Пени Винченци
Дилемата (6)

Глава 5

Рейчъл се питаше дали да не скочи и да се свърши. Предпочиташе всичко друго, но не и това ужасно издигане и спускане, гмуркане, потапяне и кръжене, този непоносим шум и непрекъснатия страх, че всеки момент може да повърне. Сигурно не е била с всичкия си, когато се съгласи, направо е била побъркана. Нищо на света не би могло да я убеди да се съгласи на пътуване с хеликоптер във ветровит ден дори партия бридж с Омар Шариф, дори обяд с Пол Нюмън. Какви стари герои, замисли се тя, като се опитваше по такъв начин да отвлече вниманието си — вече са старци, колко потискащо. Естествено, откъде би могла да знае, че ще е ветровито? Но Бард беше казал, че не разполага с време и ако отидат, трябва да пътуват с хеликоптера. Тя се питаше дали не го беше направил нарочно, за да я провери, след като много добре знаеше какво изпитва от летенето, дори и с грамаден, пътнически джъмбо^[1] или с „Конкорд“, в който обслужването беше като в хотел с пет звезди. Но ако беше така, тогава още по-важно бе да се съгласи да тръгне. Вече изпитваше такъв ужас от това какво би си помислил, ако беше отказала, че в сравнение с него пътуването в този летящ ковчег й се струваше почти поносимо. След онази тяхна закуска беше вдигала телефона десетки пъти, за да отмени уговорката им, да му каже, че е намерила друг попечител или просто да го уведоми, че се е отказала от идеята си. Сещаше се обаче за имота и какво би могло да стане от него, сещаше се за монахините и вярата им в нея, както и за всички останали, които бяха там и зависеха от нея. После оставяше слушалката, защото знаеше, че трябва да отиде. За всички тях алтернативата беше прекалено зловеща.

Господи, но това наистина е ужасно. Вибрациите на машината сякаш изпълваха тялото й, стомахът, изглежда, се беше отделил от основата си и сега се подмяташе насам-натам в нея и се надигаше едновременно с издигането на хеликоптера. Ходеше й се неудържимо по малка нужда, но това явно беше невъзможно. Господи, защо изпи онзи чай на летището? Рейчъл погледна през прозореца, като се опитваше да се поразсее с пейзажа, но той ту се издигаше, ту рязко се спускаше надолу и това я караше да се чувства още по-зле.

— Колко още ще продължи? — викна тя на Бард.

Той вдигна за миг очи от книжата, които беше разпръснал наоколо, и каза:

— Само още четиридесет и пет минути. — И веднага напълно изключи. Тя затвори очи и тъй като нямаше какво друго да направи, започна да се моли.

Всъщност оказа се, че оставаше по-малко, измина някъде около половин час, когато пред тях се появи северното крайбрежие на Девън и те започнаха да се спускат над Ексмур по посока на Хардланд Пойнт. Беше уредила предварително да кацнат на поляната до манастира и бе предупредила монахините, които с огромно вълнение очакваха пристигането им. Когато хеликоптерът изведнъж се приземи в центъра на поляната и измъченият й стомах подскочи болезнено, тя видя, че някои от тях стоят при портата заедно с обитателите на Дома и наблюдават. Както беше очаквала, Мери беше между тях.

Най-после се измъкна навън с облекчение и помисли, че ще припадне. Бард трябваше да я подкрепи.

— Добре ли си?

— Не — отговори Рейчъл. — Не съм. Не искам да се връщам с това нещо. Ще взема влака.

— Рейчъл, това ли е най-коравата жена, която познавам? Изненадваш ме. Добре, да вървим да вършим работа. — Той й се усмихна приветливо, а тя го изгледа замислено и с обич. Знаеше, че е уморен, беше се върнал от изтощително пътуване до Стокхолм във връзка с някакъв проблем, свързан с едно ново начинание. Но въпреки това, когато му се обади по телефона със смътното предчувствие, че той може да отмени пътуването, и го попита дали уговорката им остава в сила, той почти с възмущение й беше отговорил, че си остава. Беше точно толкова прочут с това, че никога не отменяше нещо предварително уговорено, с изключение на срещите с представителите на печата, и никога не се отмяташе от споразумения, колкото и с гневните си пристъпи и безсърдечието си.

— Много мило от твоя страна, Бард — отвърна тя. — Много съм ти задължена.

— Още не съм казал, че ще направя нещо повече от това да хвърля един поглед. Моля те да не го забравяш — предупреди я той.

— Няма.

 

 

Нейно преосвещенство игуменката ги поздрави любезно и каза, че в стаята й ги очаква кафе.

— А може би ще се подкрепите и с нещо по-съществено. Имаме чудесни току-що опечени кифлички в пещта.

— Звучи добре — отвърна Бард. — Благодаря ви. Тъща ми казва, че ям прекалено много. Не искам да разваля репутацията си и затова нищо не отказвам.

— Мери, може би ще е най-добре да отидеш и да донесеш малко кифлички — нареди игуменката.

Мери се върна с кошница, пълна с кифлички, и поднос с мед, масло и чинии. В стремежа си да се съсредоточи беше леко изплезила език. Остави подноса на масата, усмихна се на Бард, а след това отиде при Рейчъл и я хвана за ръката.

— Мери е моята любимка тук — рече предпазливо Рейчъл.

— Виждам.

— Медът е от нашите пчели — похвали се игуменката. — Това е последното ни постижение.

— Твърде добро постижение — отвърна Бард, погледна Рейчъл и закачливо се усмихна. — Трябва да организирате продажбата му в по-широк мащаб.

— Много любезно от ваша страна, че дойдохте, господин Чанинг — каза игуменката. — Толкова сме ви благодарни.

— Вече казах и надявам се разбирате, че аз само проучвам проекта — отвърна Бард, докато изтриваше устните и пръстите си. — Поне на този етап.

— Разбира се, това е естествено. Но предполагам, че за толкова зает човек като вас дори и това ще е било твърде трудно.

— Е, да. Но мисля, че и вие тук сте доста заети — отбеляза Бард.

— Така е. Затова и знаем много добре какво означава да си зает. — Внезапно тя му се усмихна и го погледна заговорнически.

„Боже господи — помисли си Рейчъл, — ако не беше монахиня, бих казала, че флиртува с него.“

Изпиха кафето и игуменката стана.

— А сега сигурно ще искате да поогледате тук, след което ще отидем до имота. Скъпа Рейчъл, можете да разведете господин Чанинг наоколо. Мери, мисля, че ще е по-добре да не отиваш с тях. Те имат да обсъждат важни работи.

— Може да дойде с нас — обади се Бард и намигна на Мери, която беше следила благоговейно всяка хапка кифла с мед, която отиваше към устата му. Усмихна му се. „Тя е много мила — помисли си Рейчъл. — Бузите й са розови и изглежда добре.“ Беше облякла новия пуловер, който й беше донесла последния път, и нови маратонки, които със сигурност не беше й носила. Винаги се разстройваше от дрехите, които Мери носеше, дори и със съзнанието, че тяхното предназначение беше да бъдат здрави, удобни и най-важното — да могат лесно да се обличат, за да се постигне максимална самостоятелност. Носеше джемпъри, а не блузи, а панталоните и полите бяха без копчета, с ципове и с ластични колани. Веднъж беше казала на игуменката, че обикновените обувки, които направо се нахлузват, ще вършат добра работа. Тя се бе съгласила, но отбеляза, че няма да бъдат толкова удобни и здрави, колкото маратонките, а освен това Мери харесваше тъкмо тях. Винаги си ги избираше сама, когато ходеха да пазаруват в Бидфорд.

Рейчъл очакваше обиколката из Дома на помощта да не отнеме много време, но Бард непрекъснато се бавеше. Разговаряше с обитателите, надничаше в гърнета и пещи в кухнята, питаше как работи плетачната машина, с която милата Бренда се справяше толкова добре, въпреки че трудно се обличаше без чужда помощ. Настоя Ричард да го заведе да види кокошарника и той го поведе на лов за яйца, хванал го за ръка.

— Трябва да организирам тук лов на великденски яйца — каза Бард на Рейчъл и се ухили. — Мисля, че ще се справят по-добре от моите хора.

През цялото време Мери вървеше с тях, без да казва нищо, и продължаваше внимателно да наблюдава Бард. Изведнъж прошепна нещо на Рейчъл, а тя се засмя.

— Какво ти каза?

— Каза, че имаш добро лице.

— Така ли? Е, това е, защото не ме познава добре.

— Така е, но тя обикновено не бърка в преценките си.

След един час се качиха в изцапания с кал форд „Фиеста“ на игуменката и се отправиха към имението. На Мери и Ричард, които много харесаха Бард, бе казано любезно, но твърдо да не идват.

— Не виждам защо — беше казал Бард. — След като ще бъде техен дом.

— Може и да не бъде — отвърна игуменката. — Тогава ще се почувстват разочаровани. Освен това другите може да им завидят. Не е нужно да проявяваме предпочитания.

— Разбирам.

Имението се намираше в малка долина, която започваше непосредствено от морския бряг. Къщата беше огромна, покрита със сиви плочи. До неотдавна бяха я използвали за начално училище, което бе закрито поради рецесията и поради постепенното отказване на висшето английско общество от традицията да отделя децата от родителите им още в твърде ранна възраст. Вътре беше студено като в ледник, но сухо и чисто. Стаите на долния етаж бяха пълни с натрупани един върху друг чинове, географски карти, глобуси, черни дъски и пособия за различни видове игри, а на горния — с дюшеци и железни кревати.

— Ако ги поискаме, могат да ни ги дадат безплатно — каза игуменката. — Може да свършат работа.

Отвън все още личаха вратите на игрището за ръгби и футбол, имаше и един басейн, пълен с листа, както и няколко умрели полски мишки.

— Ще бъде чудесно, ако имат басейн — обади се Рейчъл. — Много обичат да плуват и сега трябва да ходят чак до Ексмут.

— А морето? — попита Бард.

— Прекалено опасно е за тях. Тук крайбрежието е коварно и има високи вълни.

Най-хубавото нещо в имението обаче бяха пристройките — седем на брой, които училището не беше използвало, но които съвсем очевидно са изпълнявали предназначението си, когато имотът се е стопанисвал както трябва. Имаше кокошарници, пекарна и пералня.

— Би могло да стане нещо като осъществена мечта — отбеляза игуменката, като ги водеше от една пристройка към друга. — Ако не можем да покриваме изцяло разходите си, поне ще можем да даваме своя принос за издръжката на Дома.

— Съмнявам се — каза Бард.

Тя го погледна и отново му се усмихна.

— Направих някои изчисления и предварителни разчети, господин Чанинг. Те са твърде строги, но въпреки това оставят място за оптимизъм.

— Така ли? И къде се научихте да вършите такива работи?

— Научих се сама. В манастира имаме компютър. Знаете ли, в съвременния свят е много важно човек да има представа за финансовите реалности. Само Бог не може да помогне.

— Но той помага на онези, които са готови сами да си помогнат, нали?

— Да, така е, особено ако имаме късмет.

Имаше обширна, оградена със стена зеленчукова градина, няколко големи парника, в които повечето стъкла липсваха, а за пчелите няколко големи ливади.

Върнаха се при колата. Бард погледна към игуменката.

— Добре. Цената, която искат, е четиристотин хиляди лири. Колко според вас ще ви трябват общо заедно с парите, които ще са необходими, за да сложите всичко в ред?

— Ще ни е нужен един милион — отвърна тя — и, разбира се, ще трябват пари за издръжката на Дома. За всичко ще трябва да се плаща. Не можем да произвеждаме цялата необходима ни храна, нито пък дрехите си. Опитваме се да съберем достатъчно дърва за огрев, но ще ни е нужно парно отопление. Пациентите обикновено не са от най-здравите, някои от тях имат проблеми с белите дробове. Всичко е ужасно скъпо и вече просто не можем да се справяме сами.

— И така, какви според вас ще са годишните ви разходи? Какво показват разчетите ви?

— Шестдесет хиляди лири на година за дванадесетте души, които имаме в момента. Ако вземем имота, бихме могли да приемем повече, може би до двадесет души. Това ще намали сумите, полагащи се на човек, но с увеличаване на домашното производство смятам, че в началото ще се нуждаем от по-голяма сума от вече посочената с тенденцията тя да намалява с течение на времето. Възнамеряваме да организираме ферма за собствено отглеждане на плодове и зеленчуци и да пуснем в действие пералнята с търговска цел…

— Мисля, че няма да имате много клиенти — изрази съмнение Бард.

— Ще ви изненадам. Договорът с местната болница например може да се счита за сигурен още отсега. Освен това пекарницата може да снабдява магазините в селото, разбира се, ще продаваме мед и вина. Мисля, че ако имаме няколко крави, но за това ще ни трябва и някой, който да ни обучи, ще можем да имаме за продажба сирене, кисело мляко…

Той я погледна и се усмихна.

— Вие сте истинска бизнесменка. Бих могъл да ви използвам в компанията си.

— Не мисля, че ще разполагам с достатъчно време — отвърна му също с усмивка тя. — Но ще ми е приятно да работя с вас.

— Сама ли мислите да ръководите тази Утопия?

— Опасявам се, че не. Начинанието няма да е малко и ще ми е нужен управител. Мисля, че това трябва да бъдат мъж и жена, които да изпълняват и малко възпитателска работа по отношение на пациентите. Напоследък съм позанемарила духовната страна на работата си. Ще трябва да положа повече усилия…

— Като например?

— Ами това е свързано с неделните ни училища, с благотворителната ни дейност, в църквицата имаме служба, ходим много на посещения и даваме съвети. Ще се изненадате, ако ви разкажа колко много работа в полза на Светата Църква има за…

— О, не — каза Бард. — Това не ме изненадва. Втората ми жена беше… тя е католичка.

— Така ли? — Тя беше искрено заинтригувана, но не зададе повече въпроси. „Колко умна е и каква добра дипломатка се оказа“, помисли си Рейчъл.

 

 

Към обяд отново се върнаха в манастира.

— Можем да ви предложим обяд — покани ги игуменката, — но доколкото разбрах, не разполагате с време.

— Да, така е. Трябва да се връщам. Но бих желал да се запозная с разчетите ви. Ще ви се обадя по телефона, за да си поговорим. Кое е най-подходящото време от деня за подобна цел?

— Обикновено винаги могат да ме намерят. За съжаление не се моля често на колене върху каменния под на килията. Благодаря ви още веднъж, че дойдохте, господин Чанинг. Беше много любезно от ваша страна.

Върнаха се при хеликоптера. Рейчъл го погледна с ужас, но бе напълно обречена. Мери, Ричард и игуменката ги изпратиха до машината.

Когато стигнаха до нея, Мери и Ричард се сбогуваха любезно с Бард, а Мери прегърна Рейчъл.

— Обичам те — каза тя.

— И аз те обичам — отвърна Рейчъл, като я прегърна. Погледна Бард над главата на момичето, но очите му не изразяваха нищо.

— Добре — каза той, когато хеликоптерът се издигна, направи кръг и се понесе напред, — мисля, че ще е по-добре да поговорим.

— Може би не, докато не видиш онези цифри и не се запознаеш с всички подробности.

— О, Рейчъл, майната им на цифрите — каза Бард. — Ако сметна за нужно, ще го направя. Това, което искам да знам, е какъв точно е интересът ти към цялата работа. Не ме лъжи, защото няма да ми хареса.

Рейчъл го погледна, а след това се загледа през прозореца. Хоризонтът като че ли отново искаше да я връхлети, стомахът й също.

Тя погледна измъчено Бард и сграбчи книжната кесия, която пилотът й беше дал с думите: „За всеки случай, въпреки че няма да ви потрябва.“

— Добре, ще ти кажа. Това може би ще понамали мъчението ми. Но ако кажеш на Франческа, ще те убия. Не се шегувам, Бард.

— Няма да й кажа каквото и да е, обещавам — отвърна той.

 

 

„Човек никога не може да повярва в смъртта на някого — помисли си Грей. — Особено когато е внезапна.“ Мислиш си, че може да е станала някаква грешка, че някой е разбрал погрешно, че всеки момент ще ти кажат, че не е вярно, и ще те запитат кое те е накарало да предположиш такова нещо. Когато новината дойде, той стоеше зад бюрото си. Триша беше подала глава зад вратата и го беше попитала дали е чул за Джон Смит. Той беше отговорил отрицателно и бе попитал, да не би да се е присъединил към торите, а тя беше отговорила, че заминал при ангелите. Тогава Грей я попита какво, по дяволите, иска да каже и тя му бе отговорила: „Грей, той е мъртъв.“

По-възрастните хора винаги твърдят, че си спомнят какво са правили, когато са узнали за убийството на президента Кенеди. Тази новина не беше чак толкова драматична, но въпреки това беше ужасно шокираща. Той знаеше, че ще я запомни, ще запомни как седеше зад бюрото и дълго гледаше към Триша. По-късно и други приятели споделиха същото. В някои отношения можеше да се направи паралел със смъртта на Кенеди. И този беше обаятелен и очарователен човек, който не можа да изпълни приживе обещанието си.

— Мамка му! — извика Грей. — Брей, мамицата му!

Помоли Триша да му донесе чай, изпи го, без изобщо да забележи колко е силен.

Редакционното заседание беше посветено изцяло на Смит. Решаваха кой какво и как ще направи за неделния брой. Както можеше да се очаква, Грей трябваше да напише за неговия огромен принос в оформянето на облика на английския капитал и по-специално този на лондонското Сити. Тъй като работеше отдавна и по един друг материал на тази тема, Грей реши да помоли Бард Чанинг да каже няколко думи. Обади се по телефона на Сам Илингуърт. Секретарката й каза, че е заминала за няколко дни. В Гърция, добави услужливо.

— Чудесно.

— Но госпожица Чанинг е тук — уведоми го находчиво тя. — Може би ще ви помогне?

Грей за малко щеше да каже, че не мисли така, но изведнъж си представи как изглежда госпожица Чанинг и реши, че би могъл да опита. Тя се обади на телефона.

По дяволите, гласът й отговаряше напълно на вида й, беше дрезгав и изпълнен със сексуални нотки.

— Не знам дали бих могъл да се обърна към вас — започна Грей. — Внезапно исках да говоря с вашия… — не, сбърка, сигурно не й беше приятно, че работи за него… — с господин Чанинг.

— Относно?… — Гласът беше малко припрян и рязък.

— За Джон Смит.

— И какво по-точно за Джон Смит?

— Той почина, госпожице Чанинг. Мислех, че вече сте чули.

— Да, чух господин Таунсенд. Благодаря ви.

— Пиша статия за „Нюз он Сънди“, посветена на големия му принос в развитието на лондонското Сити. За това, че той можа да убеди висшите ни делови кръгове да не се страхуват толкова много от едно лейбъристко правителство и тем подобни неща.

— Господин Чанинг не работи в Ситито — отвърна Кирстен.

„Господи, тя има тепърва да учи много за връзките с обществеността“, помисли си Грей, но с усилие се овладя.

— Работата му дава своето отражение и в Ситито, госпожице Чанинг. За мен тези неща са дълбоко свързани. А и тези приказки, че ръководството на деловите среди е готово да се изправи срещу премиера Мейджър. Бих искал да узная каква ще е реакцията на господин Чанинг. Ако, естествено, това не ви затруднява. Бях сигурен, че Сам… — Той нарочно не се доизказа, надявайки се да я принуди да му окаже съдействие.

Усещаше раздразнението й и как се опитваше да предположи какво би направила Сам. После каза:

— Може би ще се опитам да направя нещо. Но тази седмица той не е тук.

— Надявам се, че не е в Гърция със Сам Илингуърт.

Господи, това беше непростимо. Беше проява на грубост, прозвуча вулгарно и съвсем не на място. Какво, за бога, го накара да го каже?

Настъпи продължително мълчание. След това Кирстен каза:

— Не, господин Таунсенд. Той е в Стокхолм, ако държите да знаете къде е.

— Вижте, аз наистина ужасно съжалявам. Не исках да прозвучи така… искам да кажа… О, господи. Не трябваше да казвам това.

— Да, наистина не трябваше.

Настъпи нова пауза.

— Вижте — каза отново той. — Сигурен съм, че сега вече няма да искате да ми помогнете, но ако все пак го направите, ще ви бъда безкрайно благодарен.

— Добре — съгласи се Кирстен Чанинг. — Ще ви се обадя, ако успея да сторя нещо. — Тя затвори телефона.

— Проклето, тъпо копеле — изруга се гласно Грей Таунсенд. Днес очевидно не му вървеше.

Към три и половина телефонът му иззвъня.

— Господин Таунсенд? Обажда се Кирстен Чанинг. Успях да взема онзи цитат за вас. Не можах да го получа по-рано, защото господин Чанинг беше на съвещание.

От изненада той събори чашата с чая, който и без това беше безнадеждно изстинал и беше прекалено слаб дори и за него. Беше го приготвил с онова ново изобретение. Чаят се бе разлял по цялото му бюро. Наистина днес не му вървеше.

— Мамицата му! — изруга Грей.

— Какво казахте?

— О, извинявайте. Съжалявам. Обърнах си чашата с чая. Това е.

— Разбирам. Е, добре, ще го забършете ли, или да ви предам този цитат?

— Не. Сега ще го приема. О, господи, всичко се е намокрило. Може ли да ви се обадя след минутка?

— Разбира се. Само не се бавете много, защото в пет часа имам една среща.

— Мисля, че няма да ми отнеме час и половина да избърша малко разлял се чай.

— Надявам се.

Господи, тя се нуждае от добър пердах по задника, и то по-често.

Позвъни й след десет минути.

— Така, а сега да приключим с тази работа. Не искам да ви бавя.

— О! — отвърна тя малко по-приветливо. — Не ме бавите. Срещата се отложи.

— Е, както и да е. Продиктувайте ми цитата, моля.

— Господин Чанинг помоли да ви предам, че Джон Смит е бил голям социалист, блестящ политик и истински приятел, че е повлиял за промяната на отношението на Ситито към Лейбъристката партия. Каза също, че е смятал да го приеме в управителния съвет на холдинга „Чанинг“ и ако го беше направил, той… имам предвид моят… господин Чанинг вероятно би се пенсионирал след година. Така добре ли е? Ако не ви е достатъчно, мога да ви дам номера на телефона му в Стокхолм, за да му се обадите между шест и осем часа тази вечер.

— Чудесно. Благодаря ви.

— Няма защо, за мен беше удоволствие.

— Вижте — каза внезапно Грей. — Очевидно ви създадох много грижи с това мое искане. А и не се изказах твърде ласкаво за вашия… за господин Чанинг. Щом срещата ви се отменя, ще ми позволите ли да ви почерпя едно питие тази вечер? Просто за да изкупя вината си?

— О, не, не е нужно… — започна тя. След това внезапно замълча и после каза: — Много любезно от ваша страна. Може би и аз ще измисля нещо обидно в отговор.

— Измислете. Заслужавам си го. Да се срещнем в шест часа в „Гручо“, устройва ли ви? Аз съм висок, черноок и имам…

— Не е нужно, господин Таунсенд — прекъсна го Кирстен Чанинг. — Знам как изглеждате. Току-що видях снимката ви над уводната ви статия от миналата неделя.

Той предположи, че ще е твърде арогантно да си мисли, че е променила решението си и се е съгласила да се срещнат само защото го е харесала.

Когато пристигна, тя седеше на коженото канапе непосредствено до вратата на „Гручо“. Изглеждаше по-намусена, отколкото когато я беше видял последния път. Беше облечена в бледорозов костюм, чиято пола достигаше до средата на бедрата, кремава копринена блуза и бежови ботуши до прасците с високи токове. Грей ги ненавиждаше, но почти всяко момиче в Лондон ги носеше. Косата й, бухнала в чаровен безпорядък, се спускаше на големи златисти вълни по раменете й и Грей усети някъде дълбоко във вътрешностите си бърза реакция на красотата й, но се опита да не й обръща внимание.

— Извинявам се за закъснението. Таксито успя да се набута във всяко задръстване по пътя от Холборн до тук. Да влезем.

Тя се изправи. На токчета беше висока колкото него. Поведе го по стълбите към бара. Грей усети, че много хора ги наблюдават, и се изруга за идеята да дойдат на такова оживено място. За нула време новината щеше да стигне до Бриони. За щастие вниманието на всички беше погълнато от смъртта на Смит. Трима души го поздравиха и споделиха с него съжалението си.

— Какво предпочитате? — попита той Кирстен. — Тук имат много хубаво шампанско.

— Сигурно ще е върхът — каза Кирстен.

— Предполагам — отбеляза Грей, като се питаше дали си струва да отговаря на ученическия й жаргон. Настаниха се на една маса до прозореца и Кирстен го погледна малко по-добродушно.

— Имам още един цитат за вас от господин Чанинг.

— Така ли? Чудесно.

— Да. Той се обади и аз му съобщих, че ще се срещнем. Добави, че смъртта на Джон Смит е намалила с петдесет процента мозъчното вещество на Лейбъристката партия.

— Боже господи! Това се казва цитат.

— Помислих си, че ще го харесате. — Тя се усмихна, отпи от шампанското и се огледа наоколо. „Сигурно ме смята с хиляда години по-стар от нея“, помисли си Грей и се напъна да измисли тема за разговор, която би могла да я заинтригува. Предположи, че ще е най-добре да говорят за нея.

— Харесва ли ви работата при Чанинг?

— Не много.

— Не бих помислил, че може да бъде другояче.

— Защо?

— Ами… ако ми позволите да спомена за далечната ви връзка със собственика?

— Позволявам ви — съгласи се Кирстен и за първи път се усмихна сърдечно и малко заговорнически. Грей я погледна изумен и не отвърна на усмивката й. Тя огря всяко кътче от лицето й, преобрази го, направи го очарователно и добродушно. В момента не изглеждаше така забележително красива, но беше безкрайно по-желана.

— Какво казах? — попита накрая тя.

— Нищо. Не сте казали нищо. Аз… е, няма значение.

— Защо решихте, че не ми харесва да работя при Чанинг?

— Мисля си, че сигурно ще ви е трудно. Всеки да си казва, че сте там само заради баща си, и никой да не се интересува от вас самата. Сигурно сама предполагате, че за всички сте една разглезена пикла, никога не можете да се отпуснете на работното си място, а и останалите не смеят да се отпуснат пред вас. Навярно е ужасно.

— Да, прав сте — каза тя, като отпи от шампанското. — Направо си е ужасно.

— Тогава защо постъпихте там?

— Защото — отвърна тя след кратка пауза, през която явно се помъчи да реши дали да бъде искрена, или не — не можах никъде другаде да намеря работа.

— Не мога да повярвам.

— Да, но е така. Завърших с твърде нисък успех. Нито една юридическа фирма в страната не ме прие да пиша договорите им. Като секретарка съм безнадеждна, три пъти са ме уволнявали. Сама напуснах работата си при „Мис Селфридж“ и при „Геп“. Дори в „Макдоналдс“ не ме приеха. — Тя въздъхна.

— Сигурен съм, че не съм първият, който ви го казва, а и не искам да ме разбирате погрешно, но не ви ли е минавало през ума да станете модел?

— Всъщност не — отвърна тя и отново се усмихна. — Веднъж опитах, когато бях много по-млада. Това е направо кучешки живот или по-скоро курвенски, дори и ако се справяте добре. Много е отегчително, Господи, колко е отегчително.

— Разбирам. Е, предполагам, че сте…

— Не го казвайте. Не мога да понасям, когато хората го казват.

— Какво да казват?

— Че имам късмет.

— Нямах намерение да казвам подобно нещо. Канех се да кажа, че според мен няма да останете там твърде дълго.

— Не, не много дълго. Въпреки че все едно не съм ви го казвала, нали? — Внезапно тя пак се усмихна заговорнически.

— Не, разбира се, че не сте.

— Знаете ли, харесва ми да разговарям с вас.

— Радвам се. На мен също.

— Женен ли сте?

— Не съвсем — отвърна предпазливо Грей.

— Имате си постоянна приятелка, така ли?

— Много постоянна. — Сега пък защо трябваше да го казва точно така. Защо просто не отговори с „да“?

— С какво се занимава?

— Тя е фотограф-стилист. Казва се Бриони. Живеем заедно в една много хубава къща в Клепхем.

— Значи връзката ви е постоянна?

— Ами… да. Предполагам, че е така.

— Не ми изглеждате много сигурен. Какво не върви?

— О, няма нищо. Наистина няма. — Разговорът започна да става малко абсурден. — А при вас как е?

— Имам приятел. Той е много красив, печели доста пари и е изключително забавен — добави Кирстен весело.

— Но вие не сте влюбена в него, така ли?

— Не — отвърна тя. Изражението на лицето й показваше такава изненада, като че ли я беше попитал дали не е травестит. — Не, разбира се и не вярвам в любовта.

— Наистина? И какво ви кара да гледате толкова цинично на любовта в такава ранна възраст?

— Баща ми — отвърна.

 

 

До седем часа бяха изпили цялата бутилка шампанско и по още две чаши всеки. Кирстен се изправи, като леко се поклащаше, хвана го под ръка, придърпа го към себе си и се разсмя.

— Трябва да си вървя. Имам да прегледам някои неща за утре.

— Какво ще има утре?

— Разрешиха ми да дам самостоятелно изявление за пресата.

— Относно?

— Ами за някакви нови магазини в пазарния център на Манчестър. Нищо вълнуващо.

— Разбирам. Все отнякъде трябва да се започне — отбеляза той предпазливо и пак си спомни, че тук може да изскочи някоя любопитна тема за писане. — Беше много любезно от страна на баща ви, че ми предостави този цитат, особено след като напоследък избягва публичните прояви.

— Така ли?

— Да. Щях да правя подробен негов портрет, но той отказа.

— О! — възкликна тя. — Той си е такъв, ирационален и безцеремонен. Това ми е добре известно. Но все едно, че не съм ви го казала. Господи, май че попрекалих с шампанското. Сам би ме убила, ако ме чуеше.

— Кирстен — каза Грей, — кълна ви се, че не съм чул какво сте казали. Никога няма да кажа на Сам.

— Надявам се.

— Наистина ли е вярно, че неотдавна е наредил да не го търсят за никакви интервюта?

— Да, така е. Изненадах се, че днес даде този цитат за вас. Напоследък е много по-изнервен от обикновено. В офиса се вдига голяма патърдия. О, господи, и това не трябваше да казвам. Обещавате ли, че няма да кажете на Сам какви ги дрънкам? — Беше твърде вълнуващо, като я гледа човек как започва да се притеснява и да се чувства гузна за проявената нелоялност.

— Уверявам ви, Бог ми е свидетел.

— Мисля, че вие не вярвате в Бога.

— Всъщност не съм много сигурен, но въпреки това няма да ви издам. А при вас как е?

— Питате ме дали вярвам в Бога? Да — каза тя внезапно и изненадващо трезво. — О, да, наистина вярвам.

— Значи вярвате в Бога, а не вярвате в любовта, така ли?

— Точно така.

Тя е интересна, много по-интересна, отколкото беше предполагал.

— Както и да е. Аз ви обещавам, че няма да кажа. Това, което си говорихме, не е за печата.

— Сам казва, че нищо, което се каже пред журналист, не може да остане в тайна.

— Сам е права. Обикновено е така. Но в случая греши. Обещавам.

— Благодаря ви, а също и за почерпката. Беше ми приятно.

— На мен също. Надявам се, че ми простихте за това, което казах за Сам и баща ви.

— Разбира се. Беше твърде не на място, но няма да кажа на никого.

И тя си тръгна.

 

 

— Как е майка ти, Оливър?

„Това явно е един от дните, в които Бард Чанинг е любезен с човешкия род“, помисли си Оливър. Вече беше казал на Сю от приемната, че изглежда много красива, и беше посъветвал Пийт Барбър да изкара дълъг уикенд.

— Не е много добре, господин Чанинг. Артритът я е сковал ужасно, ръцете й са твърде зле и много я боли гърбът. Докторът казва, че малко топлина би й се отразила добре, така че…

— Каква топлина?

— Ами слънчева.

— Разбирам. Щом трябва, значи трябва да я получи. Ако имате нужда от помощ…

— Много любезно от ваша страна, господин Чанинг — отвърна Оливър, доволен, че този път няма да има нужда да му се моли, да приеме помощта му и да му благодари за това, — обаче госпожа Буут ни предложи едно от местата си, които дава под наем за почивка, и…

— Госпожа Буут? Госпожа Буут! По дяволите, какво общо има това с госпожа Буут?

— Разказах й за мама — отвърна Оливър и за това какво е казал докторът и…

— За бога, кога си говорил с госпожа Буут? — попита Бард, понижавайки внезапно глас, а очите му, внезапно потъмнели още повече, се впиха в лицето на Оливър. Той издържа на погледа, но не му беше никак лесно.

— Миналата седмица, господин Чанинг, когато обядвах с нея.

— Ти си обядвал с госпожа Тереза Буут? И защо, по дяволите?

— Тя не искаше нищо особено. Желаеше просто да си поговорим.

— За какво?

На Оливър това започна да му дотяга. Не беше работа на Бард Чанинг с кого обядва. Раздразнението го окуражи.

— Говорихме за различни неща — каза той с по-спокоен глас. — Интересуваше се от семейството ми, разпитваше за баща ми…

— За баща ти? Какво толкова я интересува баща ти?

— Господин Чанинг — каза Оливър, като се стараеше да не обръща внимание на мускулчето, което трептеше на слепоочието му, — не искам да бъда груб, но не виждам защо тя да не се интересува от баща ми. Господин Буут е работил заедно с него, вие също, той е помогнал при основаването на компанията и…

— И какво й каза за баща си? — попита Бард, като положи видимо усилие гласът му да изглежда спокоен.

— Е, не беше много. Тя обаче иска да посети майка ми и да разговарят за него. Имала една братовчедка, която го познавала, и…

— Тереза Буут ще посети майка ти?

— Да. Трябва да го уредя в някоя от следващите недели.

— Разбирам. — Настъпи мълчание, през което Бард положи нови усилия да се овладее. — Предполагам, че ще прекарат приятно. Надявам се тя да не разстрои с нещо майка ти.

— Уверен съм, че няма да стане така, господин Чанинг. Струва ми се, че тя наистина е една много мила жена.

— Радвам се да го чуя и се надявам да се окажеш прав. Въпреки това искам да те предупредя да го обмислиш внимателно, Оливър. Майка ти е много чувствителна жена, а здравето й е твърде крехко. Може би няма да е много добре една напълно непозната да започне да се рови в миналото.

— Аз ще бъда там — успокои го Оливър. — Освен това госпожа Буут не е съвсем непозната. Господин Буут винаги е бил много любезен с майка ми.

— И той ли ще идва?

— Не, не мисля — отвърна Оливър.

— Е, добре, помни какво ти казах. Между другото, не бих искал да ходите на онова странно място, което ви предлага госпожа Буут, за което никой от нас не знае нищо. Всички можете да отидете в къщата ми в Гърция. Там държа обслужващ персонал, който може да се грижи за вас. Ще бъде далеч по-малък стрес за майка ти. Ще уредя проблема с транспорта дотам. Става ли?

— Ами аз…

— Оливър, моля те да не спорим. Здравето на майка ти е твърде важно нещо. Лично ще й позвъня и ще й кажа какво сме се договорили. А сега по-добре ще е да се залавяш за работа. Тази сутрин вече изгуби доста време.

Той изчезна в кабинета си, като затръшна вратата, и започна да крещи на Марша. С доброто му настроение беше свършено.

Оливър продължи да гледа след него. Всяка минута от този разговор му беше ужасно неприятна. Чанинг направо прекали. Какво, по дяволите, го засягаше с кого беше разговарял? А сега всички пак трябваше да му бъдат благодарни, защото той много добре знаеше как щеше да постъпи майка му.

Той се обърна, за да се прибере в кабинета си, и видя Кирстен Чанинг да крачи по коридора зад него. Тя му се усмихна малко студено и не каза нищо. Надменността й още повече ядоса Оливър и засили враждебността му към клана Чанинг.

— Мамка му! — изруга гласно той и затвори след себе си вратата на кабинета. — Мамка му, мамка му, мамка му!

 

 

Бебетата трябва да растат. Франческа знаеше това със сигурност. Разбира се, някои растяха по-бързо от другите, като например Джек, при когото това ставаше много бързо, затова тук нямаше място за сравнение. Кити обаче изобщо не растеше. През последния месец беше наддала някакви си двеста грама, което беше крайно недостатъчно и дори тревожно. Франческа не се интересуваше какво казват Пени, лекарят и Бард. Тя реши да я заведе на специалист.

Набра телефонния номер на майка си. Рейчъл й се стори малко разсеяна.

— Да, скъпа, какво има? Важно ли е? Ако не е, бих могла да ти се обадя след малко. Тъкмо излизах…

— Да, важно е, но ако бързаш, ще почакам. Искам да си концентрирана.

Настъпи мълчание, след което Рейчъл каза:

— Да, ще изляза, ако нямаш нищо против. Ще се бавя само един час. Трябва да се видя с един човек.

— С кого?

— О… само адвокатът ми.

Тонът й беше прекалено небрежен, Франческа заподозря нещо.

— За какво ще разговаряш с него? Сериозно ли е?

— Не. За едни такси.

— Такси? Сигурна ли си, че имаш предвид адвоката си?

— Какво? Не, разбира се, права си. Исках да кажа счетоводителя ми. Както и да е, ще ти се обадя. Нали може да почакаш?

— Мога.

Без съмнение, наумила си е нещо.

Изминаха два часа, преди да й позвъни.

 

 

— Съжалявам, скъпа. Продължи повече, отколкото предполагах.

Франческа, която работеше по брошурата за една голяма разпродажба с благотворителна цел, беше ядосана от забавянето.

— За щастие това няма особено значение. Мамо, напоследък започна да става ужасно трудно да те открие човек. Миналата сряда не успях да се свържа с теб през целия ден. Къде беше?

— Бог знае къде съм била. Не си спомням. В момента съм много заета с моето благотворително дружество, Франческа. Онова в Девън, нали се сещаш? Манастирът.

— А… да, разбира се. — Опита се да изглежда заинтересувана от благотворителната дейност на майка си, но не беше много убедителна. — Както и да е, искам да говоря с теб за Кити. Тя не се чувства много добре и това продължава вече доста време. Мисля да я заведа на педиатър.

— Звучи разумно. Какво й е?

— Не знам. Непрекъснато има настинки, неспокойна е и продължава да не се храни добре. Освен това никак не наддава, а това ме безпокои най-много.

— Ами след като не се храни.

— Не знам, но…

— Много е дребничка. Какво казва докторът?

— О, той казва, че е добре. Пени също, но аз знам, че не е. Ако си на мое място, ще вярваш ли на другите? На теб как ти изглежда?

— Както ти казах, тя е много дребничка и не е много спокойна. Иначе изглежда добре. Но щом се тревожиш, на твое място бих потърсила и друго мнение. Не се колебай.

— Очаквах да кажеш точно това. Просто исках да разбера дали не мислиш, че се вманиачавам.

— Франческа, когато става дума за деца и за здравето им, не може да има вманиачаване. Това е скромното ми мнение.

— Благодаря ти. Тогава ще го направя.

 

 

Франческа не каза на Бард, че ще води Кити на педиатър. Не го сподели с никого, освен с майка си. Нямаше нерви да изтърпи шумотевицата, която би се вдигнала. Пени продължаваше да твърди, че на Кити й няма нищо, когато я попиташе. Тя изтъкваше, че доктор Хемингс, който се беше грижил за всички деца, считаше, че е съвсем здрава. Същото твърдеше и педиатърът на болницата „Принцеса Ана“, където се роди Кити, въпреки че Пени не ценеше много това мнение, защото педиатърът беше жена и беше под четиридесет години. Тя по принцип беше против намесата на медицината. Прекалено често повтаряше, че всичко, от което се нуждае едно бебе, за да е здраво, е да стои много на чист въздух, да спи и да има режим. Тъй като отвеждането на Кити на „Харли стрийт“ щеше да наруши режима, щеше да я изложи на не толкова чист въздух и щеше да попречи на съня й, тя със сигурност нямаше да одобри идеята. Освен това нямаше съмнение, че щеше да настоява да придружи Франческа и да запознае най-подробно специалиста с мнението си по въпроса. Затова беше най-добре да не й казва.

Що се отнасяше до Бард, той никак не обичаше да се говори за болести. Това ужасно го притесняваше. Още в самото начало на съвместния им живот Франческа се научи да не говори много пред него за каквито и да било дребни свои неразположения, а ако се случеше нещо по-сериозно, си лягаше в леглото и нареждаше на Бард да не стои при нея. За човек с такава необуздана сексуалност като него той проявяваше учудваща непоносимост към нормалните женски функции и мразеше дори да му се споменава за такова обикновено нещо като менструален цикъл. Когато наближаваше времето за раждането на децата, той беше непрекъснато в напрежение да не би по някакъв начин да му се наложи да участва в нещо. През последните седмици на всяка бременност настояваше Рейчъл да спи у тях, така че тя, а не той да бъде с Франческа до момента на приемането й в болницата. За него идеята бащата да присъства на раждането на детето му се струваше не само непоносима, но дори отблъскваща.

— Съжалявам, Франческа, но бих предпочел да умра — бе й казал без заобикалки. Тя се разсмя и го увери, че не е нужно да присъства и изобщо не държи на това.

Франческа се питаше дали подобно отношение не се дължеше на травмата от смъртта на Марион, на някои доста неприятни моменти от алкохолизма на Пати или пък, както се беше изразила Рейчъл, на твърде смахнатите възпитателни методи на Джес. „Браво, мамо, напълно по фройдистки, ти ме изненадваш“, й беше казала Франческа, но всъщност това не я притесняваше много.

И така, тя каза на Пени, че ще ходи на фризьор и ще остави Кити при майка си, докато е там, а после ще обядват заедно. Лицето на Пени изрази явно неодобрение. Каза, че ще води Джек в парка „Кенсингтън“ и после ще обядват навън.

— Според мен много е важно, че той не е ревнив към сестра си — отбеляза тя, като че ли на Франческа никога не й беше минавала подобна мисъл. — Въпреки, че би било много по-добре, ако Кити си останеше при мен. Отново е изстинала и тази сутрин много плака.

— Знам, Пени — каза Франческа примирително, — но майка ми иска да я види и днес си е вкъщи, така че.

— Е, вие си знаете най-добре. Надявам се майка ви да не я заведе на някое неподходящо място. — Изпитваше дълбоко недоверие към Рейчъл.

— Пени, уверявам те, че майка ми няма да води Кити никъде, камо ли пък на неподходящи места — успокои я малко троснато Франческа, като се питаше какво ли точно разбира тя под неподходящо място. Може би бар „Реймънд ривю“ или пък обиколка на района на проститутките в Кингс Крос. — Ще се върнем за чая. Би ли завела Джек да го подстрижат, ако минете наблизо до „Хародс“? Косата му е станала доста дълга.

 

 

— Госпожо Чанинг? Господин Лаудър сега ще ви приеме. Вървете направо по коридора, първата врата вдясно…

— Благодаря — каза Франческа. Когато се изправи, внезапно усети някаква слабост в коленете. Имитацията на гостна, в която бе превърната чакалнята на „Харли стрийт“, й се стори прекалено широка, докато я прекосяваше.

Остана дълго при господин Лаудър. Отначало той се държеше преднамерено несериозно. Накара я да се чувства малко глупаво, докато му излагаше проблемите на бебето това, че много бавно наддава, че по принцип е неспокойна, че често страда от настинки. После стана по-внимателен и й каза да съблече бебето, за да го прегледа. Кити веднага ревна и Франческа трябваше да я нахрани, за да я успокои, та да може той да чуе гърдите й.

Продължи доста дълго. Франческа го наблюдаваше. Стетоскопът й се стори голям и студен и някак заплашителен върху малките бели гърдички на Кити. Държеше я за ръчичките и се опитваше да не мисли за нищо, да запази хладнокръвие и да не задава глупави въпроси, с които да наруши мълчанието, докато той се вслушваше усилено, за да чуе и най-слабия звук. Търсеше по лицето му следи от напрегнатост или пък окуражителна усмивка, но то не изразяваше нищо.

— Госпожо Чанинг, облечете я, ако обичате, а след това ще поговорим.

Беше много внимателен и любезен. Каза й, че в сърцето на Кити има съвсем лек, почти незабележим шум, който много лесно може да бъде пропуснат, особено при едно новородено.

— Това е звук, подобен на силно течаща вода. Малко съм изненадан, че педиатърът не го е открил, но… както и да е. Постъпили сте правилно, че сте дошли при мен. Не се плашете, госпожо Чанинг, не е нещо много сериозно.

— Но какво означава това?

— Може да е индикатор за нещо незначително или пък за нещо по-сериозно. Това е всичко, което мога да ви кажа в момента. Най-вероятно е да се окаже, че изобщо не е сериозно. Това е нещо по-често срещащо се при бебетата, отколкото хората предполагат. Съветвам ви да…

Гласът продължи. Франческа го слушаше не като глас, а чуваше само думите, думи, които потвърждаваха нещо, което тя винаги беше знаела и от което винаги се беше страхувала — че Кити е болна, че здравето й не е добро и че изобщо не е силно и идеално развиващо се бебе. Какво би станало, ако им беше повярвала, помисли си тя, изпълнена със силен гняв. Какво би станало, ако им беше повярвала и не беше направила нищо? Ако я беше изоставила и се беше доверила на глупавите им и смешни уверения? Оказа се, че нейното нежно, малко, беззащитно дете не е здраво и не е подготвено за живота. Колко ли щяха да се влошат нещата, докато най-после някой обърнеше внимание на опасенията й. Дали малкото сърчице нямаше вече да е започнало да нарушава ритъма си, негодно да изпълнява функцията си? Ако в този момент в стаята влезеха Бард, Пени Кросмън или доктор Хемингс, тя щеше да се нахвърли срещу тях не само с думи, щеше да иска да ги нарани така, както беше наранена дъщеря й…

— Мисля, че следващата стъпка трябва да са някои изследвания, които е необходимо да направим, за да бъдем съвсем сигурни, че сме на верен път. Трябва да се направи електрокардиограма, някои рентгенови снимки и нещо, което се нарича ехо кардиограма.

— Това какво е? — попита Франческа, като се опитваше да говори нормално и да овладее паниката в гласа си.

— Това е друг вид рентгенов лъч. Малко прилича на ултразвука. Може да ни каже повече неща — за състоянието на сърцето и как работи то. През това време се опитайте да не се безпокоите много. Почти сигурно е, че не е нещо сериозно. Сега, ако ме изчакате малко, аз ще направя всичко…