Пени Винченци
Дилемата (36)

Глава 35

Тази нощ Франческа и Бард не се прибраха вкъщи. Бард каза, че и без това пред тях сигурно е пълно с репортери. Освен че Кити имаше нужда от тях, беше много по-удобно да останат там, където бяха.

Той не се беше пошегувал, както Франческа правилно беше предположила, когато беше казал това за полицията. Те наистина го посрещнаха на летище „Хийтроу“.

Беше се обадил по телефона на Стейнфорт, както му беше казал Филип Дрю, и го беше уведомил къде се намира. Стейнфорт от своя страна обясни, че е нямал друг избор, освен незабавно да пристъпи към действие, и са наредили на полицията да го задържи.

— Но те бяха много любезни и ми позволиха да дойда направо тук. Просто се превърнах в много подозрителен обект, това е. Няма да мога вече да се измъкна. Дори не бих могъл да изляза на разходка, без да им се обадя. Дрю казва, че са поискали огромна парична гаранция.

— Да, и на мен ми каза същото.

— Но явно трябваше да дойда.

— Да, така е.

Говореха много тихо в стаята на Франческа в болницата. Кити спеше на креватчето си в ъгъла. Беше необикновено спокойна за бебе, което беше преживяло съвсем скоро такива сериозни травми. Господин Морисън-Смит бе казал, че тя е в изненадващо добра форма и е готова за операцията на следващия ден.

— Нямаше да замина — каза Бард. Черните му очи внимателно се взираха в лицето й, — ако не беше ти. Аз не бягах от всичко това. Бягах от живота без теб. Това е. Съвсем просто е. Нямаше никакъв смисъл да оставам.

— Бард.

— Франческа — каза внезапно той. — Франческа, обичам те. Толкова те обичам. Каквото и да се е случило, каквото и да сме направили и аз, и ти, трябва да знаеш, че е вярно. Иначе вече нищо няма да има смисъл. Разбираш ли?

— Да — каза тя. — Разбирам. Сега ми е ясно.

— Добре — каза той, изключително доволен от себе си, облегна се назад на стола. — Майка ми беше права.

— Майка ти ли?

— Да. Каза, че трябва да направя нещо, за да ти го покажа. Според нея думите не са достатъчни. Трябваше да направя нещо. Старата ми майка е много умна.

— Да, така е.

— Няма да е лесно, нали? — каза той и се вгледа замислен в очите й. — Няма да се почувстваме изведнъж щастливи след всичко, което се случи.

— Не, няма да е лесно. Мислих върху това, докато те чаках. Но същевременно си казвах: е, и двамата се наранихме взаимно. И двамата ни е яд един на друг. Сега да се надяваме, че заедно ще се възстановим.

— Това е един доста песимистичен анализ — каза той и се усмихна. — Но може би си права, да се надяваме.

— И какво друго каза майка ти? Нещо за мен?

— Да — отвърна той. — Каза. Мисля си обаче, че по този въпрос не беше съвсем права.

— Какво беше то? Аз ще реша дали е била права, или не.

— Франческа, не мисля, че…

— Кажи ми какво каза.

— Не. Мисля, че моментът не е подходящ.

Франческа стана, взе си сакото и чантата и се отправи към вратата.

— Довиждане, Бард.

— Какво? Сега пък какво си решила да правиш?

— Тръгвам си — каза тя. По вида й личеше, че ще го направи.

— Франческа, не ставай глупава. Няма да ме напуснеш. Току-що рискувах да ме арестуват и да ме пратят в затвора, за да дойда и да бъда с теб.

— Знам. Но ти пак започваш. Няма и два часа, откакто си се върнал, и вече започна да решаваш какво трябва и какво не трябва да знам. Не мога да търпя повече това, Бард, съжалявам.

— Е, добре — отстъпи той и вдигна ръце. — Ще ти кажа. Просто си помислих, че още не си готова за това. Тя каза — продължи той без следа от предишната си арогантност, — че ти също ме обичаш, обаче в момента още не го съзнаваш. Това е.

Франческа отново остави нещата си и се върна в стаята. Седна на леглото до него, протегна ръка и докосна леко лицето му, както той беше докоснал нейното.

— Тя е била права. Знам го.

 

 

На следващия ден господин Морисън-Смит влезе усмихнат в стаята, в която Бард и Франческа чакаха три часа и половина. Видяха им се безкрайни.

— Тя е добре — каза той. — Операцията беше напълно успешна. Много съм доволен. Все още е на изкуствено дишане, но може би след около два часа ще откача апарата. Състоянието й е великолепно. Само след дни ще може да тича.

— Тя още не може да тича — каза Франческа. Отиде при него и го прегърна. — Много, много ви благодаря и съжалявам, че се държах така грубо с вас.

— Трябва да ви кажа, че не съм свикнал много с това — отвърна той, почувствал се малко неловко. — Може пък да ми се отрази добре.

Отидоха при Кити в интензивното отделение. Беше ужасно да я гледа човек далеч от тях. Беше гола, само с една пелена под нея. На гърдите й се виждаше пресен белег от дълбока рана. От всички страни на тялото й имаше някакви тръби. Все още беше в безсъзнание. Сестрата се усмихна.

— Не се плашете — каза тя. — Изглежда по-страшно, отколкото е. Добре е, честна дума. Ще стане здрава като камък. Утре вече ще ви се усмихва, обещавам ви.

По-късно откачиха апарата за изкуствено дишане. Те отидоха пак да я видят. Гледаха като прехласнати в монитора нормалния пулс на сърцето й.

— Мога да остана тук цяла нощ — каза Франческа. — Виж го как бие.

— Хайде да останем — съгласи се Бард. — И без това нямаме нищо по-добро за правене. Това е най-доброто нещо на света.

Сестрата излезе права. На другия ден Кити лежеше в креватчето си и им се усмихваше. Усмивката й беше малко плаха, но все пак беше усмивка.

 

 

През деня Рейчъл доведе Джек.

— Искам и на мен да ми направят операция — каза той, като погледна към мониторите, с които беше свързана Кити. — Не е честно. На мен това ми харесва. Може ли, мамо?

— Още не — отвърна Франческа.

Рейчъл настоя да изведе Франческа навън да пият чай.

— Ще ти се отрази добре да излезеш за малко от болницата. Освен това искам да поговорим по един въпрос.

— Какво има? — попита Франческа, когато се настаниха в прекалено ярко боядисаното в кремаво фоайе на хотел „Селфриджис“.

— Аз… питах се дали сериозно мислиш да вземем къщата.

— Каква къща?

— Онази в Девън. Високата къща на полковник Филбийч.

— Господи, бях забравила за нея. Мамо, не знам. Защо?

— Ами защото аз искам да я купя — каза Рейчъл.

— Искаш я?

— Изведнъж ми стана ясно, че така проблемът ще се реши. Мога да си продам апартамента и с парите лесно да я купя. Ще се преместя да живея там. Може да ти изглежда ужасно и, разбира се, Лондон ще ми липсва, но често мога да прескачам дотам. Предполагам, че всички ще може да ми идвате на гости, а и къщата е толкова красива. Мери може да живее с мен и няма да е нужно да я отделям от средата й. Ще бъде близо до манастира, до Ричард и…

— О, мамо! — каза Франческа. — Най-после. Вече си мислех, че никога няма да се сетиш за това.

— Какво?

— Ами през цялото време си мислех тъкмо за тази възможност. Още от самото начало. Знаех обаче, че ако ти предложа, ти никога нямаше да се съгласиш.

— Аха, разбирам — съгласи се Рейчъл. Тя погледна Франческа и й се усмихна. — Значи не мислиш, че идеята е глупава? Смяташ, че ще мога да се настаня там, така ли?

— Разбира се, че не е глупава. Според мен е прекрасна. Предполагам, че и в селото ще се чувстваш щастлива, както навсякъде. Освен това Кърдъл изглежда ужасно добре.

— Да — съгласи се Рейчъл. — Права си. И се чувства самотен.

— Така ли? От къде знаеш?

— Той ми го каза — отвърна Рейчъл.

 

 

Кирстен дойде да ги види заедно с Оливър. Донесоха на Кити една огромна плюшена панда, доста по-голяма от самата нея, и цветя за Франческа. Кирстен изглеждаше малко бледа, но беше необичайно весела.

— Трябваше да дойдем, за да ви видим. И освен това да ви кажем нещо.

— Да? — каза Франческа. — Какво е то?

— Е, сега всичко е наред. Съвсем наред.

— Да, и аз мисля, че е така. Чудесно — съгласи се Франческа.

— Аз и Оливър сме… ами излизаме заедно.

— Ти и Оливър! — възкликна Франческа. — Но…

— Не, не го казвай — прекъсна я Кирстен. — Не казвай нищо. Вече казах какво правим, нали, Оливър?

— Да — съгласи се той. — Това правим. — Той й се усмихна, а после погледна усмихнат и към Франческа. — Господин Чанинг тук ли е?

— Не, не е — отвърна весело Франческа. — Трябваше да отиде в полицейския участък. Защо?

— Ами искахме да кажем и на него — обади се Кирстен. — Надявахме се, че ще се зарадва.

— И аз мисля така, Кирстен. Ще му кажа.

— Би ли могла? А ще му кажеш ли, че го обичам?

— Да, непременно. Това също ще му хареса, сигурна съм. Много ще му хареса. Ще се зарадва. За него настъпват трудни времена. А и за всички нас — добави тя и тежко въздъхна, но въпреки това изглеждаше невероятно щастлива. — Особено за мен.