Пени Винченци
Дилемата (3)

Глава 2

На Франческа й се струваше малко смешна несигурността, с която жените говорят кога и как са заченали децата си. Тя знаеше съвсем точно кога беше заченат Джек, а когато лежеше с малката Кити Чанинг в ръце, освободена най-сетне от болката, можеше да се върне с точност до часа, в който преди девет месеца беше забременяла с нея.

Двамата с Бард бяха в къщата в Гърция. Отидоха там само за няколко дни. Той непрекъснато беше в командировка — още едно от нещата, които тя не беше предвидила, когато се съгласи да се омъжи за него — самотата на жената, чийто съпруг непрекъснато отсъства. Когато пък си беше у дома, често се караха. Каза й, че иска да бъде само с нея, за да си припомни колко много и защо я обича. Беше следобедът на последния ден от престоя им. Лежаха на плажа малко преди свечеряване — тя полузаспала, излегнала се по корем, отново щастлива, чувстваща слънчевата топлина да се разлива по тялото й, а той четеше. В един момент се пресегна и тя усети ръката му, настоятелна и опитна, да се движи по гърба й и да я гали. Обърна се, срещна погледа му, усмихна му се, без да каже дума се изправи, влезе в прохладната къща и се качи в стаята им.

— О, Господи — възкликна той, когато влезе вътре и я видя да лежи на леглото и да го чака. Прекоси стаята, легна до нея и обърна лицето й към себе си. — Обичам те — каза Бард, — много, много те обичам.

Тя се наведе напред и бавно го целуна, отначало по-леко, но после, когато ръцете му започнаха да опипват тялото й, по-страстно. Усети копнежа, глада по него дълбоко в себе си, а когато към нейния глад се прибави и неговият, когато той влезе в нея и започна бавно да се придвижва все по-навътре към центъра, тя усети как желанието й рязко нарасна, а след това се отпусна. Докато утробата й се разтваряше пред него, за да го посрещне, удоволствието я обземаше все по-силно и по-силно. Бързаше към него, беше с него, движенията й станаха по-енергични и по-резки, тялото й се изви в дъга, тя се издигаше все по-високо и по-високо, докато в един миг дъгата се пречупи, а вътре в нея като че ли всичко се взриви на хиляди малки парченца, които усети да попадат във всяка нейна клетка, във всеки кръвоносен съд, във всяка частица от нея, стремителни, пронизващи я. Дълго време след това остана да лежи, страхувайки се да помръдне, усещайки как удоволствието много бавно и едва забележимо я напуска.

Почувства, не, беше напълно сигурна какво е станало с нея.

 

 

Бременността обаче не беше лека. Чувстваше се изтощена, повдигаше й се, както не беше се случвало никога, когато беше бременна с Джек. Имаше мигрена за пръв път в живота. Гърбът я болеше, краката също, получаваше чести кръвоизливи и се налагаше да лежи много седмици. Мъчеше я безсъние, стана раздразнителна, ужасяваше се от мисълта да не би отново да я сполети спонтанен аборт, нямаше и помен от онова ведро чувство на очакване, което се беше надявала да я обземе. Самото раждане трая кратко, но беше жестоко. Остана вкъщи до края, защото си спомни колко безкрайно дълго се беше проточило времето, докато настъпи моментът за раждането на Джек. Беше забравила за болката, умело държана под контрол. Пристигна в родилното твърде късно за каквито и да било болкоуспокояващи. От линейката я закараха направо в родилната зала. Контракциите бяха започнали. Имаше чувството, че ще се разкъса на парчета. Силата на болката, непритъпена с никакви лекарства, я изплаши. Не понасяше упойки с газ и кислородни маски. От тях главата й се замайваше и повръщаше, затова не ги пожела. Чу се как стене отново и отново, как крещи. Опита се да бъде смела, отново се напъна и чу нечий плач. Молеше се да се освободи. Кити вече беше там, малка, с червено личице, нейното бебе от гръцката й пролет, което се роди в Лондон по Коледа.

Кити беше трудно бебе, а четиригодишният Джек, който бе много непослушен и своенравен, трудно понесе появата й. За първи път Франческа бе благодарна на Пени. Кити бе злояда и поемаше малко храна на едно ядене. Беше дребничка и наддаваше много бавно. Периодите, в които спеше, се измерваха по-скоро с минути, отколкото с часове, и дори веднага след хранене, беше неспокойна и готова да заплаче. А педиатърът и домашният лекар уверяваха Франческа, че й няма нищо, че резултатите от всичките изследвания са добри, но просто е трудно бебе, а понякога има и такива, Франческа обаче не се успокояваше от тази информация и продължаваше да се тормози, докато един ден дори Рейчъл загуби търпение.

— Ставаш направо смешна, скъпа, и не й помагаш с нищо да се чувства по-добре, да не говорим пък за другите. Тя е трудно бебе, но такива има много. Успокой се най-после и поне малко й се порадвай.

— Лесно ти е да говориш така — отвърна Франческа. — Не става въпрос за твоето бебе. Ти никога не си имала трудни бебета, които да те безпокоят, и затова не знаеш как се чувствам.

Тя погледна намръщено към майка си през главата на Кити и с изумление видя сълзи в очите на Рейчъл. Явно се бе държала прекалено грубо.

— Извинявай, мамо — побърза да каже тя. — Не исках да те засегна. Тази сутрин разплаках и Джек.

— Няма нищо — отвърна Рейчъл, като изтри малко припряно сълзите си. — Съжалявам, че реагирах така. И аз се чувствам малко уморена. Бард какво казва по въпроса? Имал е доста деца и може да направи сравнение.

— Бард смята, че след като Пени, доктор Хемингс и педиатърът твърдят, че тя е добре, значи наистина е така. Твърди, че и Тори е била мъчно бебе, но я погледни каква е сега. Каза ми също, че ще пътува някъде за една седмица. Проклет човек.

— Къде ще ходи този път?

— О, не знам — отвърна Франческа. — Мисля, че в Швеция.

— В Швеция! Не е типично за Бард.

— И аз така мисля. Може и да не съм разбрала точно. Много ми е трудно да различавам пътуванията му.

— Трябва по-често да ходиш с него — напомни й Рейчъл.

— О, мамо, моля те, не започвай тази тема. Не искам да пътувам, а и той не ме иска. Разбра ли?

— Добре, скъпа. Разбрах. Съжалявам. Я кажи тогава, скоро ли ще кръщавате това малко същество?

— Да, скоро. В края на март. Нека се поуспокои дотогава, а и времето ще е по-хубаво. Ще помоля Тори да й стане кръстница. Напоследък се държи толкова мило с нея и мисля, че ще се зарадва.

— Добра идея — каза Рейчъл.

Франческа реши, кръщенето да бъде в Стайлингс.

— Мисля, че провинцията е по-подходяща за кръщене, какво ще кажеш, Бард? — попита Франческа. — Не е чак толкова далече, само на един час път от Лондон. А и градината вече ще започне да се раззеленява. Става ли?

— Добре, щом така искаш — отвърна Бард. Беше някак разсеян и изглеждаше уморен, Франческа се подвоуми дали да го попита какво има и какво го безпокои, но после се отказа. Все едно, нямаше да й каже.

— Бих искал да поканя Пийт Барбър да стане кръстник на Кити — каза той, няколко дни по-късно. — Какво ще кажеш?

Пийт Барбър беше финансовият директор на Чанинг. Беше скован, надут човек с малко надменна усмивка, обличаше се прекалено изискано (Рейчъл беше казала за него, че носи костюми не от три, а от осем парчета) и беше абсолютно неспособен да води неангажиращ разговор.

— О, не — каза Франческа. — За бога, от къде на къде Пийт? Той дори не ни е близък приятел.

— За мен е — отвърна рязко Бард. — Ще ми е приятно. На него също.

— Но…

— Франческа, моля те. Не искам кой знае какво. Желанието ми е той да стане кръстник на Кити. Бих искал също Вивиен Барбър да бъде кръстницата.

— А, това не — опъна се Франческа. Беше готова да се съпротивлява много ожесточено по този въпрос. — Не и Вивиен. Не и с нейните ужасно префърцунени маниери и изтънчено държане. Съжалявам, Бард, но съм против. Ако се налага, нека да е Пийт, но…

— Добре де, а ти кого имаш предвид?

— Тори.

— Тори? — Той бе приятно изненадан. — О, добре, би било наистина хубаво.

— И аз така мисля. Напоследък се държи толкова мило, а и много обича Кити. Освен това мисля, че на хората двама кръстници са им напълно достатъчни, както не им трябват и трима родители. Така че щом настояваш, ще се съглася да е Пийт, но не приемам Вивиен.

Бард я изгледа намръщено, но не каза нищо и тя разбра, че е спечелила.

Пени не одобри никак решението й кръщенето да бъде в Стайлингс.

— Никое от другите деца не е кръщавано в провинцията, госпожо Чанинг. Не виждам защо…

— Е, според мен няма нищо лошо, ако променим нещата, Пени — каза с нетърпящ възражение тон Франческа. — Освен това холът в Стайлингс е много красив на следобедното слънце. Можем да запалим голям огън в камината и…

— Ще бъде много трудно да заведем децата чак там — каза Пени, като че ли Стайлингс се намираше в някой отдалечен район около екватора, а не съвсем близо до излизащото от Лондон шосе А-24. — Ще трябва доста предварително планиране.

— Мисля, че ще се справим — отвърна Франческа и отиде да обсъжда със Сенди приготовленията за кръщенето.

Тя също не беше много ентусиазирана от избора на Стайлингс. Заяви, че нещата много ще се усложнят, и изтъкна почти същите доводи като Пени за докарването на храната отдалече.

— Сенди, ще отидеш в Съсекс, а не в далечна Монголия — отбеляза рязко Франческа. — Мисля, че и там има магазин, който организира тържества. Затова, ако нямаш нищо против, ела да ми помогнеш. Госпожа Доукинс няма опит в такива партита и…

— Е, мисля, че ще се уреди, ако мога да си взема след това един допълнителен почивен ден като компенсация — съгласи се накрая Сенди, като я гледаше малко по-строго със сините си немигащи очи. Не се опитвай да отнемаш от свободното ми време. Не ми харесваш чак толкова, че да ти правя отстъпки, казваха те.

— Разбира се, Сенди, ще си вземеш този ден. Естествено, Хортън също ще дойде, за да се грижи за напитките. Той с радост прие — добави троснато Франческа.

По-късно, когато отиде в детската стая, завари там Сенди и Пени да си говорят. И двете се почувстваха неловко и внезапно млъкнаха, а Сенди побърза да излезе. Нямаше съмнение, че са си говорили за кръщенето и за неудобните нейни планове, помисли си тя. Искаше й се да не им обръща внимание, да се направи, че не е забелязала, но същевременно изпита и желание да ги скастри. Поне Хортън реагира с готовност и одобрение. Понякога си мислеше, какво ли би правила, без него. Присъствието му се чувстваше, във всички семейни работи. Беше не само шофьор, но помагаше и за поддържането на градината в Съсекс; когато даваха приеми в Лондон, обслужваше гостите, а когато се наложеше, изпълняваше дори и ролята на детегледачка. Беше попрехвърлил петдесетте, дребен на ръст, много слаб и с необикновено приятна външност. Никога не се смееше и рядко се усмихваше, но имаше чудесно чувство за хумор, знаеше безкрайно много приказки за приспиване на децата и се държеше изключително мило с тях. Джес често казваше, че е прекалено добър за този свят, а Бард в такива случаи добавяше, че ако Хортън си отиде от него, той би го последвал, колкото е възможно по-скоро. Хортън се беше кандидатирал за шофьор преди двадесет години, когато Бард тъкмо бе започнал да печели достатъчно, за да си позволи да плаща на помощници, както се изразяваше той. Беше работил на доверие срещу акции на холдинга „Чанинг“, когато в средата на седемдесетте години нещата бяха тръгнали на зле. Говореше се, че сега е доста богат, но упорито отказваше да излезе в пенсия или да работи по-малко.

 

 

Както очакваше Франческа, Тори беше много поласкана, че е поканена за кръстница.

— Ще ми бъде особено приятно — каза тя. — Обичам Кити, тя е толкова сладка. Благодаря ти, Франческа.

— Няма защо, аз също се радвам. Опасявам се, че кръстникът е малко по-възрастен от теб, но не се притеснявай.

— Пити Барнаби не е тук — каза замислено Тори. — Той щеше да е идеалният избор.

— Ами… да — съгласи се без особен ентусиазъм Франческа, стресната от мисълта духовното благополучие на невинното й детенце да бъде поверено на безотговорния и лекомислен Барнаби, чието поведение беше ужасно, въпреки че самият той беше много сговорчив. В момента се скиташе по света с раница на гърба, докато траеше студентската ваканция. Може би щеше да бъде по-вярно да се каже, докато се намереше някое друго висше учебно заведение, което да го приеме. Университетите в Ийст Енглиа и Плимут вече го бяха уведомили, че според тях неговото пребиваване там няма да е от полза и за двете страни.

Барнаби й липсваше. Вярно, че беше мързелив, безотговорен и лекомислен, но същевременно бе очарователен и истински добродушен. Понякога тя се питаше как изобщо беше произлязъл от гените на Бард. Той, разбира се, беше също много секси и много красив. Рейчъл неведнъж беше казвала на Франческа, че ако трябваше да избира между Бард и Барнаби, нямаше да знае кого да предпочете. Франческа от своя страна твърдеше, че не го вижда в такава светлина.

През последните пет години тя беше твърде ангажирана да прикрива от баща му подробностите около изключително активния му сексуален живот, другите му увлечения, някои от които бяха незаконни, както и катастрофалните му академични резултати. Въпреки това и тя признаваше, че когато Барнаби е вкъщи, животът несъмнено е по-интересен и много по-забавен. Но него го нямаше и със сигурност нямаше да присъства на 27 март — деня, определен за кръщенето. Може би пък така беше по-добре. Той само щеше да пие прекалено много или пък щеше да се занася с жените на приятелите им и вероятно щеше да кара малкия Джек да извърши ужасни пакости. Джек обожаваше Барнаби. Казваше, че иска да стане като него, когато порасне.

— Тори — каза тя, — би ли поканила Кирстен вместо мен? Има по-голяма вероятност да дойде, ако го направиш ти. Баща ти много ще се зарадва.

— А, разбира се, ще я поканя — съгласи се Тори и леко се изчерви.

И двете знаеха, че Кирстен ще се окаже твърде заета и няма да може да си позволи дългото пътуване от Лондон, дори и с новия си „Фолксваген Голф“, който баща й, й беше подарил за 21-вия й рожден ден, но не вървеше да не я поканят. Можеше пък да се съгласи да дойде.

Кирстен не се съгласи.

Франческа изпрати покана и до Лайъм и Наоми. Отказът дойде в писмена форма. Беше надут и в трето лице, но написан с твърде игривия почерк на Лайъм. „Иска да ни покаже, че той, а не толкова Наоми, не желае да дойде“, помисли си Франческа и побърза да хвърли листа в кофата за боклук, преди Бард да го е видял и да се ядоса или да се натъжи. Тя никога не беше напълно сигурна доколко взаимна е неприязънта между Бард и Лайъм. Съпругът й никога не говореше за това.

 

 

— И така, нека вдигнем чаши за моята нова малка дъщеря и, разбира се, за красивата й майка. За Кити, за Франческа и за Кити.

Гласът на Бард беше мелодичен, изпълнен с вълнение. Черните му искрящи очи, които гледаха към нея и Кити, бяха замислени и нежни, Франческа му се усмихна и си помисли, че напук на всичко, ако щастието можеше да се види и почувства, то беше сега тук, в тази стая. Беше нещо блестящо, топло и усмихнато, настанило се в голямата гостна, по чиито стени играеха отраженията на слънчевите лъчи и навсякъде беше пълно с вази и купи с цветя — всичките в жълто и в бяло — кремове, жълти и бели нарциси и фрезии, а също и пълна стая с приятели, които се усмихваха с такава искрена привързаност на тримата — на нея, на Бард и на малката Кити, чието личице беше спокойно в дълбокия й сън и тя (поне веднъж) лежеше отпусната в ръцете на майка си. Беше облечена в безброй ката сатен с цвят слонова кост и дантели, които бяха красили Франческа, майка й, майката на майка й и т.н. във всички кръщенета от сто и петдесет години насам.

Разбира се, при целия този блясък се забелязваха и някои сенки — отсъствието на Кирстен и Лайъм, но през всичкото време Тори се държа прекрасно и беше много любезна с всички, а сега бе прегърнала Джек, който седеше на коленете й и не обръщаше внимание какво ще стане с бледорозовата й рокля от съприкосновението с моряшкия му костюм, който вече беше успял да изцапа.

„Колко е прекрасна Тори“, помисли си Франческа, докато я гледаше и й се усмихваше. Имаше черните очи на баща си и русата коса на майка си. И друга сянка затъмняваше светлия празник. Същата сутрин бяха узнали, че Пати отново е постъпила в клиника след злоупотреба с алкохол. Както винаги, при такава новина, Бард изпадна в ярост. Започна да крещи и да пита на висок глас, защо Пати не може да се контролира. Беше тягостно както за него, така и за децата и затова отиде в конюшнята, оседла коня си и се отправи на дълга разходка. Върна се разгорещен и изнемощял, но спокоен. Това, което натъжаваше всъщност Франческа, беше, че с поведението си Бард прехвърляше и върху нея голяма част, от проблемите си с Пати и той го знаеше. Понякога си мислеше, дали с течение на времето няма да стане алкохолик.

Улови погледа на майка си от другия край на стаята, където тя, типично в нейния стил, флиртуваше с Питър Барбър. Рейчъл я забеляза и едва забележимо й намигна. Джес, която днес беше направо в цветно облекло с бялата си блуза под черния костюм и червеното перо на черната шапка, вдигна халбата си с вода към нея и й се усмихна.

— Така — каза Бард, когато чашите бяха свалени и присъстващите продължиха да стоят усмихнати в очакване. — Мисля, че е време за тортата… Хортън, сложи я там.

Тортата беше нарязана и парчетата раздадени. Тържеството отново се превърна в коктейл, Франческа се запъти към майка си, за да я отърве от Пийт Барбър, но Бард я изпревари.

— Рейчъл, вземи си малко от тортата. Пийни още шампанско. Както винаги изглеждаш великолепно.

— За бога, Бард, не си хаби ласкателствата за мен. Знаеш, че не са ми нужни, Франческа, скъпа, бебето току-що повърна върху неземната си роба. Да отида ли да я сменя, или поне да извикам Пени?

— Не, мамо, всичко е наред. Аз ще отида. Ти стой тук и забавлявай гостите. Гледай Джек да не направи някоя голяма пакост и да не ядосва баща си. Той може лесно да избухне дори и когато е изпълнен с бащина гордост.

— И със съпружеска. Ти си ми умница. Дай една целувчица.

Франческа покорно й предложи лицето си, едва дишайки сред миризмата на „Шанел 5“, която винаги се носеше на талази около майка й, усмихвайки се на китката орлови пера, които стърчаха от невъзможно широката й розова шапка. Беше толкова типично за Рейчъл, да каже точните думи на най-подходящото място, да подчертае, че е умна. Не каза, че е късметлийка, както повечето хора биха постъпили, а и често го правеха. Каза само, че е умна. Всеки можеше да е късметлия. „В действителност обаче — помисли си тя, докато минаваше усмихната между гостите и се извиняваше с вече плачещата Кити — тя беше късметлия. При всички положения. А щастлива? Да, разбира се, че беше щастлива.“

— Добре, Кити — каза Франческа и обсипа с целувки възмутеното й, станало мораво личице. — Веднага ще намерим нещо за хапване.

Когато минаваше покрай кабинета на Бард, чу телефона да звъни настойчиво. Видя й се нелепо. Беше забравил да включи телефонния секретар. А може пък някой — не беше трудно да се отгатне кой, да го беше изключил. Тори, на няколко пъти бе предупредила, че очаква много важно и напълно поверително обаждане. Каза го така, като че ли става дума най-малко за член на кралската фамилия или на правителството. Без съмнение нов приятел. А може би беше Барнаби. Вероятно се обаждаше от някой плаж или отнякъде другаде… Част от опасния му чар беше способността му да помни всички специални поводи и да ги отбелязва с телефонни обаждания, писма, цветя за Франческа, за баба му и дори за Рейчъл. Джес, която тотално не го одобряваше, също се трогваше от това, че никога не забравяше да я поздрави за рождения й ден, ако ще да се намира и в Хималаите или сред джунглата.

Франческа влезе вътре, като се бореше с Кити и гънките на полата си. Намръщи се леко, когато вдигна слушалката под брадичката си. Междувременно се огледа и видя Джек на прага с парче торта в ръка да й изпраща въздушна целувка и сърцето й трепна от радост.

— Ало? — обади се тя. — Ало. Четири-девет-едно. — Настъпи продължително мълчание. Приличаше на междуконтинентална връзка.

— Барнаби? — попита тя. — Барнаби, ти ли си?

Не беше Барнаби, но гласът й бе познат. Разпозна го с неудоволствие. Беше школуван глас, по-силен, отколкото беше необходимо:

— О, Франческа, да не би да си ти? Обажда се Тереза Буут. Мога ли да говоря със съпруга ти?

„Тереза Буут“, помисли си Франческа, най-малко пък с нея би искала да разговаря. По дяволите, защо ли се обажда тъкмо сега? Беше се омъжила неотдавна за Дъглас Буут — партньор на Бард, един от основателите на компанията „Чанинг“. Бард я ненавиждаше. За минути можеше, да го накара да се почувства в отвратително настроение. Той решително отказа да бъде поканена на кръщенето.

— Съжалявам — каза Франческа. — В момента е ужасно зает. Да му кажа ли той да ти се обади? Ние имаме… дошли са ни няколко души на гости.

— Ама аз наистина бих искала да разговарям с него сега — настоя Тереза Буут. Гласът й беше любезен, но непреклонен, в него безпогрешно се долавяше някаква необикновена решителност.

— Съжалявам — отвърна Франческа не по-малко решително. — Наистина не мога да го извикам в момента. Ще го накарам да ти се обади веднага щом стане възможно. А да му предам ли нещо?

— Не, не става. Бих искала да разговарям с него преди, я да видя — седем. След това с Дъги ще излизаме.

— Да, добре — съгласи се Франческа, усещайки как раздразнението й започва да се засилва все повече. — Ще видя какво мога да направя.

— Моля те, скъпа. Той знае за какво става дума. Предполагам, че сте се събрали за кръщенето. Надявам се, че приемът върви добре.

— Да… така е. Благодаря ти. Всъщност не е прием, а само семейно събиране. Е, добре, довиждане, Тереза.

— Довиждане. Очаквам Бард скоро да ми се обади.

„Ужасна жена“, помисли си Франческа. Мина и през ум, че трябваше да настоява да ги поканят, въпреки несъгласието на Бард. Бяха партньори с Дъглас от толкова дълго време и, разбира се, ако той все още беше женен за Сюзън, тя би го направила. Сюзън, с която Дъглас бе имал щастлив брак в продължение на двадесет години, внезапно почина от рак и той се ожени за Тереза прекалено бързо, само след шест месеца. „Чувства се самотен“ — казваше Бард в стремежа си да го оправдае пред себе си и пред другите, но не му се удаваше. Всички обичаха Сюзън, деликатната и мила Сюзън, а тя от своя страна се беше държала изключително доброжелателно и любезно с Франческа. Тереза беше нейна пълна противоположност — рязка и безцеремонна, не криеше, че и тя не харесва Бард не по-малко, отколкото той нея. Затова бяха решили да не ги канят за днешното тържество, още повече, че то беше най-вече семейно, но не съвсем. Беше тържество на семейството и на кръстниците. Поканени бяха и някои много стари приятели, така че всичко изглеждаше напълно в реда на нещата. Напълно.

Въпреки това не й стана приятно, че Тереза се обади тъкмо този следобед, Франческа остави слушалката. Някаква едва забележима сянка замъгли леко ясния небосклон и като че ли се опита да помрачи радостта й от чудесния ден. Изкачи се бавно по стълбите с Кити на ръце, като се питаше на какво се дължи това тревожно чувство. След това се сети и се усмихна, осъзнавайки неговата абсурдност. Беше споменът за лошата фея, която се беше натрапила непоканена сред гостите, дошли за кръщаването на Спящата красавица, за да причинява неприятности и да сипе закани…

 

 

Франческа съблече червеното си сако и разкопча кремавата си копринена блуза, докато Кити продължаваше да реве. В църквата всичко беше минало твърде леко, само с малко хленчене, но сега бебето си го връщаше за доброто си поведение сутринта. Кити все още беше едно много капризно бебе. Напълно заслужаваше да я нарече човек досадно, но това определение не беше подходящо за нещо толкова скъпо и обичано. Въпреки че непрекъснато я кърмеше, теглото й се увеличаваше едва забележимо. Като бебе, Джек също твърде шумно декларираше, че иска да суче, правеше го лакомо, но в промеждутъците между храненето спеше спокойно и наддаваше. Сигурно нямаше нищо обезпокоително, но ако Кити не започне скоро да увеличава теглото си, щеше наистина да я заведе при друг педиатър. Знаеше, че всички — и педиатърът, и Пени, и Бард — я мислят за вманиачена. Но въпреки това искаше неясните страхове, които я смущаваха насън (доколкото Кити изобщо й позволяваше да спи), а понякога и наяве, да бъдат компетентно и категорично разсеяни. Ако се окажеше, че наистина Кити е само едно трудно бебе, тя можеше да се справи с това, но искаше „официално“ потвърждение на подобно определение. Сега, когато гледаше малката си дъщеричка, сърцето й тръпнеше от обич. Наслаждаваше се на приятното чувство, което изпитваше, когато малките устица дърпаха гърдата й, усещаше върху нея ръчичките — много студени както винаги. Разгъна пелената, за да провери как са краката й, но поне те бяха топли. За стотен, не, за хиляден път си каза, че Бард с право я смята за вманиачена, и насочи мислите си към по-практични въпроси. Започна да пресмята колко души могат да останат за вечеря и кой би могъл да откара Джес у дома, ако и тя реши да бъде сред тях. Джес имаше фобия от спане на друго място, освен в собственото си високо, твърдо и ужасно неудобно легло. Беше спомен от работата й в стола на Червения кръст в болницата „Сейнт Томас“, по време на войната. Отхвърляше всякакви опити да й бъде намерено нещо по-ново и по-удобно. Е, ако нямаше никой друг да я закара, щеше да го направи Хортън, а след това той можеше да отиде в къщата на Сейнт Джон Ууд.

Чу стъпки по стълбите, вдигна очи и видя Бард на прага. Гледаше я така, както го правеше винаги — много внимателно, без да се усмихва, черните му очи бяха напълно съсредоточени.

— Добре ли си? — попита той, приближи се и я целуна по главата.

— Да, добре съм. Благодаря. Кити започна да се уморява от партито. Държа се много добре през повечето време.

— Тържеството е много хубаво.

— Знам. — Франческа му се усмихна.

— Обичам те — каза той.

Наведе се и я целуна бързо, но страстно по устните, а Франческа отговори на целувката. Усети я не само с устните си, но и с цялото си тяло. Беше едновременно нежна, смущаваща и разтърсваща. След шест години, прекарани с Бард и трудностите, с които бе съпроводено това, той продължаваше да предизвиква непреодолимо сексуално желание у нея.

Кити усети, че някой пречи на заниманието й, изсумтя, изпусна гърдата и се разрева, Франческа се засмя.

— Видя ли какво направи. Бедното ми детенце. О, Бард, търсиха те по телефона. Беше Тереза Буут. Беше много настоятелна. Каза, че иска да й се обадиш преди седем часа.

— Господи — отвърна той. — Проклета жена.

— Ще й се обадиш ли?

— Разбира се, че няма да й се обаждам. Е, може би някой друг път, но не сега. — Обърна се, отиде до прозореца и остана там с гръб към нея, загледан навън.

— Наистина трябваше да ги поканим, Бард.

— Не, не трябваше.

— Тя явно се чувства засегната.

— Не давам и пукната пара дали е засегната — избухна той, обърна се и тя видя, че лицето му изразява не само досада. В черните му очи се четеше силен гняв, който едва сдържаше, Франческа го погледна замислено.

— Имаш ли представа за какво се обажда? Тя каза, че знаеш.

— Не, нямам — отвърна той. — Разбира се, че нямам. От къде да имам?

— Не знам — Каза Франческа. — Нямам никаква представа за деловите ти работи, не е ли така?

— Защо мислиш, че може да е по делови въпрос?

— Е, Бард, надявам се да е делови. Не бих искала да имаш интимни отношения с Тереза Буут. — Тя се засмя и погледна към Кити, докато говореше, но той запази мълчание и когато отново вдигна очи към него, не се усмихваше, а я гледаше ядосано.

— Не ставай смешна — каза Бард.

— Съжалявам! Шегата ми не беше добра — побърза да се извини Франческа.

— Да, не беше.

— Извинявай — каза тя отново, като бързаше да разсее гнева му, да го успокои и да върне предишното му настроение. Сега не беше време за скандали. — Мисля обаче, че ще трябва да й се обадиш. Тя наистина много настояваше.

— Да, добре. Ще й позвъня. Когато имам свободно време. Къщата е пълна с гости. Ще се забавиш ли?

— Не, не мисля.

— Добре. — С видимо усилие той се опита да възвърне предишното си настроение. — Тя сигурно пак ще се обади, ако не й позвъня. По-добре ще е да се върна при гостите.

— Да. Слизам долу след минутка.

Франческа се загледа замислена в широкия му гръб. Познаваше Бард толкова добре, че не можеше да не я прониже мисълта, че той я лъже.

 

 

Кръщенето хареса много на Рейчъл. Харесваха й повечето партита, които даваше Бард Чанинг. Харесваше също самия Бард, както и присъствието му в живота й, и то повече, отколкото би трябвало. Беше все още привлекателна, въпреки че бе вече на шестдесет и една. Знаеше, че Бард признава този факт и понякога се влияеше от него. Спомняше си един случай, когато Франческа беше в твърде напреднала бременност с Джек, а Рейчъл беше при нея в Съсекс. Бард се бе върнал неочаквано у дома след пътуване в чужбина и след като Франческа си легна, извади бутилка бренди и седнаха на приказка. Бард й бе казал, че разсъждава като мъж, и тя го беше приела като голям комплимент, но по едно време се усети, че нещата вземат малко по-друга насока, когато изведнъж почувства ръката му да гали основата на врата й, и едва се удържа да не откликне на ласката му. „Време е за лягане“, каза рязко тя и бързо се качи в стаята си, остана дълго през нощта будна, като си представяше, не без вълнение, че ръката му е на дръжката на вратата. На сутринта и двамата се чувстваха ужасно махмурлии и гузни, но от този случай между тях си остана някаква интимност, някакво чувствено, топло и забавно приятелство. Рейчъл знаеше, че има моменти, когато Франческа се дразни от това, а понякога дори се чувства потисната.

Франческа наистина имаше моменти, в които изпадаше в униние. Рейчъл, която имаше по-здрави възгледи за живота от дъщеря си, ги намираше колкото досадни, толкова и обезпокоителни, като се има предвид, че според повечето хора, Франческа просто би трябвало да се чувства извънредно щастлива. Майка й правеше всичко възможно дъщеря и да може да ги преодолява, но без да си позволява директна намеса. Рейчъл изпитваше ужас да не би да я възприемат като тъща, която обича да се меси. Но Бард се държеше като идеален зет не само защото беше само с няколко години по-млад и двамата често се шегуваха, по този повод. Докато на теория перспективата да стане баба винаги я бе ужасявала, за нейна изненада на практика това се оказа съвсем в реда на нещата, особено след като хората се надпреварваха да изразяват изумлението си, че изобщо може да е баба. А и децата бяха прекрасни, и двете, особено малкият Джек. По принцип, Рейчъл имаше някакво вътрешно предпочитание към мъжете от всички възрасти. Отношенията й с него бяха великолепни, особено след като имаше преимуществото, да се отдръпва в случаите, когато той става прекалено непослушен. Като резултат отношенията й с Франческа станаха още по-задушевни.

Рейчъл се огледа малко нервно за семейство Барбър. Никак не й се искаше да общува с ужасната Вивиен. Пийт й беше досадил достатъчно. Но те бяха отишли при Джес и разговаряха с нея. Рейчъл видя наблизо Виктория и реши, че дори тя ще е по-добър вариант за разговор, отколкото семейство Барбър. Виктория се бе държала много мило с всички през целия ден, грижеше се за Джек и разговаряше любезно с всеки. Беше много по-добра от сестра си, която бе наистина костелив орех. Беше извънредно груба и безцеремонна. Какво щеше да й стане чак толкова, въпреки лоялността й, към нещастната й майка, да дойде днес за два часа, за да накара баща си да се почувства щастлив? Той беше толкова добър към нея. Това, от което се нуждаеше, беше един хубав пердах по задника. На външен вид обаче бе наистина нещо изключително. Дори Рейчъл, която обикновено не се впечатляваше много от женската красота, намираше Кирстен за ослепителна красавица. Докато Виктория беше хубавичка и симпатична, Кирстен беше направо красива. С класическите, безупречни черти, големите зелени очи, буйната, разкошна златиста коса тя имаше нещо и от силата и индивидуалността на баща си. Носът й беше съвършено правилен, но същевременно бе като изсечен, а извивката на устните, макар и идеална, издаваше дълбока чувственост. Брадичката й беше със забележителна форма, почти четвъртита, а главата стоеше гордо върху дългата бяла шия. Беше висока почти метър и осемдесет, със слаби, безкрайно дълги бедра, а гърдите й бяха приятно заоблени. Имаше елегантни ръце и стъпалата й бяха необикновено тесни и издължени. Гласът й бе изключително впечатляващ, плътен и дрезгав, дори малко груб. Рейчъл винаги бе считала, разсъждавайки безпристрастно, че Франческа е красива, но сравнена с Кирстен, красотата й беше съвсем обикновена.

Гостната бе започнала да се поопразва. Рейчъл погледна часовника си. Беше почти пет и петнадесет. Скоро щяха да останат само членовете на семейството и възможността да размени няколко думи с Бард щеше да бъде пропусната. Умът му отново щеше да забрави околните и да се съсредоточи върху единственото нещо, което го вълнуваше непрекъснато — неговата компания и проблемите, свързани с нея. Тогава щеше да стане недосегаем. Тя трябваше да побърза. Приближи се към него точно когато той се сбогуваше с Питър Барбър и го потупа леко по ръката.

— Бард, скъпи, удобно ли е да разменим набързо няколко думи?

— Да, разбира се — побърза да я увери той, както винаги любезен и очарователен с нея. — Бизнес или удоволствие?

— И двете, разбира се — каза Рейчъл. — Но не искам сега да се впускам в подробности. Имам едно малко предложение и бих искала да чуя мнението ти за него.

— Добре — каза той, след кратко мълчание. — Хайде да закусим заедно някоя сутрин през другата седмица. Какво ще кажеш? Обади се по телефона на Марша, безсмислено е сега да се опитвам да определя ден, но ще й кажа, че очаквам да се обадиш, и тя ще го уреди. Става ли?

— Да, разбира се. Благодаря ти, Бард. Много съм ти признателна.

Така ще е най-добре. Ще се обади по телефона на Марша Грейнджър — ужасно експедитивната секретарка на Бард. Без предупреждение беше направо рисковано. Тя винаги отпращаше хората с ледена надменност, давайки ясно да се разбере, че никой не може да се обажда на Бард просто така, освен ако не е най-малко министър-председателят, управителят на Английската централна банка или престолонаследникът. Без предупреждение хората нямаха абсолютно никакъв шанс да се доберат до него. Но той щеше да й каже, че очаква обаждането — никога не забравяше такива неща, — и нещо щеше да се уреди. Рейчъл отново потупа леко Бард по ръката, целуна го едва забележимо по бузата и отиде да си потърси парче торта, като си мислеше колко необикновено внимателен и чаровен можеше да бъде Бард, когато пожелаеше. Тя знаеше, че под маската на арогантността той е извънредно чувствителен, и се запита, за кой ли път през този следобед, колко ли го е заболяло, че Лайъм не се появи. Кирстен беше само едно разглезено и глупаво момиче, докато Лайъм беше на тридесет и четири години и беше време да порасне.

 

 

— Лайъм — каза Наоми, — вече си на тридесет и четири години. Крайно време е да пораснеш.

Лайъм вдигна очи от бюрото и я погледна. Тя стоеше на прага на кабинета му с поднос, на който имаше две големи уискита, под мишницата стискаше вестник, а лицето й имаше много решителен вид.

— И в какво, по-точно според теб, трябва да се изрази това израстване? — попита хладно той.

— Като си намериш работа — отвърна тя, остави подноса на бюрото и взе едната чаша. — Като печелиш пари и започнеш ти да ме издържаш.

— Наоми, наистина ли трябва пак да говорим за всичко това? Бяхме се разбрали, че докато се утвърдя в професията, ти ще…

— Да, обаче нещата просто се промениха, Лайъм. Това споразумение вече не е валидно.

— Извинявай, не те разбрах?

— Станах излишна.

— Какво? — изуми се Лайъм, грабна другата чаша, отпи голяма глътка уиски и изчака стаята отново да спре да се върти пред очите му, но тя не спираше. — Какво, за Бога, искаш да кажеш с това?

— Това, което казвам. Загубих работата си. След три месеца, считано от утре, ще ме уволнят. Всъщност може да се каже, че от утре съм уволнена.

— Но, Наоми, никого не уволняват в неделя.

— Мен, да. Обади ми се Дик, беше много мило от негова страна. Току-що се върнал от Ню Йорк и искал да ми помогне да превъзмогна шока от съобщението в офиса. Викат му реорганизация на по-рационална основа. Това е работа на американците. Всъщност си е пак старата песен. Шестима от нас ще изхвърчат навън. Включително и Дик. — Тя му се усмихна малко сковано и се вгледа в чашата си. Той видя, че чашата трепери в ръката й, и заедно със собствената си паника все пак почувства известно съжаление към нея.

— Наоми, много съжалявам — каза предпазливо Лайъм. — Разбирам колко ужасно е това за теб. Но…

— Да? Но какво?

— Ами щях да кажа, че без съмнение ще успееш да си намериш някоя друга работа.

— Аз обаче не съм толкова сигурна, Лайъм. Играта в нашия бранш много загрубя. А освен това…

— Освен това какво?

— Лайъм, ние и без това сме ужасно закъсали. Не е ли така? Дори и с моята заплата.

— Не бих казал — отвърна уморено Лайъм.

— Разбира се, че сме. Имаме неизплатени сметки по тази къща. Таксите за децата непрекъснато се трупат, искаш идната година Джаспър да отиде в частно училище, а в банката са много наострени. Миналата година си изкарал колко… да има най-много девет хиляди долара…

— Наоми, всичко това ми е добре известно. Твърде често ми го напомняш. Пак ли трябва да ти казвам, докато ми пееш тази стара песен, че когато се наложа…

— Лайъм, та ти ми повтаряш това почти десет години. Според мен крайно време е да признаеш факта, че то няма никога да стане.

— О, благодаря ти за доверието.

Тя не му обърна внимание.

— Както и да е. Сега, когато оставам без работа, трябва да се направи нещо много решително. Мисля, че е твой ред и е крайно време да го направиш.

— Така ли? И какво според теб трябва да работя? Да се откажа от адвокатството и да постъпя може би в „Макдоналдс“…

— Мисля, че трябва да отидеш при баща ти.

— Не, Наоми. Няма да отида.

— Защо не?

— Знаеш защо. И дума да не става.

— Съжалявам — каза Наоми, — обаче не виждам защо да не отидеш. Прочете ли какво пише в днешния вестник?

— Не — отвърна Лайъм.

Разбира се, че беше видял. Прочете информацията няколко пъти и изпита почти физически познатата горчивина, изпълни се с омраза към всички тях.

— Ами аз ще ти го прочета. „Кити Чанинг, родена миналия декември от Франческа — ослепителната трета съпруга на Бард Чанинг, ще бъде кръстена днес в Съсекс в църквата близо до Стайлингс, където се намира великолепното провинциално имение на семейство Чанинг. Кити е последният скъпоценен камък в блестящата му корона. Тя се роди в годината, в която той се нареди на трето място в списъка на «Сънди таймс» на най-богатите хора във Великобритания. За да отбележи раждането на Кити, Франческа даде…“ О, не мога да продължавам повече, повдига ми се. Можеш да си го дочетеш сам. А междувременно ние трябва да се откажем от лятната си ваканция и аз да започна отново да хлопам от врата на врата с биографията си в ръка. Та това е смешно, Лайъм. Седя тук и си мисля, че няма абсолютно никаква причина той да не ни даде поне известна сума пари назаем, за да се пооправим. Кажи ми, ще се срещнеш ли с него, за да го помолиш да ни помогне, или да го направя аз? Може би пък така ще е по-добре. Поне няма да започна да го обиждам още по средата на разговора.

Тя седна на канапето срещу бюрото. Сивите й очи добиха стоманен оттенък. Беше облечена с джинси и фланелка с къси ръкави, дългата й червена коса се спускаше сплетена на плитка върху раменете. Беше без грим. „Изобщо не прилича на високопоставен международен банкер“, помисли си Лайъм, а после стомахът му се сви, за да му напомни, че тя вече не е.

— Виж какво — каза той предпазливо, — нека да премислим нещата малко по-дълго.

— Лайъм, нямаме време за мислене. Аз посъкратих някои разходи още преди да се обади Дик. Каквото и да се случи, Карла трябва да напусне. Смешно е да пръскаме почти по двеста лири седмично за гувернантка, когато през половината от деня Хети е на училище. Но ако банката надуши нещо, ще ни накарат да продадем къщата.

— О, престани — каза с досада той. — Така се уморявам, когато започнеш да ми изтъкваш колко сме зависими от твоите доходи и от зашеметяващия ти успех. За бога, правя каквото мога.

— Значи това, което правиш, не е достатъчно, а успехите ми малко като че ли понамаляха за нещастие на всички ни. Съжалявам, Лайъм, знам колко го мразиш или твърдиш, че го мразиш, но мисля, че имаш задължения към мен и към децата и трябва да го помолиш поне за един заем. Освен това те предупреждавам, че ако не го направиш, аз със сигурност ще го сторя. Сега отивам да почета на Хети. Ще се видим по-късно.

Лайъм я изгледа, когато отиваше към вратата, а след това взе вестника и се вгледа в снимката на Франческа, която държеше в ръце Джек при последното кръщене. Видя и баща си, застанал до нея с едната ръка около кръста й и чаша шампанско в другата, да се усмихва в обектива. Прочете текста под снимката: „Чанинг и скъпоценните камъни в короната му.“ Захвърли го с рязък замах насред стаята.

— Мразя те — каза съвсем тихо той, загледан в падналия на пода вестник. — Господи, колко те мразя!