Пени Винченци
Дилемата (28)

Глава 27

Оливър не можеше да се съсредоточи. Цял ден седеше зад бюрото и в главата му непрекъснато звучаха думите на Барнаби: „Тя е бременна, пикльо такъв, с твоето бебе.“ После си представяше лицето на Кирстен, толкова отслабнало, измъчено и изненадано. Чуваше я да му казва колко прекрасно е било, когато са били заедно, виждаше тялото й, дълго и стройно. Беше толкова невероятно, че в него имаше дете. После си спомни как я целуна за последен път и си тръгна, по-измъчен и по-разстроен от преди.

Взе такси и се прибра вкъщи. Каза на наивната, загрижена и мила Мелинда, която с вълнение го чакаше, да си ляга, седна и се напи до вцепеняване. Сутринта се събуди късно. Чувстваше се ужасно, но въпреки това отиде на работа. Барнаби се обади по телефона. Беше смутен, разкаян, непрекъснато се извиняваше, готов да направи всичко, за да изкупи вината си. Направо искаше да се извини чрез вестник „Таймс“ или да сложи обява на „Пикадили“, ако така Оливър щеше да се почувства по-добре. Беше почти смешно. Накрая Оливър се улови, че сам започна да успокоява Барнаби.

Това стана в момента, когато той предложи да каже на баща си какво беше направил, да се простре по очи на земята пред него. Оливър с насмешка си помисли какво би станало с дрехите му, които винаги бяха от най-висококачествени материи.

— Всичко е наред, Барнаби, уверявам те — успокои го той. — Ще ми мине. Кирстен ми обясни. Срещнах се с нея. Аз вероятно също бих постъпил така.

— Съмнявам се — каза мрачно Барнаби. — Ти имаш друго възпитание.

В края на работния ден Оливър се чувстваше така зле и беше толкова изморен, че дори се запита дали Кирстен не изпитва същото като бременна. Обстановката в „Чанинг хаус“ му беше омръзнала. Там беше потискащо и тягостно, но никоя от фирмите, в които беше кандидатствал за работа, не му беше отговорила.

Когато Мери застана пред него и започна да му се оплаква, че пак трябва да ходи в ужасната поща на „Албемар стрийт“, той се чувстваше толкова зле, че с радост й предложи да отиде вместо нея.

— Искам да отида, честна дума. Имам нужда от малко чист въздух. Боли ме глава. От там ще се замъкна направо вкъщи.

— Добре, иди ти, щом като нямаш нищо против. Така и двамата ще можем да се приберем по-рано.

Беше стигнал станцията на метрото, когато се сети, че си е забравил сакото. Нямаше да се върне обратно, тъй като вечерта беше топла, а и вече беше започнал да се спуска по пълните с хора и осеяни с боклуци стъпала на смърдящия ад, какъвто в горещи вечери се превръщаше станцията на метрото на площад „Пикадили“. Но картата му за транспорта беше останала в сакото. Малко с нежелание и полуизкушен да си купи билет, а в такъв случай трябваше да купи още един и за сутринта, когато опашките за билети бяха ужасни, той се върна.

— Всички си тръгнаха — каза Хю. — Не би трябвало да те пускам да влезеш. Хайде, върви млади човече, и не се бави.

— Благодаря, Хю. — Оливър се изненада. Обикновено новият екип работеше до късно.

Изтича нагоре по стъпалата, влезе в кабинета, взе си сакото и вече по-бавно се върна обратно по коридора, като проверяваше джобовете си. Вратата на кабинета, който беше принадлежал на Марша, същият, който сега се ползваше от Слоън, не беше плътно затворена. Оливър предположи, че той все още е вътре. През нощта тук всичко беше по-здраво заключено и от вратите на форт Нокс^[1]. Очевидно Слоън беше излязъл за малко и щеше да се върне. Оливър чу телефона да звъни, а след това се включи и телефонният секретар. Нещо го накара да се спре и да се опита да разбере кой се обажда. Не се чуваше ясно и затова леко отвори вратата и надникна вътре. Успя да хване само края на съобщението: „… относно финансовите контакти с Швейцария, за които питахте. Утре ще имам на разположение подробностите за тях. Лека нощ.“

Самите думи не го заинтересуваха, те можеха да означават всичко или почти всичко. Вниманието му беше привлечено от тона — рязък и делови, но приятелски. Този тон му беше познат, а също и гласът. Оливър знаеше много добре на кого принадлежи.

Усети леко виене на свят, а пулсът му се ускори. Влезе в кабинета, вдигна слушалката и набра 1471. Телефонният номер, който се появи, не му говореше нищо, но той го записа на лист хартия, напъха го бързо в джоба си и изтича надолу по стълбите.

 

 

— Мамо! Бързо ела, Кити падна от прозореца…

— Какво? Джек, къде, защо… — Рейчъл и Франческа бяха в кухнята. Изскочиха бързо в коридора и видяха как Джек се плъзга доволен по парапета на витата стълба.

— Аха, хванахте ли се! — провикна се той, ухилен до уши. — Разбира се, че не е паднала. Играе си с тъпата пощенска кутия с онова симпатично, голямо и малко момиче Мери.

— Джек, това беше много лоша постъпка от твоя страна. Как можа така да ме изплашиш! — скара му се Франческа и се разплака. Рейчъл я погледна и я хвана за ръка както някога, когато беше малко момиченце.

— Хайде да се поразходим.

— Не мога — отвърна Франческа, като подсмърчаше. — На Джек може да му хрумне да започне да стреля с прашката из параклиса. Не мога да издържам повече…

— Не ми казвай, че вече чувстваш липсата на бавачката! — скара й се Рейчъл. — Мисля да отидем да намерим Ричард. Джек, ела с мен. Ама ти наистина си много непослушен.

— Това беше само шега — възмути се той.

 

 

— А сега ми кажи какво има — попита Рейчъл, след като се убеди, че Мери играе изключително внимателно с Кити в пералнята под зоркото око на сестра Агнес, която гладеше фините ленени покривки за олтара. — Има и нещо друго, освен това за Бард и Лайъм, нали? Виждам, че има.

— Да — отвърна Франческа, — но не мога да ти кажа какво.

— Защо да не можеш? Явно имаш нужда да поговориш с някого. Вижда се, че това те измъчва. Няма да кажа на никого, а може и да ти помогна.

— Никой не може да ми помогне — отвърна с въздишка Франческа.

— Франческа, каквото и да е то, аз няма да те укоря. Каквото и да си направила, винаги ще бъда на твоя страна. Майките са за това. Хайде, кажи ми.

 

 

Тази сутрин Дейвид Слоън, който сега водеше разследването на корпорацията „Чанинг“, се обади по телефона на Бард и го помоли да дойде, за да поговорят отново по някои въпроси, които вече бяха обсъждали. Особено го интересуваха два от тях — благотворителният фонд в Холандските Антили и покупката на две особено големи партиди акции на фирмата само преди месец.

Бард отвърна малко рязко, че не би могъл да му даде каквато и да било информация за дейността на своите акционери, но въпреки това Дейвид Слоън настоя да се видят, ако има свободно време. Бард отговори, че за съжаление разполага с доста такова време.

Както обикновено Дейвид Слоън проведе разговора в собствения кабинет на Бард. За да разведри атмосферата, започна с това, че според него Бард наистина е трябвало да нареди да сложат пътека на стълбището или може би да го махне и да постави на негово място асансьор, тъй като това би било по-ефикасно от търговска гледна точка. Но тъй като забележките му явно не бяха посрещнати с ентусиазъм, разговорът не започна твърде оптимистично.

Когато свършиха, Дейвид Слоън извика секретарката си и я попита дали е готова предварителната документация по „случая Чанинг“, включително официалните показания, които Чанинг трябваше да даде собственоръчно в писмен вид с най-големи подробности. След това вдигна слушалката и набра номера на Отдела за сериозни финансови измами.

 

 

Сенди, която все още следеше с интерес цялата ситуация, минаваше с куп хавлиени кърпи в ръце покрай кабинета на Бард малко след като той се беше върнал. Тя не беше от хората, които обичат да подслушват, но се спря пред вратата, когато го чу да говори ядосано на висок глас.

— Не мога да разбера, Пийт — казваше той, — тези хора като че ли са някакви ясновидци. Как можаха да се доберат до всичко за толкова кратко време? Ще дойда при теб, за да не говоря по телефона. Очевидно пропускаме нещо…

„Още едно малко сведение, което можеше да предаде на Колин“, помисли си Сенди и се забърза към сушилнята, когато чу Бард да оставя слушалката. Вече й беше казал, че има вероятност да бъде извикана за свидетел в някое разследване. Идеята й хареса.

 

 

Оливър нямаше представа как да постъпи. Чувстваше, че би трябвало да разговаря с Бард, но не знаеше какво да му каже. Това, което беше установил, беше твърде незначително, а последиците можеха да бъдат доста неприятни. Ако занимаващите се с разследването счетоводители получаваха подробна информация по неофициален и дори таен път, и то от някой добре запознат с работите на компанията, това означаваше, че разследването е стигнало до фаза, която в най-добрия случай можеше да бъде определена като деликатна. Оливър не беше глупак, нито наивник. За времето, което изтече, му ставаше все по-ясно, че счетоводителите търсят нещо повече от едно обикновено описание на имуществото на компанията и отчет за нейните печалби и загуби. Въпреки това му беше трудно да каже на Бард Чанинг, който във всички случаи го изнервяше до крайност: „Виж какво, трябва да знаеш, че някой, на когото имаш доверие, те предава.“ Ако Чанинг беше честен и нямаше нищо за криене, нямаше и за какво да го предава. Но за него Чанинг беше нещо повече от шеф — дължеше му много и какво толкова щеше да стане, ако информацията се окажеше невярна. Едва ли щеше да го убие за това. Е, може би… Ако в крайна сметка се окажеше, че е сбъркал, че всичко е наред и има съвсем резонно обяснение за това, което ставаше, тогава добре. Щеше да си посипе главата с пепел, но нямаше да го преживее кой знае колко, защото в момента си имаше други проблеми. Сутринта Бард беше дошъл в „Чанинг хаус“, за да разговаря със Слоън. Нямаше впечатлението, че разговорът беше преминал гладко. Оливър не харесваше Слоън. Той се отнасяше към него любезно, но и с нескрито презрение.

Реши да отиде на обяд и да пийне две чаши вино, за да набере кураж, преди да се обади в дома на Чанинг. Никога не беше използвал домашния му телефон, въпреки че го знаеше. Никога не се беше осмелявал да го направи.

 

 

Грей не можеше да повярва, че е бил толкова глупав да не се сети за нея още преди, че беше я възприемал за това, което изглеждаше на пръв поглед, а то беше толкова очевидно: старите приятелки винаги знаеха всичко. Неимоверно лоялни, те бяха готови да отидат на кладата заради босовете си. И, разбира се, тя беше наясно с всичко. Беше видяла, беше чула всичко. Тя беше идеалният съучастник — дискретна, малко старомодна, въплъщение на почтеността. Дори Бард Чанинг да беше дал обява, че търси някой да му помогне в тази работа, нямаше да се намери по-подходящ от нея. Тя беше като дървения троянски кон. Той можеше да я изпраща, където си поиска и на никого нямаше да му мине през ум да я разследва, да види в нея нещо повече от това, което изглеждаше. А тя очевидно си вземаше наградите. Няколко телефонни обаждания във фирмите пак в най-оживения час показаха, че на нейно име има две банкови сметки и дял от акции. Хитрата дърта лисица! Изведнъж тя израсна значително в очите на Грей. А освен това щеше да бъде великолепно допълнение за материала му. Но все още му предстоеше да се увери със сигурност, че в „Робинсън и Уедърил“ знаят за нея.

Беше тръгнал на среща с Шели в ресторанта, който тя му беше посочила, когато й се обади с покана да обядват заедно. Казваше се „Ла Капанина“ и за Джърси беше това, което според Грей беше „Капри“ за Лондон. Ресторантът беше пълен с хора, облечени в скъпи дрехи, които ядяха скъпи, добре поднесени ястия.

Когато пристигна, Шели вече го чакаше и пиеше шампанско.

— Знаех, че ще ми предложиш същото — каза тя и му се усмихна.

Беше облечена от главата до петите в бледорозова коприна, а тъмната й коса, сресана на път по средата, се спускаше върху раменете. Изглеждаше великолепно и Грей се запита, и то не за първи път, как бе могъл да отклони поканата й за вечеря.

— Здравей — каза той и седна срещу нея. — Много мило от твоя страна.

— Това, че пия шампанско ли?

— Е… че дойде да се видим. И при такова кратко предупреждение. И аз ще пийна чаша от това — каза той на келнера, като посочи шампанското. — Нека и да поръчаме, защото, като започна да говоря, мисля, че няма да мога да спра.

— Звучи интересно — каза Шели. — Опитай от агнешкото. Приказно е.

Грей, на когото не се харесваше употребата на думата „приказно“ в такъв контекст, потисна желанието си да й го каже и си поръча агнешко, защото не искаше в никакъв случай да я разочарова. За предястие поръча „капричо“.

— Добре — каза тя, — разкажи ми какво се случи.

Той й разказа, като се стараеше да говори тихо. От време на време гласът му се извисяваше за миг и след това пак стихваше. Спря за малко само когато донесоха „капричото“, приготвено по великолепен начин, с най-фин зехтин и точно толкова лимон, пипер и пармезан, колкото беше необходимо. Почувства, че трябва да му отдаде дължимото, макар и за кратко.

— Е — подкани го любезно Шели, когато той свърши, — звучи ми много вълнуващо.

Той почти се разочарова, като видя, че тя няма намерение да седи будна цялата нощ и да размишлява за това, което й беше разказал. Но след това си припомни, че подобна реакция би могла да се очаква от всеки, който не беше запознат добре с Бард Чанинг, историята на неговата необикновена компания и Марша Грейнджър с нейната прословута официалност и способност да обезкуражава всички посетители.

— А сега се нуждая от помощта ти — каза Грей.

— Ще се опитам — отвърна тя, след като преглътна солидно парче агнешко. — Казах ти, че е приказно, пали?

— Да, направо вели… приказно.

— И така, какво искаш да направя?

— Първо, познаваш ли някой в „Робинсън и Уедърил“?

— Ами няколко души — отвърна предпазливо тя. — Най-вече Дерек Робинсън. Но, Грей, аз те предупредих…

— А някоя от секретарките?

— Не, не познавам никоя, с изключение на Нанси, личната помощничка на Дерек. А, и Морийн от „Личен състав“. Опасявам се, че няма да мога да ти помогна много.

— Напротив — каза Грей, — точно това исках да чуя от теб.

 

 

Джеки Мортън, която работеше за един от по-младшите адвокати в „Робинсън и Уедърил“, точно завършваше първата част от преписа на много сложен нов договор за покупка на голяма и скъпа къща близо до залива Були, когато телефонът иззвъня. С всяко иззвъняване тя го ругаеше все по-яростно, а това ставаше често, защото нейният началник й беше казал, че го иска да бъде готов в 4 часа за срещата си с един клиент, а вече беше 3:15. Още повече, че й беше дадено твърде недвусмислено да разбере, че босът й не е много доволен от нейната работа и че дори беше намекнал за възможността да се окаже в още по-незавидно положение, ако не успее да предаде всичко в срок този следобед.

— Да? На телефона е Джеки Мортън.

— Здравейте — каза колебливо един глас с типичен ирландски акцент. — Питам се дали бихте могли да ми помогнете? Забъркала съм се в страхотна каша и не знам какво да правя.

— Ще се опитам — отвърна Джеки, — но съм много заета.

— Това няма да ви отнеме и минутка. Просто исках да се уверя в един адрес. Извинете ме, нали вие сте секретарка?

— Да, секретарка съм — отвърна Джеки, като се питаше колко ли още ще продължи всичко това. — Секретарка в „Робинсън и Уедърил“.

— Това се казва късмет — зарадва се гласът, — защото сигурно ще разберете колко съм затруднена. Между другото, името ми е Мери, Мери О’Хейгън. Работя за „Грийнхилс“. Предполагам, че я знаете.

— Не мисля. А освен това и аз съм изправена пред доста труден проблем — каза Джеки, обзета изведнъж от колегиална солидарност.

— Имам да преписвам един дълъг договор и нетърпелив началник, който го чака за среща в четири часа.

— Бедната. Не можете да си представите колко ви съчувствам. А какво ще кажете за моя проблем? Ужасно спешно трябва да напиша писмо, нали знаете как ги искат? Винаги ужасно бързат. Извинявайте, как ви беше името?

— Джеки.

— Да, разбира се. Ужасно съжалявам бедните женици на тези мъже, Джеки. Вие как мислите? Господи, никога няма да се омъжа. Та колко дълъг е договорът?

— Седемнадесет страници, а аз съм преписала само дванадесет.

— О! Но това е почти невъзможно. Не е честно. Те просто не си дават сметка. Е, обещах да не ви бавя. Малко стрелям на сляпо, но все пак реших, че си струва да се опита. Да не би вашият бос да се занимава с работите на фирмата „Драб“?

— Да — каза след известно колебание Джеки. — Да, мисля, че се занимава.

— Вижте какво, Джеки, госпожа Грейнджър… госпожа Марша Грейнджър, нали я знаете, тя пристига утре в Джърси. А аз трябва да предам едно писмо в хотела й, за да я чака, когато пристигне. Човек би казал, че е пълно със скъпоценни камъни от короната на кралицата. Но шефът излезе и не ми каза името на хотела. Помислих си, че може би ще е „Л’Оризон“, но от там ме уведомиха, че не я очакват, затова предположих, че е „Лонвил Манор“, но може и да е „Уотър Едж“ и дори „Гранд“. Но ако сбъркам, ще трябва да вървя при дяволите. Имате ли представа къде ще отседне?

— Не, никаква. Може би началството знае, но…

— А можете ли да ми кажете със сигурност, че наистина пристига утре? Това все пак ще е нещо. Ако имам на разположение един ден, все някак ще успея да си вържа гащите. Нали се сещате какво имам предвид, Джеки, госпожа Грейнджър…

— Не, не се сещам, а и наистина трябва да свърша с преписа на този договор…

— Да, естествено. Разбирам, че не можете да си пилеете времето с моя проблем. О, дойде ми наум една идея. Можете ли да ми дадете адреса й в Лондон? Ще се обадя на секретарката й и ще питам нея, вместо да досаждам на вас. Ще ми направите ли тази услуга, Джеки?

— Трябва да погледна в папката, сигурно ще отнеме малко време. Аз дори не си спомням… почакайте за минутка…

Настъпи продължително мълчание. Джеки взе молив и лист и отиде да се рови в папките на „Драб файненшъл сървисис лимитид“. Почувства се малко неспокойна, защото знаеше много добре, че не би трябвало да го прави, че всяка информация за клиентите е абсолютно поверителна, но й беше толкова омръзнало да й се карат, да я карат да работи в обедната си почивка и да й връщат преписите за преработка, че вече не й пукаше. Ако не я одобряваха и искаха да я уволнят, нека да го направят. Дори щеше да им е благодарна.

Върна се при телефона.

— Ало? Ето го. Адресът е „Фрогнал Райз Корт“, 4, Суис Котидж, Лондон, НВЗ, а телефонът — 0171-787-9187.

— О, Джеки, не знам как да ви се отблагодаря. Някой ден ще ви се отплатя за услугата. Спасихте ме. Това е адресът на госпожа Марша Грейнджър от „Фолкстоун тръст“, нали?

— Да, така е — отвърна Джеки. — Не „Фолкстоун тръст“, не беше така. Една минутка… да, „Сендстоун Тръст“. А сега, моля да ме извините…

— Знам, че имаше „камък“^[2] в него. Да, разбира се, затварям и ви желая успех с вашия договор, Джеки. Ще ви стискам палци.

— Благодаря — отвърна Джеки.

Когато остави телефона, изведнъж си даде сметка, че никога не беше чувала за фирма на име „Грийнхилс“. Но сега имаше по-належащи неща, за които да се безпокои. Беше вече три и двадесет и пет, а на страница тринадесета имаше нещо абсолютно нечетливо и нямаше никой, когото да попита.

 

 

В стаята на Грей Таунсенд в хотел „Двете градини“ Шели Болейн остави слушалката и победоносно му се усмихна.

— Не бях ли страхотна, а? — попита тя все още с ирландския си акцент. — Не съм ли истинска актриса?

— Да, безспорно — съгласи се Грейдън.

— Това означава ли, че той вече ти е в ръцете?

— Деветдесет и девет процента, да. Това беше най-важното парче в мозайката. С него всичко останало придобива смисъл.

— И какво ще правиш с оставащия един процент?

— Ще се моля и внимателно ще си подбирам думите.

— Това не ми говори кой знае колко много — каза тя.

— Няма значение — успокои я Грей.

Шели се върна за около час при нещастния си шеф, а Грейдън извади портативния си компютър и започна да сглобява историята си. В момента се чувстваше така, сякаш можеше да се справи с всичко — да ходи по вода, да лети във въздуха, да проговори дори на китайски. Чувството му за безкрайно щастие се подхранваше от някои откъслечни фрази, които продължаваха да звучат в ушите му: „О, да, Марша е много добра, идва тук от години… наема една малка вила близо до Сейнт Питър… Не съм ли истинска актриса… Да, госпожо Грейнджър, веднага ще ви изпратим банковия отчет…“ Мислите му, фактите и структурата на материала, които от дълго време се блъскаха безпомощно в главата му, изведнъж се превърнаха в стройни, смислени изречения, в абзаци и отделни части. Цитатите просто изникваха в паметта му, а въпросите намираха своите отговори. Като че ли материалът, който пишеше, се диктуваше от някой друг — на екрана всичко излизаше съвсем естествено и логично. „Толкова е лесно — мислеше си без следа от скромност той, — става направо страхотно.“

Подкупи, корупция, вътрешни машинации — тук имаше всичко. Почувства се съвсем сигурен в достоверното звучене на написаното. Информацията, която беше успял да събере, беше безупречна, беше си подготвил добре домашното. Но адвокатите сигурно щяха да четат всичко това през лупа. „Истината не е най-важното — му беше казал някога един главен редактор, — по-важното е дали може да бъде отречена. Не е достатъчно да знаеш, че нещо е вярно. Трябва да можеш и да го докажеш.“

Той можеше да го докаже или почти беше в състояние да го направи. Разполагаше със снимката от другото превъплъщение на Марша Грейнджър в школата за летци любители, имаше и запис от разговора с Клайв Хопкинс.

Единственото нещо, което му оставаше да направи, а то беше много важно, бе да отиде и да разговаря с Бард Чанинг. Налагаше се. Засегнатите имаха право на отговор. Ако изобщо пожелаеха да разговарят. Обикновено те отправяха заплахи за съдебна разправа и ако решаха да го направят, неизбежно се стигаше до много мъчителен процес, особено ако човекът, когото си засегнал, ти е симпатичен. А той харесваше Бард Чанинг. Не можеше да не го харесва, защото беше с въображение, умен и дързък. Продължаваше да се бори, не хленчеше и не се предаваше. Вярно, сега Грей знаеше, че Бард е измамник, но според собствените му критерии, не чак толкова голям. Ако го сравнеше с пиян шофьор, блъснал и убил някого, или пък с изнасилван, или баща грубиян, малтретиращ детето си, човек, укрил няколко милиона, не му се струваше толкова лош.

Грей позвъни на главния си редактор и му каза, че е готов с материала.

— Ако успея да свърша всичко, можем да го пуснем още тази неделя. Ще говорим, когато се върна. Не искам да изгърмим патроните напразно. Голяма работа е, Дейв, от него става водещ материал или най-малко втори водещ материал, започващ от първа страница, естествено, с вътрешно продължение…

— До петък трябва да знам със сигурност, Грей. Не мога да държа толкова голямо празно място безкрайно дълго.

— Дейв! За бога. Както казваше първият ми главен редактор, това е вестник, а не животно.

— Да, но главният редактор съм аз и ще я карам както намеря за добре… Довиждане Грей, ще говорим утре.

Едва когато разбра, че е изразходвал всичките си пликчета с чай, той погледна часовника си и видя, че е пресрочил почти с час времето, в което беше обещал да се обади на Шели.

 

 

Рейчъл реши да отиде направо пред къщата на Бард. Това беше единственият начин — трябваше да го издебне из засада. Знаеше, че той е в къщата си в Лондон. Ако го нямаше в момента, щеше да го почака. И ако й се удадеше възможност, щеше да си послужи с някой от похватите на онази икономка.

Тя остави Франческа и децата на грижите на игуменката и обясни на Франческа, че трябва да отиде в Лондон при зъболекаря си. Каза, че отдавна имала час за оправянето на една коронка, която през последната седмица й падала на два пъти, а тъй като била отпред, ако я загубела, щяла да прилича на вещица — нещо, което не можела да си позволи. Обеща да се върне около обяд на следващия ден.

Знаеше, че Франческа ще й повярва. Суетността на Рейчъл беше пословична. Тя на няколко пъти се пошегува с майка си по този повод, докато я караше с колата до Оухемптън, за да хване влака. Подметна й, че зъбните проблеми могат да се окажат заразни. Сега нейният зъб беше добре и само понякога я наболяваше леко, за да й напомни за себе си, но тъй като споменът за зъбобола и беше непосредствено свързан със сексуалното удоволствие, което изживя с Лайъм тогава, тези напомняния не й бяха неприятни.

Рейчъл пристигна на гара Падингтън към четири часа следобед и направо взе такси за Хамилтън теръс. Но личният автомобил на Бард — един „Астън Мартин“, не беше отпред. „По дяволите — ядоса се Рейчъл. — Може би пък нямаше да се забави много.“

Тя се изкачи по стълбите и натисна звънеца. На вратата се показа Сенди.

— О, госпожо Дънкън Браун, добър ден. Госпожа Чанинг не е тук и…

— Знам къде е госпожа Чанинг — отвърна рязко Рейчъл. — Благодаря. Искам да се видя с господин Чанинг.

— И той не е тук, а и не знам кога ще се върне…

— Нареди ли ви да му приготвите вечеря? Предполагам, че това е едно от задълженията ви и то може да ви даде някаква представа дали ще се върне.

— Да, той каза, че ще се върне за вечеря — отвърна Сенди и я изгледа вече не толкова любезно. — Но това може да бъде по всяко време. Господин Чанинг не спазва стриктно тези неща.

— Е, аз пък ще го почакам — уведоми я Рейчъл. — Нищо няма да ми стане. Барнаби тук ли е?

— Не, замина за два дни. Господин Чанинг очаква ли ви?

— Не. Предполагам, че ако ме очакваше, щеше да бъде тук. Той е много любезен човек, не сте ли съгласна?

— А… да, съгласна съм.

— Чудесно. Ще ви помоля за малко чай, Сенди. Харесвам „Ърл Грей“. Намира ли ви се и някоя краставица?

— Краставица? Да, мисля, че имам.

— Много добре. Много обичам сандвичи с краставици. Можете ли да ми донесете един-два? А, и обелете корите, моля ви.

Тя се настани в гостната. Стаята не беше оправена и беше малко занемарена. Очевидно Сенди се възползваше от отсъствието на Франческа, знаейки, че Бард едва ли ще забележи, камо ли пък да се позаинтересува.

Когато Сенди донесе подноса, Рейчъл я посрещна любезно усмихната.

— Колко мило от ваша страна. Скъпа, не исках мляко, а лимон. Нали няма да имате нищо против да донесете малко? А, Сенди, забелязах, че тези цветя са започнали да вехнат. Ето онези там. Сигурна съм, че не бихте искали господин Чанинг да го забележи. Можете да им сложите вода още сега, това няма да ми пречи. Ако бях на ваше място, дори бих поръчала свежи. А, и тези завеси като че ли не са завързани както трябва. Да ви помогна ли да ги оправите? Няма да е зле да минете с една прахосмукачка и килима, преди да се е върнал господин Чанинг.

 

 

Бард се върна след един час. През това време имаше няколко обаждания по телефона и едно от тях очевидно беше за Сенди, защото тя разговаря дълго. Нямаше съмнение, че използва много телефона, за да води лични разговори, и сигурно трупа огромни сметки.

Рейчъл го чу как влезе и хвърли нещо в коридора. Вероятно беше дипломатическото му куфарче. После отиде в кухнята. Чу Сенди да му казва нещо. Тогава той влезе. Погледна я някак предпазливо и същевременно дръзко. Често беше забелязвала подобен израз на лицето на Джек.

— Здравей.

— Здрасти, Бард.

— Ако си дошла да се видиш с Франческа, трябва да ти кажа, че я няма.

— Знам. Току-що се разделих с нея.

— О! — Настъпи мълчание, след което той каза: — Предположих, че може да е дотичала при теб, без съмнение с някоя сърцераздирателна история. Е…

— Не, Бард. Не е имало никаква сърцераздирателна история. Да оставим тази тема. Изглеждаш ми много изтощен, човече. Ще накарам Сенди да ти приготви нещо. Какво ще кажеш за един омлет. Нищо не повишава нивото на кръвната захар така добре, както омлетът. Сенди, направете един омлет на господин Чанинг. Със сирене ли го предпочиташ, Бард, или с домати? Искаш ли и нещо за пиене? Не. Е, тогава поне бутилка „Перие“. Аз също бих пийнала малко минерална вода. Може ли да донесете още малко „Ърл Грей“, скъпа, и още от същите сандвичи. Превъзходни са. Трябва да се освободиш от нея — каза Рейчъл, докато сядаше на канапето и му даваше знак с ръка да седне до нея. — Ужасна е. Знаеш ли, че тя е разпространила тази работа за Франческа и сина ти? Колко забавно. А и къщата прилича на кочина.

— За бога, Рейчъл, не съм дошъл тук, за да ме съветваш как да постъпвам с персонала си. Собствената ти дъщеря ми причини много по-голяма мъка.

— Не по-голяма, отколкото ти на нея — отвърна Рейчъл, — но не съм дошла за това. Нито пък, за да обсъждаме брака ти. Идвам да ти направя едно предложение.

Тя се изправи, отиде до прозореца, погледна навън, обърна се и му се усмихна с най-лъчезарната си усмивка:

— Готова съм да ти осигуря алиби. Бард. И то с удоволствие.

 

 

— Тук е хубаво — каза Джек на Франческа. — Искам да остана завинаги. — Току-що се беше върнал от събиране на яйца с Ричард. — Можем ли сега да отидем на плажа? Ще покарам сърф. Барнаби ми разказа как става. Знам как да го правя.

— Можем да отидем на брега, но няма да има никакъв сърф — предупреди го Франческа. — Не и днес. С теб трябва да има някой по-голям, за да ти покаже.

— Можем да вземем Ричард или Мери. Харесвам Мери. Тя е върхът.

— Мисля, че нито Ричард, нито Мери умее да кара сърф, но можем да отидем на брега — съгласи се Франческа. — На Кити ще й хареса.

— И тя ли ще трябва да дойде?

— Да, и тя.

— Добре де, добре. А можем ли все пак да вземем и Мери с нас? Ще й покажа как се правят скокове във вода.

— Джек, не можеш да правиш скокове в морето. Няма откъде да скачаш.

— Има скали.

— Е, да — съгласи се Франческа.

Минаха с колата през селото и се спуснаха по тесния път към брега. Мери седеше отзад и държеше Кити за ръка. Усмихваше се на Франческа всеки път, когато се обърнеше. „Наистина е много мила“, помисли си тя. Забеляза, че носът й тече, и й подаде хартиена кърпичка. Мери много внимателно си избърса носа и мушна кърпичката в ръкава си.

Когато стигнаха края на селото, минаха покрай голяма, доста красива къща от сив камък. Издигаше се над пътя. По средата на високата тухлена стена имаше много хубава порта от ковано желязо, по която се виеха рози. Изглеждаше запусната. На стъпалата, които водеха към портата, седеше възрастен мъж, който си бършеше веждите, огрян от силното следобедно слънце. „Бедният старец — помисли си тя. — Сигурно е градинарят. Не е време за работа.“

По дюните към брега водеше обрасла с прещип пътека, която се жълтееше на фона на синьото небе. Франческа извади количката от багажника. Джек и Мери започнаха да я бутат, тя затъваше все по-дълбоко в пясъка, но те така се стараеха, че не й даваше сърце да ги спре. Плажът всъщност беше само едно малко заливче, но приливът се беше оттеглил, а това беше големият атлантически прилив и мокрият пясък се простираше навътре, блестящ като разтопено сребро на слънцето. Беше много горещо, но скалите хвърляха дълги сенки, под които можеха да се скрият. В тях имаше пещери за проучване. Франческа се загледа към морските вълни, които се търкаляха безспирно една след друга, видя виещите се над тях чайки и наредените една до друга скали, които се простираха, докъдето стигаше погледът й. Почувства топлината на пясъка под краката си, облиза устните си и усети вкуса на морска сол. Мери и Джек правеха замък или по-скоро Мери го правеше под командата на Джек.

— Много е висок — викаше той. — Много е висок. Направи го по-широк. Не, по-широк. Копай по-бързо. — Много й напомни за баща му.

Тя занесе Кити до водата и топна крачетата й в нея. Кити изпищя, засмя се и почна силно да рита. Водата беше студена и много прозрачна. Малък пасаж рибки се стрелкаше насам-натам. Франческа се почувства спокойна и почти щастлива. Харесваше морето. То я караше да се чувства силна, а това й беше нужно. Може би трябваше да дойде да живее тук, както беше казал Джек.

Върна се при него и Мери. Бяха се уморили от замъка и сега копаеха тунел.

— Ще го изкопаем чак до манастира и ще пропълзим по него — каза Джек.

Мери енергично закима с глава.

Франческа остави Кити на пясъка и тя веднага започна да го яде.

— О, недей. Хайде, ела да седнеш на коляното ми. Ще ти дам нещо за пиене.

Тя се загледа как Кити жадно пие от биберона. Малкото й личице се беше намръщило от напрежението. Помисли си колко добре изглежда сега, загоряла и понапълняла. Разбира се, беше все още твърде рано да се каже, но може би господин Лаудър да излезе прав с предпазливо изразената надежда, че дупката в сърцето й може да се затвори сама с течение на времето.

Мери взе бебето и го отведе малко встрани по брега, като му говореше. Франческа я наблюдаваше, облегната на скалите. Беше толкова хубаво, че бавачката я нямаше и беше сама с децата. Вероятно от тук нататък така щеше и да бъде, фалиралите хора обикновено нямаха бавачки.

Лошото беше, че в секундата, когато останеше по-свободна, дилемата й се връщаше отново с цялата си болезненост и смазваща тежест. Продължаваше да чува гласа на Лайъм, който й казваше, че не трябва да го прави, че ако Бард наистина я обича, никога нямаше да поиска подобно нещо от нея. Той беше прав. Това беше абсолютно вярно. Франческа знаеше какво си помисли майка й — че трябва да направи това, което Бард я беше помолил. Без съмнение Рейчъл би го направила. Разбира се, не го каза, но изгледа Франческа със сините си очи и само промълви:

— Бедният човек, бедният човек.

Въпреки че след това прегърна Франческа и й каза, че страшно я съжалява, че не може да си представи по-ужасна ситуация, в която би могла да се озове една жена, беше съвсем очевидно какво всъщност си мислеше. Но майка й беше по-смела от нея и не чак толкова болезнено честна.

 

 

Гласът на Шели прозвуча малко хладно, когато Грей най-после й се обади.

— Значи вече не ти трябвам и можеш да ме държиш да те чакам цял час — каза тя на шега, но очевидно не й беше приятно.

— Шели, съжалявам. Просто се обърках от всичко това. Трябваше да звъня на главния редактор и да направя още безброй неща.

— Няма нищо — отвърна тя. — Радвам се, че можах да ти услужа.

— О, господи, съжалявам — извини се отново Грей. — Аз съм един кретен. Просто не знам какво щях да правя, ако не беше ти. Беше страхотна.

— Радвам се да го чуя — каза с по-нормален тон Шели.

— Добре. Искаш ли днес да отидем на вечерята, която ти отказах миналата нощ? Можем да отидем пак в онзи хубав хотел. Ще ми бъде много приятно.

Настъпи мълчание, след което тя тихо каза:

— Не, съжалявам, Грей. Току-що бях поканена на вечеря от друг човек. — Последва нова пауза и тя добави: — Но много се радвам, че всичко мина така добре за теб.

— Да, благодаря. Ако някога дойдеш в Лондон…

— Не се безпокой. Веднага ще дотичам при теб. Нали имам визитната ти картичка. — Тя пак го каза с ирландския си акцент и се засмя: — Довиждане, Грей. Желая ти късмет.

— Благодаря — отвърна той и затвори телефона.

Изведнъж се почувства потиснат, след като съвсем ясно си представи Шели в панталони и памучен пуловер как шляпа в локвата върху скалата, а красивото й лице с формата на сърце му се усмихва. Този момент, макар и незначителен, беше твърде симптоматичен за всичките му връзки с жените и способността му да ги разрушава със своята безразсъдност, егоизъм и чиста глупост. Може и да беше добър журналист, може и да умееше да си служи чудесно с думите, имаше изтънчен вкус и много го биваше да прави разни сосове, но когато се стигнеше до емоционални въпроси, си беше чист тъпанар, както би се изразила Кирстен. Пред него се откриваше бъдеще на един изрядно облечен, много стилен и много самотен човек и той не виждаше изход от това положение.

Въздъхна и се опита да върне мислите си към полета, към победоносното настроение, което го беше обхванало само преди час, но не успя. Дори перспективата да сложи името си под материал, който един журналист има шанс да напише само веднъж в живота си, не го въодушеви.

 

 

„Господин Чанинг, обажда се Оливър Кларк. Много се извинявам, че ви безпокоя, но има нещо, за което бих искал да поговоря с вас. Не съм на работа. Може би ще ви се обадя тази вечер. Благодаря.“

Имаше и второ, почти идентично съобщение. Бард погледна с досада телефонния секретар. Това пък какво е сега? Сигурно иска да знае какво ще стане с работата му. Без съмнение пак ще ми се обади.

Той и Рейчъл бяха в кабинета му и вратата беше затворена. Не искаше да разговаря с нея в гостната.

— Не е трябвало да ти казва — продължи Бард. — Не е имала право.

— А ти си нямал право да го искаш от нея.

— Да, знам, но аз съм съвсем отчаян.

— Виждам. Моето предложение е съвсем сериозно. Аз съм много добра лъжкиня, а Франческа не е.

Той замълча за момент и после каза:

— Не, не мога да искам това от теб. Основанията ти да го направиш са много по-малки.

— Затова пък на мен хората ще ми повярват повече.

— Все пак не виждам защо ще го направиш — каза той.

— Да речем, по същите причини, поради които и тя би го направила — за да ти помогна, да спася семейството, децата, а също и… — тя се поколеба.

— И какво?

— Не мога да спра да се надявам, че ако успееш да се измъкнеш от цялата работа и да спасиш нещичко, ще можеш да ми помогнеш.

— Аха — кимна Бард и почти се усмихна. — Значи сега вече сме наясно. Имаш мотив. Услуга за услуга. Е, така се чувствам малко по-добре.

— И така, кога го направи… телефонното обаждане? Къде беше, когато се обади?

— Във фирмата. Беше в четвъртък, преди банкрута. Но беше късно. Всички бяха излезли. Абсолютно глупава постъпка от моя страна, предизвикана от чиста паника. Трябваше да изляза навън и да се обадя отнякъде другаде.

— Или изобщо да не го правиш.

— Е, да, безспорно. Рейчъл, искам да ме разбереш защо го направих. Паникьосах се, паникьосах се и поисках да спася нещичко. Не толкова заради мен, колкото за Франческа и децата. Абсолютно престъпна глупост. — Той се усмихна. — Наистина престъпна. Но ти като че ли не се стряскаш от това. От факта, че имаш за зет един измамник.

— Аз съм прагматичен човек — отвърна тя рязко. — Освен това „измамник“ е твърде силна дума, прекалено силна. Много добре ми е известно как стават тези работи. А също и какво може да причини паниката: как цялата поредица от събития могат да те докарат до нея. Все пак се питам… Не, няма да питам повече. Колкото по-малко знам, толкова по-добре.

— Господи, ама на теб наистина са ти ясни тези неща.

— Бард, разбира се, че са ми ясни. Нали вече съм преживяла всичко това?

Той не каза нищо, а само замислен я изгледа.

— Колко ще загубиш? — попита го тя.

— А, много. Не всичко, разбира се. Тази къща се води на името на Франческа. Така че ще си остане.

— Но тя е…

— Е — каза той безгрижно, — би могла да я продаде. — После въздъхна: — Няма да те питам как се чувства тя сега. Аз самият не знам какво чувствам. Господи, помогни ми… Отначало мислех, че никога няма да й простя и никога няма да поискам да я видя, нито да чуя за нея. Но сега не съм съвсем сигурен.

— Предполагам, че е било ужасно мъчително за теб — каза Рейчъл. — Сторила е нещо направо отвратително. А и Лайъм също.

— Бих искал да го убия. Ако влезе тук сега, ще го направя. Знам го.

Рейчъл го погледна и се опита да си представи как се чувства той, но не успя.

— Е, да — каза тя накрая, — но не може да му се отрече, че е много ловък. Издебнал е Франческа в момент, когато е знаел, че тя е много уязвима.

— Мисля, че това не е основателно оправдание — отвърна сухо Бард.

— Разбира се, че не е. Не мога и не искам да я оневинявам. За мен това, което е направила, е наистина шокиращо.

— Наистина ли, Рейчъл? — В гласа му се долови някаква нотка почти на облекчение. — Така ли мислиш?

— Да, разбира се — отвърна тя. — Много е шокиращо. Може да съм й майка, но не се заблуждавам относно нея. Това, което е направила, е абсолютно необичайно за нея. Тя е ужасно честен човек. Сигурна съм, че не го е направила, без да изпита болка.

— Надявам се, че е било така — каза той и я изгледа мрачно.

— Аз все пак мисля, Бард, че останалите фактори — това, че се е чувствала нещастна, че е била под напрежение, а и държанието на Лайъм, го обясняват донякъде. Не я извиняват, разбира се. Но все пак така човек малко по-лесно би могъл да й прости.

— Малко. Може би.

— Или поне да си го обясни — каза Рейчъл. — Има огромна разлика между двете неща. От собствения си опит мога да кажа, че с течение на времето, едното води до другото.

— Опасявам се, че в този случай ще трябва да мине доста дълго време — заяви Бард и въздъхна. — Но да, вероятно си права. Ти си умна жена, Рейчъл.

— В живота си трябваше да се примиря с много неща и да прощавам. Научих се да бъда прагматична. Това ти е известно.

— Да, известно ми е. — За първи път Бард й се усмихна. Усмивката му беше малко измъчена и мрачна, но все пак беше усмивка. — Аз обаче имам собствена теория за цялата работа. Мисля, че това е преднамерено планирано деяние от страна на Лайъм. Един саботаж, един вид отмъщение за всичките злини, които според него съм му сторил. Мисля, че той просто си е поставил за цел да я прелъсти. Още повече, че както ти казваш, бил е наясно, че е уязвима.

— Бард, никой не може да бъде толкова коварен. Не го вярвам.

— Лайъм може. Повярвай ми. Разбира се, той никога няма да го признае, но аз мисля, че е така. Не би се спрял пред нищо, абсолютно пред нищо, за да ме уязви. Подозирам, че той никога повече няма да се обади на Франческа. А това ще докаже подозренията ми.

— Боже господи! — възкликна Рейчъл и млъкна.

— Знаеш ли кое е най-лошото от всичко? — попита изведнъж той. — Не че е спала с него. Лошото е, че се е влюбила в него и са били близки, че са разговаряли. Това ми е почти непоносимо. Мисълта какво може да й е разказал за мен, за това, че двамата са си говорили за мен… и… О, господи! — Изведнъж той замълча и върху лицето му се изписа ужас. — Нали не мислиш, че тя може да го е споделила с него — каза едва чуто той, — да е споделила това, което я помолих да направи.

— Не — отвърна Рейчъл. — Не мисля. Сигурна съм, че не го е направила. Съвсем сигурна съм.

— Да, но на теб е казала.

— Аз съм й майка. Това е различно. Тя ми се доверява напълно.

— Бих искал да съм сигурен — каза той. — Защото, ако той знае, аз съм свършен.

— Е, не би могъл да те мрази чак толкова.

— Да, мрази ме, и то много. Без съмнение вината за това отчасти е и моя. Не бях добър баща. Но имаше и някои смекчаващи вината обстоятелства. Освен това се опитах. Дълго време се опитвах. Боже господи! — Той се отпусна в креслото. — Всичко става от лошо по-лошо.

Телефонът внезапно иззвъня.

— Да? Ало, да. Бард Чанинг е на телефона. Да, разбирам. — Той рязко се изправи, скулите му се изпънаха и лицето му стана безизразно. — Добре, да. Чакайте да погледна в бележника си. Петък сутринта е добре. В единадесет часа. Да… — Той написа едно име върху лист хартия. — Да, да, записах си. Довиждане. — После погледна Рейчъл. — Бяха от Отдела за сериозни финансови измами. Искат да ги посетя. Просто да си поприказваме. Това е всичко. Просто да си поприказваме. — Изведнъж протегна ръка и сграбчи нейната. — Не си отивай, Рейчъл. Мисля, че не мога да остана сам сега.

 

 

„Е, добре“, каза си Оливър и си отвори кутия с бира. Забеляза, че ръката му трепери. Поне се беше съгласил да се срещне с него. Все пак беше нещо. Въпреки че мисълта да се изправи пред Бард и да разговаря с него лице в лице направо го ужасяваше. Беше се надявал да го направи по телефона, а сега не можеше да си представи как щеше да го стори. Какво да каже. Може би да накара Чанинг да му задава въпроси. Така щеше да е по-лесно. Колкото повече мислеше, толкова повече идеята му се виждаше налудничава и цялата работа абсурдна. Но вече нямаше връщане. Беше проверил телефонния номер от една телефонна будка и се беше оказало, че принадлежи точно на този, на когото беше предположил. Всеки път, когато се замислеше за предстоящия следобед, в три часа в къщата, както беше казал Чанинг, Оливър чувстваше, че ще повърне. Тази нощ не можа изобщо да заспи. Не мигна.

Така поне не мислеше за Кирстен.

 

 

Кирстен се чувстваше така, като че ли я бяха сложили на уред за мъчения и я разпъваха на кръст. Измъчваха я видения като това, че гори във вечния огън на ада, и други по-рационални, в които виждаше мъртви или умиращи ембриони, и изпитваше непоносима вина. Не я напускаше и мисълта, че колкото и да е разумно, не би могла да го направи, не можеше да се отърве от бебето. Беше невъзможно. Щеше да го отгледа някак, щеше да плаща през останалата част от живота си за това, че се беше държала ужасно безразсъдно и безотговорно. Все някак щеше да се оправи, беше уверена. Така поне щеше да живее в мир със себе си.

След това решение се почувства по-добре. Излезе да се поразходи, а на връщане се сети, че беше останала без мляко, и отиде с колата до супермаркета. Вътре беше пълно с хора, повечето връщащи се от работа мъже, жени и млади двойки. Купи мляко и голям пакет с гризини. В момента умираше за тях. Бяха единствената храна, която понасяше. Беше се наредила на опашката пред касата, когато влезе едно момиче с бебе в количка и друго едва проходило момченце, провесило се на ръката й. Момченцето плачеше, носът му течеше, то непрекъснато дърпаше ръката на майка си, а тя го раздрусваше от време на време и му казваше да мълчи. Майката беше на не повече от осемнадесет години.

Взе пакет пелени и някакви бонбони, а след това застана зад Кирстен на опашката. Кирстен й се усмихна, но тя не отвърна на усмивката й. В това време момченцето се свлече на пода и направи опит да си развърже обувките.

— Недей — скара му се момичето, като че ли имаше някакво значение. То я погледна предизвикателно и започна да развързва обувките на майка си. Внезапно тя се наведе и го перна през ръката. То ревна колкото му глас държи, а тя се наведе отново и го дръпна за ръката. Докато детето мяташе насам-натам крака, удари Кирстен и тя изпита силна болка. Премигна, но каза на момичето, че няма значение.

— Разбира се, че има — отвърна то, но не се извини, а раздруса още по-силно детето. — Недей да правиш така, келеш такъв, недей да ревеш, стой спокойно и мълчи.

Момченцето продължи да плаче, а тя замахна и силно го удари по дупето. Кирстен премигна.

— Не го удряйте. Не е направил нищо лошо.

Момичето не й обърна внимание, а тъй като детето продължаваше да реве и да рита с крака, пак го удари.

— Недейте! — извика този път по-рязко Кирстен. — Не е справедливо.

Момичето я изгледа със злобните си уморени очи.

— Я млъквай. Запази си мнението за себе си. Той е мое дете, а не твое.

Кирстен й обърна гръб, плати сметката и отиде при колата. Когато затваряше вратата, момичето и децата излязоха навън. Кирстен погледна към тях, а младата майка направи неприличен жест с пръст. Въздъхна и запали мотора. Изведнъж се вгледа в лицето на малкото момченце. То беше бледо и изкривено от мъка и досада, от нещо, което, ако детето беше по-голямо, можеше да се определи като отчаяние. И изведнъж си представи живота на това дете, безкрайните дни, прекарани в компанията на отчаяната му майка, която може би не беше с толкова лош характер, не беше груба по природа, но просто беше стигнала предела на силите си в борбата за оцеляване и вече всичко й беше омръзнало. Изпита дълбоко съжаление не само към майката — момичето, което беше погубило младостта си, нямаше бъдеще и дори настояще, но най-вече към детето.

Тогава си спомни думите на Мег Уайлдинг — нейната приятелка и гинеколожка: „Помисли за детето, Кирстен, а не за себе си.“ Осъзна, че наистина беше мислила само за себе си, за собствената си вина, за измъчената си съвест. Представи си какъв живот реално би могла да осигури на едно бебе една разглезена, неопитна и егоцентрична майка като нея и разбра какво трябва да направи.

Прибра се вкъщи и остави съобщение на телефонния секретар на Мег Уайлдинг, преди да й беше дошло нещо друго наум.

 

 

— Каква е онази хубава къща в селото? — попита Франческа игуменката по време на вечерята. — Онази горе, която е оградена с висока ограда. Да не е жилище на някой пастор?

— Не, тя е дори доста по-хубава — отвърна игуменката. — Принадлежи на един очарователен човек, полковник Филбийч. Жена му почина преди няколко години… Викат й Високата къща. Бяха такова прекрасно семейство. Но децата пораснаха и напуснаха родното гнездо. Мисля, че той е много самотен. Миналата година се канеше да я продаде, но в последния момент се отказа, защото купувачите не му харесаха.

— Разбирам — каза Франческа. — Къщите са… като децата. Не можеш да ги оставиш на когото и да е, за да ги гледа, на хора, които няма да ги разбират.

Погледна към Мери, която се усмихваше на Ричард, и си помисли какъв късмет е имала, че е попаднала тук, че се чувства на сигурно място, че я обичат и разбират. След това си спомни, че вече може би няма да бъде толкова щастлива. Трудно й бе да си представи как Мери би могла да живее в апартамента в Бетърсий. Сигурно ще й бъде ужасно мъчно за живота на село. Може би… просто… може би.

— Мислите ли, че полковник Филбийч може пак да се опита да продаде къщата?

— Не зная. Мисля, че ще се наложи. Той е много притеснен материално.

Малко по-късно тя отиде да се обади на майка си по телефона. В апартамента никой не отговори. Очевидно Рейчъл беше излязла. Франческа й остави съобщение на телефонния секретар, в което я уведомяваше, че е звъняла сутринта, и излезе да се поразходи в околностите на манастира.

Беше малко изненадана, че Лайъм не й се обади. Всъщност дори доста изненадана. Естествено, понякога сигурно му беше трудно, но той знаеше номера на мобифона й и би могъл да й се обади по всяко време. Преди винаги го правеше, а сега, когато тя беше далеч от Бард, беше по-лесно и по-сигурно. Вероятно той си дава сметка как се чувства тя и колко много би се зарадвала на всяко обаждане. Може пък Наоми да си е вкъщи, да си е взела няколко дни почивка, преди да започне новата работа. Да, сигурно е така. А и децата се мотаеха непрекъснато наоколо, защото сега бяха във ваканция. Все още се чувстваше някак неспокойна от това, че му беше казала какво иска Бард от нея. Не трябваше да го прави. Разбира се, той нямаше да каже на никого, това беше безспорно, тя му се доверяваше напълно. Ако беше с ума си, би трябвало да си мълчи. Освен всичко друго не беше честно спрямо Бард. „Изобщо не беше честно, както и да го погледнеш“, помисли си със съжаление тя. Най-вече пък от нейна страна.

Върна се в стаята и се опита да почете, но не можеше да се съсредоточи. Продължаваше да чува гласа на майка си, когато я запита дали вижда някакво бъдеще във връзката й с Лайъм, и изведнъж и се прииска да разбере. Нямаше намерение да го пита дали ще се изнесе и да му предлага да създадат общ дом. По-скоро искаше да узнае дали той ще каже на Наоми, за да могат да бъдат повече време заедно. Предполагаше, че ще го направи. В края на краищата на Наоми сигурно щеше да й е все едно. Тогава можеха да си изяснят по-добре отношенията, щяха да се опознаят по-добре и да се радват един на друг. Това наистина беше важно.

Реши, че ако той не й се обади сутринта, сама ще го потърси. Винаги можеше да затвори телефона, ако Наоми вдигнеше слушалката. Той й липсваше.

 

 

— Помислих си — каза Наоми по време на вечерята — дали да не заминем за няколко дни. След като започна работа, а това ще стане след седмица, няма да можем да мръднем през цялото лято. Мисля, че ако тръгнем в петък, можем да изкараме десет дни. Бихме могли да отидем в апартамента на татко в Испания. Той казва, че идната седмица ще бъде свободен. Знам, че не е кой знае какво, но все пак ще бъде някаква почивка. Какво ще кажеш?

Лайъм преценяваше бързо. Доста го устройваше да не е в Лондон. Вече нямаше желание да продължава връзката си с Франческа. Беше постигнал целта си и се беше уверил, че тя може да бъде доста досадна. Ако не си беше вкъщи и не й се обаждаше, можеше сама бързо да се досети за по-нататъшните му намерения. А ако не го разбереше, поне нямаше да може да му досажда. Разбира се, оставаше му и тази пикантна историйка, която беше приготвил за „Нюз он Сънди“, но той мислеше да свърши това още на другата сутрин, а след това нямаше да е никак лошо да се махне от града за известно време. Момичето му беше казало, че Таунсенд се връща утре.

— Великолепна идея — каза той. — Да, дори мога да поостана още една седмица с децата, ако апартаментът е свободен. Напоследък не са имали кой знае какви забавления.

— Добре. Ще се обадя на татко, за да се уточним, а ти утре можеш да вземеш билети за самолета.

— Става — отвърна Лайъм.

 

 

Бард отиде да се види с адвоката си. Беше девет часът. На Рейчъл й беше неудобно да остане в голямата къща. Беше някак неловко, компрометиращо. Беше смешно, разбира се, но въпреки това й се искаше да си върви вкъщи. Трябваше да си е у дома. Франческа можеше да се обади и да се пита къде е отишла. Може би трябваше да й позвъни. Да й каже, че е в ресторант или нещо подобно. Да, това беше добра идея.

Опита първо в манастира, но никой не отговори. Там рядко вдигаха телефона вечерно време. Номерът на мобифона на Франческа за съжаление беше останал в другата чанта в манастира. Много умно, няма що.

Е, както и да е. Веднага щом Бард се върнеше, а той беше казал, че няма да се забави много след осем и половина, тъй като адвокатът му щял да ходи на вечеря, възнамеряваше да си върви. Не можеше да остане тук и през нощта.

Чу колата да спира отпред. Добре, значи се беше върнал. Беше приготвила поднос с напитки, който го чакаше, имаше и малко пушена сьомга и салата. Сенди беше излязла. Каза, че тази вечер ще си вземе почивка. Рейчъл смяташе да се увери, че той е добре, можеха да хапнат, а след това щеше да си върви.

Чу входната врата да се затръшва, а след това настъпи пълна тишина. Не се чуваше нищо. Това я изнерви. Излезе в коридора и разбра, че няма да може да си отиде у дома.

Лицето на Бард беше посивяло. Беше се подпрял с гръб на вратата, главата му беше отметната назад, той гледаше в тавана. Рейчъл пристъпи напред и го хвана за ръката.

— Бард? Добре ли си?

Той я погледна, взря се в нея, като че ли не можа веднага да я познае, и после каза:

— Не, не съм.

— Хайде, ела — каза тя тихо и го поведе към гостната. — Ела да ми разкажеш.

Той се отпусна тежко върху канапето и зарови лице в ръцете си.

— Струва ми се, че всичко свърши — каза Бард.

 

 

Сутринта Рейчъл се обади първо в манастира и остави съобщение за Франческа, като обясни, че се е наложило да ходи пак при зъболекаря и няма да се върне до вечерта.

— Кажете й, че ще й се обадя по-късно, за да й съобщя с кой влак ще пътувам. Вероятно с този в пет часа.

— Бедната мама — съжали я Франческа, когато я уведомиха. — Явно много е закъсала. Света майко, мисля да се разходя с децата до селото. Кити не спа добре. Не знам защо. Може би е прекалено възбудена. Може да заспи в количката.

— Тази сутрин и Мери не е добре — каза й игуменката. — Има много силна настинка. Тя поначало не е добре много с гърдите и трябва да внимаваме.

— О, милата — натъжи се Франческа. — Надявам се грешката да не е моя, когато вчера я оставих да се измокри цялата на плажа.

— Не, не, тя беше настинала преди това.

— Забелязах. Ще видя дали няма да намерим нещо в селото, с което да я зарадваме.

Тази сутрин и тя се чувстваше изморена, потисната и с пулсиращо главоболие. Почти не мигна, тъй като Лайъм не се обади. Напрегнатото очакване се прибави към всичко останало. Почувства се ужасно самотна. Всеки път, когато беше почти готова да стигне до някакво решение, нещо я караше да се разколебае. Казваше си, че не трябва, че не би могла да го направи. После поглеждаше към Джек, виждаше неговото ведро и безгрижно личице, питаше се как ще се чувства с баща в затвора заради измама, даваше си сметка, че може да му спести това разочарование, и решаваше, че може би ще го направи, че ще излъже открито, под клетва, за човек, когото вече не обича, и отново се разколебаваше.

Започна да си мисли, че ще полудее.

Излезе навън с децата. Селото беше на половин миля от манастира, надолу по един междуселски път с високи насипи от двете страни, обрасли с папрат, които изведнъж се разтваряха близо до църквата пред селския мегдан. Прекараха известно време в селския смесен магазин. Купи пакет красиви носни кърпички за Мери, който съдържателката извади малко понапрашен от дъното на рафта. Доста се позабавиха, докато Джек се опитваше да я убеди, че Мери би предпочела балон-дъвка и воден пистолет. Успя много трудно да го разубеди, едва след като се съгласи да купи дъвката за него. Той тръгна по улицата, като правеше огромни балони и шумно ги пукаше, докато Кити го наблюдаваше възхитена. Тя изглеждаше по-добре. „Може би просто е била превъзбудена и преуморена“, помисли си Франческа. Пени със сигурност щеше да каже точно това.

Когато стигнаха високата къща, възрастният мъж, когото бе взела за градинаря, излезе пред портата с един стар като стопанина си лабрадор. Всъщност се оказа, че той не беше чак толкова възрастен, колкото си беше помислила първоначално. Беше на около шестдесет и пет — шестдесет и осем години, имаше красиво лице, живи сини очи и гъста побеляла коса. Повдигна омачканата си широкопола шапка за поздрав, а тя му се усмихна и каза „добро утро“.

— Добро утро и на вас — отвърна той.

— Вчера се любувах на къщата ви, докато минавахме покрай нея. Великолепна е.

— Много мило от ваша страна. Да, аз също много я харесвам.

— Игуменката от манастира, в който сме отседнали, каза, че миналата година сте я обявили за продан.

— Да, така беше, но хората, които искаха да я купят, ми се видяха ужасни. Тузарчета, предполагам, че сега им казват юпита. В последния момент не ми даде сърце да им я продам. Ще остана още малко тук. Но наистина трябва да се преместя в нещо по-малко.

— Колко жалко.

— И да, и не. Не съм сигурен, че ще мога да изкарам още една зима тук. Излиза много скъпо и е много студено. Но мисълта да се разправям с агенти по недвижими имоти, да ми идват какви ли не ужасни хора… ме възпира. — Той й се усмихна. — Вие тукашна ли сте, или…

— Ние живеем в Лондон — обади се Джек. — Там е ужасно. Тук ми харесва много повече.

— Разбира се, че ще ти харесва. Всички деца са на това мнение. Ходихте ли на плажа?

— Да. Днес мисля да покарам сърф. Можете ли да карате сърф? — попита Джек.

— Някога можех, ако щеш вярвай. Ама не с онези глупави неща, които използват на Малибу. Ние се забавлявахме с нашите сърфове от дъски. Аз и моите приятели. — Той се усмихна на Джек и го потупа по главата. Джек също му се усмихна. — Очарователен е — каза той на Франческа и отново повдигна шапката си. — Е, аз трябва да вървя…

— Полковник Филбийч… Извинявайте, игуменката ми каза кой сте… Майка ми и аз… Питах се, ако сериозно мислите да продавате къщата, дали бихме могли да я разгледаме по-късно.

— Не знам — той се поколеба, — всъщност защо не. Разбира се, че можете да я разгледате. Да. Очаквам един посетител, който иска да разгледа лятната къща, но… Мога ли да се свържа с вас в манастира?

— Аз имам… — Франческа се усети навреме. Предположи, че полковникът няма да одобри мобифона. Юпитата сигурно са били с мобифон. — Да, можете. Казвам се Франческа Чанинг.

— Чудесно. Ще ви се обадя по телефона. Знам номера. — Той погледна усмихнат към Кити и каза: — Какво хубаво бебче.

— Довиждане и благодаря.

 

 

Мег Уайлдинг се обади на Кирстен в работата, за да й съобщи, че в събота сутринта е анулирала една операция и може да запише нея за същия час.

— Знам, че е малко прибързано, но няма защо да го отлагаме.

— Добре — съгласи се Кирстен. Вече беше повръщала три пъти тази сутрин и дори три дни й се виждаха твърде много.

 

 

Полковник Филбийч се обади в манастира и каза, че ще се радва да посрещне госпожа Чанинг и майка й вечерта в 18:30.

— Заповядайте на чаша шери. Доведете и младия господин. Ще му покажа моите сърфове.

Франческа вече беше приела поканата, когато разбра, че още не знае дали Рейчъл ще се върне на време. По дяволите! Опита се да я намери по телефона. Позвъни в апартамента й, но никой не отговори. Реши, че може да опита и при зъболекаря. Можеше да я завари там или да й остави съобщение. Знаеше номера, защото навремето ходеше при същия зъболекар. „Напоследък, изглежда, че животът ми непрекъснато се върти около зъболекари“, помисли си с насмешка тя. Набра номера, но даваше заето. След това се загледа в апарата и реши да опита у Лайъм. Побърза да набере номера, преди да има време да помисли. Отсреща се чу детски глас.

— Айлингтън 4-7-6-9. — Явно беше на малко момче. Вероятно беше Джаспър. Гласът му беше любезен, изразяваше се съвсем правилно и беше много възпитан.

— Здравей! Господин Чанинг вкъщи ли си е?

— Не. Излезе. Да му предам ли нещо?

— Не, няма нужда. Ще му се обадя пак. Кога ще се върне?

— Не знам. Съжалявам…

— Добре тогава. Благодаря.

Тя затвори телефона, чувстваше се съвсем сломена. После тръсна глава. На Лайъм сигурно му е ужасно трудно да й се обади в момента. Децата са непрекъснато в къщата. Сигурно е излязъл, за да й телефонира отвън. Може би ще се обади всеки момент. Реши бързо да позвъни на зъболекаря и след това да държи линията свободна.

— Кабинетът на господин Поултни.

— Добро утро. Обажда се госпожа Чанинг, дъщерята на госпожа Дънкън-Браун. Майка ми да е там? Ако не е, бихте ли ми казали за кога има час, за да й оставите едно съобщение от мен?

Настъпи пауза, след която сестрата каза:

— Съжалявам, госпожо Чанинг, но има някаква грешка. Госпожа Дънкън-Браун няма час за тази сутрин.

— Разбирам. — Франческа се почувства съвсем объркана. — Но тя вчера беше при вас, нали?

— Не, госпожо Чанинг. Тя има час за след две седмици. Може би нещо сте сбъркали.

— Да, очевидно. Благодаря.

Франческа затръшна слушалката. След като майка й не беше при зъболекаря, къде беше отишла? И защо трябваше да я лъже? Мина й една твърде неприятна и тревожна мисъл, толкова тревожна, че беше направо непоносима. Стана, разходи се из стаята и продължи да гледа към телефона. Накрая бавно, почти с нежелание отново вдигна слушалката и набра номера на Хамилтън теръс. Обади се госпожа Робъртс.

— Добро утро, госпожо Робъртс. Обажда се госпожа Чанинг.

— Добро утро, госпожо Чанинг. Как сте?

— Добре, благодаря, госпожо Робъртс. Питах се дали майка ми не е идвала там.

— Да, беше, госпожо Чанинг. Всъщност, когато пристигнах, тя беше тук, но вече си отиде. Да й оставя ли съобщение, ако се върне?

— Не, не, благодаря. Няма нужда. — Франческа остави телефона и продължи да го гледа втренчено. Не си спомняше друг път да е била толкова ядосана. Бяха я излъгали, бяха я измамили, бяха се отнесли пренебрежително към нея, абсолютно пренебрежително. И то за втори път. И изведнъж в този яростен пристъп на гняв отговорът дойде. Беше кристално ясен и безмилостно прост. Отговорът на дилемата й.