. А сега да свалим горнището на пижамата. Хайде. А, господин Чанинг, щях да забравя. Обади се госпожа Франческа Чанинг. Ще дойде тази сутрин да ви види. Имате много хубава мащеха. Третата поред ли ви е?

Лайъм се отпусна на възглавницата и вече не обръщаше внимание на болката. Не го притесняваше и смяната на превръзките, нито дори неудобството, че една от новите сестри — австралийка по произход, твърде грубо миеше деликатните му части.

Изведнъж изпита истинско удоволствие по две причини: първата беше чудесната перспектива да види Франческа, да бъде с нея, да я гледа и да разговарят. Втората беше по-сложна. Щеше да изпита наслада от нещо, за което си беше мислил през дългите мъчителни часове на сполетялото го страдание и се беше гневил на човека, който всъщност беше причината да стигне до това състояние — човекът, който носеше истинската вина за катастрофата: неговият баща. Това беше нещо, което му се бе сторило много интригуващо и привлекателно, когато за първи път му мина през ума. Помисли си го, след като тя дойде да го види в деня след катастрофата. Беше го целунала, а той лежеше на леглото и я гледаше, усещаше близостта й, топлината от присъствието й и аромата, който лъхаше от нея. Когато осъзна какво би могъл да направи, той го усети почти физически. Беше едновременно шокиран и възхитен и остана да лежи часове наред, забравил страданието. Прехвърляше отново и отново в главата си всички „за“ и „против“. Мислеше си за една връзка между него и Франческа — красивата, желана и не съвсем щастлива Франческа, а също и как би отмъстил по този начин на баща си. Това щеше да бъде едно прекрасно, страхотно и невъобразимо до този момент отмъщение.

 

 

„Наистина гениално хрумване“, помисли си Грей, когато пристигна на разпродажбата, организирана от Франческа. Една великолепна възможност да опипа почвата. Мудността, с която напредваше разследването му, го изкарваше от търпение. Може би, ако тази вечер му се удадеше възможност да размени няколко думи с Чанинг, той дори би могъл да се съгласи в края на краищата да му даде интервю. Въпреки че, като се има предвид последният скандал с материала в онзи вестник, както и появилите се в печата съобщения за катастрофата на сина му, той сигурно щеше да бъде по-предпазлив откогато и да било.

Както можеше и да се очаква, бяха го сложили на една маса с отговарящата за връзките с пресата за събитието, един репортер от занимаващ се предимно със светския живот вестник и една ужасна жена на име Дафне някоя си, която се представи като завеждащ социалната хроника на някакво списание. Беше му много забавно да наблюдава как Тим Кенеди буквално измъкваше парите от джобовете на хората. Тим наистина го биваше много в тази работа. Вече беше пуснал в ход всички ласкателства и целия си чар и беше успял да измъкне от присъстващите в балната зала на „Гросвенър хаус“ 20 000 лири, а сега си беше поставил задачата до края на разпродажбата да удвои сумата. Водещият разпродажбата беше дребно човече, но един от най-добрите в бранша и можеше да убеди хората, както го беше направил тази вечер, да платят 5 000 лири за едно протрито плюшено мече, което обаче било притежание на доста известна аристократична личност, 6 000 лири за посредствена картина, нарисувана от знаменит художник, 10 000 лири за уикенд за двама в хотел „Сенди Бей“ в Ямайка при условие, че снимките на онези, които щяха да се възползват от възможността, ще се появят на страниците на списание „Тетлър“. В момента той ги обработваше с почти сексуален плам за главния обект на разпродажбата тази вечер — покупка на част от акциите за един състезателен кон на име Сладур.

Започна отдалече.

— Хайде сега, дами и господа, да започнем с… какво, да кажем, с десет хиляди лири за това великолепно животно. То е на две години, този сезон е спечелило няколко състезания. Един чистокръвен кон, от който може да се очаква великолепно потомство. Започваме с десет хиляди в наддаването за това изключително създание. Поправка, за част от това изключително създание. Да, точно за тази част, доколкото ми е известно. (Смях в залата.) Да, разбрах, че и тази част влиза в цената, а с нея и двадесет и пет процента от акциите за него. А също и дял от печалбите — двадесет и пет процента, това е изключително щедро предложение. Така че, хайде, дами и господа, някой каза ли десет хиляди? Не? Девет? Колко казахте, сър? Пет? О, моля ви се, това е сериозна обида — и за коня, и за мен, и за цялата разпродажба, която е с благотворителна цел. Хайде, моля, сега. Седем? Тогава шест? Дами и господа, ще си загубя работата. Да? Господин Чанинг? Шест? Чудесно. Кой ще предложи повече от шест? Шест хиляди лири за това царствено животно. Благодаря ви, сър, шест хиляди и петстотин. Седем хиляди, благодаря ви, госпожо…

Грей видя как Франческа леко се усмихна и погледна с благодарност Бард, а той отвърна на усмивката й. Сигурно щеше да наддава още два пъти, а след това щеше да се откаже точно навреме. Избираше най-подходящия момент, когато решаваше да наддава. По този начин беше натрупал и цялото си състояние.

Сумата за наддаване нарастваше бавно, но постоянно. Стигна петнадесет хиляди. Грей огледа изумен залата. Ето ги, стоят си тук, докато страната е в ужасна рецесия, и дават петнадесет хиляди лири за част от един кон…

През цялата вечер се забавляваше много. Нищо не му харесваше толкова, колкото да присъства като наблюдател при такива поводи, без да има задължението да каже и дума. Особено го впечатляваха жените. Разграничението между тях беше съвсем очевидно. Имаше председателки на различни регионални комитети, дами от провинцията с дълги рокли и перли, както и други дами, явно приятелки на Франческа и на председателката на благотворителното дружество „Пулс“. Те пък от своя страна бяха разделени на подгрупи — тази на англичанките, с изтънчения им и сдържан шик, и на американките, облечени предимно в копринени костюми или рокли с цепки и явно фалшиви бижута, а също и на чужденките — японки и арабки, от които, както той предполагаше, се събираха най-много пари. Те и техните съпрузи бяха най-активни в разпродажбата.

Вниманието му обаче беше съсредоточено главно върху Франческа Чанинг. Беше запленен от нея. „Тя наистина е изключително привлекателна — помисли си Грей, — дори красива и много стилна.“ Беше облечена в дълга тясна рокля от бяла коприна в гръцки стил, едното й изящно рамо беше голо, а на шията имаше сложна плетеница οт перли. Тъмната й коса беше събрана в кок, а съвсем лекият грим подчертаваше големите й тъмни очи и правилния нос. Беше много слаба, дори прекалено, но изключително грациозна. Той я наблюдаваше как се движи между масите, навежда се над някого тук и там, ръкува се с друг, целува трети, усмихва се и отделя на всички заслужено внимание „Като представителна съпруга няма цена, помисли си той. Бард Чанинг трябва да е луд да не си дава сметка за това.“ Надяваше се, че е точно така. Помисли си също, че ако тя, както и доста такива като нея, се чувства самотна, нещастна и пренебрегната, сигурно има много желаещи да я утешат, да засвидетелстват възхищението си и да й отдадат нужното внимание. Сигурно е така. Тя го поздрави много приветливо, ръкува се с него, благодари му, че е дошъл, и го представи на няколко души, включително на Тим Кенеди, и, естествено на Бард. Той се държа твърде приятелски, дори си спомни за него, но не му каза нищо окуражаващо.

Обявиха, че вечерята скоро ще започне, Франческа се извини и каза, че ще се видят по-късно. И ето сега тя беше до него, усмихваше му се, извиняваше се, че не е могла да му отдели повече време тази вечер. „Наистина е много приятна — помисли си Грей. — Не само е красива и богата, но и много приятна, а това е рядка комбинация.“

— Не се извинявайте — каза той. — Прекарах добре. Срещнах се с много симпатични хора.

— Разпродажбата беше изключително успешна, нали? — попита го Франческа. — Четиридесет хиляди, от които двадесет за част от този кон. Не мога да повярвам. Тим е гений.

— Какво ли не са готови да направят хората, за да се появи името им във вестниците — каза Грей и й се усмихна. — Това ми е добре известно. Но да, Тим си го бива. И друг път съм го наблюдавал на разпродажби. Чудесен е. Откога работите за „Пулс“?

— О… от две години.

— Вие сте председателката, нали? — Той много добре знаеше, че не е, но беше важно да продължи да разиграва комедията и да се прави, че работи за материала, който ще пише.

— Не, аз съм просто един скромен член на комитета. Миранда е председателката.

— А, да, онази ослепителна блондинка. Много е очарователна. Харесва ли ви тази работа?

— Ами… да. Да, разбира се, харесва ми.

— Изглежда, че не сте много убедена.

— Съжалявам, малко съм уморена.

— Предполагам, че сте имали трудна седмица — каза той, — след като вашият доведен син е в болница.

— Чели сте за това? Да, седмицата ми беше трудна.

Той можеше да си го представи и дори знаеше точната причина. Отношенията на Бард с Лайъм му бяха известни дори още преди Кирстен да даде повече подробности за това.

— Ами да, благотворителната дейност ми харесва. На човек му е приятно да участва в нещо, което дава такъв добър финансов резултат, като тази разпродажба. Чувстваш, че наистина правиш нещо полезно.

Думата „наистина“ като че ли увисна във въздуха и той я погледна.

— Знаете ли, не ми правите впечатление на жена, която си пада много по обеди и вечери.

— Така ли? — Тя го погледна предпазливо, сякаш се колебаеше дали да продължи разговора на тази тема, но после видимо се отпусна и се усмихна. — Ами може би защото не съм такава по природа. Някога, на младини, работех, имам предвид, преди да се омъжа.

— Работата липсва ли ви?

— Да, липсва ми — каза тя внезапно, — много ми липсва. Работех в рекламата и при това бях твърде добра.

— Сигурно. Защо не започнете отново?

— Кажете го на съпруга ми. Не, недейте. Само се пошегувах. — Усмивката й беше малко пресилена.

Тя огледа масата за чаша. Грей веднага реагира, намери й една и я напълни с вино.

— Благодаря ви. И така, дали ще можете да напишете нещо за нас? Имам предвид за тази вечер.

— Ще се постарая — каза Грей. — Мисля, че ще стане.

Всъщност вече беше решил. Във вестника имаха страница с рубрика „Финансов дневник“, а освен това сумата, която беше събрана на разпродажбата, беше значителна. Особено пък за кон. Струваше си да се отбележи накратко.

— Ще бъде чудесно — зарадва се тя, — но предполагам, че няма да е лесно.

— Изненадан съм, че разговаряте с представител на пресата — каза Грей. — След онзи скандален случай с вашата доведена дъщеря.

Лицето й стана напрегнато.

— Това беше… — тя се поколеба — твърде неприятно.

— Много. Но мисля, че вината не е изцяло на Кирстен.

— Така ли? — изрази съмнение тя.

— Да, не изцяло.

— Познавате ли Кирстен?

— Съвсем слабо. Но познавам въпросната журналистка и според мен тя носи главната вина.

— Ами, бих искала да сте прав, но…

— Сигурен съм в това, госпожо Чанинг. Повярвайте ми.

Тя го погледна и се усмихна.

— Да не би Кирстен да ви е завъртяла главата?

— Не, въпреки че е много красива.

— Така е. Прекалено красива, за да й е от полза.

— А, това е интересно. Може ли да има прекалено красиви хора?

— Ами да. Според мен това донякъде е опасно.

— Тогава трябва да се погледнете в огледалото, госпожо Чанинг, и да видите, че и вас ви грози тази опасност.

— Благодаря — каза тя, усмихвайки се.

— Изглежда, съпругът ви не одобрява работещите жени?

— Е, във всеки случай не и работещите съпруги. И най-вече собствената.

— Много старомодно.

— Да. Това нали няма да го пишете? — попита внезапно тя.

— Разбира се, че няма.

— Защото… Не искам да бъда груба, но все пак трябва да внимавам.

— Разбира се. А и вие не сте груба. Но трябва да кажа, че макар много да се възхищавам от съпруга ви, не одобрявам неговото собственическо отношение. Мисля, че трябва да се преборите с това, госпожо Чанинг.

— Отказала съм се. — Гласът й внезапно се промени, тонът й стана по-мрачен. — Вече дори и не си го мисля.

— Не ви вярвам — каза той.

Беше просто много хубаво. Водеха разговор на твърде деликатни теми, а тя беше пийнала доста. Можеше да се възползва от това. Точно се канеше да й напълни отново чашата, когато Франческа каза:

— О, господи! — И в този миг четири жени я връхлетяха.

— Франческа, скъпа, тръгваме си. Просто нямам думи как да ти изкажа благодарността си. Ти си ангел. Тим беше направо чудесен. Страхотен. Кажи довиждане на Бард от нас. Беше ни приятно да го видим. Лека нощ, скъпа.

Те кимнаха сдържано на Грей и се отдалечиха, Франческа срещна погледа му и се усмихна.

— Ето ви дами, които си падат по вечери и обеди — каза му тя. — Нали виждате какво имам предвид?

— Франческа — беше Бард, — мисля, че трябва да си вървим. Става късно, а трябва да работя, когато се приберем.

— Да, разбира се.

— Е, господин Таунсенд, още веднъж ви благодаря и…

Тогава стана нещо непредвидено. Една жена със сребристо руса коса и кокалесто като на скелет лице се втурна към Франческа.

— Франческа, радвам се, че те хванах, преди да си тръгнеш. И теб. Бард. Исках да поговорим за нещо.

— Даяна, може би не сега…

— Франческа, разбира се, че сега. Кога друг път?

— Виж какво…

— Слушам те, Даяна. Може ли да ти представя…

— На вечерята бях до един твой колега, Бард. Един от вашите директори. Е, от бившите директори.

— Така ли?

— Бригадният генерал Форсит.

— А, да. Той напусна преди четири години.

— Разказваше ми за неговата подагра.

— Колко интересно — отбеляза Бард.

Тя изобщо не му обърна внимание.

— А аз му разправях за моите планове през тази година, които включват един турнир по голф с благотворителна цел. Нали идеята е чудесна? Какво ще кажеш? Той също много се заинтересува. Навремето много обичал да играе голф и ми спомена, че преди няколко години ти си купил едно игрище за голф или нещо подобно. Та аз си помислих… — Тя погледна Бард с очакване.

Лицето му остана абсолютно безизразно. Но Грей забеляза как една веничка на слепоочието му забележимо пулсираше.

— И ти си помисли какво, Даяна? — попита той със съвършено благ тон.

— Ами то е очевидно. Бихме могли да го направим там. Искам да кажа, турнира. Много е важно къде ще се състои и, разбира се, на повечето места ще ни искат куп пари, а аз предположих, че ти ще ни го отстъпиш безплатно или поне на прилично ниска цена, а…

— Даяна — каза Бард, — уверявам те, че не си наясно по две неща в случая. Първото е, че не притежавам комплекс за голф, а второто, че ако го имах сигурно нямаше да мога да се разпореждам с него както си искам и да го преотстъпвам безплатно за цяла седмица.

— О, разбирам. Дори не и за благотворителна цел?

— Точно така. Мисля, че просто не сте си направили добре сметката.

— Сега ми стана ясно. — Тя явно се почувства много неловко. Грей остана с впечатлението, че подобно нещо не й се случва често. — Е, както и да е. Ще трябва да търсим някой друг за помощ. Някой друг обект.

— Изглежда, ще се наложи. Лека нощ, Даяна. Господин Таунсенд.

Грей се усмихна, взе си довиждане с Бард и Франческа и ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха. После се огледа за Даяна. Както и предполагаше, тя говореше оживено с някакъв господин с малко вдървена стойка и червендалесто лице, като сочеше енергично към мястото, където беше стоял Бард. Грей изчака, докато тя си тръгна, и се приближи към него.

— Бригаден генерал Форсит?

— Да.

— Генерал Форсит, казвам се Грейдън Таунсенд. Моля да ме извините, но аз съм журналист, който завежда финансовата информация на вестник „Нюз он Сънди“. Струва ми се, че преди време работехте заедно с Бард Чанинг.

— Да, така е — съгласи се генералът. — Но се наложи да престана. Не съм добре със здравето. Е, аз не бях в изпълнителския бранш, но въпреки това тази работа ми харесваше. Беше изключително интересна.

— Така ли? — каза Грей. — В момента подготвям материал за търговията с недвижими имоти и се питах дали ще бъде удобно да ви се обадя по телефона някой ден идната седмица. Просто ако можете да ми дадете някаква допълнителна информация, нали разбирате?

— Можете да ми се обадите, но не знам доколко бих могъл да ви бъда от полза — поколеба се генералът. — Напуснах тази работа преди четири години.

— Това е точно периодът, който ме интересува. Краят на големия разцвет. Много бих искал да си поговорим за това — настоя Грей.

Бригадният генерал Форсит очевидно посрещаше с възхищение всяка възможност да сподели мнението си за каквото и да било. „Животът му явно е доста скучен“, помисли си Грей.

— Да, разбира се, с удоволствие ще разговарям с вас. Много добре си спомням този период. Ето ви визитната ми картичка, обадете ми се във вторник. Това е най-подходящият ден.

— Много ви благодаря — каза Грей. — Вечерта мина чудесно, нали?

— Да, беше много приятно. Е, ще чакам да ми се обадите. Лека нощ, господин Таунсенд.

Грей взе такси до дома и си наля едно много голямо уиски, за да може да заспи. Чувстваше се неудобно в голямото празно легло. Уискито обаче не му помогна и остана буден в продължение на часове. Мислеше за Бриони, питаше се кога ще може да преживее раздялата, но си мислеше и за това, което се случи тази вечер, за Бард Чанинг и израза на лицето му, когато отричаше съществуването на комплекс за голф. Може би най-интересно от всичко беше изражението на красивото лице на Франческа. Отначало тя го беше погледнала с безпокойство, а след това почти веднага стана абсолютно безизразно.

„Нямаше съмнение — помисли си Грей, унасяйки се в сън едва когато птиците в парка Клепхем Комън вече приветстваха зората, — че Бард излъга. Не беше за нещо важно, но все пак явно излъга. И си струваше да разбере за какво.“

 

 

— Копеле — изруга Кирстен, — гаден долен курвар. Какъв абсолютен лайнар…

— Кирстен?

Тя подскочи и рязко се обърна. Стоеше пред умивалника и ожесточено миеше чашите. Така беше по-добре. Предпочиташе всичко друго, но не и да гледа как Тоби се прави на пълен глупак с онова същество. Дотогава всичко с нейното парти вървеше както трябва. Вървеше твърде добре. Е, участниците бяха малко по-възрастни, разбира се, но така ставаше, след като гаджето й беше на двадесет и шест. И повечето от приятелите му бяха на тази възраст, а дори и по-големи. От друга страна, той се беше погрижил за виното, което не беше никак лошо, и беше настоял да има истинска храна, а не само сандвичи. Наложи се тя да поръча всичко от тайландския ресторант, който беше по-надолу на нейната улица. Нямаше никакво намерение да готви, а така стана твърде добре. Всички се бяха понапили, но не кой знае колко много, а няколко души пушеха трева, но Тоби, който беше известен сред приятелите си като противник на наркотиците, я беше накарал да каже на всеки от поканените да не носи нищо по-силно и тя предполагаше, че я бяха послушали. Ако все пак някой беше донесъл нещо друго, вината не беше нейна. Тоби се беше понапил, но се държеше сравнително прилично. През повечето време се заливаше от смях. Изглеждаше твърде добре. Тя го беше видяла да бъбри с две нейни приятелки, които очевидно бяха във възторг от него и се правеха на абсолютни идиотки. Изпита някакво собственическо удоволствие, докато ги гледаше.

Всички присъстващи, изглежда, си прекарваха много весело, въпреки че бяха по-възрастни. Една трета от тях танцуваха, а другите седяха и разговаряха. Изведнъж й направи впечатление, че музиката, по-голямата част от която беше от най-съвременни изпълнения, се чуваше твърде силно и сигурно пречеше на разговорите. Тъкмо се канеше да намали звука, когато й дойде наум популярният лаф, че когато музиката ти се струва твърде силна, всъщност започваш да остаряваш. Усмихна се и засили звука още повече.

Точно тогава пристигна Виктория. Изглеждаше много добре с широката си къса рокля от черна коприна, която беше навлякла върху бяла фланелка. Държеше в ръце две бутилки вино и букет цветя. С нея бяха новият й приятел Джон — сериозен червенокос младеж, който следваше антропология, и една друга двойка. Видът и на двамата не допадна много на Кирстен. Мъжът беше много блед, с цвят почти като тесто за сладкиши. Беше с кожено яке и кожени панталони… „Господи, сигурно ще се свари в тези дрехи“, каза си Кирстен. Русата му коса беше стегната назад в конска опашка, очите му бяха много светлосини. Момичето беше чернокожа от Ямайка. Много висока, дори по-висока от нея, а такова нещо още от самото начало не й харесваше. Късо подстриганата й коса беше изрусена почти до бяло и беше толкова разголена, колкото можеше да изглежда човек, който все пак претендира да е облечен. Беше обута в къси шорти от червена коприна, които едва покриваха хълбоците й, на гърдите си имаше черно боди, което едва се задържаше върху зърната и стигаше на три пръста от пъпа й. Беше обута в червени сандали с много високи токове. Според Кирстен тя изглеждаше твърде смешно, но когато влезе, всички присъстващи мъже замръзнаха на местата си и я зяпнаха с отворени уста.

— Здравей, Кирстен — поздрави я малко задъхана Виктория, подаде й цветята и сложи бутилките на масата. — Хванах се за думите ти и доведох едни приятели със себе си. Това е Мартин, учи в един колеж с Джон, а това е Тифани… — Тя посочи към черното момиче, което кимна сдържано на Кирстен и след това огледа с любопитство присъстващите, явно с намерението да открие нещо интригуващо.

„Тифани — каза си Кирстен, след като кимна и на двамата и се помъчи да се усмихне. — Колко старомодно и симптоматично име.“

— Вземете си по някое питие — покани ги тя и взе цветята. — Ще се опитам да намеря нещо, в което да ги сложа, Тори. Ти добре ли си?

— Да, благодаря. — Тя последва Кирстен в кухнята. — Съжалявам за тези двамата — каза Виктория. — Срещнахме ги в кръчмата днес следобед. Джон, изглежда, много се възхищава от Мартин. Той работи в музикалния бизнес.

— Е, както виждам, всички присъстващи мъже пък са възхитени от Тифани — отбеляза хладно Кирстен.

— Тя не е лоша — застана твърдо на нейна страна Виктория. — Честна дума. Работи в някакъв център за пострадали от изнасилване.

— Така ли? Предполагам, че самата тя е станала причина поне за няколко такива случая. Не е ли чувала за съществуването на дрехи?

— О, Кирстен, не се впрягай. Съжалявам. — Лицето на Тори се изопна. — Наистина съжалявам. Ти самата нямаш кой знае колко много дрехи по себе си.

Това беше вярно. Кирстен прекара голяма част от следобеда в подбиране на подходящо за вечерта облекло. Накрая се спря на една червена, твърде свободна рокля, която стигаше горе-долу дотам, докъдето и шортите на Тифани, а деколтето й беше съвсем малко по-нагоре от нейното. Въпреки това обаче между двете имаше огромна разлика и тя го знаеше, а и Тори също. Нейното облекло показваше лукс и стил. Беше предназначено да очарова и да приласкае, а не да провокира. Кирстен все пак успя да се усмихне, каза, че съжалява, и се върна в стаята с Виктория, където Тифани вече танцуваше с Мартин. В едната си ръка, с лакирани в червено дълги нокти, държеше чаша вино, а в другата — цигара.

— Тори! — Беше Тоби. — Радвам се да видя теб и приятелите ти. — Тъмните му очи за миг огледаха хищно Тифани и пак се върнаха на Тори. — Изглеждаш прекрасно. Бих казал, че тази вечер направо засенчваш сестра си.

— Тоби, не говори глупости! — скара му се Виктория и се изчерви.

Тоби винаги флиртуваше с нея и я ласкаеше. Беше казал на Кирстен, че това й е необходимо. Обикновено й харесваше да го слуша и смяташе, че се държи мило с нея. Но тази вечер изведнъж се засегна.

— Тоби, бирата свършва. Искаш ли да отидеш да донесеш още?

— Не особено, но ще отида. Нали съм послушно момче.

Тифани мина покрай него, изгледа го твърде предизвикателно и се ухили.

— Така ли? — Гласът й беше плътен и почти дрезгав, с лондонски акцент.

„Много секси глас“, помисли си Кирстен и се ядоса още повече.

— Точно така — отговори той весело. — Ще дойдеш ли с мен, Кирстен?

— Не, по-добре да остана тук.

— Къде отиваш? — попита Тифани.

— До магазина на ъгъла.

— Ще ми вземеш ли малко пури? — попита тя. — Само десет. Ето ти пари.

— Бъди спокойна — каза той и не взе парите й. — Разбира се, че ще ти взема. Ще се видим.

— Твоят приятел ли е? — попита Тифани Кирстен.

— Да, моят приятел — отвърна тя.

— Аха — каза многозначително Тифани и се отдалечи.

Когато Тоби се върна, той й даде пурите и Кирстен я видя да му предлага една, но той отказа. След това тя му каза нещо, Тоби се разсмя и й отвърна. Кирстен отиде да си вземе друго питие и когато се върна, той танцуваше с нея. Наистина танцуваше. Ръцете й бяха отпуснати около врата му (беше висока колкото него), а големите й черни очи го гледаха право в устата. Тялото й се поклащаше плавно в съвършена хармония с неговото. Наведе се напред и му прошепна нещо на ухото, а той вирна назад глава и избухна в смях. Кирстен се ядоса и им обърна гръб. Тоби вероятно видя жеста й, защото в края на парчето се отдели от танцуващите и се приближи към нея.

— Добре ли си?

— Да, разбира се.

— Изглеждаш ми малко… нервна.

— Добре съм — каза Кирстен троснато. Господи, какво й ставаше? Защо ревнуваше така идиотски и се чувстваше толкова несигурна? За бога, та тя дори не беше влюбена в Тоби.

— Е, добре.

— Какво ти каза тя, че толкова много се смя?

— Каза ми, че танцувам като негър.

— Аха.

— Голям комплимент е.

— Да — отвърна Кирстен. — Ясно.

— Ама ти наистина ли си добре?

— Да, съвсем добре.

После той каза:

— За бога, Кирстен! — И отиде отново при танцуващите. Скоро пак започна да танцува с Тифани.

И тогава Кирстен влезе в кухнята. Чу някой да споменава името й. Разбра, че това е Грей Таунсенд и че никога в живота си не е била толкова доволна да види някого.

— Грей! Здрасти! Каква приятна изненада. Не очаквах да дойдеш. Как си?

— Чудесно. Както ти казах, нямах намерение да идвам. Но после ми хрумна друго и дойдох. Но съм сам…

— И така е добре — каза Кирстен. Погледна го и си помисли, че направо е чудесно.

Той беше малко по-възрастен, може би някъде към тридесет и пет, но изглеждаше много добре с гъстата си кестенява коса и сиви очи. Явно се грижеше за себе си и се поддържаше във форма. Имаше хубав тен и здрав вид. Беше облечен в страхотна ленена риза и силно избелели маркови дънки. Тя обикновено не харесваше по-възрастни мъже да носят дънки, но той имаше стройно тяло и те му бяха точно по мярка. Не бяха опънати на задника му, както на повечето мъже на средна възраст. Стана й много приятно. Явно беше решил, че трябва да се облече по-младежки и небрежно и дори малко беше попрекалил, но въпреки това…

— Чакай да ти донеса едно питие — каза тя.

— Благодаря. А това е за теб. — Грей й подаде бутилка шампанско. — Вероятно не точно за сега. Може би за утре. Няма нищо по-хубаво за махмурлука от шампанското.

— Грей, ти си страхотен! Та това е „Вьов Клико“. Боже господи! Ела да те запозная с някои хора.

— Наистина почти бях решил да не идвам — каза той, поемайки чашата вино, която тя му поднесе. — Бях седнал да вечерям сам с нещо, купено от магазина, и мислех да гледам едни филми по телевизията, но изведнъж се почувствах твърде самотен и решението ми изненада дори мен.

— Да не би вие с приятелката ти… искам да кажа, да не сте скъсали съвсем?

— Не съм сигурен — каза той с въздишка. — Може и така да стане.

— Съжалявам. Явно не ти се говори за това.

— В момента не.

— Е, както и да е. Въпреки това съжалявам.

— Благодаря ти.

— Мисля, че тук ще прекараш по-добре, отколкото пред телевизора. Какъв филм даваха?

— „Когато Хари срещна Сали.“

— Е, да, сигурно тук ще ти е по-добре. Само дето…

— И аз така мисля. Къде е приятелят ти?

— Ето го там — каза Кирстен и посочи към Тоби. Сега той танцуваше малко по-енергично с Тифани и беше лапнал една от пурите й. Тоби ненавиждаше пушенето и не разрешаваше на Кирстен да запали дори и една цигара. Сега й се искаше да напъха пурата в гърлото му.

— Брей! Коя е приятелката му? Изглежда, че й е много горещо.

— Тя е приятелка на Тори — отговори Кирстен и без да иска, се засмя. — Тори е сестра ми.

— А къде е тя?

— Там. Облечената в черно и бяло.

— А, да. Много е сладка. Господи, изведнъж се почувствах твърде стар. Може би щеше да е по-добре да си гледам филма.

— Не, нямаше да е по-добре — каза Кирстен, взе чашата му и го повлече към дансинга. — Обещавам ти, че ще прекараш чудесно.

 

 

Франческа четеше отново статията във финансовия раздел на „Сънди Таймс“, озаглавена „Бард Чанинг в трудни преговори с банкери“, и пиеше чаша много силно кафе. Препрочиташе я, защото веднъж вече я беше прочела и беше попитала Бард за нещо във връзка с нея, тъй като й се стори, че тя съдържа намеци за някакви проблеми на корпорацията „Чанинг“. Той обаче се разкрещя и й каза, че няма абсолютно никакви проблеми, а просто е бил в Стокхолм за една от редовните си срещи с банката, на която обсъждали текущи въпроси. Но един журналист чул за това и цялата английска преса останала с погрешно впечатление и започнала да вижда проблеми там, където изобщо не съществуват. Каза също, че всички журналисти трябва да бъдат изправени до стената и разстреляни.

— Няма никакви проблеми, абсолютно никакви — подчерта той. — При мене идваха за ревизия цяла кохорта от счетоводители, които могат да го потвърдят, но никой не пише за това, нали? Това, че съм разговарял с банката, не значи, че е настъпила някаква криза, Франческа, и ще съм ти благодарен, ако ти не се присъединяваш към напъните на печата да я измисли.

Франческа сподели задоволството си, че няма нищо сериозно, и благодари на бога, че статията не беше в „Нюз он Сънди“ и нямаше нищо общо с Грей Таунсенд. Реши да я прочете внимателно още веднъж. При второто прочитане й се стори, че проблемът не е чак толкова сериозен, въпреки че се цитираше изказване на Пийт Барбър за разсрочване на дълга, а това беше малко по-сериозно и не беше точно така, както го представяше Бард. Щеше й се да не беше казвала нищо, защото той явно се ядоса, а тя желаеше да разбере какви бяха плановете му за следобеда. На закуска беше казал, че иска да отиде в офиса си. Ако го направеше, тя би могла да отиде при Лайъм. Той се чувстваше ужасно и й беше казал, че посещенията й са единственото нещо на света, което му помага да запази разсъдъка си. Беше хубаво да свърши нещо полезно. Франческа възнамеряваше да каже на Бард, че вече на два пъти е посещавала Лайъм, въпреки че в това нямаше нищо скрито. Не че вършеше нещо нередно, но все пак предпочиташе той да знае. Но сега моментът очевидно не беше подходящ, а и нямаше начин да разбере какво възнамерява да прави Бард. Тя въздъхна и погледна през прозореца. Джек копаеше тунела си, малкото му задниче беше вирнато нагоре, като Пух в заешката дупка. Тя излезе в градината и се присъедини към него.

— Как върви работата? Имаш ли нужда от помощ?

 

 

„Смешно нещо е обичта — каза си Рейчъл, докато наблюдаваше как Мери си закопчава безкрайно дълго жилетката. — Тя те изненадва и ти дава да разбереш някои неща за себе си, които дори не подозираш, променя напълно живота ти и те кара да вършиш неща, за които не би и помислил.“

Тя, която беше толкова светска дама и такова градско чедо, беше изкарала повече от седмица с Мери, с това мило, обично и вече пораснало дете. Прекара три дни в болницата, а останалите в манастира, като се грижеше за нея, успокояваше я. Гледаха заедно видеофилми, повечето от които комедии, но и няколко холивудски мюзикъла, най-вече „Магьосникът от Оз“. Вече го бяха гледали четири пъти. Четеше й. Мери обичаше най-много поезия. Разговаряше с другите и започна да свиква с реда в Дома на помощта. Дори помагаше в прането, въпреки че най-много мразеше да глади. Сменяше мокрите чаршафи на леглата, сортираше чорапи, помагаше и в градината, береше ягоди, режеше марули, плевеше и работеше в кухнята. Храната не беше точно такава, на каквато беше свикнала. Беше добра и питателна, но много обикновена, защото такава я харесваха обитателите на Дома. Беше тръгнала от къщи толкова внезапно, че не си беше взела необходимите неща. Монахините й дадоха бельо — едни неугледни и торбести гащи, една прекалено широка нощница и чифт кафяви кожени сандали, но след първия ден тя просто не обръщаше внимание на тях. Единственото нещо, което я притесняваше, бе, че не си беше взела нищо от прекалено скъпите и специални кремове, с които поддържаше кожата си — овлажняващи, подхранващи, регенериращи и други мазила. Усещаше, че бръчките по лицето й стават от ден на ден по-дълбоки. Беше споменала това със смях пред игуменката, която й донесе едно бурканче с крем „Пондс“ и придружаваща го бележка: „Намирам го чудесен“ Рейчъл й благодари и се правеше, че го използва, но всъщност не беше така и предпочиташе да изчака, докато се прибере у дома. Ако не бяха бръчките и нарастващото й безпокойство за Франческа, би останала още една седмица. Но реши, че е дошло време да си върви.

— Освен това — каза тя на игуменката, която беше дошла в стаята й, за да я убеди да остане — имам да уговарям много неща с Бард Чанинг: одобряването на строителния план все още е проблем. Трябва много бързо да намерим някой архитект. А и все още официално не сме получили разрешение за дейността на благотворителното дружество. Така че и там работата ми ще бъде свързана най-вече с вас.

— Трябва да дойдеш и да живееш тук — каза игуменката, като я гледаше усмихната. — Подхожда ти. Изглеждаш съвсем различно от жената, която слезе от влака. Дори леко понапълня.

— И аз се чувствам различно — отвърна Рейчъл, опитвайки се да приеме последната забележка като комплимент, какъвто всъщност беше, — но наистина мисля, че няма да мога, майко. А освен това ще ви бъда много по-полезна в Лондон.

— Предполагам, че е така. А и Мери вече е съвсем добре. Тя няма да има нищо против, ако заминеш.

— Не — каза Рейчъл. На нея й беше и приятно, и болезнено, че Мери приема спокойно нейните идвания и заминавания. За малко се натъжаваше, когато колата се скриеше от погледа й, но след това веднага отвличаше вниманието си с нещо съвсем обикновено, например приготвяше масата за чая или събираше яйца с Ричард.

— А дъщеря ти знае ли, че си тук?

— Не — отвърна бързо Рейчъл, — не знае. Мисли, че съм при една приятелка.

— Ами ако се обади по телефона на приятелката ти?

— Няма да се обади. Не й знае номера.

— Рейчъл! — Игуменката я погледна и поклати глава. — Така не може да продължава. Трябва да й кажеш. От какво толкова те е страх? Мислиш ли, че тя ще бъде против?

— Да, мисля, че ще е така — отвърна бавно Рейчъл. — Ще й бъде много трудно да го понесе. Тя е толкова праволинейна.

— Тогава непременно трябва да й кажеш, преди да е разбрала сама.

— Няма да разбере. Как би могла?

— Според мен много лесно. Особено сега. В края на краищата тя е съпруга на господин Чанинг. Мисля, че ще бъде страшно изненадана, Рейчъл, но ще стане още по-лошо, ако не й обясниш възможно най-внимателно. Мисля, че трябва да го направиш.

— Да, добре — въздъхна Рейчъл. — Обещавам. След като ни дадат разрешението за строеж и всичко се уточни. Но до тогава не бих искала да има прекалено много емоции и драми. Както и да е, ще й се обадя по телефона. Мисля да й кажа, че ще се прибирам, и да разбера как е. Животът й не е лесен.

— Не, предполагам — отвърна игуменката. — Ела да използваш моя телефон.

— Благодаря ти, майко.

На бюрото си игуменката имаше брой от „Сънди Таймс“. Рейчъл започна да го прелиства разсеяно, докато сядаше пред телефона, и видя статията във финансовия раздел: „Бард Чанинг в преговори с банкери.“

— О, господи! — възкликна тя. — Боже господи! — След това се стресна и каза: — Съжалявам. — Просто за всеки случай, да не би всемогъщият да не слуша и думите й да прозвучат богохулно в това свято място. Щом като в печата са се заловили с тази работа, сигурно е нещо сериозно. Не само защото, ако не беше сериозно, „Сънди Таймс“ не би се захванал с такова нещо, а и поради факта, че особено в настоящия момент работите в търговията с недвижими имоти приличаха много на игра на покер. Беше добре всеки да си мисли, че държиш в ръката си аса, защото така, ако си опитен и имаш достатъчно късмет, можеш да останеш в играта. Така можеш да продължиш и дори да спечелиш. Но ако някой от играчите заподозре, че имаш слаби карти и поиска да му ги покажеш, си загубен. Изглежда, че асата на Бард привършваха. Но това, до което се беше докопал печатът, беше нещо съвсем невинно. Без съмнение заслугата беше на Сам Илингуърт. Господи, това момиче беше много ценно. Чанинг беше отишъл в Стокхолм не само да иска разсрочване на плащанията по заема и да уреди въпроса с наемателите на „Коронет Уорф“. Беше ходил да оглежда и едни нови проекти в Лийдс. А междувременно цените на акциите на корпорацията, въпреки че за момент бяха леко спаднали, сега се бяха стабилизирали.

„Всичко е наред — вестникът цитираше изказване, направено онази сутрин от финансовия директор на корпорацията «Чанинг» Питър Барбър. — Ние просто искахме разсрочване. Имаме няколко нови проекта за петролопровода и няколко страни, които са много заинтересувани да вземат под аренда «Коронет Уорф». Очакваме много скоро сделката да бъде обявена.“

„Слава богу“, въздъхна с благодарност Рейчъл заради себе си, както и заради Бард и Франческа. След това набра номера на Сейнт Джон Ууд.

Телефонът звъня няколко пъти, докато най-после Франческа отговори.

— Франческа? Скъпа, майка ти е. Току-що видях статията във вестника. Много се радвам, че всичко, изглежда, е наред.

— Всъщност не знам — отвърна много студено и сдържано Франческа. — На мен никой не ми казва как стоят нещата в действителност.

— А с Бард не разговаряхте ли по въпроса?

— Разбира се, че не.

— Тази история има ли я във всички вестници?

— Не мога да кажа.

„Защо ли се държи така хладно? Не може да е само за това, че не можа да й отдели достатъчно време, когато онзи ден поиска да разговарят.“ Изведнъж я обхвана паника. Нещо се беше случило.

— Разбирам. Е, връщам се в Лондон. Джоан се почувства твърде ободрена от посещението ми. Не мога да разбера защо, но…

— Мамо, защо не престанем с тази глупава игра? Знам, че не си била при Джоан Дънкън, защото й се обадих по телефона. А освен това те видях в таксито онази сутрин, когато отиваше в съвсем противоположна посока, след като те оставих на гарата в Юстън. Ако имаш някакъв нов приятел или нещо подобно, не мога да разбера защо не ми кажеш. Сигурно е някой твърде неподходящ. Както и да е, сега трябва да тръгвам. Заета съм. Довиждане.

— О, господи! — възкликна Рейчъл, загледана в слушалката, след като Франческа затвори. Господи, Рейчъл, какво направи!

 

 

Грей се събуди около обяд. Чувстваше се много зле. Имаше главоболие, което като че ли идваше от дълбините на тялото му, и силно му се гадеше. Запита се къде се намира. Отвори предпазливо очи и видя пред себе си разрошена грива от червеникаворуси коси. Беше прегърнал един елегантен гръб, а в ръката си държеше заоблена и твърда гръд. И тогава си спомни ясно всичко. Внимателно се отдръпна от нея, а тя леко помръдна и се усмихна в съня си. Грей се загледа в Кирстен, опитвайки се да разбере чувствата си, а после легна по гръб. Болката в главата не беше вече толкова силна, но се настани за постоянно. Усети нов, силен пристъп на гадене, но за щастие и той премина. Още му беше лошо, но поне разбра, че няма да повърне. Всичко го болеше, дори пръстите на краката и пенисът. „Ами, разбира се, че ще ме боли“, каза си той. Всъщност не го болеше чак толкова, но беше изтощен и немощен. Самият той се чувстваше като старец, а без съмнение и в очите на Кирстен изглеждаше такъв.

Най-лошото беше осъзнаването на факта, че се беше държал като абсолютен глупак. Първо предизвика любопитството на всички присъстващи с това, че въобще се появи на партито, след като беше с десет години по-възрастен от тях. След това се напи жестоко и пуши от онази отвратителна трева, танцува разюздани танци с Кирстен, и то твърде нескопосано, а след това започна да й се оплаква от нещастието си и да й разправя колко много обича Бриони и колко му липсва тя. Кирстен се скара жестоко с приятеля си и му каза да се маха заедно с чернокожото момиче. Той се изсмя и я посъветва да не се горещи толкова, но това влоши още повече нещата. Накрая Грей също се намеси, хвана Тоби за раменете и го изблъска навън. От момчешките си години не се беше държал толкова хлапашки.

После всички набързо се разотидоха, Виктория се разплака, а той седна и започна да успокоява Кирстен и, без да разбере точно как, се намери в леглото й. Беше фантастично, направо фантастично. Тя го обсеби изцяло, използва го, употреби тялото му в проточилата се безкрайно нощ, а той през цялото време се чувстваше на седмото небе. Сега имаше усещането, че нощта беше преминала в едно непрекъснато чукане. Естествено, не е било през цялото време, но голяма част от него. Енергията, въображението и липсата на задръжки у Кирстен в леглото направо го изумиха. Тялото й като че ли беше неизтощимо и бездънно. Той сякаш потъваше в него, в тези ненаситни, всепоглъщащи дълбини. Неведнъж, а два пъти си беше помислил, че е напълно изтощен и на два пъти тя го беше обработвала с устата, ръцете, краката и гърдите си и го беше накарала да продължи. През това време непрекъснато говореше чудни, безумно възбуждащи неща, наслаждаваше му се и изживяваше всичко с някаква абсолютно невъздържана разюзданост. Той се чувстваше омаян и дори омагьосан. Но въпреки това мисълта за Бриони не го напусна: спомни си как тя правеше любов — много нежно и спокойно. Припомни си нейните плавни движения, едва забележимия й оргазъм и дори сега, когато чувстваше липсата й, не можеше да разбере как всичко това му е било достатъчно.

— Ти правиш любов като мъж — беше казал той на Кирстен, когато най-сетне се отпусна напълно изтощен на леглото, като продължаваше да върти между пръстите си лъвската й грива, загледан усмихнато в синьо-зелените й бездънни очи с цвят на море.

— Да — беше отвърнала тя, без да се впечатли особено. — Предполагам, че е така.

— Ти си прекрасна — каза той и започна да я целува по врата и гърдите, като си мислеше, че това, което й беше казал, очевидно го беше чувала и от други, но после категорично отказа да мисли повече за това. — Страхотна си!

— Не чак толкова — отговори тя в просъница. — Просто съм висока.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че тъй като съм висока и всичко в мен се забелязва, хората смятат, че съм по-различна, отколкото съм всъщност. Представи си, че бях десетина сантиметра по-ниска, и тогава ще видиш, че у мен няма нищо чак толкова различно.

— Ти си по-красива от много други.

— Но това не ме прави по-различна. Освен това има много по-игриви от мен. И не съм чак толкова красива, а понякога изглеждам твърде зле.

— Приемам го на доверие, но ми е трудно да го повярвам — отвърна той.

— Това беше добре казано. Хареса ми — съгласи се Кирстен.

Тя го целуна леко, обърна му гръб и заспа. Беше почти пет часът сутринта. Той също заспа, притиснал се до тялото й, което беше почти толкова дълго, колкото и неговото. Мина му мисълта колко по-различно е то от малката изящна фигурка на Бриони.

Сега, когато лежеше и се бореше с махмурлука, мислите му отново се върнаха към Бриони. Питаше се що за човек е този, който е обичал една жена в продължение на четири години и само седмица след като тя е излязла от живота му, можеше да изпитва не само удоволствие от физическата връзка с друга жена, но и да се чувства смутен и емоционално объркан. „Такъв човек е повърхностен, неспособен на преданост и безполезен“, каза си той. Тези мисли му се сториха толкова непоносими, че стана от леглото, като се опита да ги остави там, намери една кърпа, взе си душ и се облече. Господи, колко мразеше да облича вече носено бельо. Направи на Кирстен чаша чай и я остави до леглото й. После я целуна плахо по косата и се върна в кухнята. Там обстановката беше като във филм на ужасите. Преливащи от фасове пепелници, мръсни чаши с останки от вино и фасове в тях, чинии с храна се намираха навсякъде, включително и по пода и перваза на прозореца, мръсни ножове и вилици стърчаха от най-невероятни места — от чинии, чаши за бира, кани, саксии, списания и дори от тостера. В гостната картината беше същата. И там имаше ножове и вилици, мушнати във вази, чинии, които се крепяха едва-едва по полиците на библиотеката, възглавниците от канапетата се търкаляха по пода, явно използвани за сядане. Имаше и дрехи, забравени от гостите, между които например едни чисто нови мъжки обувки, а по някаква причина, която без съмнение за момента е била приемлива, една от завесите беше вързана на огромен възел. Облегалката на едно кресло беше прогорена на две места от цигари, а на бежовия килим имаше твърде неприятно петно от храна. Но можеше да бъде и по-лошо.

Започна да разтребва, защото не искаше да си тръгне просто така, но внезапно на вратата се появи Кирстен чисто гола, с чаша чай в ръка, и му каза да престане.

— Не разваляй едни толкова хубави спомени. Когато се почувствам по-добре, ще оправя всичко сама. Тори каза, че ще дойде да ми помогне, въпреки че няма да ми е кой знае колко приятно в момента. Тя докара онази пачавра. Грей, моля те, престани.

— Добре — каза той, като твърде лесно се съгласи, защото и без това не се чувстваше добре. — Щом не искаш…

— Не искам. Ела да си говорим в леглото.

— Добре, но само ще си говорим. Мисля, че не бих могъл да направя нещо повече.

— Ти ме разочароваш — каза тя, усмихна се и го дръпна за косата.

Той я последва в спалнята и за негова изненада отново се възбуди от дългите й стройни бедра и извивката на гърдите й, като я гледаше, изтегнала се в леглото. Тя издърпа юргана върху себе си и се подпря на купчината възглавници.

— Изглеждаш прекрасно — каза й отново Грей.

— Благодаря. Благодаря ти и за чая. Грей…

— Какво има?

— Грей, беше прекрасно, наистина прекрасно. Уверявам те. Но мисля да си останем с това. Смятам, че не е нужно да започнем да си мислим, че между нас е имало нещо сериозно, че сме влюбени…

— Не, разбира се — каза той, като се стараеше да изглежда предпазливо равнодушен. — А освен това ти нали не вярваш в любовта?

— От къде знаеш? — попита Кирстен и го погледна.

— Ти ми го каза. Още първия път, когато се срещнахме.

— Така ли?

— Да.

— О, не знам.

— Вярно е.

— О, господи… — Тя се разплака.

— Хайде сега — започна да я успокоява той, приближи се и отмахна косата от лицето й. — Недей! Сега пък защо плачеш?

— Аз съм една крава, една кучка, водя безразсъден живот, причинявам такива ужасни неща на хората, вземам само онова, което искам, толкова съм егоистична и се държа по такъв хлапашки начин.

„Това последното си е вярно“, помисли си Грей и се усмихна.

— Е, не съм съвсем съгласен с теб — каза той.

— Така ли?

— Не, изобщо не е така. Няма нищо вярно в това, което казваш. Мисля, че си прекрасна такава, каквато си, заедно с брадавиците.

— Аз нямам брадавици — каза тя стреснато.

— Разбира се, че нямаш. Това е стара поговорка.

— Значи не смяташ, че съм ужасна.

— Не — каза той нежно, като й подаде поената си кърпичка. — Изобщо не те смятам за ужасна. Надявам се, че и ти не ме мислиш за такъв.

— Разбира се, че не те мисля. Защо би трябвало?

— Защото само преди няколко часа ти плачех на рамото заради раздялата с приятелката ми и те уверявах колко ми липсва, а след това легнах в леглото ти. Това не е много джентълменско поведение.

— За мен ти си джентълмен — каза тя неочаквано. — На мен поведението ти ми харесва. Наистина ми харесва. Харесва ми да съм с теб, но сега трябва да си вървиш. Моля те, Грей. Благодаря ти за всичко, но си върви.

Значи това беше. Не искаше да има повече нищо общо с него и го отпращаше. Беше го използвала, може и да не се беше справил толкова добре, колкото тя го уверяваше. Двамата бяха забравили за момент собствените си грижи и сега той трябваше да си върви.

— Чудесно — беше всичко, което можа да каже Грей и я целуна леко по устните. Това му напомни за първия път, когато я целуна в „Харбър клъб“, в деня след материала, появил се във в. „График“. Беше готов да даде много, за да се върне там, откъдето бяха започнали.