Пени Винченци
Дилемата (4)

Глава 3

Франческа проследи с неясно предчувствие как сребристият спортен „Ягуар“ на семейство Буут се появи иззад ъгъла на алеята за коли. Потискаше я не толкова мисълта за следващите няколко часа, колкото това как тези часове, прекарани в компанията на Тереза Буут, щяха да се отразят на настроението на Бард за през следващите двадесет и четири. Последиците щяха да се стоварят върху нейната глава, защото идиотската идея да ги поканят беше нейна. Сутринта вече й го беше напомнил три пъти. Идеята наистина беше нейна, но не можеше да се каже, че и тя гори от желание да ги види. Щеше да бъде много по-добре да прекарат сами неделята на Великден. Просто беше усетила, че положението със семейство Буут става повече от неловко, че липсата на гостоприемство от тяхна страна приближаваше границата на непочтителността и че трябваше да се направи нещо по въпроса.

— Те сигурно няма да могат да дойдат — беше казала тя, когато съобщи на Бард, че трябва да ги поканят.

— Милостиви боже! — бе отвърнал той.

Оказа се обаче, че ще дойдат. Дъги се съгласи моментално. Гласът му изразяваше не само удоволствие, но и нещо друго — може би облекчение? Каза, че са свободни през целия уикенд. Може би наистина се чувстваха самотни и тя с известно чувство за вина си помисли, че ако е така, поне Дъги не заслужава подобно отношение от тяхна страна.

За щастие, майка й беше там. Не само за да разсейва Бард от отвратителното му настроение — нещо, което тя умееше да прави твърде добре, и да заглажда неловките моменти по време на обяда, а и да пофлиртува с Дъги за негово най-голямо удоволствие. А че такива неловки моменти със сигурност щеше да има, нямаше съмнение. Тереза Буут щеше да се погрижи. Беше специалистка в тези работи — или ще направи някоя многозначителна забележка, или ще пусне жлъчна шега. Франческа беше положила неимоверни усилия да проявява великодушие към нея. Казваше си, че е трудно човек да живее в такова разтеглено семейство, като тяхното, където всеки обожаваше нейната предшественичка, и да не се чувства малко изолиран, обект на сравнение или критикуван. Всички се постараха много да проявяват снизхождение към Тереза поне в началото, но не и Бард. Не може да се каже, че той направи дори и най-малък опит.

Франческа обаче се постара. Даде прием в тяхна чест, когато се ожениха, за да може Тереза да се запознае с всички хора от компанията и с членовете на семейството. Разбира се, Кирстен, която напусна твърде демонстративно само след час, беше разочарована, така се почувстваха и някои от най-близките им приятели. Покани я да стане членка на един от нейните благотворителни комитети. Тереза се беше усмихнала чаровно и бе казала, че е жена, която работи и няма време за такива неща.

— Според мен благотворителността е нещо като терапия, скъпа Франческа — бе запомнила тя една от внимателно подбраните й фрази. Въпреки това Франческа съвсем преднамерено си обърна и другата буза и покани двамата с Дъги да прекарат уикенда в Стайлингс, но всичко беше напразно. Можеше да си спести усилията. Тереза си остана все такава — каква? Враждебна не бе точната дума. По-сполучливо щеше да бъде противоположното значение на приятелски настроена. Отнасяше се с нея не само с някакво чувство за старшинство (разбира се, Франческа бе по-млада от нея), но и с някакво превъзходство. След няколко месеца Франческа просто се отказа.

Сега обаче се чувстваше виновна, че не ги е поканила на кръщенето, и изпитваше угризения на съвестта, че е засегнала Дъги. Затова реши да направи нов опит и каза на Бард, че ще се старае да бъде много добронамерена към тях. Е, най-вече към Дъги.

А Бард, който обичаше Дъги, с когото бяха преживели заедно всякакви несгоди в живота, както лични, така и професионални, в продължение на двадесет и пет години, се беше съгласил, въпреки че не можеше да му прости, че се беше оженил за Тереза.

 

 

Винаги прекарваха Великден в Стайлингс. Това беше традиция, която спазваха почти толкова стриктно както Коледата, която винаги прекарваха в Лондон. Навръх Великден, Бард стана много рано и прекара два часа в определяне на маршрута, по който останалите трябваше да търсят скритите от него великденски яйца. За малкия Джек това винаги беше прекалено трудна и сложна задача. След половин час го намериха да излапва доволен единственото намерено от него шоколадово яйце. Все пак той се справи далеч по-добре, отколкото Франческа. Тори, която бе изкарала последните двадесет и четири часа в провинцията, напусна веднага след закуска, заявявайки, че споменът й за неудачите, сполетели я в миналогодишния лов на яйца, е още твърде пресен. Но Рейчъл, облечена в яке и гащеризон, продължи да обикаля още дълго из зеленчуковата градина, притиснала към гърдите си три привързани с панделки шарени яйца от „Хародс“. Франческа знаеше, че причината не е само удоволствието от търсенето, въпреки че Рейчъл си падаше много по всякакъв вид предизвикателства. Тя го правеше и за да достави удоволствие на Бард, с когото след обяда щяха да разгледат откритите от нея яйца, да обсъждат маркировката, по която се беше ориентирала, а после той щеше да я заведе в градината, където с тържествуващ вид щеше да й покаже яйцата, които бе пропуснала. Рейчъл винаги идваше за великденските празници. За нея това беше най-хубавият ден от годината, по-хубав дори от Коледа. Собственоръчно сготви пуйката, донесе специално приготвения за Бард лимонов пудинг и великденска торта за децата, купена от магазина на „Фортъмс“. „Дъги сигурно ще се зарадва много да види малките“, помисли си Франческа, хвана Джек за ръка и широко усмихната се отправи решително към колата.

— Здравей, Тереза — каза тя, пристъпи напред, пое малката закръглена ръка и целуна въздуха някъде около добре напудреното лице на Тереза. — Радвам се да те видя.

— Да, измина доста време, откакто не сме се виждали — отвърна Тереза. — Здравей, Джек, имам подарък за теб.

Джек й поднесе покорно изцапаното си с шоколад, кал и трева лице за целувка, преди да попита:

— Какъв е? — А след кратка пауза и ръчкане от страна на Франческа добави: — Благодаря.

— Кола — отвърна Тереза, — с дистанционно управление. Дъглас, скъпи, извади я от багажника.

Винаги го наричаше „скъпи“ пред хората и прекалено демонстрираше физическата си привързаност към него — хващаше го под ръка, целуваше го и стискаше пръстите му, когато бяха заедно. Франческа често си задаваше въпроса дали се държи така и когато са насаме. Усещаше, че в поведението на Тереза има нещо прекалено изкуствено, показно и дори смущаващо, особено когато протягаше към него ръка, за да я погали, или правеше многозначителни намеци, че нямат търпение да си легнат по-рано. Бард едва понасяше всичко това. Той се държеше по абсолютно противоположен начин. Почти не се докосваше до Франческа, когато наоколо имаше хора, и демонстрираше страстно привързаността си, когато бяха сами.

Тереза вече се беше отправила към къщата и очевидно търсеше да види Бард. Франческа отиде при Дъги, който се беше натоварил с пакети, цветя и бутилка шампанско, и го прегърна.

— Дъги, мили, как си? Радвам се да те видя.

— Благодаря ти, скъпа. Много обичам да идвам тук. Ето, това е за теб, а това за стария приятел. Между другото, къде е той?

В гласа и израза на лицето му се чувстваше известно разочарование. По-рано Бард винаги излизаше да посрещне него и Сюзън, още преди Франческа да се е появила.

— О, под душа е — побърза да каже Франческа. — Цяла сутрин си игра на фермер. Засаждаше дръвчета или нещо подобно. Всеки миг ще се появи.

— Добре. Как си, млади момко? Ето нещо и за теб, за да си послушен.

Той подаде на Джек огромен, увит в хартия пакет.

— Върхът — каза Джек, който току-що бе научил тази дума от телевизионния сериал „Съседи“. Пени не го одобряваше, а Франческа му разрешаваше да го гледа заедно с нея и да я употребява колкото си иска. Той започна да къса лъскавата хартия и лентите и да ги хвърля направо на земята. — Това наистина е върхът.

— Джек, не прави така. Занеси подаръка вътре. Сигурна съм, че Дъги и Тереза ще искат да видят как ще го отвориш.

— Дадено — каза той и се затича към къщата с едно малко парченце хартия в ръка.

Франческа се засмя, събра останалите и се обърна към Дъги:

— Много е непослушен и своенравен, но е и толкова чаровен, че ми е трудно да му се сърдя.

— Одрал е кожата на Бард — отбеляза Дъги и й се усмихна. — А ти добре ли си, скъпа?

— Да, добре съм. Ами ти? Изглеждаш добре.

Той наистина изглеждаше добре. Имаше приятен тен и беше по-слаб, отколкото когато го беше видяла последния път. Дъги беше изключително красив мъж. Висок, много изправен, с гъста прошарена коса, чудесни сини очи и солидни бели мустаци. Беше винаги безупречно облечен и се покриваше напълно с общата представа за бригаден генерал от запаса.

— Да, току-що се върнахме от един санаториум в Португалия. Играхме много голф. Всъщност аз играх, а Тереза лежеше край басейна. Каза, че трябва малко да поотслабна. Безпокои се за здравето ми, милата.

Франческа с ирония си помисли, че точно Тереза е тази, която е безспорно пълна. Пълнотата не я загрозяваше и дори я правеше да изглежда секси, но тя, а не Дъги имаше излишни килограми. Е, може би наистина иска да се грижи за него и се безпокои за здравето му.

— На мен ми изглеждаш съвсем добре — каза тя и с мъка го хвана под ръка заради пакетите.

— Много мило от твоя страна, скъпа, но вече съм на петдесет и девет. По-стар съм с пет години от твоя енергичен съпруг и трябва да внимавам.

— На мен ми изглеждаш с пет години по-млад — увери го Франческа.

— Е, как вървят работите в „Чанинг хаус“? — попита Тереза, след като побутна от тук от там моцарелата с доматена салата, остави ножа и вилицата и премести чинията си встрани. — Извинявай, Франческа, но наистина не мога да ям това. Не ми разрешават сирене.

— О, съжалявам — каза Франческа — Наистина много съжалявам. Да донеса ли…

— А, не, не, скъпа, откъде би могла да знаеш. Не се е случвало често да ядем заедно. И така, Бард, как вървят нещата във фирмата? Още ли не си дал под наем онова място в Доклендс?

„Като че ли не знае, че не го е дал — помисли си Франческа. — Проклета жена.“

— Не — отвърна той сдържано, — още не съм.

— Не мина ли много време? Цената му сигурно доста се е покачила.

Тереза, наистина не бих искал да си развалям обяда с неща, които са ми много добре известни и не стават за ядене — каза Бард. Франческа го ритна под масата и той се помъчи да смекчи строгите черти на лицето си в нещо подобно на усмивка.

— Нищо не може да развали такъв обяд — каза весело Рейчъл. — Тереза, защо не ти разрешават да ядеш сирене? Да не би да пазиш диета или…

— Не, имам камъни в жлъчката — каза тя. — Много е болезнено, ако ги раздразня. Затова трябва да се пазя от всякакви мазнини.

— Жлъчни камъни? — попита Джек. — Какво представляват?

— Това са малки отлагания, които се образуват в жлъчката ти — обясни Тереза.

— В твоята жлъчка. И излизат ли, когато ходиш по…

— Достатъчно, Джек — намеси се Рейчъл. — Защо не помогнеш на госпожа Доукинс да изнесе това блюдо? Не порцелановото, моето момче, а големия сребърен поднос. И й кажи да донесе следващото ядене.

— Дадено — отвърна Джек.

— А какво стана с онази работа в Нюкасъл? Оправда ли очакванията ти? — попита Тереза.

— Да, благодаря. Оказа се много доходна.

— Е, това вече е нещо.

— Тереза, още не сме стигнали до просешка тояга — уведоми я Бард. — Франческа го погледна. Мускулчето при слепоочието му, което започваше да играе, когато беше на път да избухне, заплашително потрепваше.

— Разкажете ни за пътуването в Португалия. Сигурно е било забавно — подкани я Рейчъл.

— Така е. Беше наистина много забавно — каза тя. — Въпреки че Дъглас прекара повече време в игра на голф, отколкото очаквах. Той играеше, а аз се занимавах с ръкоделие както обикновено. Мислех, че идеята е да прекараме повече време заедно. Той обаче е такъв работохолик. Като теб, Бард. Понякога се чувствам така, като че ли съм се омъжила за фирмата „Чанинг“.

— Да не би да искаш да се разведеш с нея? — попита я с лъчезарна усмивка Рейчъл.

— Не, разбира се — отвърна Тереза. Тя седеше до Дъги. Взе ръката му и я целуна. — Все едно, че бяхме две деца, отишли на меден месец, нали така, любими?

Той й се усмихна. Очевидно беше, че се чувства неловко, но му стана и приятно. „Той наистина я обича — каза си Франческа. — Без съмнение изглежда щастлив.“ Спомни си мъката, изписана на лицето му, когато Сюзън почина, и безпокойството от прекаленото пиене и се почувства доволна, дори благодарна на Тереза.

— Това е добре — каза Рейчъл. — Радвам се, че сте прекарали приятно. Тереза, ти нямаше ли собствена фирма?

— Да, имам. Това е моята компания за имоти под аренда. Притежаваме няколко великолепни имота.

— Колко интересно! — възкликна Рейчъл. — И къде са те?

— О, обикновените места. На Майорка, на Марбела, току-що купих и два имота в Португалия.

— Колко вълнуващо. Значи работите ти вървят добре?

— Да, доста добре. Компанията не е голяма, но е печеливша. Въпреки че след рецесията печелим по-малко от преди. Но всички трябваше да свалим малко мерника, нали, Бард? Всички, които се занимаваме с този вид бизнес.

— Да — съгласи се сдържано Бард. „Има вид на човек, който иска да напъха две парчета моцарела в гърлото на Тереза“, помисли си Франческа. Опита се да улови погледа му, но не успя.

— Как са децата ти, Тереза?

— О, много са добре. Благодаря. Както знаеш, дъщеря ми живее във Флорида и не я виждам често. (Отчуждила се е — каза си Франческа. — И нищо чудно.) Но синът ми е в Испания и ръководи клона на фирмата ми там. Той е много способно момче. Всъщност, Бард, мислех си, че ти наистина трябва да…

В хола се чу силен трясък. Джек явно беше изпуснал сребърния поднос, Франческа благодари горещо на Бога, че беше от метал, и дръпна назад стола си.

— О, господи! Сигурно е икономът. Ще отида да видя какво става. Извинете ме.

— И аз ще дойда с теб — каза Бард.

Тя го изгледа изумена. Никога досега не й беше предлагал помощта си. В кухнята той й се скара.

— Защо, по дяволите, трябваше да ги каниш? Проклета жена. Трябва да се махна за малко. Не издържам повече. Измисли някакво извинение.

И той изчезна.

— Е, белята не е голяма — каза, усмихвайки се Франческа, когато влезе в трапезарията с голям поднос, отрупан с препечени до червено и обилно полети с масло картофи. — Ужасно съжалявам, но на Бард му се обадиха по телефона от Ню Йорк. Надява се, че няма да се забави. Тереза, страхувам се, че няма да можеш да ядеш тези картофи, но госпожа Доукинс бързо ще ти приготви нещо друго.

— Много мило — каза Тереза.

Останаха за чая. Тереза излапа две много маслени курабии и две парчета торта.

— Чудесно е, че маслото не влияе на жлъчните ти камъни — отбеляза с лъчезарната си усмивка Рейчъл.

— Така ли? — отвърна със същата усмивка Тереза. — Бих искала да погледна дръвчетата, които си засадил, Бард. И аз имам намерение да засадя няколко. Ще ми ги покажеш ли, преди да си тръгнем?

— Ами… не мисля, че… — промърмори Бард. Погледна навъсено към Франческа, а тя побърза да каже:

— Тереза, вече е малко тъмно и навън е много студено. Може би следващия път…

— О, не искам да рискувам да ги видя, когато станат висока гора отвърна троснато Тереза. — Бих искала да ги разгледам сега.

— Е, добре тогава, аз ще дойда с теб — обади се Рейчъл. — Джек, мили, ела и ти. Струва ми се, че някъде там е останало още едно яйце.

— Дадено — отвърна Джек.

Инспекцията на дърветата продължи доста дълго. Когато се върнаха, Бард изчезна в кабинета си. След двадесет минути Франческа го последва.

— Върни се веднага оттатък — изсъска тихо тя, побесняла от яд. — Няма да ти позволя да се държиш грубо с нея.

— Тя се държи грубо с мен.

— Въпросът не е в това.

— Разбира се, че е.

Той я погледна, а тя издържа погледа му, абсолютно решена да го накара да изпълни желанието й. Подобни малки победи бяха важни за нея, даваха й увереност, че и тя може поне малко да му влияе. Изведнъж той се усмихна.

— Е, добре. Само ако… — Стана, сложи внезапно ръка около кръста й, а с другата започна да гали гърдата й. — Само ако си легнем рано тази вечер. Много рано. Става ли?

— Добре — съгласи се Франческа. Усмихна му се, зарадвана от мисълта за предстоящата нощ. Усети как желанието приятно изпълва тялото й. — Обещавам. Много рано.

Тереза изпи едно шери, после още едно. Дъги пи бира, извинявайки се, че ще трябва да шофира.

— Хайде да тръгваме, скъпа — каза накрая той и я потупа по коляното. — И без това прекалихме с гостуването.

— Няма такова нещо — намеси се Франческа. — Защо не останете за…

— Боже господи — възкликна Рейчъл. — Ама наистина ли е толкова късно? Мили хора, но аз трябва да си вървя. В девет имам много важна среща с телевизора си. Съжалявам, че ще напусна компанията, но…

Тя стана и се засуети из стаята. Действията й заразиха и семейство Буут, които също станаха, загледани към външната врата. Внезапно Тереза се обърна към Бард.

— Бард — каза тя, — споменах на Дъги, че ако излезе нещо от твоя комплекс за голф в Шотландия, бих искала да обединим силите си. Имам предвид с моята компания. Мога да взема нещо под аренда.

Франческа погледна към Бард.

— Не знаех, че притежаваш имот в Шотландия — искрено заинтригувана каза тя. — Обичам Шотландия. Бих искала да отидем там.

— О, да — намеси се Тереза. — Мястото е много хубаво. Нали така, Бард? Доколкото разбирам, само чака да бъде разработено в стила на компанията „Чанинг“.

Франческа погледна към Бард и се опита да разбере какво означава изразът на лицето му. Това вече не беше раздразнение, нито гняв. Лицето му стана преднамерено безизразно. И тогава тя усети в нея да се прокрадва някакво тревожно чувство, някаква сянка, която помрачава деня й. Беше изпитвала подобно чувство и друг път, но не можеше да се сети къде и кога. „Глупости — помисли си тя. — Изглежда, че всеки ден, изживян с Бард, си е едно нелеко изпитание.“

— Ами… още няма нищо за гледане — каза накрая той. — Мога да ти покажа много по-хубави неща. Изобщо не става за целта ти, Тереза, а и аз нямам намерение, да се занимавам с подобно нещо. — Тонът му недвусмислено показваше, че предложението за арендата няма да се осъществи.

— Е, няма значение — отвърна Тереза. — Просто ми хрумна такава идея. — Тя му се усмихна изключително мило.

 

 

В шест и половина, те най-после си заминаха. Бард остана на стълбите, загледан мрачно след колата им.

— Проклета жена — каза той. — Господи, колко я мразя. Благодаря ти, Рейчъл. Нямаше да издържа, ако не беше ти.

— Да, и аз ти благодаря — обади се Франческа. — Мамо, ти беше чудесна. Наистина ли държиш да си тръгнеш? Можеш да останеш, ако искаш.

— Не, скъпа. Утре трябва да ставам много рано. Благодаря ти. Джек, дай целувка. Скоро ще те заведа в „Макдоналдс“.

— Ще е върхът — отвърна Джек.

— Джек, я се погледни колко си мръсен. Отивай веднага в банята да те изкъпя.

— Добре, върви. Аз ще изпратя майка ти — каза Бард.

Франческа се качи по стълбите с Джек и потърси Пени.

Беше изключително доволна, че обядът е свършил, но въпреки това й беше интересно. Струваше й се, че желанието на Тереза да ядосва Бард и да му задава неудобни въпроси надхвърля рамките на една обикновена неприязън, а неговата ненавист към нея беше почти патологична. Въпреки че подобни чувства не бяха чак такава рядкост за него, и то поради твърде незначителни причини.

По-късно, когато лежаха в леглото и разговаряха, Бард си призна, че не се е държал много любезно, а Франческа се съгласи, че е бил подложен на необикновени провокации. Вече беше протегнал ръка към нея, беше я възбудил, а след това тя бе изпитала онова разтърсващо, ненаситно и изключително приятно чувство, което я завладяваше, когато правеше любов с него. Беше й казал, че я обича, а след това съвсем неочаквано, докато гледаше тавана и галеше косата й, попита:

— Задавала ли си си въпроса, колко силно ме обичаш, Франческа?

Тонът му беше непринуден, леко закачлив. Тя се обърна към него и се подпря на лакътя си.

— Много, много те обичам — отвърна Франческа. — Знаеш, че е така, защо питаш?

Той се обърна и я погледна. Очите му изпитателно разглеждаха лицето й. След това каза:

— Нека да се опитаме да измерим любовта ти. — Бард обичаше подобни игри. Те имаха за цел да я объркват, да я накарат да се чувства несигурна. Веднъж го бе попитала, дали прави същото и в офиса си. Той я беше погледнал с голяма почуда и бе отговорил: да, разбира се.

— О, Бард — каза тя сега. — Имаш предвид, ако загубиш всичките си пари, нали?

— Можем да започнем с това.

— Ами, няма да ме е грижа, знаеш, че е така. Парите ти изобщо не ме интересуват.

— Ще отидеш ли да миеш подове? Ще пазиш ли и последното залче за нас?

— Не ставай глупав. Мога да се справя далеч по-добре. Просто ще се върна на работата си, а и това ще ми хареса.

— Да, знам, че би могла да го направиш — каза той малко троснато. — Добре, а да предположим, че се захвана с друга жена?

— Ще ми бъде много мъчно за нея — каза тя през смях. — Този отговор е лесен.

— Не, наистина, би ли продължила да ме обичаш при такива обстоятелства?

— Не — каза тя бавно. — Не бих могла.

— Аха, ето че имаме вече една граница.

Изведнъж Франческа изпита истински страх, играта изглеждаше сериозна.

— Бард, да не би да се опитваш да ми кажеш нещо?

— Не, разбира се, че не — каза той и я целуна. — Как бих могъл, та това е немислимо, не мога да си го представя.

— Добре — каза тя. — Какво ще бъде следващото изпитание?

Той замълча за миг и после каза:

— Просто да предположим, че поискам да направиш нещо, което не одобряваш.

Тя го погледна, истински заинтригувана от въпроса.

— Какво ще е то?

— Не знам. Например да подправиш подписа върху един чек или да ми помогнеш да фалшифицирам някакви документи, нещо подобно.

— О, не, не бих могла да го направя — отговори веднага тя. — Не и нещо нечестно. Не бих го направила дори и за теб.

— При никакви обстоятелства?

— При никакви.

— Много нелоялно от твоя страна.

— Не — каза бавно тя, — не мисля, че е така. Но ти не би ме помолил за такова нещо, нали? Знам, че не би го направил, така че това е въпрос, който дори теоретически не стои пред мен.

— Ще се опитам да не го правя — каза той с усмивка, целуна я и я придърпа към себе си. — Опасявам се, че ти изобщо не ме обичаш. А сега, хайде да спим.

Той заспа след минути, очевидно необезпокояван от нищо, обаче тя остана да лежи будна известно време, замислена по-сериозно за любовта, за нейните граници и къде биха могли да бъдат поставени. И си спомни кога беше усетила да я обзема подобно безпокойство — на кръщенето на Кити, когато Тереза Буут се беше обадила по телефона. Както и тогава, тя го потисна дълбоко в себе си и накрая заспа.

 

 

Кирстен почти съжаляваше, че не беше отишла с Тори в Стайлингс на лов за великденски яйца. Толкова ужасна, се оказа неделята й. Твърде много беше свикнала с нещастието. Животът й се измерваше с него, епизод, след епизод. Като се започне с изпращането й в частното училище, още на девет години и с това, че стана свидетел на изпращането на разплаканото й по-малко братче, дори по-рано; спомняше си как веднъж, късно през нощта стоеше на стълбите и видя през перилата любимият й татко да напуска фамилната къща в Хамстед само с един сак, след това бе наблюдавала дълго майка си постепенно да се превръща в безпомощна алкохоличка след поредица от все по-ужасяващи и безпогрешно предвидими епизоди, докато се стигна до случая, когато тя падна по стълбите, получи сътресение на мозъка и остана да лежи там в локва кръв. Дванадесетгодишната Кирстен, я намери в това състояние, когато се върна един следобед от училище. Не си спомняше много периоди, в които беше живяла спокойно, и нито един, в който всичко около нея да е било стабилно. Бяха я сполетявали нещастия и в личен план. Повечето от тях бяха свързани с мъже и всичките бяха допринесли за засилването на убеждението й, че е неудачница. Няколко завършили катастрофално любовни истории, две забременявания, едното от които, призна го само пред себе си, не беше случайно, и два последвали аборта. На всичко отгоре, завършвайки право в университета в Бристол, беше получила едва трета степен, въпреки че според нея за знанията си заслужаваше най-малко втора, а дори и първа. Оттогава безработицата я преследваше, и то по твърде впечатляващ начин. „По принцип, животът си е една голяма курва, но днес направо надмина себе си“, казваше си тя, докато караше с голяма скорост по „Олд Бромптън роуд“ рано вечерта тази неделя. Дори не се изненада, когато видя в огледалото за обратно виждане синята мигаща светлина, въпреки че опитващите се да бъдат любезни полицаи направо я разплакаха, след като не можаха да постигнат нищо друго. Пристигна в апартамента си почти на ръба на истерията и завари Тори, да си тананика щастливо и да ръси в безупречно бялата й кухня черни трохи от филията, която току-що беше изгорила.

— Тори, глупава крава такава, виж какво правиш! Прекарах сума ти часове в чистене тази сутрин. Между другото, какво правиш тук и защо не си в Съсекс на вечеря с проклетата Франческа и шибаните й дечица? Махай се, хайде да те няма… О, Тори, извинявай, недей и ти да се разплакваш, наистина съжалявам, ето вземи носната ми кърпичка, а аз ще налея и на двете по чаша вино…

— Не искам вино — проплака Тори. — Вече пих прекалено много и ме боли главата. Хайде да пием чай. Кипнах вода в чайника.

Кирстен видя сестра си, застанала пред нея с голяма чаша за чай в ръце, да трие очите си като малко дете и ужасно съжали. Тори беше единственият човек на този свят, когото тя истински обичаше, без да брои може би баба си Джес, а тя се отнасяше към нея като към лайно. Бедната Тори, полагаше толкова усилия да й се хареса, почти я боготвореше, искаше й съвет почти за всичко, а какво получаваше в замяна? Обиди. Тя сложи ръка върху ръката на сестра си и малко смутено й се усмихна.

— Съжалявам, Тори, наистина съжалявам. Аз съм една кучка. Не заслужавам обичта ти.

— Това е вярно — каза тя и с мъка се усмихна.

— Имах такъв отвратителен ден. Абсолютно скапана работа. Изгубих всичките си кредитни карти. Мисля, че ги забравих в „Севън Илевън“, но и бездруго вероятно са ги прибрали. След това се нахаках в един уличен стълб и одрах колата, а когато се прибирах тази вечер, ме глобиха за превишена скорост. Карах с шестдесет мили по „Олд Бромптън роуд“. Могат дори да ми вземат книжката. Господи, Тори, защо всичко ми върви наопаки?

— Къде е Тоби? Мислех, че ще бъдеш при него тази нощ.

— Ох — изпъшка Кирстен, — ох, Тори — повтори тя и отново избухна в сълзи.

— Какво е станало? — попита Тори. — Сега пък какво има?

— Той е… Ами… всичко свърши.

— Свърши? Та нали говорехте да живеете заедно?

— Говорехме. Аз обаче му казах да се омита. Днес.

— Защо?

— Престани да ме разпитваш. Просто го направих, това е всичко. Остави ме на мира.

— Добре де — съгласи се Виктория и дребното й личице отново се нацупи. — Искаш ли още чай?

— О, Тори — въздъхна Кирстен, — съжалявам, съжалявам, съжалявам. Добре. Ще ти кажа. Нищо подобно не съм му казвала, но той ми го каза. Имахме грандиозна кавга и той… той каза, че всичко е свършило. Финито. Че аз… — Тя пое дълбоко въздух, като се надяваше изричането на истината да я пречисти и да се почувства по-добре, като след изповед в църквата. Господи, от години не беше се изповядвала, може би ще трябва…

— Че ти какво? — попита Виктория и й наля още една чаша чай.

— Какво ти каза?

— Че съм една пикла. Една разглезена и глупава пикла. И че мога да се върна при него, когато порасна. Това бяха точните му думи, щом толкова искаш да знаеш. — Тя започна да рови из чантата си за цигари, запали една и се усмихна малко смутено на Тори през дима.

— Може и да е прав. Не знам.

— Е — каза предпазливо Тори, — предполагам, че си разглезена. Искам да кажа, че всички сме такива. Обаче…

— Да, ама има разглезени и по-разглезени. Не е ли така? Ох, не знам. Чувствам се толкова объркана, че вече не си знам дори името. Подай ми онези пликове. От дни почти не съм се прибирала вкъщи.

— Заповядай — каза Тори и небрежно ги погледна. — Като ги гледам, повечето от тях са за неизплатени сметки.

— Карай, и без това вече съм затрупана с такива, така че от малко повече нещата няма да се променят, кой знае, колко. Я да видим. О, господи. Писмото от „Хоукинс Мейърлинг“. Моля ти се, Господи, дано да са ме взели. Умолявам те, умолявам те, умолявам те. — Настъпи тишина, докато разкъсваше плика. След това каза: — Е, още един провал. — Остана така, загледана в листа със спретнатите, изписани на компютър редове. Започна да имитира с насмешка части от писмото: „В отговор на вашето писмо… с голямо съжаление… желаем ви успех в бъдеще…“ „Хоукинс Мейърлинг“ бяха последната й надежда, последната авторитетна фирма, която би могла да я вземе на работа. Сега трябваше или да отиде в провинцията, или изобщо да се откаже от правото. Едва ли можеше да им се сърди. Та кой би взел някого, с оценка трета степен в дипломата? Беше безнадеждно още от самото начало. Господи, как се проваляше във всичко, в абсолютно всичко… Хартията започна да се замъглява пред очите й и тя отново избухна в сълзи. — О, Тори, аз съм такава неудачница, ама такава неудачница. Изобщо не мога да се оправям в живота, въобще не съм пригодена за съществуване на тази идиотска планета. Всичко, с което се захвана, завършва с пълен провал. Какво да правя? Кажи ми какво да правя. — Звънецът на външната врата пронизително иззвъня. — Ако е Тоби, кажи му, че ме няма. Излязла съм с някакъв чукундур, който…

— Не е Тоби — прекъсна я Тори. — Сигурно са Джони и Арабела. Съжалявам, Кирстен, сега ще ги разкарам. Ще отидем в кръчмата.

— Не, не, няма значение. Аз просто ще си седя в стаята с бутилка водка и шишенце с хапчета. Извинявай, Тори, пошегувах се. Шегата ми не беше сполучлива. Не исках да те засегна.

— Знам — отвърна Виктория и се изправи. На личицето й беше изписана смесица от съчувствие и облекчение. „Тя наистина е твърде малка, за да се оправя с такива работи — помисли си, с угризение Кирстен. — Не би трябвало, да се държа така, пред нея, вече няма да го правя.“ — Но ще ти кажа какво трябва да направиш. Мисля, че трябва да постъпиш на работа при татко, поне за известно време. Лудост е да не си никъде и да не правиш нищо, когато той те очаква, с отворени обятия и умира от желание да ти помогне. Гордее се с теб и така му се иска, да работиш при него във фирмата. Все пак, като начало ще е по-добре, отколкото да седиш по цял ден тук, да се шляеш по магазините, или пък да си губиш времето с тези ужасни хора.

— Знаеш, че бих предпочела да умра — каза с досада Кирстен. — Помисли си само, колко пъти съм му казвала да върви по дяволите неговата шибана работа, в шибаната му компания. Сега не мога да отида и да застана на колене пред него.

— Да, но благодарение на щастливата ти звезда, той още е готов да те вземе на работа, ако го направиш — каза й Тори. — Повечето бащи, не биха го сторили. Дори днес го чух да казва на Рейчъл Дънкън-Браун, колко се гордее с теб, колко си била умна и как само чака да отидеш при него и да поемеш работите в „Чанинг“, когато се пенсионира. Той те обожава, Кирстен. Помоли ме да ти кажа, колко те обича и да му се обадиш по телефона. Струва ми се, че трябва да помислиш по въпроса. — Звънецът на външната врата отново иззвъня. — Трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно.

— Добре — каза Кирстен апатично. — Съвсем сериозно, не се притеснявай, че излизаш. Ще се изкъпя и ще си легна рано. Добре де, уверявам те, преди да си го повторила, че ще помисля по въпроса. Благодаря ти. Ти си съкровище, Тори, наистина.

Тя остана да лежи дълго време във ваната и да мисли по въпроса. Представи си, какво облекчение щеше да бъде, да има истинска работа, а не просто нещо за правене, да има цел в живота; чувството, че отива някъде, че получава нещо, съзнанието, че използва способностите си, ума си и не на последно място — че печели някакви пари. Средствата, които й отпускаше баща й, не бяха малко, но вече не можеше да покрива с тях, значителните разходи за екстравагантния живот, който водеше. Помисли и за унижението, на което трябваше да се подложи. Не само че трябваше да се извини на баща си за държането си, при последните им няколко срещи, но трябваше изрично да обещае, че ще се държи добре в бъдеще. Щеше да се наложи да бъде, поне любезна с Франческа и с ужасната й майка, ако се случеше да я срещне, въпреки че го смяташе за малко вероятно. Ще трябва да бъде непрекъснато благодарна и да се чувства зависима. Знаеше, че това ще е неизбежно, колкото и усилено да се трудеше, а много по-лошо от всичко беше съзнанието, че всеки щеше да казва, че са я приели на работа, заради баща й. Беше изразила така гръмко желанието си, да гради сама живота си и да не приема лесния избор, въпреки че, разбира се, не се отказваше от някои по-дребни придобивки, като апартамента и колата. Сега обаче, щеше да й бъде изключително трудно, да поеме по по-лесния път, след един не особено успешен за нея период.

Замисли се за Тоби и за това, колко я бяха засегнали думите му. Не беше сигурна, че държи на него, но той е, тоест беше, един изключително важен фактор в живота й, не само защото й доставяше огромно удоволствие в леглото, но имаше и стил, и беше забавен компаньон, а може би най-важното от всичко — беше истински приятел, на когото можеше да разчита, а такива тя имаше малко. Наложи си отново, да си припомни, какво й беше казал: че е разглезена, самовлюбена, мързелива и истерична. Запита се какво ли би казал Тоби, ако отиде с наведена глава при баща си, истински се покае пред него и го помоли да я вземе при себе си.

Докато реши какво да прави, водата във ваната изстина. Облече се и написа писмо на баща си. Не беше дълго, но й отне доста време. Когато свърши, реши, че е прекалено важно, за да разчита на пощата, а и докато чакаше да съмне, за да го пусне, можеше да промени решението си. Предпочете да отиде сама с колата до площад „Сейнт Джеймс“ и лично да го остави.

Когато пристигна, беше доста късно, почти полунощ. Остана да седи в колата. Струваше й се твърде болезнено, дори простото действие, да излезе от нея и да пусне плика в пощенската кутия. В този миг, видя нощния портиер Хю, да отваря пред някого входната врата на голямата и много красива сграда, в която се намираше „Чанинг хаус“. Портиерът кимна почтително на излизащия. Който и да беше, се насочи към колата, паркирана непосредствено пред входа, и включи двигателя. „Някой, който ще да е работил до късно“, помисли си Кирстен и когато видя, че колата ще мине покрай нея, загаси вътрешната лампа, за да не я познаят. Запита се дали го познава. Може би беше адвокатът на компанията Чарли Прентис или Питър Барбър, но когато сребристият „Ягуар“ мина покрай нейната кола, видя, че лицето е на жена, което още повече я заинтригува. Беше на средна възраст, но много запазена. Имаше тежък грим и сребристоруса коса. Лицето й беше познато. „Господи — помисли си Кирстен, — я виж кой е — ужасната Тереза Буут.“ Беше я срещала само два пъти на приеми в къщата им в Лондон и я намираше за кошмарна, с нейните немигащи ясносини очи, щръкнали цици и дрезгав глас, с който даваше непрекъснато съвети на Дъги какво да прави. Смяташе, че баща й я ненавижда, и все пак я виждаше тук. Явно, че беше добре познат посетител на „Чанинг хаус“, който можеше да влиза и излиза в толкова късен час и Хю да я поздравява. „Колко необичайно“, помисли си Кирстен, излизайки от колата. Отиде бавно до вратата на „Чанинг хаус“ и пусна писмото в пощенската кутия. Може би нейното присъствие тук щеше да се окаже по-интересно, отколкото изглеждаше.

 

 

Рейчъл не беше свикнала да се чувства нервна. Тя се носеше през живота на сала на самоувереността и никога не се съмняваше, че хората се радват да я видят, че им е забавно с нея, а ако са мъже — че ще бъдат очаровани. Дори и в най-тежките моменти от живота, когато съпругът й съвсем очевидно насочи компанията и цялото си семейство, към съда за банкрутирали, отиде в плевника на къщата им и се застреля в момента, когато тя развеждаше хора, из същата тази красива къща, която толкова обичаше, а бе принудена да продаде; после, когато трябваше да сменя няколко унизителни работи все в компанията на момичета два пъти по-млади, но непритежаващи и четвърт от ума й, тя пак запази вътрешния си кураж, високия дух и способността си, да намира във всичко нещо забавно и дори смешно. Опасяваше се, че в това отношение дъщеря й съвсем не прилича на нея. Тя беше смела, и то много, но дързостта й не бе от такова жизнерадостно естество. Справяше се с изпитанията и им даваше достоен отпор, но не ги търсеше сама и се задоволяваше да се носи по течението.

Рейчъл имаше доста причини, които не й позволяваха да каже на Франческа, че следващата сутрин ще бъде на вече два пъти отлаганата закуска с Бард. Едно беше да флиртува с него, да играе ролята на идеалната тъща, да блести на неговите приеми и да подкрепя съпругата му, ако това е необходимо, и съвсем друго да му поиска пари зад гърба на тази съпруга, колкото и чудесни да бяха намеренията й.

— Е, Рейчъл — каза той, като се настани, пред сложените на масата голяма купа, пълна догоре с кайсии и сини сливи, и чиния с кроасани и започна да напъхва салфетката си, в яката на ризата, — какво мога да направя за теб?

— Започни диета — сряза го Рейчъл. — Не искам дъщеря ми да остане вдовица.

— Миналата седмица, бях на обстоен медицински преглед — каза Бард. — Всичко е наред.

— Сигурно си с наднормено тегло.

— Не е вярно — отвърна той развеселен. Не обръщаше внимание на подобни забележки. Беше толкова самонадеян, че критиките по негов адрес изобщо не го вълнуваха. — Зависи как гледаш на мен. Не мога да понасям хора, които се превземат, когато става дума за храна. Като ужасната жена на Буут. Разбира се, че килограмите ми са доста, но това са главно мускули. Аз съм в много добра форма, Рейчъл. Ходя в гимнастическия салон, най-малко три пъти седмично, а и ветроходството е много добро физическо упражнение. Въпреки че напоследък не го практикувам често. Иска ми се да убедя Франческа да идва с мен на плаване.

— Тя мрази водата — каза Рейчъл. — Плаши се от нея.

— Знам. Но само ако…

— Бард, тя е уморена. Повярвай ми.

— Знам, знам. А сега нека се върнем на твоя въпрос. Какво искаш от мен? Пари ли?

— Да — отвърна Рейчъл, стресната от директността на отговора си. — Пари. Не за мен, разбира се. За нещо много… за нещо много важно за мен.

— И защо трябваше да се срещаме специално, за да го обсъдим? Защо просто не ми каза, щом като ги искаш като дарение?

— Това е… нещо повече от дарение — отвърна Рейчъл. Усети как дланите на ръцете й, се изпотяват, взе чашата с портокалов сок и забеляза, че ръката й трепери. По дяволите! Имаше намерение да бъде хладнокръвна и да запази спокойствие. Ако не внимаваше, той можеше наистина да стане прекалено любопитен, а тогава щеше да се наложи тя да нагази в много дълбоки води.

— Тогава какво е?

— Аз… ами ангажирана съм много тясно с едно благотворително дружество.

— С какъв вид, благотворителност се занимава то?

— Ами най-общо казано, дейността му е в сферата на хората, с умствени увреждания — отвърна предпазливо Рейчъл.

— Така ли? Не очаквах, че ще се ангажираш с такова нещо, Рейчъл.

— Защо? — попита тя. Не искаше да прозвучи така предизвикателно, но намекът, който направи, я ядоса. — Защото не ти изглеждам като човек, който е склонен да прави добрини ли? Защото предполагаш, че щом става дума за благотворителност, тя трябва да е за нещо по-приемливо за обществото? Като например за Деня на борбата срещу наркоманията или за Червения кръст?

— Да — каза, без да го увърта той. — Точно така. Не е нужно да се възмущаваш, чак толкова, Рейчъл, не мога да нямам известни резерви. За мен ти си една много изтънчена, много забавна, много сърдечна и много привлекателна жена, ако трябва да изразя личното си отношение. Не си те представям, като човек, загрижен чак толкова за хората, които не са имали късмет, колкото теб самата. Освен ако не става въпрос за членове на собственото ти семейство. Очевидно съм те подценявал.

Рейчъл пое дълбоко въздух, помъчи се да се усмихне и да изглежда по-спокойна.

— Поласкана съм, че ме намираш привлекателна и забавна, Бард. Дори бих могла да ти върна комплимента, но ти наистина нямаш точна преценка за мен. Или не съвсем точна. Да ти разкажа ли за него? За моето… за това благотворително дружество? — Думите „собственото ти семейство“ още звучаха в ушите й. Опита се да не им обръща внимание.

— Моля те, разкажи ми. Очевидно ще трябва, доста да поговорим. Би ли почакала за минутка?

— Разбира се.

Той стана, отиде при бюфета и се върна с чиния, пълна с черен пудинг, гъби, домати и бекон.

— Извинявай — каза ухилен Бард, като видя физиономията й. — Не искам гладът да ми отвлича вниманието. Сега съм изцяло твой.

— Може би ще трябва да започна, с малко предварителна информация… Има един Дом, който от известно време привлича вниманието ми…

— По какъв начин? — попита Бард.

— Не разбрах въпроса ти.

— По какъв начин привлича вниманието ти?

— Една моя приятелка има там дъщеря. Тя е… тя почина. Имам предвид, приятелката ми. Ходила съм там два пъти. Да посетя дъщеря й. И…

— Къде се намира?

— В Девън. В северната част на Девъншир, близо до границата с Кормиш. Управлява се от монахини и е свързан с един манастир. Направо е чудесно.

— Така ли?

— Работата е там, че имат огромни финансови затруднения. В продължение на много години, са се издържали с пари от завещания, а и църквата беше по-богата.

— Мислех, че Католическата църква, все още е доста богата — отбеляза сухо Бард.

Рейчъл го погледна. Бе забравила, че Пати беше, а и без съмнение, продължава да е ревностна католичка.

— Църквата, може би, но този манастир не е. За такива места е много трудно да се издържат сами. Особено след купищата ужасно оскъпяващи съществуването му правила, произтичащи от членството в Европейската общност, Домът вече не може да се справя както по-рано и не можеш да си представиш колко пари започнаха да потъват там…

— Със сигурност мога — отбеляза Бард. — Тази работа, с потъването на парите, ми е добре известна.

— Както и да е. На три мили от Дома обявиха, че продават една много голяма стара къща. Ако ние… ако те я купят, ще бъде чудесно. Към нея има и малко земя, на която биха могли да направят зеленчукова градина, могат да отглеждат пилета, може би и някоя коза, ето такива неща, с които да задоволяват нуждите си от храна. Най-доброто е, че към къщата има много допълнителни постройки, включително два чудесни парника. Има и една, която може да се превърне в пекарна. Така че…

— И кой ще финансира покупката на това място? — попита Бард. В очите му започнаха да припламват гневни пламъчета, когато я погледна. Рейчъл отвърна на погледа му, без да мигне.

— Благотворителното дружество. Имам предвид, новосъздаденото такова. Ние… те подадоха молба, да им бъде даден такъв статут. Ако успеем да докажем, че паралелно, с поддържането на Дома ще можем да извършваме и някакъв вид рехабилитационна дейност, може би ще получим разрешителното, а и това ще бъде много по-добре за обитателите му. Монахините са чудесни жени, но ако се намерят подходящи хора, които да стопанисват заведението, и с известна подкрепа отвън, то би могло, да се превърне в нещо като малка комуна, която може би няма да успее да се самоиздържа изцяло, но със сигурност ще допринася за покриване на част от разходите си.

— Да, разбирам — каза Бард. — И къде е моето място във всичко това?

— Виждаш ли, едно от изискванията да бъде дадено разрешение, за дейността на дружеството, е да има попечители. Всъщност, трябва да са трима.

— И какво трябва да правят те?

— Ами те… такова е изискването… вероятно ти е известно…

— Хайде, Рейчъл — подкани я Бард. Започваше да става нетърпелив. — Ако говорим за начина, по който представяш проекта си, ще ти кажа, че съм срещал хора, които се справят далеч по-добре. Разочарован съм от теб.

— Те трябва да покриват всички загуби — каза бързо Рейчъл. Пресуши чашата си с кафе и даде знак на келнера да я напълни отново. — Искам да кажа, че това е главното им задължение.

— Да бе. Освен това трябва да стопанисват земята, да водят банковите сметки и да преглеждат годишните отчети. Това ми е известно, Рейчъл, дори много добре. И преди съм участвал в такива благотворителни дружества.

— Аха — възкликна тя и го погледна, малко по-строго от преди. — И защо тогава ме караш да ти обяснявам?

— Защото искам да те накарам, ти да го кажеш. Не виждам защо трябва да те улеснявам — каза Бард развеселен. — Искаш твърде много. И може би сега е моментът да ми кажеш, защо ще трябва да го правя. Защо ще трябва да се изложа на голям финансов риск и да се обвързвам с нещо, с което нямам нищо общо…

— Няма да има финансов риск — каза Рейчъл. — Не бих те карала, ако имаше. Само къщата, струва внушителна сума пари. Тук става дума най-вече, за даване на гаранции.

— Намерила ли си другите двама попечители?

— Още не. Обърнахме се към двама души, но засега никой не е дал съгласие.

— Много ми е чудно, защо. Предполагам също, че работата е доста спешна?

— Ами да… така е. Доста е спешна. — По дяволите, изобщо не се справяше добре. — Имотът има попечител, който иска да го разпродаде на части и…

— Много разумно — отбеляза Бард. — Ще спечели добри пари. Това ми звучи като доста по-привлекателно предложение.

— О, Бард, не се отклонявай — настоя Рейчъл. — За бога, нека се придържаме към темата.

— Помислих, че най-важното е покупката на имота.

— Не, не е. Главното е комуната и необходимостта, да се основе благотворителното дружество.

— И как по-точно, си обвързана така тясно с всичко това? — попита Бард. — Връзката ти ми се струва, твърде неясна. Не разбирам.

Рейчъл го погледна, като се мъчеше да изглежда спокойна.

— Не е точно така. Казах ти, отидох там…

— С приятелката ти?

— Да.

— Срещал ли съм я? Може би е била на сватбата или…

— Не, не си я срещал. Казах ти. Тя почина.

— Разбирам. Колко тъжно. Продължавай.

— Ами аз просто, много се развълнувах от видяното. Това е всичко. Видях, какви усилия полагат монахините за тези хора, колко неуморно работят. Мисля… просто не искам нещо такова да пропадне поради липса на средства. Когато те са готови да си скъсат задниците от работа, не само монахините, но и самите обитатели на Дома, ми се струва много важно, той да може да продължи да съществува и да получи самостоятелност поне до известна степен. Мислех, че това ще ти допадне, Бард. Това е една от причините, които ме накараха да се обърна към теб.

— Така ли? — Беше приключил с черния пудинг и сега трупаше мед върху един кроасан. Отхапа голям залък, облегна се на стола и я погледна. Погледът му беше суров. „Ще ми откаже — помисли си тя — и вината ще бъде изцяло моя, защото представих работата толкова нескопосано. Изобщо не трябваше да опитвам. Глупачка, тъпанарка такава…“ — Е, добре — каза той, като че ли прочитайки мислите й — Звучи ми… интересно. Всъщност много е интересно, Рейчъл. Може и да ме убедиш да помогна.

Отначало тя не повярва на думите му, беше толкова сигурна, че ще откаже. После стана, преобърна захарницата, наведе се през масата и го целуна по бузата.

— Бард, ти си чудесен. Обещавам ти, че няма да съжаляваш. Аз…

— Рейчъл, не бързай да се въодушевяваш. Не съм казал, че приемам, казах, че може би ще приема. Бих искал обаче да знам много повече подробности.

— Разбира се, че ще бъдеш подробно запознат.

— И първото нещо, което бих искал да направя, е да забравя онази съшита с бели конци история за приятелката ти и нейната дъщеря и да чуя истинската причина, която те кара да се ангажираш толкова много с това място.

„Внимавай, Рейчъл, не му позволявай да те паникьоса.“ Тя седна отново и продължително го изгледа.

— Не е съшита с бели конци, Бард, това е…

— Остави, Рейчъл. Когато става дума за лъжи, имай предвид, че пред теб стои ветеран в тези работи. Трябва да ти е ясно, че ако се съглася да поема този твърде голям риск, въпреки уверенията ти в обратното, мисля, че заслужавам да знам истината.

— Бард, казах ти…

— Окей. — Той сви рамене. — Предлагам ти да забравим тази работа, съгласна ли си? И без това има, достатъчно изисквания, по отношение на бюджета ми за благотворителни цели. А освен това, закъснях прекалено за срещата, която имам в девет и половина. Така че…

— Бард, нека поне ти покажа мястото: манастира и Дома на помощта, както го наричат монахините, а също и имота. Сигурна съм, че ще промениш мнението си. Абсолютно съм сигурна.

Той я погледна, пресуши чашата си, изправи се и внезапно на лицето му се появи чаровна усмивка.

— Добре. Ако успея да намеря свободно време, ще дойда на една одисея с теб в Девън. Поне ще си прекараме приятно един ден. Позвъни на Марша и го уточнете.

Рейчъл остана на мястото си, вперила поглед в широкия му гръб. Запали с разтреперани ръце цигарата, за която отдавна копнееше. Бард беше яростен противник на пушенето. Изобщо не биваше да се захваща с това. Изглежда, не е с всичкия си, щом си мисли, че ще може да се справи. Но алтернативата беше прекалено ужасна, за да мисли за нея.

 

 

Марша Грейнджър чакаше Бард. Гърбът й изглеждаше необичайно скован. Повечето хора изразяват неодобрението си с очи или със стискане на устни, а за Марша това можеше да се разбере от стойката й. Тя беше висока жена, висока и много изправена, така че такъв гръб не можеше да не се забележи.

— О, господин Чанинг — възкликна малко превзето, — вие пристигнахте. Човекът за срещата в девет и половина, ви чака от доста време.

— Няма да му навреди — каза весело Бард.

— Уви, не. На мен обаче малко ми навреди — каза с лек укор Марша. — Държа се крайно безцеремонно и каза, че може да остане само до единадесет часа. Напомни ми, че ви е уведомил за това, при вчерашния ви разговор.

— О, господи! — стресна се Бард. — Къде е той?

— В конферентната зала. Естествено, направих му кафе. Може би ще е най-добре да отидете право там.

— Да, изглежда, че така ще трябва да постъпя. Някакви съобщения? Имам предвид, спешни?

— Само две. Едното е от шведите. Молят да им се обадите. А другото е от господин Таунсенд, журналиста. Каза, че имате уговорка да го приемете в два и половина този следобед, и искаше потвърждение.

— Кажи му, че не мога да го приема — каза Бард. — Ще трябва да отложим срещата.

Вече на излизане от стаята, той изведнъж се обърна към Марша:

— Всъщност, искам разговорът изобщо да отпадне. Кажи на Сам да свърши тази работа. Кажи й също, да отмени всички интервюта, до второ нареждане. Ясно Ли е?

— Напълно — отвърна Марша. Тя не обичаше представителите на печата и не одобряваше прекалено непринудените отношения на Бард с тях.

 

 

— Мамка му! — изруга Грей Таунсенд. — Мамка му, Сам, но защо? Мислех, че всичко е уговорено, включил съм интервюто в плана. То ще е, едно от поредицата за притежателите на недвижими имоти…

— Съжалявам, Грей — каза Сам Илингуърт. — Тук съм само изпълнител. Току-що получих нареждане. Господин Чанинг е ужасно зает и в момента няма абсолютно никакво време.

— Ама тази негова заетост е много неочаквана — възмути се Грей. — Предполагам, че е в лошо настроение. Тъкмо четях в „Таймс“ за „Чанинг Север“. Мога да направя доста по въпроса, ако смяташ, че това би помогнало, а то очевидно ще помогне…

— Грей, уверена съм, че би го направил. Чанинг обаче просто каза „не“. Не иска никакви интервюта за момента. Наистина съжалявам, че стана така внезапно.

— Да не би да е свързано с онази работа в Доклендс? Да не би да го е изнервила? Знам, че се писаха твърде неприятни неща, във връзка с нея…

— Не. Честно ти казвам, няма връзка с това. Вече ти обясних, че е много зает.

— Брей, да му се не види — завайка се Грей. — Добре, виж какво, ще поотложа разговора с него. Правя поредица от такива интервюта, така че, ако промени решението си…

— Разбира се. Веднага ще ти се обадя. Съжалявам, Грей. И на мен ми е мъчно, щеше да е много хубаво.

— Да, права си. Не се разстройвай. Горе главата, Сам.

— Довиждане, Грей.

 

 

— За какво се ядоса? — попита помощничката на Грей Триша Торп, като чу ругатните. — Грей, или дай съгласието си за това заглавие, или го смени. Дейв вече ми се накара веднъж, защото, както се изрази той, сме мислели с…

— Добре де, дай ми само още няколко минути. Просто ми се струва малко таблоидно, след като ще бъде през три колони.

— Ще ти дам пет минути — каза натъртено Триша, — но след това те предавам на Дейв. Между другото, за какво ругаеше?

— О, Бард Чанинг се отказа да участва в поредицата интервюта, които правя. Много неприятно. Та той е най-интересната личност от цялата поредица, или по-скоро щеше да бъде.

— Защо се отказва? — попита Триша. — Мислех, че обича да вижда името си в пресата.

— По принцип е така. Но казва, че е много зает. Все едно Бренсън да каже, че е прекалено срамежлив. Не го вярвам.

— Може да си има неприятности. Не иска да се шуми около това?

— О, не мисля. Последните цифрови данни за бизнеса му, са много добри. Въпреки че, ако не даде скоро под наем онази сграда в Доклендс, може и да си има неприятности.

— Така ли? Да не би да искаш да кажеш, че ще фалира? Е, сигурно това ще е причината…

— Не, нещата не са чак толкова зле. Той е стъпил на много по-солидна основа. Мисля обаче, че това място е истинска черна дупка, за поглъщане на пари.

— И аз съм разочарована — каза Триша. — Очаквах да се срещна с господин Чанинг.

— Защо мислиш, че би могла и ти да присъстваш?

— Щях да измисля някакъв претекст. Сигурно щях да ти скрия магнетофона и да се втурна с него при вас. Мисля, че той е ужасно секси.

— Сериозно? Колко неочаквано. На мен ми прилича на горила.

— Една много хубава горила. Както и да е, жена му е направо чудесна. Непрекъснато виждам снимката й по вестниците. В „Мейл он Сънди“ видях снимка, на която тя поздравява някаква по-далечна издънка на кралското семейство за участие в благотворителна акция. Как й беше името, Франсис или нещо подобно…

— Франческа. Добре си информирана. Мисля си, дали не бих могъл да се добера до него чрез нея? Ще напиша материал за нея и благотворителната й дейност или нещо от сорта…

— Можеш да опиташ — подкани го Триша. Телефонът иззвъня и тя го вдигна. — Редакторът по финансови въпроси. О, Дейв. Да, само минутка… — Грей енергично клатеше глава по посока на вратата и й казваше само с устни „няма ме“. Започна бързо да трака по клавиатурата на компютъра. Триша го погледна развеселена. — Дейв, той е тук. Прави ми някакви странни физиономии. Надявам се, че още е с всичкия си. Прилича ми на човек, който има нервен припадък. О… Какво беше това, Грей? Съжалявам, Дейв, явно е искал да ти кажа, че е излязъл…

След като промени заглавието на уводната си статия за неделния брой на вестника (сега, то беше „Минусът на Мейджър“ и напълно го задоволяваше), Грей отново се замисли за отпадането на интервюто с Бард Чанинг от поредицата му. Беше заинтригуван и не съвсем сигурен защо. Постъпката на Бард Чанинг беше крайно необичайна; преди беше толкова ентусиазиран, предложи му неограничен достъп до себе си чрез Сам Илингуърт. Цялата работа беше една загадка. Но все трябваше да има някакво обяснение и си струваше усилията да го узнае. Вдигна телефонната слушалка и се обади на Сам. Покани я да пийнат някоя вечер през седмицата.

— Грей, ако го правиш с цел да накараш господин Чанинг да промени решението си чрез мен, няма да стане. Той вече го е взел.

— О, не — отвърна лицемерно Грей, — нищо подобно. Просто бих искал да се видим, да те почерпя едно питие и може би да разбера нещо повече за онази работа на север. Става ли?

— Добре — съгласи се Сам, — надявам се да не останеш с убеждението, че си си загубил напразно времето.

— Уверен съм, че няма да е така — успокои я Грей. — Какво ще кажеш за идния понеделник? Свободна ли си?

— Идният понеделник ме устройва.

— Добре, ще се видим тогава. В шест в американския бар.

 

 

Грейдън Таунсенд се смяташе за голям късметлия. Често го чуваха да казва, че има работа, къща, свой начин на живот и приятелка, че обича всичко това, макар и не в такава последователност. Работеше като редактор по финансовите въпроси на „Нюз он Сънди“, който той, не без гордост, обявяваше за най-добрия, от вестниците с голям формат, като не се брои „Сънди Таймс“, а това доставяше голямо удоволствие на главния редактор на този вестник. То осигуряваше на Грей възможност, да потърси работа там и вбесяваше всички останали. Къщата беше много хубава, във викториански стил. Намираше се близо до Клефън Комън. Начинът му на живот беше твърде стилен, скъп и интересен, а приятелката беше хубавица, талантлива и както сам често скромно обичаше да твърди, толкова влюбена в него, колкото и той в нея. Казваше се Бриони и беше фотограф-стилист. Беше доста по-млада от него и той обичаше да я нарича „малката ми булка“. Грей беше на тридесет и седем години, висок, строен, с почти права, разпиляна кестенява коса и подходящи за нея зелени очи. Не беше красавец в класическия смисъл на думата. Лицето му беше твърде издължено, носът беше леко гърбав, но външният му вид, отговаряше твърде точно на това, което беше всъщност — умен, забавен и очарователен. Обличаше се с вкус, при това скъпо, познаваше голям брой интересни хора и наистина беше много добър в професията си. Беше също заразително добродушен. Рядко се случваше да бъде в толкова лошо настроение, че Бриони да го забележи веднага. Тази вечер обаче тя го забеляза.

Когато влезе, той седеше в зимната градина и четеше „Ивнинг Стандарт“. Погледна я и само се усмихна.

— Здравей, Грей. Рано си се прибрал.

— Нямаше за какво да стоя повече в офиса — каза мрачно Грей.

— Какво се е случило?

— О… просто малко съм вкиснат. Имах уговорено интервю с Бард Чанинг, нали го знаеш, онзи по недвижимите имоти, но педерастът му с педераст взе, че го отмени.

— Сигурна съм, че ще насрочи друга дата.

— Надявам се.

— Ще ти донеса чаша чай. А не искаш ли нещо по-силно?

— Не, чаят ще ми дойде добре. Благодаря.

Бриони се върна с голяма чаша много слаб чай. Грей го обичаше така. Торбичката трябваше да се потапя, съвсем за кратко във водата. Пиеше го почти без мляко. Най-голямото изпитание, което трябваше да търпи по време на работа, беше автоматът за чай в редакцията на „Нюз“ — от него се лееше гъста, почти червено-кафява течност, в която плуваха неразтворени бучки кондензирано мляко. Вестникът вече живееше в света на усъвършенстваната техника и дните с чайника на секретарката, бяха само хубав спомен. Грей беше опитал какви ли не средства за борба против машината за чай, включително и варианта с големия термос, който пълнеше всяка сутрин, но и той, към обяд добиваше вкус на спарено. Признаваше, че в живота има и по-тежки изпитания, но те не го бяха сполетявали. Любовта му към алкохола, особено към австрийското вино, беше доста силна, но го бяха чували да казва, че ако трябва да избира между виното и чая, везните ще натежат на страната на последния. Твърдеше, че не може да живее, а още по-малко пък да работи без чай. Пиеше го непрекъснато през целия ден от една огромна чаша, която пълнеше веднага след като я видеше празна.

— Благодаря, скъпа. Така е много добре. Чуй какво пише в един от каталозите за нови изобретения. Измислили са някаква пръчица като реотан, която се потапя в чаша студена вода и тя завира. Как мислиш, ще може ли да се разреши с нея проблемът за чая? Дали да не си купя една?

— Можеш да опиташ — отвърна Бриони. — Не знам защо просто не занесеш един чайник в редакцията и тази работа да свърши веднъж завинаги.

— Опитвах на два пъти, но наистина не си струва. Първо е в нарушение на разпоредбите и, второ, всяка секретарка на етажа го взема назаем, така че, когато ми потрябва, никога не е на разположение.

— Животът ти е направо трагедия, Грейдън — съжали го с насмешка Бриони. — Ще ходим ли на кино тази вечер?

— Щом искаш — съгласи се Грей, — но мислех, че се бяхме разбрали да си стоим вкъщи и аз да сготвя нещо. Дори вече съм смесил доматеното пюре с тестото и съм купил лютиви и много скъпи диви аспержи. Утре вече няма да бъдат толкова свежи. И…

— Добре де, добре, вече ми е ясно, че в хладилника има и бутилка от магазина на „Харди“ — каза сговорчиво Бриони. — Няма да развалям малките ти планове.

— Това не са планове — отвърна усмихнат Грей. — Просто… Е, да, планове са. Няма значение.

— Напротив, има — не се съгласи Бриони, — най-вече за теб. Не се притеснявай. Ще си останем вкъщи. Можем да гледаме филма утре.

Говореше му, без да повишава тон, приятелски и с усмивка, а това накара Грей, да се почувства виновен. Много по-виновен, отколкото ако му беше вдигнала скандал. Независимо от това, тя беше права. Той не искаше да излиза, след като беше решил да си остане вкъщи, и не обичаше да променя намеренията си. Обичаше да планира нещата си за вечерта, или за свободните дни. Всичко беше предварително обмислено. Обикновено, програмата включваше някое от любимите му занимания — да готви или да чете, а ако наистина беше планирал, да се ходи на кино или на концерт, тогава всичко беше наред и го правеше с удоволствие. Професионалният му живот беше твърде хаотичен и затова държеше много на реда в свободното си време. Това бе още един израз, на неговата точност и увлечението му по методи и системи.

— Да ти кажа право, Бри — каза той, без да го мисли наистина, защото знаеше, че вече е късно, — няма значение. Бихме могли и да излезем.

— Не, не е нужно. Предпочитам да вечеряме вкъщи, след като ти ще готвиш. Освен това утре ще трябва да ставам рано. Ще има грандиозно представяне на „Идеалният дом“.

— Добре, скъпа. Щом така смяташ.

— Да, така е.

Той взе отново вестника, но след това го остави и се вгледа внимателно в лицето й. Помисли си, колко е красива и какъв късметлия е, че я има. Бе дребна на ръст и слаба, почти кльощава, овалът на обикновено сериозното й лице, имаше формата на сърце, беше с дълга кестенява коса и красиви тъмносини очи. Грей внезапно стана, отиде при нея и я целуна.

— Обичам те — каза той.

— Добре — отвърна Бриони малко сдържано. — Мога ли да погледна вестника?

— Разбира се.

— Миналата седмица, видях Франческа Чанинг — каза внезапно тя. — Работех за „Вог“ и те дълго време я снимаха заедно с други видни дами, занимаващи се с благотворителна дейност. Тя е страхотно красива и същевременно ми изглежда симпатична.

— Така е — съгласи се Грей. — Тя е изключителна красавица и е много обаятелна. Въпреки че е малко нервна.

— Изглежда, знаеш твърде много за нея.

— Всъщност, не съвсем. Срещал съм я, само веднъж на някаква вечеря. Беше скоро след сватбата й. Сега вече може би е попретръпнала.

— И защо мислиш, че трябва да е така?

— Защото сигурно е нямала друг изход. Известно е, че Бард Чанинг не се церемони много с жените си. По дяволите!

— Какво има?

— Онзи скапаняк, Шийлдс е написал за „Таймс“ материала, за прекалено доверчивите инвеститори, за който говорим от толкова време. Мамка му. Аз съм идиот, Бри.

— Това е вярно — съгласи се закачливо Бри.

— Е, не трябваше, точно това да кажеш — намуси се Грей.

— Знам — отвърна Бриони, — но е вярно. — Погледна го замислено за момент и каза: — Грей?

— Да, скъпа?

— Грей, искам да те попитам нещо.

— Разбира се, скъпа.

— Какво ще кажеш, за възможността да си имаме бебе?

Грей беше обхванат от паника — неудържима, изпотяваща го паника. Връхлетя го съвсем неподготвен. Остана напълно неподвижен. Стараеше се, да изглежда спокоен, докато се опитваше да разбере, доколко е сериозно това, което му казва. Не се осмеляваше да реагира по никакъв начин.

— Какво да ти кажа — чу той накрая собствения си глас, доволен, че тонът му бе спокоен и равен, — не знам. Не съм се замислял по въпроса.

— Изобщо? Никога ли? Не мога да повярвам.

— Не знам, защо не съм го правил. А защо пък би трябвало да го правя? Не съм от тези, които си мислят, за такива неща.

— Все пак, не разбирам защо не си — каза Бриони. — Вече си на тридесет и седем години. Отдавна си преминал възрастта, в която хората, обикновено се замислят по тези въпроси. Аз съм на двадесет и осем. Това е възраст, когато започваш да чуваш тиктакането на часовника. Имам предвид, биологическия часовник.

— Така е — съгласи се Грей и усети гласа си да звучи някак си приглушено. — Това ми е известно.

— Изминаха вече четири години, откакто сме заедно. Това е време, което… съвсем не е малко. Непрекъснато повтаряш, че ме обичаш. Аз също те обичам. Имаме много общи неща. Чувстваме се много щастливи, когато сме заедно. Уверена съм, че за теб в живота има по-важни неща от това да приготвиш подходящия сос за пицата, да отидеш в подходящия ресторант и да ходиш два пъти годишно на най-подходящото необичайно място с най-подходящите дрехи и най-подходящия багаж.

— О, не знам — каза, като че ли на шега Грей, но всъщност имаше тъкмо това предвид. Опита се да изкара цялата работа на майтап, но по израза на лицето й разбра, че не е успял.

— Скъпа Бриони — побърза да каже той, — скъпа, скъпа Бриони, разбира се, че в живота има и по-важни неща. Но сегашният ни живот е направо идеален, защо да не му се порадваме още известно време? Ти се справяш толкова добре в професията си. Според „Арена“ си най-добрата стилистка в Лондон. Наистина ли си готова да се откажеш от всичко това? Ако тази есен си взема полагаемия ми се тримесечен отпуск, бихме могли да отидем до Индия, както отдавна сме си говорили, сигурен съм, че не би искала да…

— О, не — прекъсна го Бриони. Гласът й внезапно стана рязък. — Разбира се, че не бих искала. Затова и ти го споменах. От къде на къде ще искам да имам бебе повече, отколкото всички тези прекрасни неща. Никой нормален човек не би го поискал, нали, Грей? И още колко време ще трябва да водим този идеален живот? Пет години? Седем? Докато за мен стане твърде късно изобщо, да имам деца? Грей, не искам да…

— Бри, няма да е толкова късно. Ти ще бъдеш само на тридесет и три. Ще имаш още твърде много време.

— Не е съвсем сигурно. Клиниките за бездетни са пълни с жени, които са разсъждавали точно по този начин, чакали са, чакали са и в един момент са казали — сега му е времето, а после се оказва, че не е толкова лесно. Безпокоя се от това, Грей, наистина се тревожа.

— Виж какво — каза Грей, приближи се до нея и я хвана за ръката. Тя я издърпа и остана така, загледана в градината, в която вече започваше да се стъмва.

— Скъпа, разбирам безпокойството ти, но наистина имаме още много време. Убеден съм, че ще направим ужасна грешка, ако се втурнем… Ужасна грешка. Искам да кажа, че без съмнение ти първо би искала да се оженим. Знаеш, че го искам, а ти не го искаш или казваш, че не го искаш…

— Вземането на това решение е много по-маловажно — каза Бриони. Сините й очи бяха станали още по-големи. „Изглежда почти като дете“, помисли си Грей, като я гледаше да стои пред него, облечена в тесни панталони, широка блуза и с прихваната с лента светлокестенява коса. — Знаеш, че е така. Всъщност дори няма значение. Искаш го само защото така е по-романтично…

— Не, не е така — възмути се леко Грей. — Искам го, защото те обичам. Много го искам.

— Да, добре, извинявай. На мен просто не ми изглежда толкова важно. Важно е бебето.

— Имаш право — съгласи се Грей и усети, как в гласа му, се прокрадва обзелата го паника. — Много е важно и за двамата. Ще промени и живота ни. Затова трябва да се чувстваме… как да кажа… абсолютно готови за него.

— А ти не си ли готов?

— Не — отвърна той. — Съжалявам, но не съм готов. Аз… дори не съм започнал да си го представям.

— Но защо? Не мога да те разбера.

— След като толкова искаш да знаеш, предполагам, че се дължи на факта, че аз не обичам деца — каза без заобикалки той. — Не знам защо, но е така. Няма нищо общо с теб, или с нас двамата, но ти обещавам, че ще помисля по въпроса. Ще помисля, как бих могъл да започна, да ги харесвам. Постепенно. Наистина ти обещавам.

Бриони остана загледана в него. Внезапно възвърна предишния си вид и стана по-спокойна. Той почувства, че паниката постепенно го напуска. „Може би беше само един разговор — каза си Грей, — може би е искала, само да разбере, какво мисля по въпроса.“

— Скъпа рече той предпазливо, — дали да не…

— Не, Грей. Няма. Каквато и тактика за отвличане на внимание да предприемеш, не желая. Просто исках да разбера, какво е мнението ти и сега го знам. Трябва да го асимилирам, това е всичко. А също да помисля, какво да правя.

— Какво искаш да кажеш с това „да правя“? — попита рязко Грей. — Какво би могла да направиш? Не те разбирам…

— О, не се безпокой, Грей. Нямам намерение да изсипя противозачатъчните си хапчета в тоалетната чиния, без да ти кажа. Но би трябвало да си даваш сметка, че ако усещаш нещата по този начин, това не може да не се отрази на чувствата ми към теб. Ясно ти е, нали? И…

Телефонът на масата рязко иззвъня. Бриони вдигна слушалката.

— Седем-четири-три-девет — каза тя. В тона й имаше повече студенина откогато и да било, дори повече и от бурните скандали, които имаха два пъти годишно. — Да, тук е. За кого да предам? Добре. Почакайте така. — Тя се обърна към Грей. Лицето й беше абсолютно безизразно. — За теб е. Някаква жена. Тереза Буут. Говори ли ти нещо?

Грей енергично заклати глава. Последното нещо, което би искал в момента, беше разговор с някаква непозната.

— Съжалявам — каза Бриони в слушалката. — Сбъркала съм. Излязъл е, без да ми се обади. Бихте ли позвънили утре в кабинета му? Да, чудесно. По всяко време след единадесет часа. Дочуване.

Тя остави слушалката и погледна към Грей, все още наранена и сдържана.

— Ще ти се обади сутринта. Мисля да се изкъпя, става ли?

— Разбира се — каза Грей. Почувства се спасен, макар и за кратко, от някаква голяма, почти невъобразима опасност.

Погледна часовника си. Минаваше седем. Беше време да започне приготвянето на соса.