Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (13)

Единайсет

Климатът създава много опасности за пеперудите монарх, по време на пътуването им на юг. Ако е прекалено студено, замръзват и не могат да летят. Ако е прекалено горещо, се пренагряват и също не могат да летят. При прекалено силен вятър трябва да изчакат. Ако обаче останат на едно място по-дълго време, няма да успеят да завършат пътуването си.

Мислите на Лус се въртяха около Били и пеперудите, докато вървеше със Серена на ръце по мекия чакълест път към паркинга. Изненада се, когато видя женски силует, застанал до колата й. Щом я забеляза, жената размаха ръка и се провикна.

— Лус? Ето къде си била. Търсихме те!

— Маргарет? — Лус приближи и разпозна слабата фигура и светлата коса, на главния мениджър на градинския център. — Бях на разходка със Серена. — Сети се за Офелия и сърцето й заби ускорено. — Всичко наред ли е? Как е Офелия?

— Добре е — отвърна Маргарет с успокояващ глас. — Приели са я в болницата. Не се тревожи, просто искат да я поставят под наблюдение за известно време.

— Мога ли да я посетя?

— Лекарите са казали, че има нужда от почивка. Мисис Пенфолд е останала при нея и е уредила всичко. Каза да ти предам, че Офелия спи и че и ние трябва да направим същото.

Лус се поколеба. Къде щеше да прекара нощта? Маргарет явно забеляза несигурността й, защото я попита:

— Имаш ли, къде да останеш?

— Ами… ние дойдохме направо тук. Предполагахме, че ще отседнем при лелята на Офелия. — Разсеяно се почеса по главата, обмисляйки, какви варианти имаше. — Е, ще измисля нещо. В най-лошия случай, винаги мога да преспя в колата си. Може ли да остана тук, на паркинга?

— О, не, не — отвърна Маргарет. — Не е безопасно. Дори не съм сигурна, че е законно. Близо до болницата има хотел — предложи тя.

— Скъп ли е?

— Горе-долу. Но има много прилични мотели, не много далече от тук.

Лус кимна и вдигна ръка, за да оправи избягал кичур коса, от челото си.

— Приемат ли кучета?

Маргарет погледна с изненада, към Серена.

— Не може ли да остане, в колата през нощта?

Лус въздъхна със съжаление.

— Не мисля. Прекалено е мъничка и вече преживя много промени, а и обещах на Офелия, че ще се погрижа за нея. Не, не мога да я оставя. Ей, виж, наистина нямам нищо против, да преспя в колата за една нощ и съм убедена, че няма да има никакви проблеми, ако ми позволиш, да остана на паркинга.

Маргарет поклати глава, после изпуфтя с досада.

— Няма да мигна и секунда, като знам, че си тук, навън, а мисис Пенфолд ще ми откъсне главата, ако разбере, че не съм се погрижила, за теб. Можеш да пренощуваш при мен. Наблизо е. Имам разтегаем диван, на който можеш да спиш. — Погледна към Серена. С глас, имитиращ донякъде злата вещица от Запад, каза: — И малкото ти кученце също.

— Благодаря ти — каза Лус изненадана, даже направо смаяна от предложението, след начина, по който се беше държала отначало Маргарет. — Много мило от твоя страна.

— Слава богу, че кучето ти не е санбернарска порода. Малко куче, малко ако, нали така? Но ако се изпикае върху килима ми…

— Ще я пазя — обеща Лус.

Чувстваше се ужасно облекчена, че няма да й се наложи да спи в колата. Взе Серена отново на ръце и зарови лице в козинката й, за да скрие усмивката си. Някак си знаеше, че килимът щеше да бъде бежов.

 

 

На следващата сутрин, Лус се събуди от дразнещото ръмжене на косачката под прозореца си. Прозя се шумно и отметна завивката. Серена надигна главичка и ококори големите си кръгли очи, питайки без думи, защо прекъсва съня й.

Разтегаемият диван имаше тънък матрак, не много здрава рамка и беше наклонен надолу, под странен ъгъл. Затова Лус се изненада, че спа толкова добре и дори сънува. Най-вече Съли. Закри очите си с длани, опитвайки се да върне приятното усещане, но сънят си беше отишъл. Отпусна ръка и погледна към тавана, изпълнена с болезнен копнеж. Миналата нощ беше опитала да се обади на Съли. Искаше да чуе гласа му, защото се чувстваше леко виновна заради малкия си флирт с Били. Но батерията на телефона й беше паднала. Извърна глава и погледна към нощната масичка, където се зареждаше мобилният й. Трябваше да звънне на Съли, преди отново да поеме на път. Искаше да чуе гласа му, дори този глас отново да й се скараше и да се опиташе да я убеди да се прибере у дома. Истината беше, че всяка сутрин се събуждаше и се канеше, да направи точно това.

Серена изхленчи и задраска по вратата. Лус скочи след нея и я гушна в прегръдката си ужасена, че кучето ще се изпикае върху килима.

— Стискай, стискай, моля те, и да не си мръднала и един мускул — заповяда й тя, като размаха пръст пред муцунката й.

Пусна я на пода и без да откъсва очи от нея, страхувайки се да не направи някоя беля, се намъкна в дънките и в тениската, с които беше облечена и предишния ден. Бавно отвори вратата и надзърна, за да провери, дали хоризонтът е чист. Утринната светлина, навлизаше през широкия прозорец на хола, лъчите бяха нашарили бежовия килим, стените и дивана. Лъскавата модерна стая изглеждаше, като стаите, в които Лус си представяше, че живеят секси момичетата от списанията. Тя самата винаги беше живяла в стаи, пълни с цветове и спомени. Бюра, затрупани с писма и вестници, рафтове с множество снимки в рамки, религиозни картини по стените. От вида на апартамента на Маргарет, можеше да се направи изводът, че нейните интереси и връзки с външния свят бяха прибрани в кутии и скрити някъде по шкафове, далеч от чуждите очи.

Навън картинката беше почти същата. Докато Серена си вършеше работата, Лус се огледа из просторната гладка морава, простираща се наоколо, в средата на която имаше малко изкуствено езерце. Голяма косачка систематично оформяше тревата, напред и назад, напред и назад, оставяйки успоредни следи по нея. Апартаментът на Маргарет се намираше в една от четирите, напълно еднакви триетажни сгради, разположени симетрично, край езерцето. Нямаше никакви дървета или цветни лехи. Мястото беше напълно лишено от дивата, естествена красота и хармония, която Лус беше открила предишния ден в прерията.

Когато се прибра обратно в апартамента, чу звука от течащата от чешмата вода и тракането на чинии. Последва шума до малката кухня с оборудване от неръждаема стомана и гранитни плотове. Маргарет стоеше до мивката с дълга бяла памучна престилка на кръста и по пантофи. Косата й беше влажна, прибрана назад в стегнат кок. Лус погледна към измачканите си дрехи и се почувства като парцал, в сравнение с цялата тази свежест и чистота.

— Добро утро! — възкликна Маргарет жизнерадостно. Държеше лъскав сребрист чайник в ръка. — Надявам се, че не съм те събудила. Аз съм ранобудна птичка. Винаги съм била такава.

— Аз също — промърмори Лус, мечтаейки си за един душ.

— Навън ли беше?

— Изведох Серена на разходка. Исках да взема храната й и тоалетните си принадлежности от колата. Ъъъ, дали може да използвам банята?

— О, да, разбира се. Банята е надолу по коридора. Оставила съм чисти хавлии.

— Благодаря ти.

Серена изскимтя и погледна многозначително към Лус.

— По-добре първо да нахраня Серена. Маргарет, съжалявам, че те притеснявам още, но случайно да имаш някаква стара купа, която не ти трябва? Трябва да сипя храната й в нещо.

— Ще намеря нещо — отвърна тя, с очевидно нежелание. Порови в един от шкафовете и измъкна оттам пластмасова кутия с капак. Подаде я на Лус. — Задръж я.

Докато Лус хранеше кучето, Маргарет извади купа от китайски порцелан от шкафа, текстилни салфетки от едно чекмедже и лъжици, от друго под него и ги постави грижливо върху двете бели подложки на масата, украсени с бродирани ягоди.

Лус се запита, дали аранжировката беше специално, заради нея или човек като Маргарет използва текстилни салфетки и подложки за закуска всяка сутрин.

— Направих домашна гранола — предложи Маргарет. — Това ми е специалитетът, мисля, че ще ти хареса.

Обърна се и отвори хладилника. Направи бърз оглед, на продуктите вътре и каза:

— Имаме йогурт, пшеничен хляб за тостове, фъстъчено масло, мляко — само обезмаслено, опасявам се. И — отвори една пластмасова кутия, в която явно държеше плодове и зеленчуци — малко боровинки. Мога да направя и яйца, ако искаш.

Откакто Есперанса беше починала, Лус не беше получавала толкова богато предложение за закуска. Само дето баба й никога не използваше американските зърнени закуски и определено нищо обезмаслено. Лус хвърли поглед над рамото на Маргарет към вътрешността на хладилника. Той направо блестеше от чистота. Лавичките не бяха претрупани и върху всяка бяха подредени различни продукти. На едната имаше подредени на равно разстояние помежду си бутилки вода, на другите — няколко кутии сирене, бурканчета със сладко, а на поставките на вратата — различни продукти и кутии с капаци, на които грижливо бяха изписани датите на приготвянето им. Лус изпита необяснимо желание някой ден да има толкова подреден хладилник, като този.

— Гранолата звучи добре, благодаря. И може би малко боровинки. Ако обичаш — добави тя, спомняйки си добрите маниери. После усети агонизиращата болка в черепа си и попита: — Имаш ли кафе?

Маргарет сбърчи нос, с отвращение, докато поставяше млякото и ядките на масата.

— Не, съжалявам. Не пия кафе. Нито нещо друго с кофеин. Правя билков чай в момента. Чудесен е с мед.

Лус помириса уханието и кимна, но вътрешно простена. Цял живот се беше събуждала, от аромата на силното тъмно кафе на Есперанса. Самата тя беше започнала да го пие, още на дванайсет — с много мляко, канела и захар.

— Случайно да имаш горещ шоколад? — осмели се, да попита все пак с надежда.

— Не, съжалявам. Цялата тази захар…

Примирена, Лус завърза Серена за крака на един стол и отиде в безупречно чистата и, разбира се, бяла баня. Взе си бърз душ, после се преоблече в чисти дънки и мека бяла памучна блуза. Сега вече се чувстваше повече като себе си и се върна спокойно в кухнята. Маргарет също се беше преоблякла в униформената си риза и панталони, а косата й беше вдигната, на конска опашка.

Докато сърбаха внимателно билковия чай и закусваха, обмениха малко обща информация за това, къде са родени, за образованието си, за работата си… Маргарет не приличаше, на студената и безразлична жена, която Лус беше видяла за пръв път в градинския офис предишния ден. Тази сутрин беше по-сърдечна, макар и не чак бъбрива, но определено не и толкова сдържана. Очевидно не беше някоя разглезена дебютантка, изявяваща се само по светски събития; беше завършила университета в Канзас, специалност градинарство, после беше получила степен и от бизнес училище, издържайки се изцяло сама. През цялото време на следването си, бе работила почасово и бе спечелила няколко стипендии. Решителността й, явно беше огромна. След дипломирането си беше работила за университета, а по-късно беше получила предложение за работа от „Тайните езера“. През годините беше спестила достатъчно пари, за да си позволи собствено жилище и кола. Лус слушаше, попивайки всяка нейна дума. Независимостта на Маргарет беше пример за нея, такъв беше животът, който си представяше за себе си.

— Винаги ли си се интересувала от градинарство? — попита тя и Маргарет кимна.

— Баща ми беше ентомолог, а майка ми преподаваше природни науки в начално училище. Научиха ме на латинските имена на растенията и насекомите, преди да проходя. Как можех, да не обикна градините? — Засмя се леко, пръстите й обходиха разсеяно ръба на чашата й. — „Маргаритка“ беше първата ми дума.

— Сигурно много се гордеят с теб.

Лицето на Маргарет помръкна, преди да отговори.

— Баща ми се гордее. Мама почина, преди да се дипломирам. Харесва ми да мисля, че и тя би се радвала.

Признанието й, накара Лус да я почувства по-близка. Дали фактът, че и двете бяха загубили майките си, беше причината за този момент? Сякаш откри, че и двете принадлежаха към едно и също сестринство или че бяха от един и същи град. Усети, че тази болезнена загуба е нещо, което ги свързваше по-силно, че ги е белязала по начин, който не можеше да бъде обяснен лесно на другите. Знаеше, че макар да са живели на различни места, в различни градове, е имало моменти, може би в някоя дъждовна вечер, когато и двете бяха гледали мълчаливо в стената пред себе си и бяха изпитвали едни и същи емоции. Беше, като откраднатия поглед към хладилника на Маргарет. Това, което беше вътре, бе нещо лично. Разкриваше тайни.

— И аз загубих майка си — каза тя.

Очите на Маргарет станаха някак по-благи и Лус знаеше, че и тя е усетила връзката помежду им. Домакинята й се усмихна леко и попита:

— На колко години беше?

— На пет.

— О, толкова малка…

— Почти не си я спомням.

— Съжалявам. Не мога дори да си го представя. Моята майка си отиде, когато бях на двайсет и една. Бях вече пораснала жена. Но все още ми липсва. — Усмивката й беше тъжна. — Понякога, в най-необичайни моменти виждам или правя нещо и си мисля, че мама щеше да го хареса.

Лус стисна по-силно чашата си. Тя не знаеше какво би харесала майка й. Дори и това нямаше.

— Значи ти харесва да работиш в „Тайните езера“ — реши да смени темата. — Да се занимаваш с градинарство и всичко това… Мястото е изумително.

— Да, харесва ми — отвърна Маргарет, но гласът й беше тих и погледът й пробяга към прозореца.

— Чувам едно „но“…

Маргарет сдържа усмивката си и си наля още чай от красивия чайник от китайски порцелан с цветя, в който го беше пресипала.

— Но някак си се затворих в офиса. Преди смятах, че ще работя в разсадник, ще експериментирам, може би дори ще създавам нови видове растения. Нещо навън… — Изправи се в стола си, стегна се, сякаш внезапно беше осъзнала, че се е разкрила прекалено много. — Не ме разбирай погрешно. Работата е чудесна — натърти тя. — И мисис Пенфолд се нуждае от мен. Тя е прекрасна жена и има дарбата на „зеления палец“ — всичко, което докосне, разцъфтява. Растенията просто оживяват от допира на ръката й. — Закашля се леко. — Но може да бъде прекалено импулсивна.

Лус се сети за думите на Есперанса.

— Импулсивна?

Маргарет кимна.

— Особено, когато става дума за пари. Виж какво направи с Офелия. Сигурно ще поеме болничните й разходи и ще й помогне, да започне отначало. Никой не знае по-добре от мен, че всъщност не може да си го позволи. Тя не може да помогне сама на себе си. Трябва да разчиствам и предотвратявам кашите, в които без съмнение ще се забърка.

Лус се отпусна в стола си. Жената срещу нея сменяше настроенията си толкова рязко — в един миг беше сърдечна, в другия ставаше студена, като подредения си хладилник.

Маргарет забеляза възмутеното й изражение и добави:

— Не че Офелия е виновна за това, разбира се.

Лус преглътна тоста си, но имаше чувството, че парченцето хляб заседна в гърлото й. Изчака минута, докато обмисляше думите си.

— Нарече мисис Пенфолд „импулсивна“. — После се сети за Есперанса и каза: — Баба ми щеше да каже, че това е проява на доброта.

— Ами… аз…

— Хей, разбрах какво каза — прекъсна я Лус. — Понякога се ядосвах на баба си, когато тя прекарваше много време със съседските деца. Всяко лято им показваше, как да търсят малките яйца на пеперудите в нейната градина. Позволяваше им да събират свежи листа от млечка и да хранят гъсениците. Децата се мотаеха из къщи постоянно, играеха в градината и искаха още бисквитки и сок. Знаеш колко досадни могат да бъдат малчуганите. — Облегна се назад в стола си, потънала в спомените си. — Парите никога не ни стигаха. Мразех работата си и се вбесявах, когато се прибирах у дома и я виждах да раздава сладкиши на хлапетата, докато аз нямах пари, да изляза навън да изпия една бира. Понякога се оплаквах, че все едно ръководим цял детски летен лагер. Баба само се усмихваше, по онзи загадъчен, древен женски начин и ми казваше, че добротата е, като слънцето и дъжда. Ако ги пестиш, светът ти ще пресъхне. Но колкото повече даваш, толкова повече ще получаваш в замяна. На погребението й се изненадах колко много момчета — е, вече млади мъже — дойдоха и ми казаха, че тези лета при La Dama Mariposa — така я наричаха — ги е държала далече от улицата. — Млъкна, опитвайки се да сдържи сълзите си. — Тези думи бяха за мен истинско откровение. Почувствах се едновременно и благодарна, и изпълнена с разкаяние, заради всички години, през които й се бях сърдила. — Устните й се разтегнаха в лека усмивка. — Мисля, че мисис Пенфолд прилича на баба ми. Пълна е със слънце и дъжд. Един поглед към градината й ми казва всичко, което имам нужда да зная за нея.

Маргарет оправи ненужно ризата си, без да каже нищо, и погледна замислено през прозореца.

Лус разчисти масата и постави чиниите си в мивката.

— Най-добре е да си събера нещата и да отида при Офелия. Закуската беше страхотна. Беше много мило от твоя страна, че ми позволи да пренощувам. Благодаря ти.

— Накъде ще тръгнеш от тук?

— Ами… — Момичето се подпря на плота. — Първо ще видя как е Офелия, след което тръгвам за Сан Антонио. А после, ако всичко е наред, ще продължа за Мексико.

— За Мексико? — изненада се Маргарет. — Това си е доста път. При семейството си ли отиваш?

— Да. Леля ми живее в Сан Антонио. Надявам се, че ще дойде с мен при другата част на семейството ни, в Мичоакан. Дълга история, но в рода ни е традиция да се посрещат пеперудите монарх, когато наесен се завръщат в планините, около Деня на мъртвите. Баба ми почина наскоро и искам да съм там, когато пеперудите пристигнат.

Маргарет се оживи и се наведе към нея с интерес.

— Отиваш в Мичоакан? — попита тя. — Да видиш светилищата на пеперудите монарх?

Лус се изненада, че тя знае за светилищата.

— Това е планът.

Маргарет беше останала без думи.

— Говориш за колониите на пеперудите монарх? Горе в планините?

Когато Лус кимна, очите на жената срещу нея направо грейнаха от възбуда, тя се облегна с лакти на масата и се подпря на брадичката си.

— Чела съм за тях. Гледала съм филми по телевизията. Винаги съм се изненадвала, че тези крехки създания могат да направят толкова дълго пътешествие. Това е истинско чудо. Мисля, че още пазя броя на „Нешънъл Джеографик“ на родителите ми от края на седемдесетте, когато за първи път са открили колониите на пеперудите. Било е гигантска сензация; всички са говорили за това. Дотогава никой не е знаел къде всъщност отиват всички тези пеперуди.

— Освен местните селяни, разбира се — добави шеговито Лус.

— Да, разбира се, освен тях. Но научната общност не е знаела — отвърна Маргарет и от тона й беше ясно, че единствено тази група хора е от значение. — Родителите ми събираха дневни и нощни пеперуди. Имаха впечатляваща колекция от разнообразни видове. За тях откриването на светилищата, както ги наричат местните, на пеперудите монарх в Мичоакан, беше толкова вълнуващо, като стъпването на Нийл Армстронг на Луната. Често говореха, как някой ден ще отидат до там. Дори си купиха палатка и спални чували и бяха направили план за пътуването. Това беше нашата семейна мечта. Баща ми е типичен немец — обича детайлите и беше предвидил и най-малките подробности на пътуването ни — дори дрехите и екипировката, която щеше да ни трябва. Особено си падаше по малките фенерчета, компасите и, разбира се — Маргарет леко се изкикоти, — швейцарските джобни ножчета. Направи и собствен дизайн, на дневниците ни за наблюдение.

Усмихна се, на спомена.

Лус също се усмихна вътрешно — какъвто бащата, такава и дъщерята.

— Така и не направихме това пътуване.

Лус забеляза съжалението, проблеснало в очите на Маргарет.

— Но все още можете — каза тя.

— Какво? О, не. Татко не е добре. Има болно сърце и няма да се справи с изкачванията в планината. И, разбира се, мама… — Прехапа устни, после вдигна чашата си и отпи една глътка. — Не, ние пропуснахме шанса си. — Въздъхна и изражението на лицето й омекна. — Ти обаче си късметлийка.

— Не бих се нарекла така — отвърна Лус. — И аз пропуснах шанса си, да направя това пътуване, с баба си. Имах достатъчно време да мисля, докато шофирах, и един от въпросите, които най-много ме тормозеха, беше: Колко ли хора пропускат възможността, да бъдат с любимите си, преди да е станало твърде късно? С баба говорехме за това пътуване, откакто се помня. Но все го отлагахме, по някаква причина. Никога нямахме достатъчно пари, или време… А сега… — Сви рамене, усещайки с пълна сила, тежестта на разкаянието. — Както и да е, ще вървя. Може да не е така, както го беше планирала баба, но поне ще го направим заедно. В известен смисъл…

Маргарет се замисли.

— Майка ми понякога казваше, че ние сами създаваме късмета си. — Остави чашата си на масата, надигна се и в някакъв внезапен порив, прегърна сърдечно Лус. — Възхищавам се на смелостта ти.

Момичето се изненада от искреността, на този импулсивен жест. Крехките ръце на Маргарет я обгръщаха силно и тя отвърна на прегръдката, чувствайки младата жена по-близка от всякога, по-тясно свързана с нея, дори от онзи миг, когато за пръв път усети, че двете все пак имаха нещо общо, защото не е толкова важно къде си живял и какво си правил, а какви емоции си изпитвал.

Моментът беше нарушен от звъна на телефона. И двете се отдръпнаха назад и се погледнаха с широко отворени очи. Мислеха за едно и също — че е новина за Офелия. Маргарет се затича към телефона на кухненския плот. Лус я последва.

— Мисис Пенфолд е — каза Маргарет тихо, след като вдигна, и направи жест на Лус да се приближи още.

Държеше слушалката до ухото си и натисна копчето за високоговорителя. Секунда по-късно из кухнята се разнесе въодушевеният глас на мисис Пенфолд.

— О, мили мои! — възкликна тя. — Маргарет, кажи на Лус, да дойде тук бързо. Офелия си има бебе!

 

 

— О, Офелия. Толкова е красива! Съвършена е, малко розово съкровище! — каза Лус, взирайки се в сладкото невинно момиченце, което държеше в прегръдките си.

Стаята за родилки в болницата, беше декорирана с цветни мотиви по стените и приличаше на голяма, но същевременно уютна спалня. Офелия лежеше в легло, отрупано с възглавници, и пиеше студена вода. Тази сутрин приличаше повече на себе си. Някой й беше дал нов памучен розов халат и си беше сложила розово червило, което придаваше на усмивката й искряща радост. Щастието й беше толкова сияйно, че синината и раната около окото й просто не се забелязваше.

— Нали? — отвърна Офелия с гордост. — Ай, Лус — каза тя драматично. — Толкова се притесних, когато ми казаха, че бебето излиза. Все повтарях: „Не! Прекалено е скоро.“ Така се страхувах за нея. Но виж я само! Ето я тук и лекарката — тя е светица, казвам ти, — която ми обясни, че момиченцето ми се е родило само две седмици по-рано, което не е много.

Лус извърна очи от бебето и погледна укорително Офелия.

— Но ти каза, че терминът ти е чак след месец!

Приятелката й сви рамене и се ухили.

— Е, математиката никога не ми е била силната страна.

Лус направи гримаса и двете се засмяха на абсурдността на цялата ситуация. Беше приятно да се смееш така, след като бебето се беше родило и всички бяха в безопасност.

— Ей, няма значение — отвърна тя. — Нали успяхме? Може и да не стигна до Мексико, но може би е било писано да стане точно тук. Карма, нали знаеш? — Погледна отново розовото съвършено личице на бебето. Пристъпи към Офелия и постави внимателно дъщеричката й в ръцете й. — Мисля, че се справи чудесно, тя е като родена в небесата.

Офелия гушна бебето си.

— Лус, благодаря ти — каза тихо тя. — Нямаше да съм тук, в безопасност, ако не беше ти. Исках единствено нормално семейство. Затова се опитвах толкова дълго да се получат нещата с Анхел. Но нищо нямаше да стане. Бях уплашена, уловена в капан. Ти ме спаси, знаеш го, нали? От мига, в който те зърнах, разбрах, че си специална. Сигурно е заради тези твои абсурдно сини очи.

Лус се изкикоти, но й беше приятно да го чуе.

— Ти сама се спаси.

— Не е вярно, но ще ти кажа това — отвърна Офелия решително. — Открих наново силата си, когато погледнах за пръв път дъщеря си. Тя е всичко за мен. Толкова много я обичам, че направо искам да я изям. Сега знам, че имам всичко, което някога съм искала. Тя е моето семейство. — Тъмните й очи се присвиха и после каза, почти ръмжейки: — И ще убия всеки, който се опита, да я нарани.

Лус потрепери цялата, от тази дива проява на чиста, инстинктивна майчина любов.

— Баба ми често казваше, че божествената сила е около нас. Когато те гледам сега, виждам, че е била права.

Офелия се наведе и целуна челцето на бебето си.

— Всички майки са богини.

— Някога, ми разказваше легенда, за богинята, която станала майка, на всичко красиво.

— Разкажи ми я — каза Офелия с прозявка, докато се наместваше назад на възглавниците. Вълнението, от преживяното сутринта, отстъпваше на физическото й изтощение. Извърна се настрани, за да се облегне добре и да гушне дъщеричката си, като в люлка. — Разкажи я и на двете ни.

На Лус й хареса мисълта, че ще продължи ролята на Есперанса, като разказвач на истории. Настани се удобно на креслото до леглото, припомняйки си, как като малка слушаше с часове, мелодичния глас на баба си. Можеше да нарисува сцената, сякаш я виждаше пред себе си и в момента, думите още звучаха съвсем ясно в главата й. Имаше толкова много легенди, толкова много истории за разказване.

Започна с любимата си, легендата за двете богини, които се жертвали, заради всички хора по света. Докато разказваше, как Малката Нана смело скочила в огъня, се почувства свързана с кротката богиня, която в края на своя живот си спечелила най-голямата слава, защото донесла светлината в света. А когато украси с малки подробности саможертвеното решение на Шочикетцал да стане майка на всяко живо създание, изпита странен копнеж по собствената си майка, особено като наблюдаваше как Офелия люлееше невръстната си дъщеря, за да я приспи. Дали майка ми е гледала към мен по този начин, запита се Лус.

Щом приключи, вдигна глава. Офелия имаше леко объркано изражение.

— Не ти ли хареса? — попита я Лус.

— Не, обичам тази история. И на мен ми е една от най-любимите. — Поклати глава. — Но си разбрала погрешно част от нея. Не богинята Шочикетцал донася цветята и пеперудите на света. А бог Кетцалпапалотл.

Лус почувства, как страните й пламват, от възмущение.

— Баба ми е разказвала тази история, милион пъти.

Офелия тръсна глава.

— В училище, в Мексико, учехме всички митове на ацтеките, цялата им култура. Мексиканците си падат много по насекомите, особено по пеперудите. Голяма част от тези богове и богини са доста объркани в главата ми, но Шочикетцал си я спомням много добре, защото е леко извратена. Най-лесно я запомних! Тя е богинята на красотата и насладата. Следвала воините на бойното поле и правела любов с тях в мига на смъртта им — с пеперуда в устата си. Буквално. Не можеш да забравиш нещо такова, нали? По този начин им давала кураж, а ако воините умрели, било нещо като гаранция, че след смъртта си щели да отидат в тайната й градина, високо в планините. Кетцалпапалотл обаче е богът на пеперудите. Всъщност това е името, с което ацтеките наричали пеперудата монарх. Има си даже храм, близо до Теотихуакан. Ходила съм там, като малка. Много е красиво. Трябва да отидеш, когато стигнеш в Мексико.

Лус се облегна назад, на стола си и поклати объркано глава. Бебето издаде тихички гукащи звуци и веднага, привлече вниманието на Офелия. Тя махна пелената й, провери памперса и като видя, че е сух, несръчно се опита, отново да повие дъщеричката си. След много мърморене и пуфтене, успя някак си да се справи и я гушна. Когато малката се успокои, Офелия с въздишка отметна немирния кичур коса, който все влизаше в очите й. Погледна към Лус и й се усмихна благо.

— Хей, Лус, така става и с приказките, нали? Всеки променя историята, за собственото си дете. Може би, баба ти е искала да имаш пеперудите и богините накуп. И на мен, твоята версия ми харесва повече. Жените, така или иначе, вършим цялата работа на тоя свят.

Погледна към бебето си.

— Нали така, mi amor? — Наведе се и целуна челцето на дъщеричката си. После се засмя уморено. — Освен това, кой може да запомни имената на всички тези ацтекски богове? Толкова са много — на огъня, на дъжда, на цветята, на слънцето, на пеперудите… И все започват с Шочи и завършват на — кетцал и други подобни.

Лус не отговори. Беше невъзможно, дори да си помисли, че Есперанса може да не е разбрала историята правилно или че я е променила нарочно. Но Офелия изглеждаше толкова сигурна…

Вратата се отвори и Маргарет надникна предпазливо в стаята. Русата й коса се вееше свободно, пусната като вълна. Погледна нервно към Офелия, после и към Лус.

— Съжалявам, че ви притеснявам. Сестрата каза, че остават, само още пет минутки от свиждането. Чудех се… всъщност, се надявах… Може ли да видя бебето?

Лус усети, как в стаята сякаш стана по-студено. Погледна към Офелия и видя, че тя беше свъсила вежди.

— Маргарет ме приюти, през изминалата нощ — каза бързо, за да разбере Офелия, че отношенията между тях се бяха променили.

— О, така ли? Много мило. Ъъъ, влизай, моля те — отвърна Офелия, но тонът й беше все така сдържан и напрегнат.

Маргарет се приближи колебливо, очите й не се откъсваха от бебето.

— Толкова е малка — отрони тя, с възхищение в гласа. — Прелестна е.

Защитната стена на Офелия беше преодоляна в миг и тя се усмихна, против волята си. Погледна отново момиченцето си.

— Два килограма и петстотин — каза с гордост. Видя копнежа, в очите на Маргарет и неохотно предложи: — Искаш ли да я подържиш?

Маргарет беше смаяна и отстъпи назад.

— Аз? Никога досега не съм държала бебе. Не и толкова малко.

— Шегуваш се, нали? Е, лесно е. Дай си ръцете — инструктира я Офелия.

Русата жена пристъпи напред и застана, като вцепенена.

— Вземи я лекичко. Тя не хапе. Все още няма зъби! — Офелия внимателно постави бебето в прострените й напред ръце. — Сега придържай главичката й. Леко! Точно така.

Маргарет стоеше неподвижно, държейки сковано бебето. Лус хвърли поглед към Офелия, който я питаше: Сигурна ли си, че е безопасно? Тя само сви рамене, с уверена усмивка, после се загледа отново в момиченцето си.

— Искаш ли да седнеш?

— Не — каза рязко градинарката. — Ще постоя така.

Взираше се съсредоточено в личицето на бебето. Секундите минаваха и Лус с изненада, забеляза промяна, в обичайното непоклатимо поведение на новата им позната. Сигурно така изглеждаха пукнатините в арктическите ледници — дълбока цепнатина и изведнъж, ледът започва да се топи. Очите на Маргарет бяха пълни със сълзи.

Офелия се засмя тихичко.

— Да, тя въздейства така на всички.

Лус не знаеше какво да каже, затова замълча смутена, че е станала свидетел, на такъв интимен момент.

Маргарет подсмръкна и внимателно върна бебето, в прегръдката на майка му.

— Благодаря ти — прошепна тя.

После, очевидно притеснена, от изблика си на емоции, измърмори едно „довиждане“, обърна се и се запъти към вратата.

Мисис Пенфолд влезе, точно когато Маргарет си тръгваше. Изглеждаше нервна. Лицето на Офелия грейна от радост, когато я видя.

— Мисис П.! Вече я кърмих веднъж! — възкликна тя.

— Наистина ли? — цялото притеснение изчезна от лицето на мисис Пенфолд, докато се навеждаше към нея. Вдигна бебето на ръце и започна запленено да издава гукащи звуци.

— Е, какво ще правиш сега? — попита Лус Офелия. — Ще останеш ли в Канзас, или ще тръгнеш на юг при леля си във Флорида?

Лицето на Офелия застина в нерешителност и тя извърна глава към мисис Пенфолд.

— О, ще остане тук за малко — обади се тя. — Ще се погрижим добре за нея и за това сладурче, нали? — Очите й направо искряха, когато гледаше бебето. — О, да, ще го направим!

Лус гледаше, как мисис Пенфолд се умиляваше над бебето, като негова майка или по-скоро баба и знаеше, че за Офелия наистина ще се погрижат добре. Вече можеше да продължи пътя си. Моментът беше едновременно и щастлив, и тъжен. Надигна се с нежелание от стола си.

— По-добре да вървя.

Офелия се наведе напред и я сграбчи за ръката.

— Не си тръгваш, нали? Искам да кажа, не тръгваш за…

— Знаеш, че трябва да продължа. Искам да стигна в Мексико, до първи ноември.

— О, Лус, не мога да си представя, че ще ме оставиш…

— Не плачи! — смъмри я Лус, смеейки се. — Ще си развалиш грима.

— Виждаш ли? Ти си най-добрата ми приятелка — отвърна Офелия, с горчив смях. — Единствената ми приятелка! Какво ще правя без теб?

— Ще бъдеш толкова заета с бебето, че изобщо няма да ти липсвам — отвърна Лус, но се надяваше, че ще й липсва, а тя знаеше, че на нея със сигурност щеше да й бъде мъчно, за малката смела мексиканка. После внезапно се сети за нещо и се плесна по бузата от изненада. — О! За малко да забравя. Какво да правя със Серена?

Само споменаването, на името на малкото кученце беше достатъчно отново да се натъжи при мисълта, че трябва да изостави новата си приятелка.

— Серена? — Офелия също се разтревожи. — Не знам! Ай, как можах да забравя другото си сладко бебче? Какво ще правя? И без това ще ми бъде трудно, да се грижа за момиченцето си. А нямам и място, където да живея. Обичам я, но какво ще правя и с бебе, и с куче?

— Не гледай към мен — каза мисис Пенфолд и вдигна ръце във въздуха. — Аз имам котки.

Лус облиза устните си. Умът й крещеше, да си мълчи, но сърцето й беше по-гръмогласно.

— Добре, ще я задържа.

Офелия се изсмя невярващо.

— Ти? Но ти дори не я харесваш.

— Може би отначало наистина не я харесах, но постепенно се сближихме. Сега се разбираме добре и мисля, че е добра компания. Наистина — призна си тя, — ще ми бъде приятно, да е с мен.

Офелия отново се засмя изненадано и кимна.

— Не мисля, че бих могла да я дам на друг. Тя е добро малко куче. Сладка е, но понякога е малко шумна и досадна.

— Май ми прилича на някого…

Офелия разтвори ръце, типично за нея, с прекалено драматичен жест и за пореден път избухна в сълзи. Лус се наведе и двете момичета се прегърнаха.

— Обещаваш ли, че ще идваш да ни виждаш? — попита Офелия.

— Обещавам. Канзас не е толкова далече. А и май ми харесва, да пътувам. Но и ти обещай, да изпращаш снимки.

— Yo prometo. Пази се! — каза Офелия, стискайки я силно.

— Бъди щастлива — отвърна Лус.

Обърна се и я погледна, като се опитваше, да се усмихне храбро. Изтри сълзите от очите си и се насочи към вратата.

— Чакай! — провикна се Офелия. Протегна се, към нощната масичка до леглото си и взе оттам чифт малки розови терлички. — Сама ги направих. Не са много хубави, но наистина се постарах. Моля те, вземи ги. За баба ти. Като ofrenda.

Лус погледна плетените терлички, дълбоко трогната. Изглеждаха невъзможно малки на дланта й. Очите й се преместиха към малкото личице на бебето, което се гърчеше и издаваше тихички писукащи звуци, в прегръдката на мисис Пенфолд.

— Така и не попитах! Как я нарече?

Офелия отмести с пръст малкия кичур тъмна коса, който беше паднал, върху очите на бебето й. После погледна отново към Лус, със самодоволна усмивка.

— Нарекох я Лус, естествено.