Пени Винченци
Дилемата (19)

Глава 18

— Бард, скъпи, нещо не е наред, нали?

Не бяха много хората, които можеха да се осмелят, освен ако не бяха безразсъдни или откачени, да зададат такъв въпрос на Бард Чанинг. Служителите му, децата и дори жена му бяха наясно, че ако го направеха, щяха да си навлекат гнева му и да бъдат грубо опровергани, щеше да им бъде наредено веднага да напуснат кабинета и да го оставят на мира или щеше да им бъде зададен въпросът дали нямат нещо по-добро за правене, вместо да си пъхат носа там, където не им е работа, а те нямаше да могат да кажат нищо смислено в отговор.

Но Рейчъл, която беше прекарала по-голямата част от живота си, като си бе пъхала носа на такива места, където цял рояк ангели не биха се осмелили да влязат, и то, грубо казано, с петдесет процента шанс да успеят, го зададе. Тя се вгледа в мъртвешки бледото му лице (не го беше виждала толкова отслабнал), взря се в помътнелите му очи, зачервени от преумора, и забеляза как ръката му леко потреперваше, а гласът му беше много отпаднал. Бард я изгледа гневно, но тя продължаваше да стои в кабинета му и да го гледа, спокойно усмихната. Той леко се смути и бе принуден да признае, че в живота му има един-два проблема, но те нямат абсолютно нищо общо с нея и той наистина няма и най-малко намерение да ги обсъждат в момента или когато и да било.

— Жалко — отвърна Рейчъл, — защото, каквото и да е то, очевидно е, че направо те съсипва. Ако го споделиш с мен, може би ще се почувстваш по-добре.

— И дума да не става — каза Бард.

— Защо?

— Рейчъл, не искам да те накарам да напуснеш кабинета, но може и да го направя, ако продължаваш да бъдеш така настоятелна.

— Е, добре — примири се тя. — Ако го направиш, ще си тръгна. Но трябва да знаеш, че съм много добър слушател. Ще се изненадаш. Нищо не може да ме стресне.

— Надявам се — отвърна той мрачно. — Франческа не е ли разговаряла с теб?

— Не — отвърна Рейчъл, като продължи да го гледа втренчено. — Не е. Изобщо не ми говори.

— Заради Мери ли?

— Да, заради Мери. Много се изненадах, че го прие толкова зле. Знаех, че за нея ще бъде шокиращо, че ще се почувства засегната, но си мислех, че ще бъде по… ще приеме нещата като по-зряла жена.

— А на мен ми се стори, че го приема точно така — отбеляза той.

— Така ли? Какво ти каза?

— Че била благодарна, че научила. Беше твърде сдържана и не се впусна в подробности.

— Радвам се да го чуя. Изобщо не съм разговаряла с нея. Много съжалявам, ако си имал неприятности заради мен.

— Мисля, че няма да имам — отвърна той малко нетърпеливо. — Виж какво, с теб имаме да вършим работа, да говорим за бизнес. Нямаме време за отвлечени неща. Не мога да повярвам, че изобщо се съгласих да се срещна с теб тази сутрин. Мисля, че и Марша не може. Явно и тя започва да предава фронта. — Той я погледна и леко се усмихна. — Рейчъл, ти можеш да бъдеш много убедителна. Може би ще трябва да те поканя да станеш член на управителния съвет на фирмата.

— Ще приема с удоволствие. Беше много любезно от твоя страна, че ме прие. Дойдох само да ти кажа… че банката постави ултиматум. Получили са друго предложение за имота и ни дават срок от четиридесет и осем часа. Ще трябва да се явя пред тях с конкретно предложение.

— Да, разбирам. Виж сега, Рейчъл. Знам какво означава за теб това място, но от финансова гледна точка то е един кошмар.

— Ти да не би… — тя се поколеба, почти неспособна да произнесе думите — не си се отказал, нали?

— Не напълно. Но е твърде възможно да се откажа от първоначалния проект. Сигурно си запозната с онзи ужасен доклад. Четох го в самолета. Цялата сграда трябва да бъде изградена буквално отново. Освен всичко друго твоите хора или ще трябва да живеят при ужасни условия, докато трае ремонтът, или да останат доста дълго в манастира. Доколкото разбирам, никой от тези варианти не е много практичен.

— Мисля, че игуменката ще им позволи да останат по-дълго при нея.

— Тя ще трябва да го направи при всички случаи, дори и ако моят план се осъществи.

— Ти имаш план?

— Да. Много ме бива да планирам, Рейчъл. Работата е там, че за парите, които трябва да се похарчат, за да се направи онова място както трябва, могат да се изградят няколко модерни къщи или по-скоро сгради. Знам, че си много привързана към онази къща и че мястото е много романтично и красиво, но това, което има значение, са хората. Не е ли така? За тях няма да има кой знае каква разлика дали ще живеят под покрив от петнадесети век, или не.

— Може и да не им е все едно.

— Рейчъл, моля те, не усложнявай нещата. Не разполагам с много време. Можем да намерим средства за строежа на новите сгради, аз сам ще го уредя, но няма да мога да осигуря пари за ремонта на онова място. При първия вариант нещата ще станат по-бързо и по-лесно, а в крайна сметка ще имаш по-подходящи сгради за твоите хора.

— Но какво ще направиш с къщата?

— Ще я съборя.

Рейчъл премигна. От тази мисъл изпита почти физическа болка. Онази красива, сива и много изящна сграда край морето, която е приютявала с толкова любов и грижи хората през вековете, да бъде съборена от булдозерите и да бъде заменена от модерни постройки! Без съмнение те щяха да бъдат тип супермаркет — чудовища от жълти тухли, покрити с червени керемиди, които красяха или по-скоро грозяха толкова места из цяла Англия. Те щяха да обезличат долината, нейната долина. Беше немислимо.

— А ще ти дадат ли разрешение за строеж? — попита тя, хващайки се отчаяно за най-малката сламка. — Няма ли някакви ограничения и изисквания…

— Скъпа Рейчъл — каза той и се усмихна, — няма никакви разпоредби и ограничения, които да не могат да бъдат заобиколени. Повярвай ми, знам какво говоря.

Тя беше уверена в това.

— Но, Бард, всичко ми изглежда толкова… брутално. Ужасно. Тази прекрасна къща… Не виждам как бихме могли…

Той сви рамене.

— Окей, както желаеш, но това е моето предложение. Или го приемаш, или не. За друг вариант изобщо не може да става и дума. Съжалявам.

Рейчъл го погледна. Знаеше какво означава това. Той не се преструваше. Или трябваше да се съгласи със строежа на новите къщи, или нямаше да получи нищо. Тя пое дълбоко въздух.

— Да, добре. Съгласна съм. Очевидно ще трябва да приема този вариант, след като няма никаква друга възможност.

— Добре. Убеден съм, че това е правилното решение. Марша е запозната изцяло с въпроса, така че в бъдеще ще съгласуваш всички подробности чрез нея. Ако много се налага да присъствам на някое съвещание, ще дойда, но това ще се уточнява за всеки конкретен случай. Както вече ти казах, за другия вариант и дума не може да става. Уведоми ме каква ще е следващата стъпка. Очевидно ще трябва да включим още някой попечител. Бих искал да предложа Питър Барбър да влезе в управителния съвет. Много е разумен и има опит в благотворителната дейност. Ще ни трябва и счетоводител.

— Да, ако той желае, ще бъде чудесно. Игуменката има един местен кандидат, а това според мен е важно.

— Да, съгласен съм. Е, поддържай връзка с Марша. Тя ще очаква да й се обадиш.

— Добре, Бард. Много съм ти благодарна, просто не знам как да ти се отблагодаря.

— Е — усмихна се той, — ще ти предоставя тази възможност.

Той се облегна назад и я погледна внимателно с черните си очи.

— Рейчъл, какво… какво те накара да си мислиш, че може да имам някакъв проблем?

— Бард, бях омъжена за човек, който през целия си живот имаше само проблеми. Познавам признаците.

Тя се изправи, заобиколи бюрото, наведе се и го целуна по челото.

— Ти си много свестен човек, Бард Чанинг. Франческа е имала голям късмет.

— Не съм много сигурен.

 

 

В тази слънчева сутрин в понеделник, в сърцето на лондонското Сити Дезмънд Норт от банката „Метюънс“ получи доклада на един от своите подчинени, който го уведомяваше, че корпорацията „Чанинг“ отново бави плащанията по лихвите на заема си.

— Това се случва за трети път в продължение на шест месеца, господин Норт. Помислих, че трябва да ви уведомя. Известно ми е, че според доклада на счетоводителите всичко е наред, обаче…

— Да, благодаря ти, Тим. Веднага ще го прегледам.

Ако Дезмънд Норт не беше получил точно тази сутрин пълните подробности и билетите за екскурзията до Карибите, която възнамеряваха да направят с жена му след шест месеца, може би нямаше да реагира по този начин. След нея се канеха да отидат в Западна Англия в покритата със слама вила с обширна градина, която беше купил неотдавна. В случая той реши, че не трябва да допуска нищо да попречи на предстоящите щастливи мигове. Беше се бъхтил цели четиридесет изнурителни години в предана служба към „Метюънс“ и сега искаше да си получи наградата.

В удобен за всички членове час свика съвещание на управителния съвет на банката, за да обсъдят случая със сметката на „Чанинг“. Оказа се, че това може да стане едва в шест часа вечерта.

 

 

Франческа точно се беше върнала от гимнастическия салон, когато Лайъм се обади по телефона. Леко изнервена, но не съвсем недоволна от това, че чува гласа му, тя седна на леглото и започна да си събува обувките.

— Просто исках да поговоря с теб — каза той.

— Аха.

— Как си?

— Добре, Лайъм, благодаря. А ти?

— Ами… и аз. Чувствам се самотен. Липсвам ли ти?

— Не, разбира се — отвърна тя. — Но й липсваше. Липсваха й дългите непринудени разговори, примесеното с чувство за вина вълнение от присъствието му, опияняващото усещане за някаква нова привързаност, за нов копнеж.

— Засрами се. На мен много ми липсваш. Какво правиш?

— Седя на леглото и си свалям обувките — отвърна Франческа.

— Само обувките ли? Искам да съм там, за да ти помогна да свалиш и останалото.

— Така ли, Лайъм? — възкликна тя и се разсмя. — Да, само обувките. Е, поне в момента. Бях на гимнастика.

— Разбрах, Сенди ми каза.

— Сенди! Говорил си със Сенди? Лайъм, не е трябвало да правиш това, ужасно глупаво е.

— Защо?

— Ами защото… не е трябвало. Освен това тя не ме обича.

— Виж какво, не можем да я караме така. Не можеш да ми казваш, че сме само приятели, и същевременно да не искаш да ти се обаждам по телефона. Или искаш да кажеш, че съм нещо повече от приятел, така ли?

— Не! Да. О, Лайъм, не знам. Просто мисля, че е глупаво. Това е.

— Мога ли да те видя днес?

— Не, не можеш.

— Защо не?

— Защото съм заета.

— С какво? За другите си приятели имаш време. Миналата седмица ходи на обяд с много от тях. Моля те, Франческа! Не можем ли да отидем на пикник или нещо подобно? Чувствам се ужасно самотен и много бих искал.

Франческа се поколеба. Помисли какво трябва да прави през деня. Очертаваше се да е празен и скучен. Бавачката вече беше извела Кити на разходка, Джек беше на училище, а по-късно щеше да ходи на някакво детско парти. Бард вероятно щеше да се върне много късно. Тя трябваше да работи върху рекламна брошура за една разпродажба с благотворителна цел, трябваше да отиде на фризьор и мислеше да се подложи на операция за обезкосмяване на краката. Какъв ден, какви занимания за една интелигентна жена! Трябваше да признае, че се чувстваше изнервена и от предстоящото пътуване до Ирландия, от това, че Бард продължаваше да се държи хладно, от напрегнатото мълчание и от това, че и двамата щяха да се чувстват неловко.

Замисли се колко хубаво щеше да е да се срещне с Лайъм, спомни си колко приятно прекарваха заедно, какво удоволствие изпитваше, как той се шегуваше с нея, как тя се смееше чистосърдечно, когато беше с него. Самият факт, че изкушението й се видя толкова силно и неудържимо, я накара да каже „не“.

— Съжалявам, Лайъм. Бих искала, но…

— Би ли искала? Наистина ли? Защото аз много бих се радвал да те видя, да бъда с теб, да разговарям с теб, да те гледам. Само приятелски, разбира се.

— Да, и на мен ще ми бъде приятно — каза тя по-уверено. Категоричността й бе подсилена от задоволството, което предизвикаха у нея думите му и тонът, с който бяха изречени. — Но не мога. Наистина не мога, съжалявам.

Той въздъхна.

— Добре. Ти си коравосърдечна жена. Но пак ще опитам. Вече не мога да живея без теб.

— Лайъм, можеш, разбира се — засмя се Франческа. — Трябва.

— Франческа, скъпа, не мога.

— Лайъм, не ме наричай така — скара му се тя, но с изненада усети приятен трепет от обръщението. Бард никога не я назоваваше така, никога не й говореше нежности.

— Съжалявам, Франческа, но не мога да живея без теб. Какво ще кажеш за утре?

— Утре отивам в Ирландия със съпруга си.

— А, да, честването на рождения ден. Е, надявам се, че на дъртия негодяй ще му хареса. Дано си дава сметка какъв късмет има. Обади ми се, когато се върнеш.

— Лайъм, нямам намерение да ти се обаждам.

— Тогава аз ще ти позвъня — отвърна той с много по-сериозен тон. — Трябва да ти се обадя, Франческа, ти, изглежда, не разбираш.

 

 

— Хопкинс — каза Грей. — Бабакомб, Южен Девън.

— Как го написвате това?

— Не се казва написвате — обади се Грей. — Пише се…

— Моля?

— Съжалявам — извини се с досада Грей. Само това оставаше, да се опитва да учи на граматика персонала на бюрото за справки. — Пише се Х-о-п-к-и-н-с.

— Не, не Хопкинс — отвърна гласът, почти също толкова отегчен. — Бабакомб.

— А, разбирам. Два пъти Б-а…

— Ясно. Един момент, моля.

В слушалката се чу подобен на робот глас: „Вашият номер е 01803 777912“…

Грей въздъхна дълбоко. Не можеше да повярва. Не се бяха преместили, още бяха там, седяха си като изкуствени патици. Беше прекалено хубаво, за да е вярно. Беше толкова развълнуван, че забрави да благодари на гласа. Винаги го правеше. Знаеше, че е абсурдно, но не можеше иначе. Беше единствено дете на родителите си, което още от рождение бе научено на добри обноски.

 

 

— Госпожа Хопкинс ли е?

— Да? — Гласът беше приятен и мелодичен.

— Госпожо Хопкинс, господин Хопкинс вкъщи ли е?

— В момента, не. Кой го търси?

— Казвам се Грейдън Таунсенд. Той не ме познава. Пиша книга за архитектурата през шестдесетте години. Видях името му в едни стари архиви. Много бих искал да поговоря с него.

— Разбирам. Мога да го попитам, господин Таунсенд. Той се пенсионира доста отдавна и не знам дали ще ви бъде от полза.

— Ами… струва си да се опита. Казаха ми, че той е неизчерпаема мина по въпроса.

— Така ли? — Беше поласкана. — Мога само да го попитам. Сега е навън. Играе голф.

— Ясно. А… как е той? Доколкото разбрах, не се е чувствал много добре и затова се е пенсионирал по-рано.

— Да, така е. Пенсионира се преди осем години. Но сега не е много зле. Изкара два инфаркта, но да благодарим на бога, не бяха много тежки. Откакто сме тук и се отърва от напрежението, се чувства много по-добре.

— Чудесно. Много се радвам. Надявам се пак да се чуем. Благодаря ви, госпожо Хопкинс.

„Ако изобщо Клайв Хопкинс ми се обади някога, ще се прекръстя на Бард Чанинг“, зарече се Грей.

 

 

Докато караше колата към къщи, Рейчъл си мислеше как ще съборят къщата и какво би означавало това. Спомни си колко много се беше привързала към нея, как се разхождаха из нея с Мери, с Бард и игуменката, припомни си ведрата й и елегантна атмосфера, параклиса, пристройките и поляната, която се спускаше до ръба на скалата. Това я подсети, че Мери, Ричард и другите се нуждаеха от сигурност, че трябваше да бъдат заедно, в безопасност с хората, които обичаха и които също ги обичаха и се грижеха за тях. Когато се прибра вкъщи, позвъни по телефона на игуменката и й разказа за предложението на Бард, както и за това, че го е приела, ако, разбира се, тя самата няма сериозни причини да не се съгласи.

Игуменката се усмихна. Рейчъл го усети дори по телефона.

— Рейчъл — каза тя, — мисля, че и яслите във Витлеем не са били кой знае колко красиви, но са свършили добра работа.

 

 

Оливър цяла сутрин преглеждаше разходи те на отдела „Връзки с обществеността“. Помисли си, че би могъл да предложи всички ресторантски фактури да се събират в една сметка на компанията вместо сега съществуващата хаотична система някой път да се плаща в брой, когато хората имаха пари в себе си, с чекове, когато нямаха, и с кредитни карти на фирмата — за няколкото богоизбрани. В този момент Бард Чанинг мина през малкия му кабинет и влезе в този на Пийт Барбър. Движеше се прекалено бързо дори и за него. Когато мина покрай бюрото на Оливър, нещо изпадна от купчината листове, която носеше. Оливър се наведе да го вземе. Беше златна автоматична писалка „Мон Блан“. Той погледна към кабинета. Вратата не беше затворена — сигнал да не влиза в никакъв случай. Бард ровеше нещо из книжата си. „Сигурно си търси писалката“, помисли си Оливър. Първо почука леко и влезе в стаята.

Те не го чуха. Бард се беше навел над бюрото на Пийт, чукаше върху портативния му компютър и му посочваше нещо. Пийт клатеше глава.

— А какво ще кажеш за някои от сметките в офшорните компании? — попита той. — Например тези в Антилите? Не можем ли да направим нещо там?

— За бога, Пийт, не искам да пипаме и тях.

— Защо?

— Защото те са един вид осигуровка, затова… Оливър, какво, по дяволите, правиш тук? — Бард го видя изведнъж. Оливър се стресна и почти се уплаши от реакцията му.

— Съжалявам, господин Чанинг, намерих…

— Не ме интересува какво си намерил. Не се промъквай тук като някой лалугер. Махай се веднага и не идвай, ако не си поканен, което е много малко вероятно.

— Съжалявам, господин Чанинг, много съжалявам.

Той бързо излезе от стаята и затвори внимателно вратата. Седна разтреперан пред бюрото си. Този човек наистина беше чудовище. Ако Кирстен е трябвало да изтърпява такива неща в детството си, нищо чудно, че е малко истерична.

 

 

— Господин Таунсенд ли е?

— Да, аз съм.

— Господин Таунсенд, обажда се Клайв Хопкинс. Жена ми ми каза, че сте звънили във връзка с някаква книга. Така ли е?

Пет минути по-късно Грей остави телефона и се усмихна радостно на Триша.

— В бъдеще — каза той — ще се обръщаш към мен с името „Бард Чанинг“.

— Какво каза? — попита объркана Триша.

 

 

— Изглеждаш ми потисната, Франческа. Да ти разкажа ли някой мръснишки виц?

— Барнаби, не съм потисната, добре съм — каза нервно Франческа и го погледна през масата. — А ако съм потисната, мръснишкият виц едва ли ще ме разведри.

— Аз пък искам да го чуя — каза Джек. — Разкажи ми го, Барнаби, хайде, давай. Утре мога да го разкажа в училище…

— Барнаби, ако още веднъж те чуя да разказваш на Джек мръсни вицове, ще те изгоня от къщи — каза Франческа. — Между другото, какво ще правиш тази вечер, защото баща ти е много уморен и ще иска малко тишина и спокойствие.

— Няма да му развалям спокойствието — отвърна Барнаби с най-невинно изражение. — Просто ще си седя в един ъгъл и ще си чета.

— Барнаби, ти нищо не правиш тихо и нищо не четеш, освен ужасните списания с голи мацки.

— А, онези, дето си показват циците и задниците ли? Много са смешни — каза весело Джек.

— Барнаби, да не си ги показвал на Джек? — попита Франческа. Тя усети как лицето й пламна. — Това е прекалено. Не мога…

— Той не е виновен — застъпи се Джек. — Аз влязох в стаята му да си взема червеите…

— Какви червеи?

— Тези от тунела. Скрил съм ги там, щото бавачката не ги харесва. Барнаби дори не знае за тях. Те са подарък на татко за рождения ден.

— Е, сега, питам те, кое е по-лошо? — избухна в смях Барнаби. — Да ти напълни стаята с червеи или с еротични списания?

— Честна дума, някой път съвсем ще полудея в тази къща — ядоса се Франческа.

— Ти си най-разумният човек тук — успокои я Барнаби и я прегърна. — Всичко е наред. Излизам. Ще се върна много късно. Ще ходим на бар с Мораг… Помниш ли Мораг, със страхотните крака и големите ци… искам да кажа очи?

— Искаше да кажеш цици — каза Джек. — Същите като в онези списания.

— Джек, иди да намериш Пени — скара му се Франческа. — Иска да те води на люлките.

— Пени има ли големи цици, Барнаби? — попита Джек. — Под блузата, как мислиш?

— Барнаби, много те моля веднага да изгориш тези списания.

— Непременно. Съжалявам, наистина съжалявам. Не предполагах, че ще влезе в стаята ми. А, щях да забравя, Франческа.

— Какво има?

— Ако не се видим, желая ти късмет утре с рождения ден на татко.

Тя го изгледа стресната, но той я гледаше замислен със сините си очи. Въпреки всичко Барнаби беше много мил, изключително чувствителен и способен на искрено съчувствие.

— Благодаря ти, Барнаби.

 

 

— По дяволите! — каза Джийн Ривърс и затвори телефона. — Дяволите да го вземат! Извинявай, Оливър, за грубия ми език.

Оливър се усмихна насреща й.

— Чувал съм и по-лоши неща. Какво има?

— Тези проклети документи. Господин Барбър ме помоли да ги дам да ги подвържат, за да са готови за голямата презентация сутринта, а те не са. Казаха ми, че ще са готови в осем и половина, но аз не мога да отида по това време. Трябва да заведа момичетата на училище. Господин Барбър ще ме разпъне на кръст. — Тя обичаше да си служи с такива старомодни клишета.

— Мога да ги взема вместо теб — каза Оливър.

— Оливър, не мога да те карам да правиш това.

— Защо? Нямам нищо против. И освен това няма да водя никого на училище…

— Оливър, ти си истински ангел. Ако някой ден мога да направя нещо за теб…

— Ще измисля нещо — отвърна Оливър. — Къде се намира фирмата?

— В Броудгейт. Ето адреса. Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

— Честна дума, няма проблеми.

Джийн Ривърс му се усмихна.

— Много мило от твоя страна. Благодаря ти.

 

 

Франческа вечеряше и гледаше предаването „Панорама“, когато Барнаби влезе в трапезарията. Бард беше на някаква вечеря в Ситито, но се беше обадил, че няма да закъснява. Все още се държеше странно и дистанцирано, а тя се мъчеше да не се дразни от това и да се прави, че нищо не се е случило. Безпокоеше се и почти се страхуваше за следващия ден, надявайки се, без да има основания, че всичко ще бъде наред, че ще стане някаква магия, която да ги сближи отново, опасяваше се, че нищо няма да излезе и че нейният прекрасен план ще се провали, няма да бъде оценен и нещата ще се влошат още повече. С всеки изминал ден Бард се държеше все по-хладно. Тя по никакъв начин не можеше да предвиди как ще мине цялото начинание. Вече си беше приготвила багажа, беше се обадила по телефона в Дромоленд. Поръча да има изстудено шампанско в апартамента, когато пристигнат, да сложат повече цветя и да има кола на разположение. Повече нищо не можеше да направи, освен да се надява, без кой знае какви основания, на най-доброто. Беше й приятно да види Барнаби.

— Здравей, Барнаби, всичко наред ли е?

— Да, всъщност не.

— Мислех, че си на някаква много гореща среща.

— Бях, но се оказа доста студена.

— Е, Барнаби, съжалявам. Пийни чаша вино.

— Благодаря. — Той я изгълта, сякаш пиеше мляко, подаде й я, за да я напълни отново. — Бих искал аз да отида в Ирландия за четиридесет и осем часа с теб, Франческа — каза Барнаби и се ухили насреща й. — Ще прекараме наистина чудесно.

— Да не би да намекваш, че с баща ти няма да прекараме добре?

— Няма да е толкова добре, колкото с мен — пошегува се Барнаби. Каза го със страхотна увереност, Франческа се засмя. — Е, ако нещо не потръгне… Опасявам се, че всичко ще е наред — каза той.

 

 

— Честит рожден ден, Бард.

Той току-що се беше събудил. Тя почти не мигна през цялата нощ, лежеше будна до него още от зазоряване и се безпокоеше.

— За какво говориш?

— Казах „честит рожден ден“. — Тя се наведе и го целуна, а той отвърна малко разсеяно на целувката й. — Днес имаш рожден ден.

— Боже господи, наистина ли? Да ти кажа, съвсем съм забравил. — Усмихна се малко смутено. — Благодаря ти, как…

— Честит рожден ден, татко. — Джек се втурна в стаята, хвърли се на леглото и прегърна баща си. — Желая ти много щастие.

— Благодаря ти, Джек. Много мило от твоя страна. Вече ставам стар, на петдесет и четири години, и не трябва да празнувам рождени дни.

— Рождените дни трябва да се празнуват — каза Джек. — Всички го правят и затова остаряват.

— Съвършено вярно — отвърна Бард. — Имаш ли някакъв подарък за мен?

— Да, сам съм го направил. Сега ще го донеса. — Той изчезна и се върна с буркан от сладко, пълен с пръст.

— Я колко интересно! — каза Бард. — И какво е това?

— Червялник — отвърна гордо Джек. — Вътре е пълно с червеи. Можеш да си ги гледаш, докато вечеряш или правиш нещо друго. Те ядат земя, виждаш ли? И я издрискват. Много хитро…

— Страхотен подарък — каза тържествено Бард. — Ще го пазя винаги.

— Не можеш да го държиш винаги — каза Джек, — щото червеите ще умрат. Можеш да си слагаш нови, аз ще ти ги хващам.

— Благодаря — засмя се Бард, — много ти благодаря. — Той се обърна към Франческа и се усмихна. — И ти ли си ми направила някой страхотен подарък?

— Е, не съм го направила аз. Заповядай… — Тя му подаде един плик. Усети обаче, че поводът не е така радостен, както се беше надявала преди два месеца.

— Какво е това? Да не са чифт ролкови кънки? — Това беше семейна шега. — Не, пликът е много плосък. Може да е карта за автобус. Господи! Самолетни билети! Точно това винаги… О, Франческа, колко мило, но…

— Какво?

— Кога трябва да тръгнем?

— След час и половина. От тук. Всичко е уредено.

— Франческа — каза Бард. Гласът му беше леко напрегнат и дори се усещаше укор, че не би трябвало да измисля такова нещо, че беше решила на своя глава той да тръгне просто така и да изостави всичко. — Нали разбираш, че не мога да оставя всичко просто така. Имам срещи, съвещания…

— Не, нямаш — каза решително Франческа. — Всички са отменени.

— Но…

— Попитай Марша. Трябва да ти кажа, че тя беше твърда като скала. Прояви голям героизъм и успя да ги отложи, дори и с цената на лъжи. Ти трябва само да си вземеш сака и да ме последваш.

Той я погледна. За миг й се стори, че все още се колебае, че се кани да откаже, но после се усмихна, малко с нежелание, но все пак се усмихна, явно се предаде и се отпусна.

— Боже господи! В такъв случай предполагам, че трябва да кажа само „да“…

— Бард — каза тя, неспособна повече да крие, че се чувства засегната. — Бард, мислех, че ти ще…

— Аз… много се радвам. Каквото и да си мислиш, съм направо шашнат, както би се изразил Барнаби.

— Добре, сега трябва да отида и да видя как е Кити. Ще се видим на закуска, след половин час.

— Да, след половин час — каза той разсеяно и започна да се рови из някакви книжа, които беше донесъл в леглото, Франческа въздъхна и излезе от стаята.

 

 

По време на закуската телефонът иззвъня, беше Виктория.

— Много мило от нейна страна — каза Бард. — Милата ми буболечица.

Джес, която бе посветена в плана за Ирландия, също се обади. Пристигнаха картички от приятели, от Тереза Буут — „Господи, това не го очаквах“, от Оливър, Мелинда и Хедър Кларк, от Рейчъл. Когато погледна една, Бард сви устни и я пъхна под вестника, Франческа разпозна едрия разточителен почерк. Беше от Кирстен.

Появи се Барнаби, малко разрошен, и подаде една картичка на баща си. Франческа погледна леко поизмачкания плик и веднага разбра каква е работата. В типичен негов стил той беше забравил да купи картичка и се беше сетил едва тази сутрин въпреки многобройните напомняния.

— Здравей, татко. Честит рожден ден.

— Благодаря ти, Барнаби. Много ме глезите. Всеки си е спомнил.

— Татко! Че как бихме могли да забравим!

— Да, особено пък ти — отвърна Бард и погледна картичката. На нея се виждаше човек с тояги за голф в ръцете и със златни букви беше написано: „Честит рожден ден на добрия татко.“ — Особено подходяща за случая. Благодаря ти.

— Е, не е лоша. Аз… поръчал съм подаръка ти. Ще пристигне, след като се върнете.

— Чудесно. Благодаря. Много умно си го измислил. Да се върнем от къде?

— Ирландия — отвърна търпеливо Барнаби. — О, мамка му, аз не биваше…

— Разбира се, че може да го кажеш — намеси се бързо Франческа.

— Я си признайте, кой друг е участвал в заговора? — попита Бард. Той се усмихна на Франческа, явно развеселен. — В такъв случай трябва да отида и да си приготвя багажа. Колко време имам?

— Половин час — отвърна Франческа. — Хортън ще дойде да ни вземе.

— Добре, ще бъда готов.

Той излезе от трапезарията. Е, поне се съгласи да дойде. Нищо не можа да попречи. Може и да не беше подскочил до небето от радост, но щяха да заминат заедно и когато останеха сами, сигурно щеше да се отпусне и да му хареса.

Тя погледна през прозореца. Беше прекрасна утрин. Небето бе синьо, слънчевите лъчи огряваха градината. Количката на Кити вече беше извадена навън и сенникът й беше спуснат. Франческа виждаше две загорели от слънцето крачета да се подават изпод него. Джек въртеше педалите на леката си кола из кухнята и ревеше като автомобилен двигател. Усмихна й се.

— Здравей, мамо. Внимавай да не те смачкам.

— Ще внимавам — каза Франческа и се загледа в него. Вече беше успял да си изцапа лицето. Тя погледна лъскавата черна коса, набитите малки крачета, които бясно въртяха педалите, и усети как сърцето й прелива от обич.

— Желая ти успех — каза Барнаби, наведе се и я целуна по бузата. — Сигурен съм, че всичко ще бъде наред.

— Благодаря ти. Отиваш ли някъде?

— Да, мисля да си отспя.

— Добре — отвърна разсеяно Франческа. — Довиждане, Барнаби.

Когато излезе, тя погледна под вестника и извади картичката на Кирстен. „Честит рожден ден, много, много съжалявам. С обич, Кирстен“. Бедната Кирстен, Бард трябва да й прости. Още е много млада и й е нужна подкрепа. Реши, че трябва да го убеди в това, след като се поотпусне и отново станат по-близки.

 

 

Точно в този момент тя чу телефона. Звънеше този в кабинета на Бард. Чу го как тича надолу по стълбите, за да отговори. После, след доста кратък разговор, той затвори. Последва дълга, смразяваща тишина. След малко се появи в кухнята. Лицето му беше много бледо и изопнато. Беше си сложил сакото и държеше дипломатическото си куфарче в ръка. Погледна я и в очите му се мярна нещо подобно на гняв.

— Съжалявам — каза той сдържано. — Не мога да дойда.

— Какво?! Но, Бард…

— Франческа, казах, че съжалявам. Не мога.

— Защо? — попита тя. — Защо, защо не можеш?

— Много е сложно — отвърна той, — не мога да ти обясня в момента. Ще ти се обадя по-късно по телефона, ако мога.

— Бард, не можеш просто така… да тръгнеш просто така. Разбирам, че не можеш да дойдеш, но трябва да ми кажеш защо. Мисля, че ми дължиш поне това.

Настъпи мълчание, той я погледна, сякаш се опитваше да реши дали все още може да го избегне, да избегне това, което очевидно не желаеше да направи. Най-после каза, като говореше бавно и с усилие.

Всяка дума му костваше много:

— Има един проблем с… с един от нашите банкери.

— Какво искаш да кажеш? Какъв проблем?

— За бога! — ядоса се той. — Казах ти, че е сложно, а нямам никакво време да ти обяснявам подробно. Виж какво, ще говорим за това по-късно, ако мога.

Франческа остана така за момент, загледана в него, без да каже нищо. Опитваше се да разбере точно как се чувства, как би трябвало да реагира. И изведнъж избухна. Не беше толкова заради това, че пътуването им се отложи, нито заради напразните усилия, които беше положила, за да подготви и планира всичко най-грижливо. Това я разочарова, но всъщност нямаше кой знае какво значение. Много по-важно беше, че я бе отхвърлил още веднъж, че той не само не беше готов да й отдели каквото и да било време, за да й каже точно какво се е случило, но съвсем ясно й даваше да разбере, че не е нейна работа, че това е част от другия му живот, който не желае да споделя с нея, че не й е позволено дори да се опита да го разбере.

— Ако можеш — каза тя с ирония. — Е, много великодушно от твоя страна, Бард. Ако можеш. Забрави го, изобщо не се грижи за това. Не искам да губиш от ценното си време и да се занимаваш с мен.

— По дяволите! Престани с тези проклети детинщини! — Тя не каза нищо. — Виж какво, казах ти, че съжалявам. Ще накарам Марша да отмени пътуването до Дромоленд, може да ни направи резервации за някой друг път. Става ли? — попита Бард.

— Не — отвърна Франческа. — Не става. Няма да има друг път. Мисля, че няма да мога да го понеса. По-добре върви. Довиждане, Бард.

Той излезе, а тя остана, загледана след него, и към другите й чувства се прибавиха познатите съмнения и дори не толкова съмнения, а направо увереност, че има неща, за които тя не трябва да знае, не й се разрешава да знае, неща, за които ще бъде най-добре изобщо да не мисли. Франческа се поколеба, защото алтернативата беше твърде болезнена и твърде опасна, но все пак успя. Реши да обърне гръб на тези неща.

 

 

Тя стоеше в стаята си и се опитваше да се успокои, да внесе известна логика в мислите и чувствата си, когато телефонът иззвъня. Беше Лайъм.

— Здравей — каза той предпазливо. — Моментът неподходящ ли е? Кога тръгваш за Ирландия?

— Няма да пътувам — каза тя — и моментът не е неподходящ.

— Така ли? Какво стана? Искаш ли да ми разкажеш?

— Да — отвърна тя, — да, искам.

 

 

Оливър беше взел документите и стоеше на ъгъла на „Броудгейт“ и „Лондон уол“. Оглеждаше се за такси, когато видя колата на Бард да спира пред банка „Тренчардс“ и самия Бард, който изскочи от нея и се втурна вътре с голяма бързина. Оливър беше леко заинтригуван. „Тренчардс“ беше една от най-преуспяващите американски инвестиционни банки в града на Биг Бенг. В последно време в печата се пишеше доста за нея поради пристигането на новия й изпълнителен директор от Ню Йорк, който беше обявил като лична амбиция, че ще се постарае да създаде собствена малка ниша на „Уолстрийт“, в сърцето на Квадратната миля, независимо какво ще му струва това. Какво правеше тук Бард Чанинг? Без съмнение някаква нова сделка. Този човек никога не може да се спре. Според повечето хора той вече имаше доста проблеми.

Оливър намери такси и пристигна в „Чанинг хаус“ с папките точно навреме за голямо облекчение на Джийн Ривърс. След това седна в кабинета си с чаша кафе и започна да разглежда цените на борсата във „Файненшъл Таймс“, когато телефонът иззвъня. Беше Кирстен.

— Здравей! Добре ли си?

— Да, благодаря — отвърна Оливър.

— Искаш ли да отидем на кино тази вечер? Всички казват, че „Четири сватби“ е най-хубавият филм, който са гледали някога.

— Да, може. Само да не се наложи да оставам на работа до късно. Тук нещата са много напрегнати.

— Така ли? Но баща ми е в Ирландия с Франческа. Всичко би трябвало да бъде мирно и тихо.

— Той не е в Ирландия — каза Оливър. — Видях го с очите си преди половин час да влиза в „Тренчардс“.

— Така ли? Странно. Между другото, какво означава „Тренчардс“?

— Една много влиятелна търговска банка. Занимава се със заеми с голяма степен на риск, ако това те интересува.

— Всъщност не. Както и да е, ще ходим ли на кино?

— Да, благодаря ти за обаждането.

— За мен беше удоволствие.

— Не, всъщност удоволствието беше мое — отвърна Оливър, остави слушалката и се загледа в телефона, леко усмихнат.

 

 

Грей реши да се обади на Кирстен. Чувстваше, че трябва да го направи. Стори му се съвсем естествено като приятел да й каже просто едно „здравей“ и да се поинтересува как е. Още не беше свикнал съвсем с мисълта, че е скъсал абсолютно с нея. Да, не беше учтиво. След два неуспешни опита накрая успя да набере номера.

— Здравей!

— Здравей, Грей. — Гласът й беше някак притеснен.

— Просто си помислих, че не е зле да ти се обадя, да разбера как си.

— Добре съм, благодаря.

— Чудесно.

Настъпи мълчание.

— Как вървят нещата при теб?

— Добре.

— Харесва ли ти работата?

— Да, харесва ми. Още веднъж ти благодаря за нея, Грей. Мога да те уверя, че тук ми е по-добре, отколкото при татко.

— А как е той? — Грей си каза, че можеше поне да извлече някаква полза от това абсолютно безсмислено обаждане. — Сигурно ще му е много трудно да свикне без Дъги.

— Да, предполагам, че е така. — Тонът й подсказваше, че тази тема изобщо не я интересува.

— Той в момента в Лондон ли е?

— Мисля, че да. Всъщност трябваше да бъде в Ирландия, защото днес има рожден ден и Франческа му беше подготвила изненада, но Оливър, нали помниш Оливър Кларк от погребението, та той току-що го видял в Ситито. Така че не знам какво е решил. Влязъл в някаква банка.

— Така ли? Това е интересно, много интересно. Не си ли спомняш случайно името на банката? — попита небрежно Грей. — Опитвах да го открия.

— Не. Мисля, че започваше с „Т“. Някаква много преуспяваща според Оливър.

— „Тренчардс“? — попита Грей.

— Да, точно така. Виж какво, Грей, съжалявам, но трябва да вървя. Ще ти се обадя някой път.

— Добре. Чудесно. — Беше толкова развълнуван от новината за влизането на Бард Чанинг в „Тренчардс“, че почти не забеляза хладното сбогуване. — Довиждане, Кирстен, бъди внимателна.

 

 

Алън Ферърс похапваше салата и се питаше дали може да припечели някоя и друга йена, както той наричаше дръзките си игрички с „Никей“^[1], когато Грей Таунсенд му се обади, за да го попита какво би казал, ако го уведоми, че Бард Чанинг може би се е срещал рано сутринта с босовете на „Тренчардс“.

— Ще кажа, че е добре да затегнеш колана, момчето ми, престои ни излитане — отвърна Ферърс. — Ще ти се обадя.

 

 

Франческа се върна вкъщи по обяд, силно разтреперана. Паркира колата най-малко на метър от бордюра и изтича по стълбите, като се молеше да не срещне никого. Но молбите й не бяха чути.

— Здравей! — чу тя гласа на Барнаби откъм кухнята. — Добре ли си?

— Да, да, добре съм. Благодаря.

Той излезе усмихнат, но след това, като я погледна, стана по-загрижен.

— Не изглеждаш добре. Цялата трепериш. Какво се е случило?

— Нищо. Честна дума.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Добре де, добре. Само си помислих…

— Какво си помисли, Барнаби?

— Казах си, че след като баща ми не тръгна за Ирландия с теб, може би…

— Може би какво? По дяволите! — Гласът й звучеше странно, беше разтреперан и дори и тя го усещаше.

— Че може би си твърде разстроена. Съжалявам, Франческа, наистина съжалявам.

— Барнаби, добре съм. Честно ти казвам. Не е станало на морето тунел, както би се изразил ти.

— Е, добре, щом е така… — Той сви рамене и й обърна гръб, явно почувствал се засегнат.

Тя изтича нагоре по стълбите. Към всичко останало се прибави и новото чувство на вина. Каза си, че той не би могъл да знае, не би могъл да разбере по изражението на лицето какво й се беше случило. Не би могъл да се сети, че тя преднамерено и целенасочено беше отишла и се беше срещнала с друг мъж, не с нейния съпруг. Всъщност най-ужасното и най-шокиращото беше, че той бе син на съпруга й. Плачейки, беше се хвърлила в прегръдките на друг мъж, а той я беше целувал, и то не един, а много пъти. Тя беше отвърнала на целувките му, беше ги намерила твърде смущаващи и много възбуждащи. Беше усетила ръцете на чужд мъж върху косата, върху лицето, върху гърдите си. Беше го чула да й говори такива ужасяващи, но същевременно чудесни неща, с мъка бе сдържала собствените си думи, които бяха думи на изневяра, и дори беше изрекла някои от тях. Беше признала желанието, дори копнежа си и ако това не беше любов, то все пак беше някакво нежно чувство. Накара и двамата да се закълнат, че никога повече няма да се повтори, но същевременно знаеше, че е възможно това да стане, дори повече от възможно.

 

 

Алън Ферърс слушаше, колкото му издържаха нервите, укорите на новата си приятелка, която не беше от най-умните, че беше отменил срещата им за една вечеря само с два часа предупреждение. Накрая затвори решително телефона, като й каза преди това, че след една-две седмици може би ще вечерят на Барбадос, ако сега го остави да си гледа работата. А тя беше от твърде приятно естество и щеше да бъде в баровете на Ситито, а по-късно вероятно в един-два ресторанта. Но въпреки това беше много важна и най-важното от всичко беше да се свърши тази нощ. След твърде кратко време, най-много след тридесет и шест часа, той и няколко други млади брокери можеха да спечелят достатъчно пари за компаниите си, които щяха да им осигурят премии, достатъчни да отидат и да се върнат няколко пъти с приятелките си до Барбадос. В първа класа, разбира се.

 

 

Малко преди полунощ в заседателната зала на банка „Конингстрьом“ в Стокхолм след един много продължителен и изнурителен ден директорите се обадиха по телефона на Бард Чанинг и го уведомиха, че за голямо тяхно съжаление биха могли да му дадат, въпреки предишните им уверения, само още 48 часа, преди да поискат погасяването на заема. Техните шпиони в Лондон ги бяха вече уведомили, че от „Метюънс“ бяха стигнали до същото решение.

Изпълнителният директор на банката сподели с жена си, когато се върна вкъщи, че е бил много впечатлен от отговора на г-н Чанинг, който бил спокоен и позитивен. Според него дори и на този етап г-н Чанинг, изглежда, смятал, че все още е в състояние да спаси компанията си.

Беше изразил пред жена си надеждата това наистина да стане, защото не само банката, но и той самият бяха заложили репутацията си на корпорацията „Чанинг“ и тя щеше да бъде накърнена значително, ако „Чанинг“ се провали. Жена му се усмихна, погледна го успокоително и изрази увереност, че всичко ще бъде наред.