Пени Винченци
Дилемата (20)

Глава 19

— И така, какво би искал да правим тази вечер? — попита Кирстен. — Да отидем пак на кино?

— Не, времето е прекалено хубаво за такова нещо. Какво ще кажеш да хапнем на открито в парка. Струва ми се, че ще е много по-забавно.

— Щом така смяташ, хайде да отидем — съгласи се тя. — Ела да ме вземеш в шест часа, става ли?

— Добре.

Затвори телефона, но продължи да го гледа и да се усмихва. Все по-осезателно я завладяваше приятното чувство, че Оливър се беше оказал съвсем различен от това, което беше предполагала за него преди. В чувствата й нямаше нетърпение, недоверие, желание тя да бъде доминираща, да налага волята си над неговата, т.е. нямаше нито едно от нещата, които бяха провалили връзките й с толкова много мъже, и то за сравнително кратко време. Според нея причината беше, че той бе толкова различен от тях. Беше израснала с баща си като основен пример за подражание, а той беше арогантен и обичаше да налага на другите волята и мнението си. Така неизбежно той беше станал за нея модел за това какъв трябва да бъде един мъж и тя го търсеше сред познатите си, а същевременно го ненавиждаше все повече и повече. А когато реши, че е по-добре да замени неговите качества с нежност, зачитане мнението на другите и доброта, беше трудно да намери мъже с подобни качества. Оливър успяваше някак да съчетае твърдостта с добротата. Отнасяше се изненадващо твърдо към нея, казваше какво мисли, правеше това, което той искаше, не се колебаеше да й каже, когато не одобряваше нещо в нея, когато правеше неща, които не му харесваха, и се държеше по неприемлив за него начин.

Например, когато се разкрещя на един шофьор на такси, когато говореше на висок глас по време на филм, който й се беше видял скучен, и когато се скара на един неопитен келнер… „Държиш се като баща ти“, й бе казал той при последния случай, и то още на третия път, откакто излизаха заедно. Тя веднага се разплака. Никой не й го беше казвал преди. Едните (като Тоби) се забавляваха, а другите не дръзваха да я критикуват.

Оливър не приличаше на никого от тези, които бе познавала преди. Той й обясни, когато тя му го каза, че това вероятно е така, защото му се беше наложило да порасне твърде бързо и да се държи като истински мъж. Всяка негова нова черта, която откриваше, я очароваше все повече и повече. Разбира се, той беше много хубав и това беше добре. Тя не би излязла с някой невзрачен мъж. Външният му вид и това, че имаше добър вкус и харесваше стилното облекло, я изпълваха със задоволство и изненада. Импонираше й и прямотата му, независимостта на духа му. Той никога не се страхуваше от спорове, от това да изрази някой по-старомоден възглед. Не одобряваше рушенето на семейството, непрекъснато увеличаващата се армия на самотните родители, а тя му се присмиваше и го наричаше старец.

Притежаваше и други направо чудесни качества — чувството за хумор, което беше непредсказуемо и необикновено, способността да се забавлява с най-обикновени неща, например с посредствен филм, с една разходка, с урока по ролкови кънки, който му беше дала. Жаждата му за живот беше очарователна, а физическата енергия — неизчерпаема. Никога не го беше виждала уморен, колкото дълъг и тежък да е бил денят му. Беше винаги готов да излезе и да остане до късно вечерта, никога не искаше тя да свърши. Ставаше рано, ходеше да бяга в парка на Ийлинг и беше винаги във фирмата преди останалите. Три пъти в седмицата работеше извънредно, играеше редовно тенис и скуош — според собственото му признание повече с ентусиазъм, отколкото майсторски. Обичаше да мете улиците, както се изразяваше той. Успокояваше топката едва преди лягане, и то не по-рано от един и половина — два часа. Кирстен, която беше също неизтощима, качество, наследено от баща й, често не можеше да издържи на темпото му. Тя слагаше всичките негови плюсове в равносметката — неизтощимата му енергия, жаждата за живот, способността да се радва на много неща, и това засилваше все повече желанието й да преспи с него. Беше усетила, че е дошло време за това. Според нейните правила самата тя вече беше издържала изпита, познаваше го добре и много го харесваше, въпреки че „харесваше“ едва ли изразяваше точно топлината и привързаността, които изпитваше към него. Тя вече го желаеше, а знаеше, че и той изпитва същите чувства към нея, въпреки предпазливостта си, въпреки че не можеше още да се начуди, че е колкото красива, толкова и симпатична. Беше й го казал, а тя се беше пошегувала, че комплиментът му й се струва малко двусмислен. Чувстваше го обаче, когато той я целуваше, когато я държеше в прегръдките си, усещаше засилващото се желание в него.

„А сега как би трябвало да постъпя?“, питаше се тя. Би било твърде арогантно и възможно най-зле да постъпи като някогашната Кирстен, за каквато се беше мислила винаги, и просто да му каже колкото и деликатно да го направи:

— Е, Оливър, реших, че е време да преспиш с мен.

Тя мислеше много по въпроса. Дали да не режисира някаква ситуация, да го помоли да отидат в апартамента й, да се престори на изненадана от внезапно обхваналата я страст, дори да се напият, но й се струваше, че начинът не е този, че това би било в разрез с откритите им отношения, на които тя толкова се радваше. Продължаваше да се надява, че той ще направи първата стъпка, че сам ще предложи да отидат по-нататък, че ще се опита да я прелъсти, но той не го правеше. Изглежда, беше се заредил с търпение, беше готов да изчака, да се съобрази с чувствата й. Това само по себе си също беше хубаво, защото бе нещо ново за нея. Едва тогава тя си даде сметка, че мъжете, на които бе предоставяла подобна възможност за проява на деликатност, са малко, ако изобщо можеше да си спомни за някого. Освен това не беше твърде сигурна, че на човека, когото сега виждаше в лицето на Оливър, това щеше да му хареса. Не беше сигурна, че той би одобрил нейния предишен сексуален подход. Когато си спомни последния път, в който го беше приложила спрямо Грей, спрямо този нещастен, симпатичен и незаслужаващ подобно отношение човек, тя се сконфузи и дори се засрами от себе си.

„Е, добре, мога да изчакам още малко, — помисли си Кирстен. — Това нямаше да навреди. В края на краищата разполагаха с всичкото време на света.“

 

 

— Бренди? — попита Грей.

Той не знаеше дали Клайв Хопкинс ще поиска, но за себе си беше сигурен, че има нужда от едно. Слушаше го вече два часа в ресторанта на хотел „Палас“ в Торки и си мислеше, че рядко беше срещал толкова суетен човек.

Беше му разказал за въображението си, за способността си да предвижда нещата, за естетическия си усет, за предпочитанието си да не бъде харесван, но да се бори за строителните проекти, в които е вярвал, да оставя на заден план собствените си амбиции заради общото благо, за архитектите, които беше насърчавал, и талантите, на които беше дал възможност да се проявят, за нормите, които беше създал. На Грей му бе дадено да разбере, че ако Неш и Льо Корбюзие бяха обединили усилията си и бяха работили заедно в продължение на сто години, не биха могли да постигнат повече от Клайв Хопкинс.

— Предпочетох да не преследвам собствените си амбиции, господин Таунсенд — каза той и се наведе през масата. — Почувствах, че така ще направя много повече за архитектурния облик на тази страна по свой собствен начин. Осмелявам се да твърдя, че съм бил прав. Да, едно бренди ще ми дойде много добре. Благодаря ви.

„Изпи доста за човек с болно сърце — помисли си Грей. — Два джина с тоник преди обяда, по-голямата част от бутилката кларет, а сега и бренди.“ Грей, който се въздържаше, за да запази умът си бистър, го наблюдаваше изумен. Хопкинс успя да се задържи доста дълги трезвен, но вече започваше да се понапива. Леко заваляше думите, а в очите му се забелязваше едва доловим блясък. Грей, който имаше опит в откриването на подобни признаци, почувства огромно облекчение. Беше си помислил, че това никога няма да се случи.

Вече бяха изпили половината от двойното бренди заедно с първата чаша кафе. Възнамеряваше да изчака няколко минути и да премине в настъпление. Напрегна се за скок.

— Кажете ми, господин Хопкинс, извинявайте, трябва да сложа нова касета, до тук всичко беше направо великолепно, да, кажете ми, какви са според вас недостатъците на архитектурните школи?

— А, това ли ви интересува?

„Да, това ме интересува, дрънкало такова — помисли си Грей, — и много се съмнявам, че ти се каниш да ми разкажеш.“

— Липсата на реализъм. Това на първо място. Не обръщат достатъчно внимание на функционалността, а за архитектурата тя трябва да бъде водеща. Казвал съм го на всичките си ученици. И от най-красивата сграда не би имало полза, ако тоалетните не са поставени там, където трябва. Но архитектите не се вслушват в хората, които знаят тези неща. Няма по-арогантни същества от архитектите, а школите ги насърчават в това отношение. Според мен на света няма сграда, в която да не са нужни подобрения, да не може нещо да се направи по-добре. Това наричам редактиране и то трябва да се прави от страничен наблюдател.

— Дори терасите на Неш? — попита Грей, защото вече не можеше да издържа всичко това.

— Разбира се, че и терасите на Неш. Разбира се, той банкрутира. Не са много хората, на които това е известно. В тези сгради има прекалено много неоползотворено пространство, прекалено много.

— Това е доста интересен възглед — отбеляза Грей. — Още едно бренди?

— Ами… може, само че този път малко. След като толкова настоявате.

— А с кои обекти се гордеете най-много?

— Ами… някои от първите пазарни центрове. Една жилищна сграда близо до Грейдън, тя наистина е много хубава. Голям успех. Също една от търговската верига „Ларкстън“. И един много добър жилищен комплекс недалеч от Ромфорд, два ниски блока и между тях къщи по на два и три етажа. Оформлението пред тях също е много хубаво.

— Да не би да е обектът, върху който сте работили с корпорацията „Томпсън“? — попита Грей.

— Не, не беше с „Томпсън“, мисля, че беше с „Фостър“.

— А, да, разбира се. Работили сте доста и с холдинга „Чанинг“, нали?

— Да, доста.

Очевидно името Чанинг не го беше стреснало.

— Нямаха ли те някакъв обект в Ийстърхоуп?

— Да, точно така. И при това много хубав. Казваше се „Саут Фарм“.

— Вие не се ли пенсионирахте точно след завършването на обекта в Ийстърхоуп?

— Да, вярно е. Майката природа ме предупреди на два пъти и си казах, че е време да си вървя.

— Лесно ли се сработихте с Бард Чанинг? Доколкото съм чувал от други, той бил направо кошмарен.

— Съвсем не. Знаете ли, аз се погаждах с повечето от тези момчета. Опитът ме е научил, че онези, които се оплакват от трудни хора, самите те не са никак лесни. Чувал съм някои да казват, че е невъзможно да се работи с Крис Фостър, но аз никога не съм имал проблеми с него за всичките обекти, по които сме работили заедно. Не, всъщност аз харесвах Бард Чанинг. С него работихме дълго време. Винаги беше готов да те изслуша, да приеме съвет. Той беше на вечерята по случай пенсионирането ми. Играех много често голф и с Дъги Буут. Прекрасен човек.

— Така ли? Значи помните и Найджъл Кларк?

Лицето на Хопкинс веднага смени изражението си. Стана по-предпазливо.

— Почти не го познавам. Пътищата ни никога не са се пресичали. Не беше в същото сдружение, в което бяха Бард Чанинг и Дъглас Буут. Според мен не беше и много способен. Не обичам да говоря лошо за мъртвите, обаче…

— Не, разбира се. — Това вече продължаваше прекалено дълго. Грей се приготви да скочи върху жертвата си. — Бихте… ли ми казали, господин Хопкинс, давам си сметка, че въпросът ми е малко деликатен, но е свързан с темата ми…

— Питайте направо — подкани го енергично Хопкинс. — При мен няма скрито-покрито.

— Каква заплата получава служител в планова комисия като вас?

— Не е голяма. Сега вероятно ще е около тридесет, може би четиридесет хиляди.

— Боже господи! Това ми се струва твърде малко. Особено ако се сравни с парите, които получават архитектите. Пура?

— Да, благодаря. Абсолютно сте прав. Някои биха казали, че е твърде несправедливо, като се има предвид, че петдесет на сто от отговорностите за даден обект се падат на нас. Честно казано, това ме дразни, така си е. Но какво да се прави… няма справедливост.

— Наистина няма. Това не ви ли притеснява?

— Е, не бих казал, че… — Изведнъж той се усети и се поправи: — Не, не много. Крепеше ме удовлетворението, което изпитвах от работата…

— А бакшишите? — попита Грей.

— Какво казахте?

— Казах бакшишите. Не може да не е имало и такива.

— Не разбирам какво имате предвид — отвърна Хопкинс. Изведнъж той притихна. Ръката му замръзна върху чашата с брендито, стисна пурата между зъбите си.

— Хайде, хайде. Всички ги получаваме — каза Грей весело. — За такива като нас това са почивките, в които пишем книгите и статиите си. Миналата пролет бях на едно пътуване с кораб до Карибите, да не говорим за безбройните обеди и други такива неща. Хората, които пишат биографии на прочути личности, живеят в продължение на месеци в пълен лукс. Банковите директори получават по цели каси вино и бутилки с уиски за Коледа. Същото е и с адвокатите. Да не искате да кажете, че никога не са ви се случвали такива неща? Хайде, господин Хопкинс, правите ми впечатление на светски човек. Чувал съм за какви ли не далавери във вашия бранш: скъпи пътувания, луксозни коли, къщи в чужбина, които се дават на членовете на плановите комисии от благодарните предприемачи. Не мога да повярвам, че никога не ви се е случвало да се сблъскате с подобно нещо.

Той беше напълно неподготвен за реакцията му. Хопкинс се изправи с побеляло от гняв лице, хвърли салфетката си на масата и каза:

— Интервюто беше до тук. Мисля също, господин Таунсенд, че трябва много внимателно да подбирате думите си. Сигурно ви е известно, че в тази страна има закони, които преследват клеветата и…

— Успокойте се, господин Хопкинс — подкани го Грей. — Нито за момент не съм намеквал, че вие лично сте замесен в нещо подобно.

— Приятно ми е да го чуя, но въпреки това тонът ви не ми харесва. Уверявам ви, че напълно грешите. След аферата с Пулсън хората са склонни да мислят, че ние се занимаваме с подобни работи, а истината е съвсем друга. Ние сме професионалисти, които си вършат почтено работата.

— Без съмнение — съгласи се Грей. — Вижте какво, господин Хопкинс — той изключи касетофона, — това няма да се публикува, просто си говорим. Не съм някой от вестник „Сън“, или от „Мирър“, уверявам ви.

— И откъде мога да знам?

Боже, този човек никак не се церемонеше.

— Е, за това ще трябва да ми повярвате. Можете да им се обадите по телефона и да проверите. Освен това нали получихте писмото от издателите ми.

— Да, получих го.

Това беше добра идея. Триша си я биваше. Беше изпратила писмото тъкмо навреме.

— Виждате ли. Съжалявам, че ви засегнах. Тези неща ме интересуват по-скоро от психологическа гледна точка.

— Мисля, че ще е по-добре да потърсите някой друг, който да задоволи любопитството ви. Става ли? Довиждане, господин Таунсенд. Искам също да ви предупредя, че имам много добър адвокат.

— Радвам се да го чуя — отвърна Грей. — Както и да е, а сега може да вървите на игрището си за голф. — Той замълча за момент, а после каза: — Членската ви карта за клуба „Гленийгълс“ е от доста години, нали? — Този ход беше твърде дързък, но сега бе моментът да го изиграе. — Тя не струва малко пари. Бард Чанинг ли ви я подари? А също и акциите от комплекса за голф в Португалия? — По пълната изненада върху лицето на Хопкинс и залялата го руменина Грей разбра, че дръзкият му ход беше успял. Усмихна му се много любезно. — Съжалявам, ако съм ви стреснал. Е, не искам да ви задържам повече. Вървете да се скриете в дупката си от деветнадесети век. И много ви благодаря за помощта, беше ми много приятно.

 

 

Дълго след като Клайв Хопкинс си беше отишъл, без да каже нито дума, дълго след като беше платил ужасно солената сметка, Грей продължаваше да седи на масата, загледан замислено към синеещия се залив Торбей. И така, нямаше съмнение, че Бард Чанинг си е служил с подкупи. В това само по себе си нямаше нищо толкова изненадващо и необикновено. Но то беше важен елемент от цялата история, от същността на този човек и начина му на действие. Въпреки това Грей все още чувстваше, че е твърде далеч от обяснението за смъртта на Найджъл Кларк и от причината, поради която Чанинг се чувства много виновен за нея.

Едва когато бе на половината път по шосе номер М-5, си спомни с какво пренебрежение се беше отнесъл Хопкинс към Кларк и му стана ясно какво е имал предвид.

 

 

Вечерта беше малко студена за юли. Марша Грейнджър, която се беше прибрала вкъщи късно след особено тежък ден, усети, че е твърде гладна, за да се задоволи само със салатата от твърдо сварени яйца, която смяташе да си приготви. След кратка борба надделя изкушението, тя взе телефона и си поръча пиле със сос от къри от индийския ресторант на нейната улица, който изпълняваше поръчки за вкъщи. Облече си анцуга, извади кутия бира от хладилника и си избра „Кратка среща“ от огромната си колекция видеокасети. Както винаги и сега си помисли колко шокирани щяха да бъдат тези, с които беше по цял ден на работа, ако я видеха в този момент.

Кърито щеше да пристигне всеки момент и Марша си отвори още една бира преди вечерята. Когато храната пристигна, се чувстваше леко замаяна, но все пак си каза, че пилето има малко странен вкус. Отдаде го повече на бирата, отколкото на нещо по-лошо. В единадесет и половина, след като беше поизлекувала травмите от изнурителния ден, тя взе гореща вана и си легна.

 

 

Лайъм не знаеше какво да предприеме по-нататък. Откакто се беше оженил, бе имал няколко любовни истории, но при всяка от тях беше успявал да преспи със съответната жена най-много до две седмици. Сега нещата бяха доста по-различни, по-трудни, по-сложни и много по-бавни. Разбира се, имаше значителни усложнения и пречки. Не бяха много прелъстяванията, извършени от болнично легло в общото отделение, и то при значителни физически препятствия като един лошо счупен крак. Освен това малцина можеха да се похвалят с любовници мащехи. Но точно това правеше нещата по-интересни и им придаваше необикновен сексуален привкус. Комбинацията от истинското желание, което изпитваше към Франческа, и радостта от съзнанието, че задоволяването му щеше да нарани непоправимо баща му, го караше да се чувства твърде нетърпелив. Но трябваше да прояви максимална сдържаност спрямо Франческа. Знаеше, че тя го желае, че е очарована от него и много сериозно изкушена. Разбра го от краткия физически контакт с нея предишния ден. Тя му приличаше на малка птичка, изправена на ръба на гнездото — гнездото на нейния брак, в което не се чувстваше удобно, почти готова да полети поне за малко, но все още страхуваща се да го направи. Ако той станеше по-настоятелен, тя щеше да се върне обратно и вече никога нямаше да излезе от там, особено пък в нейния случай, който, откъдето и да го погледнеш, беше изключително сложен.

„Това изобщо не е прелъстяване — каза си той, като отиде до бюфета да си налее нещо за пиене. — Това е направо психологическа война и точният избор на момента в нея беше решаващ.“ Остана така, с чаша уиски в ръка, и се замисли за баща си. Беше очевидно, че той има сериозни затруднения. Всеки глупак би го разбрал. Явно, че вчера се бе наложило да се справя с тежка криза. Възможно беше, и дори вероятно, почвата под краката му да се е разклатила и даже направо да се продъни. Бард винаги обичаше да се държи на ръба на вълната, това беше точно в неговия стил. Лайъм смътно си спомни как едно време той спореше с Дъги Буут, с Найджъл Кларк и с баба му Джес. Колкото и да бяха повърхностни, тези спорове разкриваха философията му. Той си го спомняше да казва в гостната на Джес, че ако човек не поема рискове, няма да постигне нищо и че нищо не се постига, ако си седиш до огнището. Изглежда обаче, че този път беше рискувал прекалено и беше се отдалечил твърде много от това огнище. Ако заедно с всичко друго загубеше и жена си, сигурно щеше да го изживее много болезнено.

„Ускоряването на пулса — си каза Лайъм, докато мислеше върху всичко това, — не е само някакъв по-красноречив израз. Това е физически факт.“ Усети как собственият му пулс се беше ускорил, и то твърде много.

 

 

Марша Грейнджър седеше в безупречно подредения си кабинет и благодареше на бога, че тази сутрин Бард нямаше да идва. Опитваше да се съсредоточи върху работата и да не обръща внимание на непрекъснатото къркорене в стомаха си, на засилващото се гадене и все по-ясния спомен за пилето с къри предишната вечер… а също и за малко странния му вкус.

До десет и половина вече беше тичала до тоалетната няколко пъти и когато в единадесет без петнадесет чу да звъни прекият телефон на Бард Чанинг, едва намери сили да се довлече до кабинета му и да отговори.

Гласът в другия край на линията не я накара да се почувства по-добре. Беше арогантен и си личеше, че човекът е зле образован, от онези, които най-малко й допадаха, а името й се стори съвсем слабо познато.

— Искам да ми се обади веднага — каза той, — по възможност на този номер, много е важно. Разбрахте ли ме?

Точно в този момент Марша получи нов пристъп. Комбинацията от него, тона на обаждащия се и факта, че той се беше отнесъл с нея като с някоя малоумна, означаваше, че той можеше да се надява на отношение, твърде познато на Оливър Кларк, Рейчъл Дънкан Браун и голям брой други нежелани просители. Съобщението му беше обречено на забвение.

„Ако е нещо наистина важно, пак ще се обади“, каза си тя и се втурна по коридора с кърпичка на устата. А Бард Чанинг просто нямаше да му повярва, ако му кажеше, че вече се е обаждал. Но той не се обади. Не можеше да си го позволи.

 

 

— Да ти кажа ли какво най-много искам? — каза Кирстен на Оливър. Бяха седнали на разточителен обяд в пицарията на парка и чакаха оркестъра да започне да свири. — Искам да премина през тунела, да отида в Париж с влак. А ти?

— Не особено — отвърна Оливър.

— Ти си бездушен.

— Напротив — каза той полушеговито, — но идеята за тунела не ми допада. Така вече не сме остров.

— Оливър, честна дума, но ти наистина си много старомоден. Хайде да отидем, ще бъде толкова забавно, направо едно приключение, и то много романтично. Ще отидем ли?

— Добре — съгласи се той, усмихна се, хвана ръката й през масата и я целуна. — Да отидем. Ще взема билети в понеделник.

Не можа да устои на думата „романтично“. Кирстен продължаваше непрекъснато да го изненадва.

В същото време госпожа Клайв Хопкинс стоеше в безупречния си хол в Бабакомб и набираше 999, очаквайки да се обадят колкото е възможно по-скоро. Сърцето й биеше бясно, гледайки как съпругът й има всички познати признаци за тежък инфаркт. Беше легнал на пода, главата му беше подпряна на възглавници, яката на ризата разкопчана. Беше научила всичко това от предишните случаи. Той все още държеше в ръка един брой на „Нюз он Сънди“ от предишната седмица, на чиято първа страница най-горе, през три колони беше публикувана статия от журналиста Грейдън Таунсенд за надигащата се икономическа криза.

 

 

Кити не беше добре. Доста дълго време тя се чувстваше прекрасно и Франческа почти беше спряла да се безпокои за нея или поне не се безпокоеше толкова болезнено. Страховете й бяха останали на по-заден план, въпреки че все още ги имаше, но не бяха така натрапчиви и не вгорчаваха живота й както преди. Докато гледаше към креватчето, тя силно се упрекваше, че напоследък беше позволила грижата за здравето на дъщеря й да бъде изместена от много други неща. Бебето лежеше неспокойно, подсмърчаше и дори леко покашляше, вместо да подскача насам-натам и да се държи за пръчките на креватчето, както правеше обикновено, а очите му бяха някак безизразни, Франческа я погледна и сърцето й се сви от страх. Извика бавачката, според която всичко беше само една настинка.

— Освен това сега й растат и зъби и аз не мисля, че…

— Да, но господин Лаудър беше казал, че настинките са опасни. Знаеш, че е така. — Франческа се наведе, погали Кити по тъмните къдрици, а тя лежеше и гледаше към майка си, усмихваше се малко кисело и търкаше с юмручета лицето си. — Ще я заведа да я прегледа.

— Госпожо Чанинг, наистина мисля, че не е необходимо.

— Не ме интересува какво мислиш и какво не мислиш. Ще му се обадя.

Господин Лаудър беше любезен, но твърде сдържан.

— Има ли температура, госпожо Чанинг?

— Не, няма, но е много неспокойна и малко хремава. Много бих искала да я прегледате.

— В момента съм много зает. Днес ми е ден за операции и бих ви предложил по-скоро да се обадите на вашия домашен лекар, освен ако наистина не смятате, че е толкова спешно. В такъв случай…

— Не, не е спешно, но искам да я видите. Вие сте най-добре запознат с нейния случай и пръв го открихте. Искам да чуете гърдите и сърцето й. Моля ви. Сам казахте, че настинките могат да са опасни.

— Вижте — отвърна той, — може да се наложи доста да почакате и при всички случаи няма да мога да ви приема по-рано от следобед. Разбира се…

— Господин Лаудър, искам да я видите — настоя Франческа. — Моля ви. Не ме интересува колко ще трябва да чакам.

— Е, добре, госпожо Чанинг, елате в три и половина. Но не ви обещавам, че ще бъда там.

— Не. Искам да кажа, да. Чудесно. Много ви благодаря, господин Лаудър.

Той затвори телефона, дори без да се сбогува.

— Какво каза докторът? — попита бавачката, когато тя се върна в детската стая.

— Каза, че ще я приеме.

— Не предложи ли да извикаме домашния лекар?

— Виж какво, Кити не е обикновено бебе — каза Франческа, като се мъчеше да потисне надигащия се в нея гняв. — Тя има дупка в сърцето. Трябва да сме много внимателни. Домашният лекар не можа да я открие отначало. Затова искам да я види господин Лаудър.

— Да, разбирам — отвърна бавачката, но тонът и изражението на лицето й ясно показваха, че смята мнението на Франческа за пълна глупост.

 

 

Когато пристигнаха в кабинета на г-н Лаудър, сестрата им се извини, че той все още не е дошъл.

— Обадиха се от болницата за един спешен случай. Съжалявам, госпожо Чанинг.

— Няма нищо — отвърна Франческа и се приготви да чака с мрачно предчувствие. Кити хленчеше и непрекъснато нервничеше. — Той ме предупреди. Просто ще почакаме тук и ще унищожим няколко списания.

Сестрата се усмихна, разбрала какво има предвид.

— Моите бяха съвсем същите. Имам няколко стари списания, които може да си къса. Ще отида да ги взема. Искате ли малко портокалов сок или нещо друго?

Когато г-н Лаудър се върна, Кити беше значително по-добре. Сокът и няколкото списания, които беше разпердушинила навсякъде по пода на чакалнята, като че ли я бяха излекували и само нослето, което беше много зачервено, продължаваше да тече. Франческа я погледна и леко се ядоса.

— Изглеждаш ми добре — каза тя гласно. — Май бавачката ще излезе права, да я вземат дяволите.

Бавачката наистина излезе права. Явно умореният г-н Лаудър се опитваше да запази спокойствие, докато преглеждаше Кити. Преслуша й гърдите и каза, че й няма нищо.

— Малко е настинала. Това е всичко.

— Съжалявам, но…

— Всичко е наред, госпожо Чанинг — каза той и с усилие й се усмихна. — Напълно разбираемо е, че искате да бъде прегледана. Винаги е по-разумно човек да се презастрахова. Но следващия път, ако е само настинка, няма защо да се безпокоите толкова. Особено сега, след като лекарството, което взема, очевидно й действа много добре.

— Да, да, разбирам — каза смирено Франческа.

— Както и да е, ако съм на ваше място, ще я заведа у дома. Ще й направя една хубава дълга баня, парата ще й отпуши ноздрите и според мен сутринта ще я видите съвсем здрава.

 

 

Морийн Хопкинс седеше до леглото на съпруга си в болницата. Той дишаше тежко, а лицето му беше мъртвешки бледо, но я бяха уверили, че почти със сигурност ще се оправи. Трудно й беше да повярва.

Той отвори очи и я погледна, а тя му се усмихна и взе ръката му. Клайв я привлече към себе си.

— Ти трябва… — гласът му беше дрезгав и много слаб — трябва да се обадиш на господин Чанинг.

— Да, скъпи. — Тя го потупа по ръката. — Ще се обадя. Почивай сега.

— Обещай. — Той беше явно неспокоен. — Много е важно.

— Да, скъпи, обещавам.

— Кажи му… кажи му, че трябва да говоря с него. Кажи му, че съм тук, че е много важно.

— Разбира се, скъпи, ще го направя, когато си отида вкъщи.

— Номерът му е в тефтера ми с адресите. Домашният му номер. На бюрото е. Недей да чакаш, Морийн, върви веднага вкъщи, още сега.

— Добре, скъпи. Отивам.

Когато стигна у дома си, тя намери номера и го набра. След три позвънявания се включи телефонният секретар. Морийн Хопкинс не ги обичаше, изнервяха я. Тя затвори телефона и се опита да събере мислите си. Нахвърли на един лист това, което възнамеряваше да каже, и пак позвъни. Положи всички усилия, но според собствената си преценка не се справи твърде добре. Е, все пак можеше да каже на Клайв, че е направила това, което бе искал от нея, и може би сега той щеше да се поуспокои. Не можеше да е нещо чак толкова важно, вероятно ставаше дума за някаква вечеря или нещо подобно. Той мразеше да подвежда хората.

 

 

Когато Франческа се прибра, в къщата беше много тихо. Сенди беше излязла, а от стаята на Барнаби не гърмеше рок музика, което означаваше, че го няма. Бавачката явно беше излязла някъде с Джек. Напоследък той преливаше от енергия. Започваше да прилича все повече и повече на Бард.

Кити беше заспала в колата и тя успя лесно да я сложи в креватчето, без да я събуди. „Малка измамница — помисли си Франческа и се усмихна, като я гледаше предано. — Да ме изплашиш по такъв начин. Заради тебе доктор Лаудър ми се разсърди. Е, за следващия път ще знам, ако е само настинка.“

Слезе бавно по стълбите и докато минаваше покрай кабинета, чу сигнала на телефонния секретар. Влезе вътре и натисна копчето. Имаше три съобщения. Едното явно беше за Барнаби. Беше кратко и съвсем делово: „Вземи си поканата, Чанинг, и си я заври в задника.“

— Страхотно — възкликна Франческа. Помисли, че Барнаби не би могъл да отговаря за постъпките на приятелите си, но трябваше да му се каже да не оставят съобщения с подобно съдържание в къщата на баща му. Можеше да ги чуе Джек или още по-зле — бавачката.

Второто беше от Даяна Мартин-Райт, която изразяваше учудването си, че Франческа все още не беше успяла да изпълни поставената й задача за привличане на участници в рекламната брошура за бала.

— Не се и съмнявам, че е така — каза гласно Франческа и се запита дали ще отидат с Бард на благотворителната инициатива в Ковънт Гардън, насрочена за девети септември.

„Съобщи ми колкото е възможно по-скоро, защото при мен се е събрала огромна опашка от приятели, които искат да участват.“

Франческа се сети кои са двама от огромната опашка, които биха придружили Мартин-Райт, и съсредоточи вниманието си върху третото съобщение. Беше от някаква жена, която явно бе твърде изнервена.

„Обажда се Морийн Хопкинс. Много съжалявам, че ви безпокоя, господин Чанинг, обаче съпругът ми е болен. В болница е, състоянието му вече се подобрява и искаше да знаете това. О, болницата е «Сейнт Мери» в Торки, ако желаете да отидете и да го посетите. Благодаря ви.“

„Бедната Морийн Хопкинс — помисли си Франческа. — Очевидно беше много разтревожена за съпруга си.“ Запита се коя би могла да бъде тя или кой може да е господин Хопкинс. Вероятно беше някой, който бе работил с Бард. Е, можеше да му предаде съобщението. Той щеше да прецени дали е важно.

Слезе в кухнята, за да си направи сандвич и кафе и да изчака събуждането на Кити.

 

 

— Мамка му, мамка му, мамка му! — изруга Кирстен. — Къде е това проклето нещо? — Въпросното проклето нещо беше нейният фотоапарат, който й трябваше за уикенда и тяхното пътуване до Париж. Оливър беше направил резервации за втори път през последните две седмици. Обърна целия апартамент наопаки, за да го търси. Изведнъж си спомни: беше го дала на Тори, която й го бе поискала един ден през лятото, за да снима Джек с понито му. Тори го беше забравила и каза, че ще помоли Франческа да го донесе в Лондон.

Кирстен й се обади по телефона от невзрачния бутик на „Фулъм роуд“, където работеше, за да изкара малко пари през ваканцията, и я попита къде е апаратът.

— О, Господи, съжалявам, забравих. Още е в къщата.

— Ще трябва да ми го донесеш, Тори. Не искам да попадна на някого от тях, особено на татко след малката ни среща. Не мисля, че идеята е добра. Казах му, че никога повече няма да му говоря и да го видя и твърдо възнамерявам да изпълня обещанието си.

— Малко вероятно е да го срещнеш там — каза Виктория. — В момента той почти не се прибира вкъщи. Барнаби казва, че си идва само да спи от време на време и излиза още на зазоряване. Има невероятни неприятности. Питам се дали компанията няма да фалира.

— Не ме интересува — прекъсна я Кирстен.

— Кирстен! Но това е ужасно.

— Тори, не ми пука, че ще фалира. Дори и да стане така, татко пак ще се измъкне изпод развалините със златен часовник в ръка. Знаеш, че ще го направи.

— Ако наистина банкрутира, може и да ти запука.

— Защо? Не получавам нищо от него. А и не ме е грижа за него, нито пък за скъпоценното му семейство.

— Е, Кирстен — каза Тори и въздъхна, — твоя работа. Какво мисли Оливър по въпроса?

— Оливър ли? От къде да знам? — попита небрежно Кирстен.

— Защото се срещаш с него, затова трябва и да знаеш.

— Не се срещам.

— Глупости. Мога да се закълна, че те видях в колата му предишната вечер, когато минавах покрай апартамента ти. Държахте си ръцете на кормилото. Бедният Оливър.

— Защо казваш бедният?

— Защото ми е симпатичен. И е толкова уязвим. А ти ще му разбиеш сърцето.

— Той не е чак толкова уязвим — каза Кирстен, — а и нямам намерение да му разбивам сърцето. Виж какво, не се притеснявай за фотоапарата, ще се обадя на Сенди и ще я помоля да го намери и да ми го изпрати по някакъв начин. Никога повече няма да ти давам нещо назаем, Тори, ама никога.

Сенди намери фотоапарата.

— Тук е заедно с очилата ти за слънце. Искаш ли да ти го изпратя?

— Очилата ми! Господи, тя е взела и тях. Не можеш да ги изпратиш по пощата. Госпожа Чанинг там ли е?

— Не, излязла е, като че ли отиде на фризьор или бог знае къде. В края на седмицата в лятната къща ще дават вечеря за много гости.

— И татко ли го няма?

— Не, разбира се. Той почти не се мярка тук. Забравих вече как изглежда. Съсипва се от работа, бедният.

— Добре. Ще намина към обяд, Сенди.

— Чудесно.

 

 

Тя взе такси от офиса си. Когато пристигна, изтича нагоре по стълбите и Сенди й отвори.

— Ето ги. Намерих ти и една фланелка, за която питаше миналия път. Тори беше взела и нея.

— Кучка. Благодаря. Много ти благодаря. Как си, Сенди?

— Добре. Ще пийнеш ли набързо едно кафе?

— Ами… да, защо не? След като си сигурна, че втората ми майка няма да се появи изведнъж.

— Няма. Ще се върне много по-късно, а утре ще замине за къщата в провинцията. И аз ще отида, за да й помогна с подреждането на цветята и всичко останало. Трябва да направя и пудинги за вечерята. Иска прекалено много от мен. Мисля, че грижата за една къща ми стига.

— Така е. Нали имат там готвачка?

— Да, но според мен не я бива много. Обикновено викат друга за по-специални случаи, но тя е заминала. А и госпожа Чанинг много умее да ласкае. „О, Сенди, това е направо чудесно, много ти благодаря“ или „О, Сенди, не знам какво бих правила без теб.“ Всичко това е много добре, но никога не й идва наум да ми плати за извънредния труд.

— Ти като че ли не я одобряваш много, а Сенди? — попита небрежно Кирстен.

— А, не е чак толкова лоша, но не мисли за хората и е много взискателна. Напоследък стана по-лошо. Скара ми се, че съм давала сладкиши на Джек, побесня, че не съм й взела дрехите от химическото чистене, а не ми каза, че й трябват спешно. „На вечерята трябва да съм с червената рокля, Сенди, и толкова. Трябва да намериш начин да я вземеш.“

— Глупава крава — ядоса се Кирстен. Знаеше, че не беше много разумно да хули Франческа пред някой, който работи за нея и на когото тя не допада много, но не можа да се стърпи. — Защо не си вземе сама дрехите от химическото? Едва ли е чак толкова заета. Освен това има бавачка на разположение.

— Напротив, ще се изненадаш — каза Сенди. Стана, взе кафеника и отново напълни чашата на Кирстен.

— А, знам за скапаната й благотворителна дейност и това, че ходи по вечери и обеди. Голямата работа.

— Нямах предвид само това.

Нещо в тона й привлече вниманието на Кирстен. Тя погледна рязко към Сенди.

— А какво имаш предвид?

— Е, нищо особено. Отдели доста време, за да посещава Лайъм в болницата.

— Лайъм! Франческа е посещавала Лайъм в болницата?

— Да, два-три пъти седмично.

— Господи! А баща ми какво казва по въпроса?

— Мисля, че той не знае — отвърна небрежно Сенди. — Със сигурност не знае, че тя ходеше там толкова често.

— Колко невероятно!

— Да. — Тя замълча и погледна Кирстен, а после каза: — Онзи ден той беше тук.

— Лайъм! Тук? Ти се шегуваш.

— Не, той беше тук.

— А баща ми?

— Не, баща ти не беше. Беше в чужбина. Бяха тук сами. Точно си тръгваше, когато се появих иззад ъгъла. Изпращаха си въздушни целувки. Бяха пили и шампанско, защото намерих празната бутилка в кухнята.

— Боже господи! — изуми се Кирстен. Това беше най-интересното и невероятно нещо, което беше чувала напоследък. Лайъм, който така ненавиждаше Франческа и който никога не й говореше, е идвал в къщата, за да се срещне насаме с нея. Колко странно. Какво ставаше? Разбира се, разбира се, че не… Не може да бъде. Това е немислимо. Изведнъж осъзна, че колкото и да е интригуващо, дори и според собствената й преценка бяха отишли твърде далеч. Стана.

— Сенди, трябва да тръгвам. Ще ми извикаш ли такси? Сложи го на сметката, никой няма да забележи.

— Разбира се.

През целия път до работата, а и през целия следобед тя отново и отново се връщаше към този необикновен разговор, опитваше се да намери някакво логично обяснение, питаше се дали нещата можеха да се обяснят с това, което според Сенди беше съвсем очевидно, и непрекъснато си повтаряше, че не можеше да е вярно. Просто не можеше. А би ли могло да бъде?

 

 

Бард се обади по телефона на Франческа в четвъртък късно следобед, за да й каже, че ще се забави в Ню Йорк и няма да може да се прибере в Лондон до понеделник.

— Но, Бард, в неделя в Стайлингс ще даваме вечеря, на която ще присъстват най-вече твои познати от банките. Как бих могла…

— За бога, Франческа, няма да тичам презглава заради някаква глупава вечеря. Не можеш ли да ги забавляваш сама? Те и без това биха предпочели да разговарят с теб.

— Но…

— Франческа, моля те. Наистина не мога да си хабя времето за такива неща. Ще остана в Ню Йорк до неделя, а след това ще взема самолета за Мюнхен. Вземи номерата на телефоните от Марша. Всичко наред ли е?

— Да, наред е — отвърна Франческа. — Абсолютно. Не се безпокой за нас, Бард. Довиждане.

Тя затвори телефона. Беше прекалено ядосана, за да се натъжи. Няколко часа по-късно си спомни за съобщението на Морийн Хопкинс. Не искаше да си навлече гнева му, като се опита да му го предаде. И без това едва ли е за нещо важно.

 

 

Морийн Хопкинс държеше студената ръка на съпруга си и го уверяваше, че е постъпила точно както я беше помолил.

— Казах му, че си болен, къде се намираш и че искаш да разговаряш с него — увери го тя. — Така че няма защо да се безпокоиш.

— Лично ли разговаря с него?

Морийн се поколеба. Знаеше, че ако Клайв разбере, че неговото важно съобщение е било предадено на телефонния секретар, щеше отново да се притесни, а нямаше никакво съмнение, че господин Чанинг ще го получи. Телефонният секретар й беше казал, че Бард и Франческа Чанинг ще се върнат по-късно през деня.

— Да — каза твърдо тя. — Да, говорих с него. Беше много мил и много съжалява.

— Но ще дойде ли да ме види, или ще се обади по телефона?

— Няма да идва, обаче съм сигурна, че ще ти се обади. Моля те, Клайв, не се безпокой повече. Предадох съобщението ти на господин Чанинг точно както ми нареди.

 

 

Грей реши да отиде в Джърси^[1]. Ако Ферърс се окажеше прав, а това беше твърде вероятно, и холдингът „Чанинг“ изкупуваше сам акциите си, за да поддържа цената им, тогава двете фирми, които ги бяха купили, вероятно бяха свързани помежду си. Неговият главен редактор Дейвид Гътрай категорично му беше отказал командировка на Каймановите острови.

— Само пътните струват две хиляди долара, Грей. Да не мислиш, че този вестник е благотворително дружество! — Но макар и със сумтене му разреши командировка до остров Джърси. — Гледай на всяка цена да я оправдаеш, Таунсенд. Последната инвестиция, която направих за твоя приумица, се оказа пълен провал. Не съм забравил.

— Ще се постарая — обеща Грей, като се надяваше да е толкова уверен, колкото се представяше. Беше поискал да тръгне веднага, но вече беше четвъртък следобед и ако Ферърс се окажеше прав, холдингът „Чанинг“ сигурно щеше да се издъни, а активността около тази новина щеше да бъде голяма и той трябваше да е в Лондон. Щеше да се наложи да говори със Сам, с Алън Ферърс и приятелите му, щеше да се опита, въпреки че вероятно щеше да е безполезно, да се свърже със самия Бард. Щеше да опита с всичките — Барбър, Франческа… можеше да я завари неподготвена, Кирстен… тя можеше да му каже някой любопитен малък детайл. На този етап всеки цитат щеше да е от полза и можеше да се окаже ценен. А дотогава трябваше да чака. Тази вечер се почувства напрегнат, почти изнервен. Пи твърде много вино, легна си рано и започна да сънува мрачни сънища. Сънуваше огромни грозни сгради, извисяващи се над сиви градски улици. Сънуваше, че кара кола по пътища, които му бяха непознати, че чака безкрайно по разни летища самолети, които не пристигаха. После му се яви Бриони. Стоеше много далеч от него, усмихваше му се, но той не можеше да я стигне. Най-после успя, взе ръката й, привлече я към себе си, но се оказа, че това изобщо не е Бриони, а една висока стара жена с побеляла коса, облечена цялата в черно, която вдигна ръце, за да го отблъсне.

Той се събуди разтреперан и облян в пот. Беше едва четири часът и още не се беше съмнало. Реши, че няма смисъл да остава в леглото, облече се, качи се на велосипеда си и се отправи на дълга разходка към Съри. На връщане мина по моста „Албърт“ и докато гледаше как водите на Темза проблясват на слънцето, си мислеше, че Лондон не е по-малко красив от Париж. В този момент мобифонът иззвъня. Беше Алън Ферърс.

— Време е да го затегнеш, момчето ми — каза той.

— Да затегна какво? — попита, недоумявайки, Грей.

— Колана си. Ще излитаме. И наблюдавай екраните. Всеки момент може да стане нещо много интересно. Казвам може, имай го предвид. Пак ще се чуем.

Грей веднага забрави за красотите на Лондон, за Бриони, дори за Клайв Хопкинс и натисна педалите. Започна да се провира сред гъстия поток от коли по крайбрежния булевард. Цялото му внимание бе съсредоточено върху мисълта как по-скоро да стигне до редакцията, без да изложи на опасност живота си. Знаеше какво означава това телефонно обаждане. Атаката срещу „Чанинг“ започваше.