Пени Винченци
Дилемата (37)

Епилог

Процесът срещу Бард Чанинг се състоя през септември 1995 година. Той беше признат за виновен и осъден на три години затвор от съдията, който беше решил неговият случай да послужи за назидание.

Процесът продължи осем седмици, Франческа и Джес седяха в съдебната зала една до друга през цялото време. Делото се гледаше в сграда, която беше част от някогашния „Олд Бейли“^[1]. Беше запазена специално за случаи на финансови злоупотреби. Имаше големи екрани, на които документите можеха лесно да бъдат показани за проучване от съда по всяко време на процеса. Те седяха там напълно невъзмутими. Чуха обвиненията, чуха присъдата, видяха как животът и бизнесът му бяха безпощадно изложени на показ. Прегрешенията му бяха обяснени надълго и нашироко, всички аргументи на защитата бяха майсторски оборени.

Срещу него бяха предявени пет обвинения: за даване на неверни сведения пред банките относно финансовото състояние на компанията, за незаконно поддържане цената на нейните акции, за прехвърляне на средства, принадлежащи на компанията, в личните му сметки, за незаконна продажба на собствените дялове от акциите и за подкупване на държавни служители. Все пак неговият адвокат Джордж Спекмън успя да убеди съдията още в предварителното следствие, че ще бъде нарушена съдебната процедура, ако последното обвинение остане, защото събитията бяха станали толкова отдавна, че нарушението имаше давност. Останаха само четирите обвинения.

Процесът се следеше с голямо внимание от печата и за него ежедневно имаше подробни информации както във вестниците с голям формат, така и в таблоидите. Новият финансов редактор на „Нюз он Сънди“ го следеше особено ревностно. Предишният финансов редактор на вестника Грейдън Таунсенд успяваше понякога да се откъсне от новооткрития собствен ресторант „Обяд в Ситито“, за да присъства на някои от съдебните заседания, и винаги водеше след това Бард Чанинг да пийнат по едно.

Присъдата беше строга, но не и неочаквана. Доказателствата бяха твърде убедителни и съдебните заседатели бяха единодушни. Съдията се надяваше, че тя ще послужи за предупреждение на други хора в положението на господин Чанинг. Джордж Спекмън, който я прие твърде разочарован, отиде да види Бард в килията, преди да го отведат в затвора „Уондсуърт“. Каза му, че ще бъде там само за няколко седмици. След това, почти със сигурност, щяха да го изпратят в затвора „Форт“.

— Разбира се, можеш да получиш и опрощение, така че след две години ще си бъдеш отново вкъщи — успокои го той.

— Да — каза Бард. — Две много дълги години.

— Съжалявам, Бард. Много съжалявам, обаче наистина мисля, че не бихме могли да направим нещо повече.

— Не, разбира се, не би могъл.

— Не вярвам, че можеше да има някакъв друг обрат на процеса, освен ако… — той въздъхна и погледна Бард право в очите — освен ако, разбира се, жена ти в крайна сметка си беше… нали знаеш… си беше спомнила точно къде сте били в онзи ден. Имам предвид деня на телефонното обаждане. В началото нали сам каза, че ти може би ще свидетелства. Тогава нещата може би щяха да бъдат по-други.

— О, не — отвърна Бард. Беше почти доволен, че тази възможност не беше използвана. — Разбрах, че не може и дума да става за това. Беше напълно изключено.