Пени Винченци
Дилемата (2)

Глава 1

Журналистите, които пишат за семейството на Исамбард Чанинг (а и самата Франческа Чанинг го е заявявала полу на шега), обичат да припомнят, че Бард й е направил предложение за женитба от телевизионния екран. Това, разбира се, не беше точно така, но от него можеше да се съчини хубава история. Какво се случи в действителност? Една мрачна зимна утрин в началото на 1982 година, тя по пижама, със силна хрема гледаше сутрешната програма на телевизията. Той седеше на едно канапе с Ен Даймънд, красивите му черни очи я гледаха внимателно по начин, който впоследствие й стана толкова добре познат, и говореше въодушевено за голямата сделка, която току-що бе направил. Беше купил малка верига киносалони, чрез която, както сам се изрази, възнамеряваше да пробие в киното. „Мислите ли, че Кевин Костнър има някакви шансове, ако се изправи срещу мен?“ С типичната си ужасна липса на какъвто и да било финес Ен Даймънд го беше попитала: „Да не би да се каните да се жените отново, господин Чанинг?“ Той й отговори, че няма такива намерения, защото не е намерил подходящата личност, но би искал тя да знае, че непрекъснато я търси и ако някоя зрителка реши, че може да се кандидатира за работата, той ще бъде щастлив, ако му съобщи това. „Вие, разбира се, също можете да се кандидатирате“ — каза й Бард, а Ен го погледна изпод миглите си и обеща да помисли, но добави, че е много заета, Франческа бързо изключи телевизора, седна и написа писмо до господин Исамбард Чанинг, к/о ТВАМ, Кемдън Рок. В него тя заяви, че се кандидатира за длъжността, за която той е споменал тази сутрин по телевизията, и прилага автобиография.

„Име — Франческа Дънкън–Браун

Години — 21

Семейно положение — неомъжена

Образование — колеж за секретарки «Хийтфийлд и Сейнт Джеймс»

Сегашна месторабота — рекламна агенция «Хенкс Джилмор» — личен помощник на директора по творческата част.“

Не получи отговор и забрави за случая.

Година по-късно тя стоеше на рецепцията на агенцията, тъй като секретарката беше повалена от стомашно разстройство, но всички бяха наясно, че това е последица от смесването на водка с кола, и то, както сполучливо се беше изразил босът на Франческа — Марк Смитис, в концентрирания, а не в течния вариант. Точно тогава тъмните стъклени врати се отвориха рязко и вътре се втурна Бард Чанинг. По-късно щеше да научи, че той върши всичко така припряно. Нормалният ритъм на живот не му се нравеше. Първата й среща с това му качество я изнерви, накара я да се почувства напрегната, че по някакъв начин не е успяла да изпълни онова, което бе поискал от нея.

Личностното му излъчване бе изключително силно. Когато вдигна очи към него и му се усмихна с дежурната усмивка на секретарка, Франческа усети нещо подобно на лек удар в стомаха. Беше твърде нисък, вероятно не повече от метър и шестдесет и осем — метър и седемдесет, набит, с глава във формата на куршум и твърде ниско подстригана черна коса. Помисли си, че е почти грозноват, и й мина през ум, че сигурно ще е изключително фотогеничен, защото, когато флиртуваше с Ен Даймънд по телевизията, изглеждаше твърде добре. В този момент той се усмихна и тя видя промяната. Грубите черти се смекчиха. По странен начин подобна метаморфоза претърпя дори големият му орлов нос, а очите му станаха живи и искрящи под дебелите вежди.

— Имам среща с Майк Джилмор — каза той. — Името ми е Чанинг, Исамбард Чанинг.

Гласът му не беше толкова плътен, колкото й се бе сторило, когато го чу за първи път, и имаше акцент, който тя не можеше да определи съвсем точно. Звучеше почти като лондонски, но в него се усещаше и още нещо. Говореше малко по-меко, по-бавно и с по-равна интонация. По-късно щеше да разбере, че това е наследство от трите години, прекарани в евакуация в Съфолк по време на войната.

— Да, разбира се — отвърна тя, не се стърпя и добави: — Познах ви. Моля, седнете, а аз ще се обадя на господин Джилмор.

Той не отвърна на забележката й и на очевидното й благоразположение, седна на коженото канапе и извади куп книжа, пренебрегвайки броевете на „Провинциален живот“, които агенция „Джей Ейч Джей“, държеше на рецепцията, за да подчертае, че нейните клиенти са най-вече от провинцията, а не от града, каквито в действителност бяха повечето от тях. Франческа почувства известно облекчение, че не беше отговорил на писмото й и не бе пожелал да разговаря с нея за предлаганата работа.

Беше дошъл да се срещне с Майк Джилмор за евентуално свързване на част от неговия бизнес с агенцията. Първият разговор мина добре. Пристигна отново два дни по-късно.

Франческа беше още на рецепцията.

— Добро утро, господин Чанинг — поздрави тя. — Сега ще извикам господин Джилмор.

— Благодаря — отвърна той, а след това, без да се приближи, добави: — Изглеждате доста по-интелигентна, отколкото изисква тази работа. Защо не сте при чевръстите момичета на горния етаж?

Франческа почувства някаква необяснима лоялност към скромното положение на секретарка в приемната.

— Това е важна работа — каза тя просто от любезност. — Създава първото впечатление от агенцията. На мен ми харесва.

— Абсолютно сте права — съгласи се неочаквано той. — Ако някога си търсите нова работа, можете да дойдете при мен.

— Много любезно от ваша страна — отвърна Франческа, безкрайно ядосана на покровителствения му тон, — но аз всъщност вече кандидатствах при вас, а вие дори не отговорихте на писмото ми.

— О, така ли? — възкликна Бард Чанинг с тревожна нотка в гласа. — Много съжалявам. Ако ми кажете кога е било това и за какъв пост сте кандидатствали, веднага ще разпитам „Личен състав“. Не ми харесват такива пропуски.

— Беше преди година и длъжността бе за ваша съпруга.

— Аха — подсети се той, а в очите му проблесна игриво пламъче. — За това ли било? Получих много писма. Опасявам се, че предложението беше твърде безразсъдно. Не им отговорих. Стори ми се най-безопасното нещо, което бих могъл да направя. Ако бях поискал да изпращат снимки, тогава сигурно щях да ви поканя за разговор.

— Мислех, че външният вид на бъдещата ви съпруга не е сред основните изисквания към кандидатките — отбеляза язвително Франческа. — Вие ме разочаровахте, господин Чанинг.

— А на какво според вас трябваше да държа най-много?

— На издръжливостта — отвърна Франческа. — Господи, за това могат да ме уволнят.

— Да, и това е възможно. Нещо друго?

Искрящите очи я гледаха втренчено, но игривото пламъче вече го нямаше. „Да става каквото ще — помисли си тя, — не би могло да бъде по-лошо, отколкото вече е.“

— Очевидно да са умни, и то доста. А може би не чак толкова.

— Сериозно? И защо мислите така?

— Защото… за двамата ще бъде твърде отегчително, ако например тя се окаже по-умна от вас.

Той я погледна ядосано, но после изведнъж се разсмя.

— Права сте. Казахте го съвсем точно. Както и да е, по-добре ще е да извикате бързо Джилмор. И без това доста закъснях.

Когато най-после той се качи в асансьора, на Франческа леко й прилоша. Беше твърде вероятно да я повикат да се яви при Майк Джилмор или най-малко в „Личен състав“. Но нищо не се случи. Тъкмо се чудеше на кого да разкаже за случилото се през обедната почивка, когато Бард Чанинг влезе в приемната заедно с Джилмор. Намигна й, когато мина покрай бюрото, сбогува се с Джилмор и изчезна през въртящата се врата, която излизаше на Брукстрийт. Франческа се усмихна чаровно на Джилмор, който й отвърна с кратко кимване и влезе в асансьора. Точно изясняваше по телефона една заплетена история с фотографско студио, което беше изпратило погрешно някакви снимки и спешно си ги искаше обратно, когато вдигна очи и видя пред бюрото си Бард Чанинг. Някакъв перверзен инстинкт я накара да си свърши разговора и чак тогава да се обърне към него с думите:

— Да, господин Чанинг?

— Разговорът, който водихме тази сутрин, ми допадна. Бих желал да го продължим. Какво ще кажете за „Конот“? Тази вечер в шест, в американския бар.

Франческа беше толкова изненадана, че събори купчина пликове от бюрото. „По дяволите — каза си тя, — сега ще си помисли, че ме е изнервил, а не беше така. Разбира се, че не беше.“

— Ами… добре… би било… благодаря — отвърна тя, като се ненавиждаше, че не може да запази самообладание. После бързо се окопити. — Шест е малко рано. Не може ли в шест и половина?

— Не — отвърна той. — Имам друга среща в седем. Може само в шест.

Тогава в шест — съгласи се Франческа. — Благодаря.

Стана така, че след като спечели първия рунд от Бард Чанинг, тя загуби втория.

— А сега разкажете ми за себе си, госпожице… как се казвате? — попита той, усмихвайки се над чашата с коктейл от шампанско, който й бе поръчал. — Тук правят най-добрия коктейл в света, уверявам ви. — Колко нелепо, та аз дори не знам как се казвате.

— Дънкън–Браун. Франческа Дънкън–Браун.

— Госпожица Дънкън–Браун. Име на момиче от сой. Вие от сой ли сте?

— Не ми е ясно какво точно имате предвид — каза хладно Франческа.

— Разбира се, че ви е ясно. Питам дали сте от заможно семейство. Дали сте израснали в голяма къща, имали ли сте пони, учили ли сте в скъп колеж? Както без съмнение можете сама да предположите, аз изобщо не съм от сой и затова тази тема много ме впечатлява.

— Да, да и да — потвърди през смях Франческа.

— Чудесно. А имате ли си приятел?

— Да, имам.

— И той ли е от сой?

— Предполагам, че да. Всъщност никога не съм се замисляла по въпроса.

— Сигурен съм, че е така. Как се казва?

— Патрик. Патрик Фостър. Работи за „Кристис“. В отдела за проучвания.

— Познавахте ли го, когато се кандидатирахте за работа при мен?

— Не, не го познавах — отвърна Франческа.

— Радвам се да го чуя. Не обичам да се вършат по две неща едновременно. Не и за жена, било тя бъдеща или каквато и да е.

— Наистина ли си търсите съпруга? — попита Франческа.

— Да, така е. Проявявате ли интерес?

— Не, разбира се, че не!

— Защо да се разбира? Може пък да е интересно. Има си и доста плюсове.

— Ами… първо…

— Не го казвайте. По-стар съм от вас. Права сте. На четиридесет и три години съм, а вие ще да сте най-малко с двадесет години по-млада. Прав ли съм?

— Горе-долу. Аз съм на двадесет и две.

— Преодолявани са и по-големи препятствия. Трябва да ви кажа, че две са твърде значителни.

— И какви са те?

— На първо място, дъщерите ми — продължи той и на лицето му се изписа истинска тъга, а в гласа му се почувства болка. — Много са млади. Кирстен е на единадесет, а Виктория само на седем. Един крайно неприятен развод им се отрази много зле. Особено Кирстен е настроена твърде враждебно към мен. Майка им се превръща бързо в алкохоличка и те трябва ежедневно да понасят това. Много ми е неприятно, но не знам какво да направя.

— Разбирам ви — каза Франческа.

— Колко странно, че ви разказвам това — каза той внезапно. — Та аз току-що се запознах с вас и едва сега, научих името ви. Предразполагате хората да ви се доверяват, госпожице Дънкън–Браун.

— Благодаря ви — отвърна Франческа, след като не й дойде нищо по-интересно наум.

— А сега — гласът му отново стана преднамерено закачлив — може би ще ми разкажете какво бихте правили, ако ви бях наел за работата, за която вече говорихме. Как бихте се справили с дъщерите ми? С моите трудни дъщери?

— О, всъщност не знам — отвърна Франческа. — Бих се опитала да ги оставя да си живеят както преди, не бих им оказвала натиск и не бих им се налагала. Няма начин да не ме мразят, и то за дълго време.

— Така е. Не една потенциална госпожа Чанинг оттегли молбата си пред лицето на такава омраза. Бяхте абсолютно права, когато сложихте издръжливостта на първо място сред качествата, които трябва да притежават кандидатките. Каква изключително умна главица носите на твърде младите си рамене.

— Е, да — отбеляза Франческа, — лесно е човек да се прави на умен на теория. Не е ли така?

— Още нещо умно. Да, така е. — Той я погледна замислено. — Харесва ли ви онази тъпа работа, която имате? Все си мисля, че тя далеч не е за възможностите ви.

— Всъщност, аз не работя на рецепцията — каза Франческа и се усмихна, доволна от предоставената й възможност да стъпи на по-твърда почва. — Само че нямах намерение да ви го казвам.

— Защо? — попита той, докато махаше нетърпеливо, към келнера, за да поръча още два коктейла.

— Защото се подразних от вашите предположения.

— Опасявам се, че наистина правя много предположения за другите. Такъв съм си. И какво работите всъщност?

Тя му каза.

— Харесва ли ви?

— Да. Искам един ден да имам собствена агенция.

— Много амбициозно. Защо не започнете веднага?

— Ами защото знам твърде малко — каза тя и се засмя, — а също остава и незначителният проблем с парите. За да започне човек, е нужен капитал. Аз и майка ми не разполагаме с никакъв.

— А баща ви?

— Баща ми е мъртъв — побърза да каже тя. — Самоуби се преди осем години, след като загуби ужасно много пари.

Той се взря в лицето й.

— Да не би да е бил Дик Дънкън–Браун?

— Да, същият.

— Боже господи! Познавах го. Или по-точно срещал съм се с него. Преди много време. Всъщност му поисках заем, но той не ми даде.

— Така ли? — възкликна тя. — Трябва да кажа на майка ми. Ще й бъде забавно.

— Защо?

— Защото тя познава толкова много хора и винаги е подкрепяла онези, които не трябва.

Настъпи мълчание, след което той попита:

— Едно дете ли сте, или имате братя и сестри?

— Само аз съм. Според майка ми съм била толкова хубава, че не искала да разваля работата. Много я бива да казва нещата точно на място — добави тя и се засмя.

— Вече я харесвам. Разкажете ми още за нея — помоли той.

— Тя е страхотна и е най-добрата ми приятелка, въпреки че е старомодна. Много е изискана и е забавна. Изобщо не позволи станалото да я сломи. Когато баща ми умря, тя се взе в ръце, излезе и си намери работа като продавачка на дамско облекло в „Хародс“^[1] и не след дълго стана шеф на целия отдел. Имахме наистина много хубава къща в Уилшър, но тя я продаде, без да й мигне окото, и купи апартамент в Бетърсий. Животът й в обществото е изключително активен, далеч повече от моя и… ами тя си е такава. Казва се Рейчъл — добави Франческа.

— Изглежда ми много интересна жена. Бих искал да се запозная с нея.

— Защо? Би могло да се уреди.

— Нали знаете какво казват хората?

— Не, не знам — отвърна, смеейки се тя. — Какво казват?

— Че човек първо трябва да види майката — отвърна той. Очите му я погледнаха полушеговито, а след това направи нещо, което я порази — пресегна се и леко я докосна по бузата. — А сега трябва да вървя.

Тя го гледаше с изненада, как се отдалечава. Чувстваше се необичайно смутена.

На другия ден й съобщиха по телефона, че на рецепцията има цветя за нея. Слезе долу и видя букет от две дузини червени рози. Към него беше прикрепена визитната картичка на Бард Чанинг и със собствения му почерк беше написано: „Бих желал да разговаряме още веднъж.“

Франческа потисна импулсивното желание да му се обади веднага и го направи едва в края на работния ден. След като той вдигна слушалката, тя каза:

— Цветята са чудесни, но наистина съм ангажирана. Вече ви казах. Въпреки това ви благодаря.

— Имам друга работа за вас — отвърна той.

— Знам, но не я искам.

— Не е тази, за която говорихме. Става дума за рекламния отдел в моята компания. Можем да поговорим за това например по време на обяд. Утре?

— Съжалявам, на обяд съм заета.

— Добре, тогава някой друг път.

— Може би.

Беше изключително опасен. Тя си спомни как я докосна с ръка по бузата и закопня да го види отново, но само се сбогува и бързо затвори телефона.

Изминаха две седмици и после:

— Франческа? Обажда се Бард Чанинг.

— О… здравейте, господин Чанинг. Аз наистина не…

— Моля те, наричай ме Бард. Когато се обръщаш към мен с господин Чанинг, се чувствам стар. За какъвто без съмнение, ме смяташ.

— Няма такова нещо.

— Разбира се, че има. Исках само да предложа да обядваме заедно и да вземеш майка си със себе си. Много ще ми е приятно да се запозная с нея.

— О! — успя само да каже Франческа. Способността му да я кара да се чувства объркана беше изключителна. Но това й харесваше. Патрик Фостър непрекъснато правеше обратното и това много я дразнеше. — Ами аз…

— Добре. Свободен съм тази сряда и с малко еквилибристики мога идния четвъртък или петък. Но съм уверен, че майка ти си заслужава усилията. Тя още ли работи в „Хародс“?

— Не, наследи малко пари и сега живее като аристократична дама, която обядва икономично. Това са нейни думи, не мои.

— Става ми все по-симпатична. А ще можем да поговорим и за твоята работа.

— За коя по-точно? — попита Франческа.

— За която и да е — отвърна той. — И двете са вакантни.

Рейчъл и Бард не й обърнаха внимание през целия обяд. (Беше в „Риц“. Помоли я да попита майка си къде би искала да отидат.) Рейчъл се появи ослепителна, в плетен костюм с цвят слонова кост, абсурдна шапка с червено перо върху сребристорусата коса и червени обувки с много високи токчета. Всичко беше абсолютно ново. „Глупава жена — помисли си Франческа, — охарчила се е, за да го впечатли.“ Обичта към майка й не й пречеше да вижда грешките й. Наблюдаваше как Бард Чанинг се старае с всички сили да покаже, че е запленен, дори възхитен от все още личащата й хубост, от нескритото й желание да го поласкае с флиртуването си, изобщо от явните й усилия да му се хареса — на него, мъжа, по-съвършеното същество. Големите й сини очи го гледаха втренчено, малката й ръка прекалено често докосваше неговата, а тя стоеше отначало развеселена, а после ядосана. Започна да пие твърде бързо. Чувстваше се като глупава ученичка, докато те клюкарстваха за някакви далечни общи познати, говореха за отминали времена, смееха се на шеги, които тя не разбираше, и я караха да се чувства по-незначителна и от келнерите. В края на обяда започна да се муси, а накрая (сълзите вече напираха в очите й) се извини, че трябва да се върне на работа. Те бегло й се усмихнаха и продължиха разговора си, почти без да забележат, че си е отишла.

Този следобед тя хвърляше разни неща по бюрото си, а главата й се цепеше от болка, когато от приемната й позвъниха, за да й кажат, че господин Чанинг е долу.

— Кажете му, че съм на съвещание — настоя тя и затвори. Две минути по-късно телефонът отново иззвъня. Беше Бард Чанинг.

— Просто исках да ти кажа, че видях как не ти стана приятно, за което съжалявам. Майка ти толкова ми допадна, че…

— Няма нищо — отвърна хладно Франческа. — Явно имате много общи неща. Следващия път може да излезете сами. А сега ме извинете, но съм заета.

— Франческа — каза Бард с едва доловима заплаха в гласа. — Франческа, наистина нямам време за подобни неща. Вкъщи си имам достатъчно. — И затвори.

Изминаха пет години, преди да се срещнат отново. В крайна сметка той не установи сътрудничество с нейната агенция, а след шест месеца Франческа напусна и отиде на работа в друга агенция — „Менърс Булингфорд“, за да се обучава за счетоводител експерт. Там се почувства добре. Работата я увлече. Усети, че най-после постига нещо. Въпреки че имаше известни резерви, тя се сгоди за Патрик Фостър и в един слънчев ден през април 1988 година се омъжи за него в старата църква на Бетърсий. За случая майка й бе облякла плетения светъл костюм, който беше купила за обяда с Бард Чанинг. Това накара Франческа да се замисли за Бард малко по-дълго от обикновено. Продължаваше да се сеща за него през първите три години на брака си, който беше много щастлив, без да я задоволява напълно. Двамата с Патрик имаха малка хубава къща във фулъм, две котки, ловджийска пушка, канеха гости на вечеря веднъж седмично и правеха секс, макар и не толкова често.

В началото на 1992 година, Патрик заяви, че е време да помислят за деца. Франческа пък се замисли за успешната си кариера (сега тя беше финансов директор на процъфтяващата и престижна агенция „Фелоус Баркуърт“), за някои съмнения, които изпитваше от време на време по отношение на Патрик, и за нейна изненада — за Бард Чанинг. Каза на Патрик, че според нея е твърде рано. Той остана явно разочарован, но заяви, че е готов да изчака още малко.

Беше мрачен дъждовен ноемврийски следобед, когато я извикаха на съвещание, за да обсъждат ново начинание в бизнеса — проектът щеше да повиши престижа и корпоративните възможности на една компания за недвижими имоти, която притежаваше няколко нови пазарни центрове по американски образец. Бюджетът беше внушителен и работата беше едно предизвикателство. Компанията беше „Чанинг Корпорейшън“.

Цялата група трябваше да отиде следващата седмица в „Чанинг хаус“ за представянето на проекта. Самият Бард Чанинг нямаше да присъства.

— Това е прекалено дребна работа за него — каза шефът Майк Фелоус, — но ще се срещнем с двама негови помощници. Мисля, че така дори е по-добре. Доколкото ми е известно, Чанинг си падал малко грубиян.

— Не е вярно — каза Франческа.

— Ти го познаваш?

— Запознавала съм се с него.

— Боже Господи!

Тя се усмихна на останалите членове от групата и даде ясно да се разбере, че обсъждането е приключило.

Усети, че се облича особено старателно за презентацията в „Чанинг хаус“. Облече нов костюм от черен креп на модна къща „Никол Фархи“. Докато седеше пред тоалетната масичка и се гримираше, погледна към снимката, на която бяха тя и майка й на терасата на някакъв хотел, когато беше на двадесет и една. Стори й се, че от тогава е изминала цяла вечност. На снимката беше привлекателно, макар и не много спретнато младо момиче със спускаща се по раменете буйна къдрава коса, леко овално лице, изпъстрено с лунички, което се хилеше над огромна чаша за коктейл в ръка. Сравни я със сегашното изтънчено елегантно същество с изострени скули, безупречна гладка кожа и изкусно фризирана тъмна коса, което гледаше от огледалото, и изпусна кратка въздишка. Спомни си колко щастлива беше тогава и се запита защо се сети за това точно днес.

Казаха им, че Бард го няма в офиса. Презентацията мина добре. Дадоха им работен обяд, след който Франческа се извини и отиде да потърси тоалетната. Когато се връщаше обратно по коридора, се озова лице в лице с Бард Чанинг.

— Охо! — възкликна той с нескрито задоволство. — Да вярвам ли на очите си? Франческа! Колко се радвам да те видя. Изглеждаш…

— По-стара? — попита тя с усмивка.

— Бих казал, пораснала. И дори по-красива. Косата ти ми харесва почти толкова, колкото и преди — каза той и се засмя.

— Благодаря ви — отвърна предпазливо Франческа. Стори й се, че това е единственото безопасно нещо, което би могла да каже.

— Защо си тук?

— Аз… моята агенция и аз… правим презентация пред хората по рекламата от компанията ви.

— О, да, разбира се. Трябваше да присъствам. Сега вероятно си важна и влиятелна личност, така ли е?

— Много — отвърна тя през смях.

— Добре. Между другото, онази работа е още свободна.

— О, така ли? Но сега животът ми е твърде добре устроен. Благодаря ви — отговори тя все така предпазливо.

— Означава ли това, че си се омъжила? — попита той.

— Да.

— За онзи млад човек от сой?

— За него.

— Щастлива ли си?

— Да. Много.

— В такъв случай — каза той и в тъмните му очи се мярна нещо недоизказано — не толкова болка, а може би изненада или някакво неприятно чувство, — в такъв случай безкрайно съжалявам. Грешката е изцяло моя. Не трябваше да оставям нещата да се проточат толкова дълго.

— Може би да — съгласи се Франческа. — Как са дъщерите ви?

— Ох… трудно е. Особено с Кирстен. Битките се ожесточават. Тя иска на всяка цена да стане манекен, а аз й казах, че трябва да постъпи в университет.

— Тя може да направи и двете — отбеляза Франческа. — Много момичета постъпват така. Трябва да я оставите да опита. Това е един ужасен начин на живот. Ако не постигне някакъв шеметен успех, вероятно ще е доволна да се върне към учението. Мисля, че така ще е много по-добре, отколкото да й забранявате.

— Все така умна — възхити се той, — въпреки че раменете ти са малко по-възрастни. Никога нямаше да ми дойде наум. Можеш ли да ми препоръчаш някоя агенция, в която би могла да отиде?

— Да, разбира се. Обадете ми се по телефона в офиса. Ето визитната ми картичка. Ще ви дам две имена и телефоните им.

— Благодаря ти. Ще се обадя. Приятно ми беше да те видя отново.

Усмихна й се, а след това се загледа в нея, черните му очи станаха сериозни, протегна ръка и я докосна за миг по бузата, както вечерта в „Конот“. Жестът имаше същия разтърсващ ефект върху нея.

Два дни по-късно, Бард се обади за телефонните номера, а седмица по-късно й позвъни, за да й каже, че Кирстен е била приета в модната къща.

— Държи се почти любезно с мен. Мога ли да те поканя на обяд, за да ти благодаря?

Тя се поколеба за миг, защото много добре знаеше какво може да се случи, ако каже „да“, но го каза, и то се случи.

На този първи обяд научи повече неща за Бард — как животът бил едновременно благосклонен и не чак толкова към него. Беше го дарил с прекрасна майка и ужасен баща („Като мен“ — каза тя с усмивка. „Да, но баща ти не те е пердашил“ — отбеляза той, без изобщо да се усмихва), с изключително бистър ум и способност да разсъждава, а също и с такава остра форма на дислексия^[2], че всички, с изключение на майка му, мислели, че не се поддава на възпитание, докато не навършил девет години; беше пратил баща му в Германия, където за негово избавление, го убили, обсипал с бомби малката им къща в Далстън, в която живеел с майка си и родителите й, баба му и дядо му били убити, а майка му била приета в болница. Той самият бил евакуиран в пущинаците на Съфолк при добри и мили селяни, които се грижили за него до края на войната и внесли известно успокоение, в бурната му малка драма. Не могъл да си намери работа, дори и в периода на икономическо оживление през петдесетте години, защото, кой би наел момче, което не е взело и един изпит и чийто почерк в писаните от него писма е ужасно нечетлив, след като имало много завършили гимназия момчета, които попълвали заявленията си със съвършен почерк. Накрая, намерил работа в една кръчма в съседство с млад амбициозен агент на недвижими имоти, който му казал, че фирмата му търси млад сътрудник, и той постъпил в нея срещу мизерна заплата, но със сравнително добър допълнителен доход от проценти за сключени сделки, от които, за негова голяма изненада, спечелил доста пари. Тогава се преместил на работа, в току-що започналия да се разраства търговски сектор. Тук историята започва да става малко мъглява, но той успял да стигне до положението младши партньор във фирмата, а накрая започнал свой бизнес заедно с един от собствените си клиенти, след като успял, благодарение на случайна среща в друга кръчма да договори покупката на разнебитена сграда в лондонското Сити на абсурдно ниска цена. От този момент (каза й го, с очарователна смесица от арогантност и самоподценяване) всичко е документирано невероятно подробно и може да го прочете сама. Разбира се, тя отдавна го беше прочела и имаше готово резюме от него, което да й бъде под ръка за презентацията. Знаеше за изключителния му успех в първия бум на търговията с недвижими имоти, когато имаше голямо търсене на търговски обекти, до голяма степен дължащо се на социалистическото правителство, което се беше опитало да спре, но безуспешно, развитието на спекулата със строги планови разпоредби. Известно й беше също, оцеляването след първия му голям провал през 1973 година, бързото прехвърляне на капиталите му в Близкия изток, нарастването на неговата популярност през 80-те години, продължаващото му възходящо развитие и сегашното му положение, което го нареждаше, някъде по средата в списъка на „Сънди Таймс“ на 250-те най-богати хора в страната с официално обявена цена на компанията му 100 милиона лири стерлинги, 35 процента от акциите за които продължават да се държат от него и партньорите му във фирмата.

Съдбата е също така непостоянна и в личния му живот. Изпраща му първо красива и любеща съпруга, умряла при раждането на сина му, когато другото им дете Лайъм е на седем години. Оженва се повторно за жена, която е колкото обаятелна и красива, толкова лабилна и невярна. Тя го завладява с чара и магнетичното си сексуално привличане, но не и с ръста си. Само в по-оптимистични преценки могат да й се дадат метър и петдесет и пет, докато всъщност е метър и петдесет и половина.

Въпреки че беше (тя го разбра на този първи обяд, а впоследствие се увери, че е така) най-арогантният и егоцентричен мъж, когото беше познавала, а ако се вярваше на думите му — и с най-лошия характер, той беше същевременно забавен, много обаятелен и някак старомодно галантен. Вървеше от външната страна на тротоара, бързаше да отвори вратите пред нея, ако сам караше колата, я изчакваше, докато се настани, старателно дръпваше или поставяше стола й при всяко сядане и ставане от масата.

— Получих добро възпитание — каза й той почти с възмущение, когато тя сподели с него това свое впечатление. — Майка ми е чудесна, както и твоята, въпреки че е различна — добави той с усмивка. — Искам да се запознаеш с нея. Тя одобрява всичките ми съпруги.

— Не възнамерявам да ставам твоя жена, Бард.

— Франческа, ти вече си.

— Обичам те — каза й той след втория обяд, по време на който се държаха малко неприлично. Беше пак в „Конот“ и през повечето време едната му ръка беше върху бедрото й, като предизвикваше у нея по-необуздано желание, отколкото Патрик я беше накарал да почувства за целия им сексуален живот. Другата му ръка държеше нейната или леко масажираше основата на врата й. — Наистина те обичам.

— Бард, не говори абсурдни неща. Разбира се, че не ме обичаш — прекъсна го Франческа, опитвайки се с мъка да събере последните останки от здрав разум в себе си. — Та ти дори не ме познаваш, а и аз не те познавам, а това за някои хора все пак има известно значение.

— О! — въздъхна той. Погледът му стана далечен и замислен, какъвто не го бе виждала преди, но с течение на времето щеше да го забелязва все по-често. — Най-хубаво е, когато все още не ме познават съвсем. Но съм сигурен, че това не се отнася за теб. Ела да живееш с мен и ще те опозная.

— Бард, аз съм омъжена.

— И аз.

— Ти не си. Развел си се. Това е съвсем различно.

— Не виждам защо да е различно.

— Разбира се, че виждаш защо. Говориш смешни неща.

— Не говоря смешни неща — каза той, наведе се и започна да целува един по един пръстите на ръката й. След това очите му станаха сериозни и много нежни. — Обичам те. Ела в леглото с мен.

— Сега?

— Защо не?

— Тук?

— Да, горе. Имам стая.

— Разбира се, че нямаш — каза Франческа.

— Е, мога да ангажирам.

— Не, Бард. Наистина не мога.

— Не искаш ли?

— Не.

— Лъжеш.

— Да, лъжа — каза тя и се засмя. — Но няма да дойда.

Мина още една седмица, преди най-накрая той да я убеди да сподели леглото му. Беше седмица, през която я бомбардираше с цветя, телефонни обаждания, писма и факсове, с декларации за безграничната му, всеотдайна любов. Накрая тя се обади по телефона на Патрик, уведоми го, че ще трябва да присъства на едно съвещание извън града и няма да се върне до сутринта.

— Съжалявам, скъпи — каза тя, като се ненавиждаше, докато говореше. — Появи се нов клиент. Знаеш какво означава това.

Преспа с Бард в легло с балдахин в един хотел някъде в Оксфоршир. За първи път откри какво е това секс, какво означава страст, преоткри себе си, чу собствения си глас да стене жадно, примитивно, радостно и разбра, че наистина е влюбена.

Мина известно време, докато осъзнае този факт, и още повече, докато каже на Патрик. Изпитваше към него едновременно вина и обич, съпротивляваше се, в продължение на месеци се опитваше да спаси брака си, казваше на Бард, че трябва да го забрави и той нея, три пъти го напуска и на четвъртия се върна. Едва когато по невнимание забременя от Бард с Джек, окончателно разбра, че ще трябва да се откаже и да преклони глава пред неизбежното.

Първата година с Бард беше необикновена — изпълнена с поредица от емоционални и изтощаващи драми. Премести се от малката си къщичка в огромния му дом — абсурдна, просторна сграда в предградието Сейнт Джон Ууд, която отначало ненавиждаше, но постепенно започна да обиква, докато я нареждаше по свой вкус. Изостави лекия си, неизискващ много усилия живот с Патрик и навлезе в този на Бард, който беше труден и изнурителен. От положението, сама да командва живота си премина в състояние, в което той излезе извън нейния контрол; вместо да знае къде се намира и какво прави, стигна до състояние, в което изобщо нямаше представа за тези неща. От привързаност мина към любов, от сексуално удоволствие — към физическа страст, а може би най-разтърсващото преживяване беше превръщането й от жена в майка. Собствената й майка й го беше казвала, но, разбира се, не можа да я подготви за завладяващата и неочаквана сила на майчината любов, която изпитваше. Не можеше да я предупреди за обзелото я чувство на безкрайна привързаност към това малко същество, което отначало изпълни тялото й и го промени до неузнаваемост, причинявайки й редица неудобства и много голяма болка. Сега то лежеше в ръцете й и я гледаше с широко отворените си черни очи, които бяха точно като на баща му. От този момент тя стана негова робиня. Прекъсваше съня й, ангажираше изцяло дните й, промени емоционалната й нагласа и стана нов център на нейната собствена Вселена. Бард, който вече бе виждал всичко това, се забавляваше от объркването и изненадата й. Беше я предупредил, че за него тези неща не са чак толкова разтърсващи, но въпреки това беше много впечатлен от състоянието й. За малките деца той беше идеалният баща, въпреки че, когато пораснеха, се превръщаше в цяло нещастие за тях. Беше изненадващо търпелив, нежен и готов да даде своя принос, след като раждането беше приключило. Проявяваше необикновена опитност в такива неща, като смяната на лигавничета и повиването в пелени и се чувстваше изключително горд, не само от Франческа, но и от промяната, която беше предизвикал у нея.

— Този път няма да допускам грешки — казваше той, наведен над люлката, докато изучаваше малкото разплакано личице на Джек, който толкова много приличаше на него. Докато го гледаше и си мислеше колко погрешни стъпки беше направил в досегашното си бащинство и как зле се отразяваха те на живота й, Франческа пламенно се молеше да изпълни намерението си.

Лайъм беше най-тъмната от сенките, които помрачаваха новия й живот. Беше загубил майка си още като малко момче на седем години, а след това и баща си, който го беше отхвърлил и почти го мразеше за това, че е жив, а жена му е умряла. Изпратиха го да живее при баба му и дядо му, а след това в частно училище с пансион. Намрази мащехата си, която се беше появила много скоро, дори прекалено скоро след смъртта на майка му. Намрази и новите си малки полусестри, които се радваха на прекалено голяма обич от страна на баща му, и израсна с тази безпардонна омраза към него.

Лайъм беше много надарен. Имаше блестящ ум, романтично, замислено тъмно лице и красив, мелодичен глас. Тези данни бяха изключително подходящи за избраната от него професия на адвокат, обаче успехът не го спохождаше. Обвиняваше за това съдбата, трудните клиенти, враждебно настроените към него съдии, безмилостните си конкуренти и най-вече баща си.

— Лежи на гърба на жена си и само пърди, докато чака да направи големия си пробив — бе казал веднъж Бард. — Ако тя имаше капка мозък в главата, би трябвало да го зареже.

Враждебността между двамата беше жестока. През първата година от брака си Франческа го видя само два пъти — първия на семейно събиране, което Бард даде, за да я запознае с останалите от семейството си, и още веднъж, когато дойде при нея в болницата заедно с жена си след раждането на Джек. Беше сдържано любезен. Те не присъстваха на сватбата, извиниха се, че ще отсъстват от града. За Франческа беше съвършено ясно, че са дошли в болницата само благодарение на Наоми Чанинг. Тя добре знаеше интересите си и от кого зависят, затова бе сметнала, че и за двамата ще е от полза да направят този жест. Наоми хвърчеше нависоко. Беше банкер и вече се считаше за много преуспяваща в своите среди, Франческа си помисли, че тя гледа на Лайъм като на собственост, която й създава твърде много главоболия.

— Скъпи — каза Наоми, като хвърли бегъл поглед към люлката, — не ти ли прилича малко на Джаспър?

Лайъм отвърна троснато, че изобщо не му прилича на техния малък син Джаспър, и излезе да запали цигара. След това Франческа не си спомняше да се беше обърнал директно към нея дори и с една дума.

Дойдоха да я посетят и другите деца. Барнаби бе очарователен и доволен, малката Виктория — крайно възбудена, а Кирстен, която вече беше смущаващо красива — намусена и враждебно мълчалива. Франческа я погледна и се опита, без успех, да я накара да се усмихне, после реши, но отново не успя, да не обръща внимание на това. Запита се колко ли време ще й трябва, за да спечели симпатията на Кирстен. Задачата беше толкова невероятно трудна, колкото и да се сприятели с Лайъм.

Втората година от брака им беше много по-различна от първата. Драматичните промени бяха извършени. Сега оставаше само да се нагоди към тях. За разлика от майка си обаче Франческа трудно се приспособи.

Първата промяна беше с нейното собствено положение като съпруга на Бард Чанинг. Нищо не би могло да я подготви за това, в което се бе превърнала. Рейчъл се беше опитала да я предупреди за промяната, за превръщането й от равностоен партньор в жена — трофей, и напълно се бе провалила. Преди нейната работа беше да се грижи за домакинството, да работи и да си изкарва заплатата, да се грижи мъжът й да се чувства добре. От всичко това остана само последното задължение, но и него трябваше да разделя, с многобройния обслужващ персонал, който беше ефикасен, компетентен, запознат със задачите си, а тя не беше — нито у дома, нито в „Чанинг хаус“. В грижата й за къщата на улица „Хамилтън теръс“, й помагаха икономка, домашна прислужница, градинар, гувернантка и шофьорът на Бард — Хортън, който, когато Бард отсъстваше, имаше задължението да кара нея или гувернантката Пени с колата. А в постоянната им резиденция в Стайлингс — къщата им в Съсекс, имаше друг иконом, друга прислужница, двама градинари, единият от които се грижеше и за конете, на Бард и на децата. На теория всички тези хора трябваше да й помагат и да вършат това, което им наредеше, за да бъде животът й по-лесен. Но на практика те й създаваха грижи и безпокойства и правеха живота й по-труден. Особено неприятно й беше присъствието на гувернантката Пени Кросмън — жена на средна възраст, с липса на въображение и строги възгледи. Беше се грижила за всички деца на бившата съпруга на Бард — Пати, и той настоя тя да се върне отново при тях след раждането на Джек, за да поеме нещата от там, където ги бе оставила, както самата се бе изразила, Франческа заяви, че не иска гувернантка. Джек беше нейно дете и тя искаше да се грижи сама за него. Ако й беше нужна помощ, предпочиташе тя да не идва от Пени Кросмън, а от някоя по-млада, по-забавна и не така строга жена. Бард й беше казал, и то с право, че няма представа колко много неща ще има да върши и колко уморена и неориентирана ще се чувства. Беше й предложил през първите няколко седмици, Пени просто да бъде около нея, а след това отново да обсъдят въпроса. В края на първите няколко седмици, тя се чувстваше все така уморена, объркана и попаднала в ситуация, подобна на тази от „Параграф 22“, в която компетентността на Пени подчертаваше нейната собствена некомпетентност, а способността й да се оправя сама с Джек напредваше ужасно бавно. Все още си казваше, че това е временно положение и веднага след като усети, че може да се справя сама, ще се отърве от Пени и ще наеме някоя жизнерадостна жена да й помага в гледането на детето. Но продължаваше да чувства, че изобщо не държи нещата в ръцете си. Чувството се засили, когато Бард съвсем недвусмислено й даде да разбере, че напускането на Пени не само е нежелателно, но и твърде неразумно. Въпреки няколкото разгорещени спорове, които имаха по този въпрос, накрая Франческа се съгласи да сключат трудно за нея примирие, условията на което бяха тя да сложи в ред останалите си работи, а след това отново да преразгледат въпроса. Това никога не стана.

Франческа не бе по-въодушевена и от присъствието на икономката на „Хамилтън теръс“. Сенди Джером беше постъпила малко след заминаването на Пати Чанинг, децата бяха пораснали с нея и тя гледаше на тях с някаква собственическа обич, а на къщата — почти като на своя. Познаваше Лайъм, беше работила заедно с Пени и се възхищаваше от Бард. Бе изцяло запозната с всичко, свързано с домакинството, знаеше какво обичат да ядат бащата и децата и кога, организираше работата на останалия персонал, плащаше сметките, съгласуваше със секретарката на Бард неговите пристигания и заминавания. Беше някъде над тридесетте, руса, добре облечена и привлекателна по свой, малко груб начин. Години наред си беше сама господар, бе изключително добре платена, както и всички работници на Бард. Имаше апартамент в приземния етаж на къщата, кола и голям отпуск. Беше любезна, готова да сътрудничи и да помага на Франческа, но даваше ясно да се разбере, че знае колко важно е присъствието й в къщата.

Франческа не я харесваше, но се нуждаеше от нея. Това, че Сенди знаеше, че й е необходима и че особено в началото, не би могла да се справи без нея, я караше да се чувства неудобно и увеличаваше собствената й неувереност. Комбината Пени — Сенди и фактът, че й бе известно общото им мнение за нея, засилваха несигурността й. Ежедневието й не беше много трудно. Жената, която беше командвала голям отдел в рекламна агенция, бе очаровала и забавлявала клиенти, манипулирала колеги, съставяла бюджети, наемала и ръководела персонал, трудно можеше да бъде изкарана от равновесие от заговора дори на две домашни прислужнички. Това, което наистина я изкарваше от равновесие, бе промяната в живота й. В момента, в който стана госпожа Исамбард Чанинг, тя загуби самостоятелността си, своята независимост, а когато гледаше по-черногледо на нещата — и самоуважението си. Уменията, придобити и развити през годините на самостоятелния й живот, вече нямаха стойност, а дарбите й, някога признавани, усъвършенствани и високо ценени, вече не бяха търсени. Личните й амбиции трябваше да бъдат погребани заедно с финансовата й независимост. Сега нейната цел в живота, бе да подкрепя Бард, да бъде това, което той иска от нея, да прави каквото й нареди. Отначало всичко много й харесваше и я забавляваше — попълването на необходимия за новата й роля, голям гардероб, пренаредбата на къщите, снимките и интервютата с нея, помествани в лъскавите списания (редакторите бяха възхитени да открият младо и интелигентно попълнение в редиците на жените, за които се пише в изданията им), планирането и даването на приеми. Освен това, тя обичаше истински, дълбоко и страстно Бард, въпреки че беше труден човек, арогантен, сприхав и деспотичен. Дори и след като отношенията им преминаха от запознанство, към опознаване, от проучване, към откриване на някои неща един за друг, от съмнения към увереност за други, тя знаеше, че интелектуално, физически и емоционално той беше това, което искаше и което обичаше.

Но с течение на времето, когато Джек порасна, а пренаредбата на къщите бе завършена, дрехите купени и практическите въпроси разрешени, тя започна да открива и обратната страна на всичко това. Започна да се бори с досадата и отегчението, с чувството, че пилее времето и силите си напразно, с ужасното осъзнаване на факта, че гледа да убие времето, вместо да го използва, беше шокирана от това, че интересът на хората към нея се дължеше единствено на положението й като съпруга на Бард. Дразнеше се, че е притежание, ненавиждаше мнението на околните, които гледаха на нея като на спечелила голяма награда, ядосваше се от общото мнение, че получавайки я, тя не е трябвало да даде нищо от себе си. Отношението на мъжката част от колегите и клиентите на Бард, към нея, й се струваше унизително покровителствено, а това на съпругите им не я въодушевяваше. Те бяха доволни, че на тях гледат като на трофеи, че могат да имат скъпи дрехи и коне и да харчат с широка ръка. Липсваха й проблемите, борбата и предизвикателствата. Тях ги имаше само в отношенията й с Бард. Тя не можеше да се примири с факта, че той изобщо не се интересува каква е била преди, дразнеше се от увереността му, че това, в което се бе превърнала, е повече от достатъчно за нея.

Спореха ожесточено по тези въпроси. Тя не се предаваше. Казваше, че няма да се превърне в лейди, която ходи само по обеди, става редовен посетител на гимнастическия салон и кралица на благотворителността. Каза му, че иска отново да работи, да използва ума и способностите си, да бъде полезна и независима. Изложи всички аргументи — че често се чувства отегчена и почти постоянно недоволна от себе си, че той се е влюбил в преуспяваща и енергична жена и със сигурност би искал тя да си остане такава, че сега всички работят и е различно от времето, когато се беше оженил за Пати, че дори и най-приказно богатите и издигнати в обществото жени имат свой собствен живот, продават бижута, строят къщи, занимават се с антикварен бизнес, а защо и тя да не бъде такава. Понякога той като че ли я слушаше внимателно и с разбиране, но в даден момент изведнъж започваше да й крещи и лицето му се изкривяваше от гняв. Казваше, че за него претенциите й са непонятни и дори обидни, когато му говори, че се чувства отегчена и й е досадно да бъде негова съпруга и майка на децата му, че не го интересува какво правят другите жени, че работата й е да бъде негова съпруга, че е живял прекалено дълго без някой да го подкрепя и да му бъде предан, а за него това е най-важното.

— Значи сега започваш да се отмяташ от това, за което сме се договорили, така ли? — бе казал той в разгара на един скандал. — Видя ти се трудно и започна да искаш промяна на условията. Съжалявам, Франческа, ние сключихме споразумение. Ако искаш да не го спазваш, това си е твоя работа, но аз няма да ти помагам.

— Бард, това, за което говориш, не е партньорство — отвърна му Франческа, повишавайки тон в отчаянието си. — Това е проституция.

Той й бе хвърлил поглед, който не би могъл да се определи по друг начин, освен като изпълнен с ненавист, а след това се бе втурнал в стаята си и бе останал да спи там, оставяйки я все така ядосана, както беше и той самият, но същевременно, засрамена и разколебана. Такава бе способността му да манипулира чувствата и мислите й.

Тя не му предложи да работи за някого другиго, нито дори за себе си като нещатен сътрудник. Веднъж го помоли да й намери някаква работа в собствената си компания, като мислеше, че това ще го накара да се почувства поласкан, но се вбеси, когато той й се изсмя, и го напусна. Премести се с Джек в апартамента на майка си.

Постъпи така на два пъти. Първия път се върна, защото той почти й се извини, а тя знаеше какво му бе коствало това, а втория, защото разбра, че отново е бременна. Няколко седмици по-късно пометна това дете и го преживя много болезнено, но проявената от него нежност и съчувствие, я накараха да му прости.

Постепенно, със съжаление започна да усеща как се предава и се превръща в жената, която той искаше да бъде, такава, каквато и тя разбираше, че трябва да бъде, ако го обичаше, а знаеше, че го обича.

Започна да се занимава с благотворителност, която донякъде й допадаше. Чувстваше се така ангажирана от каузата, която отстояваше, както някога от работата си. Организираше балове, разпродажби, обеди и даваше интервюта на журналисти, само ако споменат какви са целите й. Популярността й нарасна. Беше много известна в нейните среди. Хората се надпреварваха да я канят в своите комитети или да влизат в нейния. Беше безжалостно стриктна в проучването на фамилиите им, тяхното положение в обществото и парите им. Когато бе в добро настроение, Бард я дразнеше, а когато беше в лошо, се оплакваше от това, но признаваше, че е важно за нея, и си налагаше да прави компромиси или поне да не възразява.

Тя дори започна да посещава гимнастическия салон. Това я изненада, но й беше донякъде забавно. Ходеше рано всеки ден. Беше принудена да признае, че физическото изтощение я освобождава от умствените й терзания. Ненавиждаше всички останали физически занимания на хората от нейната среда — тенис, голф, особено яхтите, които Бард така обичаше. Винаги беше мразила водата и изпитваше нещо като фобия към нея. Това го разочарова и той не го скри. Имаше няколко яхти — една моторна във вилата си в Гърция, високоскоростна с мощен двигател, с която участваше в състезания няколко пъти годишно, и две ветроходни яхти, които стояха на котва в Чичестър. Обожаваше всичките, Франческа обаче не искаше да се качва на нито една.

— Ти също не се интересуваш много от това, което е важно за мен — каза тя един уикенд в Стайлингс, когато той се сърдеше, че отново отказва дори да опита ветроходството. — И аз не мога да участвам във всичко, което е важно за теб. В брака е така, Бард.

— Предполагам, че имаш предвид, най-вече проклетата си кариера — отвърна той, излезе ядосан навън и не се появи в къщата през следващите двадесет и четири часа. Върна се леко засрамен. Беше й купил една стара златна верижка, която знаеше, че й харесва, и дори обеща да присъства на следващия благотворителен обяд, даден от нея.

През първите години борбата между тях беше особено ожесточена. И двамата се палеха бързо и не отстъпваха. Постепенно, Франческа се научи, поне да запазва мълчание в такива случаи. Започна да си дава сметка, че не си струва да си проваля деня, някакво определено начинание и изобщо да излага на опасност семейното си щастие с такива спорове. В крайна сметка, нямаше да спечели нищо, освен малко самоуважение, а това все по-често й се струваше без особено значение.

Той за нищо не й се извиняваше. Изглеждаше неспособен на това. Просто не можеше да прекърши езика си, за да каже нужните думи. Най-близкото до извинението беше да й каже, че я обича и че не може да си представи живота без нея. С течение на времето тя започна да разбира какво означава това и да го приема.

С голяма изненада разбра, че той е и изключително потаен. Тази му склонност беше почти патологична и тя я ненавиждаше. Казваше й, че ще отсъства, че ще работи до късно или че е канен на вечеря, и толкоз. Не й даваше никакви обяснения къде ще пътува, за какво ще бъде съвещанието, каква е целта на вечерята, на която трябва да присъства. Това, изглежда, не се дължеше на желание да прикрие нещо или да я държи в неведение. Животът и работите му бяха като огромна мозайка, чиито парчета не се даваха с лека ръка на хората, за да ги поставят на мястото им. Тя се оплакваше от това, бореше се, разпитваше го, настояваше да знае, но срещаше само познатия й в такива случаи безизразен поглед и убийствената фраза: „Не е необходимо да знаеш това.“

— Аз ще решавам какво трябва да знам и какво не — крещеше тя, а той я поглеждаше мълчаливо и пак не казваше нищо. Когато продължаваше да настоява, й казваше, че не е нужно да знае, че не желае да й каже и че за него е мъчително да спорят за неща, които нямат нищо общо с нея. — Но аз искам да разбера с какво се занимаваш — казваше тя. — Искам да го споделяш с мен. — Той обаче отговаряше, че това не е възможно, защото нещата са твърде сложни, а и не е нужно. Понякога имаха ожесточени спорове по този повод, друг път тя приемаше обясненията му, но в крайна сметка никога не получаваше исканата информация.

Най-трудно от всичко беше осъзнаването на факта, че не е това, което той искаше да бъде. Беше се влюбил в нея, когато тя бе нещо друго — компетентна, независима, постигнала успехи, а сега той искаше да бъде нещо съвсем друго и се мъчеше да я превърне в тази жена. Това много трудно се издържаше.

Физически, отношенията им продължаваха да й доставят неограничена радост. Бард беше много нежен и страстен любовник, изненадващо внимателен и приятно изобретателен. Можеше да я накара да чувства силна, дори болезнена възбуда. Отвеждаше я със себе си в такива висини и низини, че дни по-късно само споменът за тях караше тялото й да тръпне и да се извива от удоволствие. А имаше и случаи, когато бавно и нежно разкриваше за нея нови, непознати територии в любовта и секса и тя преоткриваше себе си. Поне в леглото те се чувстваха напълно щастливи.

През тези години, двамата й най-големи съюзници бяха майка й, чийто здрав прагматизъм й беше помогнал в много яростни битки, и свекърва й, която тя започна постепенно да уважава и обича. Джес Чанинг бе на седемдесет и осем години и Бард беше единственото й дете. Тя изпитваше към него смесица от дълбока обич и голямо неодобрение. Отнасяше се към сина си точно така, както когато е бил малко момче, и беше единственият човек на света, който си позволяваше да му казва какво да прави. Беше умна, самообразована жена, много начетена, невъобразимо горда, с работническия си произход и срамуваща се от факта, че Бард го е загърбил.

Живееше сама в малка къща в Кенсингтън, обличаше се в черно и пиеше само чай, с изключение на Коледа, когато сама изпиваше най-малко две бутилки портвайн. Отдаваше желязното си здраве на този факт. На седемдесет и осем години, можеше да измине пеш по две мили дневно, всяка седмица сама да чисти основно къщата, включително да изпере и спалното си бельо. Предпочиташе да го прави на ръка, но най-накрая прие автоматичната пералня, която Бард и подари, за седемдесетия й рожден ден, въпреки че продължи да гледа с недоверие на нея. Същевременно работеше почти целодневно като секретарка в районното бюро на Лейбъристката партия във Воксхол.

Бард заведе Франческа да се запознае с нея веднага, след като тя отстъпи и се съгласи да се омъжи за него. Джес я прие и я хареса такава, каквато е, без да я счита за някаква прелюбодейка, изместила Пати, въпреки че би могла да си го помисли.

— Изобщо не одобрявам развода му, но вие сте точно това, от което Исамбард има нужда, и мисля, че с вас ще му бъде добре, а също и на бедните дечица — бе казала тя.

След сватбата, когато всички се върнаха в къщата, тя отведе Франческа настрана да я попита дали е щастлива, Франческа й отговори, че е, а Джес я притисна към голямата си, облечена в черно гръд и малко сковано я целуна.

— Добре — каза тя. — Така трябва и да бъде. Няма да ти е лесно, но предполагам, че това ти е известно.

Франческа потвърди, че е така.

Джес я погледна и се усмихна с приятната си, малко неочаквана усмивка.

— Трябва да продължиш да се отнасяш твърдо с него — каза тя.

— Станал е ужасно лош, а изглежда, че и аз вече не мога да му влияя. Но ако прави глупости, ела да ми кажеш.

Франческа не отиде при нея за никоя глупост, извършена от Бард, защото чувстваше, че така само ще постави на изпитание майчината й лоялност, обаче от време на време се отбиваше, за да се оплаче от глупостите на децата и особено на Кирстен. Знаеше, че това е равносилно да признае поражението си, но се чувстваше победена. Студенината на Кирстен, продължаващата й мълчалива надменност (тя рядко си позволяваше да бъде открито груба, защото такива неща се наказваха жестоко от Бард) и бяха винаги неприятни и често непоносими. През учебната година бе по-добре, защото тя беше на училище, но се наложи Бард да я премести от пансиона в Бенендън, за да не я изключат, и тя бе изпратена да учи в „Сейнт Пол“, което означаваше да си бъде почти постоянно вкъщи, Франческа разбираше, че Кирстен се чувства много нещастна, но беше безсилна да й помогне. Кирстен обожаваше Джес и й се доверяваше, а Джес от своя страна все пак успя да понамали ожесточението й към Франческа. Тя успяваше да успокои и самата Франческа по повод омразата на Кирстен. Без нея щеше да е много по-лошо.

Другите две деца бяха сравнително лесни. Тори беше мила и отстъпчива, а Барнаби още от люлката бе очарователно сговорчив. Когато Франческа и Бард се ожениха, той беше на седемнадесет и макар да не беше от онези, на които можеше да се разчита, сговорчивостта му беше едно от приятните неща в живота й.

Тя не виждаше изобщо Лайъм и не чуваше нищо за него. Само усещаше враждебността му към Бард и вероятно към нея, но почти не мислеше за това.