Пени Винченци
Дилемата (10)

Глава 9

Франческа лежеше безпомощно и с мъка си поемаше дъх. Надяваше се да не припадне. Стори й се, че това може и да стане. Имаше същите симптоми — виене на свят и гадене, а таванът над нея ту се спускаше надолу, ту се издигаше. Загледа се съсредоточено в една от лампите и с усилие на волята се помъчи да преодолее виенето на свят. Дишаше възможно най-бавно. Ужасно й се повдигаше и се запита дали ще успее да стигне до тоалетната. Вероятно не. Боже господи, каква глупачка беше. Това й се беше случвало и преди, пак тук, по средата на гимнастическия салон. Тогава се наложи да извика за помощ. Изнесоха я почти на ръце до съседната стая и я оставиха да лежи, докато се съвземе. Извикаха сестрата, която и преслуша сърцето и й премери кръвното. След това й се накара, като се стараеше да бъде любезна, но строга. Сестрата беше права. Тя наистина не трябваше да прекалява. Но когато я налегнеше мрачното, трудно поносимо настроение, тежките физически натоварвания й действаха ободряващо. Тя знаеше, че ако успее да издържи още малко, ако не припадне и не повърне, а след това вземе един душ, а може би и сауна, щеше да я обземе чудесно спокойствие и вече нямаше да бъде изнервеното същество, което беше преди час.

Да, така е по-добре. Чувстваше, че ще се оправи. Още няколко минути, и щеше да се измъкне. Добре, че нямаше никакви познати, които да се въртят около нея и да я питат дали и е зле. Това със сигурност щеше да я върне обратно към непоносимото вътрешно напрежение. Бавно, предпазливо тя се пусна от единия крак на уреда за вдигане на тежести и прекоси с несигурна стъпка салона. Поседя няколко минути в съблекалнята, като се опитваше да не се гледа в безмилостните огледала. Лицето й беше бяло като платно, а трикото — измокрено от стичащата се пот, косата й беше прилепнала към главата. След това отиде под душа и усети, че беше успяла. Беше успяла да постигне това, към което се стремеше през цялата седмица — да се успокои. Вече можеше да си каже, че обича Бард, че той й липсва, че ненужното разширяване на пропастта помежду им с такава бързина е плод колкото на нейната упоритост, толкова и на неговата, че тя трябва отново да положи усилия да подобрят отношенията си и да му покаже, че съжалява. Реши да започне още с пристигането му тази вечер.

Когато се прибра вкъщи, беше осем и половина сутринта. Добре, значи можеше да заведе Джек на училище. Обичаше да го води, да вижда колко е популярен сред другарчетата си и колко е енергичен — как бърза да се скрие в тълпата от облечени като него малки момченца. Бавачката сервираше на Кити закуската и само кимна хладно на Франческа, когато тя влезе. Не одобряваше ходенето й в гимнастическия салон и го смяташе за ненужна приумица.

— Мисля, че сега Кити е малко по-добре — каза Франческа. — Цветът на лицето й е по-добър и през нощта спи по-спокойно.

— Възможно е — съгласи се с неохота бавачката, — но все още е твърде рано да се каже.

— Да, така е. Но на мен поне ми е позволено да се надявам, нали?

— Да, госпожо Чанинг, щом така казвате.

Тя се качи на горния етаж усмихната и доволна от промяната. Денят беше хубав — топъл и слънчев. Утре четиримата щяха да отидат в Стайлингс, а може би най-хубавото от всичко беше, че бавачката поиска да си вземе почивни дни.

— Ако можете да се оправите без мен, госпожо Чанинг. Знам, че сега, когато Кити не е добре, на вас сигурно ще ви е много трудно, но сестра ми ме помоли да отида. Има рожден ден. Много ми е неудобно…

— Пени, не мисля, че родителите ти могат да си представят колко неудобно се чувстваш — каза й с усмивка Франческа.

— Съжалявам, госпожо Чанинг. Аз не можах съвсем… О, да… разбирам… — Бавачката силно се изчерви при този очевиден намек за сестра й. „Малко подличко беше от моя страна — помисли си Франческа, — но не можах да се сдържа.“

Както и да е. Имаше всички изгледи да прекара един хубав ден.

 

 

Връщаше се с колата обратно, след като беше оставила Джек в училище, когато по местната радиостанция съобщиха, че Лайъм Чанинг — безработният син на магната за недвижима собственост Бард Чанинг, се намира в интензивно отделение след сериозна автомобилна катастрофа. В кръвта му е било открито съдържание на алкохол четири пъти над допустимата норма.

— О, господи! — възкликна Франческа и спря колата. Съобщиха също, че господин Чанинг има счупен крак, пробит бял дроб и сериозно мозъчно сътресение, но животът му е вън от опасност. Колата му се ударила в уличен стълб, когато завил рязко, за да избегне един пешеходец, който минавал на пътека тип зебра, и се блъснала в друга кола. Шофьорът не бил ранен, но господин Брайън Джесъп, който карал след колата на Чанинг, заявил, че том шофирал като побъркан и с голяма скорост, а в даден момент дори щял да навлезе в насрещното движение. „Говори се, че отношенията между господин Чанинг и баща му са доста обтегнати“ — каза говорителят, преди да премине към прогнозата за времето и резултатите от крикета.

— О, господи! — простена отново Франческа. — Бедният Лайъм. Какъв кошмар. — Стана й много мъчно. След това се сети за Бард и се запита дали е научил. Трябваше някак да се свърже с него. Знаеше, че въпреки всичко е загрижен за Лайъм и ще се разстрои.

Подкара бавно колата към къщи, като се питаше как да постъпи. Реши, че би било добре да изпрати на Лайъм поне цветя, и тогава осъзна, че не знае в коя болница се намира. Трябваше да позвъни на Наоми, за да разбере. Въпреки че тя вероятно щеше да е в болницата.

Наоми не беше в болницата. Беше си вкъщи и й се стори необикновено спокойна.

— Нищо му няма — каза малко рязко тя. — Животът му е вън от опасност. Настанен е в болницата „Сейнт Мери“ в Падингтън. Намира се в общото мъжко отделение, ако искаш да му се обадиш по телефона.

— Мислех да изпратя цветя — каза Франческа.

— Предполагам, че баща му не се е заинтересувал — отбеляза Наоми.

— Той не знае — отвърна Франческа. — В чужбина е, но съм сигурна, че ако знаеше, много щеше да се обезпокои.

— Да, сигурно — каза Наоми. — Както и да е, изпрати му цветя, ще бъде много мило от твоя страна. И не се безпокой за него. Ходих да го видя. Възстановява се. Така че не е нужно господин Чанинг да хаби ценното си време и енергия заради него.

— Наоми — ядоса се Франческа, — мисля, че не бива да говориш така за Бард.

— Така ли? — озъби се Наоми. — Не виждам защо пък да не говоря. — И затвори телефона.

— Тъпа кучка — изруга Франческа, твърде разстроена от разговора.

Тя изпрати на Лайъм цветя и се обади по телефона в болницата, за да се осведоми за състоянието му и да каже да му предадат, че ще го посети вероятно на другия ден. От там и казаха, че той е добре и извън опасност, но може би ще се наложи да остане в болницата няколко дни, ако не и седмици.

След това се обади на Марша и я попита дали би могла да се свърже с Бард и да му предаде да й позвъни.

— Синът му е катастрофирал с кола. Добре е, но е в болница. Мисля, че господин Чанинг трябва да бъде уведомен.

— Да, разбира се, ще се свържа с господин Чанинг и ще му предам да ви се обади.

Тя специално наблегна на думата „предам“. „Тъпа кучка“, помисли си отново Франческа.

 

 

В неофициален доклад до другите членове на директорския съвет на „Конингстрьом банк“ Йон Барток ги уведоми, че е имал много задоволителна среща с господин Чанинг и господин Барбър. След внимателен и обстоен преглед на работите на корпорацията „Чанинг“ и преструктуриране на дълга й, срокът на изплащането му може да бъде продължен с още три месеца.

Бард се обади най-сетне в три часа от летището „Арланда“.

— Здравей, Бард, помислих, че трябва да знаеш за Лайъм…

— Да — отвърна той с нетърпение, — Марша ми каза. За бога, как е станало?

Тя му разказа и спомена, че Лайъм е бил пиян. Нямаше смисъл да го крие от него, рано или късно щеше да узнае.

— Крайно глупаво и безотговорно поведение. Да седне зад волана в това състояние. Какво става с него?

— Не знам, Бард — отвърна Франческа. — Не съм отговорна за действията и постъпките на другите ти деца. Въпросът е, че той е тежко ранен, а ти, изглежда, не си обезпокоен много. Може би в това е и цялата работа.

— О, не се опитвай да ме поучаваш. И без това много ми се е събрало.

— Съжалявам — отвърна тя, изненадана, че пак бяха започнали да се карат, — нямах намерение да те поучавам. Просто ми стана мъчно за него. Това е всичко. Както и да е, изпратих му цветя и от двама ни.

— Добре. Виж какво, Франческа, въпреки всичко трябва да излизам тази вечер.

— Така ли? — Почувства се крайно разочарована, измамена и дори глупава. Беше накарала Сенди да приготви любимите ястия на Бард — рибник и фруктова салата с бишкоти и крем. Дори беше намислила какво да облече — червената копринена рокля с цепка отстрани, която Бард й беше купил. Смяташе да си сложи и от парфюма, който той най-много харесваше — „Поасон“, на Кристиан Диор. Всичко това й изглеждаше малко лековато, но и настроението й беше такова — предвкусваше преживяването, което щеше да изпита, когато си легнат в леглото. А сега… — Защо? Мислех, че…

— Трябва да ходя на една вечеря.

— Каква вечеря?

— Както обикновено. Пропуснал съм я в програмата ми за седмицата. Няма как.

— Наистина ли трябва да ходиш?

— Да. Ще говори Джордж Харди. Аз съм на неговата маса. — Тя почувства, че той вече започва да се дразни. Пое дълбоко въздух. Мисли позитивно, Франческа, не си търси белята.

— Разбирам. Няма значение. Нали идва краят на седмицата.

— О, да, уикендът. — Последва мълчание. След това той каза: — Не съм сигурен дали ще мога да дойда в Стайлингс.

— Бард, защо да не можеш. Ти обеща…

— Знам, че обещах, обаче… Имам много работа. Това е резултат от пътуването в Стокхолм.

— Може да работиш и там.

— Възможно е, не съм сигурен.

Тя не каза нищо, не посмя, защото знаеше, че може да изрече нещо, което щеше да влоши още повече нещата, нещо, което щеше да го ядоса.

— Добре ли е Кити?

— Да, добре е. Отново спа през цялата нощ.

— Чудесно. — Настъпи мълчание. После той каза: — Виж какво, Франческа, ще се видим по-късно, ако движението не е много натоварено.

Телефонът онемя. Тя остана така, загледана в него. Мразеше го за това, което й беше направил.

Бард се прибра преди шест с пакети и цветя в ръце. Винаги носеше хубави подаръци.

— Съжалявам за тази вечер — каза той, като я целуна и я погали по бузата. — Но не може нищо да се направи. Предпочитам да остана тук с теб.

— Не се притеснявай, няма значение — успокои го тя, като се стараеше да покаже разбиране и топлота, но не й се удаваше. — Не трябваше да губиш време да се връщаш вкъщи. Можеше да отидеш направо в офиса си.

— Знам, но исках да те видя.

— Така ли?

— Да, разбира се. Много исках.

— Какво стана с Лайъм?

— Разговарях с Марша, която се обади на Наоми. Изглежда, че е добре. Той е един глупак. Наистина нямам време и енергия да се безпокоя и за него.

— Бард, но той беше в интензивно отделение — напомни му тя, изумена въпреки всичко от отношението му.

— Да, знам, но вече са го преместили от там. Къде са децата?

— В детската стая — отвърна тя, като се стараеше да се държи нормално. — Джек гледа по телевизията „Книга за джунглата“.

— Пак ли? Нали я гледа вечерта, преди да замина?

— Да, но той много я харесва. Джек може да рецитира всички реплики на героите дума по дума и да пее заедно с тях всичките им песни със силния си, немелодичен детски глас. Сигурно не е чул, че си влязъл, иначе щеше да изтича веднага при теб. Чакаше с нетърпение да се върнеш.

— Добре, че има все пак някой, който да ме очаква.

— Бард, не е справедливо да говориш така. Аз…

— Знам. Кълна се, че няма да закъснея.

— Надявам се — каза тя малко по-приветливо. — Няма значение.

— Защо не си легнеш рано тази вечер. Изглеждаш много уморена.

— Може и да го направя. Но когато се върнеш, няма да ме будиш.

— Ще се опитам. Няма ли да ми се разсърдиш?

Франческа го погледна. При нормални обстоятелства събуждането би й харесало. Още от самото начало на брака то беше едно от нещата, които й доставяха най-голямо удоволствие — да е заспала, а той да я разбуди и да я пожелае. В просъница усещаше устните му върху своите, върху лицето и врата си, а ръцете му опипваха гърдите й и се спускаха надолу по тялото й. Тя се обръщаше към него и се отдаваше на желанието си, тялото й омекваше и пускаше влагата си, готово да го приеме. В такива моменти тя бързо стигаше до оргазъм, изпъваше се рязко напред, извиваше се, крещеше от удоволствие, а той свършваше почти веднага след нея. Това беше мимолетно и много приятно преживяване, откраднато от съня. След това лежаха един до друг, тя напълно разбудена, но без да съжалява за това, а той се унасяше в дълбок сън и преди да заспи окончателно, няколко пъти й казваше колко много я обича.

Но тази вечер тя не го искаше. От предишното й хубаво настроение нямаше и следа. Изражението на лицето й остана студено, въпреки че успя леко да се усмихне. Каза му, че е уморена и ако Кити заспи, би предпочела той да не я безпокои. Не би ли имал нищо против да спи в стаята до кабинета му?

— Не, разбира се — отвърна Бард и й обърна гръб. — Нямам абсолютно нищо против. Виж какво, ще се преоблека във фирмата. Така ще стане по-лесно. Искам да хвана Марша, преди да си е тръгнала.

— Добра идея — отвърна тя. Той имаше с тая с гардероб и в „Чанинг хаус“, който беше зареден с всичко необходимо. За него се грижеше Марша. Костюми, ризи, смокинг, обувки, бельо. Там имаше и легло, на което той спеше понякога, и баня, която използваше в някои случаи по два пъти на ден. Марша се грижеше и за тези неща. Сменяше чаршафите и тоалетните кърпи, внимаваше да има винаги от неговия любим одеколон — „Егоист“ на Шанел. Колко подходящ за него, бе казала през смях Франческа, когато за първи път го видя. И тази вечер, както при много други поводи, й мина през ум, че той всъщност няма нужда от истинска жена и истински дом.

— Ще се кача горе само да си взема някои неща и ще вървя — уведоми я той. — Ще се видим сутринта.

— Да, добре — отвърна тя.

Чу вратата да се затръшва. Остана да седи известно време в стаята, заета с мислите си. След това се качи горе, чувстваше се спокойна и странно хладнокръвна. Влезе в детската баня, където се къпеше Джек. Малкото му набито телце (също като тялото на Бард, помисли си тя) беше добре измито, но лицето под прилепналата черна коса още беше мръсно. Беше изцапано с доматен сос и пръст от дупката, която бяха копали в градината с един приятел. Казаха, че прокопават тунел от Сейнт Джон Ууд до хълма Примроуз, за да могат зайците да дойдат до него. По лицето му имаше и нещо странно, което ужасно приличаше на краста.

— За бога, Джек, какво е това по лицето ти?

— Храна за златни рибки — отвърна той.

— Какво прави на лицето ти? Пени даде ли ти чай?

— Да, разбира се — обади се начумерена бавачката, която се появи на вратата на банята. — С чая яде пиле и плодова салата.

— Както виждам, имало е и доматен сос — подметна Франческа.

— Госпожо Чанинг, аз щях да…

— Пени, изобщо не се тревожа, че се е изцапал с доматен сос. Очевидно е изкарал един хубав ден. Как е Кити? Помислих си дали не бих…

— Още спи, госпожо Чанинг — отвърна Пени, като даде ясно да се разбере, че каквото и да беше намислила да напрани Франческа, не е приемливо. — Много е изморена и спи дълбоко. Мисля, че трябва да я оставим на спокойствие, докато не се събуди сама.

— Добре, Пени. Въпреки че аз не съм имала намерение да я пердаша с тояга. Джек, отивам да се преоблека, а след това може да ти прочета някоя приказка, става ли?

— Чудесно, мамо.

— Мамичко — поправи го по навик Пени. Франческа намигна на Джек. Твърдото му намерение да не отговаря на идеалната представа на Пени за дете, от ден на ден си личеше все повече.

— Кога ще се върне татко?

— О, твърде късно, съжалявам.

— Няма нищо. Дали ми е взел бейзболна бухалка?

— Не знам, скъпи. Надявам се да ти е взел.

— Върхът.

— Не знам какво искаш да кажеш с тази дума, Джек — смъмри го Пени. — Защо не употребяваш точната дума?

— Върхът е думата, която трябва да се употреби за бейзболната бухалка. Да, върхът.

Пени въздъхна и вдигна от земята хавлиената кърпа.

Франческа отиде в спалнята си. Чувстваше се уморена и я болеше глава. Беше ужасно разочарована от неочакваната промяна в намеренията й за тази вечер. А те бяха толкова добри, беше се почувствала така уверена и силна във всяко отношение. Но сега й се струваше, че те продължават да вървят към опасната пропаст, и то с ужасяваща бързина. Какво не беше на ред в отношенията им, защо стана така, откъде се започна? Не беше много отдавна — само преди три месеца, може би по-малко. Например в деня на кръщенето тя знаеше, че се беше чувствала щастлива. Причината не беше и в болестта на Кити.

Просто те като че ли се отдалечаваха един от друг. Това беше много страшно. И в крайна сметка вината беше отчасти и нейна. Не можеше и тя да няма вина.

Франческа седеше замислена в спалнята. Изведнъж почувства угризения, че се държа така враждебно с Бард. Той наистина би предпочел да остане с нея вкъщи или поне тя така си мислеше. Имаше много изморен вид. Очевидно пътуването му не е било леко, но въпреки това беше дошъл да я види, а тя го беше отхвърлила и отпратила.

— Кучка! — каза на глас Франческа. — Тъпа, упорита кучка.

Стана да си свали пръстените и видя на масичката до леглото му перлените копчета за ръкавелите му. Явно беше имал намерение да ги вземе със себе си за вечерята. Той обичаше тези копчета и му беше неприятно, когато не ги носеше. Тя погледна часовника си. Имаше достатъчно време да отиде с колата до офиса и да му ги занесе, преди да е излязъл. Това щеше да бъде нещо като размахване на маслиновото клонче. Можеше дори да му каже, че съжалява, да го накара да я събуди, когато се върне.

Взе копчетата, пусна ги в джоба на сакото си и отново се върна в детската баня.

— Джек, скъпи, съжалявам, но татко ти току-що се обади по телефона, за да каже, че си е забравил нещо важно. Отивам да му го занеса в офиса. Ще се върна след час. Става ли? Нали, Пени?

— Разбира се, госпожо Чанинг — отвърна Пени. — Но не мога да държа Джек дълго време буден. Ще се преумори, а това…

— Пени, няма да се бавя, обещавам. — Тя се върна и целуна Джек. — Обичам те.

— Аз също те обичам.

Въпреки очакванията й стана почти седем часът, докато стигне до „Чанинг хаус“. Движението беше много интензивно, сякаш всеки светофар беше против нея, а после не можа да намери място за паркиране. Накрая остави колата точно пред входа, блокирайки пътя на един малък лъскав роувър. „Явно е посетител“, помисли си тя и се втурна вътре. Нощният пазач Хю вече беше на поста си в малката стаичка точно до вратата.

— Добър вечер, госпожо Чанинг.

— Добър вечер, Хю. Съпругът ми още ли е вътре?

— Да, вътре е, госпожо Чанинг. Да го…

— Не, недей му казва, че идвам. Искам да го изненадам. А, Хю, препречила съм пътя на някого отвън. Вземи ключовете от колата ми, в случай че излезе преди мен.

— Добре, госпожо Чанинг, но…

— Благодаря ти, Хю.

Тя натисна бутона за асансьора, изчака с нетърпение двадесетина секунди и реши да се качи по стълбите.

Стълбата беше открита и водеше до първите два етажа. Беше от мрамор, с много красиви перила от ковано желязо. Стъпките по нея отекнаха отчетливо и опасността да се подхлъзне човек беше голяма. Експертите бяха карали безброй пъти Бард да я смени с друга, която да е прилепнала до стените или поне да бъде застлана с килим, но той отказваше, едно от най-провокиращите му изказвания, което много допадна на пресата, бе, че всеки, който има глупостта да се подхлъзне по нея или да падне, няма работа в сградата.

Кабинетът на Бард беше на първия етаж, точно срещу площадката с красиви орнаменти. До него беше този на Марша и двата бяха свързани с междинна врата. Когато Франческа стигна площадката, й се стори, че чу стъпки по стълбите над нея. Спря се за момент, като се питаше да не би това да е Бард, но и те спряха веднага. Сигурно беше ехото от собствените й стъпки.

Вратата на кабинета на Бард беше заключена. Може би щеше да е по-добре да мине през стаята на Марша. Тя сигурно си е тръгнала, но поне можеше да провери да не би при Бард да има някой.

Франческа почука на вратата на Марша и влезе вътре. Секретарката наистина си беше тръгнала, но присъствието й заплашително се чувстваше навсякъде. Нямаше молив, лист хартия или дори едно листенце от неприветливото растение, което стоеше на перваза на прозореца и нещо, което да не си е на мястото. Стаята представляваше кабинет, в който царяха пълен ред и тишина. Компютърът, факсът и телефонът със секретаря стояха безмълвни на голямото и черно бюро, а столът й беше така непоклатим точно в центъра, че сигурно беше измервала разстоянието с линия.

Франческа погледна малко нерешително към вратата, която водеше към кабинета на Бард, но не чу от там никакъв звук. Включи вътрешната комуникационна уредба. Отново мълчание. Очевидно беше, че той не е вътре. Отвори внимателно голямата врата все още леко притеснена, че той може да е вътре и да работи, но го нямаше. Столът му беше отместен назад от огромното бюро, по което цареше пълен безпорядък, за разлика от това на Марша. Тя застана за момент неподвижна на прага, впечатлена, както и при други случаи, когато беше идвала тук, от мисълта, че от тази стая се контролираше сложният конгломерат, който представляваше холдингът „Чанинг“. Това беше ядрото му — огромен източник на интелектуална и финансова мощ. Още от самото начало на връзката им тя се вълнуваше от мисълта, че човекът, който я уверяваше в обичта си, който я желаеше и искаше да прекара остатъка от живота си с нея, който споделяше леглото й и ангажираше мислите и чувствата й, можеше същевременно да бъде и друго, съвсем непознато и неразбираемо за нея същество. Това до голяма степен извиняваше много от постъпките и поведението му, ужасните му изблици на гняв, мрачните му настроения. Но понякога, когато го наблюдаваше вкъщи да прави нещо абсолютно обикновено и незначително, като например да чете приказка на Джек или да държи бебето в ръце, или пък когато протягаше ръка към нея, когато я държеше в обятията си, когато разговаряха, смееха се или се караха, тя си спомняше за онова друго същество и й беше почти невъзможно да повярва, че това може да бъде един и същи човек.

Дипломатическото му куфарче беше все още до стола, компютърът включен, а екранът изпълнен с безброй напълно неразбираеми за нея цифри. Сред морето от книжа върху бюрото тя видя да лежи отворен дневникът му. Надвеси се над него с мисълта, че може да провери в колко часа трябваше да почне вечерята. Точно в този момент неговият личен факс, който стоеше на една масичка до бюрото, заработи. Беше време, когато тя му изпращаше писма на този негов личен номер, писма, изпълнени с обич, невъздържани и дръзки. Появи се само един лист.

Тя подскочи стресната, но после не можа да устои на изкушението и го погледна. На листа нямаше нищо, което да показва за кого е адресиран. Не беше посочен нито адрес, нито факсов номер. Беше само съобщението.

То гласеше:

„Относно преработеното писмо — пожелание. Моля препотвърдете новия процент за отпуснатите суми както по доларовите, така и по другите ви сметки. А също и новата вноска за Уфф.“

В дъното на листа имаше някаква нечетлива завъртулка и това беше всичко.

„Сигурно ще е забавно да работиш тук и да се правиш на всемогъщ — помисли си с известно съжаление Франческа. — Като че ли участваш в някакъв телевизионен сериал. И какво смешно и неразбираемо съобщение. Цялото пълно със съкращения и кодове. Типично за Бард. Обича да играе игри и да прави нещата по-сложни и по-трудни, отколкото са в действителност.“

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Беше гласът на Бард, който стоеше при вратата, облечен в смокинг, и гледаше към нея страшно ядосан. Дори повече от ядосан, имаше и нещо друго. Той й изглеждаше… как? В израза на лицето му имаше нещо, което не беше забелязвала преди, нещо, което й се стори по-страшно от гнева. Изглеждаше уплашен.

Напук на здравия разум и без каквато и да било причина Франческа се почувства неловко и също се поизплаши. После обаче се ядоса на себе си за това.

— Бард, извинявай, че те обезпокоих — каза тя с лека ирония, — донесох ти копчетата за ръкавелите. Онези перлените. Беше ги забравил и…

— Била си целия този път, за да ми донесеш копчетата? Трудно ми е да го повярвам. Защо не ми позвъни първо по телефона? И защо Хю не ми каза, че си дошла?

— Исках да те изненадам. Помислих, че ще ти е приятно, исках да кажа… О, както и да е. За бога Бард, аз…

В този миг тя осъзна, че той не е сам, че някой друг е влязъл в стаята заедно с него, някой, който очевидно се чувства тук като у дома си, който държи положението в ръцете си много повече от самата нея. Беше Тереза Буут. Натруфена както винаги. Беше облечена в ослепителна синя рокля, сребристорусата коса обгръщаше като ореол лицето й. Усмихваше й се любезно, почти добронамерено.

За момент Франческа замръзна на мястото си. Почувства се замаяна и останала без дъх, сякаш някой я беше ударил с юмрук едновременно в стомаха и по главата. След това пое дълбоко въздух и попита:

— Тереза! Каква изненада! Какво правиш тук?

— Франческа, скъпа! Бих могла да ти задам същия въпрос.

— Съжалявам, Тереза, но ми се струва, че не би могла. — Тя погледна към Бард. Той не се помръдваше. Гледаше я с широко отворени очи и мълчеше, а лицето му беше побеляло като платно. — Е, виждам, че имате доста неща да си казвате, затова ще ви оставя. Приятна вечер, Бард. И моля те, не ме буди, когато се върнеш.

Не си спомняше как се беше прибрала с колата вкъщи. По-късно си помисли, че е имала голям късмет, след като не е катастрофирала. Изтича по стълбите към детската стая, но и двете деца вече спяха.

Отиде в стаята си, легна на леглото и се загледа в тавана. Беше й студено и трепереше като при треска.

Какво, по дяволите, ставаше? Не е възможно Бард да върти любов с Тереза Буут. Това просто беше немислимо. Не можеше да го повярва. От друга страна, между тях очевидно имаше нещо. Тереза се чувстваше там едва ли не като господарка, ситуацията изобщо не я стресна, дори й беше забавно. Беше съвсем очевидно, че нещо я свързва с Бард. Да не би да я беше пратил Дъги да му свърши някаква работа? Ако беше така, тя сигурно щеше да го каже. Бард също. А той изглеждаше така шокиран от появата й в кабинета му, така се ядоса. Държа се като човек, който се чувства виновен за нещо, който се страхува. Тя се замисли върху цялото му поведение през последните седмици. В държането му нямаше нищо необикновено и по-различно от друг път. Беше ту разсеян, ту изнервен, гневеше се, а след това бързо му минаваше и ставаше по-спокоен и любвеобилен. Някои нощи спеше добре, в други оставаше при бюрото си, когато тя си лягаше. Понякога, макар и рядко, когато тя се събудеше на сутринта и не го виждаше в леглото, го заварваше още да работи. Беше отсъствал доста често, но не повече от обикновено. Нямаше нищо, абсолютно нищо, което да показваше, че нещо в живота им коренно се е променило. Тя беше се изненадала от отношението му към Лайъм, от враждебността между двамата, но дори и това беше напълно в характера му. И все пак тази вечер тя беше нахлула неочаквано в личния му живот и той се беше почувствал виновен и шокиран.

— Мамицата ти! — извика гласно Франческа. Тя никога не псуваше и мразеше ругатните. — Да ти го начукам, Бард. Да ти го начукам.

Остана дълго време да лежи, за да разбере как се е почувствала и какво би могла да направи. След това изпадна в неспокоен полусън.

 

 

Няколко часа по-късно се събуди, беше и адски студено. Отиде в банята и напълни ваната. Остана да лежи в нея, но не можа да се стопли и продължи да се чувства ужасно. После чу как външната врата се отваря, как Бард се изкачва тежко по стълбите и влиза в тяхната стая. Отвори рязко вратата на банята и се загледа в нея. Франческа го изгледа с презрение, като натрапник. Сложи ръце върху голите си гърди и каза:

— Моля те, излез от тук.

— За бога — възкликна той. Още изглеждаше блед и шокиран. — Искам да говоря с теб.

— Добре. Идвам след няколко минути.

Когато тя влезе в стаята им, той седеше на леглото. Беше още във вечерно облекло и държеше голяма чаша бренди в ръка. Не каза нищо, само продължи да я гледа.

— Бард, много съм уморена — каза Франческа. — Наистина бих искала да…

— Франческа — започна той, — какви игри играеш?

— Игри? — учуди се Франческа. — Играя игри! Ами ти, Бард, ти какви ги вършиш? Какво правехте с Тери Буут? И защо…

Последва дълга пауза. След това той скочи.

— Господи! — викна Бард и се загледа в нея с лице, почервеняло от гняв. — Господи боже мой, Франческа, да не би да си мислиш, че аз и Тери Буут сме… Наистина, не мога да повярвам, че си способна на това. Че си толкова превъртяла, та да си…

— Съжалявам, че си така изненадан — отвърна Франческа, — но какво би очаквал да си помисля?

— За бога, Франческа, тя е съпруга на партньора ми. Просто беше дошла в кабинета да вземе едни документи, за да ги занесе на Дъги вкъщи.

— Щом като е било така, защо никой от вас не го каза?

— Защото ти тогава твърде успешно играеше сцената с полудяването на Офелия или, да речем, на лейди Макбет, или на някое друго откачило същество. Беше твърде неловко и неприятно. В момента просто не бях в състояние да направя нищо, за да те успокоя.

— Много съжалявам — каза Франческа, — наистина съжалявам. В бъдеще ще се старая да не се чувстваш неудобно и да не се ядосваш. Изглежда, че и аз съм като останалите от семейството ти, включително и собствения ти син, нищо повече от една досадница и натрапница. Освен това трябва да ти кажа, че не намирам обяснението ти за много задоволително. А и не съм склонна да чуя още някое друго, също толкова неправдоподобно.

— За бога… — каза той. — Франческа, моля те…

Тя рязко го прекъсна:

— Виж какво, много съм уморена. Искам да поспя. Може би ще е по-добре да си отидеш в твоята стая. Така и без това няма да стигнем доникъде.

— Франческа… — Той млъкна, погледна я дълго и замислено, като че ли преценяваше какво би могъл да каже и какво да направи. Най-накрая тръсна глава, седна внезапно на леглото и взе ръката й. — Не мога да понеса това — каза Бард. — Не мога да понеса, че ти си мислиш такива неща. Че бих могъл да те пренебрегна заради… — Гласът му трепереше, а черните му очи още повече потъмняха. — Обичам те, Франческа, много те обичам, никога не бих те излъгал. Не мога да го направя. Надявах се, че го знаеш.

— Е, добре тогава. Кажи ми! — изкрещя тя. — Кажи ми какво стана! Моля те, трябва да знам. Беше… Бях много уплашена, не знаех какво да правя. Не мога да разбера защо не си в състояние да ми обясниш.

— Мога само да кажа, че няма никаква причина да го чувстваш по този начин и няма нищо за обясняване. Това е делови въпрос, който засяга само Дъги и мен и… и в известна степен и нея. Това е всичко.

— Но, Бард, за какво става дума? Какъв е този делови въпрос и защо не ми кажеш?

— Защото изобщо не те засяга — отвърна той.

— В такъв случай нямам друг избор, освен да продължавам да си мисля, че ти ме лъжеш.

— Не ставай глупава.

— Бард, не съм глупава.

— Глупава си. — Той повиши тон и още повече се ядоса. — Това са глупости, абсолютни глупости.

— Кажи ми, Бард, какво правеше тя там и каква работа имаш ти с нея?

Той я изгледа продължително, в очите му се мярна гняв, след това те станаха замислени. Най-после каза:

— Обсъждах с нея едно делово предложение. Нуждаеше се от пари за фирмата си и аз се съгласих да й помогна.

— О! — Обяснението беше толкова просто, че тя направо се изненада. Очакваше лабиринт от най-сложни обяснения за разговори, които са се водили от дълго време. После тя попита: — Защо?

— Не те разбрах?

— Попитах защо се съгласи да й помогнеш. И защо ти, а не Дъги? И най-вече защо не би могъл да ми го кажеш, а разиграваш този смешен цирк?

— За бога, докога ще продължава това? Трябва ли да ти казвам за каква сума става въпрос, за какъв вид заем, колко ще бъде лихвата, в какви срокове ще се изплаща?

— Ще кажеш толкова, колкото аз счета за нужно.

— Е, в такъв случай нямам намерение да задоволявам желанието ти. Не съм склонен да ме подлагат на кръстосан разпит за такива неща. Това е ужасно обидно.

— А не мислиш ли, че беше ужасно обидно за мен, когато те заварих тази вечер с нея, както и твоето, и нейното отношение към мен?

— Не би трябвало да се чувстваш така, ако ми имаш доверие, но очевидно ми нямаш.

— А как бих могла да ти имам доверие — изкрещя тя, изпадайки в истерия от пълното му неразбиране, — след като не ми казваш какво става. След като ми говориш тези полутайни, полуистини. Доверието не идва от нищото, Бард. То трябва да се подхранва и да се отстоява, а не да бъде подлагано непрекъснато на изпитание.

— Престани да бъдеш толкова мелодраматична. Говориш като слугиня от викторианската епоха.

— Бард, внимавай какво говориш…

— Ти внимавай какви щети нанася всичко това — каза той. — Да не мислиш, че можеш да нахълтваш така в професионалния ми живот и че ще продължиш да се държиш и в бъдеще така? Предупреждавам те, Франческа, че ако започнеш да задаваш въпроси как си върша работата, ще загазиш.

Тя го изгледа мълчаливо, изумена от гнева и арогантността му, от начина, по който се опитваше да изопачи нещата и да се отклони от темата. След това стана, отиде при тоалетната си масичка и започна да рови в едно чекмедже, без да знае точно за какво, застанала нарочно с гръб към него.

— Разбира се, бизнесът си е абсолютно твоя работа, щом като така смяташ. Твоят професионален живот — също. Но личният ти живот — не. Той засяга и мен, и нашите деца. Моля те да помниш това. А онова, което видях тази вечер, ми се струва, че не е от съвсем професионален характер.

— Да ти го начукам! — изкрещя внезапно той. — Да ти го начукам за това, че можеш да мислиш, че бих могъл да те излъжа. Не мога да издържам. — Той й обърна гръб и се затича надолу по стълбите.

Тя чу как външната врата се затръшна с трясък. След това остана сама сред тишината на голямата къща, като се питаше какво чак толкова беше направила. Същевременно си даваше ясна сметка, че Бард се чувстваше виновен за нещо и че е много уплашен.

Вътрешното напрежение отново я обхвана. Не беше нещо моментно, а трайно. Вече беше много трудно да го преодолее.

 

 

— Рейчъл? — Беше гласът на игуменката. — Рейчъл, няма причини да се тревожиш, но Мери се нарани и си помислих, че би трябвало да знаеш.

— Нарани ли се? Как? Сериозно ли е?

— Падна по стълбите на мазето. Беше се натоварила с прекалено много неща, които носеше долу в склада. Нали я знаеш каква е.

— И…

— Сега е в болница.

— В болница? Значи трябва да е нещо сериозно. Трябва ли да дойда…

— Счупи си глезена, което не е нещо прекалено сериозно, но има много лоша подутина на главата. Има повърхностна рана и сътресение на мозъка и ще я задържат два дена в болницата, за да бъде под наблюдение. Състоянието й не е тежко, подчертаха го няколко пъти. Няма опасност, ако лежи спокойно и избягва движенията. Дали са й малко успокоителни, защото… нали знаеш състоянието й.

— Знам. О, Господи! Много ли е… разстроена?

Мери мразеше болниците. Намрази ги още от времето, когато като малка я бяха приели с дълбока порезна рана на крака. Тогава една неприятна медицинска сестра я държеше, докато друга твърде безцеремонно й зашиваше раната без упойка.

— Ами… да… малко. Да, мисля, че е. Останах известно време при нея, но трябваше да се върна тук.

— Да дойда ли? — попита Рейчъл. — Мога да тръгна веднага. Дали ще има полза?

Мисля, че това би й помогнало най-много. Тя се намира в болницата „Екстър“. От гарата дотам се отива лесно.

— Тръгвам веднага.

Точно привършваше с подреждането на един сак с най-необходимите й неща, когато телефонът отново иззвъня. Беше Франческа. Гласът й беше напрегнат, почти плачеше.

— Мамо? Мога ли да дойда при теб?

— Скъпа, аз… аз тъкмо се канех да излизам.

— Не можеш ли да го поотложиш? Или пък да дойда, когато се върнеш? Трябва да говоря с теб.

— Работата е там, че ще отсъствам два дни.

— Ще отсъстваш? Къде ще ходиш и защо?

Тъй като й се стори по-просто, Рейчъл излъга.

— Отивам при старата ми приятелка Джоан Дънкън в Лейчестършир. Малко е паднала духом…

— О, разбирам — каза Франческа.

— Ти също не ми изглеждаш добре. Да не би да е свързано с Кити?

— Какво? Не, тя е малко по-добре. Но аз… мамо, можеш ли да се забавиш само за един час? Мога да тръгна веднага.

Рейчъл трябваше да мисли бързо. Дилемата беше трудна. Мери имаше нужда от нея, в това нямаше съмнение. Тя си нямаше никого, освен монахините, които бяха твърде заети, за да седят край леглото й повече от няколко минути. Рейчъл беше единственият човек, който би могъл да й помогне и който можеше да бъде на нейно разположение. Но Франческа също имаше нужда от нея и не би могла да разбере защо не може да я приеме. Преди време имаше подобен случай, когато Мери беше със силно стомашно разстройство и отново трябваше да постъпи в болница, защото беше сериозно обезводнена, а тъкмо тогава Франческа беше пред раждане. Тогава Рейчъл реши, че Франческа има повече нужда и остана при нея, но продължи да се безпокои много за Мери. Искаше й се да бъде при нея и да я утеши. Без съмнение тя щеше да се възстанови по-бавно, защото не се чувстваше добре в болницата. Този път Рейчъл реши, че не може да я изостави.

— Виж какво, скъпа. Налага ми се да бързам…

— О, мамо, моля те. — Гласът на Франческа беше напрегнат. Чувстваше се, че всеки момент може да заплаче. — Не можеш да не ми отделиш поне един час. Аз и без това не мога да остана повече. Пени я няма и Сенди се грижи за децата. От какво е притеснена Джоан?

— А… просто се чувства зле. Добре де, добре. Но искам да изпълня обещанието си към нея. Знаеш ли какво ще направим. Трябва да отида до гара Падингтън. Няма смисъл да идваш тук. Защо да не се срещнем някъде там. Какво ще кажеш за пицарията „Валери“ на „Хай стрийт“?

— Добре, става. Ще бъда там след петнадесет минути, а ти ела когато можеш.

На Рейчъл й бе нужен половин час, за да стигне до „Хай стрийт“. Франческа седеше до една маса и се правеше, че чете вестник „Таймс“. Беше облечена във фланелка с къси ръкави и дънки и носеше черни очила. Не беше се гримирала и беше много бледа.

— Здравей, скъпа. Изглеждаш ужасно.

— И така се чувствам — отвърна Франческа. Тя свали очилата. Очите й бяха зачервени. Явно беше плакала.

— Какво има? Кажи ми. Еспресо — каза тя на келнерката, която бе застанала до тях. — Ти какво ще си поръчаш, скъпа?

— Същото — отвърна Франческа и после добави: — Причината, разбира се, е Бард.

— Какво е направил?

— Той… Ох, не знам. Чувствам се напълно… объркана. Отчаяна съм.

— Да не би… той да…

— Мамо, не се прави на толкова скромна. Не ти подхожда. Не, той няма някаква любовна афера. Поне аз не мисля така.

— Това пък какво означава?

— Означава, че не мисля така. А може би си го мисля. О, господи, каква бъркотия. Направо ужасна каша. — В очите й се появиха сълзи. Тя ги избърса и си издуха носа. Рейчъл я хвана за ръката и нежно я погали.

— Не се изразяваш много ясно, скъпа. Хайде, разкажи на старата си майка какво се е случило.

Франческа шумно подсмръкна, погледна я и каза:

— Ще се опитам. Работата е там, че напоследък нещата между нас изобщо не вървят. Много се караме. Предполагам, че причината е Кити… Не искам да кажа, че се караме заради самата нея. Струва ми се обаче, че нещата тръгнаха от там. И двамата се безпокоим. Тази работа във вестниците с Кирстен допълнително усложни нещата. На Бард му стана много неприятно…

— И на теб сигурно ти е било доста неприятно — прекъсна я Рейчъл. — Това момиче заслужава един хубав пердах по задника.

— Е, каквото и да заслужава, няма да си го получи. Работата е там, че започнахме да се караме. Бард и аз. И то много. Лоши кавги. Направо скандали. Следват един след друг и нямат свършване.

— Така е в повечето семейства.

— Да. — Тя отпи глътка кафе и погледна към венчалния си пръстен. — Предполагам, че е така. Няма как, брачен живот.

— Така си е. И?

— Както и да е. Той беше няколко дни в чужбина. Бях много убедена, че когато се върна снощи, нещата ще тръгнат към подобряване. И точно тогава, о, мамо. Не знам…

— Скъпа, изразявай си по-ясно, иначе не бих могла да ти помогна.

— Да, да. Съжалявам. Е добре, стана така, че…

Бавно и със запъване тя разказа какво се беше случило предишната нощ. „Твърде странна история — помисли си Рейчъл. — Много странна.“ Тя отхвърли категорично каквато и да било вероятност за някакви интимни отношения между Бард и Тереза Буут. Беше съвсем очевидно, че двамата се ненавиждат. От друга страна, договарянето на една обикновена финансова сделка не изглеждаше да е достатъчно обяснение за ситуацията, в която се беше озовала Франческа.

— Той не беше просто ядосан. Това бих могла да разбера. Дори не беше и толкова стреснат. Той беше направо бесен. Бесен и според мен уплашен.

— Уплашен? От какво?

— Не знам, мамо. Ако знаех, нямаше да седя сега тук — каза изнервена Франческа.

— Къде е той сега?

— Не знам. Проверих в Стайлингс и в офиса му…

— А днес е събота…

— Да.

— Ами при семейство Буут?

— О, не! — възмути се Франческа. — Не бих се обадила и там.

— Съгласна съм, но Дъги може и да знае…

— Мамо, не мога.

— Но аз бих могла — каза Рейчъл.

— Не искам да го правиш. Какво ще им кажеш? Там ли е зет ми? Може ли да му кажете веднага да се прибере вкъщи? Да не би да е избягал с жена ти? Не, това е глупаво. Не бих могла да го понеса.

— Съжалявам, скъпа. Беше само една идея. Ако има нещо, в което да съм сигурна, то е, че Бард не е отишъл с Тереза Буут. Освен ако не я е бутнал от някоя скала…

— О, не говори така.

— И какво смяташ да правиш?

— Не знам — отвърна притеснена Франческа. — Тъкмо за това исках да те видя. Да те попитам какво мислиш по въпроса.

Рейчъл погледна несъзнателно часовника си. Франческа го забеляза.

— По-добре върви — каза тя ядосана. — Не искам да те задържам.

— Скъпа, съжалявам, но обещах и тя ме чака на гарата, а…

— Да, разбира се. — Тонът й обаче показваше, че не разбира. — Не се безпокой за мен, ще си отида вкъщи и ще чакам да звънне телефонът.

— Франческа…

— Знаеш ли кое ме натъжава най-вече в живота ни? Това е начинът, по който Бард, изглежда, явно е решен да ме превърне в някаква тъпачка. Всъщност това е било винаги така, но напоследък започна да става още по-зле. Не го разбирам, наистина не го разбирам. Той не се ожени за такава жена, мамо. Не се и влюби в такова нещо…

— Знам — каза със съчувствие Рейчъл, — но всички мъже са такива, да знаеш. Те искат тъкмо това или поне си мислят, че го искат. Просто да има някоя в живота, която да ги очаква по дантелено бельо, когато се върнат вкъщи.

— На теб налагало ли ти се е да се държиш така? — прояви интерес Франческа.

— Нещата щяха да станат по-зле, ако го бях правила. Но баща ти искаше да бъда тъкмо това. А освен всичко друго трябва да имаш предвид и стремежа на Бард да пази всички свои работи в тайна. Ти не си се омъжила просто за една затворена книга, Франческа, а за книга с катинар, като един от онези дневници…

— Знам — въздъхна Франческа и млъкна. После внезапно попита: — Знаеш ли какво означава писмо — пожелание?

— Да, в общи линии. Това е нареждане до адвокат или финансов мениджър, което не е направено под формата на нареждане. Баща ти беше твърде вещ в тези работи.

— Мамо, и ти говориш толкова ясно, колкото и Бард — отбеляза Франческа. — Не те разбирам.

— Ами то е малко по-сложно за разбиране. В буквалния смисъл в подобно писмо се казва: „Бих искал да направиш това и това“ — обикновено се отнася за финансови въпроси, без обаче да прозвучи като заповед. Но получателят на писмото почти със сигурност ще направи това, което се иска от него, защото му плащат.

— И до кого се изпраща подобно писмо?

— О… до някого, на когото са поверени пари или фонд. Обикновено това е офшорна компания.

— От писмото обаче не личи, че се прави нещо нередно, нали?

— Е, да, разбира се. Въпреки че това е една твърде свободна интерпретация. Честно казано, не съм голям експерт в тези работи. А защо питаш?

— А, нищо. Просто попаднах на нещо подобно. Когато бях миналата нощ в кабинета на Бард дойде един факс. Питах се какво означава.

— Е, едва ли си разбрала много нещо от него.

— Ти, изглежда, знаеш доста повече от мен за бизнеса — каза ядосана Франческа. — Може пък да съм тъпачка. Може би тъкмо в това е проблемът.

— Скъпа, разбира се, че не си. Работите на тази фирма са изключително сложни и не би могло да се очаква да си наясно дори и с половината от нещата, с които се занимава. Освен ако Бард не организира за теб специален ограмотителен курс.

— А той не се кани да прави подобно нещо. Особено сега, когато изчезна някъде.

— Абсолютно съм уверена, че скоро ще се върне — успокои я Рейчъл. — Не ми се вярва просто да е избягал и да те е изоставил или да е катастрофирал, ако това е нещото, което те безпокои. Бард те обича и много държи на теб. Уверена съм в това…

— От къде знаеш?

— Защото само преди няколко дни той ми го каза.

— Кога? Кога си го виждала?

— О… сега не мога да си спомня точно.

— Мамо, ти винаги помниш всичко. Изведнъж започна да ставаш много потайна. Отначало Тереза Буут, а сега и ти, какво е това?

— Мамо, познавам, когато ме лъжеш. Трябва да ми кажеш. Хайде, кога се видя с Бард?

— Аз… аз ходих при него преди две седмици.

— Какво, във фирмата ли? Защо?

— О, разбира се, щях да ти кажа. Нали знаеш, че съм ангажирана с едно благотворително дружество на запад. Онзи манастир, където се намира бавноразвиващата се дъщеря на една моя приятелка…

— Да?

— Те са загазили. Имат нужда от помощ. И аз… ами аз помолих Бард да помогне. Да влезе в управителния съвет или нещо подобно.

— Мамо, но това е прекалено. — Франческа се зачерви. На бузите й се появиха две розови петна. — Не можеш да вършиш подобни неща, без да ми кажеш.

— Помислих, че така ще е по-добре. Предположих, че той и без това ще откаже, така че какъв смисъл имаше… — Тя не беше никак убедителна. — Е, ако беше казал, че е съгласен, щях…

— Той съгласи ли се?

— Той какво?

— Каза ли ти, че не е съгласен?

— Той… каза, че ще помисли.

— Мисля, че си постъпила твърде зле. Честна дума. Става бесен, ако някой го безпокои в офиса за нещо, което не е свързано с бизнеса му. Дори аз не бих си помислила да му искам подобно нещо, защото след това ще си го изкара на мен. Мамо, нали знаеш, че съм запозната твърде добре с въпросите на благотворителността. Бих могла да ти помогна. Просто не те разбирам…

— Съжалявам. Много съжалявам. Не исках да те натъжавам. Само исках да те успокоя, че той наистина те обича. И то много.

— Мисля, че изобщо не можа да ме успокоиш. Направи точно обратното. Разстрои ме още повече.

Рейчъл замълча. Посегна да сложи ръка на рамото й, но Франческа я отблъсна.

— Недей.

— Е, добре — каза Рейчъл, като се мъчеше да запази самообладание. — Изглежда, че нямаме какво повече да си кажем, нито пък да направя нещо повече. Искаш ли да…

— Не, всичко е наред. По-добре гледай да се качиш на влака — каза хладно Франческа.

— Да — съгласи се Рейчъл и отново погледна часовника си, отдъхвайки си при предоставената й възможност, — да, мисля, че трябва да тръгвам. Вече е единадесет и петнадесет и доста закъснях.

— Да те закарам ли? — попита Франческа. — Колата ми е отвън. Аз ще платя сметката. Ето ти ключовете. Влез вътре и ме почакай.

В гласа й се усещаше студенина. Чувстваше се нещастна. Последва Рейчъл навън, включи двигателя, потегли с голяма скорост надолу по улицата, а после зави надясно.

— Скъпа, за Падингтън е наляво.

— Мамо, не знам защо мислиш, че трябва да отидеш на гара Падингтън. Влаковете за Лейчестър тръгват от гара Юстън. Не е ли така?

— Да бе…

Рейчъл мълчеше. Цялата работа беше започнала да става абсурдна, а също и непоправима. В отчаянието си помисли да каже, че Джоан Дънкън се е преместила или че имат среща някъде по пътя, но щеше да прозвучи съвсем глупаво. Щеше да се наложи да слезе на гара Юстън, а след това да вземе такси, за да се върне отново на Падингтън. Най-вероятно щеше да изпусне влака, но можеше да се качи на следващия. Нямаше друга възможност.

— Довиждане, скъпа — каза тя и целуна бързо Франческа по бузата, когато излизаше от колата, Франческа дори не я погледна. — Опитай се да не се тревожиш. Сигурна съм, че Бард скоро ще се върне с огромен букет цветя. Ще ти позвъня по-късно и…

— Не чу и дума от това, което ти казах — отбеляза Франческа. — Довиждане. Надявам се да прекараш приятно.

Тя потегли рязко и гумите изскърцаха. Рейчъл я наблюдаваше, докато се скри от погледа й, и после повика такси.

— За Падингтън — каза тя. — Ще ти платя двойно, ако успееш да стигнеш за седем минути.

— Дадено — съгласи се шофьорът. Беше млад и веселяк. Явно прие предизвикателството. Спусна се напряко към „Мерилибоун роуд“ и натисна газта, като ту излизаше, ту влизаше в най-външната лента за движение. На един светофар мина на червено, а на следващия спря рязко и изпсува. Рейчъл изплашена политна назад и закопча колана си. Беше твърде вглъбена в мислите си и не забеляза един мерцедес да спира до тях. Номерът на колата беше БС 2345, а зад волана беше Франческа.

 

 

— Оливър, скъпи, обажда се Тереза Буут.

„О, Господи — помисли си с досада Оливър. — Само това ми липсваше. Проклета жена.“

— Да, госпожо Буут, добро утро.

— Току-що получих писмо от майка ти. Чувствам се малко засегната.

— Много съжалявам, госпожо Буут. Честна дума, нямам нищо общо с това.

— Не, скъпи, не съм и предполагала, че имаш. Но аз се бях постарала да подготвят къщата за пристигането ви… е, както и да е, не е толкова важно. Разочарована съм много повече, че тя не иска да се срещнем. Имаш ли някаква представа защо?

— Не, госпожо Буут, нямам никаква представа, уверявам ви. Много съжалявам, но ако вие…

— Предполагам, че Бард Чанинг няма нищо общо с това. Имам предвид промяната на решението й.

— Да… мисля, че няма. Разбира се, тя обича да прави това, което той и каже, но…

— Разбира се. Благодаря ти, Оливър. Е, надявам се пътуването да й се е отразило добре.

— Така е. Сега се чувства много по-добре.

„Доста по-добре, отколкото се чувствам аз самият, дърта досаднице.“

— А сега, госпожо Буут, моля да ме извините, но ужасно съм зает.

— Да, разбира се, Оливър. Благодаря ти, скъпи. Скоро ще се видим.

Прозвуча му по-скоро като заплаха, отколкото като любезно пожелание.

 

 

— Господи — каза Тоби, — за момиче, което непрекъснато е в беда, прекарваш ужасно много време във вършене на добри неща.

— Я се разкарай — каза Кирстен. — Не съм непрекъснато в беда и не смятам, че като отида да обядвам при баба си, върша добрина.

— Аз не бих отишъл да обядвам при моята.

— Е, да, ама ти си егоистично малко лайно, не е ли така? — подкачи го Кирстен и му се усмихна, докато въртеше на пръста си кичур от черната му коса. Лежаха в леглото. Току-що бяха правили изключително добър секс и Тоби я караше да отидат заедно в провинцията при някакви негови приятели. Кирстен отказа, защото щеше да ходи на обяд при Джес. Освен това, отбеляза тя, да отидеш да обядваш някъде в провинцията в събота означава да се набуташ в някое задръстване и да си останеш в горещата като пещ кола.

— Не непременно. Особено ако тръгнем веднага.

— Но аз не искам да тръгвам веднага. Искам една хубава баня, да изпия голямо количество портокалов сок, да похапна кроасани и да прочета вестници.

— Не мога да се начудя, че четеш вестници след това, което ти направиха — каза Тоби.

— Я престани да говориш със задника си — скара му се на шега Кирстен. — Трябва да ги чета, защото това ми е работата. Искам да проверя дали списание „Мейл“ споменава за новия крем против слънчево изгаряне, за който казах на репортерката им.

— Много важна работа, няма що — отбеляза Тоби.

— За мен е важна — отвърна сериозно Кирстен. — Нямам намерение да се провалям и тук. Няма да е честно спрямо Грей.

— Кой е Грей? А, онзи, който ти я намери. Мисля, че си падаш по него.

— Не ставай глупав. Той изобщо не е за мен. Преди всичко е доста стар и…

— Как изглежда?

— Ами твърде добре, по малко старомоден начин. Има тъмнокафява гъста коса, големи сиви очи, доста висок, облича се хубаво. Дрехите му са много хубави.

— Значи си лапнала по него.

— Не съм, кълна ти се — увери го Кирстен. — Но той е свестен и не искам да го излагам, ясно ли ти е?

— А не искаш ли поне да излъжеш баба си?

— Не, нея също не бих искала да подвеждам. Тя се държи толкова добре с мен. На другия ден, след като онази история се появи във вестника, ми се обади по телефона. Беше уверена, че са ме подвели, и каза, че ще поговори с баща ми.

— Поговори ли?

— Не знам. Предполагам, че да. Тя изпълнява всичко, което е обещала. Баба Джес е такава. Страхотна е. Освен това е малко обезпокоена за доведения ми брат Лайъм. Той катастрофира с кола.

— Сериозно ли е?

— Доста. Сега е в болница. Няма опасност за живота му, но явно твърде е пострадал и знам, че тя се безпокои за него.

— Да не би да е този, с когото баща ти не се погажда?

— Той не се погажда с никого от нас. Направо е кошмарен. Откъсна се от всички ни. Но… все пак той й е внук.

— Мога ли да дойда и аз? Да се запозная с баба ти? Не, не, забрави го. Виждам, че си готова да се съгласиш.

— Би могъл, ако искаш — каза сериозно Кирстен. — Ще те посрещне добре и ще иска да узнае всичко за теб. Сигурно няма да одобри произхода ти, тя е с много леви убеждения. Но ще ти допадне…

— Не, честна дума — каза Тоби. — Много любезно от твоя страна, но няма да се възползвам от възможността. Виж какво, ще трябва да тръгвам, затова отивам да взема душ.

— Добре — отвърна Кирстен.

Той я целуна нежно и бавно, а след това стана от леглото и отиде в банята.

Тя остана да лежи и да си мисли за него още известно време, за тялото му и удоволствието, което й даваше, което току-що й беше дал. Внезапно изпита силно желание да го последва в банята. Често пъти Кирстен изпитваше най-голямо желание за секс, след като току-що го беше правила и споменът за него все още беше съвсем пресен, чисто физически. При нея сексуалното желание като че ли се самовъзпроизвеждаше. Колкото по-бурно и по-дълго беше преживяването, толкова по-скоро то отново я завладяваше. Ако изкараше седмица без секс, тогава желанието я спохождаше по-рядко и не беше така силно. Това беше нещо, което объркваше любовниците й. Да не говорим пък, че им беше трудно да се справят с подобни ситуации. Но поначало Кирстен си беше такава — трудна и непредвидима, както сама често си го признаваше. Остана да лежи още малко, докато тялото й ту се напрягаше, ту се отпускаше. Опитваше се да разбере дали желанието я е напуснало, но то не си отиваше. Искаше Тоби отново, и то много силно. Тя го познаваше добре и знаеше, че по всяка вероятност щеше да го има.

Влезе в банята. Едва го видя сред изпълнената с пара кабинка за душ. Той беше с гръб към нея, а главата му беше отметната назад. Имаше хубав тен. Само около хълбоците кожата беше твърде бяла. Гърбът му беше мускулест, а краката дълги и силни.

Кирстен отвори вратата към душа, а той дори не я чу, толкова силно плющеше горещата вода. Тя сложи ръце около кръста му и започна да спуска пръстите си надолу по плоския му корем, докато те стигнаха срамните косми. Притисна се леко в хълбоците му. Бяха почти еднакви на ръст и затова им беше лесно и забавно да правят любов прави. За момент нищо не се случи. После тя го чу да казва с усмивка:

— Скъпа! Да не би да си дошла да ми изтриеш гърба?

— Нещо такова — отвърна тя. Започна да притиска по-силно тялото си към неговото, извиваше се, притискаше се още по силно, а желанието я обхващаше все повече и повече. Усети как пенисът му започва да се уголемява в ръката й. Започна да го целува и да го хапе по гърба. Промуши едната си ръка между краката му и го хвана за топките. Усети ги много меки и тежки в горещата вода. Чу го как тихо простена. Той се обърна към нея да я посрещне и й се усмихна през струите вода. След това леко я повдигна и я задържа срещу себе си. Тя се отпусна бавно върху пениса му. Плющящата вода я заглушаваше. Почувства се едновременно отпусната и напрегната, а желанието й стана непреодолимо. Той подпря гърба си на стената и започна почти веднага да забива на тласъци пениса си в нея. Тя усети как е готова да стигне скоро до първата си кулминация, а след това до следващата и по-следващата. Като че ли се изкачваше от връх на връх, докато накрая стигна до най-силния си оргазъм. Притискаше се силно в него, държеше го с ръцете си и крещеше от обхваналото я страхотно удоволствие — винаги еднакво и същевременно така неповторимо. След това се отпусна, стъпвайки разтреперана на пода под плющящите струи на душа.

Тялото й още усещаше преживяното удоволствие, когато два часа по-късно спря колата си пред малката къщичка на баба си Джес.

 

 

— Изглеждаш ми много отслабнала — каза строго Джес и й подаде чиния, пълна догоре със заешко задушено и картофено пюре. — Предполагам, че не се храниш. Така е, когато живееш сама. Не го одобрявам. Едно момиче трябва да живее в бащината си къща, докато се омъжи. Тогава ще се премести в къщата на съпруга си.

— Бабо Джес, не говори глупости — каза Кирстен. — Как бих могла да живея в къщата на баща ми?

— Да, разбирам те. И според мен вината е почти изцяло негова. Той е покварен, егоистичен и аморален човек. Въпреки че много го обичам, трябва да го призная. Не го развалих аз, а животът. Той забърка страхотна каша с единия си брак, а също и в отношенията с най-големия си син. Ходи ли да видиш Лайъм?

— Не — отвърна Кирстен. — Знаеш, че той не ме обича. Но му изпратих картичка. Вече е добре. Говорих с Наоми.

— Аз също. Както се разбра, можел е да пострада и повече. Той е един объркан млад човек. Както и да е, това е друга тема и няма нищо общо с теб. Искам да кажа само, че идеалното място за теб е къщата на баща ти, а не да се скиташ из Лондон по никое време. Знам какво искате вие, младите момичета. Някога и аз бях млада.

— Така е, бабо — каза Кирстен и се усмихна, доволна, че баба й не знае точно какви ги върши. — Ти обаче си живяла в къщата на баща си, нали? Така че не би могла да скиташ много-много.

— Е, ние не правехме секс, ако това имаш предвид — отвърна Джес. — Изчаквахме с тези неща и това беше много добре. Защото, когато дойде време и за тези работи, беше още по-хубаво.

— Бабо! Ти ме изненадваш — каза съвсем искрено Кирстен. Винаги си беше представяла, че докато е трябвало да понася прегръдките на дядо й, което не е било твърде често, баба й е лежала в леглото и си е мислила за Англия.

— С какво те изненадвам? Че ми е харесвало да правя секс ли? Разбира се, че ми е харесвало, Кирстен. Вие младите всичките сте еднакви, мислите си, че сте откривателите на тази работа. Но не сте, уверявам те. То си е едно много приятно преживяване, когато го разбере човек, а още повече, когато го изпитват и двамата, но е нещо твърде лично.

Строгите старчески черти на лицето й изведнъж станаха по-меки, а тъмните й очи гледаха някъде надалеч. Кирстен остави вилицата и се загледа в нея, безкрайно изненадана, че разговарят за такива неща и че й е приятно. Джес видя, че я гледа, усмихна се и малко се изчерви.

— Е, стига толкова за това. Сега сигурно ще искаш да пийнеш нещо: лимонада или бира?

— О… само вода — каза Кирстен. Твърде наивно се беше надявала за малко вино, но знаеше, че е невъзможно. Неодобрението, с което Джес се отнасяше към силните напитки, както тя ги наричаше, можеше да се сравни само с това, което изпитваше към английското класово общество.

— Добре — каза тя. — Адамовата бира е едно великолепно питие. Няма нищо по-хубаво от него. — Тя сложи голяма кана на масата и напълни своята халба и една по-малка чаша за Кирстен. — Говорих с баща ти, както ти бях обещала — продължи тя, след като известно време се хранеха мълчаливо. — Мисля, че с течение на времето ще му мине и той ще ти прости.

— Не искам да ми прощава — отвърна рязко Кирстен. — А и не го заслужавам. Освен това той е абсолютно невъзможен, така че ще е по-добре да стоим настрана един от друг.

— Не съм съвсем сигурна в това — каза Джес. — Мисля, че всъщност ти много обичаш баща си и напълно съм убедена, че би трябвало да ти прости. Причината, поради която баща ти толкова се ядоса, е, че в цялата работа имаше не малка доза истина, настъпила си го право по мазола… Преживяла си тежки моменти и той не е трябвало да ви изоставя с бедната ти майка. Особено пък когато те изпратиха в онова отвратително училище, където трябваше да живееш с онези ужасни хора. — Тя говореше така, като че ли Кирстен беше пратена и някое сиропиталище, а не в прочутите колежи „Бениндън“ и „Сейнт Пол“. — Независимо от всичко постъпката ти беше изключително глупава и съм сигурна, че сега си даваш сметка за това.

— Да, така е — призна смирено Кирстен.

— А той знае ли го?

— Ами аз му го казах, разбира се, но…

— Той не искаше да те чуе.

— Не. Наговори ми такива ужасни неща…

— Ще му мине, Кирстен. Винаги му минава. Ще поиска да се върнеш отново в семейството.

— Какво семейство? — попита Кирстен и от яд очите й се изпълниха със сълзи. — Не искам да съм част от семейството му, от неговите мили дечица и Франческа…

— Франческа е една изключително свястна млада жена — каза строго Джес — и колкото по-скоро го признаеш, толкова по-добре. Бракът на баща ти с майка ти беше свършил отдавна, когато той се запозна с Франческа, и тя няма никаква вина в случая. Не е ли така? — попита рязко Джес, а Кирстен продължи да мълчи.

— Предполагам, че е така, но тя получи толкова много, а майка ми толкова малко и…

— Майка ти получи доста — каза Джес. — Баща ти е бил винаги щедър към нея. Тази къща, платените сметки…

— Да, но тя няма никакви пари — каза Кирстен и усети как се зачервява от гняв.

— Кирстен, ако имаше на разположение пари, тя щеше да ги дава за пиене. Знаеш го много добре. При всички случаи обаче вината за това не е във Франческа, а и на нея не й е леко.

— В смисъл? — попита намусено Кирстен.

— Ами достатъчно е например да търпи ужасния характер на баща ти. А сега и болестта на бебето. Така че, преди да говориш лошо за нея, би трябвало да се замислиш. А сега, най-доброто нещо, което можеш да направиш, е да се заловиш отново с учението. Никога не съм одобрявала идеята да работиш при баща си. В момента имаш ли си приятел?

— Да, имам. За малко да го доведа днес, но мисля, че няма да го харесаш кой знае колко.

— Какво не му е наред?

— Произходът му. Той е възпитаник на Итън, бабо.

— Е, това не е зависело от него. Бих обвинила по-скоро баща му, а не него. Умен ли е?

— Да, много.

— Ще се омъжиш ли за него?

— Господи, не. Разбира се, че не. Аз не го обичам. И изобщо не вярвам в любовта. Казвала съм ти го и преди.

— Някой ден ще повярваш. А сега искам да се обадиш на баща си и да му кажеш, че съжаляваш…

— Бабо, но той ми затвори телефона.

— Сега може и да не го затвори. Хайде, Кирстен, направи го заради мен. И заради него. Той се почувства много засегнат, а и беше ядосан…

Кирстен я погледна. Баба й беше много великодушна жена. А освен това тя не трябваше да разговаря с Джуди Уот, независимо от това какво беше сторил баща й.

— Добре, но ще го направя само заради теб.

— Няма значение за кого ще го направиш. Така ще бъде сложено началото на мост помежду ви. А този младеж — Оливър, е добро момче — каза внезапно Джес. — Онзи ден ми се обади по телефона и ми каза, че скоро ще дойде да ме види.

— Кой Оливър?

— Оливър Кларк. Момчето на Хедър и Найджъл. Нали го знаеш?

— Не мога да го понасям. Той е такова влечуго. Признавам обаче, че доста се е разхубавил напоследък. Не си падам по русокосите мъже, но той не изглежда чак толкова бледолик. Предполагам, че се дължи на тъмните му очи. А освен това е висок. Бабо, може ли да ми сипеш още мъничко от задушеното? Великолепно е.

— Трябва да идваш тук по-често — каза Джес и й се усмихна. — Да се поохраниш малко. А той не е влечуго и е един много очарователен и възпитан млад човек. Бих се гордяла да ми е внук.

— Да, обаче не е — каза Кирстен. — И да благодарим на Бога за това.