Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (7)

Пет

Гъсениците на пеперудите монарх, ядат само листата на растението млечка, познато и като асклепий. Възрастните пеперуди пият нектар, от цветовете на растението с помощта на смукателна тръбичка, която прилича на сламка и се нарича proboscis. Когато не я използват, я прибират под главата си.

Лус се чувстваше малка и незначителна, сред потискащите размери на сградите в големия град. И беше толкова шумно! Тя потъна, сред оглушителните звуци на ръмжащите двигатели, на сирените на пожарните, на крещящите гласове и вездесъщите клаксони, на колите.

Тръгна по улицата, с куфара в ръка и кутията с пепелта на баба си, под мишница. Мистър Вера й беше казал, че няколко пресечки по-надолу, ще стигне до спирка на автобус, с който може да отиде до гарата, а оттам, можеше да си вземе влак, обратно до Милуоки. Това беше най-логичният вариант, за момента, въпреки че й приличаше на бягство — сякаш се прибираше у дома, с подвита опашка. Зави зад ъгъла и спря. Точно пред нея, извисяваща се над каменната стена на гаража, имаше огромна, цветна рисунка на Девата от Гуаделупе.

Лус зяпна, с широко отворена уста. Не знаеше, дали да се смее, или да плаче.

Стенописът беше великолепен. Дева Мария беше изключително бляскава, обвита в сияйна златиста аура, която стигаше чак до земята. Златни звезди изпъстряха дрехата й, улавяха слънчевата светлина и блещукаха.

Есперанса палеше свещ, всяка нощ, пред образа на Девата от Гуаделупе, за да си каже молитвите. Често обясняваше на внучката си, че мексиканците, почитат повече този образ, отколкото националния си флаг.

— Това е знак — прошепна си, сама на себе си Лус и стисна по-силно кутията с пепелта, на баба си до гърдите си.

Опита се да си представи, как би постъпила тя, в този момент. Или пък майка й. Те нямаше да спрат. Нито пеперудата монарх, щеше да се върне назад, при първото препятствие. Трябваше да има вяра. Но просто за всеки случай, се прекръсти.

Лус мина няколко пресечки, но не намери никаква автобусна спирка. Няколко мъже, с разкопчани ризи се бяха облегнали на черна желязна ограда и я проследиха с поглед, но тя не им обърна внимание, мина на другия тротоар и тръгна, след две жени, които бутаха детски колички, навели една към друга глави и потънали в разговор. После, като неочакван подарък, видя пред себе си малка такерия. Пред вратата имаше голяма керамична саксия, с прекрасно растение, с червени и жълти цветове, а над нея се поклащаше леко табела, с цветна рисунка на игуана. С неравни букви, беше написано името на заведението — „El Iguana“. Спомни си, как Есперанса винаги й казваше, че човек не може да мисли добре на празен стомах.

— Идеално — прошепна си отново тя.

Още при първата стъпка вътре я зашемети миризмата на чили, царевица и подправки, която познаваше така добре от кухнята на баба си. От радиото дори се носеше същата мексиканска музика в стил ранчеро. На дългата стена отляво имаше светъл, леко наивен стенопис на планинско село в Мексико със селяни, копаещи земята, жени, които перяха в голяма цистерна, и деца, играещи си с куче. На няколко места из въздуха на паното, прелитаха пеперуди монарх.

Още по-успокоена, Лус застана на дългата опашка от чакащи. Зад барплота с бърза крачка подтичваше млада жена и се опитваше да записва поръчките, които клиентите й крещяха от всички страни. Гъстата й, къдрава коса беше хлабаво прихваната на гърба с розов ластик. Макар че беше в напреднала бременност, тя успяваше да изпълни поръчките и да реагира на заяжданията на хората с комбинация от нахакано и дръзко отношение и язвително чувство за хумор.

Един поглед към вътрешността на кухнята и Лус разбра, защо малкото заведение беше толкова популярно. Така в нейните представи изглеждаха такериите в Мексико. Черната желязна скара беше заобиколена от кошници, от които се подаваха зелените глави на зелки, големи жълти и оранжеви чушки и вечното авокадо. До тях имаше подноси с нарязани на тънко лук, домати и говеждо месо. Готвачът беше едър мъж, стоящ широко разкрачен над димящата скара с оръфана, мазна престилка, увита два пъти около шкембето му. Но завиваше тортилите с финеса на матадор.

Устата й се изпълни със слюнка и тя се сети за неотворения плик с понички в колата. Откакто Есперанса беше починала, вече цяла седмица, нямаше никакъв апетит за ядене, но гледайки цялата тази храна, сега внезапно осъзна, че направо е озверяла от глад. Повечето хора на опашката пред нея си вземаха поръчките за вкъщи, така че тя имаше късмет и си намери маса, в задната част на ресторанта.

Нямаше представа, в коя част на града се намираше, но погълната от познатите миризми и звуци на своето мексиканско наследство, веднага се почувства някак странно като у дома си. Вкъщи никога не искаше да говори на испански език, но сега той й беше истинско утешение. Ядеше бавно, не бързаше да взема решение. Обедната навалица вече беше свършила. В такерията бяха останали само неколцина клиенти. Лус пиеше содата си със сламка и разсъждаваше върху вариантите пред себе си, които в момента май бяха само два — да се обади на Съли веднага или да се обади на Съли, след като му свърши работното време.

— Ей, госпожице?

Лус погледна към девойката зад тезгяха, която я викаше с леко отегчен тон. Тя бършеше веждите си с една ръка, а с пръстите на другата, потропваше по плота. Няколко къдрави кичура коса бяха избягали от дебелата конска опашка и от розовите пластмасови шноли отпред на бретона й и се виеха свободно, около зачервеното й лице. Бадемовите й очи, около които имаше кръгове от умора, се взираха съсредоточено в Лус.

— Да не си глуха, а? Госпожице? — провикна се тя отново. — Искаш ли нещо друго? Ако не искаш, ще поседна за малко. Краката вече не ме държат.

Готвачът извърна глава от печката и се обади с груб глас:

— Ей, кво става? Не съм ти казал, че можеш да си вземаш почивка. Ако си приключила с клиентите, ела да почистиш.

— О, хайде стига, мистър Кордеро — отвърна момичето почти хленчейки. — Ако не си взема почивка, ще родя това бебе ей тука на пода.

Мистър Кордеро я изгледа свирепо. Кожата на лицето му беше изпъстрена с белези от тежко акне, а късата му коса беше стоманено-сива.

— Все така казваш. Това бебе няма да дойде на бял свят поне още един месец.

— Не знам… Имам едни особени болки… — Момичето потърка гърба си многозначително.

Мистър Кордеро махна примирено с ръка във въздуха.

— Добре де, върви. Почини си. Аз ще почистя тук, само се шегувах.

Лус улови почти незабележимата усмивка, която се появи на пълните устни на момичето. После то се провикна към нея, кимайки с брадичка.

— Е, ще искаш ли още нещо или не?

Тя поклати глава. Мислеше си за една плодова пита, но не посмя да помоли бременното момиче, да й донесе нещо друго.

Наблюдаваше, как младата жена протяга ръце, зад гърба си и развързва връзките на престилката си. Отдолу беше облечена, с плътно прилепнала, по огромния корем розова тениска. После повдигна ръка и с едно движение, освободи от ластика гъстите си кестеняви къдрици, които се разсипаха, като водопад по раменете й. Излезе иззад барплота, като все още инстинктивно потъркваше гърба си. Отпусна се на стола, край една от съседните маси.

Лус сведе очи надолу, докато си мислеше, че момичето едва ли беше много по-голямо, от нея самата. Всъщност може би беше дори по-младо, но беше по-предизвикателно с тежките кафяви сенки на очите и няколкото цветни обеци с камъчета на ушите си във формата на полумесец. Друго малко изкуствено диамантче беше забодено в сгъвката на носа й.

— В кой месец си? — попита тя, от любезност.

Момичето се преви почти на две, макар видимо да му беше неудобно, за да разтрие ходилата си.

— Някъде в осмия — отвърна то, без да поглежда към нея.

— Е, късмет.

Момичето се отпусна отново на стола и каза с подигравателен смях:

— Нямам нужда от късмет. Трябва ми чудо. Кучката Кармен просто си вдигна задника и ни напусна. Сега се налага да върша и нейната работа. Хей, Анхел каза, че щом върша работа за двама души, трябва да получавам двойно заплащане! — Последните думи ги извика на по-висок глас, за да я чуе мистър Кордеро. — Me oyes?

— Да, да, чух те — измърмори той, без да се обръща към тях.

— Ще ми се отрази добре, по-голямо заплащане, нали знаеш? Особено с това бебе! — извика тя пак. — Толкова много неща са нужни за бебетата — завъртя се на стола си, за да се намести по-добре. — Толкова са малки всички тия дрешки, обувки, шишета, а са толкова скъпи…

— Да беше помислила за това, преди да надуеш корема — провикна се мистър Кордеро през рамо.

— Че кой мисли за тия работи? Ако бях мислила, нямаше да имам корем като плажна топка.

Готвачът се обърна, с усмивка на лицето и двамата се засмяха едновременно. Когато девойката се смееше, пълните й устни разкриваха белите й здрави зъби, които дъвчеха розова дъвка. Усмивката осветяваше лицето й и беше толкова заразителна, че едва ли някой можеше да я погледне и да не се усмихне в отговор.

После се обърна рязко, видя, че Лус също се усмихва и очите й внезапно станаха напрегнати.

— Приятно ми е, аз съм Лус — протегна тя ръка напред.

Бременната девойка присви още по-подозрително очи и я погледна така, сякаш беше куче, което щеше да я ухапе.

— Не съм те виждала преди. От къде си?

Лус засрамено свали ръката си. Можеше да усети, кога не е желана. Никога не се беше налагало да й напомнят повторно, че трябва да си тръгва.

— От Милуоки съм — каза тя и започна да събира нещата в чантата си.

— На гости ли си дошла?

— Не, просто минавам от тук.

— Аха — измънка момичето с подозрение. — И накъде си тръгнала?

Лус спря да рови из чантата, за ключовете си и тъкмо се канеше да каже „Сан Антонио“, когато размисли. Какво щеше да загуби, ако споделеше, с напълно непознат човек, къде наистина иска да отиде, накъде я тегли сърцето й? Винаги е по-лесно и по-безопасно с непознати, няма никакви последици.

— Тръгнала съм към Мексико.

При тези думи подозрението изчезна в миг, от лицето на момичето, сякаш беше маска, която то слагаше, в определени случаи и вече не се налагаше да я носи.

— Наистина ли? Супер яко! Аз съм Офелия.

Готвачът се приближи към тях, триейки дланите си, в някаква кърпа.

— Ей, правилно ли чух, че си тръгнала към Мексико? — попита той с интерес. — Накъде?

— Към едно малко градче, Ангангео. В планините е — обясни Лус, макар да не очакваше, някой да го е чувал.

Мъжът обаче размаха въодушевено ръце.

— Естествено, знам къде е!

— Така ли?

— Да, аз съм от Зитакуаро. Намира се недалече от Ангангео. — Метна кърпата на рамото си, скръсти ръце на гърдите си и зае явно обичайната си разкрачена стойка. — Там съм роден. Красиво е, да знаеш. Човече, планините ми липсват. Виж ти, виж ти, кой да предположи? Роднини ли имаш там?

— Ами… да.

Той се приведе над нея.

— Как се казват? Може да ги познавам.

— О, я стига! — каза Офелия и направи гримаса. — Всички говорят такива простотии.

— Не, не, градчето е малко — сопна й се мистър Кордеро.

Лус се замисли за миг, каква е фамилията на чичо й Маноло.

Той беше син на Есперанса от първия й брак.

— Замора — отвърна тя. — Чичо ми се казва Маноло Замора.

Готвачът потърка замислено брадичката си, после сви рамене.

— Там има много хора със същата фамилия.

— Казах ти — вметна тържествуващо Офелия.

Лус забеляза, че мистър Кордеро явно не обръщаше сериозно внимание на заяжданията на Офелия, сякаш бяха част от тяхна игра.

— Семейството на баба ми е оттам — продължи тя, защото внезапно намери утеха в това, че може да говори с тези непознати хора за своята абуела. — Дошла е в Америка с първия си съпруг. В Сан Антонио. Но след като той починал, се омъжила за моя дядо, Хектор Авила, и се е върнала отново в Морелия. После, когато съм се родила, дошла в Милуоки, за да се грижи за мен. И тя беше готвачка в ресторант — добави Лус и видя, как веждите на мистър Кордеро, се извиват доволно, като две гъсеници над очите му. — Все казваше, че някой ден ще се върне там.

— Да, всички така казваме. Аз се прибирам у дома винаги, когато мога.

— Това е първото ми пътуване. Искам да отнеса пепелта й в родното й място.

Офелия потръпна леко и посочи към кутията, която стоеше на стола до Лус.

— Това тя ли е?

Лус кимна и си помисли, че момичето се държи детински, защото след думите й се отдръпна рязко, от кутията.

— Acepte mis condolencias. Моите съболезнования. Ти си добро дете, да знаеш — каза мистър Кордеро. — Не всеки би си създал такива проблеми.

— Да. Аз щях да използвам FedEx — каза Офелия.

— О, я млъкни — смъмри я готвачът, но и в неговия глас имаше смях.

— Просто казвам — опита да се оправдае момичето, — че така щеше да бъде много по-лесно.

— Ако познаваше моята абуела — отвърна Лус, преглъщайки възмущението си, — щеше да разбереш, защо го правя. Тя беше просто невероятна. И ме отгледа съвсем сама. Беше всичко за мен.

Огледа се и видя пеперудите, на рисунката на стената.

— Баба ми обичаше пеперудите монарх. Често ми разказваше истории, за това, как през есента пеперудите се завръщат в планината близо до нейното село. Искаше да ме заведе в местата, където зимуват, в техните светилища, както ги наричат хората в онзи край, за да ги видя. Постоянно си говорехме за това. Но… — Млъкна и почувства как тъгата се надига рязко в гърлото й.

Такова беше положението със скръбта. В един момент всичко беше наред, в следващия един коментар, някаква мисъл, нещо съвсем обикновено можеше да възпламени искрата на спомена и скръбта я заливаше. Не искаше да плаче, пред тези непознати и се опита да се овладее.

— Почина, преди да имаме възможност да отидем там заедно. Затова сега я връщам у дома й.

Мистър Кордеро изглеждаше трогнат. Закашля се, за да прочисти гърлото си, скръсти отново ръце на гърдите си и заби поглед в ботушите си. Те бяха с дебели подметки, изтъркани на петите.

— Баба ти е била права за пеперудите — каза той най-накрая. — Помня ги съвсем ясно. Човече, как само прелитаха през селата по пътя си към планините. Хиляди! — Поклати глава, за да натърти на думите си. — Когато бях дете, още ученик… Качвахме се в планината, за да ги видим там. Това не се забравя, знаеш ли… Милиони пеперуди, плътно долепени една до друга, като гигантски топки от кафяви листа, висящи по дърветата. От ония неща, които остават завинаги с теб. — Потупа сърцето си. — Ето тук.

Свали кърпата от рамото си и се запъти, обратно към кухнята. После спря, обърна се и добави:

— Хубаво е, че ще върнеш баба си у дома, в Мексико. Спазваш дълга си. Forlaleza. Силна си. — Кимна към Лус с одобрение, сякаш за да й вдъхне кураж.

Тя хвърли поглед към Офелия и видя, че момичето се е свило леко на стола си и слуша разговора им с внимание. Когато обаче забеляза, че я наблюдава, повдигна рамене пренебрежително и отново започна да разтрива стъпалата си.

— Искаш да стигнеш там, за Dia de Los Muertos, Деня на мъртвите, нали? — попита мистър Кордеро.

— Надявам се да успея.

— Трябва да успееш! — възкликна той и размаха ръка. — За да си там, когато последните пеперуди монарх дойдат. Тогава духът на баба ти ще долети заедно с тях. Знаеш това, нали?

Да видиш този здравеняк, как изразява такава искрена загриженост беше много трогателно. Лус кимна.

— Да, но имам проблеми с колата. Затова чакам тук.

— Проблеми с колата? При Вера ли я закара?

Лус кимна отново.

— Той е добър майстор.

— Трябва да поръча част отнякъде и ще ми се наложи да остана тук до утре. А може би, дори още два-три дни. Не знам, какво да правя. Мислех да се обадя на приятеля си да ме вземе. Не мога да си позволя просто да се мотая наоколо.

Офелия внезапно се оживи.

— Ей, знаете ли какво си мисля, мистър Кордеро! Имаме нужда от човек на мястото на Кармен, нали? Защо не наемете Лус?

— Ще съм тук само ден, най-много два — напомни й Лус.

— Но и това ще ни помогне, докато си намерим някой друг.

— Работила ли си като сервитьорка? — попита Кордеро скептично.

— Известно време работех в ресторанта, където баба ми беше готвачка. Само за няколко часа дневно, след училище.

Офелия се изпъна повече на стола си.

— Каза, че баба ти е била готвачка. Какви неща готвеше? — реши да я изпита тя.

— За ресторанта правеше класическа мексиканска кухня. Но можеше да готви всичко. И не сте яли сос моле, ако не сте опитвали нейния. Беше със силен, плътен вкус, поръсен с парченца свежо сирене.

Спомни си, как готвеше с баба си, с престилка, вързана на кръста, застанала до нея, пред четири или пет тенджери, бълбукащи на печката. Есперанса я придърпваше по-близо към себе си, после й подаваше билките и подправките една по една, поднасяше ги към носа й и я караше да ги помирише — кориандър, кимион, люти чушки, магданоз. Лус все още усещаше уханието им във въздуха.

— Понякога, правеше едно специално ястие, от родното си село. Хората препълваха ресторанта, жадуващи да усетят вкуса на дома. Тя ме научи на всичко, което знаеше. Мога да приготвя цялото ви днешно меню.

Офелия изсумтя.

— Значи знаеш и цялото меню на това забутано място, защото то е едно и също всеки ден.

— Щом баба ти е от Мичоакан, имаш моя стил на готвене — каза мистър Кордеро след известно мислене. — Предполагам, че ще се получи. Струваш ми се умно момиче. Говориш ли испански?

— Разбирам го, но не говоря много добре.

— Lo suficientemente bueno como para tomar un pedido?

— Si. Достатъчно добре, за да взема поръчка — преведе, потвърждавайки по този начин знанието си на език Лус.

— Да ти кажа, обикновено не работя така. Но сега ще го направя, защото твоята абуела е от родния ми край. — Сви отново рамене. — А и моето момиче, Офелия, доста се уморява напоследък. За бебето не е добре да работи толкова много, а за мен не е добре тя да е толкоз бавна, нали? Та значи, може би все пак идеята не е лоша. Ти ще поработиш няколко дни, а и повече, ако искаш. Да спечелиш малко пари за колата си. Така всички ще са доволни. Става ли?

Лус си пое дъх и се замисли, дали това не е поредното побутване от Есперанса. Можеше да чуе гласа й, някъде отдалече. Fortaleza.

— Добре — отвърна накрая тя и без причина се разсмя.

Офелия плесна с ръце.

— Ей, това е страхотно! Наистина, chica, не мога да повярвам. И не се тревожи, никой няма да те тормози.

Отиде при мистър Кордеро и го прегърна.

— Краката ми ви благодарят!

— Да, да — отвърна той, като се преструваше неуспешно на намръщен.

— Все още обаче, не знам, къде ще спя тази нощ — каза Лус. — Знаете ли наблизо хотел, който да е достатъчно приличен и чист и да не трябва да продам някой крак или ръка за спане там?

— Има „Холидей Ин“ близо до магистралата — каза мистър Кордеро.

— Там не е евтино — прекъсна го Офелия. — Ами „Las Damas“?

Мистър Кордеро потърка брадичката си.

— Не е нещо особено, но е чисто. И евтино. Познавам жената, която държи мястото. Ще й звънна да проверя дали има свободна стая.

— Там отседнах, когато за пръв път дойдох тук — каза Офелия. — Нещо като пансион за момичета, дошли в големия град, които имат нужда от сигурно място, където да останат за няколко дни. Много жени от Мексико отиват там.

Както го описваше Офелия, приличаше на убежище за жени бегълки, криещи се от нещо или някого.

— Не знам, може би все пак мотелът е по-добра идея.

Офелия усети притеснението на Лус и я успокои:

— Знам какво си мислиш, но е по-добре. Наистина, приятно местенце е.

— А ти, защо си се преместила оттам?

— Сега живея с Анхел.

Мистър Кордеро започна да чисти съседните маси.

— Той не е добър човек.

Офелия подмина коментара.

— А и Сюзан Корингтън — това е дамата, която държи пансиона — позволява момичетата да останат там, само докато си намерят работа, или друго място, където да живеят. Грижи се, да имат сигурно местенце за престой, когато дойдат отначало в града. Предполагам, че го прави, защото тя самата някога е имала труден живот. Чувала съм истории за това, което е преживяла, и повярвай ми, момиче, не искаш да знаеш за какво става дума.

— За мен тя е светица — каза мистър Кордеро.

— Мога да те заведа, да се запознаеш с нея и да проверим, дали ще те приеме, искаш ли? — допълни Офелия.

Лус изпуфтя, докато обмисляше. Предложението беше добро, а и така нямаше да й се налага да се връща в Милуоки. Замисли се и за стенописа в ресторанта. Може би беше още един знак.

— Добре, съгласна съм — реши най-накрая. — Благодаря.

— Е, ако двечките сте свършили с приказките, грабвай една престилка и се хващайте за работа, преди да е дошла вечерната смяна — нареди мистър Кордеро. — Vamonos. Да започваме.

През следващите няколко часа Лус се научи какво означава истинско търчане. Системата на мистър Кордеро, за вземане на поръчки, сервиране и почистване беше точна и ясна — никакво разтакаване. Менюто беше простичко и написано на голяма дъска, зад плота. Повечето хора бяха редовни клиенти и знаеха какво искат. Мистър Кордеро беше доволен, защото Лус схващаше бързо. Офелия беше шумна и бъбрива, всезнайко и постоянно я поправяше, дори за най-малкото нещо. Но освен това беше и напълно искрена и приятелски настроена. Когато си тръгнаха от ресторанта след затварянето му, ярката й индивидуалност се разкри в пълния си блясък.

— Това е просто страхотно! — възкликна тя и хвана Лус за ръката.

След като приключиха работа, момичето разпусна косата си, сложи на устните си искрящо червено червило, златна верижка с кръст и по няколко гривни на ръцете си. Те подрънкваха секси, когато вървеше.

— Мислех, че ще трябва да родя, за да намерим някой да ме замести.

Вървяха по улицата и минаха покрай гигантско пано, изрисувано на стената на двуетажна тухлена постройка, цялото изпъстрено с лицата на герои от историята на Мексико. От двете страни на улицата се издигаха дву — триетажни тухлени сгради с апартаменти. Повечето прозорци на първите етажи, бяха с решетки, а боята на вратите и первазите беше олющена. Край бордюра бяха паркирани стари коли. Една сграда, се открояваше сред другите като мандарина в кошница със сиви картофи. Като че ли току-що боядисана в яркооранжево с лъскави черни капаци на прозорците, ефектният външен вид на „Las Damas“ се подсилваше от саксиите с виещия се по стените бръшлян и бонбоненорозовите мушката, разцъфтели в последен летен порив.

— Прилича на старата ми къщичка за кукли! — ахна Лус.

Офелия се изкикоти и я побутна да продължат напред.

На къщата можеше и да й липсва финес, но не и сигурност. Беше обградена с висока, здрава и черна желязна ограда, която създаваше чувството за абсолютна непробиваемост. Вътре не можеше да влезе някой, който не беше желан.

Натиснаха звънеца. Няколко минути по-късно красива ниска блондинка с къса, права коса отвори вратата. Носеше очила с плътни черни рамки. Очите й измериха Лус внимателно от глава до пети. После погледът й се спря върху Офелия и усмивката огря лицето й като истински фойерверк.

— Офелия! Крайно време беше да дойдеш да ме видиш! — Жената прегърна силно момичето.

— Как си, Сюзан? — отвърна тя леко смутено.

— Виж се само! — възкликна домакинята, оглеждайки корема й. — Последния път, когато те видях, изобщо не си личеше, че си бременна, а сега… Това бебе май вече е готово да излезе и да си играе.

— Не и преди следващия месец, така че не му давай погрешни идеи, моля те. Разчитам да получавам заплата поне още няколко седмици.

Мобилният й телефон звънна и Офелия веднага започна да рови из чантата си. Цялата й досегашна нахаканост изчезна и Лус видя, как тя за миг се промени, като че ли избледня. Притисна телефона съвсем близко до ухото си.

— До „Las Damas“ — каза тя. Млъкна и изражението й стана още по-напрегнато. Обърна се с гръб, приведе се над телефона и заговори с по-тих глас. — Казах ти, че ще заведа Лус. Казах ти, Анхел, наистина. Добре. Съжалявам. Не знаех. Съжалявам, вината е моя. Да, добре. — Офелия кимаше с глава и гласът й зазвуча с фалшива бодрост. — Веднага се прибирам.

Лус хвърли бърз поглед към Сюзан. Тя беше скръстила ръце и се мръщеше.

— Какво беше това? — попита русата жена.

Офелия се опита да свие рамене небрежно.

— О, просто съм сглупила. Явно не съм казала на Анхел да дойде да ме вземе от тук. Чакаше ме в ресторанта.

— Осъзнаваш ли колко пъти каза „съжалявам“? — попита я жената.

— Ей, вината е моя. — Офелия погледна нервно към Лус. — Сюзан, това е Лус, момичето, за което ти говорих. Аз… съжалявам, но трябва да бягам. Анхел ме чака. С теб ще се видим утре.

Прегърна Лус и после се обърна отново към Сюзан.

— Грижи се добре за моето момиче, става ли?

Затича се толкова бързо по стъпалата, че Лус се уплаши да не падне и да се пребие. След като затвори вратата, Сюзан поклати глава.

— Този Анхел я държи изкъсо, иска да знае всичко, което прави. А е и доста избухлив по характер. Чу ли как я унижи? Тя не си признава, но съм сигурна, че я бие. Понякога я виждам със синини, които се опитва да прикрие с грим.

— Защо тогава не се върне обратно тук?

— Иска ми се да го направи и тя знае, че вратата ми е винаги отворена за нея. Но проблемът е, че тя още не го е пожелала. Нищо не мога да направя, ако сама не потърси помощта ми. А сега и това бебе… — Поклати пак глава. — Знам какво ще стане. Виждала съм го толкова много пъти. Малтретираните жени вярват, че сами са виновни за проблемите си. В крайна сметка губят напълно самочувствието си.

— Офелия не ми се стори момиче, без самочувствие.

— Говориш за нейното поведение? Не се подвеждай. Под повърхността на това грубо момиче, тя е просто едно несигурно дете. — Въздъхна примирено и махна с ръка към стълбището. — Както и да е, нека ти покажа стаята.

Сюзан поведе Лус към преустроеното таванско помещение на третия етаж. Засега беше сама на етажа, така че нямаше да дели с никого общата баня. Стаята й беше скромна, чиста, боядисана в яркожълто с бледосин перваз, който подхождаше на памучната покривка на единичното легло. Под наклонения прозорец имаше малка, изрисувана в различни цветове масичка.

Лус затвори вратата и прекоси стаята. Огледа се из спартанското помещение. Остави куфара си на боядисания дървен под и метна якето си върху тясното легло. Внезапно решението й да замине за Сан Антонио й се стори съвсем реално. Беше на двайсет и една години, сама на света, напуснала дома си и за следващите два-три дни това щеше да бъде нейният дом.

Изми лицето си, облече топлата си пижама и тогава, изтощена и направо пребита от целия път, се пъхна под тънкото одеяло. Уличните шумове идваха от прозореца — пиян мъж крещеше вулгарни думи, врати на коли се затръшваха, кучета лаеха, някой удряше кофите за боклук и те дрънчаха, а воят на полицейските сирени беше постоянен, като песента на цикадите в тревата. Лус повдигна одеялото по-високо, чак до брадичката си, и потръпна от студ. А може би по-скоро от страх.

Обърна се на една страна и се протегна към телефона си, свивайки се на кълбо. Той беше, като линия на живота, свързваща я, със Съли. Внезапно се разнесе звън, който я стресна. Потърка очи и погледна номера. Беше Съли. Веднага вдигна.

— Здрасти. Тъкмо си мислех за теб.

— Здрасти — отвърна той и облекчението ясно пролича в гласа му. — Добре ли си?

Още при първите му думи сърцето й се сви.

— Да, липсваш ми.

— И на мен ми липсваш. Странно е, че не си край мен.

Звучеше сънливо. Лус си представи, как си е взел нещо готово за хапване, как лежи в леглото, също като нея. Живееше, в скромен апартамент, в тухлена двуетажна къща, в града. Беше типичното местенце за ерген с хаотично подбрани метални и дървени мебели, събрани от домашни и гаражни разпродажби, с колело, опряно до стената, заедно с други спортни принадлежности, и с кухня, пълна основно само с чаши за кафе. Тя оставаше там често, като казваше на баба си, че е у приятелка. Беше странно, да си голяма жена, с работа и все пак, да се налага, да лъжеш, къде си прекарваш нощите, но баба й беше старомодна и Лус не искаше да я притеснява, така че игричката продължаваше.

— Е, докъде стигна? — попита той.

Лус прехапа устни.

— Не много далече, всъщност.

— Така ли? Докъде? Сент Луис?

— Чикаго.

За няколко секунди от другата страна имаше само мълчание.

— Какво?

— Ами… — пое си тя дъх. — Имах малки проблеми с колата.

— Мамка му.

— Не е нещо сериозно. Горивната помпа.

— Защо не ми се обади? Лус, щях да дойда да те взема. Къде си сега?

— Намерих добър механик, в града. Той поръча нужната част. Не се тревожи. Погрижих се за всичко.

Нова дълга пауза и тя си представи, как Съли брои до десет, за да се овладее. Закашля се леко, сигурен знак, че е притеснен.

— Къде си сега? — Гласът му беше овладян.

Лус си пое отново дъх, огледа се из стаята.

— Ами… в нещо като пансион.

— Лус, мога да дойда и да те взема. Не е нужно да оставаш на хотел.

— Добре съм. Не искам да те притеснявам.

Той въздъхна и тя пак си го представи как опипва с пръсти носа си, докато мисли. Почти чуваше, как двигателят на мисълта му работи, върху спасителния план.

— Добре… Утре сутринта трябва да оправя няколко коли, но най-късно следобед ще успея да дойда при теб. Не, по дяволите, идвам веднага.

Лус се изправи в леглото и присви крака, под себе си.

— Не искам да идваш да ме вземаш.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко е под контрол. Ще оправя колата и ще продължа по план. Това не променя нищо.

— Ка… Ти сериозно ли? Все още смяташ, да направиш това пътуване, до Мексико с тази бракма? След всичко, станало днес?

— Не. Само до Тексас. Като стигна там, ще реша, какво да правя после. — Усещаше, как Съли беше посял семето на съмнението в гърдите й. — Скъпи, вече говорихме за това.

— Да, но беше, преди колата ти да се развали. И ще се случи отново.

— Тогава отново ще я оправя.

— Просто ми кажи, къде си. — Той натърти на думите си.

— Съли — каза тя, също така решително, изпъвайки, несъзнателно рамене. Усещаше как сърцето й бие силно. — Не искам да идваш да ме прибираш. Добре съм. Всичко е наред.

От другата страна на линията, настана мълчание. Последното нещо, което искаше тази вечер, беше да се кара със Съли. Когато преброи до десет, стисна слушалката по-силно.

— Знаеш колко много означава това за мен. Трябва просто да ми вярваш малко повече. Ще се справя. — Искаше той да я разбере. Да я подкрепи. — Страхувам се, че ако не направя това, ще бъда загубена завинаги. Не знам дали ти звучи смислено, но…

— Не. Не е безопасно, Лус. Не мога да понеса да пътуваш сама, из страната с тази кола.

Тя си пое дълбоко дъх и се опита да намери правилните думи. Знаеше, че Съли е консервативен мъж, който вярва в традиционните роли. Мъжът се жени, усяда, грижи се за семейството си. Беше му трудно да разбере, още по-малко, да приеме нейното желание да измине целия този път сама.

— Знам, че се тревожиш, но вече помислих за това. Ще поправят колата ми и ще продължа. Обикновена малка спънка.

— Спънка…

Чу се иронично сумтене.

— В момента просто се инатиш, Лус. Чуй ме, знам какво говоря и ти казвам, че не е безопасно да пътуваш, с тази кола. Ако продължиш, следващото обаждане, което ще получа, ще бъде от някой полицай, който ще ми каже, че са намерили тялото ти край пътя.

— Чудесно — отвърна рязко тя.

Изправи се и погледна през прозореца. Луната едва се виждаше през сградите, късче надежда сред морето от тъмнина.

Съли продължаваше да спори с нея, гласът му ставаше все по-висок и по-нервен, докато й повтаряше, отново и отново, колко лоша идея е това. Лус отдалечи телефона от ухото си. В сърцето си знаеше, че той говореше така, защото се страхуваше за нея, но не искаше да го слуша повече. Думите му я разколебаваха.

— Сега ще ти кажа „лека нощ“, Съли.

— Не ми затваряй. Не сме свършили с разговора.

— Ние не разговаряме. Ти ми крещиш, а аз чакам, това да приключи. Това не е разговор.

— Тогава нека да разговаряме. Виж, знам, че съм доста неотстъпчив, но скръбта ти пречи да мислиш логично.

— Съли…

— Ти си умно момиче. Не си лекомислена хлапачка. Така че спри да се държиш, като такава. Бъди отново благоразумното момиче, което обичам, и се прибери у дома. Или аз ще дойда да те взема.

Лус отново отдалечи телефона и се загледа в него, както го държеше в ръката си. Не му се сърдеше, знаеше, че тревогата му е признак на любовта му към нея, но не искаше да я обезкуражава точно сега, когато имаше най-голяма нужда от неговата подкрепа. Доближи телефона до ухото си с въздишка.

— Уморена съм — каза тя с пресипнал от изтощение глас. — Беше тежък ден, а утре сутринта трябва да ставам рано. Затова нека си кажем „лека нощ“, става ли? Ще се чуем утре.

Отсреща имаше само мълчание.

— Става ли? Лека нощ, Съли. Съли?

— Значи ще продължиш. — Не беше въпрос, а твърдение.

— Да.

Отново настана тишина.

— Съли, опитай се да ме разбереш. Трябва да го направя.

— Не разбирам. Но изглежда, няма значение.

— Има.

— Какво искаш да ти кажа?

— Не знам. Нещо окуражаващо. Като „късмет“, например.

Той се изсмя, но в смеха му имаше горчивина.

— Разбира се. Е, добре. Късмет.

Лус чу затварянето на телефона, след което остана само досадното пращене на прекъснатата връзка.

Той й затвори. Тя зяпна от изумление, че наистина го беше направил. И преди бяха спорили, но независимо, колко сериозни бяха кавгите им, никога не си бяха затваряли телефона, без да си кажат поне едно „трябва да вървя“ или „ще се чуем утре“.

Рязко метна телефона до себе си на леглото и се пъхна под завивката. Миг по-късно отново се чу звънене. Бързо се пресегна и вдигна апарата.

— Не трябваше да ти затварям — каза Съли.

Лус въздъхна с облекчение и се сви на кълбо.

— Не, не трябваше — отвърна тя, но вече не се сърдеше. — Никога не си го правил преди.

— Предполагам, че просто съм много уплашен. За теб. За нас.

Лус щеше да каже „Не бива“, но си помисли, че е по-добре да замълчи. Той нямаше нужда в момента от банални фрази. Беше й казал, как се чувства, което за него беше голямо постижение. Съли се справяше добре, с ролята си на силен и закрилящ я мъж, но рядко показваше, че се чувства несигурен за нещо и има нужда от подкрепа. Затова вместо това, тя каза:

— Аз също съм уплашена.

— Радвам се да го чуя. Това означава, че ще внимаваш повече.

Лус се усмихна против волята си. Беше започнал да приема решението й.

— Какво те тревожи най-много?

— Страхувам се, че няма да те видя повече. Страхувам се, че ще се промениш. Страхувам се от всички лоши неща, които могат да ти се случат.

Тя си мислеше за същото, това бяха и нейните страхове.

— Когато се страхувам, се опитвам да не мисля за лошото, което може да се случи. А напротив, мисля за хубавите неща. Като това, че ще срещна семейството си. Вече се запознах с някои страхотни хора. Ще видя непознати места. Мисля за себе си, вземам сама решения. Всичко това е хубаво.

— Да. Добре. Ще помисля за това.

Отвън виеха полицейските сирени, но от другата страна на линията Лус чуваше звука от тихото и спокойно дишане на Съли и това я караше да се чувства, в безопасност. Прозя се.

— Върви да си лягаш — каза той.

— Добре. Лека нощ, Съли.

— Лека нощ. Наспи се добре. И ми се обади утре сутринта.

Този път, след прекъсването на връзката тя не се почувства зле, като отрязана от него. Сви се на кълбо, притисна колене към гърдите си и обви ръце около тях. След като чу гласа на Съли, усети още по-силно липсата му и се почувства отново разкъсвана на две, между решението си да продължи и страха, че той може би е прав и тя поема излишен риск с това пътуване.

После си спомни пеперудата в градината, как беше размахала криле и без колебание се беше издигнала във въздуха, започвайки безстрашно пътуването си на юг, към място, където никога преди това не е била. Никой не й казваше, че трябва да остане у дома си. Тя трябваше да полети или да умре.

Каква смелост, а?

Лус затвори очи, чувстваше се малка и крехка като пеперудата. Какво беше смелостта? Не знаеше. Може би смелостта е да се вслушаш в своя собствен глас, а не в мнението на другите. Да повярваш на собствените си инстинкти, независимо колко тих и слаб е гласът, който звучи в съзнанието ти.

Преди сънят да я завладее, Лус се зачуди, дали смелостта, не е просто това, да размахаш криле, да полетиш и да следваш посоката.