Пени Винченци
Дилемата (11)

Глава 10

Франческа се събуди от трясъка на изстрели и телефонен звън. В просъница видя, че минава полунощ. Пред очите й един човек умираше твърде мъчително. Свлече се на земята, като се държеше с ръка за корема, а между пръстите му шуртеше кръв. Тя премигна, изключи телевизора и посегна към телефона.

— Ало?

— Франческа. — Беше Бард. По тона му личеше, че се чувства виновен. Знаеше, че ще трябва да се извини, затова беше лаконичен и мрачен.

— Бард, къде се намираш? Къде беше? Толкова се притесних, че…

— В един хотел.

— Къде?

— О… близо до Манчестър.

— Какво правиш там?

— Исках да огледам новия обект. Помислих, че ще мога да свърша днес тази работа.

— Разбирам. — Тя се помъчи да запази спокойствие и да не започне да го укорява, за да не влоши повече нещата.

— Е, сега поне знам, че си добре.

— Добре съм. А ти добре ли си?

— Да, благодаря. А децата?

— И те са добре. — Нямаше смисъл дори да му споменава за Лайъм.

— Чудесно. Ще гледам да си тръгна сутринта. Ще се прибера около обяд.

— Добре. С какво ще пътуваш?

— О, ще взема самолета.

— Да те посрещна ли?

— Не, не. Ще накарам Хортън да ме вземе от летището.

— Бард, не го ангажирай и в неделя. И той има право на личен живот. Аз ще дойда. Позвъни ми, когато разбереш часа на пристигането.

— Да, добре. Е… ще се видим утре. Тогава можем да поговорим.

Това за Бард бе още една форма на извинение — признанието, че има нещо, за което трябва да говорят. Тя се постара да придаде малко по-любезен тон на гласа си:

— Да, няма да е зле. А там нещата наред ли са?

— Да, наред. Защо да не са… — Последва силно пращене и тя го чу да ругае. След това телефонът прекъсна.

След няколко минути той отново позвъни.

— Проклето нещо. Беше мобифонът ми. Непрекъснато губи мощност… Казах на Марша да го оправи, а тя ми разправя, че му няма нищо, много е неприятно…

— А сега откъде се обаждаш? — попита Франческа, изпитала необичайно съчувствие към Марша, като си представи какво ли трябваше да изтърпи в понеделник.

— От телефона на хотела.

— Е, значи ще се видим утре.

— Да. — Последва дълга пауза. След това той каза: — Ами, лека нощ, Франческа.

— Лека нощ, Бард.

„Затвори телефона. И то след разговор, в който той почти не спомена нищо за това какво беше преживяла или по-скоро той я беше накарал да преживее“, помисли си тя.

 

 

Грей закусваше — кифлички, смокини с мед и голяма, димяща чаша кафе с мляко. Опитваше се да се убеди, че да живее сам не е чак толкова лошо, когато телефонът иззвъня. Бриони, каза си той и посегна към него, като преобърна остатъка от портокаловия сок в чашата. Сигурно се обажда да му каже, че й липсва.

Беше Бриони, само че не спомена да й липсва. Искаше да знае дали беше взел решение и го уведоми, че би искала да намине към него сутринта, за да поговорят. Грей каза, че ще се радва да я види, и затвори телефона. Почувства се така уплашен, както никога през живота си. Все още не беше решил какво да й отговори, нито пък как да постъпи.

 

 

Бард се обади към десет часа сутринта. Тя мислеше, че може би вече е на „Хийтроу“, но не беше. Обади се да й каже, че в крайна сметка няма да може да се прибере по-рано от привечер.

— Съжалявам, Франческа, наистина съжалявам, но се наложи да се срещна с Джон Уотърс и разговорът малко се проточи, а сега чак до три часа няма никакви полети.

— Аз наистина не знам защо си правиш труда изобщо да се прибираш — каза тя, затвори телефона и се разплака.

— Какво има? — попита Джек, който беше влязъл в стаята и държеше в ръце една мъртва птичка.

— А… нищо, съжалявам, скъпи. Стана ми мъчно, защото татко ти няма да се прибере до вечерта. Защо си донесъл тази птица?

— Беше в моя тунел. Мисля, че се е опитала да мине през него и се е задушила. Съжалявам — каза той на мъртвото птиче и нежно го погали.

— Скъпи, не мисля, че е станало точно така. Ти не си виновен, че птицата е умряла. Птичките не влизат в тунели.

— Е, може би тя е искала да мине по-напряко.

— Може би, но аз мисля, че не е така. По-вероятно е — Франческа се помъчи да измисли нещо по-успокоително — тя да е много стара и да е умряла в съня си. Скрила се е в твоя тунел. Така че ти не си направил нещо лошо.

— Така ли? Е, добре, ще отида да й направя гроб. Ще дойдеш ли да ми помогнеш? О, недей, недей. Ще се оправя. Джордж е там и той ще ми помогне. Ще се видим по-късно, мамо.

— Довиждане, Джек.

Тя го гледаше как се отправя към вратата и сърцето й се изпълни с познатата приятно-болезнена обич. Помисли си за Лайъм, когато е бил малко момче, за неговото мъчително и тъжно детство, за това как баща му го е изоставил и за безсърдечността на човека, който е могъл да направи това. Точно в този момент й мина мисълта, че тъй като Бард нямаше да се прибере до вечерта, тя можеше да отиде и да види Лайъм. Така поне щеше да има нещо да прави. Обади се по телефона в болницата „Сейнт Мери“ и помоли да я свържат с отделението на Лайъм. Една сестра й каза, че господин Чанинг е сравнително добре, но състоянието му все още е сериозно.

— Каза да ви благодаря за цветята, ако се обадите. Много са красиви.

— Добре, някой идва ли при него днес?

— Не, не е идвал.

— А жена му ще идва ли?

— Не, тя се обади по телефона. Изглежда, че няма да може да дойде до утре. — Сестрата очевидно намираше това за твърде необяснимо.

— Бих могла да се отбия за пет минути, ако е възможно. Аз съм… негова роднина.

— Ще трябва да попитам — каза малко неуверено сестрата. — Почакайте за минутка, ако обичате. — Забави се доста повече от минута и когато се обади, беше задъхана. — Госпожо Чанинг, сестрата при него каза, че може да дойдете, щом става дума само за няколко минути. Той е малко по-добре.

— Ще бъда при вас след половин час.

 

 

Лайъм изглеждаше ужасно. Лицето му беше зеленикаво. Едната му страна беше много подута, имаше синини и на двете очи. Ръката му беше свързана със система, от дясната му страна се показваше тръба, явно свързана с пробития му бял дроб, а кракът му беше на екстензия. Имаше много замаян вид.

Франческа пое ръката, която не беше на система, и леко я стисна.

— Лайъм, аз съм, Франческа. Как си?

— Ужасно — отвърна той. Произнасяше думите с усилие. — Много ти благодаря за цветята. Беше наистина много мило от твоя страна.

— За мен беше удоволствие. Бард ти изпраща своите най-добри пожелания.

— Лъжец — каза той и на лицето му се появи нещо, което би трябвало да означава усмивка.

— Е… нали знаеш.

— Знам. Писаха ли във вестниците?

— Да, два реда.

— Искаш ли да ти кажа какво е било заглавието?

— Лайъм, недей…

— Не. Ще ти кажа. Сигурно е било нещо като: „Безработен син на магнат — обвинен, че шофира пиян.“ Не съм ли прав?

— Горе-долу. Ами… Наоми добре ли е? След като няма да идва, си помислих, че…

— Добре е. Просто така се опитва да покаже, че не е доволна от поведението ми. Иска развод.

— О! — възкликна Франческа. Беше шокирана. Не знаеше какво да каже. Погледна Лайъм. Той отново беше затворил очи. След това видя как една сълза се отронва изпод клепачите му.

— О, Господи, Лайъм, съжалявам.

— Дааа — въздъхна той, — аз също. Мисля, че точно затова съм тук.

Сестрата се приближи към леглото.

— Достатъчно, госпожо Чанинг. Бяхме се разбрали само за няколко минути. — Изразът на лицето й беше строг.

— Да, разбира се — отвърна Франческа. Стисна ръката на Лайъм, а след това внезапно се наведе и го целуна по подутото лице. — Пак ще дойда.

Той се усмихна и притвори очи. Настъпи мълчание, след което каза:

— Моля те, ела. Много те моля, ела.

 

 

Бриони се изнасяше. Грей седеше и я наблюдаваше цял следобед как си събира багажа в един огромен куфар, който тя държеше в килера.

— Вземам си само дрехите, книгите, касетите и възглавниците. Останалото си е твое.

Той протестира. Каза й, че би трябвало да вземе поне някои от картините, които бяха купували заедно, кутиите за подправки, клетката за птици, която бяха купили от пазара „Кемдън“ и в която тя беше посадила един аспарагус, който се беше проточил през решетките, а също и фотосите от „Ню Йоркър“, които тя беше сложила в рамки и окачила покрай стълбите. Бриони обаче отказа. Не ги искаше. Каза, че те са част от съвместния им живот и вече не ги чувства като свои.

— В такъв случай не са и мои — възпротиви се той. — Това е глупаво Бриони, наистина трябва да ги вземеш.

Но тя не ги взе. Нахвърля всичко безразборно в куфара, въпреки че в продължение на четири години той се беше мъчил да я научи да подрежда, след това затвори капака, седна върху него и го погледна.

— Много е тъжно — каза тя.

Но именно Грей, а не Бриони, се разплака. Разплака се, когато тя си замина с любимия си джип „Чероки“. Отиде при сестра си, докато си намери нов апартамент. Грей седна на голямото легло, в което те се бяха чувствали толкова щастливи, загледа се в стената и се замисли за Бриони, за дългата й права кестенява коса, за дребното й бледо лице с големи сини очи, за стройното й и изящно тяло. То беше една от причините, които го бяха карали да потръпва при мисълта, че когато забременее, щеше да се промени до неузнаваемост, малките й гърди щяха да наедреят, плоският и корем щеше да се издуе и да стане огромен. Нямаше вече да бъде негов, нямаше да бъде източник на взаимно удоволствие, а в него щеше да нахлуе едно изискващо всичкото им внимание непознато същество. Спомни си как тя винаги ставаше да го посрещне, когато той се връщаше късно у дома, радостно му се усмихваше само за това, че го вижда, никога не оставаше пред телевизора, нито пък продължаваше да говори по телефона, както правеха други съпруги или приятелки на негови приятели. Спомни си как Бриони винаги изпитваше неподправен интерес към онова, което той беше правил през деня, с кого беше разговарял, върху какво беше работил… „И после какво стана?“ — го питаше тя, когато по време на вечерята той й разказваше как е минал денят му. Тя оставяше ножа и вилицата и го слушаше. Спомни си как обикновено малко със закъснение реагираше на неговите шеги, както и на шегите изобщо. За миг върху лицето й се изписваше недоумение, докато всички останали вече се смееха, а след това отмяташе глава назад и започваше да се смее така чистосърдечно, че всички останали се смееха не само на шегата, а и на самата нея. Помисли си колко добродушна беше тя. Никога не повишаваше тон, никога не се оплакваше, когато той се прибираше ужасно късно, изобщо никога не правеше онова, което правеха другите жени. Никога не беше мрачна, не личеше, че е пред мензис, никога не се сърдеше и не се опитваше да командва. Какво беше направил той? Как беше позволил да стане това? Беше се обрекъл на самота в една празна къща и едно празно легло. Но дълбоко в себе си, въпреки че се чувстваше нещастен в самотата си и поради страха, че никога няма да намери друга, която толкова да обича и с която да се чувства толкова щастлив, той знаеше, че в крайна сметка беше постъпил правилно. Беше сигурно, че ако тя имаше дете, той щеше да я загуби, както я загуби сега, когато напусна дома му. Тя вече нямаше да бъде същият човек. Когато дойдеше с бебето, тяхното бебе, в къщата щеше да влезе друга, непозната жена и той не искаше и не можеше да си представи, че може да живее с двама непознати.

Какво му имаше? Какво нередно имаше в неговите гени, че той не искаше да продължи рода си, точно обратното — нямаше желание да види потомството си, да обезсмърти себе си. Беше имал съвсем щастливо, нормално детство, не беше преживявал никакви травми и беше много обичано дете. Родителите му имаха сравнително добър брак, самият той не беше имал някакви разтърсващи любовни преживявания, нещата не зависеха от него. Може би ако беше отишъл на психоаналитик и се беше подложил на онези глупости за прераждането и т.н. Но какъв смисъл имаше? Тогава той трябваше да се промени, а не искаше. Каквато и да беше причината, какъвто и голям ненормалник да беше, той обичаше живота на възрастните. Не харесваше децата и не искаше да им отстъпи къщата си, своята любима и подредена с толкова вкус къща; въпреки че щяха да му бъдат неприятни, трябваше да търпи шума и бъркотията, които щяха да настъпят.

Решението, което взе, беше много трудно, а още по-трудно бе да го каже на Бриони. След като се видя с Тереза Буут, той не мислеше почти за нищо друго. Думите й му бяха оказали огромно влияние. Всъщност той хареса Тереза Буут. Под глупавата маска на сексуалността и без съмнение способността й да бъде безсърдечна, се криеше човек, който можеше да бъде поне отчасти внимателен, внимателен и загрижен в истинския смисъл на думата. Той се чудеше какво ли би казала, ако разбереше, че бе действал както го беше посъветвала и бе скъсал с приятелката си. Вероятно щеше да се ужаси. След като изпи една бутилка вино, пожела да й го каже, а след още половин бутилка разбра, че трябва да го направи. Ако се обадеше Дъги, щеше да се престори, че се обажда във връзка с материала, който пише за имотите под аренда.

Но тях ги нямаше. Никой не отговаряше. Вероятно не си бяха вкъщи. Остави съобщение на телефонния секретар колкото да каже, че се е обаждал, и да я помоли да му позвъни. След това се обади и на номера в Бирмингам и там остави същото съобщение. Тя щеше да го намери и да му се обади и тогава той щеше да й разкаже. Нямаше защо да бърза. Бриони щеше да изчезне от живота му завинаги. Вече на няколко пъти, след като беше й съобщил решението си, пред очите му се явяваше образът й — мъката, която се четеше в нежните й сини очи. Чуваше я как казва: „Добре, Грей, съжалявам, не играя никакви игри, но мисля, че не мога да продължа.“ Той беше протегнал ръка към нея, но тя му обърна гръб. Грей зарови лице в ръцете си и заплака.

 

 

— Не ми ли вярваш? — попита Бард.

— Не — отвърна Франческа.

— Тъпа кучка — каза той и я целуна. — Тогава да опитам отново. Аз те обичам.

Ръката му галеше корема й. Пръстите му масажираха нежната, отвръщаща на натиска област, която той така добре познаваше. Без да иска, почти с нежелание тя се надигна едва забележимо под тях. Той усети движението и увеличи натиска, спусна ръката си по-надолу. Тя почувства как застрашително се отпуска и омеква. Извърна леко глава към него и го погледна. Очите му внимателно гледаха лицето й — големи, черни и безкомпромисни. Той не й се усмихна. По лицето му не трепна нито едно мускулче. Просто продължи да я изучава, да се взира в нея, сякаш се опитваше да научи нещо повече, нещо важно и съдбоносно.

— Обичам те — каза отново Бард. — Господи, обичам те! Толкова те обичам. Никога не го забравяй, Франческа! Никога!

След това изведнъж се нахвърли върху нея, в нея, нетърпелив, явно уплашен да не я загуби, да не изпусне момента. Галеше я, прегръщаше я, жадно я целуваше, хващаше главата й с двете си ръце. Тя усети как пенисът му влиза в нея. Вече не можеше да се владее. Усещането беше както при първия път. Сякаш разцъфваше, разтваряше се под натиска на удоволствието. Чувстваше как то идва към нея едновременно на приливи и отливи. Краката, ръцете и цялото й тяло бяха завладени от него. Мозъкът й изключи за всичко останало, освен за това огромно, всеобхващащо и неповторимо удоволствие.

Усети как той също е на път да свърши, как трепери, пулсирайки дълбоко в нея. Чу го как изстена, усети как ръцете му я пуснаха. Погледна го и видя, че главата му е изпъната назад и нагоре и почти в същия миг той отново я погледна, усмихна се и пак каза:

— Обичам те, обичам те.

След това разговаряха — не по общоприетите норми, а по тези на Бард. Тя му каза, че е ходила да види Лайъм, а той не се заинтересува много и отбеляза само, че не може да си представи защо го е направила. Накрая все пак твърде неохотно попита как е синът му.

— Ще му напиша бележка — каза Бард. — Няма да иска да ме види.

— Може и да поиска.

— Франческа, не, няма да поиска.

Накрая тя се отказа. После той сподели, че в крайна сметка е разбрал защо толкова се е разстроила, но подчерта, че това, което й беше казал за Тери Буут, е вярно. Разбирал също, че е била шокирана да я види в кабинета му. Тя от своя страна, опитвайки се да не се усмихне на това толкова оскъдно обяснение и едва загатнато извинение, каза, че съжалява, ако е прекалила с реакцията си, която може да му се е сторила и нелогична.

— Работата е там, Бард, че ако ми казваш повече, ще си въобразявам по-малко.

— Ама няма нищо за казване — отвърна той, като гледаше замислен през прозореца. — Няма нищо, което ти би трябвало да знаеш.

— Не става въпрос какво трябва, а какво искам да знам.

— Но не виждам защо го искаш — каза той съвсем искрено и очите му изразяваха чистосърдечно недоумение.

— О, Господи! — възкликна тя и неволно се разсмя. — Изглежда, че по този въпрос трудно ще се разберем. — Искам, защото ме интересува. Не можеш ли да разбереш?

— Да — отвърна той най-сетне. — Предполагам, че ми е ясно. Но аз прекарвам толкова много време във фирмата и за мен е удоволствие да се прибера вкъщи и да не мисля за нея. Не мога, наистина не мога да започна да ти разказвам какво съм правил през целия ден, когато се прибера. Това е повече, отколкото човек може да изтърпи, поне аз не бих могъл.

Тя трябваше да се задоволи с това обяснение, въпреки че то не й бе достатъчно, но същевременно си призна, че поне за момента би трябвало да е доволна от онова, което й се казва. В крайна сметка все пак беше един вид извинение и някакво обяснение.

— Бард, предупреждавам те — отбеляза Франческа, чувайки гласа си да звучи напълно искрено и малко патетично, — ако някога открия, че става въпрос за нещо сериозно, нещо, което е важно, а ти не си ми го казал, тогава не бих могла да го понеса.

 

 

Сутринта се събуди и видя, че той вече е облечен.

— Трябва да тръгвам — каза Бард и после, явно след голямо усилие, добави: — Тази сутрин имам съвещание за „Корнет Уорф“ с едни потенциални наематели. Може да се проточи и след обяда и затова тази вечер вероятно ще закъснея. Но ще ти се обадя.

— Благодаря, че ми каза — отвърна тя. — И още веднъж ти благодаря за костюма. Много е хубав.

Костюмът беше подаръкът, който той й донесе от Стокхолм и й го даде едва тази сутрин. Беше с цвят на пчелен мед, много семпъл, точно такъв, какъвто тя сама би си избрала. Това беше една от неподозираните му способности — да й купува дрехи точно с нейните размери и винаги с безпогрешен вкус.

— Ще изглеждаш много добре с него. Ще се видим по-късно.

Той излезе, като я остави да се чувства малко пренебрегната, но по-щастлива, отколкото беше напоследък. Беше труден човек, дори невъзможен, арогантен и даже неискрен. Но в този момент тя знаеше и чувстваше ясно, както физически, така и емоционално, точно защо се беше влюбила и се беше съгласила да се омъжи за него. Изведнъж, както лежеше, й хрумна идеята да му покаже колко го обича, колко иска да му достави удоволствие, да направи нещо за него. Сети се, че съвсем скоро е неговият рожден ден. Трябваше да измисли нещо специално за случая. Не парти, бяха дали голям прием на неговата 50-годишнина, а освен това сега, когато Кити беше болна, самата мисъл да организира нещо голямо й се струваше ужасно неподходяща. Но виж, да изкарат един уикенд, дори 48 часа само двамата — това щеше да бъде прекрасно. И на Бард сигурно много щеше да му хареса. Повече от всичко друго. Тя го знаеше. Той често беше казвал, ту замислен, ту ядосан — в зависимост от настроението, че е забравил какво е да бъде сам с нея. Франческа си каза, че трябва да поговори с Марша и да поиска помощта й. Реши да й се обади сутринта по телефона, докато Бард е на съвещание. Леко развеселена и същевременно малко смутена от мисълта, че това беше точно такава постъпка, каквато някога изобщо не би одобрила, тя стана, закуси с децата, заведе с колата Джек на училище, а когато се върна, каза на Пени да изведе Кити на разходка.

— Денят е чудесен, ще й се отрази добре. Сега изглежда много по-добре. Не е ли така?

— Да, така е — съгласи се неохотно Пени. — Но не ми харесват тези лекарства, които взема. Това е противоестествено. Не е за едно дете.

— Пени, разбира се, че не е нормално, но тя щеше да се чувства много по-зле, ако я бяхме оставили само с това, което е нормално. Както и да е, мисля да излезете на разходка. Можете да отидете в парка и на връщане да вземеш и Джек. Тази сутрин съм твърде заета и не мога да го прибера.

Не се случваше често да бъде толкова безапелационна. Пени обичаше сама да си избира маршрута и обикновено не излизаше на разходка сутрин. Предпочиташе следобедите, когато можеше да отиде при приятелките си в парка. Дори непрекъснато повтаряше на Франческа, че когато Кирстен, Барнаби и Виктория били малки, прекарвали повечето време в парка Кенсингтън и ходели при езерото всеки ден, което им се отразявало много добре. Франческа никога не беше я попитала направо защо смята, че въздухът при това езеро е по-добър за децата, отколкото този при езерото в „Рийджънс Парк“. Но си беше обещала някой ден да й го каже. Тя знаеше истинския отговор. Най-изтъкнатите бавачки, според техните стандарти, се събираха около езерото в Кенсингтън. Но щеше да бъде забавно да чуе обяснението на Пени.

Бавачката излезе, за да приготви Кити, мрачна като облак, задал се от север, Франческа се усмихна, като гледаше широкия й отдалечаващ се гръб. Всяка, дори и най-малка победа над Пени й доставяше удоволствие. Тъкмо се канеше да се обади на Марша, когато телефонът иззвъня.

— Франческа, обажда се Миранда Скот.

Франческа харесваше Миранда. Тя беше сродна душа и споделяше възгледите й за това колко безсмислен, макар и приятен, беше животът им. Беше архитект по вътрешно оформление и все още правеше услуги на приятели. Съпругът й беше изключително скъпо платен гинеколог, за когото Миранда често казваше, че е бъркал в жените от половин Лондон. Тя беше блестяща имитаторка. Когато Миранда се правеше на Даяна, приличаше повече на Даяна, отколкото самата тя на себе си.

— Здравей, Миранда.

— Виж какво, питах се дали не би могла да ми помогнеш. Става дума за вечерята в петък, която организирам за разпродажбата, нали знаеш. Нуждаем се от малко журналистическо присъствие и си помислих, че ти може би ще се сетиш за някого. Нали си работила в средствата за информация. Обаждах се по въпроса на Демпстър, но той каза, че същата вечер ще бъде ужасно зает, и не ми предложи никого. Да ти идва нещо наум?

— Трябва да помисля. Мога да помоля завеждащата отдел „Връзки с обществеността“ във фирмата на мъжа ми. Тя е винаги пълна с идеи. Ще ти се обадя — обеща Франческа.

— Добре, благодаря. А да имаш някои дреболии за томболата? Трябва нещо малко, на стойността на два билета за театър, нещо такова.

— Имам един ужасен шал, който мама ми подари за Коледа. С удоволствие ще ти го дам. Изобщо не съм го изваждала от кутията — каза Франческа.

— Ти си истински ангел. Благодаря ти. Чакам да ми се обадиш. Искаш ли да дойдеш да пийнем нещо преди вечерята в петък? Може би с твоя опасно привлекателен съпруг?

— По-опасен, отколкото привлекателен, ако ме питаш как се чувствам в момента — отвърна рязко Франческа. — Ще трябва да го попитам, Миранда, защото, както е тръгнало, той може да дойде на вечерята за по-кратко през Бахрейн. А може и изобщо да не дойде.

— Не говори така, няма да го понеса.

 

 

Сам с готовност се съгласи да помогне за журналистическото присъствие на вечерята. Каза, че ще помисли.

— Доколкото разбирам, искате да бъде някой от солиден вестник, а не от таблоид.

— Точно така. И не казвай на Бард какво си направила. В момента той смята, че всички журналисти трябва да бъдат разстреляни.

Сам се засмя.

— Твърде склонна съм да се съглася с него, но обещавам да не му казвам. Ще ти се обадя.

— Благодаря ти, Сам. А сега, моля те, свържи ме с Марша.

Марша беше по-благосклонна от обикновено.

— Добро утро, госпожо Чанинг. Опасявам се, че не бих могла да ви свържа с господин Чанинг в момента. Той…

— Не, Марша, не искам да говоря със съпруга си. Искам да разговарям с теб. През юли е рожденият му ден, на дванадесети, както без съмнение знаеш, и искам да го замъкна в Ирландия, да отидем в замъка „Дромоленд“ само за четиридесет и осем часа…

— Каква чудесна идея — каза Марша, но тонът й я накара да изпита най-мрачни предчувствия за съдбата на плана си, сякаш Франческа беше предложила да отидат за малко на другия край на света.

— Така че просто бих искала да знам дали ще бъде свободен в този ден и ако не е, дали не би могла да направиш така, че да се освободи.

Настъпи дълга пауза. Марша очевидно се опитваше да й покаже, че това, което се иска от нея, не е толкова лесна работа и не може да бъде свършена само с един бегъл преглед на бележника с ангажиментите на Бард.

— Не — каза тя накрая, — колкото и да е необичайно, госпожо Чанинг, в разписанието му няма нищо, насрочено за този ден. А, освен работен обяд с господин Буут. Мога да поговоря с него по въпроса, ако желаете. Ще идва днес по-късно.

— Не, няма нужда Марша, аз ще свърша тази работа. Искам лично да говоря с него. Благодаря ти.

 

 

— Франческа, каква приятна изненада. Как си, скъпа? Съжалявам за вашия Лайъм. Изпратихме му цветя и някаква дреболия.

— Много любезно от твоя страна, Дъги — каза Франческа. — Той ще се оправи. Вчера бях за малко при него да го видя и…

— Много добре си постъпила — каза той, — много добре.

— Не знам. Както и да е, Дъги, радвам се, че те заварих. Мислех, че може да си на тазсутрешното съвещание.

— О, не. — Тонът му изведнъж стана по-предпазлив. Усети се и нещо друго — като че ли беше обиден. Дали нарочно не го бяха поканили? Франческа знаеше, че Бард се отнася твърде пренебрежително към умението му да води преговори. „Бива го единствено да завързва познанства — беше казал той веднъж, — но това негово качество е незаменимо.“

Тя знаеше, че е вярно. Беше наблюдавала как действа Дъги на приеми, вечери, дори и когато беше на почивка. Забелязваше от сто метра потенциалния клиент или човек, от когото можеше да се изкарат пари. Особено пък на игрището за голф. След това неусетно го оплиташе в мрежата си. Милият Дъги! Липсваше й. Напоследък, след идването на Тереза, не го виждаха много често. Имаха такива хубави спомени заедно, когато беше жива Сюзън. Тя се държеше много майчински с Франческа и изобщо с всички. „Сега обаче нещата бяха съвсем различни — помисли си тя с тъга. — Тери беше толкова майчински настроена към нея, колкото легендарната Боадисеа^[1].“

— Чух, че бебето не е много добре. Как е тя? Бедното малко създание! Много ми беше приятно да я видя на Великден. Трябва да я доведеш някой път тук — каза с известна тъга Дъги.

Франческа се почувства виновна.

— Сега, изглежда, е по-добре. Все си повтарям, че докторите сигурно си знаят работата. Дъги, трябва да дойдеш и да останеш за някой уикенд в Стайлингс. С Тери, разбира се. А как е тя?

— Добре е. Тази седмица е много заета с бизнеса си. Има някакъв голям търговски панаир в Бирмингам. Нали знаеш, там е офисът й.

— Не, не знаех.

— Това момиче е голяма работа. Компанията й се развива — каза той гордо. — Не я виждам толкова, колкото бих искал. Прекарва много от времето си в Бирмингам. Работи за компанията.

— Е, да, разбира се. — После Франческа каза, само колкото да поддържа разговора, а не за да проверява Бард: — Разбрах, че холдингът „Чанинг“ е вложил известна сума в нейната фирма. Тя сигурно е доволна.

Настъпи продължително мълчание. Дори доста продължително. По необяснима за нея причина тя се почувства изнервена. След това той предпазливо каза:

— Аз… не знаех.

— Така ли? А… разбирам. Е, както и да е. — Тя се почувства неловко и объркана. — Бард само спомена за това. Може и да не съм го разбрала. Да, сигурно така е станало. Не е много трудно да не го разбере човек. Нали го знаеш какъв е? Може само да е казал, че има намерение. Всъщност сега, като се замислих, точно така го каза. Съжалявам, Дъги.

— Няма нищо, скъпа.

Сега тя вече не само че се чувстваше неловко. Имаше и нещо друго. Пак се залута в плетеницата от полуистини. По дяволите! Защо изобщо го спомена? Защо не остави нещата да се развиват сами? А и защо Бард й беше казал нещо, което не е истина?

Премина към същността на обаждането си, като се опитваше да отвлече както своето внимание, така и това на Дъги.

— Виж сега, Дъги, имам нужда от помощта ти. Възнамерявам да отвлека Бард на рождения му ден тази година. Само за една четиридесет и осемчасова идилия, вероятно в Ирландия. — Почувства, че идеята внезапно вече не я привличаше толкова, но беше принудена да продължи, поне засега. — В този ден той има работен обяд с теб. Не може ли тихомълком да го отменим, а ти да не му казваш? Например да му кажеш, че си зает с нещо друго.

— Да, разбира се. Никакъв проблем. Забравих, че е рожденият му ден. Освен това тази среща беше само една възможност. Считай го за сигурно, Франческа.

— Благодаря ти, Дъги. А ти как си?

— Кой, аз ли? В страхотна форма съм.

Горкият Дъги. Приличаше на стар кораб, който все още продължаваше да се движи. Тя се почувства ужасно, че го беше притеснила. Но въпреки това искаше да продължи. Трябваше да продължи…

— Добре, а… Дъги…

— Да?

Внезапно й се стори, че е глупаво да не се опита да разбере защо Тереза е била в „Чанинг хаус“ онази нощ. Дъги сигурно знаеше.

— Дъги, питах се, Тери често ли ходи в „Чанинг хаус“?

— „Чанинг хаус“ ли? — Гласът му изведнъж стана предпазлив. — Не, разбира се. Освен ако аз не съм там. Защо питаш, скъпа?

— Защото онази нощ тя беше там. Отбих се да занеса нещо на Бард и я заварих. Изненадах се. Това е всичко.

— Коя нощ? Кога е била тя там? — Гласът му се промени още повече. Вече не беше толкова предпазлив, а по-скоро напрегнат и гневен.

— Всъщност миналия петък. Бард точно се беше върнал от Стокхолм. Честна дума, Дъги, няма значение. Само си помислих…

— Тя не ти ли каза причината? Аз откъде бих могъл да знам? Ти защо не я попита? — Сега гневът му се беше насочил срещу нея. Това не му беше харесало. Не одобряваше цялата ситуация.

— Не я попитах. Работата е там, че Бард страшно бързаше и беше отишъл само да се преоблече, а аз се втурнах и… — Господи, тя наистина се забърка в голяма каша. Глупаво беше, че изобщо започна този разговор. Явно той подозираше нещо и тя се чудеше как да се измъкне. Изведнъж я осени идея. — Сигурно е обсъждала с него въпроси, свързани с фирмата си. Не мислиш ли, че е така?

— Да, разбира се. — Усети как той се почувства благодарен за предположението й. — Да, така е било. Всъщност сега, като се замисля, тя ми спомена нещо такова. Да, това е обяснението, сигурен съм.

— И аз мисля така. — Единственото желание на Франческа беше да прекъсне този разговор. — Както и да е, Дъги, бъди здрав и не забравяй за дванадесети.

— Няма да забравя, разбира се. — Беше някак разсеян. — Дванадесети. Всичко ще бъде наред. Бъди сигурна.

— Благодаря ти. Довиждане, Дъги. Много се радвам, че си поговорихме.

— Какво имаше на дванадесети? О, да, разбира се. Довиждане, скъпа. — Усилията му да се върне към действителността бяха съвсем очевидни. — Да, няма да забравя. И доведи малката да я видим. А и младият господинчо. Тери много ще се зарадва. Тя много обича деца, нали я знаеш… Чудесно момиче е. Преобрази ми живота.

— Много хубаво — каза Франческа. — Това е чудесно, Дъги. Довиждане.

Тя остави телефона и се загледа в него. Каза си, че всичко е наред. Разбира се, че беше наред. Тери просто не е искала Дъги да знае, че ще моли Бард да вложи пари в компанията й. Това е всичко. Е, въпросите й бяха поставили Тери в неловко положение, но това не я смущаваше, въпреки че й беше мъчно за Дъги. Милият Дъги!

Франческа стана, направи си кафе и се обади по телефона в замъка „Дромоленд“. След това погледна часовника си и реши, че има време да посети отново Лайъм преди обяд.

 

 

„Лонгмън и Дрю“ — счетоводната фирма, наета от банката „Метюънс“ да проучи работите на корпорацията „Чанинг“, беше представила временния си доклад, който се стори твърде окуражителен на Дезмънд Норт от „Метюънс“. Бяха направили най-обстоен преглед на банковите сметки на корпорацията, бяха водили дълги и изтощителни разговори както с господин Чанинг, така и с господин Барбър и бяха установили, че всичко е абсолютно наред. След няколко дни трябваше да представят окончателния си доклад. Дезмънд Норд въздъхна с облекчение и реши, че е проявил прекалена предпазливост, след което направи резервации за кратка двудневна почивка във Флоренция за себе си и любовницата си.

 

 

Грей седеше в кабинета си и се чувстваше ужасно нещастен. Триша му беше направила чай и той го беше изпил, без изобщо да усети вкуса му. Едва когато остави чашата си върху бюрото, осъзна, че чаят е прекалено силен. Веднага усети, че му се повдига. Днес му се гадеше доста често. „Утринен махмурлук“, каза си той и се опита да погледне въпроса откъм смешната страна. Не се получи обаче. Опита да се съсредоточи върху работата си, но заниманието не му се стори твърде важно. Беше понеделник и напрежението не бе голямо. Нямаше нищо, което да покачи адреналина в корема му. Върху бюрото му лежеше единствено бележка от главния редактор, той искаше от него да осъвремени статията си за Европейския валутен съюз, което едва ли би разсеяло достатъчно мрачното му настроение, а това не беше добре. Неговата най-голяма утеха беше работата — втората му жена, както обичаше да казва Бриони. Тя го възбуждаше, действаше му стимулиращо, поддържаше интереса му, успокояваше болката, отърваваше го от депресията и твърде често заменяше или най-малко съперничеше с успех на плътското желание. Той наистина обичаше работата си. Често казваше на хората, че би я вършил и без заплащане, което не беше вярно, но те знаеха какво има предвид. Той просто не можеше да си представи как някой би искал да върши нещо друго. Противно на всякаква логика, всяка друга работа му се струваше несравнима. Смяташе, че всеки би я вършил, ако можеше, и се мислеше за голям късметлия, защото притежаваше способности, които му позволяваха да прави това. Бриони често му задаваше въпроса колко дълго още би могъл да мисли така. За нея той просто беше един фукльо и егоист; тя смяташе, че всичко идва от суетата да вижда всяка седмица името си, изписано над поредната статия, и, разбира се, беше права, но нещата не се изчерпваха с това. Имаше и нещо друго — удовлетворението да откриеш отправната точка, да ти дойде идеята, да попаднеш на личност или на ситуация и да направиш от това материал, да разговаряш с хората, да ги изслушваш, да се ровиш във фактите, да обмисляш, да отделяш зърното от плявата. Не звучеше кой знае колко вълнуващо, но това бе съзидателен труд, който даваше цвят и пълнеж на материала, поставяше нещата на истинските им места.

Внезапно отново усети, че му се повдига. Стана и отиде в тоалетната. Остана там дълго време, като държеше главата си в ръце. Отново се питаше как и защо беше го направил, какво ли прави Бриони, дали е добре, или се чувства толкова зле, колкото него, надяваше се и се молеше да не е сбъркал, да не е захвърлил щастието, да не е изхвърлил бебето заедно с мръсната вода — господи, откъде му идваха наум подобни сравнения?

После отново се замисли за Тереза Буут, а това го насочи към Дъги, корпорацията „Чанинг“, Сам Илингуърт и материала, който според него можеше да излезе от тази работа. Постепенно интересът и вълнението го завладяха и обсебиха съзнанието му. Взе съботния брой на „Файненшъл Таймс“ и проучи курса на акциите на корпорацията „Чанинг“. Имаше леко спадане. В петък обаче то беше по-съществено — с цели седем пункта. Той се посъвзе, върна се при бюрото си и набра номера на Сам.

— Сам Илингуърт на телефона.

— Здравей, Сам. Обажда се Грей Таунсенд. Питах се дали си свободна днес за един обяд. Можем да поговорим за тенденциите в търговията с недвижимо имущество, за непоклатимите цени на акциите ви или за каквото искаш.

— Опасявам се, че няма да стане. Много бих искала, но… тук е малко напрегнато. По цял ден има важни съвещания.

— Е, добре — каза твърде разочарован той. — Може би някой друг ден. Нали са непоклатими?

— Кои? А, имаш предвид цените на акциите? Да, разбира се.

— Въпреки че в петък не беше съвсем така.

— Да, вярно е, но днес положението е по-добро.

— Така ли? Това има ли връзка с важните съвещания?

— Не, разбира се. Грей, я не ме баламосвай, знаеш, че е безсмислено. Но се радвам, че се обади. Исках да те помоля за една услуга. Не е нищо вълнуващо и предполагам, че няма да се заинтересуваш, но поне ще съм изпълнила задължението си…

— Остави ме да отгатна. Бард Чанинг иска да се помотая при вас няколко дни.

— Неее. В едно отношение обаче си на прав път. Госпожа Чанинг ми се обади по телефона тази сутрин и ме попита дали познавам някой приятен и добронамерен журналист, който да отрази една благотворителна инициатива този петък.

— Сам, за бога, аз да не съм някое скапано репортерче. — Нещастието го беше направило лесно раздразнителен.

— Знам, Грей, съжалявам. Казах ти, че не е нещо вълнуващо. Но… както и да е, забрави за това. Съжалявам.

Тя така се притесни, че на него му дожаля за нея.

— Що за инициатива ще бъде?

— Една разпродажба. Организира я Тим Кенеди. Може и да е забавно. Да знаеш някой, който би отишъл? Ще изкара една безплатна вечеря в „Гросвенър хаус“.

— Не звучи толкова зле. — Замисли се какво имаше да прави в петък вечерта. Щеше да бъде сам, както и през всички бъдещи петъци. Това мероприятие за набиране на средства го заинтересува поне в онази си част, която засягаше едрия бизнес. — Самата госпожа Чанинг ще присъства ли на вечерята? — попита той.

— Да, разбира се. Ще видиш, че тя е много приятелски настроена към журналистите и е готова да помогне. Всъщност тя е една много приятна жена. Ще ми се обадиш ли, ако се сетиш за някой, който би могъл да отиде?

Грей взе решение.

— Току-що се сетих за един. Аз — каза той.

Изведнъж при мисълта, че ще срещне Франческа Чанинг, се почувства по-добре.

 

 

Алън Ферърс бе новоизгряваща звезда в търговския отдел на брокерската къща „Джоунс Олдбъри“. Беше типичен представител на новата младеж, изкарваща хляба си с компютърните си умения. Израснал бе в сграда — собственост на кметството в Далстън. Баща му беше шофьор на автобус. Напусна училище, когато навърши шестнадесет години, въпреки настоятелните предупреждения на баща си и директора на училището, че може да остане цял живот безработен и да мизерства. След няколко седмици си намери работа като момче за всичко на Борсата за ценни книжа, а сега печелеше на година четири пъти повече от училищния директор и осем пъти повече от баща си. Веселяк с приятна външност, той си падаше малко скандалджия, беше твърде цапнат в устата и често се хвалеше, че надушва доходната сделка така, както пес надушил кучка.

Алън отваряше третата кутия с диетично пепси за деня и разпечатваше втория си пакет цигари, като същевременно се мъчеше да реши дали да не покани на едно питие след работа Керъл Хардинг. Тя седеше точно срещу него и имаше най-големите цици, които беше виждал от доста време, като изключваше тези по страниците на вестник „Сън“. В този миг екранът светна и на него се появиха няколко реда числа, които започнаха да се сменят във вълнообразна последователност.

— Твърде интересно, скъпи. — Той много обичаше компютъра си и винаги се обръщаше към него така. Посегна към телефона, за да се обади на Грейдън Таунсенд, когото също много обичаше и който през последните две години, а дори и от малко по-дълго, му се отплащаше за полезната информация с бутилки шампанско. Естествено, от подбрани марки.

 

 

На обяд Грей отиде до една кръчма на ъгъла на улица „Хай Холборн“ и изпи някаква неприятно топла айсбира, като си мислеше, че в добрите стари времена, когато „Флийт стрийт“^[2] беше по-скоро име на улица, отколкото понятие, човек можеше да срещне голям брой добродушни и весели пияндета от бранша, с които да се насвятка до забрава. Сега редакциите на вестниците бяха пръснати из целия град като някои изолирани хотели, от някогашното място вече не беше останало почти нищо и човек не можеше просто да си побъбри приятно с някого. Докато дъвчеше воднистия маринован лук, Грей си мислеше, че по принцип в живота има все по-малко неща, заради които си струваше да се живее.

Когато се върна в редакцията, за него имаше три съобщения. Едното беше от Тереза Буут, която го уведомяваше, че е получила поканата му, но щяла да отсъства два дни по работа. „Отново ти благодаря за приятното прекарване в «Риц», ако това не ти прозвучи твърде компрометиращо. Надявам се, че не си обърнал голямо внимание на съвета ми. Не беше от най-добрите.“

— Благодаря ви, госпожо Буут — провикна се той.

Второто беше от Кирстен Чанинг, която организираше парти в събота и го канеше да дойде с приятелката си.

— Как ли пък не — отговори Грей на телефонния секретар. — Чувствам се като Метусалем. Мисля, че няма да дойда, благодаря. — Реши да й изпрати картичка, в която да я уведоми, че не би могъл да присъства. Това би му спестило обясненията и извиненията.

Третото беше от Алън Ферърс от „Джоунс Олдбъри“, който го уведомяваше, че акциите на фирмата, за която бяха говорили предишната седмица, току-що са скочили с петнадесет пункта. Грей забрави за Кирстен и Бриони и за всичко останало. Веднага набра номера.

— За „Чанинг“ ли става дума?

— Да.

— И на какво мислиш се дължи това, Алън?

— Само на едно нещо. Някой е купил един тон от тях.

— Какво е тон?

— Ами… да кажем, акции най-малко за един милион лири стерлинги.

— Мама му стара! — възкликна Грей. — Да имаш някаква идея кой би могъл да бъде?

— Не, но започнах да разпитвам тук-там заради теб. Ако науча нещо, ще те уведомя. Както и да е, вече ми дължиш няколко питиета.

— Ще ги получиш.

Той затвори телефона и остана, загледан в него. Внезапно се почувства съвсем различно. Беше развълнуван и зареден с енергия. Нещо беше на път да стане. Инстинктът му не беше го подвел.

 

 

— Господин Кларк? — Беше гласът на Марша. — Господин Чанинг иска да отидете в кабинета му, ако обичате.

Сърцето на Оливър се сви. Сега пък какво беше направил?

— Веднага ли?

— Да, разбира се. Ако ставаше въпрос за друго време, щях да ви го кажа.

Стара кранта. Господи, колко я мразеше. Някой ден той щеше да каже на Бард Чанинг какво всъщност тя представлява. Сложи си новото сако. Купил го бе по време на обедната почивка от „Пол Смит“. Всъщност беше твърде скъпо, но той нямаше за кого да харчи парите си. В това отношение в Гърция нищо не се получи. Забърза към кабинета на Бард.

— Влезте направо, моля.

Бард говореше по телефона. Махна с ръка на Оливър да седне. Не изглеждаше да е ядосан. Дори не беше и нервен. На масичката за кафе имаше лъскава брошура с данни за Световната земеделска федерация. Оливър започна да я прелиства.

— Такива неща интересуват ли те? — Бард беше приключил разговора по телефона.

— Какво? А… да, интересуват ме. Ако бях без ангажименти за една година, бих работил за подобна организация.

— Пак можеш да го направиш. Ти си още много млад. Вземи пример от Барнаби.

— Да — каза Оливър и се замисли за Барнаби, който се скиташе в която част на света му хрумнеше, подсигурен от парите на баща си, без да го е грижа, че трябва да завърши възможно по-скоро образованието си, за да започне сам да си изкарва хляба.

— Говоря сериозно. Ако ти се прави нещо такова, бих могъл да ти помогна. Важното е човек да прави подобни неща, докато може.

Оливър го погледна.

— Благодаря ви, господин Чанинг. Много ви благодаря.

— Това е една от любимите ми организации, на която съм спонсор — каза Бард. — Тези хора вършат нещо полезно, а не седят само на задниците си с протегнати за подаяния кутии.

— А не протягат ли кутията си към вас? — попита Оливър, като погледна брошурата.

— Какво? Всъщност да. Имам един благотворителен фонд, средствата от който отиват главно за тях. С тези пари обаче те вършат нещо полезно. Това искам да кажа.

— Да, разбирам. — „А ти плащаш по-малко данъци, помисли си Оливър. Не ставай циничен. Той току-що ти направи фантастично предложение.“

— Както и да е, просто исках да си поговорим — каза Бард. — Исках да разбера как изкарахте почивката.

— Беше чудесно — отвърна Оливър, който наистина беше останал много доволен, въпреки че откъм романтична гледна точка нямаше кой знае какви преживявания. Леководолазният спорт, разходките със сърф, топлото време. — Сега мама се чувства много по-добре. Много ви благодаря, господин Чанинг, всички останахме много доволни.

— Добре. Чудесно. Доколкото разбрах, в края на краищата майка ти се е отказала да се среща с госпожа Буут, нали?

— Да, мисля, че сте прав — отвърна малко смутено Оливър. Беше се надявал да не стане дума за това.

— Тя ми писа, че ти си й дал да разбере, че не одобрявам много тази идея и затова нямала намерение да я осъществи. Много мило от нейна страна. Оценявам жеста й, Оливър. Между нас да си остане, но мисля, че й спестихме доста неприятности. Не искам да кажа, че госпожа Буут е имала някакви лоши намерения, но…

— Не — отвърна Оливър. — Не мисля, че е имала. Всъщност тя е една наистина много мила жена.

Каза го с категоричен тон. Бард го погледна леко развеселен.

— Ти си смело момче, Оливър. Това ми харесва.

Какво трябваше да отговори пък на това? Оливър предпочете да запази мълчание.

— Е, това е всичко. А, щях да забравя. Казах на господин Барбър да ти повиши заплатата. С две хилядарки годишно. Досега заплатата ти беше по-малка, защото беше на изпитателен срок. Работеше много упорито и се справи добре. Даваш приноса си за нашия колектив. Надявам се да останеш при нас.

Оливър толкова се изненада, че изпусна брошурата. Тя падна на пода и той се загледа в нея. Мина му мисълта, че от тук нататък, когато срещнеше инициалите СЗФ, винаги щеше да изпитва смесено чувство на задоволство и неудобство. Задоволство от факта, че Бард Чанинг го цени, беше му го казал и дори показал по твърде щедър начин, и неудобство, че получава възнаграждението не само заради това, че беше добър помощник на Пийт Барбър.

 

 

— Господин Таунсенд? Здравейте, млади приятелю. Обажда се Дъглас Буут.

Гласът му прозвуча странно. Беше малко напрегнат и разтреперан, въпреки че явно се опитваше да изглежда съвсем непринуден. Грей беше се унесъл в мисли, докато чакаше обаждането на Алън, но сега рязко се изправи.

— Здравейте, господин Буут. Как сте?

— Чудесно, чудесно. Разбира се, малко повече слънце не би ми навредило, но така е с всички ни. Вижте… разговаряли сте с жена ми, нали? Чух съобщението, което сте оставили на телефонния секретар.

— Да, наистина, господин Буут. — Господи, работата ставаше сериозна. Не трябваше да се обажда. Каква тактика да възприеме, какво да каже? Трябваше да бъде благодарен на Бога за лъжата, с която беше започнал от самото начало. Хвана се за нея като удавник за сламка. — Подготвям един материал за имотите под аренда. Мислех да включа и нейната фирма.

— Да, сигурно. Тя е умно момиче. Много умно.

— Така е — съгласи се Грей, въпреки че дори и в този твърде деликатен случай му беше трудно да определи Тереза като момиче.

— Но… вижте. — Буут беше притеснен и се чувстваше неудобно. — Тя има някои смешни хрумвания за… за компанията „Чанинг“. Не знам какво ви е казала, но не бих искал вие да… да си създадете погрешно впечатление за нас.

— Господин Буут — каза предпазливо Грей, — уверявам ви, че никога не съм мислил за компанията „Чанинг“ по друг начин, освен като за абсолютно преуспяваща, надеждна и авторитетна и изобщо отговаряща напълно на всички възможни суперлативи. — Господи, тук можеше да загази. Все едно, че стъпваше по подвижни пясъци. Една погрешна стъпка, и можеше да затъне.

— Да, надявах се да го кажете. Професията ви изисква да знаете нещата с абсолютна точност. Не е ли така? Черното — черно, а бялото — бяло. Никакви полуистини и тем подобни глупости. Вие не сте като таблоидните вестници.

— Не, разбира се.

Настъпи продължителна пауза.

— Вижте — каза припряно Буут, явно преценил, че не е много убедителен, — мисля, че не бях съвсем ясен. Дали не бихме могли да се срещнем? Бих искал… да обсъдим заедно някои неща.

— Да, разбира се, бихме могли. Кога бихте…

— Ами днес не мога да мръдна от тук през целия ден. Имам насрочени много съвещания… Предстои ми и пътуване за няколко дни. Може би идната седмица… да речем, след една седмица, считано от утре. Какво ще кажете?

— Чудесно, господин Буут. Много добре. Позволете ми да ви поканя на един обяд.

— О, не, не, няма нужда. И ме наричайте Дъги. Всички ми казват така. Не, аз ще ви поканя. В един часа в „Реформата“. Предпочитам там, отколкото в някой ресторант. По-спокойно е. Не е нужно да казвам, че…

— Че разговорът ще бъде поверителен? Разбира се. Не съм си и помислял друго нещо.

— Не планирате да пишете нищо… за „Чанинг“ за следващия брой, нали?

— Не, Дъги, обещавам ви. Давам ви думата си на журналист. Знаете колко е ценно това. Съвсем сериозно ви обещавам. Не съм планирал нищо. Въпреки че…

Сега трябваше да изиграе номера без грешка. Не искаше да изплаши старчето, но все пак, докато се чувстваше нестабилен и със свален гард, не беше зле да му зададе един въпрос.

— Да?

— Ами забелязах, че преди няколко дни цените на акциите ви леко са спаднали.

— Така ли? — Сега той отново се превърна в предишния Дъги — хлъзгав като мокра връв. Тъкмо тази внезапна промяна показа на Грей, че той лъже. Беше влязъл отново в обичайната си роля — тази, в която беше най-добър. — О, никога не обръщам внимание на подобни неща. Цените падат и се качват. Това е нещо като крайбрежното плаване. Осмелявам се да кажа, че утре сутринта картината ще е съвсем друга.

„Да, обзалагам се дори, че знаеш защо“, помисли си Грей. Господи, колко обичаше тези игрички. Те бяха също като секса.

Той се усмихна.

— Надявам се да се окажете прав. Значи всичко при вас е наред? Въпреки онзи проект в Доклендс и така нататък. Все пак той сигурно ви е едно ужасно бреме.

— О, не, напротив. Виждали сме далеч по-лоши неща. Познавате Бард. Много го бива да се измъква от трудни ситуации. Ама много, наистина.

„Да — каза си Грей, — но зависи от ситуацията.“ След това, като че ли стреснат от собствените си съмнения, каза:

— Ще се видим идния вторник, Дъги.

— Да, във вторник, точно така. Вижте какво, пак ще повторя — каза той, вече не така спокоен и поизоставил обичайната си роля. — Не искам да оставате с погрешни впечатления. Няма нищо обезпокоително, разбирате ли? Просто нещата се развиват по стария познат сценарий с двете лири и четирите пенса.

— Какво искате да кажете? Не ви разбирам — учуди се Грей. Започна да си мисли, че и той самият нещо не е наред.

— О, сигурен съм, че го знаете. Става въпрос за една от прочутите китайски игрословици. По време на някаква битка, мисля, че беше в Индия, някой казал: „Изпратете подкрепления, готвим се за настъпление!“ Тогава, естествено, не е имало радиовръзка и заповедта се предавала шепнешком по редицата. Когато стигнала до щаба, тя била вече в следния вид: „Пратете лира и два пенса, готвим се за танц.“ Сега ясно ли ви е какво имам предвид?

— Да, разбирам — каза още по-предпазливо Грей. — Уверявам ви, че не бихме искали нашият вестник да стане източник на подобно недоразумение, Дъги. Ще се видим във вторник.

По дяволите, това пък какво беше? Какво беше накарало Дъглас Буут да стигне дотам, че лично да му се обади? Какво толкова му беше казала Тереза? И как е разбрал, че е разговаряла с него? Освен ако самата тя не му е казала. Но защо й е било нужно да го изнервя и да го манипулира по такъв начин?

Той отново включи телефонния секретар и върна записа с нейното съобщение. Заслуша се в гласа й, закачлив и спокоен, изказващ му благодарност за приятното прекарване в хотел „Риц“, и отново се запита какво, по дяволите, си мисли Дъги за техния разговор.

 

 

Алън Ферърс му се обади в пет часа.

— Това ще ти хареса.

— Кое? За акциите ли?

— О, нямам намерение да ти го казвам по телефона. Искам да ме чакаш след половин час в „Корнис“ с добре изстудена бутилка шампанско.

— Ще бъда там — увери го Грей.

Алън пристигна твърде развеселен.

— Как си, момчето ми?

— Добре, Алън — усмихна се насреща му Грей, като си мислеше, че при малко повече въображение и някои биологични дадености той би могъл да бъде баща на Алън, а не обратното. — А ти?

— Добре, дори много добре. Припечелих някоя и друга пара. Отчасти благодарение на твоите приятели от „Чанинг“.

— Така ли?

— Дааа. Купих, а след това препродадох малко от техните акции и спечелих хубава сумичка. Цената на акциите им отново се вдигна. Върна се отново на три лири.

— В такъв случай би трябвало ти да платиш бутилката — подкачи го Грей.

— Да, но няма да го направя. Ще водя едно много хубаво момиче на вечеря. Ама много хубаво. Бих казал, че перспективите са чудесни. Няма да се задържам много тук.

— Казвай кой е бил? — настоя Грей.

— Кой е бил какво?

— Алън, не ме будалкай. Кой купи акциите? По-добре ще е да ми кажеш, защото иначе ще ти набутам тази сметка в задника.

— Добре де, добре. Очевидно два офшорни фонда. Единият се намира на Каймановите острови, а другият в Джърси, Сам разбираш какво означава това. Като имаш предвид лекото спадане на цените на акциите преди няколко дни.

— Не бих си и помислил подобно нещо — отвърна Грей.