Пени Винченци
Дилемата (15)

Глава 14

Звукът беше ужасен. Отначало тя не можа да разбере откъде идва. Беше силен, приглушен, нещо средно между стенание и вой. Приличаше на рев от ранено животно. После разбра: беше Бард. Той плачеше.

Франческа погледна часовника: беше едва един часът. Той й каза, че ще спи в стаята си, предложи й да си легне рано, защото изглежда изтощена, а тя се почувства едновременно облекчена и малко засрамена, но се съгласи. Засрами се, защото от какво можеше да бъде толкова изтощена. През целия ден не беше правила нищо, освен да говори баналности и да раздава фалшиви усмивки. Тогава беше още десет и половина. След като в седем се прибра от работа, той се затвори в кабинета си. Каза, че не иска да яде. Беше рязък и не желаеше да споделя с нея скръбта си. Тя не можеше с нищо да го успокои, но същевременно се почувства засегната от това, че той продължава да страни от нея. Не знаеше какво да каже. Бард взе със себе си бутилка уиски и кана с кафе, качи се горе и затвори вратата.

Барнаби беше излязъл с Кирстен, а Сенди си беше взела почивка тази вечер. Бавачката сложи децата да си легнат рано и се оттегли и стаичката си в съседство с детските помещения. Франческа се почувства много самотна, остана сама с мислите си и със спомена за епизода с Тереза, който, колкото и да се опитваше да забрави и да си казва, че не означава нищо, че Тереза просто не беше съвсем на себе си, доста я беше разтърсил. Не й се беше сторила толкова разстроена и нещастна. Беше просто ядосана. И почти, не почти, а направо… й доставяше удоволствие. „Понякога скръбта се изразява под най-различна форма — си повтори за стотен път оттогава Франческа, — случват се и странни неща. Сигурно беше така и в случая.“ Нямаше смисъл да мисли повече за това. Абсолютно никакъв.

Звукът се повтори. Идваше от кабинета на Бард. Сега беше много по-отчетлив. Франческа стана от леглото и наметна един халат. Беше много горещо и тя спеше напълно гола. Замисли се какво ли би могла да направи, но знаеше, че не може да го остави сам в това състояние.

Тръгна с леки стъпки по коридора и застана до полуотворената врата. Плачът продължи. Той не я чу.

Тя отвори предпазливо вратата. Той седеше пред бюрото си, хванал глава с две ръце. Широките му рамене се повдигаха. Франческа се приближи решително към него, сложи ръка на рамото му и каза тихо:

— Бард. — Дори и тогава очакваше, че може да й се скара, и беше готова да си отиде. Но той я погледна с измъчено от скръб и обляно в сълзи лице и изведнъж обгърна кръста й с ръце и зарови глава в гърдите й.

— О, господи! — каза Бард. — О, Господи, Франческа, как ще го преживея. Толкова го обичах, той бе единственият ми истински приятел, целият ни живот премина заедно, и бизнесът, и всичко останало. Не мога да се справя сам, не мога, чувствам се толкова самотен, напълно самотен.

Тя не знаеше какво да му каже. Чувстваше се безпомощна пред мъката му. Притисна главата му до гърдите си, погали го по косата, като му говореше тихо и почти неразбираемо като на малко дете, когато се нарани някъде. Само го слушаше, остави го той да говори.

— Бяхме такива добри приятели — каза той. — Толкова си подхождахме. Той ме учеше да бъда търпелив, да мисля, преди да говоря, да изчаквам, за да видя какво ще кажат хората, а аз го ентусиазирах, разпалвах амбициите му, дързостта му. Често ми казваше, че ако не съм бил аз, щял да стане професионален играч на голф, да се мотае по игрищата и да прекарва вечерите си там. Господи, Франческа, ако беше станал, може би още щеше да бъде жив, може би аз го доведох дотам, до смъртта, с моите непрекъснати подтиквания и изисквания, с нетърпението ми, когато се чувстваше уморен и искаше да намали темпото за малко. Господи, какво направих, какво направих?

— Бард, ти не си направил нищо. Не, това не е вярно, направил си много и за него. Дъги обичаше компаниите, обичаше да бъде част от тях. — Тя се опита да не мисли за думите на Тереза. — Мислиш ли, че той щеше да бъде щастлив като професионален играч на голф?

— Да, убеден съм.

— За известно време — може би. След това щеше да се почувства отегчен, щеше да има чувството, че бездейства. Дъги обичаше хубавия живот. Бард, както всички останали. Това, което ти си направил, е, че си му помогнал да разкрие възможностите си, дал си му…

— Не — каза той, избърса с нетърпение сълзите си, облегна се на стола и я погледна. — Не, това не е вярно. Нямаше да се почувства отегчен и никак нямаше да се притеснява, че не е богат. Той беше скромен човек във всяко отношение, имаше най-благия и добродушен характер. Щеше да се чувства съвсем щастлив в някоя малка къщичка някъде, уверен съм в това.

— Може би. Но…

— А сега останах сам. Абсолютно сам. Както може би трябваше да си остана още от самото начало. Вероятно тъкмо това е и наказанието ми.

— За какво? — попита тя.

— Не те разбрах.

— Наказанието ти за какво?

— О… за всичко. За всичко лошо, което съм сторил.

— Бард, ти не си направил нищо лошо.

— Така ли? — отвърна той и я погледна. — От къде знаеш?

Франческа не можа да разбере защо, но въпросът му я изплаши.

После си каза, че той говори глупости, че е пиян.

— Защото те познавам. Ето защо. И защото те обичам.

— О, господи, надявам се да е така — отвърна той.

— Аз наистина те обичам.

Той се отдръпна назад и я погледна. Очите му не изразяваха нищо. После разтвори халата й и започна да гали много внимателно гърдите й, като че ли се страхуваше да не ги повреди.

— Ти си толкова прекрасна.

Наведе се напред, целуна първо едната, а после и другата, езикът му си играеше със зърната, след това се спусна надолу по корема й и стигна до срамните й косми. Тя почувства как езикът му обработва клитора й и усети желанието да се надига неудържимо в нея. Затвори очи и съсредоточи вниманието си изцяло върху момента, върху разтърсващото и завладяващо я все по-силно изключително приятно усещане. Изведнъж той се изправи за малко и започна нетърпеливо да маха дрехите си, като същевременно я обсипваше със страстни целувки. Тя го възседна, а пенисът му проникна в нея — грубо, неудържимо, но въпреки това й беше приятно. Тя го яздеше, яздеше върху удоволствието, което й доставяше, чувстваше как с всяко ново проникване то се усилва, а тя се разтваря още повече пред натиска му. Усети как кръговете под нея ставаха все по-широки и по-широки, как и двамата като че ли пътуват заедно с тях, усети началото на разтърсващата сила на оргазъма. Отметна назад глава и започна да крещи, чуваше вика си див и непознат, вика на секса, вика на любовта.

Остана дълго неподвижна, притиснала го до себе си. През следващите месеци често си спомняше за тази нощ, за това откъснато за малко щастие, когато времето бе спряло да тече. Мислеше си за него като за нещо много ценно, което трябва да съхрани, нещо, на което не можеше да се начуди.

 

 

Сутринта той влезе при нея, целуна я леко и каза, че трябва да върви. Изобщо не легна при нея, както беше обещал.

— Ще се върнеш ли тази вечер?

— Да, но много късно. Не ми оставяйте вечеря.

— Добре, няма. — Дори тя усети разочарованието и безразличието в гласа си. Дистанцията между тях се беше появила отново и бързо се увеличаваше.

— Виж какво — каза той, — за известен период няма да мога да прекарвам много време тук. Защо не отидеш в Гърция за няколко седмици? Там къщата е празна, а прислугата няма какво да прави. Вземи и майка си, ако искаш.

— Не — отвърна тя, — ще бъде страшно горещо, а и не искам да се отдалечавам много от лекаря на Кити. Освен това напоследък не се разбираме много с майка ми.

— Така ли? И защо?

— Държи се много странно. Предполагам, че има някой нов приятел, не иска да говори за това, изобщо няма време за мен, а един ден ме излъга къде отива. Каза, че ще посети една стара приятелка, а изобщо не е била там…

— Наистина? — Той се наведе да си обуе обувките. — Е, майка ти винаги е била много самостоятелна.

— Да, между другото, Бард, съжалявам, че ти е досаждала с искането си за пари за онзи манастир. Казах й да се откаже.

Настъпи мълчание. После той небрежно каза:

— Това не е важно. Ставаше въпрос само за един чек. Не се безпокой. Ще се видим по-късно.

— Добре. И, Бард…

— Да?

Тя искаше да му каже нещо мило, да спомене за изминалата нощ, но на лицето му беше изписано нетърпение и отчуждение.

— Нищо, няма значение. Довиждане.

Когато той излезе, тя остана да лежи, загледана във вратата след него. Чувстваше се абсолютно самотна, оставена без топлина и без любов. Приятното чувство, което беше изпитала през нощта, вече го нямаше. Усещаше и нещо по-лошо от самотата. Почувства се използвана.

 

 

В другия край на Лондон Грей Таунсенд лежеше сам в леглото, също гледаше към затворената врата и също се чувстваше използван, макар и не в такава степен и не толкова фатално. Основното чувство, което го беше завладяло тази сутрин, беше недоумение и поводът за това недоумение беше Кирстен. Тя беше дошла предишната вечер, след погребението. Имаше твърде скромен вид, беше облечена в дълга широка пола и бяла ленена блуза. Почти като момиче — помисли си Грей, — само не се беше отказала от неизбежните обувки с високи токове. Носеше бутилка вино и букет цветя.

— Помислих, че ще ни хареса. Тоби остави няколко бутилки, а той никога не пие боклуци. А цветята са, за да ти разведрят малко обстановката вкъщи. Къщите, в които няма жени, обикновено са… О, Грей, изобщо не е било нужно да ти нося тези мизерни цветя. Каква прекрасна къща!

Тя влезе в коридора. Грей беше особено горд с него. Ненавиждаше как хората използват коридорите си почти само за преминаване. Беше го превърнал в стая. Върху стените беше залепил кафява амбалажна хартия на райета, точно под вътрешната стълба имаше ниска маса, върху която в малки сребърни рамки беше поставил портрети на свои лели, чичовци, на родителите и прародителите си като деца. „Тъкмо работа за крадците — му беше казвала често Бриони. — Могат да ги видят през отвора на пощенската кутия.“ Но крадците очевидно не се бяха впечатлили от тях, нито от голямото бакърено гърне, в което растеше палма, нито от акварелите на църкви и селски къщи от викторианската епоха, които висяха по стените, нито от изключително красивия барометър, окачен на отсрещната стена, нито от дъбовия бюфет, сложен в подножието на стълбите. Той я последва, усмихвайки се скромно, докато тя разглеждаше стаите и изразяваше шумно възхищението си.

— Но това е направо прекрасно — каза отново Кирстен, когато влезе в зимната градина в края на обиколката. — Много те бива.

— Израснах в съвсем обикновена малка къща модел тридесетте години. Беше хубава, но още тогава знаех как ще подредя моята. Когато се сдобих със собствена къща, й посветих много време и усилия. Радвам се, че ти харесва. Какво ще кажеш за чаша шампанско?

— Да, с удоволствие. Ще ми дойде добре.

Седяха в зимната градина, тя му се усмихна и каза:

— Много мило от твоя страна, че искаш да ме ободриш по този начин.

— Не го правя само заради теб — отвърна той. — И аз мисля да си прекарам добре тази вечер.

Беше приготвил обещаните задушени бъбреци и пирог със стриди. Бъбреците бяха гарнирани с малки картофчета, които приличаха на мраморни топчета. Отстрани имаше почти сурово брюкселско зеле, а в хладилника ги очакваше един от неговите летни пудинги. Изпиха шампанското и след това отвориха бутилката с бургундско на Тоби, което наистина се оказа изключително добро. Разговаряха непринудено за много неща, главно за детството. Той й разказа, че неговото е било щастливо и напълно нормално.

— Всъщност нямаше нищо интересно. Бях единствено дете, много ме обичаха, живеехме в провинциален град в графство Съри, завърших висшето си образование първо в „Чартър хаус“, а после в „Уоруик“, и то с висок успех, след това много лесно намерих пътя към „Флийт стрийт“ благодарение на един проект за следдипломна квалификация. Започнах работа в „Гардиън“ и много ми хареса, бях нещо като репортер за всичко, след това се прехвърлих да работя за културната страница, а по-късно открих „Мамон“^[1], или по-скоро сведенията за богатите, и разбрах, че съм намерил онова, което търся. Работих за „Обзървър“ и за „Сънди Таймс“, а от четири години съм в „Нюз он Сънди“. Не съм преживявал истински травми, живял съм много приятно, изобщо при мен няма нищо интересно. А при теб как беше?

Той се опасяваше, че нейната история щеше да бъде едно досадно изброяване на случаите, когато е била пренебрегвана и се е чувствала нещастна, но тя успя да му разкаже доста сполучливо и забавно за ужасното време, когато е била под надзора на Пени, за годините, прекарани в пансиона в Бенендън, дори за алкохолизма на майка си. Каза, че обожава брат си, въпреки че неговият чар я дразни.

— Дори баща ми го мисли за великолепен. Обичах Виктория като стара квачка, но човека, когото най-много обичам, е баба ми Джес. Нея всички я обичаме. Тя толкова се гордееше с нас, толкова ни обичаше и беше готова да ни прости всичко, а същевременно беше строга и взискателна. Имаше такива амбиции за нас, окуражаваше ни и ни подтикваше, мисля, че няма нищо, абсолютно нищо, което тя да не знае за нас, включително и за баща ми. Нищо не е в състояние да я шокира и тя никога не си е позволявала да ни съди, но дори нейното присъствие в живота ми не можа да предотврати последиците.

— Последиците?

— Да, имам предвид лошите неща в живота ми — каза тя. — Мисля, че не оправдах доверието й. А тя толкова искаше да бъда добра. — После без никакво предупреждение Кирстен се разплака с едри горчиви сълзи, заровила лице в ръцете си.

Грей я погледна внимателно, а след това предпазливо сложи ръка на рамото й.

— Кирстен — каза той нежно, — не трябва да си толкова строга към себе си.

— Напротив, трябва — отвърна тя. — Толкова съм ужасна, разглезена и егоистична, през цялото време използвам хората. Виж как постъпих с теб. Грей, толкова се срамувам. — Тя зарови лице в гърдите му и още дълго плака.

— Няма защо да съжаляваш — отвърна той, усмихна й се и я погали по буйната коса, когато тя престана да плаче.

— Аз не съм на двадесет и една и мога да се грижа за себе си. Онази нощ можех да се прибера вкъщи, но не го направих и предпочетох да остана.

— Беше много хубаво, поне аз така мисля.

— Наистина ли? — Тя го последна учудено и леко хлъцна. — Наистина ли не ме презираше след това?

— Разбира се, че не. Това е последното нещо, което би ми дошло наум. Мисля, че беше прекрасна, а аз се почувствах поласкан и доволен. Освен това на сутринта ти беше напълно откровена и не се преструваше.

— Аз ще отида в ада — каза тя отчаяно, като дъвчеше един кичур от косата си. — Знам, че ще отида. Мислех за това тази сутрин в онзи ужасен параклис. Когато умра, ще отида в ада.

— Кирстен, да не би да вярваш в тези неща?

— Разбира се, че вярвам. Аз съм добра… всъщност лоша католичка. Вече съм извършила повечето от смъртните грехове. Няма надежда за мен.

— Ти наистина си смешна — каза той, а после, тъй като тя изглеждаше много тъжна и сломена, се наведе и нежно я целуна. Тя отвърна на целувката му, а след това той започна да гали гърдите й, които се очертаваха ясно през тънката блуза. Тя откликна на ласките и след по-малко от половин час той я поведе нагоре по стълбите.

— Да не би да искаш да ме разведриш по този начин? — попита Кирстен.

— Не, искам да разведря себе си — отвърна той и се разсмя. — Но само ако и ти го искаш.

— Да, искам го.

Този път беше по-различно, много по-различно от онази безумна нощ. Сега той беше водещият, а тя го следваше. Тялото й беше чудесно, податливо и изпълнено с желание. Нейните оргазми се сливаха с неговите в безкрайно извисяване и падане, в движение и покой, във взаимно вкопчване и отпускане. Когато накрая свършиха, тя остана да лежи блажено усмихната, със затворени очи и коса, разпиляна по възглавницата. После само каза:

— О, Грей, беше чудесно! — И скоро заспа.

А на сутринта бързо си тръгна и между тях отново се усети предишната дистанция. Тя се извини, че трябва да се прибере вкъщи, защото има много работа, и обеща да му се обади по телефона през деня.

Е, може би щеше да се обади…

 

 

— Франческа? Обажда се Лайъм.

— Лайъм, здравей.

— Изглеждаш ми разстроена.

— Да, така е — отвърна тя. Чувстваше се прекалено зле, за да се преструва.

— Какво се е случило? Кажи ми.

— Не, не мога. Просто съм една глупачка.

— Не го вярвам — каза той. Гласът му беше много нежен и загрижен, съвсем различен от резкия и нетърпелив тон на Бард само преди час.

— Да, такава съм. Просто съм разстроена от вчерашния ден, от погребението.

— Как мина то? Всъщност аз затова се обаждам.

— Ами какво да ти кажа? Беше ужасно. Толкова тъжно. Тереза Буут направо ни наруга всичките, както би се изразил Барнаби, за това, че сме странили от Дъги, след като се омъжила за него.

— Така ли? И това в църквата?

— Да, беше ужасно.

— Господи — каза Лайъм, — бих искал да бъда там.

— Не, Лайъм, беше ужасно. Всички се почувствахме много зле, защото беше вярно.

— Баща ми говори ли?

— Да, и то много добре.

Франческа се опита да не мисли за думите на Тереза по този въпрос. Едва тази сутрин успя да си наложи да не им отдава такова значение, но споменът за тях беше все още пресен и подсъзнателно я безпокоеше.

— Него много го бива в такива случаи — каза той. — Още си спомням, когато майка ми почина, как говори на погребението й. Аз плачех непрекъснато, но тогава спрях. Той ме накара да се почувствам смел.

— Лайъм, не мога да си представя колко ужасно си се чувствал тогава.

— Не е нужно. Преодолях го някак.

— Сигурно тогава сте били много близки с баща ти. Утешавали сте се взаимно.

— Всъщност не — отвърна той. Тонът му стана по-сдържан и като че ли беше изненадан. — Аз почти не го виждах. Той ме изпрати в пансион.

— Да — каза тя. — Мислила съм за това. Бил си само на седем години.

— Точно така.

— Сигурно е било ужасно. Трябва да си бил… много объркан.

— Да. Това е точната дума. Не знаех кой съм, къде се намирам и какво трябваше да правя.

— Тази сутрин и аз се чувствам малко объркана. Не знам причината.

— Защо не дойдеш да ме видиш? Ще ми разкажеш. Може пък да ти помогне да се почувстваш по-добре. На мен ще ми е много приятно.

— Ами…

— Моля те! Така няма да си мисля за следобеда.

— Какво има да става следобед?

— Ще има визитация на главния лекар, който прегледа рентгеновите ми снимки. Ще даде мнението си за моя случай и ще ми каже какво бих могъл да очаквам по-нататък. Дали ще куцам цял живот, или ще се наложи нова операция.

— О, Лайъм! — Тя не беше помисляла за подобна възможност. — Колко ужасно. Да… добре. Разбира се, че ще дойда — погледна дневника си, а после и часовника, — около единадесет часа.

— Ще броя секундите дотогава.

 

 

— Господин Чанинг! — скара му се сестрата австралийка. — Непрекъснато сте на телефона. Хайде, трябва да прегледам превръзките ви. Новините за крака ви са добри, нали?

— Не ви разбрах — отвърна Лайъм.

— Ами кракът ви зараства толкова добре, че след седмица могат да ви изпишат. Чух господин Бертрам да ви го казва, когато беше на визитация в отделението.

— А, да — отвърна Лайъм. — Предполагам. — Толкова се беше вживял в измислицата си за възможна нова операция, че почти беше повярвал в нея.

 

 

Кирстен не се обади по телефона. Но след три дни пристигна писмо, в което се казваше:

„Скъпи Грей, беше чудесно и ти беше изключителен. Но този път наистина мисля, че не е хубаво от моя страна да те използвам по такъв начин. Може пак да се видим след известно време, когато и двамата напълно се възстановим. А дотогава, благодаря ти, че се държа като истински приятел.

Кирстен“

„Приятел — каза си той, — добър приятел, дори не и любовник, просто приятел.“ Разбра, че връзката им няма бъдеще и не е реално да си мисли, че може да продължи. За нея той беше един приятен мъж, който не е от нейното поколение, който мисли и действа по друг начин. Реши, че ако има ум в главата, трябва да забрави тази история. Почувства се не толкова засегнат, дори не и използван, но ужасно и непоносимо тъжен.

 

 

„Не трябва да ходя отново при Лайъм“, помисли си Франческа. Цяла седмица го беше посещавала всеки ден, с изключение на уикенда, когато беше отишла с децата в Стайлингс и Бард беше обещал да дойде, ако може, но не го направи. Започваше да става смешно. Бог знае какво са си помислили сестрите. Само че всеки ден той казваше: моля те, Франческа, ела и утре, ти си единственият ми посетител, а денят е ужасно дълъг. И всеки ден тя му казваше, че ако може, ще намине, но не може да му обещае, а после винаги разбираше, че иска да отиде отново и, естествено, че можеше, защото разполагаше с много време, с всичкото време на света. Бард работеше до най-необичайни часове, а когато се прибираше вкъщи, се отправяше право в кабинета си и й казваше да си ляга без него, защото ще работи до късно и ще спи в стаята си.

Тъй като се чувстваше доста самотна и не беше прекалено заета, нямаше причина да не отиде. Така поне правеше нещо полезно, което беше повече, отколкото би могло да се каже за останалата част от съществуването й.

А и нямаше никаква опасност да изчерпят темите за разговор. Разговаряха непрекъснато и непринудено. При всяко посещение тя установяваше, че е стояла по-дълго от предишното. В тези разговори откриха, че имат много общи интереси. Разбраха, че ги привличат и че харесват едни и същи неща, едни и същи клюки по вестниците. Например и двамата поглъщаха всичко, което се отнасяше до Уелския принц. И двамата следяха дневника на премиера Джон Мейджър в „Частен детектив“, едни и същи новинарски емисии по радиото, харесваха едни и същи филми. „За мен най-добър за тази година досега е Съмърсби“ — бе казал той. „Така ли? И за мен“ — бе отвърнала тя. Харесваха една и съща музика. „Ама не може да харесваш точно Моцарт, Ерик Клептън и Ела Фицджералд, точно пък тези тримата, не мога да повярвам, защото и аз ги харесвам.“ И двамата се просълзяваха от едни и същи евтини прояви на сантименталност. „Веднъж плаках на онази сцена със сватбата в «Ийстендърс», представяш ли си“ — казваше засрамена Франческа, а Лайъм се смееше: „Вярвам ти, защото и аз плаках на същата сцена.“ Харесваха една и съща книга — „Завръщане в Брайдсхед“. „Препрочитам я всяка година и всичко, ама абсолютно всичко от Джон Ъпдайк. Само не ми казвай, че «Двойки» е любимата ти книга, защото на мен ми харесва най-много от романите му.“ — „На мен също, повечето хора дори и не са чували за нея.“ Харесваха едни и същи неща за ядене и разговаряха много на тази тема. Обичаха индийското къри, татарски бифтек, варени небелени картофи, ябълков пудинг, ама истински, а не поръсен с хлебни трохи. „Да, да, знам, аз също… и малини вместо ягоди, както и круши вместо ябълки.“ Лайъм се надсмиваше на страстта й към смокините… „Онзи ден разправях на един журналист как тук ни пробутват каймата с моркови за задушено и сушената риба с воднисто пюре за рибник, а плодовия коктейл от консерви за плодова салата, която трябва смирено да поглъщам поради липса на нещо по-добро.“ Разбира се, той й беше благодарен за гроздето, прасковите, нектарите и овесените питки, които му носеше, както и за сладоледа с шоколад, който беше успяла да вмъкне в петък, без да я видят сестрите.

— Ако дойдеш следващата седмица, ще отворим една от тези. — Той посочи към металното дипломатическо куфарче, пълно с половинлитрови бутилки шампанско — марка „Вьов Клико“. — Подарък са от милия Дъги и Тереза. Чувствам се ужасно, че така и не успях да му благодаря.

— Всички се чувстваме ужасно заради Дъги — каза много натъжена тя. Това беше вярно. С всеки изминал ден тя се чувстваше все по-ужасно по повод смъртта му. После обаче се сети, че беше дошла да го разведри, и каза: — Лайъм, не можем да пием шампанско тук, ще ме изгонят и няма да мога да стоя при леглото ти, а ти ще съжаляваш.

Той изведнъж стана сериозен и каза:

— Да, ще съжалявам. Сега обаче сестрите ме обикнаха и се страхуват да не си отида, затова сигурно няма да имат нищо против.

— Не бъди толкова сигурен — скара му се тя и го удари леко по бузата. И внимавай, не обичам самонадеяните мъже.

Тя обичаше тези разговори. Различаваха се от всички други, които беше имала от дълго време. Напоследък Бард нямаше никакво желание за приказки, особено за незначителни неща като например кои филми харесва, какво обича да яде, книгите, които са я карали да се смее с глас. „Е, вече не“, помисли си тя, като все още се мъчеше да бъде лоялна към него. Та кой ли съпруг се интересува от такива неща след пет години брак. Такива сравнения бяха много опасни. Беше твърде сигурна, че и Наоми Чанинг едва ли би предположила, че съпругът и е способен да води подобни разговори. Те действаха обаче така успокояващо и ободряващо и на двамата. Притъпяваха болката й, укрепваха духа й, правеха по-поносима самотата й. Колкото повече се възстановяваше той и се превръщаше от безпомощен болник в личност, интересът й към него се засилваше. Привличаха я както приликите на Лайъм с Бард, така и нещата, по които се различаваха. Беше невъзможно да не прави сравнение между двамата, да не ги противопоставя един на друг.

Физически между тях имаше странна прилика, а същевременно бяха и напълно различни. В някои отношения лицето на Лайъм приличаше на това на Бард, но беше някак по-приветливо. Същите искрящи черни очи, въздългият нос, дръзката брадичка. Но очите на Лайъм бяха по-раздалечени, челото по-високо, устните по-изпънати. Само косата беше абсолютно същата — гъста, черна и буйна, която не се поддава на никаква прическа и бе изпитание за майсторството на бръснарите.

И гласът им звучеше горе-долу еднакво — плътен, силен, леко гърлен, обаче този на Лайъм беше по-мелодичен, наподобяващ гласа на актьор, усъвършенстван от адвокатската професия, докато говорът на Бард беше по-бърз, по-грубоват и по-емоционален.

Приликите обаче свършваха дотук. Лайъм беше спокоен, докато Бард бързо губеше търпение. Лайъм беше непринудено любезен, а Бард — рязък, безцеремонен и отхвърляше всеки и всичко, което не го интересува. Според нея обаче най-голямата разлика беше, че Лайъм бе много праволинеен и лесно разгадаем, докато Бард беше многопластов и непроницаем.

— Добре ли прекара уикенда? — попита той, когато тази сутрин тя дойде в болницата и го намери във всекидневната с някакъв подозрителен вързоп в скута, покрит с одеяло.

— Да, твърде добре. Какво криеш там, Лайъм? Прилича ми на подлога.

— Шът — предупреди я той, — донесе ли чашите?

— Какви чаши? А, за шампанското. Да, донесох ги.

— Чудесно. Хайде да отидем в ъгъла и да се скрием там, въпреки че няма кой да дойде. Всички гледат по телевизията пристигането на кралското семейство в Аскот.

Тя го последва усмихната в ъгъла. В този момент й приличаше точно на Джек.

Лайъм отметна одеялото и извади две бутилки „Вьов Клико“.

— Дори е изстудено. Поговорих с дребничката сестра, която е индийка, и тя ми позволи да ги сложа в хладилника. Наздраве… — Той отпуши тапата на първата бутилка… — Наздраве за нас. Благодаря ти за щастието, което ми достави.

Тя поднесе чашите и се засмя.

— Лайъм, чак пък щастие.

— О, но за мен беше така. Не си спомням отдавна да съм бил толкова щастлив. И то само благодарение на теб. Беше прекрасна, Франческа. Толкова ме е срам от предишното ми отношение към теб, тъжно ми е за времето, което изгубихме и през което можеше да бъдем приятели.

Тя му се усмихна и отпи глътка шампанско.

— Не ставай глупав — каза, въпреки че също съжаляваше.

— Значи ми прощаваш?

— Разбира се, че ти прощавам.

— Толкова се радвам. Благодаря ти и за това. Както и за всичко останало.

— Лайъм, та аз не съм направила нищо.

— Разбира се, че си направила. Отдели ми толкова от ценното си време…

— Мисля, че не е толкова ценно.

— Така ли? Не може да не е с тези две малки деца, с толкова взискателен съпруг и не по-малко взискателни доведени деца, а също и…

— Не продължавай, Лайъм, караш ме да се чувствам потисната.

— Защо?

— Защото времето ми не е ценно. Защото много често се чувствам отегчена до смърт. Защото… няма значение. Не трябва да ти говоря такива неща.

— Разбира се, че трябва. Ти трябваше да изтърпиш какви ли не неприятности от моя страна. Защо аз пък да не мога да изтърпя нещо заради теб.

— Не, Лайъм. Не е честно. Нито към теб, нито… към когото и да било.

Той сви рамене.

— Е, добре. Шампанското е хубаво, нали?

— Великолепно е. Нека да пием за милия Дъги.

— За Дъги. — Те се чукнаха и се усмихнаха един на друг. Тя срещна погледа му, но после погледна встрани. Изразът в очите му — внимателен и изучаващ — я накара да се почувства неудобно.

— Разкажи ми за твоя уикенд — подкани я той.

— Ами всичко беше наред. Ходихме в Стайлингс.

— Всичките ли?

— Да. Дойде и Барнаби.

— Как е онова негодяйче?

— Може и да е, но е и много забавен. Аз го харесвам. Той е симпатяга. Сега се държи прилично.

— Как се погаждат с баща ми?

— Много добре. Бард го обожава. Той определено е неговият любимец. Е, като изключим Джек. Аз… О, Лайъм, съжалявам. Не се усетих колко глупаво е от моя страна. Аз просто…

— Няма нищо — отвърна той, но тонът му изведнъж стана по-рязък и хладен. — Свикнал съм от доста време.

— Лайъм, аз… знам, че той би искал да промени отношението си към теб, ако и ти…

— Франческа, той няма да се промени. Мрази ме. Няма нищо. Вината не е твоя. Хайде да говорим за нещо друго.

През останалото време, докато тя беше при него, той остана мълчалив, а когато Франческа си тръгна, лицето му беше сериозно и почти не се усмихваше, дори и когато, за да го успокои, тя го целуна за довиждане. През целия път към къщи тя се укоряваше за своята нетактичност, като знаеше колко е чувствителен на тази тема.

 

 

— От какво сте толкова развеселен? — попита старшата сестра. — От посещението на госпожа Чанинг ли?

— Да, беше много приятно — отвърна той. — Сестро, ще пийнете ли чаша шампанско с мен? Имам повод за празнуване.

 

 

— Аз го убих — каза Тереза Буут. Гласът й беше много унил, а тя изглеждаше уморена, лицето й беше пребледняло под тежкия грим. За десетте дни след погребението беше доста отслабнала. Бе много различна от дръзката жена, която се беше изправила пред събралите се в параклиса и ги беше порицала за това, че не са се отнесли приятелски с нея и Дъги.

— Така ли? — попита с леко шеговит тон Грей. — И как точно го направи, Тери? Надявам се, че не си използвала арсеник, защото…

— Не се шегувай, Грей, аз го направих. Разбира се, не с арсеник или нещо подобно. Искам да кажа, че аз съм отговорна за смъртта му. Аз причиних сърдечния удар. Непрекъснато го тормозех и го безпокоях и така го предизвиках. Не ме гледай така, Грей, вярно е.

— Не мога да не те гледам така — каза той внимателно. — Знам, че не е вярно. Ти не ми приличаш на досадница. Последните няколко пъти, когато го видях, Дъги имаше доволния вид на котка, която току-що е изяла сметаната. Предполагам, че се е чувствал много щастлив с теб, а и ти винаги си го твърдяла. Мисля, че сега си класически пример на измъчвана от угризения вдовица, чувстваш се виновна само защото той е мъртъв, а ти си жива. Знам, че това звучи жестоко, и съжалявам, че ти го казвам, но е истина. Майка ми обожаваше баща ми, беше готова да целува земята под краката му, а той дори не отиваше да си вземе вестника или да си прибере чехлите от камината. Тя обаче говореше същите неща, когато почина. Стоеше с обляно в сълзи лице, точно като теб, и ми говореше, че вината е нейна. Така че, Тери… — той взе ръката й и нежно я погали — наистина мисля, че като мине известно време, сама ще разбереш какви глупости си говорила и ще се почувстваш по-добре. Това е част от траурния процес, както го наричат психоаналитиците.

Тя му се усмихна уморено и си издуха носа.

— Толкова си мил, Грейдън. Мисля обаче, че грешиш. Това, за което говориш, ми е известно и аз наистина го направих щастлив в някои отношения. Но го безпокоях до смърт в буквалния смисъл. Аз бях… тоест вършех неща, които много го притесняваха.

— Така ли? Разкажи ми. Да не си се срещала с някой от фамилията Чипъндейл^[2]?

— Грейдън, моля те, не се шегувай. Не е смешно. — Видът й показваше, че не се шегува.

— Добре. Разкажи ми. Обещавам да бъда сериозен.

— Аз бях… — Тя се поколеба и отпи голяма глътка от чашата с уиски пред себе си. Бяха в бара на една изключително снобска кръчма. Навсякъде по стените имаше плюшени завеси, а от мюзикбокса се носеха най-модерни хитове. Тери каза, че това е нейното заведение. Подмамен от желанието да научи нещо, Грей се беше съгласил да се срещнат там и се наложи да изгуби един час, докато измине двадесетте мили до нея.

Той се наведе напред и й се усмихна.

— Продължавай изповедта си, ако смяташ, че от това ще ти олекне.

— Опитвах се да разбера… да разбера какво се е случило. На… — тя се поколеба — какво се е случило в началния период от основаването на компанията.

— Е, и? Това не ми звучи толкова ужасно. Сигурно си направила нещо по-съществено.

— Грейдън, убедена съм, че тогава е станало нещо подозрително.

— Кога? И какво е било то?

— През седемдесетте години. Когато… когато е починал Найджъл Кларк.

— Аха.

— Предполагам, че знаеш за случая, в смисъл какво се предполага, че се е случило.

— Да, мисля, че знам — отвърна Грей. Изведнъж стомахът го присви. Знаеше какво е това. Беше от обзелото го вълнение в чисто физически смисъл. Продължи да говори бавно и спокойно. — Найджъл Кларк е загинал, не беше ли така? Катастрофирал с колата си? Не виждам каква отговорност може да носи Бард Чанинг за това.

— Да, така е, знам. Нощта е била мъглива и студена, а той дори не е карал и бързо, обаче е бил пиян. Но… не знам, Грей. Дъги никога не обичаше да говори за това. Винаги се стараеше да потули всичко.

— И така, какво знаеш ти за цялата работа? — попита предпазливо Грей.

— Ами, Дъги само ми каза, че Найджъл Кларк и Бард имали среща, която продължила до късно през нощта в офиса. Компанията преуспявала, било по времето на големия разцвет в търговията с недвижими имоти, сключвали нови и нови договори, изграждали нови обекти с истински успех. Бард казал, че пили по няколко уискита, а после Найджъл си тръгнал и отишъл сам в една кръчма. Това ми се вижда странно. Вкъщи го чакали бременна жена и бебе, а доколкото ми е известно, той е бил истински домошар.

— Е, да, но ми се струва, че на човек може да му се прииска да отиде в кръчма, ако има жена с малко дете — отбеляза малко шеговито Грей. — Това не ми звучи твърде сериозно, Тери.

— Да, така е. Но става въпрос за друго. Дъги мразеше да говори за това. Изобщо не обичаше да си спомня за онова време. Представяше работите така, като че ли всичко е било много лесно. Но не е било. Никой не би могъл да направи състоянието, което тези мъже са направили, без ожесточена борба. Така че аз се опитах да поговоря с Бард.

— Да, но защо? Не виждам какви са основанията за подозренията ти.

— Те идват от семейство Кларк — каза Тери. — Бард Чанинг е ужасно внимателен към тях. Необикновено внимателен.

— Е, може да се е чувствал малко виновен. Както и ти днес.

— Да, може би. Но знаеш ли, че той плаща сметките за престоя на Хедър Кларк в Дома за инвалиди, а тя самата няма и представа за това. Никой от тях не знае. Всички мислят, че сметките се изплащат от някаква застраховка.

— Как си успяла да узнаеш това? — попита Грей.

— О… аз съм много добър детектив — отвърна Тери и се усмихна самодоволно. Сега изглеждаше по-добре. Разказването на историята явно я беше ободрило. — Поразузнах малко из офиса.

— Така ли? — учуди се Грей и си спомни как Кирстен му бе казала, че я е виждала в „Чанинг хаус“ късно през нощта. — Ама и теб си те бива. Дъги знаеше ли за твоите занимания?

— Да, отчасти — отвърна тя и отново се натъжи. После видимо се съвзе и каза: — Всичко е било направено много умело, за да прикрият следите си. Фирмата има специален фонд, чиито пари отиват в една фондация в чужбина. Те имат няколко такива дружества на различни места.

— Наистина ли? Спомняш ли си имената им?

— В обичайните места за такава дейност — Антилите, Каймановите острови, Бахамските…

— Дали имат и в Джърси? — попита Грей, сещайки се за големите покупки на акции на корпорацията „Чанинг“, които възстановиха преди време пазарната им цена.

— Не си спомням. Защо?

— Просто си го помислих. Както и да е, няма нищо нередно в това, че имат офшорни фондации. Това е един удобен начин да се избегнат данъците.

— Да, знам го. Но е удобен начин и за издигане на димна завеса, която да скрива движението на парите, а в корпорацията „Чанинг“ се вършат доста такива неща, повярвай ми. Както и да е, парите от тази конкретна димна завеса отиват до различни места, но едно от тях се нарича „Благородна грижа“, което всъщност е Домът за инвалиди на госпожа Кларк. Никой не би го узнал, ако специално не се заинтересува.

— Предполагам, че семейство Кларк имат гордост. Госпожа Кларк не би взела парите, ако знаеше — каза Грей.

— Мисля, че не би ги взела. Има и безброй други неща. Освен че му е плащал таксите в университета, той е давал и допълнителни пари на Оливър, плащал е таксите за секретарските курсове на Мелинда, осигурявал им е почивка в чужбина…

— Все още ми се струва, че може да са прояви на любезност поради чувство за вина — отбеляза Грей. — От това не може да се правят кой знае какви заключения.

— Може би не, но Чанинг е доста чувствителен по въпроса.

— Така ли? — Грей почувства още по-силно свиване в стомаха. Погледна внимателно Тери. В помещението изведнъж сякаш стана по-светло, а музиката — този път беше изпълнение на „Карпентърс“, само това липсваше! — още по-силна. — В какъв смисъл чувствителен?

— Той се опита да ми попречи да се срещна с Хедър Кларк. Всъщност попречи ми чрез Оливър. Казал му, че разговорът ни може да я разстрои или нещо подобно.

— Предполагам, че просто не е искал да я безпокоят — отвърна Грей.

— По-скоро да не безпокоят него. Размених няколко думи с нея на погребението. Бедната заблудена душа. Тя си мисли едва ли не, че слънцето свети направо от големия задник на Бард Чанинг.

— На мен това все още не ми звучи твърде убедително — каза преднамерено недоверчиво Грей.

— Добре де, забрави го. Има и друго — продължи Тери Буут. — Нещо много по-интересно.

— И какво е то?

— Открих, че Дъги притежава само половината от акциите, с които разполага Бард. Те общо държат тридесет и пет процента от акциите. Винаги съм смятала, че са разпределени по равно, но изобщо не е така. Бард има двадесет процента, Дъги — десет, а Барбър — пет. Това никак не ми хареса.

— Разбирам — каза Грей, — но може би…

— Знам какво си мислиш. Че Бард е звездата, а Дъги играе второстепенна роля. В известен смисъл е така. Дъги обаче е отдал живота си на тази компания. На няколко пъти е рискувал собствените си пари. Скъсвал си е задника от работа по двадесет и пет часа на ден, а получава мизерните десет процента.

— Да, изглежда малко несправедливо.

— Дъги не искаше да правя каквото и да било по този въпрос. Казваше ми, че това го устройва напълно, че Бард е мозъкът на екипа и че ние всъщност няма от какво да се оплакваме. Но както ти казах, на мен това не ми хареса. Почувствах се много засегната и затова го казах на Бард. Казах му, че работата ми се струва подозрителна.

— И какво ти отговори той?

— Каза ми да вървя на майната си — отвърна троснато тя. — Каза ми също, че тази работа нямала нищо общо с мен и че двамата с Дъги винаги са се сработвали идеално. От този момент наистина го намразих. Беше недостойно от негова страна. Държеше се някак покровителствено, сякаш искаше да каже, че Дъги не заслужава повече от десет процента и че го подценява.

— И после?

— После реших да го подложа на известен натиск и му казах, че искам още акции, за да уравновесим малко нещата. Той ми отговори, че няма начин да получа каквито и да било акции, че не може да ги раздава наляво и надясно, а аз му казах, че проявявам твърде голям интерес към периода на основаването на компанията, както и към малко загадъчната смърт на Найджъл Кларк, към всичко, което той прави за семейство Кларк, както и към някои други неща и мисля да направя малко собствено разследване. Казах му също, че ще наема частен детектив за работата и че познавам някои хора от печата, които могат да проявят интерес към всичко това. Той ми отвърна, че блъфирам, а аз му казах, че имам домашния ти телефон и смятам да ти се обадя.

— Което и направи — каза Грей, като си спомни с тъга за хубавата вечер, когато след загадъчното телефонно обаждане, Бриони за първи път повдигна темата с главно „Б“.

— Да, направих го. И когато той разбра, че не се шегувам, се паникьоса. И знаеш ли какво? Изведнъж изяви желание да инвестира в компанията ми.

— Господи! — възкликна Грей. Спомни си загадката около игрището за голф в Шотландия.

— Между другото, Тери, Дъги да ти е споменавам за някакво игрище за голф в Шотландия?

— Не за едно, а за стотици — отвърна тя и се разсмя.

— Не, имам предвид да е притежание на „Чанинг“.

— А, за него ли? Още една малка загадка. Никога не успях да я разгадая напълно, но ми се стори, че там има нещо подозрително. Купили са в Шотландия някакво място, и то за много пари, а доколкото ми е известно, не са направили нищо. Изобщо не са го разработвали. Дъги ставаше винаги нервен, когато повдигах въпроса. Дори веднъж го помолих да ме заведе там, но той отказа. Обясни ми, че все още нищо не е построено. Стори ми се малко странно. Чанинг също се опита да се измъкне, когато го запитах. Изгледа ме с неговия поглед на мъртвец, нали го знаеш? Трябва да се занимаеш и с този случай, Грейдън.

— Да, добре. Интересно. Чух за това от един техен бивш директор. Станало е преди три години. Мястото се казва Охнамулте.

— Точно това е. Както и да е, да се върнем на Чанинг. Само няколко дни преди смъртта на Дъги той му отстъпи голяма част от акциите. Даде му пет процента от своите. Извика ни и двамата, за да бъде сигурен, че и аз знам. Мотивира се с някакви измишльотини, че се чувствал неудобно от това, че Дъги получавал по-малко от него. Естествено, Дъги едва не се разплака от благодарност. Е, как ти се струва тази работа, Грейдън?

— Малко смешна — отвърна той, — просто смешна.

— Аз обаче наредих на адвоката си да ги продаде, когато пристигнат — добави тя и се усмихна.

— Но защо?

— Защото искам да огранича влиянието на Бард Чанинг в компанията и да му дам да разбере, че доста ме е развеселил. Той направо щеше да откачи.

— Тереза, ама и теб си те бива — отбеляза Грей.

 

 

Беше истински доволен, че пътят до Лондон беше дълъг. Този ден беше като една малка извънградска разходка за неговия „Харлей Дейвидсън“. Имаше доста неща, върху които трябваше да помисли. В разказа на Тереза Буут имаше известна логика, съответстваща на неговите подозрения и догадки, както и на някои факти. Точно когато Тереза му се обади за първи път по телефона, Чанинг внезапно и без обяснения се отказа от интервюто, което му беше обещал. Този факт засили увереността в професионализма му. Ако нейните разкрития или по-скоро нещата, които евентуално би му доверила, бяха изнервили Дъги дотолкова, че той се беше решил да го покани на обяд, тогава беше почти сигурно, че е имал какво да прикрие или пък да му каже. Пред Тереза Грей се постара да омаловажи значението на несъстоялия се обяд с Дъги. Каза й, че искали да обсъждат някои проблеми, свързани с бъдещето на корпорацията „Чанинг“. Така беше по-разумно и по-сигурно и, изглежда, че тя му повярва. Със съжаление трябваше също да признае, че ако Дъги е бил до такава степен обезпокоен, тогава има известна истина в твърдението на Тереза, че тя го е убила. Господи, какво ли не би дал, за да разбере онова, което Дъги щеше да му каже! Той със срам си призна, че беше посрещнал новината за смъртта му, освен с тъга и с голяма доза разочарование.

Бедният стар Дъги! Не е трябвало да бъде подлаган на такова изпитание в момент, когато животът му би трябвало да тече спокойно и без напрежение. Грей си спомни за него, за тревогата в гласа му, която се чувстваше по телефона, и му домъчня. Надяваше се, че Тери е била достойна за него в други отношения. Но въпреки всичко се чувстваше развълнуван и заинтригуван. Това състояние му харесваше най-много — да напипа някоя история, да работи върху нея, да се рови в отминали събития, да отсява истинските неща от лъжите и изопаченията и бавно, стъпка по стъпка да стига до истината или поне до част от нея — това всъщност беше най-доброто, на което би могъл да се надява. А този случай беше твърде заплетен. Бяха минали повече от двадесет години. Какво ли точно се беше случило преди двадесет години и защо Бард Чанинг все още се притеснява, когато стане въпрос за това? Или може да бъде накаран да се притесни, и то до такава степен, че да направи нещо абсолютно нетипично за него — да отстъпи част от акциите си. Грей трябваше да разбере какво е то. Щеше да постоянства, докато стигне до истината. Смяташе да започне още тази вечер с преглед на изрезките от пресата. Щеше отново да ги прегледа една по една, за да се опита да получи някои отговори от тях.

Вечерта беше прекрасна, дори шосе М-40 беше необикновено красиво. Слънчевите лъчи огряваха върволицата от натоварени за уикенда коли, пълни с хора и багаж, отправили се към пристанища и летища, с деца и майки, прибиращи се по домовете си от пикници, с бащи, които с досада се връщаха вкъщи от работа, облени в пот, с навити до лакти ризи. Той се провираше умело между редиците от коли и се приближаваше все повече до Лондон, минаваше покрай фабрики, през надлези и мостове, а накрая и по брега на Темза. Нямаше намерение да се прибира вкъщи. Изгаряше от нетърпение да се върне при своята документация, която можеше да му разкрие нещо за първите дни на корпорацията „Чанинг“. Навлезе в Ситито и се отправи към доковете. Изведнъж с кристална яснота си припомни една на пръв поглед незначителна фраза на Кирстен. „Мисля, че няма нещо, което баба Джес да не знае за всеки от нас.“