Пени Винченци
Дилемата (7)

Глава 6

— Така, хайде да повторим всичко още веднъж. Искаш да купя къщата ти, нали?

— Да — отвърна Лайъм, — точно така.

— Тя все още не е изплатена и по-голямата част от нея принадлежи на строителната компания.

— Да.

— А ти след това ще ми плащаш наем?

— Да.

Бард се облегна назад и се загледа в него. Лицето му изразяваше крайно неодобрение. Лайъм се питаше дали собствената му ненавист е също толкова неприкрита. Надяваше се да е. Най-накрая се беше съгласил да мине през всичко това, да извърши нужните действия, да каже съответните думи. Беше принуден да го направи само поради настойчивостта на Наоми. Но това беше всичко. Нямаше намерение да се унижава повече, да изрази съжалението си. Знаеше, че ако го направи, можеше и да успее, но според собствената му преценка шансовете му не бяха големи. Омразата към баща му беше прекалено силна, за да бъде пренебрегната, и както на любовта, той не можеше да й изневери в името на собствения си интерес.

Лайъм също се облегна назад и зачака отговора, чакаше най-после това да свърши, за да може да си тръгне и да каже на Наоми — ето на, виждаш ли, нали ти казвах, че няма смисъл. Той не е способен да прояви съчувствие и да помогне.

— Ами не знам — наруши мълчанието Бард, като отблъсна стола от бюрото си и погледна Лайъм с искрящите си замислени очи. — Не виждам никаква полза за мен от всичко това. Ти виждаш ли някаква?

— О, не зная — отвърна Лайъм. — Къщата е много хубава.

— Ама аз вече имам две много хубави къщи. Дори три, ако броим тази в Гърция. Наистина не ми трябва още една. Не бих могъл да живея и в твоята, нали така?

— Предполагам, че не.

— Как успя да се набуташ в тази каша, Лайъм?

О, господи, той се канеше да си поиска своето, да затегне винтовете и да се наслади докрай на момента.

— Е, като имаме предвид рецесията и…

— А, да, рецесията. Тя е такава великолепна изкупителна жертва. Такова прекрасно извинение. Познаваш ли някой, който не е бил засегнат от нея, Лайъм?

— Да, разбира се, че познавам. — Нямаше спасение. Трябваше да отидат докрай.

— Е, тогава оттеглям въпроса си.

Настъпи мълчание, след което Бард се надвеси напред.

— Ще ти кажа как стигна дотук. Поради лоша преценка и прекомерно високи разходи. Защото се остави да те издържа жена ти, докато ти продължаваше да упорстваш с твоята абсурдна професия. Колко изкара миналата година, Лайъм? Двадесет хиляди? А може би петнадесет? Или още по-малко? Да, така и предполагах. Не си ли помисли, че ще е по-добре да си намериш свястна работа, вместо да идваш при мен?

— Да — отвърна Лайъм. — Всъщност кандидатствах за няколко, но не е лесно. Знаеш, че е така.

— Така е, знам. От друга страна, и за мен не е лесно, Лайъм, ти също би трябвало да го знаеш, колкото и погрешни да са представите ти. За никого не е лесно. Да печелиш пари и да си пробиваш път, никога не е лесно, а още по-трудно е да задържиш вече спечелените позиции, както и ти малко неочаквано си го разбрал.

Отново настъпи мълчание. Лайъм чакаше.

— Сега дойде твоят ред, така ли е? Съпругата ти се провали и сега ти трябва да поемеш щафетата. Само че, вместо да я поемеш и да си скъсаш кльощавия задник от работа, ти идваш да ми хленчиш с протегната за милостиня ръка. Бог да ми е на помощ.

— Не съм подал ръка за милостинята ти — обади се Лайъм. „Гледай да не загубиш контрол над себе си, Лайъм, не му доставяй това удоволствие.“ — Ти, изглежда, пропускаш факта, че ти предлагам сделка.

— О, за бога, моля те, спести ми поне това — замоли се Бард. — Сделка! Предлагаш ми къща, която аз не искам, за цена, която не бих платил. Не, благодаря. Направил съм много за теб, Лайъм, дадох ти твърде много възможности, но на теб ти е по-удобно да ги забравиш, сега е твой ред. Сядай си на задника и си уреждай живота. Аз няма да го направя вместо теб. Ако го направя, това би означавало да те предам.

— Добре — каза Лайъм и се изправи. — Не бих искал да ме предадеш. Ти никога не си го и правил.

— Какво искаш да кажеш?

— Че, както ти е много добре известно, си ме предавал през целия ми живот. — „По дяволите, не искаше да започва това. Спри, Лайъм, спри. Идеята ти не е добра, не е разумна.“

— О, господи, помогни ми, пак ли ще трябва да изслушам всичко това? Обвиненията, че си бил отхвърлен, твърденията за лошите мащехи, оплакванията от децата съперници…

Успя да изкара претенциите му толкова тривиални и незначителни. Както винаги това беше най-болезненото нещо за изтърпяване. Лайъм му обърна гръб и излезе от стаята, без да каже и дума.

Слизайки по стълбите, изведнъж се почувства много зле. Помисли си, че ще припадне, че ще повърне. Отиде до един стол, седна и стисна глава между коленете си. Остана така, като се молеше да не дойде някой. В този момент усети нечия ръка на рамото си.

— Добре ли сте? Мога ли да ви помогна?

Лайъм погледна нагоре и през помътнелите си от гаденето очи видя Франческа. Беше облечена в черно палто, нямаше грим и изглеждаше много бледа и съсипана. Въпреки собственото си неразположение той забеляза, че е много разстроена.

— Да, да, благодаря — отвърна Лайъм, почувствал се неловко от факта, че го е заварила в такова състояние. Неудобството му се засили и от искрената загриженост, проявена от нея. — Добре съм, съжалявам.

— Отначало не разбрах, че си ти — каза Франческа, притеснена на свой ред, несигурна както в неговата реакция, така и в своята собствена. — Какво правиш тук?

— Дойдох да се срещна с баща ми.

— О, така ли? — Тя леко се усмихна. — Това наистина може да разстрои човек, знам го от собствен опит.

— Да, така е. — Той не можеше да измисли какво друго да каже. Облегна се на стола. Все още се чувстваше зле.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита го тя. — Изглеждаш ужасно. Да ти донеса чаша вода. Или може би чаша чай ще бъде по-добре?

— Не, Франческа, наистина не е нужно. Добре съм. Просто… така. Нищо ми няма.

Той продължаваше да я гледа. Искаше тя да си тръгне. В този миг ги връхлетя тежката миризма на парфюм „Мания“ и Марша Грейнджър мина величествено покрай тях, усмихвайки им се малко сковано. Строгият й костюм и скромната й прическа рязко контрастираха със силния парфюм.

— Госпожо Чанинг! Трябваше ли да ви очакваме?

— Не зная, Марша — отвърна Франческа и леко се усмихна. — А вие очаквахте ли ме?

— Господин Чанинг не ми е казвал нищо — каза безцеремонно Марша.

— Какво не ви е казвал, Марша?

— Че ще идвате.

— Не, не би могъл, защото не е знаел. Минавах от тук и си помислих дали ще е много зает и дали не бих могла да го видя.

— Ще отида да проверя — каза Марша. — Може би ще дойдете с мен горе в кабинета ми. — „Манията“ се понесе нагоре по стълбите.

— Аз ще вървя — обади се Лайъм, благодарен, че имаше извинение да го направи. — Надявам се да се срещнеш с него, ако това е желанието ти.

Тя се усмихна.

— Това е, колкото и да не ти се вярва. Благодаря ти. Надявам се, че си се почувствал по-добре.

 

 

Той стоеше на автобусната спирка на „Рийджънс стрийт“ под внезапно завалелия проливен дъжд, продължаваше да се чувства отвратително, питаше се какво щеше да каже на Наоми, на банката и на всички останали. В този момент до него спря голям бежов мерцедес, в който беше Франческа. Тя му даде знак да влезе вътре. Против волята си трябваше да изрази благодарността си, за да не го помислят хората от опашката за някакъв грубиян.

— Не можех да те отмина — каза тя. — Не изглеждаш добре. Накъде си?

— Към Айлингтън.

— А, добре. Мога да те закарам донякъде. Аз отивам към Сейнт Джон Ууд.

— Благодаря. Много любезно от твоя страна. — Той се чувстваше неспокоен и напрегнат. Не искаше да прояви благоразположение и да бъде любезен с нея, но нямаше как да не бъде. — Успя ли да се видиш с баща ми?

— Не — отвърна тя с глух глас. — Той не можеше да прекъсне работата си.

— Аха.

— Отбих се случайно. Обикновено не го правя. Но… виждаш ли… Кити… новото бебе, нали я знаеш…

— Да, разбира се, че я знам. — Почувства се неудобно от предположението й, че може би не знае за кого става дума. Беше положила големи усилия да се държи приятелски, но той беше отблъснал всичките й опити, и то без каквато и да било логична причина. А сега тя се държеше изключително любезно с него, въпреки че беше явно разстроена.

— Да не би да не е добре? — попита Лайъм.

— Доста е зле. Тя… те мислят… тя има… може би има… О, по дяволите, влязох в автобусната лента и ченгето сега ще дойде. Какво да правя?

— Плачи — каза без колебание Лайъм.

Франческа избухна в сълзи. Полицаят, който изглеждаше твърде млад, й се накара, насочи я към средната лента за движение и й даде знак да продължи. Лайъм й подаде носната си кърпичка. Тя си издуха носа, избърса си очите и подкара малко несигурно колата по „Рийджън стрийт“.

— Чудесно — каза той и я погледна с любопитство. — Винаги ли можеш да се разплакваш по поръчка?

— Не — отвърна Франческа. — Не мога. О, господи, пак ще започна. При мен е така. Когато започна, после не мога да спра. Лайъм, ще паркирам тук някъде. Би ли карал ти, защото така мога да пребия и двама ни.

— Да, разбира се. Виж, просто спри хей там и ще си разменим местата.

— Благодаря ти — каза Франческа.

Той излезе от колата, а тя се премести на другата седалка и закачи полата си в ръчната спирачка. Тя се вдигна нагоре и разкри цялото й бедро, а докато се мъчеше да я освободи, се видя и дъното на пликчетата й. Лайъм се опита да не гледа, но нямаше как. Тя видя погледа му, докато издърпваше надолу полата си, и нервно се засмя.

— Твърде неприлична изложба. Съжалявам.

— Няма защо — каза Лайъм и запали мотора.

Тя го погледна и леко се усмихна, след това издуха силно носа си и се отпусна на седалката.

— Съжалявам за това — каза Франческа. — Наистина съжалявам.

— Ще ми разкажеш ли какво й е? — След като седеше в нейната кола, защитен от дъжда, това беше най-малкото, което би могъл да направи.

— Може пак да се разплача.

— Не се притеснявай от това.

— Разтревожена съм за Кити. Не се чувства много добре. Може би има… вероятно има проблем със сърцето.

— Какъв по-точно?

— Още не сме съвсем наясно. Тази сутрин за първи път я водих на преглед при специалист. Той чу някакъв шум и трябва да й направят нещо, което се нарича ехо кардиограма. Това ще е идната седмица. Във вторник. О, господи, съжалявам, какво значение има за теб кой ден ще е, какво те интересува теб това?

— Не ставай глупава — скара й се съвсем чистосърдечно той. — Разбира се, че ме интересува. Но ти каза, че още не знаеш колко е сериозно.

— Не. Дори не знам дали изобщо е сериозно. Това беше един такъв ужасен ден. Тя не е много здраво бебе, дребничка е, много плаче и това толкова ме плаши…

— Да, съвсем естествено.

— Работата е там, че исках да го кажа на Бард, да бъда с него. А той… беше зает, а и него не го бива много по съчувствията. Поне в този случай не го прояви. Това влоши още повече нещата.

— Не е нужно да ми го казваш. Добре ми е известно — каза той.

Тя се обърна към него и го погледна.

Известно време той запази мълчание, а после, след като си припомни разговора с баща си, каза:

— Когато майка ми почина, бях още много малък. Той… и тогава не го биваше по съчувствията.

— О, Господи! — възкликна Франческа. — О, Лайъм. Аз…

Той продължи да говори, изненадан, че го прави пред нея, но не можеше да спре.

— Отначало беше така изцяло погълнат от собственото си нещастие, че изобщо не ми обръщаше внимание, а след това потърси утеха в работата и вече не го виждах. А после… Е, вече знаеш какво стана после.

— Да. Разбира се, че знам.

— Извинявай. Това наистина няма нищо общо с теб. Абсолютно нищо.

— Разбира се, че има. Аз съм женена за баща ти. Има твърде много общо и с мен.

— Е, аз не виждам нещата по този начин. Както и да е… Искам да кажа, че ми е добре известно колко трудно е понякога с него.

— Да, предполагам, че е така.

Тя явно се почувства неловко, че беше отишла твърде далеч, бе проявила нелоялност към Бард пред човек, пред когото не би трябвало да го прави. Замълча и се загледа към парка. Бяха спрели на един светофар и той имаше възможност да разгледа лицето й. Наистина беше много хубава, даже повече от хубава, макар че не би могла да бъде наречена красавица с малко чипия нос, вирнатата брадичка и правата си тъмнокестенява коса. Франческа усети, че той я гледа, обърна се към него и му се усмихна.

— Сигурна съм, че за теб това няма значение, но трябва да ти кажа, че ме накара да се почувствам по-добре.

— Разбира се, че има значение — увери я той, като отново изпита вина от това напомняне за лошото му държане и враждебността му. Светлините на светофара се смениха. Настъпи кратка пауза, след която той предпазливо каза: — Виж какво, наистина смятам, че трябва да си наложиш да не се безпокоиш за Кити. Зная, че на мен ми е лесно да говоря така, но ако нещата наистина са много зле, те щяха веднага да я приемат в болницата за допълнителни изследвания и нямаше да чакат до идната седмица. Това, което трябва да правиш сега, е да не избързваш със заключенията. Продължавай да си казваш, че всичко ще е наред.

— Да, прав си. Знам го. Но е много трудно. Независимо от всичко почувствах се по-добре. Достатъчно добре, за да карам колата до дома. Благодаря ти. Къде да те оставя? Тук не е най-подходящото място да продължиш за Айлингтън. Закарах те твърде далеч. Ще се опиташ ли да вземеш такси? Можем да продължим до „Суис Котидж“.

— Не — каза той. — Ще взема метрото.

— Но…

— Честна дума. Така е по-добре.

— Добре тогава. Мисля, че сега ще си разменим местата по по-приличен начин.

Тя излезе от колата, застана пред него и го погледна. След това му подаде ръка. Чувстваше се малко неловко.

— Не те попитах по каква работа си ходил при Бард, защото си помислих, че би предпочел да не го правя. За каквото и да е било, надявам се, че всичко е преминало добре.

— Не беше.

— О, съжалявам. — Тя влезе отново в колата и пак му се усмихна малко заговорнически. — Знаеш ли, той не е чак толкова лош — каза Франческа и потегли.

Лайъм остана загледан след нея. Опитваше се да реши кое от обзелите го чувства е най-силно. Яд от цялата ситуация, засилила се омраза към баща му, или голямата изненада от това, че някой, когото винаги бе считал за груб, враждебен и неприятен, можеше да бъде толкова любезен, приятелски настроен и дори изключително желан.

 

 

— Ще ги съдя — провикна се Бард с потъмняло от гняв лице. — Ще ги съдя всичките.

— Бард, не ставай смешен. Кого ще съдиш и каква полза от това?

— О, за мен ще е твърде добре, а за тях много зле. Как са могли да пропуснат такова нещо, как са могли?

— И така, кого ще съдиш? — попита Франческа. Беше толкова абсурдно и дори смешно, но това малко я отвличаше от притеснението й. — Болницата? Акушера? Доктор Хемингс? Пени?

— Не те разбрах.

— Тя също беше сигурна, че Кити е добре, а уж минава за експерт. И така докъде ще стигнеш? Смешно е.

Бард я погледна и се намръщи.

— Между другото, кой е този Лаудър? От къде да знаем, че той е най-добрият специалист? Как го откри, може би още сега трябва да потърсим и мнението на друг…

— Препоръча ми го Джими Брауни. Мисля, че си разбира от работата.

— О! — каза Бард и замълча за известно време. Джими Брауни беше техен приятел и един от най-известните хирурзи в страната, откривател на някаква техника за микрохирургия и влиятелна фигура в Британския съвет по здравеопазването. — Въпреки това не виждам защо да не потърсим още едно мнение.

— Бард, разбира се, че ще потърсим. Нека направят ехо кардиограмата. Ако тогава не сме достатъчно наясно, можем да отидем и при друг специалист. Сега обаче не е нужно да пресилваме нещата. Само ще ядосаме господин Лаудър и ще забавим работите.

— Не мога да разбера защо не си разговаряла с мен още преди да отидеш при лекаря. Щях непременно да дойда с теб и да чуя сам какво е казал.

— О, Бард, така ли! Първо, ти вероятно щеше да ми кажеш да не вдигам излишна врява и да поговоря с Пени. След това сигурно нямаше да дойдеш с мен и щеше да ми кажеш, че ще трябва да ходиш на съвещание и че не знаеш кога ще се върнеш, че не знаеш къде ще бъдеш или че нямаш време. А най-вероятно всички тези неща щеше да ми ги каже Марша.

Той я погледна шокиран и леко засрамен.

— Не ставай смешна — каза Бард, но тя беше забелязала изненадата и срама му и това й подейства почти успокояващо.

Не каза нищо.

— Непременно ще дойда с теб идната седмица — увери я накрая той. — Какъв ден се пада? Вторник. Да. Ако имаме някакви съмнения, колкото и малки да са, относно диагнозата, тогава мисля да я заведем в Щатите. Тяхната медицина е по-напреднала от нашата и…

— Бард, никога не съм чувала подобни глупости — каза Франческа и се разсмя въпреки мъката си. — Разбира се, че не са по-напред. Не знам с кого си разговарял. А и последното нещо, което е нужно на Кити в момента, е един презокеански полет. Какво ще каже Пени?

 

 

— О, Господи! — изкрещя Кирстен. — Господи! Мамка му, Тоби. О, боже мой! О, Тоби! Сега, сега, сега…

Тялото й се изви като струна и тя се освободи от дългата, яростна, обляла ги в пот борба. Усети като че ли се издига и лети тържествуваща, необуздана към своя оргазъм. Продължаваше да се носи върху него, да възсяда един след друг върховете на удоволствието. За миг със страх си помисли, че вече всичко е свършило, и остана да лежи отпусната върху Тоби, очакваща, копнееща за завръщането му, а после оргазмът дойде отново, още по-силен, още по-истински и по-осезаем. Накрая тя се отпусна и разбра, че напълно е свършила. Остана да лежи задъхана, още стенеше тихо, но вече се усмихваше; главата й, която се беше надигнала, за да изкрещи, се отпусна върху възглавницата, а ръцете, които така френетично стискаха тялото на Тоби започнаха да се отпускат; краката, които се извиваха и се кръстосваха отгоре му, сега висяха отпуснати от ръба на леглото, до който бяха стигнали, и за малко да паднат.

Тоби се примъкна внимателно към центъра на кревата и нежно я претърколи от себе си. Остана да лежи, загледан в нея, и да си играе с кичурите на косата й.

— Кирстен — каза той, — ти се чукаш страхотно.

— Какъв невероятно сполучлив израз — засмя се тя.

— Защо?

— Защото е обиден и старомоден. Ами така са постъпвали едно време мъжете с момичетата. Полагали са ги на земята и са ги чукали. А те просто са си лежали под тях.

— Никой не би могъл да го направи по този начин с теб. Съжалявам, скъпа, не исках да те обидя. Просто исках да кажа колко чудесно беше. Господи, я виж часовника. Ще закъснея много. Да можех и аз да работя за баща си и да ходя на работа, когато си поискам.

— Я млъквай! — скастри го ядосана Кирстен. — Не ходя на работа, когато си поискам. Непрекъснато ти повтарям, че изобщо не е така. Никога не закъснявам или почти никога. Работя усърдно и не парадирам с положението си.

— Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Тогава няма да предложа това, което имах намерение да ти предложа.

— Какво е то?

— Щях да ти предложа да си вземеш отпуск идната седмица. Заминавам за Ню Йорк. Разбрах го вчера. Там е станал някакъв фал. Бих се радвал, ако и ти дойдеш.

— О, Тоби. С удоволствие бих дошла, но не мога. Особено пък при такова късно предупреждение. Аз… по дяволите, бих могла да попитам. Или няма да е уместно? О, господи, много ми се иска да отида в Ню Йорк. Не съм била там най-малко от година.

— Горкичката ми — съжали я с насмешка Тоби. — Сърцето ми ще се пръсне от мъка. Съжалявам.

Той стана от леглото и се отправи към банята. Тя остана да лежи и го проследи с поглед. Загледа се в това тяло, което й доставяше такова удоволствие и което така страстно желаеше. След това стана, сложи си пеньоара, отиде в кухнята и наля и на двамата по една огромна чаша с портокалов сок. Тоби се появи с тоалетна кърпа около кръста, целуна я малко разсеяно и пресуши чашата.

— Имах нужда от това. От секса много се ожаднява. Особено пък, когато е с теб. Слушай, скъпа, забрави за обидите и просто се опитай да си вземеш една седмица отпуск. Можеш дори да свършиш нещо полезно за баща си. Нали има кантора там?

— Всъщност не може да се каже, че е кантора. Основната част от бизнеса му е тук. Добре, ще опитам. Ще бъде чудесно. Много ми се иска. Благодаря ти, че ме покани.

— Скъпа — каза Тоби, — удоволствието ще бъде изцяло мое. Или поне голяма част от него, уверявам те.

 

 

Кирстен пристигна в „Чанинг хаус“ в добро настроение. То се дължеше на комбинацията от добрия секс, факта, че небето беше синьо — времето много й влияеше — и слънцето вече започваше да топли, както и от мисълта, че идната седмица може да бъде в Ню Йорк. От цялата година това беше най-доброто време за там. Не можеше да става сравнение с Париж, Флоренция и дори с Лондон, защото пролетта принадлежеше на Ню Йорк с огрените от слънчевите лъчи фонтани, със залетите от светлина и много топлина широки булеварди, с парковете, пълни с цъфнали цветя и пременени с нова зеленина, и с витрините, украсени до абсурдност с цветя и разноцветни завеси. Дори шофьорите на таксита ставаха по-любезни. О, щеше да бъде прекрасно. Трябваше да отиде.

— Не съм много сигурна — каза предпазливо Сам. — Имаме твърде много работа в момента във връзка с покупката на новия обект в Глазгоу и с всичките глупости, които се пишат за Доклендс…

Кирстен я погледна. Знаеше много добре какво си мисли Сам. Нямаше причини, от които да зависи дали тя да отиде, или не. В момента не бяха много заети. Ставаше въпрос само за седмица. Онези, които си бяха подали по-отрано молби за отпуск, излизаха без проблеми, а кой в крайна сметка знаеше, че не е подала молбата си по-рано? Като се изключи може би това, че беше дъщеря на шефа, че й беше изрично наредено да не допуска да се ползва от никакви привилегии, от никакви специални уговорки или каквото и да било по-специално отношение. „Това се нарича позитивна дискриминация“, помисли си Кирстен. Ако беше току-що постъпила направо от училището за секретарки, нямаше спор, че щяха да я пуснат да отиде. Видя в очите на Сам да се мярка известно колебание и веднага се вкопчи в него.

— О, Сам, моля те! Днес ще работя много, а като се върна — два пъти повече. Обещавам. Толкова искам да отида. А може и да свърша някоя полезна работа там. Не знам каква, но…

— И аз не знам каква — каза Сам и се разсмя. — По дяволите, защо пък не — каза тя внезапно. — Но това означава да си скъсаш задника от работа, когато се върнеш.

— Непременно, непременно — обеща въодушевено Кирстен, като си мислеше, че другата седмица работата ще й бъде по-приятна. — Благодаря ти, Сам, много ти благодаря.

Тя се обади на Тоби.

— Мога да дойда, мога да дойда.

— Не съм се и съмнявал — каза той и се засмя. — Ще ти уредя билета — успокои я Тоби и прекъсна разговора.

Тя работи и през обедната почивка, за да покаже благодарността си. Написа куп писма за пазарния център в Манчестър. Те всъщност бяха едни и същи, но във всяко имаше някаква малка разлика. Сам каза, че от това ще има полза и че е отлагала тази работа с дни. Кирстен направи и куп фотокопия, които взетата временно млада помощница беше направила погрешно. Дори се обади на баба си Джес и се самопокани на вечеря след пътуването. Но в четири часа Сам влезе и я погледна притеснена.

— Съжалявам, Кирстен. Трябва веднага да отидеш при баща си.

Тя знаеше какво означава това, Сам също. Въздъхна и се отправи бавно надолу по стълбите към първия етаж с лошо предчувствие.

Бард седеше зад огромното си бюро и гледаше намръщено. „Прилича на някаква голяма и грозна птица — помисли си Кирстен, — на гарван или на лешояд.“ Господи, колко го ненавиждаше понякога. Всъщност през повечето време.

— Затвори вратата — нареди той, без дори да я поздрави.

Кирстен затвори вратата, приближи се бавно към бюрото и го погледна. Вече знаеше какво ще последва и под каква форма.

— Ти ме отвращаваш — каза тихо той. — Наистина ме отвращаваш.

— Защо?

— Идваш тук, молиш се да те приема на работа, обещаваш ми какво ли не, казваш, че ще работиш до изнемогване, че няма да се ползваш с никакви привилегии и специално отношение, че ще се държиш прилично и ще правиш каквото ти се казва…

— Но аз наистина върша всичко това. Работя много, държа се добре, правя каквото ми се казва и не съм…

— Така ли? Ти не си какво? Не си искала да ти се правят никакви услуги ли? А какво е според теб да поискаш една седмица отпуск при еднодневно предизвестие, след като работиш тук точно от… малко повече от месец? Та това е твърде голяма отстъпка, Кирстен, както и да го погледне човек. Ако поне малко знаеше какво е истинска работа, щеше да ти е известно. А ако не работеше за някой толкова любезен, добродушен и разбран шеф като Сам, никога нямаше да ти разрешат да вземеш отпуск. Какво мислиш, че ще си каже всеки? Как според теб ще трябва да се чувствам аз? Ще кажат, че ти позволявам да ме използваш и че злоупотребявам с положението си в компанията, а ти си прекарваш времето както си поискаш и да ти се плаща дори за това. Срамувам се от теб, Кирстен, много се срамувам. И, разбира се, не ти разрешавам да заминеш.

— Теб само това те интересува — отвърна Кирстен. — Какво ще кажат хората. Не ти пука на оная работа…

— Недей да псуваш.

— А ти защо псуваш? На теб ти е през онази работа дали аз всъщност работя и дали съм полезна, дали научавам нещо. Достатъчно ти е там, откъдето седиш, на твоя скапан грамаден трон, всичко да изглежда нормално.

— О, за бога, я се разкарай от тук. Започваш да говориш като някое малко разглезено дете, а не като зряла жена. Махай се. Няма да ходиш в Ню Йорк, и точка. Ако Сам не беше ми наговорила куп много хубави неща за теб, щях направо да те изхвърля през вратата.

— Може пък това да е за предпочитане.

Той сви рамене.

— Твоя работа.

Тя се канеше да му каже какво да направи с неговата работа, когато изведнъж си спомни каква беше пощата, която беше получила през седмицата — все сметки за задължения към „Хародс“, „Харви Никълс“, „Баркликард“, „Амекси“. Господ знае още кой. Парите, които й плащаше, й трябваха. Те не бяха малко. А и той сигурно нямаше да започне да й плаща предишната издръжка, която също не беше малка. Освен това знаеше, че ще му достави по-голямо удоволствие, ако напуснеше сама, ако си тръгнеше и му заявеше, че никога вече няма да се върне. Той щеше да каже, че винаги е знаел, че няма куража да издържи, че е мързелива и разглезена, а само от мисълта за това й се повдигаше. Не, тя щеше да остане и да продължи да работи, за да му докаже, че греши. Щеше да му го върне по друг начин.

Кимна му сдържано за довиждане и каза:

— Много добре. Желая ти приятен уикенд.

— Благодаря — отвърна той и настроението му изведнъж се промени. Направи го с голяма лекота. Стана по-общителен и почти приятелски настроен. — Франческа се чувства много уморена. Напоследък има твърде много грижи. Отиваме в Стайлингс. Тъкмо купихме на Джек пони…

— Той сигурно много ще се зарадва — каза Кирстен. — Предай на Франческа много поздрави. Съжалявам, че има грижи.

Тя не можа да се сдържи и в гласа й се усети малко ехидна нотка. Бард я погледна.

— Не се дръж по детски — смъмри я той. — Един ден, като пораснеш малко повече и те налегнат истинските грижи, а не само мисълта къде да отидеш и каква рокля да си купиш, ще си спомниш за този намек и ще се засрамиш.

— Съжалявам.

Тя беше така заслепена от сълзите си, че на излизане се блъсна в Марша и я настъпи по крака. Извини се сдържано, като горещо се надяваше, че е успяла да причини болка на тази дъртофелница.

Върна се обратно в малката си стаичка и седна на стола. Продължи да плаче. Плачеше по много причини. Това, че не можеше да замине за Ню Йорк, не беше най-важната.

Телефонът иззвъня. Тя подсмръкна шумно и вдигна слушалката.

— Кирстен? — Беше майка й. Гласът и звучеше вяло.

— О, мамо, здравей. Добре ли си? — попита, като се стараеше колкото може гласът й да изрази съчувствие.

— Предполагам, че да. Чувствам се… малко уморена и потисната. Винаги става така, нали знаеш. Когато свикна да си стоя у дома, се чувствам твърде самотна. Не мога да се взема в ръце. Отец Брайънт се отби да ме види. Беше чудесен, но… това, от което наистина имам нужда, разбира се, е да замина за малко някъде. По не мога да си го позволя, а и нямам с кого да отида. Ти би ли могла?…

— Не — отвърна малко троснато Кирстен. — Не бих могла. Току-що помолих татко за… малко отпуск.

— И?

— Той каза „не“. По неговия си неподражаем начин.

— О, мила. Колко жалко.

— А приятелката ти Ен? Тя не може ли да дойде с теб? Или пък дори с Джералд?

— Ен няма пари, скъпа, а Джералд е толкова зает с новата си фирма. Напоследък почти не го виждам.

— С какво се занимава? — попита Кирстен, като за миг забрави собственото си нещастие.

— Просто работи с едни нови хора. Те наистина го ценят. Сключиха с него договор. Само че се намират в Джилфорд и той постоянно е там.

Джералд беше приятелят на майка й — полубезработен специалист по осветителни тела. Кирстен не можеше да го понася, но той поне се държеше любезно с майка й и й правеше компания. Когато го видя за първи път, той й беше казал колко е впечатлен от Пати и каква смела жена е. „Тя наистина се изправя стоически срещу този проблем“, бе казал той.

Кирстен, която виждаше как майка й се опитва да се справя с проблема, като най-вече бяга от него, успя в отговор само да се усмихне малко студено и да му протегне ръка за довиждане. Той обаче продължи да говори и я накара да се почувства неудобно: „Мисля, че тя се чувства много самотна. Разказвала ми е историята си. Много е тъжна. Бих искал да съм неин приятел, ако нямате нищо против.“

Кирстен побърза да го увери, че не възразява, и си тръгна засрамена от враждебността си към него. Всъщност беше много мило от негова страна, че я попита. Освен това той чувстваше искрена загриженост за майка й. Това беше преди две години. Той правеше непрекъснато компания на Пати, дори по време на един ужасен пристъп на алкохолно опиянение, както тя самата го наричаше, който стана причина да я приемат отново в Дома за алкохолици. Той се грижеше тя да посещава лекарските консултации, да се храни и да не изпада в меланхолия.

Отношението на Кирстен към майка й си остана, общо взето, такова, каквото си беше и по време на детството смесица от съчувствие, отчаяние и известно чувство за вина, че не може да й помогне повече, че не прави достатъчно за нея, че не й отделя нужното време. Тази вечер обаче просто я съжаляваше — животът на нейната майка й се стори толкова самотен и труден. Тя не само трябваше да води непрекъсната битка с алкохолизма, но трябваше да живее със сравнително малкото средства, отпускани й от Бард, въпреки че в други отношения той беше твърде щедър. Беше и осигурил апартамент във Фулъм, кола за сметка на компанията, плащаше сметките й за дрехи от „Хародс“ и „Питър Джоунс“, изобщо даваше пари за всичко, което не можеше лесно да се превърне в алкохол. Но тази вечер Кирстен сравни мъката й с грижите на проклетата Франческа, която се ширеше в две огромни къщи с двете си сополанчета и Бард, който се чудеше как да й угоди, а на всичкото отгоре се оплакваше, че е изморена. Изморена! Че от какво пък толкова се е изморила, когато имаше гувернантка, иконом и Хортън, който я разкарваше с колата, където си поиска? Освен това непрекъснато ходеха насам-натам на почивка. Нямаше начин Франческа да не отиде в Ню Йорк, ако пожелаеше. Снимката й не слизаше от страниците на вестниците, за нея непрекъснато се пишеше като за нещо изключително, като за някоя важна личност, а всичко се свеждаше до това, че беше успяла да прикотка баща й в момент, когато е проявил слабост. Тъпа кучка.

Кирстен запали цигара. Опитваше се да ги откаже, но това беше един от моментите, в които, ако не запалеше, щеше да бъде цяло мъчение. Тоби също не прояви разбиране. Скара й се, че не е трябвало да потвърждава пътуването, преди да е била сигурна напълно. Сега трябвало да откаже билета и тъй като го бил резервирал чрез фирмата, ще трябвало да плати от джоба си куп пари.

— Наистина съжалявам, мамо — каза тя. — Съжалявам, че си в мрачно настроение и че не мога да замина с теб. Виж какво, по някое време през уикенда ще мина да те видя. Кога си свободна?

— Ще дойдеш ли? — Гласът на Пати изведнъж се оживи. Усети се, че й стана приятно. — Толкова ще се радвам. Ела в неделя преди обяд. Може дори да отидем заедно на църква.

— Може би — каза Кирстен. — Е, добре, ще затворя. Пак ще ти позвъня, мамо, довиждане.

Телефонът й иззвъня отново почти веднага.

— Госпожица Чанинг ли е? Кирстен Чанинг?

— Да.

— Кирстен, не знам дали ме помните. Обажда се Джуди Уот от „Дейли График“. Запознахме се на изключителния прием, даден от Сам Илингуърт, който тя беше организирала, за да ни запознае с подробностите около новото вълнуващо начинание на баща ви. В Северна Англия.

— О, да, разбира се — каза предпазливо Кирстен. Нямаше представа коя е Джуди Уот. Дали не беше просто една от онези журналистки, с престорено интелигентните гласове, които непрекъснато бълваха цигарен дим (трябва да се откаже от пушенето, трябва, трябва) и се наливаха здравата с алкохол още от единадесет сутринта. Или пък беше от онези по-старите и по-обиграните, които се преструваха още повече, лицата им умееха да изразяват искрен интерес, а ръкостисканията им бяха прекалено сърдечни. Те се наливаха още повече и от още по-рано.

— Аз ви помня много добре. Проектът на баща ви наистина е много интересен.

— А… кой точно имате предвид? — попита колебливо Кирстен. — Те са твърде много…

— Да, разбира се, че е така. Става въпрос за новия комплекс в Нюкасъл. Много е интересен. Но може би има и други, за които бихте могли да ми разкажете.

— Да… може би. Да.

— Вижте, не знам какво бихте казали по въпроса, но моят главен редактор е заинтересован от факта, че работите заедно с баща си. От това наистина става много добър материал. Сигурно ви е много интересно, че започвате от най-ниското стъпало, така да се каже.

— Да, така е — потвърди въодушевено Кирстен. — Направо е великолепно.

— Вие ли сте единствената наследница, Кирстен? Имате ли братя?

— О, да, двама — отвърна весело Кирстен.

— Двама братя! Боже господи, какъв плодовит баща имате. Разбира се, единият от тях ще трябва да е от неговото най-ново семейство, нали? Какви чудесни деца са. Видях ги на снимка заедно с майка им в „Тетлър“. Сигурно много ги обичате. Предполагам, че в някои отношения се чувствате почти като тяхна втора майка.

— Почти. — Вече беше започнала да отговаря като автомат.

— Виждате ли се често с Франческа Чанинг? Тя е толкова красива, нали? Разбира се, сигурно не й е лесно да е омъжена за такъв известен бизнесмен като баща ви. Вероятно й се налага да работи много упорито…

Нещо в Кирстен като че ли избухна. Сигурно беше от това, че трябваше почти едно след друго да чуе тихия уморен глас на майка си, която се чувстваше самотна, упреците на Тоби, който я нарече „глупава крава“, тези на баща си, който пък заяви, че е разглезена и мързелива и че се кани да води в провинцията Франческа и децата. Спомни си също всички съботи и недели, през които трябваше да се грижи за майка си, да внимава да не намери скритите от самата нея бутилки, от които имаше нужда, а не можеше да ги открие, или пък да търпи изблиците й на гняв от това, че ги беше изхвърлила. Спомни си как трябваше да се грижи и за малката Виктория, как понякога не можеше да издържа повече и се обаждаше по телефона на баща си, който толкова често отсъстваше. Изведнъж осъзна, че никой нямаше представа за това, нямаше абсолютно никаква представа колко несправедливо беше всичко това спрямо нея.

— О, не знам — каза тя на Джуди Уот. — Не мисля, че й се налага да работи толкова упорито. Всъщност тя си живее твърде добре в сравнение с майка ми навремето. Тя наистина преживя трудни времена. Наистина трудни. Трябваше да отгледа нас тримата сама…

От другата страна на линията настъпи кратко, заредено с очакване мълчание. След това Джуди Уот каза:

— Ще трябва да й е било твърде тежко. Бедната жена. Била е късметлия, че е имала вас. Кирстен, това е толкова заинтригуващо. Бихме могли да си поговорим. Ще стане чудесен материал за читателите. Наричаме го сходни моменти. Нещо, което да им звучи познато и преживяно от самите тях. Не бихме ли могли да изпием по едно питие заедно и да си поговорим още по темата?

— Ами… да — отвърна Кирстен. — Може би все пак ще трябва да попитам. Аз съм съвсем нова тук — добави тя, като се мъчеше да си придаде безгрижен тон.

— Не мога да повярвам. Както и да е, тук не става въпрос за някаква официална информация, засягаща отдела „Връзки с обществеността“ на холдинга „Чанинг“. Нужни са ми само някои малки подробности, които биха заинтригували нашите читателки. Е, разбира се, вие бихте могли да поискате разрешение. Мисля си, дали сте заета с нещо в момента? Или пък след работа?

— О, всъщност не съм.

Нямаше да си стяга багажа за Ню Йорк, нямаше да излизат да вечерят с Тоби. Не се канеше да отиде в провинцията, за да изкара един освежителен уикенд. Пържеше се в собствения си сос, размишляваше върху личните си недостатъци благодарение на баща си.

— Какво ще кажете за сега? Бихме могли да се срещнем за кратко, ако сте в състояние да ми отделите половин час. Намирате се на площад „Сейнт Джеймс“ нали? Какво ще кажете в бара на хотел „Риц“? Да кажем… след двадесет минути?

— „Риц“? — изненада се Кирстен. Не го беше очаквала. Тези журналистки са с по-големи възможности, отколкото беше мислила.

— Там е приятно и уютно — каза Джуди Уот. — По-удобно е за разговори. Но ако предпочитате, можем да отидем и на някое друго място, например в Сохо. Там също е добре. Разбира се, аз съм член на клуба „Гручо“, но там ще е пълно с вестникари тази вечер.

— Не, в „Риц“ ще е по-добре. Но не трябва да се бавя много. И освен това не съм сигурна, че мога да ви кажа нещо интересно.

— О, Кирстен, уверявам ви, че не искам от вас да ми разкажете някаква покъртителна история, просто само някои малки подробности за нашите читателки, както вече ви казах.