Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (6)

Четири

В света на пеперудите, няма нещо, което може да се сравни с миграцията на пеперудите монарх от Северна Америка. Тяхната миграция, е по-скоро от типа, който може да очаквате от птиците или китовете. За разлика от тях обаче при пеперудите монарх, на следващата есен на юг не се завръщат същите екземпляри — както става при птиците и животните, които обикалят света, — а техните прапраправнуци.

Лус огледа за последно, тихата къща. Беше дала ключ на Съли, който обеща да полива цветята. Мисис Родригес, щеше да хвърля, по едно око за неканени гости. Погали с пръсти меката, протъркана кожа на портмонето на Есперанса. Имаше почти хиляда долара, от лични спестявания плюс още четиристотин и малко, от баба си. Трябваше да стигнат.

Обърна се и се озова, с лице, към тъмнорозовото небе, на залязващото слънце. Внезапно излезлият студен вятър разнасяше опадалите листа, по улицата, а едно празно канче от кока-кола се търкаляше шумно по асфалта. Тя обичаше това време на годината, с променящите се цветове и аромата на узрели плодове във въздуха. В Уисконсин, зимите бяха прекалено сурови, а летата — прекалено горещи. Есента беше сезонът, който пробуждаше носталгия в хората и предизвикваше размисли. Лус въздъхна, от тежестта на всички промени, които беше изживяла през изминалата седмица. Запита се, дали и в следващите години щеше да обича все така този сезон, който беше променил коренно живота й, или щеше да го намрази завинаги и да го свързва, само със смъртта.

Намести по-добре, под мишницата си простичката картонена кутия, в която беше пепелта на баба й. Все още й беше трудно да повярва, че всички кости, плът, форми и цветове — всичко, което някога беше нейната абуела — се намираше в тази малка кутия. Част от нея чувстваше, че тук няма нищо истински ценно, свързано с Есперанса. Душата й си беше отишла.

И все пак… Премести едната си ръка, за да затвори по-добре капака. По някакъв странен, неопределен начин усещаше, че духът на баба й продължаваше да бъде тук, в пепелта й.

Фолксвагенът беше паркиран, на обикновеното си място, до бордюра. За щастие огромният червен седан, който понякога го приклещваше като сардина в консерва, си беше тръгнал, така че можеше спокойно да натовари куфара си в багажника. Постави внимателно кутията с тленните останки на задната седалка и я закрепи с възглавница.

Носеше, само един куфар, пълен с няколко чифта дънки, няколко пуловера, дебели чорапи, за катеренето в планината, няколко летни рокли и дъждобран. Беше облякла любимото си кафяво яке, от рипсено кадифе. В последния момент метна в багажа за всеки случай и презряната черна рокля и обувките, които си купи специално за погребението. На предната седалка до себе си, на една ръка разстояние, постави пътните карти, на баба си на Мексико и на Щатите, с оцветения в жълто маршрут, тефтера й с адресите, бутилки с вода, торбичка с ядки и мобилния си телефон. Най-накрая порови в джоба на якето си и извади оттам молитвената броеница на Есперанса. Целуна разпятието и я закачи на огледалото за обратно виждане.

Всичко беше готово. Пое си дълбоко дъх и усети, как вълнението пулсира във вените й. Погледна надолу по улицата, потрепвайки нервно с крак. Къде беше Съли?

Няколко минути по-късно, видя познатия сребрист пикап, как завива зад ъгъла и се задава, с бавно ръмжене по нейната тиха, бледо осветена улица. Гумите изсвириха, докато Съли маневрираше, на единственото свободно място на бордюра, по случайност, точно пред нейната къща. Каросерията на пикапа му, се подаваше значително на улицата, но той не си направи труда, да паркира по-добре и излезе от колата. Когато преди два дни, Лус му каза, за плана си, да замине с колата за Тексас, той първо се шокира, после се ядоса и най-накрая — когато я изслуша и осъзна причините й — я подкрепи. Разрошената му коса, небръснатото лице и зачервените, от безсъние очи говореха сами за нощта, която двамата бяха прекарали. Почти през цялото време говореха, правеха любов, после отново говореха. Лус си пое дълбоко дъх, спомняйки си усещането, от допира на неговата кожа до нейната, звука на пресипналия му сънлив глас, до ухото й.

— Лус, помисли си пак. Почакай малко, за да мога и аз да дойда с теб — каза й той. — Може би следващия месец. Два, най-много.

В този момент Лус разбра, как се бе почувствала баба й, когато й каза да изчакат до пролетта, с пътуването. Но за разлика от нея тя имаше конкретна причина, която да изтъкне на Съли, като аргумент, защо следващият месец е прекалено късно.

— Трябва да тръгна сега, Съли. Знам, че звучи налудничаво, но за мен има смисъл. — Затаи дъх и го погледна, право в очите. — В Мексико, в Деня на мъртвите, семействата в нашето село, се събират заедно, за да посрещнат пеперудите монарх, когато се завръщат в планините. Ние вярваме, че пеперудите са душите на наскоро починалите ни близки.

Той я изгледа изненадано, когато тя употреби думата „ние“.

— Спомняш ли си, какво ти казах, за пеперудата, която се появи, след смъртта на баба? — попита го Лус. — Предишната нощ, се бях помолила на абуела, да ми даде някакъв знак, какво трябва да направя. Вярвам, знам, че тази пеперуда, беше моят знак. Денят на мъртвите, се чества на първи ноември. — Млъкна за миг, предусещайки отговора му. — Трябва да съм там, за да посрещна баба си, когато се завърне, в своето село.

Съли потри длани, в лицето си, сякаш се събуждаше от някакъв лош сън. Когато отпусна ръце, тя видя примирението, в очите му.

— Само помни, че рискуваш всичко, което имаме. Не само своя живот, но и моя.

Събудиха се рано и Лус беше благодарна, че той не повдигна повече въпрос за това, не изрази никакво друго безпокойство, въпреки че със сигурност се тревожеше, за много неща. Сега го наблюдаваше, как се приближава, с бърза крачка, с чаша кафе и кесийка с понички в ръка.

— Карах възможно най-бързо, но в кафенето имаше опашка — каза той и й подаде чашата с топло кафе.

Тя махна капачката и вдиша силния му аромат, преди да отпие от него.

— Ммм, мирише толкова хубаво. Имах нужда, от това. Ти си истински ангел благодетел.

— Не искам да заспиш, на волана.

— Няма такъв шанс. Имам много енергия. Освен това Ел Торо ще се грижи добре за мен.

— Ел Торо?

— Кръстих така колата. Означава „Бика“. — Засмя се. — Реших, че тази малка количка, има нужда, от всякакъв вид окуражаване.

— Да, права си — отвърна Съли със смях, после се протегна и потупа капака на колата. — Ще се грижиш добре за моето момиче, нали? А ти — посочи с пръст към нея — не прави нищо рисковано. Просто следвай картата и ми се обади, ако имаш някакви проблеми.

Лус се запита, защо мъжете обичат да звучат като мачовци, толкова сурови и твърди, в такива нежни моменти — като горила, която се бие по гърдите. Усмихна се, защото всъщност, беше много мило.

— Ще внимавам. Обещавам.

Съли й подаде поничките.

— Вземи, за да имаш сили.

— Не, не, запази ги за себе си. Прекалено съм развълнувана, за да ям.

— Вземи ги — каза той настоятелно. — По пътя ще огладнееш.

Тя взе кесийката, защото знаеше, че това ще го накара да се почувства по-спокоен.

— Е, по-добре да тръгвам, за да избегна задръстването.

Той я съпроводи до колата и изчака, докато тя наместваше вътре кафето, поничките и чантата си. Когато се изправи отново, Съли я прегърна силно. Хвана нежно лицето й, с големите си шепи и отпусна глава върху нейната.

— Обади ми се, ако имаш някакъв проблем — прошепна с пресипнал глас. Повдигна лицето й към него и я изгледа настоятелно. — Където и да си. Никое място няма да бъде прекалено далече, за да дойда при теб.

— Добре.

— Ще бъда тук и ще чакам, да се върнеш.

Целуна я, с настървеност, която разкри, цялото насъбрало се притеснение в него. Тя му отвърна със същата страст, попивайки силата му. Влезе в колата, той затвори вратата, като провери ключалката, в желанието си за последно да се погрижи за сигурността й. Лус почувства как в стомаха й запърхват всичките милиони пеперуди, които поемаха, на същото това пътешествие на юг. Запали двигателя и потупа таблото, когато то се събуди за живот. Превключи скоростите и хвърли последен поглед, преди да потегли, към кафявата къщурка, с яркосиня врата и перваз, в същия цвят. Съли се качи на тротоара и повдигна ръка, за да й помаха безмълвно. Тя натисна клаксона. Звукът беше забавен, носово бибипкане, което накара съседската котка, да скочи от верандата, а Съли да поклати глава с крива усмивка.

Лус извърна поглед, от огледалото за обратно виждане, към пътя пред себе си.

— Добре, абуела — каза тя. — Ще направя каквото искаше. Сега сме само двете. — Пое си дълбоко дъх и натисна газта. — Да тръгваме.

Когато Лус беше малка, се натъжаваше всяка есен, щом пеперудите монарх започваха да напускат градината им и да поемат на юг. Баба й я прегръщаше през раменете и й обясняваше, че това е естественият ход на живота — когато растенията, с които се хранят, изчезнат и слънчевата светлина намалее, тези пеперуди изоставят дома си и се запътват към далечно място, където никога преди това не са били.

Какъв кураж, нали? Това прави монархът толкова различна, от другите видове пеперуди. Притежават изключително силен характер. Такава решителност. Хората се чудят, откъде ли знаят пътя? Това е загадка! Но, querida, знаеш ли какво си мисля? Мисля, че пеперудите се вслушват в зова на богинята. Шочикетцал вика всички пеперуди, за да я последват, към светлината.

Лус си спомни тези думи, в началото на своето пътуване от обикновения, работнически квартал, в северната част на Съединените щати, към странните гори в планините на Мексико. Каза си, че ще следва светлината.

Докато караше през Милуоки, вдишваше опияняващите ухания, от различните части на този град, приличащ донякъде на европейски — хляб от италианската пекарна, какао от шоколадовата фабрика и острата миризма на хмел от пивоварната. Винаги беше обичала града на езерото, в който беше израсла. Но никога досега, не беше правила нещо авантюристично в живота си. Сети се, за майка си, която беше тръгнала просто ей така, със своя германски любовник. Божичко, сигурно тогава е било направо скандално, помисли си тя. Това единствено решение, беше променило живота на Марипоса и на Есперанса. Колко ли още животи всъщност, бяха засегнати? На Мария? На Маноло? Спомни си, как баба й я беше предупредила, за импулсивността, но Лус не смяташе, че това, което правеше днес, беше импулсивност, независимо, на какво мнение беше Съли. Тя вярваше, че изпълнява важно обещание.

Огледа скромната вътрешност на фолксвагена „Бръмбар“. Всичко, в това тясно пространство — протритите седалки, металното табло, това, което беше останало, от постелките — беше в тъмносиво, в цвета на гранита. Радиото не работеше, нито климатикът, но след обстойния преглед, Съли беше заявил, че малката количка е в добро състояние.

Излезе от Милуоки и тръгна по шосе I-94, покрай Расин, после покрай Кеноша на път към Чикаго. Двигателят се опитваше, да поддържа скоростта на колите, които я подминаваха, Лус пришпорваше малкия бръмбар, колкото можеше, но той бръмчеше шумно, с максималните си деветдесет километра в час. Усещаше странната смесена миризма на бензин и гума, която изхвърляше колата — не лоша, просто нейна си, като напълно уникален парфюм. Подсмихна се на чудатостите на Ел Торо и изпита пристъп на вълнение от началото на това епично пътешествие.

Минаваше, покрай ферми, с пасящи крави, увеселителен парк с впечатляващо влакче и декари, с просторни ниви. Час по-късно, нивите започнаха да се срещат все по-рядко и скоро се появиха, наблъсканите една до друга къщи, търговските центрове и бизнес комплекси. С приближаването до Чикаго, пътните ленти се удвоиха и движението стана по-затруднено. Повдигната върху висок насип влакова линия, минаваше покрай шосето и от релсите излизаха искри. Постоянно се чуваха гневни клаксони, очевидно отправени към жалкото фолксвагенче, и хората го изпреварваха и засичаха, без предупреждение.

Лус не беше свикнала, с такъв трафик и сърцето й биеше лудо, докато си проправяше път, из градския център, ограден с небостъргачи и стени от цимент. Пое си дъх с облекчение, когато излезе на околовръстната магистрала, и точно тогава усети, че колата губи мощност. Погледна към таблото и видя, как скоростта слиза под осемдесет километра в час и надолу, но не знаеше, какво да направи.

Сърцето й щеше да се пръсне, даде мигач и започна да търси паникьосано, за място, където да отбие. Пое, по първата отбивка, която видя, и се насочи към лентата за излизане, сподиряна от цял хор гневни клаксони. Ел Торо закуцука към изхода, като ранен бик. Лус стискаше волана толкова силно, че кокалчетата й побеляха, докато се накланяше напред и оглеждаше улиците, за бензиностанция.

Районът наоколо, беше съмнителен, с мръсни тухлени сгради и табели за заложни къщи, клонове на „Уестърн Юниън“ и магазини за алкохол. Повечето прозорци на нивото на улицата, бяха с железни решетки. Моля те, Господи, нека не закъсвам тук, молеше се тя. Малко по-надолу, по улицата видя, прозорци без решетки и вместо заложни къщи, имаше малки магазинчета и бакалии с табели, изписани на испански. Пръстите й отпуснаха хватката си, около волана.

— Благодаря ти, Господи — възкликна тя, когато забеляза скромен гараж, с ярък червен надпис, рекламиращ ремонт на автомобили.

Лус паркира отпред и изгаси двигателя. Ел Торо потръпна, като в предсмъртна агония, а тя облегна глава на кормилото и направо изхлипа от облекчение. Един механик се приближи и я поздрави, докато триеше ръцете си, в мръсен парцал. Беше възрастен, жилав мъж, небръснат и облечен, в изцапана с масло работна униформа. Но когато се усмихна, цялото му лице грейна. Представи се, като собственика, мистър Вера. Изслуша обясненията й, после се засмя, което я накара, още повече да се отпусне.

— Дошла си на правилното място. Познавам тези стари машини. Ще погледна веднага.

Лус седна, на ръба на вдлъбнатия метален стол, в тясната стаичка, която служеше за чакалня. Стаята беше пропита с масло — старите списания, аксесоарите за коли, дори ядките в машината. Как беше възможно да й се случи, запита се тя и отпусна глава в ръцете си. Само два часа, от нейното епично пътешествие и вече имаше проблеми с колата. Как щеше да стигне до Сан Антонио, да не говорим за Мексико, ако не можеше да излезе от окръг Кук? Бръкна в чантата си, извади мобилния си телефон и започна да набира номера на Съли. Беше като автоматичен рефлекс. После спря. Спомни си дългия спор, който бяха водили предишната нощ, за това, дали колата е достатъчно безопасна, за да мине с нея през цялата страна. Затова ли беше настоявала толкова много, че може сама да се грижи за себе си, запита се тя. Една от целите на това пътуване беше, да открие вътрешната си смелост. Да се научи самостоятелно да взема решения. Нима искаше толкова бързо да докаже, че е сгрешила? Наистина ли имаше нужда, да бъде спасявана? Рязко затвори телефона си, после го прибра отново в чантата си и си обеща, да не се обажда за помощ, при всяка малка пречка. След половин час, механикът дойде при нея.

— Е, имам добра и лоша новина — започна той.

Лус потръпна. Мразеше този вид начало, защото всъщност, винаги означаваше, че новините са лоши.

— Добрата новина е, че проблемът не е сериозен и частта, която ще сменя, няма да ти струва много. Ще ти взема, само за работата. Лошата е, че я нямам в склада. Мога да я поръчам, но няма да ми я доставят, поне до утре.

— До утре?

— Може би. Може да отнеме и два-три дни. Позвъних на разни места, но никой от колегите наблизо я няма.

— Но… Не мога да остана тук, толкова време!

Възрастният мъж изтри отново ръцете си, в някакво старо, оръфано парче плат.

— Можеш да пообиколиш наоколо, но с тази твоя стара кола… — Сви рамене, което беше достатъчно ясен знак за мнението му, че едва ли ще получи някъде друг отговор.

Лус почувства, че кръвта се отдръпва от лицето й и си пое няколко пъти дълбоко дъх. Трябваше да остане тук, два-три дни, заради колата си? Хотелските стаи бяха прекалено скъпи в града. От друга страна, какъв избор имаше — освен да вдигне телефона и да се обади на Съли? Запъти се с отмалели крака към фолксвагена. Измъкна куфара от багажника, после взе кутията с праха на баба си, от задната седалка. Раменете й бяха натежали, от тревога и разочарование, имаше чувството, че носи на гръб, още един багаж, който я дърпаше надолу. Огледа се наоколо напълно отчаяна. В сърцето си почувства, как предишното й вълнение и решителност я напускат.