Пени Винченци
Дилемата (22)

Глава 21

— Сядай и престани да нервничиш — скара му се Джес. — Знаеш, че не обичам някой да ми нервничи. Ако положиш усилие да не го показваш, наистина ще се успокоиш.

Бард й хвърли гневен поглед.

— Нямам желание да се успокоявам. Това не е ситуация, която трябва да се приема спокойно.

— А как трябва да се приема тогава? Като станеш за смях и изпаднеш в истерия ли? Или като разстроиш всички около теб? Каква ще е ползата от това?

— Никого не разстройвам — отвърна много бавно Бард. — Е, поне не директно.

— Не си се държал добре с Франческа.

— Франческа е тази, която не се държи добре с мен. А ти от къде знаеш, да не би да е разговаряла с теб?

— Да, разговаря, но не и по начина, по който си мислиш, и то само защото аз й се обадих по телефона и я помолих да дойде да ме види, ако желае. Тя каза, че не би могла да го стори в момента. Личи си, че вече едва издържа. Не знае какво да направи, за да ти помогне, а много й се иска. Освен това има нещо, което много я е натъжило. Не знам какво е.

— Би могла да поговори с мен за това — каза по-спокойно Бард.

— Исамбард. Познавам те много по-отдавна, отколкото Франческа, и знам колко е трудно да те накара човек да говориш за каквото и да било, когато ти самият не желаеш.

— Но аз искам.

— Не, не искаш. Не искаш да говориш. Искаш само хората да те слушат. Това е нещо съвсем различно. Ти трябва да се опиташ да я изслушаш.

— Мамо…

— Исамбард, моля те. — Изразът на старческото й лице стана по-мек. — Умолявам те, недей да страниш от Франческа. Не рискувай да загубиш и нея. Тя е такава чудесна жена. Може много да ти помогне, ако й позволиш.

Той запази мълчание, явно мъчейки се да сдържи яда си и да се престори, че поне я слуша. Накрая каза:

— Е добре, обещавам. Мамо, нямаш ли малко уиски в тази къща?

— Не. Ще ти направя силен чай, който ще ти се отрази много по-добре. Няма полза да търсиш отговора на нещата в бутилката. Така постъпи бедната Пати. Мислех, че си извадил поука от нейния случай.

Бард я погледна ядосан. Изведнъж от джоба му се чу пронизителен звук. Беше мобифонът.

— Да? — каза той, след като го извади. — Не. Да, разбира се, че знам. Това е очевидно. Боже господи, би било много по-просто, ако ме пуснеха там. Това са абсолютни глупости. Да, добре, обади се на Пийт. Не, не съм. Не. Никой от тях. Гадните му вампири.

Той изключи рязко телефона и го стовари върху масата.

— Кой беше?

— Мери Форбс, секретарката на Чарли Прентис. Една от малкото щастливки, на които бе разрешено да присъстват.

— Ти се държа много грубо с нея — смъмри го Джес. — Тя няма никаква вина. Мисля, че трябва да й се обадиш и да се извиниш.

— Мамо, престани, моля те. Имам много по-важни неща да правя, отколкото да водя тъпи разговори по телефона с разни секретарки.

— Исамбард, жената може да загуби работата си за това, което се случи. Можеш поне да се държиш любезно с нея.

Настъпи мълчание. После той каза:

— Да, права си. Ще й се обадя по-късно. Не ме гледай така, кълна се, че ще го направя.

— Добре. А сега искам да разбера защо не ти разрешават да присъстваш. Какво става?

— О, господи, не знам.

Тя вдигна очи от чашата с чая. Погледна го по-меко, но с известно безпокойство.

— Не си направил нещо лошо, нали, Исамбард?

— Какво? Разбира се, че не съм направил нищо лошо, да го вземат дяволите.

— Моля те да престанеш да ругаеш. Обясни ми какво става в „Чанинг хаус“.

Той въздъхна, явно полагайки усилие да запази спокойствие и да не бъде груб.

— Служебните счетоводители правят опис на всичко, проверяват всички документи. Всички налични средства, всички заеми. Трябва да се опитат да спасят това, което е останало, за да върнат каквото могат на кредиторите.

— И те не искат ти да участваш в това? Защо не?

— Такава е процедурата. Сега там има само символичен персонал, посочен от тях. Не ме питай как става това. Има един от по-висшите началници и това е Чарли, един по-млад служител, който в случая е младият Оливър. Той им помага. Прави фотокопия и така нататък, има и един наблюдател…

— Питър Барбър не присъства ли?

— Не — отвърна рязко той. — Пийт не присъства.

— Това ми изглежда много странно. Той е запознат с финансовите въпроси на компанията повече от всеки друг.

— Мамо, изобщо не е странно.

— Не е нужно да викаш.

— Не викам.

— Викаш, Исамбард. Искам да знам и нещо друго. Означава ли това лично разорение за теб?

— Би могло и дотам да се стигне. Не знам.

— Защо не знаеш?

— Не те разбрах?

— Исамбард, но това е много важно. Или си отговорен за дълговете на компанията, или не си. Предполагам, че си или по-скоро би трябвало да бъдеш.

— Благодаря.

— Ако аз бях някой дребен притежател на акции в корпорацията „Чанинг“ — каза тя твърдо — и съм загубила спестяванията си, а те виждам да продължаваш да живееш в грамадната си къща и да караш голямата си кола, щях да изпитам желание да ти запратя някоя тухла в прозореца.

Бард я погледна изненадан, а лицето му почервеня. После по-спокойно каза:

— Да, разбира се, повечето от имуществото ми ще отиде за погасяване на дълговете. Но има много неща, които трябва да се разграничават. Има разни сметки в банки за децата и така нататък. Може и да спасим нещо.

— Е, ако е малко, ще бъде справедливо — каза Джес. — А ти какво ще правиш сега, докато се ровят из документацията ти?

— Няма много нещо за правене. Не знам… О, господи. — Беше отново мобифонът. — Да? Не, няма да давам изявления за пресата. Не, не никакви изключения, ако ще да е и за самия Мърдок. Кажи им да вървят да си играят с… — той погледна към Джес — да си играят с компютрите. А, Мери, не исках да бъда груб предишния път. Съжалявам.

Той изключи мобифона и погледна майка си.

— Доволна ли си?

— Чувала съм и по-добри извинения, но и това е нещо. Между другото, миналата седмица разговарях с един много приятен журналист. Не всички са лоши. Беше тук за обяд.

Бард я погледна, а лицето му изведнъж стана мъртвешки бледо.

— Какво си направила? Какви ги приказваш?

— При мен дойде на обяд един много приятен журналист — отвърна търпеливо тя. — Не се безпокой, не сме говорили за теб. Интересуваше се от политика, от по-ранни времена и от дейността ми.

— Журналист! Тук е идвал журналист. Кой, по дяволите, е той и защо е идвал…

— Беше от „Нюз он Сънди“. Сигурно ти е известен, много добър вестник. Кирстен го уреди.

— Кирстен! Кирстен ти уредила среща с журналист? Как му беше името? За бога, мамо, нямаш ли малко мозък в главата?

— Недей да ругаеш. Беше приятел на Кирстен. Всъщност й помогна да си намери работа. Много ми допадна. Казва се Таунсенд. Беше на погребението на Дъглас. Изглежда, че са се познавали добре, а също и с Тереза.

— Ах, да — каза Бард замислен. — Господин Таунсенд. Явно се справя добре, след като се е вмъкнал в семейството ми.

— Говориш абсурдни неща.

— Не говоря абсурдни неща. Точно това е направил. Не го харесвам и му нямам доверие. И как е посмяла Кирстен да ти урежда среща с него? Това момиче ще се научи ли на нещо някога? Трябваше да си е взела добра поука, след това, което аз… тя…

— Исамбард, престани. Ставаш смешен. Господин Таунсенд е един много приятен млад човек и работи за много авторитетен вестник. Пише статия за Социалистическата партия или по-скоро за това, което беше Социалистическа партия. Внимавах много да не говоря нищо за корпорацията „Чанинг“, а и той ме увери, че това не го интересува.

— Да бе, как пък не — каза Бард. — Не мога да повярвам, че си го направила, че двете сте могли да го сторите след последното шиб… фиаско. Как се е осмелила Кирстен да ми направи такова нещо, как се е осмелила?

— Кирстен не ти е сторила нищо — каза Джес. — А сега си изпий чая и се успокой. В къщата си правя това, което си поискам, Исамбард. Знам, че си свикнал да казваш на много хора какво да правят, и е много жалко, че са ти го позволявали. Аз обаче няма да ти разреша. Както и да е. По-добре ще е да се вземеш в ръце. Във фурната има телешко задушено и искам да се нахраниш солидно. Ще се почувстваш по-добре. И не желая да се сърдиш на Кирстен за това, че е уредила идването на господин Таунсенд тук.

— За бога — каза Бард, — не мога да се сърдя на Кирстен, както ти се изрази, по простата причина, че вече съм й дяволски сърдит.

— Искам да кажа да не започнеш да й крещиш, защото няма причина. Чуваш ли ме какво ти говоря?

— Да, чувам те — отвърна Бард, като се мъчеше да запази спокойствие.

 

 

Без да знае точно защо, Франческа се почувства изплашена. Всъщност главната причина й беше известна — че Бард имаше сериозни финансови неприятности и вероятно щеше да бъде обявен фалит на компанията. Но това като че ли не обясняваше напълно нещата или поне не обясняваше обхваналия я страх, който я накара да се събуди в два часа сутринта и не й позволи да заспи отново. Този страх я преследваше където и да отиде: в колата, на масата, при всяко иззвъняване на телефона, всяко почукване на вратата. Всъщност банкрутът не я притесняваше чак толкова. Беше виждала подобно нещо и преди — на собствения й баща, знаеше какво е най-лошото, което може да се очаква от него, и то не й изглеждаше чак толкова ужасно. Разбира се, тя си даваше сметка, че едно е да не го мисли за толкова страшно, когато все още живее в голямата си къща и дори в няколко къщи и има кой да се грижи за нея и за децата, за всяка нейна физическа нужда, а съвсем друго — да се окаже на улицата или ако има късмет — в някоя малка къщичка, и то в съвсем различен от този квартал. Въпреки това обаче тя пак чувстваше, че лесно би могла да се справи с такова нещо. Парите на Бард никога не я бяха интересували. Тя ги използваше, радваше се на удоволствията, които можеше да си достави с тях, красивите неща, които можеше да си купи, пътуванията в чужбина, това, че й спестяваха малките неприятни неща от ежедневието, като например да чака на автобусните спирки в дъжда, сама да си чисти къщата, непрекъснато да следи банковата си сметка и понякога с много усилия да успява да не излезе на червено, но лесно и без голямо съжаление би се лишила от тях. „Всъщност съвсем лесно“, помисли си Франческа, докато лежеше будна и се въртеше ту на едната, ту на другата страна, стига да можеше заедно с тези неприятности да се върне към стария си начин на живот. Знаеше твърде добре какво е да си много богат и както се твърди в най-добрите поучителни приказки, богатството не й донесе истинско щастие.

Не, страхът й не се дължеше на опасността от банкрут. Причината беше по-скоро в чувството й за самота, изолация, за това, че е пренебрегната, че Бард вече гледа на нея като на нещо безполезно и без важно значение за живота му. Сцената в кабинета му, когато завари майка си да го утешава явно защото в продължение на седмици я чувстваше по-близка от самата нея, дълбоко я засегна. Почувства се унизена и засрамена. А сега й стана още по-зле, като си спомни какво се случи след това. Тя крещя на майка си по стълбите, нареди й да я остави сама, в продължение на 24 часа отказа да отговаря на телефонните й обаждания. След това отиде при нея, разплакана, много разстроена и дълбоко потисната, да се извини. Каза й, че Рейчъл само е сторила онова, което самата тя би трябвало да направи, а майка й, естествено, се държа великодушно, с нежност и разбиране. Но въпреки това Франческа продължаваше да си дава сметка, че постъпва зле, и когато същата вечер Бард се прибра късно вкъщи, изтощен до краен предел, и не отиде при нея, а легна в стаята си, тя остана да лежи будна, да се взира в тъмното, като се опитваше да събере смелост и да отиде при него, да му каже, че съжалява, и да го попита как би могла да му помогне. Но той беше заспал веднага и хъркаше, защото беше пиян, а на масата до леглото му имаше полупразна бутилка уиски.

Сутринта излезе много рано, без да й каже нито дума, и се върна след два часа унизен и сломен, защото не го бяха пуснали в „Чанинг хаус“. Тя нямаше сили да срещне погледа му, когато той й го каза, толкова очевиден беше срамът, който той изпитваше, позорът, с който се беше покрил, превръщането му от легендата Бард Чанинг в един простосмъртен, сгромолясването му от успеха към падението, от човека, който можеше да върви по водата, в един удавник. А той погрешно беше изтълкувал това, че тя не го гледа, беше й обърнал гръб и беше излязъл от стаята и от къщата. Чу го как пали колата и потегля нанякъде. Много по-късно, когато се върна, Франческа се опита да му обясни и да му се извини, но той го прие само като нещо формално, като някакъв неубедителен опит да прикрие упрека и дори презрението си към него. Оттогава те почти не си бяха говорили. Той ходеше из къщата като огромен неспокоен призрак, влизаше от стая в стая, непрекъснато тичаше до телефона, винаги бързаше и никога нямаше време за нея. След два дни пристигна Марша и прекара няколко дълги часа, заключена с него в кабинета му. Както винаги тя се държеше любезно, но студено с Франческа. И на нея не й беше разрешено да влиза в „Чанинг хаус“.

Тази забрана също беше една от причините за страха на Франческа. В нея имаше нещо неясно, тъмно, дори малко познато. Бард й беше обяснил набързо как стоят нещата, а Пийт Барбър, на когото също не се разрешаваше да влиза в сградата, й го бе разяснил малко по-любезно, когато тя го бе попитала. Беше й казал, че това е нещо обичайно в подобни случаи, че се вземат предпазни мерки директорите на фирмите да не се опитат да прикрият нещо, някои документи, или да скрият пари и други подобни неща. Пийт й го беше казал с измъчена усмивка, но безпокойството й не намаля, а дори се засили. Какво ли щяха да открият там тези хора, които се ровеха в тайните на компанията, какво търсеха и какво би могло да има? В ушите й продължаваха да отекват думите на Тери, казани в нейната кухня след погребението, когато тя съвсем очевидно й намекна, че знае нещо за Бард, нещо опасно. „Дойде време да хвърлим ръкавиците, Франческа.“ Какво ли бе искала да каже? Какво знаеше? Имаше ли то връзка с всичко това? После, вече свикнала в продължение на месеци да се успокоява сама и да потиска страховете и паниката си, тя си каза, че всичко е нормално, че би трябвало да го очаква, защото Тери е била прекалено възбудена и изнервена и затова е казала тези безсмислици, а това, което ставаше в момента, както й бе обяснил Пийт, е обичайна процедура, нещо, което при създалите се обстоятелства трябваше да бъде направено.

Освен това се чувстваше и самотна. Телефонът й мълчеше, хората очевидно се чувстваха неловко, повечето от тях не знаеха какво да кажат. Обадиха се няколко от най-близките й приятелки и твърде нескопосано изразиха съчувствието си. Миранда Скот например беше чудесна. Обади й се няколко пъти, изведе я на обяд, шегуваше се, че ще трябва да се премести в барака от шперплат, накара я да се разсмее, но повечето просто я избягваха. Ако срещнеше някоя от тях в гимнастическия салон или в някой ресторант или пък се наложеше да се обади неочаквано на някого по телефона, те внимателно отбягваха темата, проявяваха необикновена, но фалшива словоохотливост, сякаш се беше разболяла от смъртоносна болест. Даде си сметка, че в повечето книги за етикецията и за отношенията в обществото не се посочва какво е подходящо да кажеш на някоя жена, чийто съпруг е фалирал и в момента е обект на разследване, въпреки че през последните няколко години това се беше случвало на повечето хора от техния кръг. Не беше нито престъпление, нито грях, а просто липса на късмет, и разбира се — на неумело ръководство. Тя си каза, че може би точно това стои в основата на неудобството — че хората мислеха Бард за глупак, некомпетентен, защото, ако не беше такъв, то нямаше да се случи. Каквато и да беше причината, тя чувстваше, че я отбягват и се отчуждават от нея. Страхуваше се, без да знае защо, и във връзка с Лайъм. Предполагаше, че и страхът й се дължи на това да не би да се разбере нещо, въпреки че беше абсурдно. Казваше си: да се разбере какво? Няколко разговора, няколко посещения в болницата, един час, прекаран вкъщи, малко мимолетни, но невинни прегръдки — в това нямаше нищо лошо, нищо, за което можеха да я обвинят, освен, разбира се, за една малка нейна тайна. Въпреки това обаче, когато се събуждаше посред нощ и не можеше да заспи, когато мислеше за Лайъм, изпитваше и страх.

„Скъпи татко,

Със съжаление прочетох във вестниците за проблемите ти. Сигурно се чувстваш много потиснат, но се надявам нещата да не са чак толкова сериозни. Какъв шок! Очевидно тези от пресата ти вгорчават живота. Надявам се да не е така и с притежателите на акции от фирмата ти!

Твой Лайъм“

Лайъм си помисли с усмивка, че удоволствието, което изпита, докато пишеше това писмо и накрая запечата плика, беше почти, ако не и изцяло, подобно на оргазъм. Наслаждаваше се на мисълта, че натриха носа на баща му, че го бяха накарали да превие гръб, че беше се превърнал от гигант в най-обикновен простосмъртен, лишен от достойнство, от положение в обществото, от огромното си богатство и власт, беззащитен пред кредиторите си, повече просяк, отколкото благодетел, безполезен и импотентен — това определение вече накара Лайъм да отметне назад глава и да избухне в гръмогласен смях. Много отдавна не беше се чувствал толкова добре, толкова силен и уверен в себе си. Беше отмъстен възможно най-пълно за всичките тези години на обиди, незачитане и пренебрежение. Това, което беше изтърпял в миналото, правеше настоящето му особено приятно, а все още не беше получил и голямата си награда.

Откакто се разделиха на рождения ден на баща му, не беше успял да разговаря с Франческа. Тя не бе отговорила на нито едно от обажданията му, отсъстваше през целия уикенд и нито веднъж не вдигна телефона. Въпреки че беше твърде глупаво от нейна страна и тя го знаеше — той я беше излъгал, че Наоми отсъства, — му беше изпратила бележка, в която заявяваше, че не трябва повече да се срещат, благодареше му за всичко, което е бил за нея „в един труден момент“, и се беше подписала само „Франческа“. Не беше много, но все пак можеше да свърши добра работа.

А след новината за фалита на компанията всички канали за връзка бяха прекъснати и беше невъзможно да достигне до нея. Накрая, в четвъртък следобед, той успя да поговори за малко със Сенди. Стори му се много възбудена и като че ли радостна от случилото се. Каза му, че господин Чанинг не е на себе си, че не може да направи нищо, че не му се разрешава да влиза в кабинета си. „Запечатали са го, Лайъм, той буквално няма достъп до него, стои в кабинета си вкъщи и само понякога се показва, за да крещи на Франческа, на мен и на децата“.

— А как е Франческа? — попита той.

— Разстроена, но тя не е с него. Те почти не си говорят. Утре бавачката отива с децата в Стайлингс, защото атмосферата явно не е подходяща за тях. Не е подходяща и за никого от нас. Барнаби отиде да спи при Кирстен, а аз мисля, че ще полудея.

— Бедната! — каза със съчувствие Лайъм. — И бедната госпожа Чанинг! Сигурно и на него му е много тежко. Няма смисъл да му изпращаш моите най-добри пожелания, Сенди, но можеш да ги предадеш на госпожа Чанинг, да й предадеш моето съчувствие и обич, ако можеш да го направиш дискретно.

„Изпратих още едно малко котенце да се разхожда невинно между гълъбите“, помисли си той.

 

 

Цялата тази работа никак не харесваше на Оливър. По ред причини. Беше ужасно да гледа как това място се разпада. Свестни хора като Сам Илингуърт и Джийн Ривърс изчезнаха. На Питър Барбър не му разрешаваха да влиза, а това наистина беше странно. Ако властите искаха компанията да продължи да съществува и да разберат всичко за нея, как действа целият й механизъм, в такъв случай Барбър беше човекът, който им трябваше тук.

— Искат само някакъв символичен персонал — му беше казал предпазливо той. — Да има представители на различните нива на управление. Освен това Чарли Прентис може да им обясни всичко, което биха искали да научат, не по-зле от мен.

— Не виждам как би могъл — отвърна Оливър. — Той не участва в текущата работа на компанията или…

— Е, те са много опитни — каза мрачно Барбър. — Мисля, че знаят какво да търсят. Казаха ми, че ще ме викат от време на време. Засега искат ти да останеш.

— Аз? Защо?

— Искат да има човек от този отдел. Ти ще им излезеш по-евтино, отколкото аз — добави той и тъжно му се усмихна. — Освен това им трябва човек, който да им помага в техническата работа, да прави фотокопия и така нататък. Съжалявам, обаче поне ще ти плащат. Е, разбира се, ако стане нещо с кандидатстванията ти за други места…

— Все още няма нищо — каза Оливър, а после му стана мъчно за Барбър и добави: — Много съжалявам, господин Барбър, наистина много съжалявам.

— Благодаря ти, Оливър. Уверявам те, че и аз съжалявам за това, че не можем да продължим да работим заедно. Може би в някой друг живот…

— Да, може би.

Бяха изминали три дни в административни процедури. Той разпределяше някакви папки, когато един от счетоводителите влезе в стаята и му се усмихна. Беше твърде млад и единственият, който се държеше приятелски.

— Здравей, аз съм Джон Мартин.

— Здрасти. Казвам се Оливър Кларк. Всичко наред ли е?

— Да, разбира се. А при теб?

— Моля?

— Работиш тук от доста време и сигурно това е твърде мъчително за теб.

— Е, да, малко. Само че за мен това беше временна работа. Искам да изляза на частна практика.

— Да, много по-добре е. А как стана така, че постъпи на работа тук?

Оливър му разказа.

— Разбирам. Ти си син на Найджъл Кларк, който е участвал в основаването на копанията, нали?

— Да, така е. Само че той почина. Преди двадесет години.

— Съжалявам. Сигурно ти е било доста трудно.

— Всичко е наред. Беше много отдавна — отвърна Оливър.

— Да, предполагам. Значи се познавате добре с Чанинг?

— Да, би могло да се каже.

— И той се е интересувал от теб, нали?

— Да, както и за това как я карат сестра ми и майка ми.

— Много благородно от негова страна. Искам да кажа, че е редно да се държи по такъв начин, обаче хиляди други не биха го направили. Значи сте доста близки с него, нали?

— Не бих казал — отвърна Оливър. — Отношенията ни бяха твърде официални.

— Аха. Е, благодаря, Оливър. Остава въпросът за плащането на таксите за Дома, в който се грижат за майка ти. „Благородна грижа“, нали така се казваше?

— Не — изненада се Оливър. — Те се изплащат от нас… искам да кажа от застраховка за живот, направена от баща ми.

— Така ли ти е казал господин Чанинг?

— Не е нужно да ми го казва — отвърна троснато Оливър. — Вярно е.

— Разбирам. Може нещо да съм се заблудил. Ти харесваше ли господин Чанинг?

— Да, много.

— А другите от фирмата?

— Разбира се — заяви съвсем категорично Оливър.

— Добре. Изглежда, че е бил свестен човек. Кажи ми, имаше ли тясно сътрудничество между него и Барбър?

— Естествено.

— По-тясно, отколкото, да речем, между господин Прентис и господин Чанинг?

— Това не знам.

— Всеки от тях имаше ли свободен достъп до документацията на другия?

— Ами очевидно господин Чанинг е имал достъп до тази на господин Барбър, но не мога да кажа дали е било и обратното.

— Кой би могъл?

— Предполагам, Марша Грейнджър. Тя беше секретарката на господин Чанинг и знаеше всичко.

— Да, разбирам. Сигурно цялата тукашна система ти се е видяла доста сложна. Всичките тези дъщерни компании, фондации, прехвърляния на отговорности и други такива.

— Не чак толкова. Но, разбира се, аз бях сравнително нов тук.

— Всъщност наистина не е прекалено сложно. Виждал съм къде по-лоши неща. А кой е плащал телефонните сметки на компанията?

— Те се следяха от нашия отдел — отвърна Оливър. — Аз лично се занимавах с това. Всички частни разговори…

— Така. Включително и сметките за факсовете ли?

— Да, разбира се.

— Очевидно господин Барбър е имал и пряка линия. Използваше ли я често?

— Не знам — отвърна Оливър. — Мисля, че не е било чак толкова често. Искам да кажа, че Джийн… госпожа Ривърс… не можеше да регистрира обажданията отвън.

— Значи е звънял само апаратът, който е на бюрото му, така ли? Как мислиш, дали повечето от разговорите му по този телефон са били от личен характер? Искам да кажа да го търсят от къщи или отнякъде другаде? Или пък са били повече служебни — хора, с които тясно си е сътрудничил?

— Доколкото ми е известно, имало е и от двата вида. Но аз не съм вдигал този телефон и не съм говорил по него.

— А сметката се плащаше заедно с останалите, нали?

— О… да. Разбира се.

— Благодаря ти, Оливър. Ще съм ти признателен, ако успееш да ми направиш тези копия веднага.

— Да, разбира се.

Оливър отиде да изпълни поръчката. Чувстваше се някак притеснен и без да има логична причина, заплашен.

 

 

— Кирстен, баща ти се обади — каза й на влизане момичето на рецепцията Шели. Кирстен се връщаше от дълга обиколка за разнасяне на мостри от различни производства и рекламни брошури, по време на която достигна такива отдалечени места като Уопинг и Доклендс. По пътя се спря да погледа „Коронет Уорф“ с неговата студена, ослепителна красота. Разбра какво изкушение е било построяването на този комплекс и се запита как нещо толкова солидно и извън всякакво съмнение ценно можа в крайна сметка да разори баща й. — Казах му, че вероятно няма да се върнеш на работа днес. Съжалявам!

— Не се безпокой — успокои я Кирстен. — Казала си му точно каквото трябва. По-добре щеше да е само ако му беше заявила, че съм напуснала завинаги тази планета. Какво толкова искаше?

— Не каза. Но се държа много любезно с мен. Не ми изглеждаше сърдит. Може би просто е искал да те заведе на обяд или нещо подобно.

— Да бе, по-вероятно би било да видиш как покрай прозореца прелита ято прасенца. Не, сигурно пак съм сбъркала нещо, това ще да е. Благодаря ти, Шели, а ако пак се обади, кажи му същото, нали няма да забравиш?

— Разбира се. О, обади се и Оливър. Поиска да му позвъниш.

— Добре — отвърна Кирстен и се отправи усмихната към стаята си. Сега, когато имаше Оливър, баща й не я плашеше толкова.

 

 

Управителният съвет на лондонския филиал на инвестиционната банка от „Уолстрийт“ „Фортескю — Тилич“ единодушно изрази най-добрите си впечатления от Наоми Чанинг — от препоръките й, от професионалната й биография, от образованието й, от умението й спокойно да се изразява, от възпитанието й и външния й вид. Всички тези неща натежаха допълнително в полза на съдържащата се в доклада на шефа на „Личен състав“ препоръка след първото интервю с нея, че тя е идеалният кандидат за свободната длъжност вицепрезидент. Постигнаха съгласие и за възнаграждението, което щеше да получава — 100 000 лири годишно плюс премии, здравни осигуровки, кола на разположение и пет седмици платен годишен отпуск. Оставаше само чисто формалното интервю с председателя Сол Петерсън, насрочено за следващата седмица, за да потвърди назначението.

Разбира се, на всички беше добре известно, че господин Петерсън беше ревностен протестант, който имаше много твърди възгледи за неприкосновеността на семейния живот и гледаше на компанията като на едно по-голямо семейство. Той се отнасяше изключително сериозно към всякакви нередности в семейното положение на подчинените си. Но тъй като госпожа Чанинг се беше постарала да увери управителния съвет, че има щастлив брак и малки деца, не се очакваше да се появят някакви трудности в това отношение.

 

 

— Добре ли си? — попита Кирстен.

— Какво? О… да, добре съм. — Пътуваха с такси за Елингтън. Оливър не можеше да си намери кредитната карта и се притесняваше от това. Мелинда му се беше обадила по телефона, че я е открила в чекмеджето в кухнята заедно с ключовете от колата му.

— Искаш ли да отидем да ги вземем? Няма да ни отнеме много време, а после ще се качим в колата ми и можем да хапнем някъде извън града.

— С удоволствие, а най-вече, за да видя дома ти. Но нека вземем такси, аз ще го платя. Мразя безкрайната обиколна линия на метрото.

Откакто се бяха срещнали, той беше доста мълчалив и разсеян. Това не беше характерно за него. Тя пак го попита какво има.

— О… нещо, което се случи днес в работата. Не е важно.

— Изглежда, че е.

— Да, до известна степен. Сега там е ужасно да се гледа как всичко се разпада, как няма никой, прилича ми на сграда в град-призрак.

— Наистина ли не позволяват на баща ми да влиза?

— Да.

— Не мога да разбера защо.

— Това е съвсем нормално при такива ситуации. Честна дума. Не означава нищо.

— Жалко — каза тя небрежно. — Помислих си, че може би е лъгал при декларирането на доходите си или нещо подобно, за което биха могли да го пратят в затвора.

— Не, няма такова нещо — отвърна Оливър. Това го подразни. — Не трябва да говориш така. Сигурно няма да ти е приятно, ако наистина се случи нещо подобно.

— Напротив — отвърна Кирстен. — Знам, че ти е трудно да го разбереш, но аз не изпитвам към него нищо от онова, което би трябвало да чувствам. Ако питат мен, нека лежи и сто години в затвора.

— Кирстен, знам, че не го мислиш наистина. Ако беше така, той не би бил в състояние да те разстройва толкова много. Както и да е. С мен винаги се е държал невероятно добре, а и с цялото ми семейство. Всъщност дори по-добре, отколкото съм предполагал.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, няма значение.

— Моля те, кажи ми.

— Един от ревизорите ми каза днес, че компанията „Чанинг“ е плащала сметките за Дома, в който е настанена майка ми, чрез някакъв благотворителен фонд.

— И какво от това. Повярвай ми, Оливър, той има толкова много пари. Това е най-малкото, което би могъл да направи.

— За мен нещата не стоят точно така — отвърна той. — Хайде да не спорим.

— Добре. — Тя се наведе и го целуна. — Ще изкараме една чудесна вечер.

 

 

— Тук е много хубаво — възхити се тя, докато разглеждаше малката, претрупана гостна. — Харесва ми. Ти ли купи мебелите и всичко останало или майка ти?

— Повечето ги е избирала Мелинда — отвърна Оливър. — Трябва да кажа, че те съответстват повече на нейния вкус, отколкото на моя. Но след като свърши почти цялата работа, сама уши завесите и така нататък, нямаше да е справедливо от моя страна да имам претенции.

— Чудесно е — повтори Кирстен и наистина го мислеше. Беше израснала сред обстановка, повлияна от аскетичния вкус на баща й и залитането на майка й по битови предмети. Отнасяше се враждебно и към сдържаната елегантност, наложена от Франческа, при подреждането на къщата след нейното пристигане. Тази красива, малко попретрупана и кокетна наредба на дома я очарова. Разбира се, беше харесала и къщата на Грей, обаче в нея имаше нещо показно, твърде натрапчива демонстрация на изтънчен вкус. Тази къща тук беше пригодена за живеене, на човек да му бъде приятно, беше една обикновена къща за обикновени хора. Тя се усмихна на Оливър, плъзна ръката си в неговата и го целуна. — Бих искала да живея в такава къща.

Той също я целуна и й се усмихна.

— Това ти ли го казваш? — Тя разбра, че пак се е почувствал изненадан от нея, че тя не е това, за което винаги си я беше мислил. Напоследък самата тя се изненадваше.

— Добре — каза Оливър и си взе ключовете и картата. — Да тръгваме. Мисля да се отправим към Оксфорд, какво ще кажеш?

— Съгласна съм — отвърна тя, като се питаше дали пък сега нямаше да се появи онази дългоочаквана възможност, ако пийнеха повечко и се наложеше да прекарат нощта в някой крайпътен мотел. — Първо обаче трябва да отида до тоалетната.

— Разбира се. Ето там, в края на коридора.

Кирстен влезе в килера, който беше подреден със същия вкус като останалата част от къщата. Стените бяха покрити с тапети на големи цветя, а на малкото прозорче висяха избродирани малки перденца. В банята имаше вана във викториански стил, а самата тоалетна беше облицована със сини и бели плочки. Имаше кошници със сушени розови листа, купи, пълни с раковини и малки сапунчета за гости, вътре миришеше приятно на рози. Единственото нещо, което разваляше безупречната подредба, беше една отворена кутия с дамски превръзки на полицата, която Мелинда очевидно бе забравила в бързината. Изведнъж Кирстен се вторачи в кутията и изпита леко безпокойство, защото й се стори, че бе минало доста време, откакто не й се бе налагало да си купува превръзки. После си каза, че това са глупости и вероятно не ще да е минало толкова дълго време. Реши да провери в дневника си, когато се прибере вкъщи. Не че се безпокоеше чак толкова. Изобщо не се безпокоеше. Ни най-малко.

 

 

— Е, Лайъм. — Джес вдигна очи от чашата с чая и строго го погледна. — Изглеждаш много по-добре, откакто те видях последния път. Вече стъпваш ли на крака?

Тя го беше поканила вкъщи на чай и му беше казала, че е време да си поговорят. Той пристигна малко нервен, защото тя никога не пожелаваше да си бъбри с някого, без да има причина. Обикновено в дневния ред имаше и нещо друго. Беше дошъл с такси, защото все още изпитваше болки, когато ходеше. Носеше й букет цветя и се беше подготвил внимателно какво да каже за кариерата и брака си. Докато пътуваше в горещия лондонски следобед, си помисли, че ако се сети, ще се опита да научи нещо повече за началните години от основаването на компанията, които интересуваха Тереза Буут. Ако някой знаеше нещо по въпроса, това беше Джес.

— О, да. Бележа подобрение с всеки изминал ден. Чувствам се наистина много добре.

— Чудесно. Как е Наоми?

— Добре е. Може да получи нова работа. Искам да кажа истинска. Да стискаме палци.

— Аха, а при теб как е? Кога ще почнеш пак да работиш?

— Скоро, надявам се. Веднага след като започна да се движа нормално. Бях на две интервюта. Кандидатствах за работа в съда, което не ми допада много, но не мога да продължавам да живея вечно на гърба на Наоми.

— Това е добре. Добре казано. А кога ще се гледа делото ти?

— Ами… след около месец. Трябва да призная, че не го очаквам с нетърпение, обаче ще си го заслужавам, каквото и да реши съдът. Имах късмет, че никой не пострада.

— Да, така е. Имал си голям късмет. Можеха да бъдат и твоите деца. Но вече говорихме за това. Няма смисъл да се връщаме на тази тема.

— Така е. А ти как си, бабо Джес?

— А, добре. Естествено, много съм заета с избора на новия ни лидер, нали знаеш?

— Да. Какво мислиш за Тони Блеър?

— Мисля, че е много добър консерватор — отвърна съвсем сериозно Джес. — По-добре да е Прескот, такъв като него е по-необходим на партията, обаче се опасявам, че няма да го изберат. Разбира се, моят фаворит е Кинок — последният истински социалист. Но те сбъркаха ужасно с онази демонстрация. Заслужава да загуби, след като се е съгласил тя изобщо да се състои.

— Така ли мислиш? Аз пък не съм толкова сигурен. — Лайъм се интересуваше от политика. Това беше едно от нещата, които ги свързваха. Той беше консерватор по природа, а тя — ортодоксална социалистка. Можеха да говорят с часове за политиката и за най-различни нейни аспекти. Дори стигаха до такива философски теми и спорове като например несъвместимостта на консерватизма с християнството и на икономиката със социализма.

В днешния им разговор Лайъм твърдеше, че заради безкласовия подход на Джон Мейджър Консервативната партия е загубила физиономията си и се е обезличила от идеологическа гледна точка също толкова, колкото щеше да се обезличи Лейбъристката партия под лидерството на Тони Блеър. Джес от своя страна виждаше в цинизма на младите истинската опасност за политиката и на двете партии. Лайъм с изненада видя, че минава шест часът, а в седем трябваше да прибере децата от едни техни приятели в квартала или по-скоро би трябвало, освен ако не се обадеше по телефона да ги попита дали могат да останат още малко.

— Обади се, ако искаш — каза Джес. — Няма ли да се разочароват, че не си пристигнал навреме?

— Не, разбира се — отвърна Лайъм. — Те са с мен по цял ден. Аз съм един нов човек, бабо Джес. Не бащата, който винаги отсъства, както татко.

— Да, непрекъснато съм съжалявала за това. Исамбард не е лош баща, а ако имаше малко повече време, можеше да стане дори и добър.

— Е, мисля, че това е един доста великодушен твой възглед — пошегува се Лайъм. — В моя случай обстоятелствата бяха твърде необичайни.

— Да, така беше, въпреки че не одобрявам това, което той направи. Наистина не го одобрявам. Ти трябваше да имаш поне един родител, който да се грижи за теб, и той трябваше да признае, че е така. Бард обаче искаше да оцелее по някакъв начин и според мен това, че се отдаде изцяло на работата си, беше единственият му избор.

— Е, все пак имах теб.

— Имаше мен и Дъглас, и Сюзън. И Хедър Кларк, тя също беше много добра към теб.

— Бедната Хедър — каза Лайъм с такова искрено съчувствие в гласа, каквото беше показвал само при редките възможности да пледира в съдебната зала и бе създавал лъжливо чувство за сигурност у клиентите си. — Трябва да отида пак да я видя. Много ми е мъчно за нея, сигурно се чувства ужасно самотна.

— Да, така е. За нея обаче се грижат много добре.

Лайъм се престори, че му коства много усилия да премести крака си, за да не види Джес лицето му.

— До онзи ден не знаех, че баща ми е плащал сметките и за Дома, в който е настанена.

— И кой ти го каза? — попита Джес. По хлътналите й бузи изби лека руменина.

— Тереза Буут. Преглеждала документите на Дъги и…

— Струва ми се твърде странно, че ти го е казала. Според мен това е нещо поверително.

— Да, обаче тя ми го каза. Не знам какви са били мотивите й. Глупава жена. Не я харесвам, но доколкото разбирам, е успяла да направи Дъги щастлив.

— И аз мисля, че е така. На мен тя ми харесва, защото е откровена. Когато човек остарява, започва да цени все повече това качество.

— Значи и ти си знаела.

— Знаех, че й се отпускат някакви средства от компанията. По предложение на баща ти тя не е трябвало да знае.

— И защо, ако мога да попитам?

— Защото е горда, ето защо. Не би ги приела. Изглежда, че Найджъл я е оставил в твърде окаяно финансово състояние.

— Разбирам. Е, в такъв случай не трябва да й се завижда, бедната жена.

— Не, не трябва.

— Сега, когато разбрах, макар и за кратко, какво е да си сакат, започвам да й съчувствам още повече. Въпреки това…

— Какво?

— Въпреки това ми се струва, че жестът е прекалено щедър. Да й плаща всичките сметки. Мисля…

— Лайъм, баща ти е много щедър човек. И освен това…

— Да? — Той не смееше да се помръдне, дори да диша, за да не я накара да се откаже.

— О, няма значение.

— Бабо Джес, доизкажи се. Знаеш, че имах твърде големи неприятности с баща ми. Трябваше да се примирявам с това, което стана между нас. Всичко, което би помогнало да го разбера по-добре…

— Бих искала — каза тя — вие двамата да се сдобрите. Тази ваша вражда много ме натъжава. Толкова е ненужна, такова пилеене на време и емоции.

— Аз не гледам така на нещата — отвърна той видимо засегнат. — Баща ми се отдръпна от мен, когато бях малък, когато имах нужда от него, и оттогава винаги се държи с мен като с чужд човек. Може и да е помогнал на Кларк, но за мен е сторил съвсем малко.

Тя мълчеше. Знаеше, че е прав.

— А аз се опитах. Наистина се опитах.

— Не съм забелязала много доказателства в тази насока — каза Джес. — Особено напоследък. Освен това не одобрявам начина, по който се държиш с Франческа.

— Тук напълно грешиш. Сега ние с нея сме доста добри приятели.

— Така ли?

— Да. Тя дойде няколко пъти в болницата да ме види, а аз й казах съвсем открито, че съжалявам за… за отношението ми към нея.

— Имам впечатлението, че инициативата е била нейна — каза Джес.

— Не съвсем. Всъщност двамата започнахме да изграждаме мостовете преди това. Един ден я срещнах в „Чанинг хаус“, доста преди инцидента, и дълго разговаряхме. Имах погрешно мнение за нея, не се срамувам да го призная.

— Това е много хубаво от твоя страна. Доволна съм да го чуя. Тя никога не ми е споменавала, но не е имало и причина да го прави.

— Не, разбира се. И двамата се чувстваме малко неловко, поне за мен е така. Както и да е. Ако това те утешава, ще ти кажа, че след банкрута писах на баща ми и изразих съжалението си.

— А той отговори ли ти?

— Не — отвърна Лайъм с лека въздишка, — сигурно е много зает.

— Така е, и е много разстроен. Гордостта му е накърнена.

— Да, бедният татко. — „Знам какво е да си с накърнена гордост — помисли си той — дори по-добре от него.“ — Та да се върнем на семейство Кларк. Щеше да ми кажеш какво мислиш по въпроса.

— Така ли?

— Ами да. Сигурно ще се опиташ да представиш нещата в по-добра светлина.

— Никога не съм имала намерение да правя подобно нещо — отвърна тя с достойнство. — Мога само да кажа истината, такава каквато я знам.

— И каква е тя? Има ли нещо, което аз… което ние всички да не знаем? — Той отново буквално затаи дъх.

— Всъщност не — отвърна тя след дълга пауза. — Но съм сигурна, че той се чувстваше и все още се чувства виновен за смъртта на Найджъл.

— Виновен? — Учудването му беше съвсем искрено. — И защо ще се чувства така?

— Двамата с Найджъл са пили през онази нощ в офиса. Чувстваше се отговорен, защото му позволил да си тръгне с колата за вкъщи. Тогава това не беше незаконно — добави тя. — Благодарение на Барбара сега нещата са по-различни.

Барбара? Коя Барбара? Какво му говореше тя? След това се сети: Барбара Касъл.

— О, разбирам — каза той предпазливо. — Е, това не е чак толкова ужасна постъпка.

— Така ли мислиш? — попита тя и изразът на лицето й стана малко по-мек, дори го погледна с благодарност. — Сигурен ли си?

Лайъм се възползва от възможността.

— Разбира се, бабо Джес. Найджъл не е бил дете. Можел е сам да решава дали е в състояние да кара, или не.

— Да, и аз казах същото на баща ти, но той не може да го приеме. През всичките години тази мисъл го тормози.

— Но това наистина е смешно. Бих искал и аз да му го кажа.

— Може би ще му го кажеш — каза тя.

— Обещавам, ако имам тази възможност. Не бих пожелал на никого да живее с подобна мисъл.

— Е, все пак мисля, че той донякъде е прав да се чувства отговорен, дори ми харесва, че мисли така. Това ми дава основание да вярвам, че все още има съвест. Но може би не трябва да го преживява чак толкова болезнено.

— Наистина не трябва.

Настъпи мълчание. „Едва ли е само това“, помисли си Лайъм. Не му се вярваше, че баща му ще се тормози цели двадесет години, че са изпили с негов колега по някое и друго питие, дори ако този колега след това се е качил в колата и се е пребил. Лайъм търпеливо изчака. Мълчанието понякога крие потенциални възможности, особено в съда. Свидетелите като че ли се чувстват задължени или подсъзнателно усещат, че трябва да кажат още нещо, за да го нарушат. Грейдън Таунсенд би могъл да му каже същото от практиката си, когато вземаше интервюта.

— Те са се карали, разбираш ли? — каза тя бавно. — Всъщност не са се карали, а са имали разногласия.

— В това няма нищо чудно. При партньорите се случва често.

— Предполагам, че е така, но точно затова са пили. Разправяли са се, изгладили са разногласията и след това са пийнали, за да се отпуснат.

— Да, разбира се.

Значи това било. Баща му се чувства виновен заради кавгата. Точно тя е била фатална. Тя е причината за катастрофата, а не пиенето. Доколкото си спомняше, Найджъл Кларк беше най-благият и най-сдържаният човек, когото познаваше. Беше абсолютно невероятно той да се напие до козирката и да катастрофира. Лайъм седеше, без да помръдва, и гледаше внимателно към Джес като главен свидетел.

— Сигурно не знаеш за какво са се карали? — попита той небрежно.

— Не, не знам подробности. Било е свързано с начина, по който се управлява компанията.

— Да, да, разбирам.

— Така че — подчерта тя и се изправи — баща ти не е чак толкова безчувствен, нито пък безотговорен. Опитай да се сдобриш с него, Лайъм. Ще съжаляваш, ако не го направиш.

— Ще се опитам. Обещавам.

— А също опитай да не се самосъжаляваш толкова — добави тя. — Самосъжалението е много пагубно чувство.

Беше му трудно да се усмихне точно в този момент, но все пак се помъчи да го направи.

Запита се дали да не сподели информацията, която беше получил, с Тереза Буут. Тя очевидно се интересуваше от всичко това. Накара шофьора на таксито да спре при една телефонна будка, но икономката му каза, че е излязла. Той не искаше тя да му звъни вкъщи, а когато се прибра, Наоми се беше върнала. Пред него се очертаваше един безкраен уикенд, през който не можеше да отбележи никакъв напредък в кампанията си. Но Наоми беше в изненадващо приятелско настроение и това го накара доста да се замисли за причината.

 

 

Джон Мартин се отпусна уморено на стола, който някога беше на Марша Грейнджър, и реши да напусне „Чанинг хаус“ през уикенда, да се върне вкъщи при жена си и бебето в Гилфорд. Бяха изминали четири много напрегнати дни и той вече не можеше да мисли трезво. Беше съвсем сигурен, както че името му е Джон Мартин, че тук бяха ставали някои неща, че в „Чанинг“ имаха нещо, а може би и доста за криене, но той не можеше да разбере какво. Дотук всичко беше изрядно. Да, имаше много сложни комбинации, десетки различни банкови сметки, най-различни осигурителни и пенсионни фондове, както и офшорни компании. Да, сума ти пари са се въртели по света очевидно за да се финансират проекти в чужбина. Освен това Чанинг лично е държал в ръцете си огромен процент от акциите. Той и онзи стар тарикат, който хвърли топа, Дъглас Буут. Двамата са подписвали повечето от сметките на компанията. Имаше също и къща в Гърция, явно купена, за да се избегнат данъци, а този надут пуяк Питър Барбър живееше в къща, която, както и да го погледнеш, беше прекалено скъпа за сравнително скромната му заплата. Но тези неща не бяха сериозни нарушения. Нито едно от тях. До този момент той всъщност не беше открил нищо. Разбира се, оставаше да се проверят и акционерите, но регистърът показваше, че и тук нещата са в ред. Беше стигнал до задънена улица, а вече не можеше да мисли трезво. Реши да остави всичко до понеделник. Искаше да си отиде вкъщи, да хапне от хубавата вечеря, която жена му само преди няколко часа му каза, че е приготвила, да седне и да послуша новия компактдиск с концерта на Павароти в „Хайд Парк“, който си бяха купили. А утре щеше да стане рано и да отиде да играе голф.

Точно минаваше покрай рецепцията, когато видя купчината фотокопия и снимки, върху които младият Оливър Кларк беше работил през целия ден заради него. Приятен момък. Тази история с таксите за Дома, в който гледаха майка му, беше доста глупава, но нямаше нищо незаконно в това да плащаш от джоба си за една саката стара жена. Не би могъл да търси никаква сметка на Чанинг за това. Взе големия плик с фотокопията и слезе по стълбите. Каза „лека нощ“ на портиера и извика такси. Докато то се провираше с мъка по пътя към гара „Ватерло“, Джон Мартин извади първия попаднал му лист от плика, който беше списък на покупките на компанията и нейните авоари за 1989 година. Всичко беше съвсем ясно и в ред. Нищо не предизвика интереса му: пазарни центрове, жилищни блокове, административни сгради, точно неща, от които пулсът на Мартин не можеше да се ускори, с изключение може би на това. Звучи твърде приятно. Дори може би щеше да се заеме лично с проверката: ставаше дума за един комплекс за голф в Шотландия. Мястото се наричаше Охнамулте. Нямаше представа, че „Чанинг“ са притежавали подобен комплекс. Беше купен от компанията в неразработен вид за два милиона, сега вероятно щеше да струва три-четири пъти повече. Естествено, ако беше в добро състояние. Той много обичаше да играе голф в Шотландия. Въздухът там беше великолепен. Само веднъж беше играл в Гленийгълс, по време на някаква екскурзия, а след това беше казал на жена си, че там е почти като в рая. Тя не се впечатли много.

И така, предстоеше му почивка. В понеделник щеше да проучи въпроса, да разбере точно къде се намира и да види дали може да си направи резервация там. Преди да бъде продаден, което без съмнение щеше да стане, за да бъдат компенсирани кредиторите на „Чанинг“.

Таксито стигна „Ватерло“, Джон Мартин сложи документа в плика, намери влака си, качи се в купе първа класа — това беше една от малките награди за извънредната работа, която беше положил за Мюър Уайтхед, и заспа.