Пени Винченци
Дилемата (27)

Глава 26

Франческа чу входната врата да се затръшва и стъпките на Бард по стълбите. Изчака, сърцето й биеше силно. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да се успокои, да не му позволява да я изплаши. Обаче веднага след като той влезе и рязко затвори вратата след себе си, разбра, че е много уплашена. Лицето му беше пребледняло, вената на челото му пулсираше, челюстите бяха стиснати, а в очите му се четеше такъв гняв, че й беше трудно да издържи на неговия поглед, и тя извърна глава.

— Здравей — каза Франческа и се опита да се държи нормално. — Денят ти добър ли беше?

— Беше направо отвратителен — отвърна той. — Благодарение на теб.

— На мен? Че какво общо имам аз с това? Не съм те виждала и изобщо не съм била близо до теб.

— А до кого си била близо, Франческа? Може би ще ми кажеш или не искаш да знам?

— Бард — каза тя, като съзнателно дишаше дълбоко и се стараеше гласът й да изглежда колкото е възможно по-спокоен. — Наистина не знам за какво говориш.

— Така ли? Трудно ми е да го повярвам. Може би ще трябва да те подсетя малко. Виждала ли си се днес със сина ми Лайъм?

— Не — отвърна едва чуто тя. — Не съм.

— И не си го приемала тук, не си пила шампанско с него, не си го целувала и дори не сте лягали заедно в леглото, така ли?

— Не — отвърна тя, — разбира се, че не.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че подобна възможност е напълно изключена?

Тя мълчеше. Мислеше трескаво какво да отговори, как да постъпи, да реши кой е най-добрият начин за излизане от ситуацията.

— Франческа, я ме погледни. Имала ли си, или не си имала интимна връзка с Лайъм?

Тя продължаваше да мълчи.

— Мисля, че не е нужно да питам повече, нали така? Така ли е, Франческа?

— Не, не е нужно — отвърна тя още по-тихо.

Тогава той замълча и я погледна. Лицето му изразяваше такава изненада и такова пълно отвращение, че тя извърна очи.

— Как си могла да сториш такова нещо? — каза накрая той. — Да легнеш със собствения ми син? Това е кръвосмешение. Направо е отвратително, Франческа. Да, ти ме отвращаваш.

— Съжалявам. Много съжалявам, че се чувстваш така.

— Наистина ли? Съжаляваш? А как очакваш, че би трябвало да се почувствам? Да не би да си мислиш, че трябва да те разбера? Да те потупам по рамото, да ти кажа, че си постъпила съвсем правилно, след като и двамата сте го искали? За бога, напрегни си малко проклетия мозък.

— Съжалявам — повтори тя.

Настъпи продължително мълчание. След това той каза:

— И как се случи всичко това? Наистина ми се иска да знам, след като той така упорито отказваше да се вижда и да разговаря с теб през всичките тези години, как стана така, че ти се озова в леглото му?

— Ами… ходих да го видя в болницата — обясни все така тихо тя. — Казвала съм ти.

— Да, разбира се. И колко пъти ходи там? Един? Два?

— Няколко пъти.

— Въпреки че знаеше, че не исках да го правиш.

— Това беше абсурдно. Да ми забраниш да видя собствения ти син, когато той за малко щеше да умре.

— Собственият ми син, който очевидно се е почувствал твърде щастлив, че е имал интимна връзка с жена ми.

— Бард, ти не разбираш…

— Разбирам, и то много добре. И оттогава започна да се срещаш с него, нали? Явно това се е случвало често. Тук ли се виждахте?

Тя мислеше трескаво. Ако остане с убеждението, или дори само заподозре, че са били в леглото с Лайъм в тази къща, със сигурност щеше да я убие.

— Да — каза тя. — Да. Той беше тук веднъж. Преди доста време… преди няколко седмици. Но тогава не се случи нищо, абсолютно нищо. Просто разговаряхме…

— Разговаряхте значи! Колко очарователно. Че за какво пък толкова разговаряхте, мама му стара?

— Аз бях… бях потисната. Той… О, но това е абсурдно.

— Съгласен съм. Напълно абсурдно е. Ти си била потисната, а синът ми, за когото винаги съм мислил, че те мрази не по-малко от самия мен, идва да те види. След това ти пиеш с него шампанско и го целуваш. Виждаш ли, подробностите са ми известни.

„Как е успял да узнае, кой му е казал? В къщата нямаше никой, никой не ги беше видял.“

— След това виждахте ли се?

Последва ново мълчание.

— Франческа, знам, че сте се срещали. Знам го. Била си с него и в хотел „Браун“, нали? Само преди седмица, докато ме нямаше.

Изведнъж той изрева така необуздано и диво, че тя се стресна. Уплаши се и запуши ушите си с ръце.

— Престани. Престани, Бард, веднага престани.

— Защо да престана? — попита той и пристъпи към нея. Изразът на лицето и гласът му бяха заплашителни. — Защо, по дяволите, да престана, след като ти си извършила такова гнусно нещо? Мили боже, помогни ми.

Франческа го погледна. Видя черните заплашителни очи, масивното му лице, така грозно изкривено от гнева, и изведнъж в нея нещо рязко се промени. Усети, че я изпълва заливаща като топла вълна дързост. Вече не се страхуваше, не искаше да се спаси. Искаше той да знае истината, как в действителност се беше чувствала, как се беше стигнало дотам.

— Да, Бард, направих го. Извърших това гнусно нещо, както ти го наричаш. — Гласът й вече не трепереше, тя го чу и това още повече я окуражи. — В много отношения аз също ужасно се срамувам, така е. Ужасно съжалявам, че ти причиних такава болка.

— Колко мило от твоя страна. — Той се отдръпна от нея, отпусна се на един стол, като продължаваше да я гледа и да клати недоверчиво глава. — Не мога да повярвам, наистина не мога.

— Тогава аз ще ти помогна да повярваш, ще ти кажа как се случи.

— Не искам да те слушам. И без това чух достатъчно.

— Бард, ще ме изслушаш. Налага се. Ако ме беше чул преди, това нямаше да се случи.

— О, по дяволите, значи аз съм виновният, така ли? Можех сам да се сетя. Предполагам, че си слушала този мой самосъжаляващ се, лицемерен, перверзен син. Не е трябвало да го слушаш, Франческа, той е изключително опасен.

— Изобщо не е опасен. — Кой друг й го беше казал? О, да, баба Джес вчера по време на обяда. Като че ли беше много отдавна. — Лайъм се чувства нещастен, обиден, осакатен. Ти като че ли изобщо не обръщаш внимание на всичко това. Да, в едно отношение вината е твоя. Виновен си за това, което ми причини. Той беше любезен, внимателен, отнасяше се към мен с разбиране в момент, когато ти ме пренебрегваше, унижаваше ме, държеше се с мен като с някакво бавноразвиващо се дете. Ти не ме допускаше в живота си, отказваше да споделяш дори и малка част от него с мен. Не желаеше да обсъждаш с мен проблемите и тревогите си. Допускаше твоята секретарка по-близо до себе си, отколкото мен. Двамата с майка ми криехте от мен една тайна, която дълбоко ме засягаше. Не можеш да наречеш това брак, Бард. А и ти не си това, за което те мислех.

— О, разбирам. — Той я погледна с открита неприязън. — И какво очакваше да съм? Някой сладникаво предан дядка, някой, който е готов да ти даде всичко, което пожелаеш, и няма да иска нищо в замяна, някой, който ще те направи богата, ще ти купува хубави дрехи, ще ти дава възможност да играеш всичките си глупави игрички на благотворителност и ходене насам-натам по обеди и вечери…

— Това, което говориш, е направо гадно — каза тя тихо. — Никога не съм се интересувала от парите ти. За мен те не са били важни. Всъщност това, което те направиха, ми се отрази пагубно, попречиха на кариерата ми…

— О, спести ми поне това, моля те, Франческа. Спести ми тези феминистки идиотщини за теб и твоята проклета кариера. Тогава какво искаше от мен? Струва ми се, че от началото това, което бях, ти беше достатъчно…

— Мисля, че исках да бъда за теб това, от което имаш нужда — отвърна много тихо тя. — А не бях. Толкова е просто.

— А Лайъм? Той ли е това, от което имаш нужда? — Последната дума й прозвуча като нещо мръсно.

— Да, той е точно това, от което имам нужда. Тази е и причината това да се случи. Дълго време Лайъм не беше нищо друго за мен, освен един искрен приятел и заслугата за това в никакъв случай не е твоя, а изцяло на нас двамата. Дали вярваш на думите ми, или не, не ме интересува.

— Много ми е трудно да повярвам. И какво стана в крайна сметка от тази покъртителна история?

— Ами… — тя събра всичкия си кураж — ами случи се така, че аз… ние…

— Нека да ти помогна, тъй като явно не ти идва точната дума. Ти го изчука. Така става ли? Легна в леглото с него и го изчука. Нали това направи, Франческа?

— Да — отвърна тя тихо. — Да, точно това направих. И това беше ужасно лоша постъпка от моя страна. Знам го. В моя защита мога да кажа само, че ти много често ме обиждаше. И то повече, отколкото бих могла да понеса, Бард, така че в крайна сметка се стигна дотам. Много е просто.

— Просто! — каза той. — Било просто! Едно кръвосмешение било проста работа. Боже господи. Е, поне сега всичко ми е ясно.

— Какво ти е ясно?

— Защо няма да ми помогнеш, защо няма да направиш това, за което те помолих. Устройва те твърде добре, нали? Да ме пратят в затвора за няколко години, докато ти изкараш своя малък роман…

— Бард, това, което казваш, е нелепо и направо долно. Как изобщо можа да си го помислиш?

— Всъщност много лесно — отвърна той. — На мен ми изглежда напълно логично. Ти имаш любовна връзка, и то със собствения ми син. Без съмнение мислиш, че си влюбена в него. И ето че ти се удава елегантен начин да я продължиш. За мен точно това е долно, Франческа. Абсолютно недостойно. Ти направо ме ужасяваш.

Тя се замисли върху думите му, върху това какво е мнението му за нея. То беше ужасно, беше грозно. Каза си, че каквото и да беше направила, не го заслужаваше.

— Е, добре. Повече няма да те ужасявам, Бард. Нямам намерение да продължавам тази имитация на брак. Напускам те още сега. Обаче искам да знаеш, че дори и това няма да се отрази на решението ми. Изобщо няма да се отрази. Ако реша, че е правилно… да ти помогна, аз пак ще го направя. Не за себе си и заради теб, а за децата, за майка ти и дори заради моята. Може би това ще ти помогне да се убедиш, че поне ти казвам истината.

— Не ти вярвам, Франческа, не мога.

— Това си е твой проблем.

Тя мина покрай него и излезе от стаята, качи се в спалнята си, сложи няколко неща в един сак, качи се в колата си и напусна къщата, преди да си даде дори сметка какво беше направила. Тогава си спомни думите на Лайъм, който й беше казал преди няколко часа: „Аз съм тук по всяко време, абсолютно по всяко време, ако имаш нужда от мен.“

Сега наистина имаше нужда от него.

 

 

Барнаби реши, че ще е по-добре да си върви вкъщи, в къщата на Сейнт Джон Ууд, вместо в апартамента на Кирстен. Имаше нужда да изтрезнее и да размисли. Това, което беше направил, не беше кой знае колко разумно, дори никак.

Оливър изглеждаше направо ужасно, когато му го каза. Много по-зле от манекен на витрината на някой магазин. За миг беше му се сторило, че си струва да види как загриженият израз на лицето на това конте изчезва. Обаче после разбра, че не беше постъпил добре. Известно време той не каза нищо. Само седеше и го гледаше, а лицето му смени нормалния си цвят, отначало стана бяло, а после сиво.

— Тя ли ти каза това? — попита Оливър. — Наистина ли ти го каза?

— Ами… да — отвърна малко неуверено Барнаби. — Е…

Докато се мъчеше да каже нещо смислено и да накара устата си да влезе в синхрон с мислите му, а това му се стори много трудно, Оливър стана и излезе от бара.

— Боже господи — каза Мелинда и също стана. — По-добре ще е да отида с него, Сара. Ник, съжалявам. Моля да ме извините.

Тя изгледа гневно Барнаби. Дребното й хубаво личице изразяваше презрение. За момент му мина мисълта, че за първи път тя му изглежда наистина секси. Мелинда изтича навън. Видя я да гледа по посока на „Стренд“. После седна и погледна твърде безпомощно към Сара и Ник.

— Съжалявам. Надявам се, че не ви развалих вечерта.

По пътя към дома си помисли, че това беше най-идиотското нещо, което беше казвал някога.

Тръгна пеш нагоре по „Лонг Акр“, след това по „Сейнт Мартинс лейн“ нагоре по „Тотънхем корт роуд“. Ненавиждаше „Тотънхем корт роуд“ с безкрайната редица от заведения за шиш кебап, магазини за видеокасети, невероятната мръсотия. Така според него би трябвало да изглежда адът.

Пресече „Мерилибоун роуд“ и навлезе в елегантния „Рийджънс парк“. Продължи да върви. Главата му започна малко да се прояснява. Може би в крайна сметка нещата не бяха чак толкова зле. Дори може би беше за добро. Сега поне Оливър знаеше. Може и да не му го каза по най-подходящия начин, но той трябваше да знае. Франческа беше права. Сега Оливър можеше да реши какво да прави. Можеше дори да поиска да… Господи, ами ако поискаше да се ожени за Кирстен! Тази мисъл накара Барнаби да се спре. Това вече наистина щеше да бъде прекалено. Оливър да стане член на семейството! Оливър с неговите безупречни маниери и лицемерно благоприличие. И не само той, а и Мелинда. Не знаеше дали ще може да понесе и това.

Погледна часовника си. Беше още десет и половина. Стори му се, че бяха изминали дни, откакто остави Кирстен. Запита се дали да й каже. Предположи, че ще трябва, обаче вероятно тя няма много да се зарадва на постъпката му. Може би ще трябва да се допита до Франческа. Да, тя знае как да се постъпи. Добре, че беше Франческа. Беше дошъл до мястото, където паркът стигаше до началото на „Бейкър стрийт“. Оставаше му още малко път. Щеше да си бъде у дома след около двадесет минути. Чувстваше слабост в краката, но главата му се беше прояснила. Да, Франческа щеше да знае как да постъпи. Без съмнение, след като се поуспокоеше, Оливър щеше да поиска да разговаря с Кирстен и можеха да измислят нещо. Всъщност може би им беше направил услуга.

Продължаваше да върви, като едва влачеше краката си от умора. Мина покрай „Лордс“ и се отправи надолу по „Гардън роуд“, а от там излезе на „Хамилтън теръс“. Когато накрая пристигна вкъщи, колата на Франческа я нямаше отпред. Почука предпазливо на вратата на хола и надникна вътре. Видя баща си да лежи на канапето и да слуша — нещо необикновено за него — някаква тъжна класическа музика. Той го погледна като замаян и каза, че Франческа е излязла.

Беше твърде късно да се направи каквото и да било, а и той повече нямаше сили. Каза „лека нощ“ на Бард и се прибра в стаята си.

 

 

Кирстен си беше легнала, като преди това бе взела два аспирина, защото ужасно я болеше глава. Най-после чу в просъница настоятелното звънене на входната врата.

Стана, още замаяна от съня, и отметна назад косата си. Проклетият му Барнаби сигурно си беше забравил ключа. Облече халата си и се отправи с несигурни стъпки към домофона.

— Барнаби — каза тя, — ама ти си направо безнадежден…

— Не е Барнаби — отговори един глас. — Аз съм Оливър. Трябва да говоря с теб.

Стаята като че ли се завъртя около Кирстен. Тя се подпря на вратата, усетила, че краката не я държат.

— Оливър? Какво има, какво искаш? — попита тя.

— Казах ти. Трябва да поговорим.

— Но…

— Кирстен, отвори вратата. Важно е.

— Добре. Само за минутка.

Тя се загърна по-плътно с халата. Искаше й се да не си беше загубила колана, а след това отключи. Вратата бавно се отвори и Оливър застана на прага.

Изглеждаше ужасно. Направо ужасно. Лицето му беше посивяло, а погледът му беше мътен и безизразен. Стоеше там и я гледаше втренчено. Очите му се взряха в лицето й, после се плъзнаха надолу по тялото й. Помътнели, враждебни очи.

— Какви игри играеш, по дяволите? — попита накрая той.

— Какво?

— Попитах какви игри играеш.

— Оливър, не знам какво имаш предвид.

— Разбира се, че знаеш. Ти си бременна, нали?

Тя не отговори веднага, като се опитваше да се сети кой би могъл да му каже. После промълви:

— Да, бременна съм.

— И кой е бащата?

— Не мога да ти кажа.

— Но затова пък го казваш на всички останали.

— Какво? Оливър, съжалявам, но наистина не знам за какво говориш.

— Казваш го на всички останали, че си бременна от мен. Че аз съм бащата на бебето ти.

— Оливър, не знам с кого си разговарял, но се заклевам, че на никого не съм казала кой е бащата. Абсолютно на никого.

— Може би пък да не знаеш от кого е — каза той с горчивина в гласа.

— Оливър! Престани!

— Защо? На мен ми се струва, че е много вероятно. Всичките тези приказки, че не искаш вече да лягаш с някого, докато не си сигурна, че го харесваш. Да не ме допускаш до себе си…

— Това не е вярно.

— Вярно е.

— Оливър, исках го, много го исках, обаче… о, това е смешно. Мисля, че ще е по-добре да си вървиш.

— Няма да си тръгна — каза той и пристъпи към нея. — Докато не ми кажеш кой е бащата на детето.

— В такъв случай ще трябва да стоиш дълго тук.

Той се спря и се вгледа в очите й, а тя отвърна спокойно на погледа му.

— А защо, за бога, караш хората да си мислят, че е от мен? Предполагам, че би изглеждало логично да е от бедния ти познат, с когото се разхождаш насам-натам, протежето на баща ти, а и твърде удобно… — Сега очите му гневно блестяха и той се взираше с нескрита ярост в лицето й.

Тя преглътна и се опита да запази самообладание.

— Оливър, престани да говориш така, моля те. Откъде ти дойде такова нещо наум?

— Има ли значение?

— За мен има.

— Брат ти ми каза — отговори той накрая. — Направи го по най-очарователния начин, провикна се пред всички в претъпкания с хора бар.

— Какво? — Мина време, докато схване значението на това, което й беше казал. Тя рязко седна на стола в коридора. — Оливър, просто не мога да повярвам.

— Ако не беше така, защо мислиш, че щях да дойда тук?

— Виж какво, съжалявам. Не се чувствам много добре. Можем ли да влезем в кухнята?

— Да, добре.

Той я последва. Тя седна до масата и подпря главата си с ръце.

— Искаш ли чаша вода?

— Да, ако обичаш.

Кирстен я изпи, после се облегна на стола и го погледна.

— Оливър, кълна ти се, не съм казвала на Барнаби, че си баща на детето ми.

— О — отвърна той и седна срещу нея. Сега не изглеждаше чак толкова ядосан. Тя видя, че е почти готов да й повярва.

— Ще взема Библията, ако искаш — добави Кирстен с измъчена усмивка. — Така ще повярваш ли? Знаеш, че за мен това е сериозно нещо.

— Не — каза той и почти се усмихна на себе си, — не е необходимо. Аз… аз наистина ти вярвам. Но ти все пак трябва да си казала на някого.

— Не съм. Заклевам се. Те… сторило им се е логично да е така и много са сбъркали.

— Кои те?

— Барнаби и Тори. Никой друг не знае. Абсолютно никой. А аз им казвах и на двамата. Непрекъснато им повтарях, че никога няма да им кажа кой е бащата, никога.

— О! — възкликна той отново. — И защо? Просто не разбирам. Не разбирам защо го криеш толкова… Не би ли могла да ми кажеш? Аз толкова те обичам…

 

 

Франческа влезе в кухнята на Рейчъл, приготви си голяма чаша от хубавото кафе и седна в гостната. Почувства се много странно, сякаш беше посетител, чужд човек, който никога не беше идвал тук преди. Започна да прелиства някакви списания, подпря се на дебелите възглавници, разгледа снимките на ниската масичка до нея. Бяха странна колекция: накараха я отново да дойде на себе си, но същевременно се почувства и по-зле. На една от тях беше тя с Бард в деня на сватбата им, на стъпалата на „Кекстън Хол“. Беше облечена в бяла коприна, изкусно набрана върху наедрелия й корем, в който беше Джек. Имаше друга — в родилното отделение, на която тя не се виждаше. Беше само Бард с бебето в ръце. На трета се виждаше Рейчъл в Стайлингс с великденски яйца в ръце, а на друга Рейчъл с Кити на кръщенето. „Господи, — помисли си Франческа, — точно там започна всичко.“ Стори й се, че е било много отдавна. Имаше и една нова снимка — на Мери на около 10 години, облечена в розова жилетка, с розова панделка на главата, усмихната щастливо, с кошница яйца в ръце, пред манастира. Франческа се загледа дълго в нея, в тази нейна сестра. Помисли си какво бреме е било за Рейчъл да крие това в тайна и какъв кураж и сила на духа е трябвало, за да издържи. Тя нямаше духа на майка си. Знаеше го. Липсваше й и способността да се радва на всичко, да мисли положително и напред. Опасяваше се, че прилича по-скоро на баща си, когото почти не помнеше, мъжа, който майка й, въпреки всичката си лоялност към него, беше измамила, мъжа, който беше й обещал луната, а беше успял да й даде само една падаща звезда.

Франческа остана дълго време загледана в снимките, замислена за майка си. Питаше се какво би й казала да направи. Накрая заспа в креслото и се събуди на разсъмване. Беше й студено и цялото тяло я болеше. Чувстваше се по-самотна от всякога.

В девет часа, след като помисли, че вече сигурно няма да е опасно, тя позвъни на Лайъм и го помоли да дойде, за да се видят.

Почти по същото време Грей Таунсенд пристигна в „Сирил льо Марканд хаус“ в Джърси. Напереното момиче погледна към него и се усмихна.

— Пак ли сте вие? Това не е казино.

— Но за мен е — отвърна Грей.

Беше третата дума, която опита. „Драб“ дори не беше анаграма, а просто Бард, изписано отзад напред, абсолютно анонимна, безлична и с нищо невпечатляваща малка дума. „Драб“. Великолепно. Точно с такова нещо можеш да скриеш сложен филиал за избягване на данъци, зад който стоеше грамадна, известна компания. Вместо под курсора да излезе обичайният отказ, след като я изписа, се появи потвърждението: „Драб файненшъл сървисиз лимитид“. Той си записа номера, попълни формуляра, извади от портфейла си още банкноти от по една лира и се приближи към напереното момиче.

— Мога ли да прегледам папката на тази фирма?

„Драб файненшъл сървисиз“ беше създадена преди десет години и беше регистрирана на адрес „Робинсън и Уедърил“, на „Хил стрийт“ в Сейнт Хелиър. „Съвсем удобно за Шели“, помисли си той и си записа имената на двамата директори: Питър Марш и Хенри Уилямс. Беше открил купата със сеното, дори беше разбрал в коя част се намира иглата. Оставаше само да я извади. Трябваше да намери някой, който да е в тази фирма, за да потвърди, че познава Бард Чанинг, и тогава можеше да бъде деветдесет и девет процента сигурен.

Вече си представи заглавието.

 

 

Колкото и да беше чудно, на другия ден Кирстен се почувства по-добре. Нямаше представа защо. Вероятно защото поне част от бремето върху нея беше отпаднала. Оливър знаеше какво се бе случило, тя го беше видяла, разговаряла с него и той й бе казал, че я обича. Дори само това й даде кураж. Тя не си правеше илюзии, че той изведнъж ще поиска да се омъжи за него, да й каже, че ще приеме бебето и че от там нататък ще си живеят щастливо. Просто си каза, че след като един толкова мил и изключително добър човек като Оливър би могъл да я обича, тогава тя едва ли е толкова лоша. Малка част от самочувствието й се възвърна и с нея усети леко физическо облекчение, което й помогна да започне да мисли по-трезво. И първото нещо, което й дойде наум, беше, че трябва да отиде при Франческа и да си признае.

 

 

— Не знам, Лайъм — непрекъснато повтаряше Франческа. — Не знам кой му е казал, обаче някой го е направил. Тогава и аз го потвърдих. Нямаше абсолютно никакъв смисъл да отричам.

— Значи той знае за връзката ни?

— Да.

— Аха — рече Лайъм и я погледна. За миг изразът на лицето му й се стори напълно неподходящ за случая — беше израз на триумф, на самодоволство. След това изчезна. — И така — каза той накрая, гласът му също й прозвуча странно, беше леко разтреперан, не неговият мелодичен глас, — питам се какви последици ще има това за нас.

— Не знам. Нямам представа.

В този миг тя се надяваше на нещо, без да знае точно на какво. Остана да стои така притихнала, загледана в него, проучваща го.

— Как реагира той? — Въпросът му също й се стори странен.

— Ами… нали знаеш. Беше ужасно ядосан и безкрайно уязвен, изобщо реагира точно така, както би трябвало да се очаква. Почувствах се ужасно.

— Не — прекъсна я рязко той. — Не е трябвало да се чувстваш така заради него.

Това, което каза, беше грозно и не й хареса.

— Лайъм, недей да говориш така. Моля те, недей.

— Да не говоря как?

— Звучи ми твърде отмъстително.

— Че то си е така — отговори направо той, а лицето и гласът му останаха абсолютно безизразни. След това, като видя, че тя се натъжи, стана пак предишният Лайъм — нежен и загрижен, какъвто го познаваше. — О, скъпа, извинявай. Сигурно си се почувствала ужасно, иска ми се да съм бил с теб, да ти помогна. Ела в прегръдките ми.

Тя пристъпи към него и се разплака. Това бяха сълзи, причинени от шока и мъката, която изпитваше.

— Скъпа. — Той я прегърна и започна да я целува нежно по косата, по очите. — Положението не е чак толкова трагично. Имаш мен. Всичко е наред, сега си на сигурно място…

— Не, не — отвърна тя, — ти не разбираш, не би могъл. Беше ужасно, толкова ужасно да го гледам колко е ядосан, колко го боли, да знам, че аз съм причината за това, а и изобщо не се чувствам сигурна, Лайъм. Ти не знаеш какво поиска той от мен…

— Не, не знам — каза той и отново я целуна. — Какво иска от теб?

— О, нищо. Не мога да ти кажа. Не трябва. Няма да бъде честно.

— Какво? — отново попита той, явно озадачен от притеснението й. — Какво поиска да направиш?

Франческа се отдръпна от него и отиде до прозореца. Погледна навън към парка Бетърсий. Видя там между чинарите най-обикновени хора, те бяха щастливи: едни бягаха за здраве, други караха велосипеди и летни кънки, разхождаха се мъже с дипломатически куфарчета в ръце и жени, които бутаха бебешки колички, момичета, хванати за ръце и заливащи се от смях. Това бяха хора, на които не се налагаше да правят такъв ужасен избор, не бяха изправени пред такава мъчителна дилема. За тях дните просто си вървяха един след друг, някои добри, други не толкова, имаха работата си, изплащаха ипотеки, ходеха на училище. Изпита силна, почти непоносима завист към тях. Погледна наляво към сложната желязна конструкция на моста „Албърт“. Реката под него блестеше на утринното слънце, по нея плаваха лодки — всички бяха толкова обикновени и се чувстваха така сигурни.

— Господи, иска ми се да избягам. Да избягам някъде, където никой не може да ме намери.

— И аз ще дойда с теб — каза той. — Но защо искаш да избягаш, не те разбирам…

— Не би могъл — проплака тя, — никой не би могъл да ме разбере. Вече не мога да издържам, направо не мога!

Предположи, че това, което стана след малко, беше някакъв истеричен припадък. Загуби абсолютно всякакъв контрол над себе си, ушите й бръмчаха, не можеше да вижда, усещаше някакво туптене в главата си, сълзите й се лееха безспирно и не можеше да ги спре. Чу се как започна да крещи, да тропа с крака по пода и да удря с юмруци по стената. Почувства обаче и нещо друго. Две силни ръце я притиснаха и я накараха да се укроти, а един спокоен, но твърд глас я накара да замълчи. Тези силни ръце я хванаха за китките и я накараха да престане да удря стената с юмруци, а след това я бутнаха да седне на стола и я задържаха там. Постепенно кризата отмина и тя се успокои. Можеше отново да вижда и това, което забеляза, бе лицето на Лайъм — загрижено, внимателно и безкрайно нежно.

— Трябва да ми кажеш — настоя той. — Трябва да ми кажеш за какво става дума. Някой трябва да ти помогне. Искам това да бъда аз.

Направи й силно подсладен чай, намери малко бренди и й наля една чаша, донесе одеяло и я загърна с него, за да я стопли, защото тя силно трепереше. Седна до нея, държеше я за ръката и галеше косата й, докато тя му разказваше.

 

 

Кирстен реши да отиде в къщата и да се види лично с Франческа. Почувства, че й го дължи. Обади се по телефона от работата си, за да провери дали е там, или е в Стайлингс. На телефона беше Барнаби.

— Барнаби — каза тя тихо, забравяйки за момент за Франческа. — Ти си едно абсолютно лайно. Как се осмеляваш да се месиш в живота ми по такъв начин, как можа да го направиш, да кажеш на Оливър нещо, което дори не знаеш? За твое сведение трябва да ти кажа, че напълно грешиш, а това те прави двойно по-голямо лайно.

— Разбирам — отвърна Барнаби. — Много съжалявам. Ама наистина много, много съжалявам. Аз… бях пиян.

— И мислиш, че това те оправдава, така ли? — попита Кирстен. — Значи, след като си бил пиян, нищо друго вече няма значение. Никой не е чул това, което си казал, никой не е повярвал, никой не се е разстроил, защото си бил пиян. Направо не мога да повярвам, че си способен на такова нещо. Доверих ти се, но те предупредих да не казваш на никого, а…

— Знам. Франческа обаче е на мнение, че трябва да кажеш на този, който…

— Франческа? Барнаби, има ли някой, на когото да не си казал? Боже господи…

— Това е само защото се безпокоях за теб — започна да се оправдава Барнаби. — Ние, аз и Тори, просто не знаехме какво да правим.

— Татко знае ли?

— Мисля, че не. Освен ако Франческа не му е казала.

— О, господи. Ами той ще ми… както и да е. Нещата вече се изясниха.

— От къде знаеш? — попита Барнаби.

— Защото Оливър дойде да говори с мен.

— Леле-мале. Ти обясни ли му?

— Ами извиних му се заради теб, и то надълго и нашироко. Опитах се да обясня, но…

— Съжалявам — повтори той. — Исках само… исках само да помогна.

— Барнаби! — Тя не можа да издържи и се засмя. — Следващия път не ми помагай. Просто ме подмини и премини на другата страна на улицата.

— Да, да, разбира се. Но, Кирстен, ако не е той, тогава чие е бебето?

— Да не би да мислиш, че ще ти кажа? Та ти направо ще го разгласиш по радиото.

— Тоби ли е?

— Барнаби, престани. Не е Тоби. Нека да сменим темата, моля те. Франческа там ли е?

— Не — отвърна Барнаби. — Няма я. Тя се изнесе.

— Какво е направила? Изнесла се? — Изведнъж Кирстен усети, че силно й се гади. — Барнаби, кога, къде, откъде знаеш?

— Очевидно снощи. Когато се прибрах, заварих татко в много странно състояние. Каза ми, че я няма, а сутринта Сенди ми обясни.

— Тя пък откъде знае?

— Видяла я да се качва в колата си късно снощи с куфар в ръка. Каза, че тя и татко са имали ужасна разправия и…

— Леле боже — проплака Кирстен. — Аз съм виновна. Барнаби, трябва да я намеря и да говоря с нея.

— Че защо вината да е твоя?

— Няма значение — каза Кирстен. — Сенди има ли представа къде е отишла?

— Не. Но не е в Стайлингс, защото аз се обадих там.

— Сигурно е при майка си — предположи Кирстен. — Да знаеш номера на телефона й?

— Не, съжалявам. Сигурно го има в указателя.

— Предполагам, че го има на дисплей в „Жълтите страници“ — рече Кирстен. — Както и да е. Ще се опитам да я намеря там.

— Добре. По гласа ти ми се струва, че си по-добре.

— Да, чувствам се по-добре — отвърна тя и сама се изненада от това.

 

 

Най-сетне, малко преди обяд, Лайъм си тръгна от Франческа. Тя се обади на майка си и си уреди да остане за малко в манастира.

— Там ще бъда на спокойствие и ще мога да размисля.

Той беше доволен, че можа да си тръгне, защото напрежението беше голямо и сам започна да се чувства изнервен и раздразнителен. Запита се какво ли ще направи баща му. Бард се обади по телефона в апартамента на Рейчъл. Изслушаха съобщението му на телефонния секретар. Гласът му беше глух и безизразен. Попита дали Франческа или Рейчъл са там. Те се спогледаха като две провинили се деца и се почувстваха така, като че ли той ги наблюдаваше отнякъде.

Лайъм си даде сметка, че не беше мислил за това как биха могли да се развият нещата по-нататък. Беше кроил планове само как да прелъсти Франческа и как баща му да научи за станалото и не се беше замислял какво може да стане след това. Обясняваше си го с това, че Бард не би могъл да му стори нищо, освен може би да го набие. Тази възможност все още не трябваше да се изключва напълно.

Прибра се вкъщи и чу сигнала на телефонния секретар. Наля си чаша уиски, преди да изслуша записа.

— Искам да говоря с теб — чу той гласа на Бард. — Ако не ми се обадиш, ще дойда и ще те намеря, а това няма да се хареса на Наоми, нито пък на децата. Аз съм вкъщи, потърси ме там.

Лайъм си наля още едно питие и се настани на голямото канапе в хола с телефона в ръце. Беше набрал номера наполовина, когато спря, отиде до стерео уредбата и след кратко колебание пусна „Реквиема“ на Фуре. Беше подходящ за случая и едно от любимите му музикални изпълнения. Това беше моментът, за който беше работил от много дълго време. Искаше да му се наслади.

 

 

Франческа реши да отиде с колата до Стайлингс, а на другия ден да тръгне рано за Девън. Искаше да вземе със себе си и децата и да не ги оставя сами. Страхуваше се от това какво би могъл да направи Бард. Той можеше да ги отведе някъде.

Беше разговаряла с майка си по телефона, беше й разказала накратко, че е напуснала Бард и че ще й обясни всичко, когато се видят.

— Чувствам се прекалено уморена, за да карам кола тази вечер, особено пък с децата.

— Да дойда ли при теб?

— Не. Не мога да остана в къщата на Бард. Просто не мога. Особено след тази нощ. Затова и не мога да те карам да идваш.

„Не може да й се отрече едно нещо, — помисли си Франческа. — Всъщност имаше и много други положителни качества, но едно беше безспорно — майка й не се стряскаше лесно.“

 

 

— Здравей, татко, обажда се Лайъм.

— А, къде си?

— Вкъщи.

— Искаш да кажеш, в къщата на жена си.

— Да речем, в нашата.

— Аха. Значи си падаш по споделените работи. А падаш ли си по споделените жени? — Той не отговори. — Всъщност, Лайъм, нямам какво толкова да ти кажа. И мисля, че това ще е последният ни разговор. Просто искам да знаеш, че си едно малко лайно — незряло, аморално и самолюбиво малко лайно.

Последва пауза. Лайъм засили още повече „Реквиема“ на Фуре.

— От днес нататък ти не съществуваш за мен. Това е всичко.

Настъпи мълчание. След това Лайъм каза:

— Мога да отбележа само, че може би това ще е по-добро от досегашното положение, въпреки че едва ли има някаква разлика. Довиждане, татко. Между другото, тя е страхотна в леглото. Нали си съгласен?

Връзката прекъсна. Той се усмихна и пресуши чашата си. Това без съмнение бяха най-добрите мигове в живота му. После взе телефона и набра друг номер.

 

 

Грей се беше научил да прилага един номер. Когато искаше да открие нещо, нахълтваше в даден офис в най-напрегнатия момент. Тогава всички важни клечки бяха заети и хващаше някоя по-дребна риба, такава, която да се обърка и да ти каже нещо по-тайно, което никоя важна клечка не би ти казала. Най-оживеното време в една фирма е обикновено около 11:30 предобед, когато всички ръководители са на сутрешни съвещания, а по-нисшестоящите трескаво подготвят материали за следобедните срещи. Следващият номер беше да каже на тези хора някаква съвсем невярна информация и те да се почувстват задължени да те поправят.

В 11:35 Грей влезе в „Робинсън и Уедърил“. Разгледа дългия списък на регистрираните там фирми, който висеше точно зад вратата, и забеляза такива странни имена, че в сравнение с тях „Драб“ звучеше съвсем прилично. Например „Орален лимитид“, „Локаут лимитид“, „Бъдещ депутат лимитид“. Той се усмихна чаровно на секретарката.

— Мога ли да разговарям с някой, който отговаря за сметката на „Драб“? Колкото е възможно по-скоро…

— Ще видя какво мога да направя. За кого да съобщя?

— Казвам се Пол Смит — отвърна Грей, спомняйки си за името на известната модна къща, което бе изписано на етикета от вътрешната страна на сакото му. — Много е спешно, много…

— Един момент, моля. — Тя натисна няколко клавиша на компютъра си, след това изчака и се загледа в екрана. Натисна още няколко и заговори в микрофона. Грей я чу да казва: — Да, знам, но той твърди, че е спешно. Питър там ли е? Добре. Да, ще му кажа, но… — Погледна към Грей. — Съжалявам — каза тя, — но в момента всички, които работят по тази сметка, са на съвещание. Господин Джарвис каза, че можете да се обадите по-късно или да оставите съобщение.

— Не, не мога. Вижте, не мога ли аз да поговоря с господин Джарвис. Няма да му отнема и минутка.

— Ами аз…

— Моля ви — настоя Грей и се усмихна още по-чаровно. — Ако не го направя, съм загубен…

Господин Джарвис се появи в приемната. Беше много млад, с бледо лице и лошо изгризани нокти. „Чудесно“, помисли си Грей.

— Вижте — каза той, — мисля, че не мога да ви помогна. Не знам никакви подробности за тази компания и не съм упълномощен да…

— О, не ми трябват никакви подробности — успокои го Грей. — Просто си мислех дали не сте виждали господин Чанинг тази седмица. Днес трябваше да обядвам с него. Обадих се в ресторанта „Централното бистро“, нали го знаете, за да проверя, но ми казаха, че той няма резервация там.

Последва дълго мълчание, през което господин Джарвис го изгледа продължително. „Хайде, малък пикльо — каза си Грей, — кажи «не», кажи, че не е в града или че не си го виждал от седмици, или че е бил тук вчера, или че никога не идва тук. Но кажи нещо. Просто ми дай да разбера, че името ти е познато.“

Накрая господин Джарвис каза:

— Съжалявам, но не мога да ви дам никаква информация за наши клиенти.

— Не искам информация — настоя Грей. — Просто ми трябва да разбера дали е бил в Джърси тази седмица, както ме уверяваше. Дойдох със самолет специално от Брюксел за тази среща и…

— Господин Смит, не мога да ви помогна. Съжалявам.

— Хайде — каза Грей, — той ще ме чака за обяд. — Ами ако съм сбъркал? Сигурно съм отишъл не на това място, на което трябва. Проверих и в „Л’Оризон“, където обикновено отсяда, но и там не е бил. Сигурно се е настанил някъде другаде.

— Господин Смит — повтори Джарвис, — съжалявам, но не познавам никакъв господин Чанинг. И дори да го познавах — побърза да добави той, — нямаше да мога да ви го кажа. А сега ме извинете.

Той бързо излезе от стаята. Грей въздъхна и погледна към секретарката.

— Това е направо кошмарно — каза той с възможно най-задушевния си глас. — Просто не знам какво да правя. Да сте виждали Чанинг? Да се е обаждал по телефона или нещо подобно?

Тя го изгледа, без да мигне.

— Името изобщо не ми е познато — отвърна секретарката. — Но дори и да беше, не ни е разрешено да даваме информация за наши клиенти. Извинете ме, но имам работа… „Робинсън и Уедърил“, какво обичате?

Грей тръгна на дълга разходка, изпи няколко питиета в няколко бара, а след това в 3 часа се върна в хотела и набра телефонния номер на „Робинсън и Уедърил“.

— Здравейте — каза той с най-добрия си американски акцент от Западното крайбрежие. — Казвам се Джей Браун Джон от „Чейс“. Обаждам се от Сан Франциско. Мога ли да говоря с някой, който отговаря за сметката на Драб? Благодаря ви… Здравейте, не знам дали ще можете да ми помогнете. Интересува ме една малка подробност. Получихте ли писмо от господин Чанинг, с което ви дава нови инструкции за сметката си? Не чух добре. Чанинг. Да, Ч-а-н-и-н-г. А, така ли? Никакви? Много странно. Казаха ми, че той… Да, благодаря. Много ви благодаря. Да, ще го направя. Разбира се. Благодаря. Дочуване. — Той остави телефона. — Мамка му!

Или наистина нямаха нищо общо с Бард Чанинг, или бяха толкова внимателни, че направо да ги обеси човек! Бяха нащрек още преди да ги попиташ нещо. Второто изглеждаше по-вероятно. Работата се оказа доста трудна. Ако не внимаваше, някой щеше да разбере, че се интересува от Чанинг, и сигурно щяха да му го съобщят.

Грей набра номера на Шели и я попита дали е успяла да му уреди срещи с Пол Льобар или с Джефри Тайсън. Тя му каза, че Тайсън ще бъде в „Лидо“ тази вечер.

— Това е един бар на „Халкет стрийт“. Каза, че с удоволствие ще изпие с теб едно питие, ако се отбиеш. Обясних му също, че си тук по работа и искаш да отвориш ресторант в Лондон. Мисля, че постъпих правилно.

— Много добре — съгласи се Грей.

— А Пол Льобар не е в града. Сигурно е заминал някъде.

— Няма значение. Благодаря за услугата.

 

 

Тази седмица Триша беше доволна. Грей може и да беше забавен, беше много чаровен и с него беше приятно да се флиртува, но беше и много взискателен. Освен това напоследък нямаше настроение и дори беше раздразнителен, нещо, твърде необичайно за него. Не му харесваше, когато я нямаше на мястото си, ако му потрябваше. А това на практика означаваше, никога да не може да напусне стаята. Сега, когато той беше в Джърси, тя се стараеше да навакса пропуснатия светски живот, обядваше с приятелките си и дори посети няколко партита. Този вторник излезе на един дълъг обяд. Когато се върна, на бюрото й имаше бележка, в която се казваше, че господин Чанинг се е обаждал и е искал да разговаря спешно с Грей Таунсенд. Казал, че отново ще се обади или той да му позвъни на домашния му телефон в Айлингтън 4-7-6-9.

„Още едно неприятно телефонно обаждане“, помисли си Триша. Каза си, че ще е по-добре да позвъни на Грей и да му съобщи. Но той не беше в хотела и мобифонът му беше изключен. Тя остави съобщение на рецепцията и отиде на партито. Грей се връщаше в четвъртък, тогава щеше да му каже.

 

 

Новият млад портиер на хотела „Двете градини“ записа съобщението за господин Таунсенд и го сложи в неговата преградка. Господин Ричард Таунсенд, който беше пристигнал в Джърси, за да играе голф и също беше настанен в „Двете градини“, получи съобщението да се обади на помощника си и го направи. Помощникът му обаче отговори, че сигурно е станала грешка. Господин Таунсенд с радост се съгласи и се отправи към игрището за голф, без да мисли повече за това.

 

 

Франческа точно се канеше да тръгне от апартамента на майка си, когато Кирстен й се обади за втори път по телефона. Чу гласа й в телефонния секретар да казва, че трябва непременно да разговаря с нея, поколеба се дали да вдигне слушалката, но след това се сети за молбата на Барнаби и се обади.

— Здравей, Кирстен.

— Франческа, налага се да поговорим.

— Много е неочаквано. Какво има?

— Аз… не искам да разговаряме по телефона. Не може ли да дойда там?

— Съжалявам, Кирстен, но тъкмо тръгвах за Стайлингс. Вече закъснявам. Не искам повече да чакам. Спешно ли е?

— Да, да, спешно е. Трябва да те видя.

— Е, добре — съгласи се Франческа и въздъхна. — Ще те чакам. Къде си?

— Обаждам се от работата. Ще взема такси. Пристигам след двадесет минути.

 

 

Видът на Кирстен я изуми. Беше отслабнала най-малко с три-четири килограма, кожата й изглеждаше ужасно, около очите имаше тъмни кръгове, а великолепната й коса висеше на кичури, явно занемарена.

— Здравей, Франческа — каза смутено тя.

— Здравей, Кирстен.

— Съжалявам, че те забавих, но трябваше да дойда и да се видя лице в лице с теб, за да се извиня.

— Да се извиниш? — Студенината в гласа й още се чувстваше. — Този път пък за какво, Кирстен? Какво си направила?

— Постъпих много по-зле отколкото когато и да било — отвърна съвсем тихо Кирстен. — Ако това изобщо е възможно. Сега ти ще ме намразиш много повече, отколкото ме ненавиждаше преди…

— Кирстен, аз не те мразя — увери я Франческа. — Това беше твой специалитет.

Кирстен я изгледа.

— Трябва да ме мразиш.

— Съжалявам Кирстен, че ще те разочаровам. Не ми харесваше начинът, по който се държеше, но винаги съм смятала, че дълбоко в себе си ти не си лоша. Всъщност съм си мислела, че ние с теб бихме могли да се разбираме твърде добре.

— Ох — въздъхна Кирстен. — Съжалявам. Не се чувствам много добре.

— Искаш ли чаша вода?

— Да, ако обичаш. Ти знаеш, нали? Че съм бременна?

— Да, знам. И съжалявам. Много съжалявам. Казах на Барнаби, че можеш да дойдеш при мен, за да поговорим за това, но не мислех, че ще го направиш.

— Е, сигурна съм, че няма да искаш да разговаряш с мен след това, което ще ти кажа.

— Тогава по-добре ще е да поговорим, преди да ми го кажеш — рече тя като се опитваше да сдържи усмивката си.

— Не, не мога така. Трябва да приключа с тази работа.

— Е, хайде, карай направо, както би се изразил баща ти.

— Ами, какво да ти кажа… — Кирстен се изправи и се опита да събере кураж. Гледката беше покъртителна. — Аз казах на татко за теб и Лайъм. Не можеш да си представиш колко съжалявам. Беше непростима и ужасна постъпка от моя страна.

— Да, така е — отвърна Франческа и я изгледа, като се чудеше защо не е ядосана. — Защо го направи? Можеш ли да ми обясниш?

— Защото исках да го засегна.

— Да го засегнеш? Ами какво да кажем за мен?

— Да, знаех, че ще навредя и на теб — каза Кирстен с трогателна откровеност, — но мислех най-вече как да засегна него. А може би ще е по-правилно да кажа, че изобщо не мислех. Господи, защо не ме удариш, защо не направиш нещо?

— Обикновено не ми е в нрава да бия бременни жени — отвърна с лека усмивка Франческа. — А и няма да има никаква полза. И защо ти се искаше толкова да засегнеш баща си?

— Той е… държи се така ужасно с мен — каза Кирстен. — Така ме презира, вижда само лошото в мен, винаги представя нещата във възможно най-лошата им светлина. Каквото и да направя, за него все е погрешно. Винаги е било така. А аз много искам, впрочем искаше ми се, когато бях по-малка — да му доставя удоволствие. Исках да се гордее с мен. Но той никога не чувстваше нещата така, никога. Срамува се от мен. Той ме мрази.

— Не съм съгласна — възрази Франческа. — Дори мисля, че той много те обича. Само че е… труден. Знам, че е все едно да кажа, че Чингис Хан е бил настоятелен, но…

— Да. Баба Джес казва същото. Твърди, че той ме обича. Но мисля, че тук и двете бъркате. Както и да е. Накара ми се както обикновено. Беше изтълкувал погрешно една моя постъпка. Каза ми, че съм била глупава по природа. Тогава не можах да се сдържа и му отвърнах. Беше ужасно от моя страна, наистина ужасно. Толкова съжалявам, въпреки че сега от това няма полза, но…

— Не, има — каза Франческа и сама се изненада. — Всъщност има голяма полза. Не можех да разбера кой му е казал и си въобразявах, че имам какви ли не скрити врагове. Но, Кирстен, кой би могъл да ти го каже? Не разбирам. Ти не си идвала толкова отдавна вкъщи, и не си…

— Сенди ми го каза — отвърна Кирстен. — Тя не те обича. Ако бях на твое място, щях да я уволня. Знам, че си гледа добре работата, но…

— Възможно е и да го направя, Кирстен, да, възможно е — каза Франческа. — Какво точно ти каза тя?

— Каза, че един ден той е идвал там. Че ти и Лайъм сте си изпращали въздушни целувки и че ти си го посещавала много пъти в болницата…

— Но тя не знае за това — учуди се Франческа. — Никога не съм й казвала, че съм ходила там, с изключение на първия път. Не разбирам…

— А, прислужниците са много хитри — увери я Кирстен с опита на човек, израснал с тях. — Те виждат всичко. А и тя си пада по Лайъм. Винаги си е падала…

— Да, разбирам. А ти какво мислиш за него? Интересно ми е да знам.

— Ами аз много го обичам и много съжалявам за него, но ми се струва, че той е малко слабохарактерен. Винаги си е бил такъв.

— Разбирам — каза Франческа малко смутена.

— Както и да е. Това какво е имало между вас, изобщо не ме засяга и не ме интересува. Според мен всеки, който живее с баща ми, може да се държи така, както намери за добре.

— Така ли?

— Ами да, определено. В случая просто исках да му напакостя. Много ме бива в тези работи — добави тя.

— Да, това не може да се отрече.

— И не знам защо постъпвам така. Наистина не знам. Вероятно съм си лоша по природа.

— Не мисля, че си лоша, Кирстен — успокои я Франческа. — Според мен просто си малко… объркана и заблудена. А и не ти е провървяло с родители. Не мисля, че някои лош човек би направил това, което току-що стори. Оценявам жеста ти и ти благодаря. А сега наистина трябва да тръгвам. Трябва да отида в Стайлингс при децата, а още не сме говорили по твоя проблем.

— А, да — каза Кирстен и изведнъж на лицето й се изписа отчаяние. — Всъщност няма за какво да говорим. Набутах се в такава шибана… извинявай, такава ужасна каша. Сега ще трябва да се оправям сама.

— Ще абортираш ли?

— Очевидно е, че това е разумният изход. Но аз съм католичка и за мен това е много трудно решение. Не знам дали ще мога да издържа. Но не е нужно да се безпокоиш за мен.

— Кирстен. Безпокоя се, и то много — увери я Франческа.

— Много мило от твоя страна, но мисля, че не го заслужавам.

— Не искаш ли да дойдеш с мен в Стайлингс? — попита Франческа. — Можем да поговорим още по въпроса по пътя.

— Не, не мога. Трябва да се връщам на работа. Те се отнасят много добре с мен и не мога да ги изоставя, Франческа… ти няма да напуснеш татко, нали?

— Не знам — отвърна тя, мислейки си, че едва ли решението зависи само от нея, трогната от убеждението на Кирстен, че би могла да избира как да постъпи. — Наистина не знам. Нямам никаква представа какво ще стане с отношенията ни.

— Защото той напълно ще откачи, ако го напуснеш. Досега все още не беше напълно луд. Ако можеш да издържиш, мисля, че трябва да останеш при него.

 

 

Франческа караше колата в ранния вечерен час по шосе номер А-24 и си мислеше какво е това момиче, което беше направило всичко, за да съсипе брака й, а след това бе имало куража да дойде при нея, открито да си го признае и дори съвсем наивно да я кара да не напуска баща й. Момиче, което, въпреки че беше израснало сред голямо богатство и бе имало всичко, което може да иска от живота в материално отношение, отказваше да си вземе почивка поне за един следобед. Работата й беше явно изморителна, а и тя не се чувстваше никак добре, но не искаше да изостави колегите си. Реши, че Кирстен много прилича на баща си.

Пристигна в Стайлингс за следобедния чай. Джек правеше скокове във вода. Засилваше се и се хвърляше в басейна със задника напред, като се стараеше да разплиска колкото може повече вода. Той я видя тъкмо когато правеше поредния скок, махна й енергично с ръце и потъна във водата. След това се показа, като кашляше от влязлата в устата му вода и щастливо се усмихваше.

— Здравей, мамо. Роклята ти цялата се измокри.

— Господи — извика Франческа и погледна ленената си рокля, залята с хлорирана вода. Сигурно щяха да останат лекета. Почуди се как такова леко телце може да изплиска толкова много вода. — Не мога да разбера как стана това.

— И аз не знам. — Той я прегърна. — Сега се намокри още повече. Липсваше ми.

— Ти също ми липсваше. Добре ли прекара?

— Ами горе-долу. Едно момче от селото ми показа как да си направя прашка.

— Прашка? Каква прашка?

— Ами изрязваш чатал от дърво, намираш ластик и с нея можеш да хвърляш камъни. Не е лошо.

— Разбирам. Как е Кити, къде е бавачката?

— Глупава е както винаги — отвърна Джек. — Тя…

— Тук съм, госпожо Чанинг. — Бавачката се появи, като буташе пред себе си количката. Кити размаха малките си ръчички и се усмихна на майка си. — Наблюдавам Джек зад плета, за да не ме намокри. Стоя обаче съвсем наблизо, за да съм сигурна, че всичко е наред. Не искам да си мислите, че може да е бил изложен на опасност.

— Никога не бих си помислила такова нещо. Струва ми се обаче, че и двамата са доста мокри. Кити добре ли е? — добави тя, спомняйки си за непрекъснатата опасност, която съществуваше за здравето на бебето, след като то леко кихна.

— Съвсем добре, госпожо Чанинг — отвърна бавачката, бързайки да изключи каквато и да било възможност Кити да не се чувства добре, когато е оставена на нейните грижи.

— Много добре. Виж какво, тази вечер ще преспя тук, а утре ще заведа децата в Девън.

— В Девън? — учуди се бавачката. С децата? Намекът й беше, че Содом и Гомор вероятно ще бъдат по-приемливи места, където да ги заведе. — И защо в Девън, госпожо Чанинг? Има ли някаква причина?

— Майка ми е там — отвърна Франческа — и искам да я видя.

— Разбирам. Сигурно обаче не мислите да пътувате сама с тях, нали?

— Точно това възнамерявам да направя. Няма да имам нужда от теб в продължение на няколко дни. Можеш да си вземеш почивка.

— Точно така! — провикна се Джек и замахна с юмрук във въздуха.

 

 

Вечерта се обади Лайъм.

— Добре ли си?

— Да, добре съм. Благодаря. Благодаря ти за всичко. Мисля, че тази сутрин щях напълно да превъртя, ако не беше ти.

— За известно време май беше съвсем превъртяла.

— Да, знам. Затова ти благодаря.

— Нали съм ти казал, че винаги съм на разположение и те чакам.

— Да — каза тя и се усмихна. — Съжалявам, че те накарах толкова да чакаш.

— Няма значение. Струваше си, не си ли съгласна?

Изведнъж гласът му стана много напрегнат и това я накара да почувства физически спомена за станалото между тях.

— Да — каза тя тихо. — Съгласна съм. Лайъм…

— Какво има?

— Да си казвал някога на Сенди за… за нас?

— На Сенди? Разбира се, че не. Не ставай смешна.

— Явно тя е казала нещо на Кирстен. Между другото, Кирстен е тази, която е говорила за нас на Бард.

— Кирстен! Нещастна крава. Как се е осмелила, мисля да й…

— Недей, Лайъм. Тя ужасно съжалява. И дори има куража да дойде при мен и да ми го каже. Тя е просто едно глупаво и объркано момиче, а си има и свои проблеми в момента. Освен това рано или късно той щеше да научи.

— Може би.

— Не ти се е обаждал, нали?

— Не. Не ми е казал и дума. Предполагам, че просто се е отказал и от двама ни.

— О, така ли? — Това я засегна. Очакваше и дори й се искаше Бард да вдигне голяма гюрултия за това. — Ами…

— Виж какво — продължи Лайъм. — Знам, че ти казах мнението си тази сутрин, но пак ми се иска да повторя, че ти не можеш, не трябва да правиш това, което е поискал от теб. Това е ужасно от негова страна. Не може да е загрижен за теб и да те поставя в такова положение. Не мога да го повярвам, честна дума, не съм го очаквал дори и от него. Това е ужасно. Направо е ужасно.

— Лайъм, ти няма да…

— Няма какво?

— Ами… Не трябваше да ти казвам. Беше грешка от моя страна. Нищо не трябваше да ти казвам.

— Скъпа! За какъв ме мислиш? Че ще взема да кажа на вестниците ли?

— О, недей — замоли го Франческа и потръпна при тази мисъл.

 

 

„Лидо“ беше доста луксозен бар. Слънцето още не беше залязло и повечето посетители седяха отвън. В един ъгъл седеше самотен мъж и пиеше нещо, което приличаше на уиски. Грейдън предположи, че това е Тайсън. Беше на средна възраст, косата му беше прошарена, имаше хубав тен и носеше блейзър, което беше типично за богатите в Джърси. Грей се приближи.

— Джефри Тайсън? Грейдън Таунсенд.

— Да, заповядайте, седнете. Шели каза, че може да се отбиете. Какво ще пиете?

— Не, не, нека аз да ви почерпя — настоя Грей.

— Добре, аз пия американско уиски. Благодаря. Харесва ли ви Джърси?

— Да, много — отвърна лицемерно Грей. — Тук съм за малко. Интересувам се от ресторантьорство и реших да съчетая полезното с приятното и да видя как вървят работите тук.

— И какво ви е впечатлението? Нещо впечатли ли ви?

— О, да, няколко неща. Поръчах си много вкусен обяд в Централното бистро и…

— Добре. — Тайсън вече беше отегчен от разговора. — Колко време възнамерявате да останете?

— До четвъртък сутринта. След това се връщам обратно. От дълго време ли живеете в Джърси?

— От около двадесет години. Накрая човек свиква и не може да го напусне. Сейнт Хелиър не е кой знае колко забележителен град, но северното крайбрежие е красиво. Трябва да го разгледате, ако вече не сте били там.

— Колко време прекарвате тук?

— Ами… около две трети от годината. През останалото време пътувам. Наглеждам си бизнеса.

— И какъв е той?

— Аптеки. Имам верига от аптеки. Из цяла Англия и Европа. Напоследък пазарът в този бранш стана доста труден. Човек трябва да се занимава с всичко от бижута до терапията с разни аромати и тем подобни глупости. Обаче аз се справям някак си. — Той се усмихна на Грейдън. — И така, какво всъщност искате?

Грей се изненада.

— Не ви разбрах.

— Хайде, хайде, господин Таунсенд. Аз чета вестници. Името ви може да се види често на финансовите страници на вашия вестник. Да не би да искате да ме интервюирате, без да се усетя, или нещо подобно?

— Съжалявам — отвърна Грейдън. — Наистина се получи глупаво. Трябваше да се сетя.

— Да, би трябвало. Но аз не ви се сърдя. Освен това готов съм да направя всичко заради Шели. Тя е чудесно момиче. Само ако не е нещо, свързано с островните тайни, а те са много.

Напитките пристигнаха. Той вдигна чашата си.

— Наздраве и благодаря.

— Наздраве — отвърна Грейдън. Почувства се твърде неловко и не знаеше какво да каже. Тайсън го погледна замислен.

— Вижте — каза той, — изобщо не е нужно да говорим за това. Можем да разговаряме за времето или за общата финансова ситуация, на мен ми е все едно. Приятно ми е да си побъбря с някой новопристигнал. След време тук всички започваме да се чувстваме като роднини. А можете просто и да се върнете в хотела си. Можете, естествено, и да ме попитате за това, което искате да знаете, и да приключим с този въпрос. Няма да навреди на никого.

— Добре — каза бавно Грейдън. — Ще ви попитам. Познавате ли човек на име Бард Чанинг?

— Да, срещали сме се — отвърна Тайсън. — Бяхме конкуренти за един имот. Беше преди около десет години. Той спечели. Голям хитрец. Четох във вестниците за банкрута му. Колко жалко. Разбира се, за всичко е виновно правителството ви. Престъпна некомпетентност.

— Да, съгласен съм. Аз също споделям мнението ви. Едва ли може да се очаква обаче, че той или другите бизнесмени, които сега разпъват на кръст, могат да очакват помощ от правителството в момента.

— Опасявам се, че е така. Както и да е. Никога не съм го виждал тук, ако това ви интересува. Не съм чувал и да се говори за него.

— Така ли? — Грей усети как стомахът го присви и паниката отново го обзе. Господи, в каква каша се беше забъркал.

— Да. Това е самата истина. Ако знаех, или дори само подозирах, че той има някакъв бизнес тук, щях да го отрека, но тъй като съм сигурен, че няма, мога да ви го кажа с ръка на сърцето. Никога не съм чувал нищо за този човек. Просто си губите времето. Сведенията ви са погрешни. Съжалявам. Играете ли покер?

— Не — отвърна Грей.

— Жалко. Тази вечер ще организираме една игра. Тук така убиваме времето вечер. Не ни разрешават да имаме казино, защото се опасяват да не си изгубим парите. Затова покерът е единственият хазарт, който си позволяваме. Както и да е. Вижте, хайде да пийнем по още едно и да ми кажете кога според вас ще настъпи краят на тази рецесия…

 

 

„Съдбата, изглежда, не беше на негова страна“, помисли си Грей със съжаление, като се прибираше в съмнителния подслон, който можеше да му осигури „Двете градини“. Най-лошото бе, че и вярата му в собствения му инстинкт започваше да се разклаща. Той не се съмняваше, че Тайсън му беше казал истината. Може би най-добре беше да си замине обратно за Лондон още утре с подвита опашка. Реши сутринта да се опита да смени билета си за самолета. Докато чакаше на рецепцията за ключа, той огледа разсеяно различните брошури на щанда. Взе една, на която пишеше „Полетете“. Тя рекламираше пробни полети над острова за начинаещи с четириместни самолети. Грей често обичаше да казва, че е имал повече такива пробни полети, отколкото много хора са летели с редовни авиолинии. Беше опитвал да лети със самолети от малки летища из цялата страна. Това беше една идеална възможност да се разгледа дадено място, обикновено инструкторите бяха общителни, непридирчиви и спокойни. А най-вече така щеше да повдигне малко сломения си дух, защото летенето винаги го въодушевяваше. Реши, че ако не успее да смени билета си, на следващия ден ще отиде на летището.

 

 

Когато на другата сутрин Франческа и децата пристигнаха, Рейчъл заедно с Мери ги очакваха пред голямата порта. Мери им се усмихна и отиде да надникне в колата.

— Бебе — каза тя и посочи към Кити, която беше на седалката.

— Да — рече Франческа и вдигна Кити. — Това е Кити.

— Като котенце. Аз мога да я взема — каза Мери и подаде ръце. — Ще я покажа на игуменката.

— Ами, не знам — отвърна Франческа. Тя не искаше да се покаже недружелюбна към Мери, но се страхуваше да не изпусне Кити.

— Сложи я в количката — каза бързо Рейчъл — и Мери ще я бута.

— Ако започнеш да тичаш с нея, тя ще се смее и ще започне да се върти насам-натам — каза Джек, който проучваше Мери.

Тя обаче поклати глава.

— Никога не се тича с бебе — каза тя с укор. — С него трябва много да се внимава.

Започна бавно да бута количката през двора.

Рейчъл погледна Франческа и се усмихна.

— Тук няма от какво да се безпокоиш.

Игуменката беше приготвила една стая за Франческа и за децата.

— Всички трябва да спите заедно. Съжалявам — каза тя.

— Няма нищо — отвърна Франческа. — Предполагам, майка ми ви е казала, че нося походно креватче.

— Да, каза ми. Какво хубаво бебе.

— Тя е глупава — намеси се Джек. — Дори не може да говори.

Игуменката го погледна.

— Мисля, че ще искаш да помогнеш на Ричард с яйцата. Става ли?

— Какво? Ще ги готвим ли?

— Не, ще ги търсите. Трябва да обиколите хамбарите и другите постройки.

— Това е върхът!

— Мери, вземи Джек и намери Ричард — каза игуменката. — После можеш да се върнеш. Нали, госпожо Чанинг?

Франческа погледна Мери, която галеше нежно Кити по лицето с малките си непохватни ръце.

— Да, разбира се, че може — усмихна се тя на игуменката. — Вече се чувствам по-добре.

Разказа на майка си за Лайъм. Бяха останали да си говорят след вечеря, когато в манастира всичко утихна и децата си легнаха. Рейчъл я изслуша мълчаливо, Франческа се опасяваше, че ще я упреква, но тя само каза:

— Какво изпитваш към него, мила?

— Към кого? Към Лайъм ли?

— Не, имах предвид Бард. Но ако искаш, можеш да ми кажеш и за Лайъм. Влюбена ли си в него?

— Да — отвърна Франческа след дълга пауза. — Да, мисля, че е така. Влюбена съм.

— Ами Бард?

— Отговорът е, че не знам. Не знам какво изпитвам вече към него. В момента е враждебност. Той се отнесе към мен с такова презрение.

— Струва ми се, че е естествено след начина, по който ти си се отнесла към него — каза Рейчъл.

— Знам — отвърна тихо Франческа. — Разбира се, че ми е ясно. Но ако Бард беше друг, никога не бих го направила.

— Франческа, още от сътворението на света, всички прелюбодейки говорят така.

Франческа погледна смутено майка си.

— Така ли?

— Да, разбира се. Важното в случая е да се намери оправдание. Разбира се, винаги е по-различно. Човек има нужда от повече вълнение, от повече разбиране, зачитане, от подкрепа. В противен случаи ще излезе, че си една никаквица и прелюбодейка.

— Да, мамо, така е — каза ядосана Франческа. — Разбрах намека ти.

— Ти казваш, че си влюбена в Лайъм. Какво означава това за теб?

— Не знам. С него се чувствам щастлива и по-сигурна. Ние много си подхождаме.

— Мисля, че не сте имали време да разберете това — каза малко скептично Рейчъл.

— Е, да, така е. Но той е толкова забавен, нежен и… галантен. Трудно е да ти го обясня. Ние мислим еднакво по много въпроси. Харесват ни едни и същи неща. Просто обичам да съм с него. Това е. Чувствам се щастлива. Да съм с Лайъм, след като съм била с Бард, ми прилича на прекрасен пролетен ден след дълги месеци на студ, мъгла и проливен дъжд.

— Предполагам, че вече си спала с него?

— Да — отвърна Франческа, без да отмести погледа си. — Спах.

— Е, той е доста привлекателен — каза Рейчъл след дълга пауза. — Изглежда много добре по свой, малко мъченически начин. Когато го видях за първи път, аз също го харесах.

— Мамо, ти харесваш всеки — каза Франческа и за първи път през този ден се засмя.

— Не съвсем. Не бих казала същото, ако трябваше да избирам между Лайъм и Барнаби, но това между другото, Франческа, никой не е наясно повече от мен с очарованието на извънбрачната връзка.

— Мамо…

— Не, изслушай ме. Това е едно много главозамайващо и великолепно чувство след всичките години, прекарани сред мъгла, студ и проливен дъжд. Разбира се, че прилича на прекрасен пролетен ден, както се изрази ти. Отново си ухажвана и романтична, непрекъснато се гледате през масата и се държите за ръце, чакаш телефона да звънне, отново ти казват, че си прекрасна, смеят се на шегите ти и те намират за много интересна. И сексът е съвсем друг. Не е отегчителен и предсказуем, връщаш се отново към младостта, почти към девствеността…

— Да — съгласи се малко колебливо Франческа, като си спомни яростния, груб и дори болезнен начин, по който Лайъм бе правил любов с нея. Помисли си също, че начинът, по който тя му отвърна, едва ли би могъл да има нещо общо с девствеността, но…

— Освен това е и забранено и точно поради тази причина е толкова вълнуващо. Цялото това нещо е свързано с огромно вълнение. В конкретния случай може да се прибави и фактът, че е син на Бард, неговият пренебрегнат, засегнат, уязвен син. Франческа, разбира се, че ще се влюбиш в него.

Тя не отговори. После се чу да казва малко нервно:

— Не е само това. Има и други неща.

— А има ли бъдеще подобна връзка? Говорили ли сте за това?

— Не — отвърна Франческа — не, разбира се. Изобщо не сме мислили чак толкова далеч. Но…

— А какво ще стане с брака му? — попита Рейчъл.

— С какво? С брака на Лайъм ли? Ами той е свършил. Те само живеят заедно заради децата. Тя не му говори и се държи презрително с него. Той е в ужасно положение. Зависим е финансово от нея и няма самочувствие. Виждала съм го да говори със сълзи на очи за нещата, които са се случвали между тях.

— А не може ли да си намери работа? — попита Рейчъл.

Франческа я погледна и каза хладно:

— Това прилича малко на атака срещу Лайъм. Не искам да гледаш на него като на използвач. Не е честно. Той не е такъв. Аз го обичам и той ме обича. А сега, ако нямаш нищо против, ще отида да си легна. Лека нощ.

 

 

— Лайъм — каза Наоми и се отпусна най-после върху него след бурно друсане, крясъци и разнищващ оргазъм, — това беше просто… Не знам как да го нарека, но беше направо вдъхновено.

— Интересно ми е, че го казваш — отвърна той, — защото и аз се чувствам така.