Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (8)

Шест

Пътуването на юг е трудно и пълно с опасности. Често крилете на пеперудите монарх се нараняват и разкъсват, но те продължават да упорстват в своя път.

Суровият плащ на зимата надвисна с ужасяващите си сиви облаци, над езерото Мичиган. Лус усещаше, че желанието й да тръгне на юг, нараства с всеки порив на вятъра. Събуди се на третия ден в Чикаго, тръпнеща от нетърпение да си вземе колата и да поеме отново на път. Мислено отброяваше дните в календара. Беше втората седмица на октомври и ако искаше да намери леля си в Сан Антонио, а после да стигне навреме в Мексико за Деня на мъртвите, то определено трябваше да побърза.

Пиковото време за обяд беше свършило в такерията. Лус избърса и последната тенджера, докато изчезна и най-малката следа от мръсотия. После взе парцал и започна да чисти металния плот, въпреки че по него нямаше, дори едно петънце, с усърдието на моряк, който търка палубата, за да заблести.

— Ей, chica. Estas loca? Да не си луда? — Офелия я сръга закачливо в ребрата. — Така всички други ще изглеждаме мързеливи в сравнение с теб. Не искам мистър Кордеро да свикне с такова усърдие.

— Просто искам, да оставя всичко чисто. Това е последният ми ден.

— И все пак, момиче… Забави малко. Аз ще продължа да работя тук, когато ти си тръгнеш, нали знаеш?

Лус се облегна на плота и се опита, да успокои дишането си. Ръцете й бяха напукани и изранени от почистващите препарати, с които търкаше масите, а краката й се бяха подули от часовете търчане между тях, докато разнасяше чиниите и чашите на клиентите. Но въпреки това през тези дни в такерията й беше приятно. Закачките с Офелия я разсейваха от мислите за Есперанса и запълваха празнотата в сърцето й, а изпълнението на поръчките за такос, тамали и боб ставаше с такава скорост, че нямаше време да се самосъжалява за лошия си испански. Маса след маса правеше ужасни грешки с езика, но някак си успяваше да вземе поръчките и да обслужи всички както трябва.

— Обади ли се на приятеля си? — попита Офелия. Метна кърпата на рамото си и се облегна до Лус на плота. — Как се казваше, Сами?

— Съли. И не, не съм му звъняла.

Отново изпита онова чувство, на наранена гордост. Беше проверила телефона си няколко пъти за съобщения, но той не се беше обаждал, нито писал. Нито веднъж за три дни. Нощем Лус седеше сама в малката си стаичка, взираше се през мръсния, затворен прозорец към улицата под себе си и притискаше телефона близо до сърцето си.

— Мислех, че той ще ми се обади пръв. — Метна с раздразнение кърпата на плота. — Знам, че не искаше да тръгвам, на това пътуване. Защо мъжете са такива инати? Помолих го, само да ме остави, да се погрижа за себе си и той започна да се бие по гърдите с юмруци.

— На мен ли ми го казваш? Моят Анхел има такъв нрав!

— Можеше да ми се обади пръв — каза Лус и скръсти ръце на гърдите си.

— Да, но ако не го направи? Ако бях на твое място, щях да звънна първа, преди някое друго момиче да хване окото на Анхел.

Лус не се смяташе за ревнива. Съли никога не й беше давал повод да бъде. И все пак мисълта, че може да се заиграе, с друго момиче, толкова скоро след тръгването й, накара кожата й да пламне.

— Той не би го направил — каза тя най-накрая.

— Не знам — отвърна Офелия напевно. — Когато котката я няма…

— Може би твоята котка — прекъсна я Лус. — Не и Съли. Но ако реши да ми изневерява, то тогава аз не искам да бъда с него.

— Ха, внимавай, че може и така да стане — каза Офелия и се наведе, за да я побутне по рамото.

— Ще му се обадя утре, когато тръгна.

— Тогава няма да може да направи нищо, нали? — Бременното момиче вдигна многозначително веждите си.

Лус сви устни извинително. Такъв беше планът й. Искаше да говори със Съли, но и без това се притесняваше достатъчно, за повторното си тръгване на път. Не й се щеше да чува отново сценария на гаджето си за деня на страшния съд, в който ще се превърне нейната „необмислена авантюра“.

— Е, обичаш ли го? — попита Офелия.

Лус я изгледа, изненадана от нелепостта на въпроса.

— Разбира се, че го обичам. Заедно сме от години.

Наум започна да отброява годините, от деня, когато за пръв път срещна Съли, като първокурсничка в Техническия колеж на Милуоки.

— Исках да взема поне начална степен по социални науки, а той завършваше курса си по автомобилна механика. Беше висок, широкоплещест, с права кестенява коса и свенлива усмивка. Всеки път като го виждах, направо се разтапях. Шкафчетата ни бяха близо, но макар че се засичахме постоянно, му бяха нужни цели две седмици, преди да се реши да ме покани да излезем на по кафе.

— Сладко. Малко като свалка от гимназията, а?

— Не знам. Момчетата могат да са срамежливи, независимо на колко години са.

Офелия се разсмя.

— Не и Анхел. Той е роден на четирийсет.

— Божичко, три години ли минаха вече? — промърмори Лус по-скоро на себе си. Чертите на лицето й омекнаха. — Съли е страхотен. Много грижлив.

Офелия направи гримаса.

— Грижлив? Аз ти говоря за любов. За страст! Сърцето ти да подскача всеки път щом той влезе в стаята. А когато те целуне, да се разтапяш в прегръдката му.

Лус пристъпи нервно от крак на крак, докато се опитваше да си спомни кога за последно сърцето й беше подскочило при вида на Съли, идващ да я вземе от къщи.

— Не ме разбирай погрешно. Съли е секси. Той е мълчалив и мускулест, истинско въплъщение на работническия тип. Повече като Марлон Брандо, отколкото като Джеймс Бонд.

Офелия сбърчи нос.

— Като кои?

Лус изпуфтя и се разсмя, защото не знаеше как да й обясни.

— Секси работническата класа срещу секси парите.

— Моят Анхел е по малко и от двете — каза убедено Офелия.

Лус си помисли, че винаги се радваше да види Съли, но дали сърцето й потрепваше? Дали онова с разтапянето в прегръдките беше избледняло с времето, заменено от нещо по-силно и по-сигурно? Или пък нещо липсваше?

— Това, което имаме помежду си, е стабилност. Свикнали сме, един с друг, като едно цяло сме.

— Старият ми диван е стабилен и съм свикнала с него. Това не е любов.

— Не е ли? — попита рязко Лус, внезапно изпитала нужда да защити връзката си. Протегна се и разсеяно прибра кичура коса, избягал от опашката й. — А как ще го наречеш?

— Това е… — Офелия свали кърпата от рамото си и започна да я мачка с ръце. — Не знам как да го нарека. Приятелство, може би? С допълнителни екстри?

Лус се разсмя силно, поклащайки глава за „не“. Определено не беше това. Отношенията й със Съли не бяха толкова елементарни.

— Той е най-добрият ми приятел — опита се да обясни силните си чувства. — И това наистина е така. Мога да му кажа всичко. Неща, които никога не съм споделяла с приятелките си. И сякаш знае от какво и кога се нуждая най-много.

Очите й се изпълниха с нежност и тя си спомни силната му ръка, подкрепяща я в погребалната зала, нежната му прегръдка, докато хлипаше, сгушена в него.

— Когато баба ми почина, той беше през цялото време до мен, грижеше се за мен. Гледаше винаги да хапна нещо, да поспя. Дори решеше косата ми.

Погледна към Офелия и видя изуменото й изражение.

— Звучи ми все едно е майка ти — изкоментира бременното момиче.

— Не, беше страхотно — добави Лус, смеейки се. — Виждаш ли, след смъртта на баба не си спомнях, че трябва да правя съвсем обикновени неща — като да ям, да спя… а и косата ми е толкова гъста. Цялата се беше сплъстила, истински хаос. Така че една вечер, той просто взе четката ми и започна да ме реше, много бавно и внимателно. Беше толкова хубаво, сякаш бях хипнотизирана. — Лека усмивка пробяга по устните й, когато си спомни чувството, което беше изпитала тогава. — Беше много нежен. Усещах, че има кой да се грижи за мен. Усещах се, в безопасност.

Подигравателното изражение беше изчезнало от лицето на Офелия и на негово място Лус видя толкова силен копнеж, че се засрами. Отклони поглед встрани.

— Мисля, че в случая ти грешиш — продължи тя. — Това, което ми описа по-рано, прилича на първата тръпка при физическото привличане. Забавно е, със сигурност. Но това е желание, страст. Лесно идва, лесно си отива. Аз ти говоря за истинска любов.

Офелия избърса ръцете си ненужно в кърпата, после назидателно вдигна показалеца си, с боядисан в крещящ лак нокът, към Лус.

— Както и да е. Момиче, щом си имаш мъж, който да ти чисти зъбите и да ти реше косата, омъжи се за него! По-добро от това няма да намериш.

— Баба смяташе, че трябва да се омъжа за него. Тя се страхуваше, че съм на двайсет и една и вече съм стара за брак. Нещата днес обаче са различни. Прекалено съм млада, за да се омъжвам и със сигурност не съм готова да създам семейство. Поне аз така смятам, де — добави тя, сещайки се за състоянието на Офелия. — Знам, че Съли е готов. Би се оженил още днес, ако кажа „да“. Но, честно казано, има толкова неща, които искам да направя и да науча, преди да почна да гледам деца. Може да се върна в училище… Нещо такова, нали знаеш?

Офелия направи гримаса.

— Всъщност не. Нямах търпение да се отърва от училището! Имаш добър мъж, който иска да се ожените, и ти си тръгнала нанякъде си? Chica, какъв ти е проблемът? Аз искам само да се задомя, да родя бебето си, да имам семейство… — Засмя се и потупа корема си. — Вече съм се справила с някои от нещата.

— С Анхел, ще се жените ли? — попита Лус.

Усмивката на Офелия изчезна.

— О, естествено — каза тя, но убедеността в гласа й звучеше изкуствено.

— Надявам се да е скоро, че иначе твоето малко бамбино няма да си знае фамилното име, когато той или тя излезе от корема ти.

Лус каза това на шега, но момичето срещу нея пребледня и сведе поглед към ръцете си.

— Офелия, аз не исках… — съжали веднага тя, за закачливостта си.

— Анхел казва, че няма нужда да се женим, само защото ще имаме бебе — започна да обяснява момичето натъжено. — Че това е глупаво парче хартия. Че бебето няма да разбере нищо от цялата тази простотия. Но обеща, че ще се оженим. Просто трябва да спести достатъчно пари, за да го направим както трябва. Искам голяма сватба с бяла рокля и родителите ми да дойдат от Мексико. — Започна безцелно да търка с нокът нещо от плота. — Само трябва да изчакаме малко, това е. Не е негова вината, че си е избрал момиче, което няма документи, нали?

На Лус й стана ясно, че Офелия използва думите, които приятелят й набиваше в главата.

— Семейството е всичко — продължи тя въодушевено. — Мама и татко, бяха върнати обратно в Мексико. Така че отидох да живея при леля ми в Канзас. Тя е добра жена, но не е майка ми, разбираш ли? Бях само на тринайсет и все плачех, и плачех. Толкова силно, че смятах, че ще умра. Не знаеш какво е да си съвсем сама в непозната страна, без семейството си.

— Може и да имам някаква представа — отвърна тихо Лус.

Офелия се преви и потърка разсеяно гърба си.

— Леля ми няма съпруг и деца и се отнасяше добре с мен. Поне се опитваше. Но не беше лесно. Трябваше да ходя на училище, а после се връщах и работех в градинския център, където работеше и тя. Когато бях в гимназията, леля си намери нов приятел. — Присви с огорчение устни при спомена. — Той пиеше много и искаше да го наричам чичо. Сякаш ми беше такъв! Не беше добър човек и аз започнах да не се прибирам вкъщи. Излизах с лоша компания и си развалих успеха. Вече не беше добре да се живее там. Просто исках да се махна. Исках да се върна в Мексико. Липсваха ми мама и татко, и двете ми сестри. Те бяха семейство. А аз къде бях?

Отпусна ръка и приглади престилката си.

— Затова ще се омъжа за Анхел. Той е всичко, което имам. Знам, че може да не е най-красивият мъж и че става ужасен, когато се напие, но е баща на бебето ми и ще направя каквото е необходимо, за да се получи между нас. Анхел ще се ожени за мен и ще бъде добър баща на нашето бебе. — Постави ръка на корема си. — Това е любовта — каза тя, опитвайки се да убеди по-скоро себе си, отколкото Лус.

После рязко се обърна и отиде до радиото, увеличи със замах звука и из заведението гръмна ранчеро музиката.

— Хайде, chica Това, е последният ти ден, нали?

Офелия обичаше да танцува и състоянието й изобщо не й пречеше. Вдигна ръце и започна да развява кърпата във въздуха над главата си, докато кършеше бедра и коремът й опъваше престилката. Отметна назад глава и запя думите на баладата на любимия си певец. Лус се разсмя и се присъедини, танцувайки в кръг около нея. После се наредиха една до друга и се заклатушкаха с еднакви движения, веейки кърпите си в такт с музиката. Лус си спомни как някога танцуваха заедно с Есперанса в кухнята по същия начин, докато правеха сосове или миеха чинии, кикотейки се като малки момичета.

— Ей, да не полудяхте? — мистър Кордеро надвика певеца. Излезе от задната стаичка и спря радиото.

— Просто обичаме работата си толкова много, че тя ни прави щастливи — отвърна Офелия закачливо. — А и това е последният ден на Лус тук, така че трябва да й направим купон за изпращане, нали?

Готвачът махна отчаяно с ръка към нея, докато погледът му обхождаше масите, плотовете и пода на ресторанта. Постави ръце на кръста си и се усмихна, със задоволство.

— Изглежда добре — каза той.

Лус беше почистила, дори и в ъглите, които явно никога не бяха виждали метла или гъба. Мистър Кордеро приближи към нея и разпери ръце.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш? Мога да ти предложа малко по-високо заплащане.

Офелия наведе глава, очите й бяха изпълнени с надежда.

— Благодаря, оценявам предложението — отвърна Лус. — Но знаете, че трябва да изпълня обещанието пред баба си.

— Да, да, знам — каза той, кимайки с глава.

Не беше очаквал, всъщност да приеме. Подаде й плик с пари. После, поглеждайки през рамо, за да се увери, че никой не го подслушва, каза с по-тих глас:

— Дал съм ти малко повече, за твоето пътуване. Да ти кажа честно, иска ми се да дойда с теб.

Видя, че тя се готви да изпротестира, и побутна плика към нея.

— Не, не, настоявам да ги вземеш. Вземи ги! Приеми го като дар за твоята Абуела, става ли?

Лус се усмихна и прегърна силно мистър Кордеро. Това го изненада и той непохватно я потупа по раменете.

— Благодаря ви, мистър Кордеро.

— Пиши ми, как е минало, става ли? Прати някоя картичка. Не тези имейли. Или може да звъннеш на Офелия. А ако имаш време, моля те, потърси семейството ми. Пъхнал съм вътре едно писъмце до майка ми. Можеш ли да видиш, как е?

— Ще го направя. Yo prometo — добави Лус. Вече беше почнала да се отпуска с испанския.

— Тръгвай тогава. Вземи колата си, преди гаражът да е затворил. И ако си търсиш работа, когато се върнеш, обади ми се.

Лус му благодари още веднъж. Отиде да прегърне Офелия и й прошепна в ухото:

— Довиждане, приятелко моя. Ще се върна да видя твоето бамбино.

Очите на Офелия бяха пълни със сълзи, когато я прегърна силно.

— Гледай да го направиш!

Лус огледа за последно ресторанта, хвърли мръсната си престилка в коша, грабна един ментов бонбон от купичката до касата и отвори вратата.

— Довиждане!

Малката камбанка, над вратата дрънна, когато излезе. Лус се отправи към гаража на мистър Вера, за да си прибере колата. Той й взе цената, която беше казал в началото. Тя извади двайсетдоларовите банкноти и ги разпръсна по плота. Беше свикнала да плаща сметки и да вижда как по-голямата част от скромната й заплата изчезва за секунди. Но я заболя, че трябваше да плати толкова много за поправката на една кола. Механикът й благодари, после й каза, че старият фолксваген е в достатъчно добро състояние, за да измине още стотина хиляди километра.

— Или пък не… — добави с крива усмивка.

Лус изпита истинско чувство на любов при вида на старата оранжева кола, която я чакаше измита и лъсната на паркинга. Когато завъртя ключа, Ел Торо изръмжа, нетърпелив да поеме на път. Хубав звук.

— Благодаря ви! — провикна се тя към мистър Вера. После хвърли последен поглед към стенописа на Девата и каза: — Благодаря и на теб, абуела.

Беше си мислила, че ако колата й се повреди по пътя, това ще бъде най-лошото нещо, което може да й се случи. Тази непланирана спирка обаче й вдъхна нови, неподозирани сили. Вместо да се върне обратно, да се прибере у дома и да остави Съли да реши проблема, тя се беше справила напълно сама. Откри, че непознатите могат да бъдат мили и че от всяка работа може да се научи нещо. Но най-вече откри у себе си нова самоувереност.

Извади пътните си карти от чантата и ги разтвори на седалката до себе си. Смяташе да остане и тази нощ в пансиона, после рано сутринта, при изгрев-слънце, да тръгне на път, за да стигне навреме. Пътуването й започваше наново!

За нещастие, ремонтът не беше повлиял на скоростта, която колата можеше да развива. Двигателят ръмжеше силно, но фолксвагенът напредваше все така бавно по страничната улица.

— Няма проблем, Ел Торо — каза тя и потупа таблото пред себе си с нежност. — Бавно, но сигурно ме устройва. Ще се получи. Ще те зареждам редовно с бензин и обещавам, да не те пришпорвам прекалено, ако ти обещаеш, да не се разваляш отново. Става ли?

 

 

През нощта Лус се събуди от звъна на мобилния си телефон. Надигна се на лакти и се огледа неориентирано из тъмната стая. Телефонът й звънна отново и този път, вече почти разбудена, тя се протегна и го взе от нощната си масичка, мислейки, че е Съли.

— Ало?

— Лус? — гласът беше приглушен и напрегнат. — Извинявай, че те безпокоя. Но няма на кого другиго да се обадя!

— Офелия?

— Да, аз съм. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? Моля те.

— Сега ли?!

— Да… Почакай! — каза тя, шепнейки.

Настана тишина, по време на която Лус седна в леглото и отметна завивката си. Сърцето й биеше силно, а нахлулият в тялото й адреналин я събуди окончателно. Седеше в леглото и стискаше телефона, напрегната и в очакване.

— Моля те, ела — чу се отново шепотът на Офелия. — Ще те чакам на стълбището. Не звъни. Побързай!

— Идвам веднага.

Лус светна нощната си лампа. Дънките й, една чиста тениска и якето й бяха метнати на стола. Облече се бързо. Докато обуваше ботушите си, хвърли поглед към малкия будилник до леглото. Беше почти три сутринта. Какво ли беше станало с Офелия, зачуди се тя. После грабна куфара си и кутията с пепелта на баба си. Всички спяха, така че слезе на пръсти по стъпалата и остави плик с пари и бележка на бюрото на Сюзан. Затвори вратата внимателно зад себе си.

Навън градът още спеше. Въздухът беше студен и влажен, мъглив. Лус знаеше, че е опасно да бъде сама по това време на нощта в тази част на града. Потрепери и вдигна ципа на якето си, като оглеждаше улицата. Светофарът светна зелено и две коли преминаха. Един седан забави хода си, докато минаваше покрай сградата. С ъгълчето на окото си тя видя как шофьорът я оглежда. Отвътре се носеше приглушена музика, а лицето на човека беше покрито от кълбета цигарен дим. Лус се приведе леко, пъхна ключовете си между пръстите на ръката си, както някой някога й беше казал, да прави, за самозащита, и тръгна уверено по тротоара към колата си, която беше паркирана малко по-надолу по улицата.

Качи се вътре и заключи вратите, без да се бави. Вдигна глава и видя, че същият седан минава отново по улицата. Двигателят на Ел Торо се събуди за живот и тя подкара максимално бързо. Когато стигна до апартамента на Офелия, паркира напряко на бордюра отпред и се наведе, за да погледне през страничния прозорец. Миг по-късно вратата се отвори и бременната й нова приятелка излезе, облечена в изумруденозелено палто, с малка пътна чанта в ръка. Нещо в начина, по който се навеждаше и се подпираше на перилото на стълбището накара Лус да излезе от колата и да изтича да й помогне. Когато приближи, Офелия вдигна глава. На бледата жълтеникава светлина, идваща от сградата, Лус видя лицето й и ахна. Лявото й око беше разкървавено и подуто, огромна синина се спускаше по цялата й буза, а устната й беше разцепена. Сграбчи я за рамото.

— Кучи син!

— Хайде, да вървим! — прошепна припряно Офелия и я побутна, останала без дъх.

Тя продължи да се спуска по стъпалата, бавно, правейки с мъка стъпка след стъпка, но въпреки болката изглеждаше изпълнена с решителност.

Когато стигнаха до колата, Лус побърза да й отвори вратата.

— Дай ми чантата си.

Момичето й я подаде, после застина на място и обърна глава паникьосано назад.

— Чакай! Къде е Серена?

— Кой?

— Кучето ми! О, Dios, божичко, божичко — проплака тя. — Беше точно зад мен! Трябва да се върна да я взема. — Обърна се и започна бавно да се качва по стъпалата.

Лус я хвана за ръката.

— Какво правиш? Не можеш да се върнеш там. Да се махаме от тук!

Офелия издърпа ръката си.

— Остави ме! Тя е в коридора. Трябва само да отворя вратата.

— Къде е Анхел?

— Припадна. Но когато се събуди, ще я убие. Знам, че ще го направи. За да ми отмъсти.

Лус мълчаливо въздъхна.

— Добре! Аз ще ти я доведа.

Но се ужасяваше от мисълта, че ще влезе в къщата, при мъртвопияния Анхел.

— Сигурна ли си, че няма да се събуди?

— Да! Ето, вземи.

Офелия бръкна в джоба на широкото си палто и извади връзка с ключове. Те издрънкаха шумно в тихата нощ.

Лус сграбчи връзката и обви пръсти около нея, за да заглуши звука.

— Остави чантата и влизай в колата. Ей сега се връщам. — Тръгна нагоре, но после се спря. — Какво е кучето ти?

— Чихуахуа. Не хапе.

— О, добре — каза тя и въздъхна с облекчение. Поне не беше питбул.

Качи се по стъпалата, отключи вратата и я отвори бавно, очаквайки кучето да се нахвърли върху нея. Или по-лошо, Анхел…

Но коридорът беше празен. Разтвори вратата по-широко, присвивайки очи към тъмното антре. Какво беше името на кучето? Сали? Сви устни и започна да издава приканващи звуци.

— Тук, Сали — провикна се тихичко тя. — Хайде, момичето ми!

Чу приглушено ръмжене някъде навътре в мрака. Пристъпи плахо из неосветения коридор. Беше влажен и изпълнен с миризмата на готвено и олио. Направи още една крачка напред и чу тътрене и затваряне на врата зад себе си. За секунда се озова сред непрогледен мрак. Сърцето й заби бясно.

— Сали, ела! — прошепна Лус.

Звукът от нокти, тракащи по стъпалата нагоре, я накараха да изскърца нервно със зъби. Хвана се за перилата на стълбището и започна да се изкачва като сляпа жена. С всяка стъпка нагоре ръмженето ставаше по-силно. Когато стигна до третия етаж, видя нещо свито пред вратата на един апартамент.

— Хайде, Сали. Всичко е наред, няма да те нараня, малък плъх такъв — каза Лус с възможно най-сладкия си тон.

Но чихуахуато нямаше никакво желание да има нищо общо с нея. Сви се надолу към земята, повдигна една лапа и оголи зъбите си, ръмжейки все по-високо. Лус направи крачка напред. Това беше прекалено за обезумялото куче. То избухна в писклив, неспирен лай. Момичето ужасено застина на място. Анхел сигурно беше мъртъв, щом не чуваше това. За да я опровергае, от вътрешността на апартамента се чу силен звук, като от падане на стол върху пода.

— Край!

Лус се наведе, грабна кученцето с една ръка, а с другата се хвана за перилото. Затича се по стъпалата колкото можеше по-бързо. Токовете на ботушите й отекваха силно из тесния коридор, но вече не й пукаше. Когато стигна до първия етаж, чу гласа на Анхел, който викаше сънливо някъде отгоре:

— Кой е там? Офелия?

Лус блъсна предната врата и изхвърча навън, мъкнейки кучето, което се опитваше да избяга от нея. Със свободната си ръка вдигна чантата на Офелия и се затича към колата. Офелия й отвори, Лус метна кучето в скута й и тресна рязко вратата. После изтича до багажника, хвърли вътре пътната чанта и натисна с все сила, за да я натъпче в малкото пространство.

Внезапно вратата на къщата се отвори, Анхел се появи отпред и застана с леко разперени ръце, поклащайки се на токовете на обувките си и взирайки се около себе си с пиянско объркване. Направи няколко крачки напред, докато се опитваше да се сети коя е тя. После забеляза Офелия в колата.

— Хей! — изрева той. — Къде си мислиш, че отиваш? Излизай от колата!

Слезе на долното стъпало, а входната врата се тръшна, зад него, което го ядоса още повече. Вдигна юмрука си.

— Не ме карай да слизам долу и да те измъквам от там!

— Тръгвай! Тръгвай! — пищеше ужасено Офелия.

Лус стисна устни, грабна щангата, която държеше в багажника, и я вдигна високо над главата си.

— Стой на място! — изкрещя гневно тя. — Чу ли ме? Не се приближавай до нея или ще извикам ченгетата!

Анхел отстъпи назад. Олюля се, изгуби равновесие и се строполи на стълбището.

Лус затвори капака на багажника и изтича, за да влезе в колата. Хвърли щангата на задната седалка. Ръцете й трепереха толкова силно, че не успяваше да извади ключа от джоба на дънките си, за да запали двигателя. До нея Офелия беше прегърнала треперещото кученце в скута си. Очите й бяха вперени в пияния мъж, който се опитваше да се изправи на крака.

— Побързай! Заключи колата! — извика тя.

Лус най-накрая успя да пъхне ключа в стартера и го завъртя. Двигателят изръмжа, но не запали.

— Не, не, не сега!

Опита отново. Моторът се напъна отново, по-слабо. Анхел слизаше по стъпалата, крещейки нещо на испански.

— Давай, давай… — Офелия скимтеше до нея и се олюляваше напред-назад в някакъв транс.

Лус натисна педала за газта два пъти, ръцете й стискаха силно волана. Подскочи стреснато, когато нещо изтропа върху покрива на колата.

Изви глава и видя тромавата мъжка фигура до вратата от нейната страна на колата, мускулите му се напрягаха, докато дърпаше дръжката с една ръка, а с другата удряше по покрива и крещеше мръсотии в пиянски делириум. Малкото куче направо полудя, лаеше и подскачаше от скута на Офелия на пода и обратно. Бременното момиче пищеше и викаше нещо на испански.

Времето спря. Лус мислеше, само за едно: Това ли е краят на пътуването ми? Ще бъда пребита, от някакъв пиян задник?

— По дяволите, не! — каза тя и стисна ключа отново. Натисна педала с цялата си сила, завъртя ключа. — Хайде, хайде…

Никога не беше чувала по-сладък звук от шума на двигателя и в този миг сърцето й се закле във вечна вярност на Ел Торо. Даде газ и потегли бясно, въпреки че Анхел все още се държеше за дръжката. До нея Офелия крещеше истерично:

— Sabes que? Ya me voy!^[1]

Когато беше изминала двайсетина метра надолу по улицата, Лус погледна в огледалото за обратно виждане. Анхел размахваше ръце като птица, която се кани да полети, опитвайки се да запази равновесие, но не успя и падна по лице на земята.

Победоносна усмивка озари лицето й, докато завиваше, зад ъгъла.