Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (23)

Двайсет и едно

Мигриращите пеперуди в по-голяма част от времето просто се реят във въздуха, за да запазят енергията си и да предотвратят износването на крилете си и евентуални разкъсвания и увреждания. Също като ястребите те се носят плавно, улавяйки едно след друго въздушните топли течения, и се издигат до много големи височини. Когато стигнат в районите на някой от градовете, разположени по пътя на тяхната миграция, високо над небостъргачите и главите на хората, цялото небе изглежда покрито с тях.

Лус стоеше до Ел Торо, с кутията с пепелта на Есперанса в ръце, и се взираше в оживения трафик на пътя пред техния мотел. Още малко и щеше да поеме към Мексико. Беше нетърпелива за това, което я очакваше в този следващ етап от нейното приключение. От първата му част беше научила, че нищо не става така, както е планирано. По-скоро, всяко пътуване беше низ от неочаквани преживявания. Погледна към кутията и се усмихна. На Есперанса щеше да й хареса. Всяка стъпка беше нова история.

— Все още мисля, че това е лудост! — възкликна Маргарет. Хвърли и последната чанта в претъпкания багажник на колата и се обърна към Марипоса. — Хайде, все пак ти си й майка. Не би трябвало да й позволиш да ни разкарва из Мексико с тази раздрънкана бричка.

Марипоса присви устни и погледна извинително към Лус.

— Съжалявам, но говориш на грешната майка.

Лус отвори вратата от страната на шофьора, потупа покрива на колата и извика:

— Стига сте мрънкали. Влизайте вътре! Трябва да успеем да стигнем до границата!

Времето беше хубаво, но леко облачно — чудесно за пътуване. Ел Торо беше пълен до горе, маслото му беше проверено, а те имаха много вода за пиене. Съли беше прегледал колата, преди да тръгне за Милуоки, и въпреки че отново им предложи, да си наемат някой джип, беше заявил, че „Бръмбарът“ е наред.

След като Марипоса се съгласи, да тръгне с тях, всичко си дойде на мястото от само себе си. Тя беше изминавала пътя до Мичоакан много пъти, макар и невинаги, за да види семейството си. Лус не беше наивна. Знаеше, че гъстите гори в този щат на Мексико гъмжаха от наркокартели.

Тия Мария предпочете, да си остане у дома.

— О, скъпа, изобщо не съм в състояние, да направя онова изкачване — каза тя, когато Лус й предложи да дойде с тях. — Мястото е на около две хиляди и седемстотин метра височина. Няма да направя и стъпка и ще пукна от задушаване. Освен това вече съм била там. Нямам нужда да ходя отново. А и не виждам, как ще се напъхам на задната седалка на твоята мъничка кола!

Отказът й обаче имаше и добра страна, защото тя предложи да гледа Серена. Последния път, когато Лус видя малкото чихуахуа, то се беше настанило удобно в широкия скут на Мария и безгрижно похапваше, от пълна купа с храна.

Лус наблюдаваше Маргарет, докато тя се пъхаше на задната седалка. Независимо от цялото й оплакване от Ел Торо, градинарката беше добър спътник. Лус се чувстваше късметлийка, че е намерила толкова отговорен приятел, някой, който винаги я подкрепяше. Порази я мисълта, че тя всъщност беше по-близка по възраст до Марипоса, отколкото до нея. Двете жени бяха имали напълно различен живот и Лус се зачуди, как ще се спогодят. Маргарет се държеше много закрилнически към Лус, а Марипоса показваше ясни признаци на недоволство, от намесата й.

След това Марипоса се настани на задната седалка. През последните 48 часа, откакто бяха решили да тръгнат заедно, се държаха изключително любезно, една към друга, но не говореха за нищо друго, освен за подготовката на пътуването. Имаха много работа и бяха облекчени, че трябваше да се занимават с нещо, при цялото клокочещо под повърхността напрежение между тях. Лус се притесняваше, накъде можеха да ги отведат разговорите им по време на пътуването им в това тясно пространство през следващите дни. Със сигурност щяха да засегнат някои болезнени теми. Но нямаше смисъл да се тревожи и да си губи времето в момента за това, въздъхна тя. Беше взела решение и посоката й беше ясна. Имаше нужда само от малко смелост, за да я следва.

— Добре, абуела — каза на висок глас. — Ще те заведа у дома.

Подаде кутията с пепелта на Маргарет, за да я остави на задната седалка. Марипоса наблюдаваше действията им с благоговение. Когато се обърна отново напред, погледът й се срещна с този на Лус и тя й се усмихна. И двете знаеха, че в този миг мислеха за Есперанса.

Говореха за незначителни неща, докато пътуваха от Сан Антонио през покрайнините на тучната хълмиста земя, покрай богатите плодородни ферми и ивиците суха и ронлива земя, обрасла с храсталаци и бурени. Три часа по-късно, стигнаха в малкия пограничен град Макалън, последната спирка, преди да преминат в Мексико. Градчето беше точно такова, каквото си го представяше Лус: разнородна смесица от магазинчета по главната улица с големи табели, показващи къде можеш да се отбиеш да хапнеш, да си купиш всякакви джунджурии, да обмениш долари в песо и да застраховаш колата си. Решиха да си разпределят задачите и да се срещнат при колата след един час. Маргарет отиде да обмени пари, а Марипоса да потърси пътни карти. Лус пъхна чантата си плътно под мишница и отиде да направи застраховка на Ел Торо. На опашката пред нея имаше двама мъже. Мъжът точно пред гишето беше латиноамерикански тип и носеше голяма бяла каубойска шапка. Зад него стоеше висок мъж с кафява риза и дънки, който й се стори познат. Тилът му под оръфаната сламена шапка беше загорял от слънцето. Той се извърна, за да прочете отпечатаните и закачени по стената инструкции.

— Били! — провикна се Лус.

Били Макол се обърна и след няколко секунди колебание, на лицето му грейна усмивка, когато я разпозна. Той се разсмя и поклати невярващо глава.

— Я, момичето с пеперудите! Виждаш ли? Казах ти, че ще се срещнем отново. Все повече се убеждавам, че светът е много малък.

Лус се изкикоти щастлива, че го вижда отново.

— Доколкото си спомням, ти имаше съмнения за това.

— Всъщност не. Но трябва да призная, че съм изненадан да те срещна тук. Значи продължаваш по пътя си.

Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос, но тя кимна.

— Най-накрая. Мислех, че ти вече ще си в Мексико.

— Не стана. Преследвах пеперудите в Тексас и имах късмет. Намерих едно невероятно струпване, недалече от Сан Антонио. Трябваше да се срещна с мой колега тук, на летището, но той се забави. Затова продължавам на юг без него.

Дойде неговият ред и той се обърна напред, за да оправи застраховката на колата си. Когато приключи, спря за миг и се усмихна на Лус, която пристъпваше към гишето.

— Късмет, пеперудено момиче! Ще се видим по-късно.

Беше й неприятно, че си тръгва. Искаше да го пита много неща за пътуването, но той вече беше на вратата. Тя насочи вниманието си към служителя и попълни нужните документи. Когато излезе от агенцията, видя, че Били я чака отвън. Почесваше се притеснено по изгорелия врат.

— Някога била ли си в Мексико?

— Не.

Той се намръщи.

— Така си и помислих. Ако имаш минутка, искам да ти покажа някои неща на картата — места за спиране, за престой и други такива. В Мексико трябва да си особено внимателен с почти всичко, което ти се изпречи на пътя.

— Супер! — отвърна Лус облекчена повече, отколкото можеше да изрази с думи.

Марипоса твърдеше, че знае пътя като линиите на дланта си, но тя имаше повече доверие в Били. Погледна часовника си.

— Къде си паркирал?

— В паркинга зад ъгъла.

— Чудесно. И аз съм там. Да вървим.

Тръгнаха към паркинга и когато стигнаха там, видяха Марипоса и Маргарет облегнати на капака на Ел Торо. Двете жени се изправиха изненадано, виждайки я с непознат мъж.

— Това е Били Макол. Той е от университета в Канзас. Тръгнал е към колониите на пеперудите, за да прави проучвания, и ще ни даде някои насоки за пътуването ни. Били, това е… — Погледна към майка си и се поколеба коя дума да използва. — Марипоса Авила — каза, като реши, че няма нужда от повече обяснения.

Усмивката на Марипоса беше сдържана. Тя не протегна ръката си към Били.

— А това е Маргарет Джонсън. Тя е от „Тайните езера“. Може да си я срещал в околността?

Маргарет се усмихна свенливо и протегна ръка, за да се здрависа с Били.

Той я разтърси силно, по мъжки и й отвърна, с пестеливата си усмивка.

— Приятно ми е да се запознаем.

По лицето на Маргарет премина сянка и тя отстъпи леко назад.

След представянето, Били насочи вниманието си към Ел Торо.

— Значи това е колата ти? — попита той с изумление в гласа. Пръстите му несъзнателно подръпнаха мустаците му, докато обмисляше нещо. — Трябва да съм честен. Малко се съмнявам, дали ще се справите с тази стара кола. Някои от пътищата са доста лоши.

Маргарет се обърна и ги изгледа с поглед от типа „Нали ви казах!“

— Колата ще се справи — каза Марипоса.

Били наклони глава и погледна критично към нея.

— Мислите ли? Е, надявам се да сте права. Но все пак се притеснявам, като си помисля, че ще пътувате сами с тази кола. Или в която и да е друга кола, като става дума. Ако се развали случайно по пътя, няма да сте в безопасност. Знаете ли какво? Може би трябва да пътуваме заедно — и без това сме в една посока. Ще карам пред вас с моята кола и след като стигнем в Ангангео, ще продължа по пътя си.

— Благодаря, но ще се оправим — каза рязко Марипоса и скръсти ръце на гърдите си. — Знам езика, познавам тези пътища и тези стари фолксвагени.

— Чакай малко — обади се Маргарет, опитвайки се да разчисти тъмния облак, който Марипоса беше хвърлила върху тях. — Мисля, че идеята е много добра. Не искам да съм груба — обърна се тя към другата жена, — но съм пътувала в тази кола по-дълго от теб и бях в нея, когато се развали, последния път. Не желая това да се случи отново и да се окажем сами на някой пуст мексикански път. Затова смятам, че трябва да приемем предложението на Били. — Усмихна му се мило и погледна умоляващо Лус.

Лус погледна към майка си. От тона и позата й беше очевидно, че не иска да има нищо общо с Били. Но колата не беше нейна и не тя вземаше решенията.

— Благодаря ти, Били. Така определено ще съм по-спокойна. Да си призная, бях леко нервна за тази част от пътуването. Потупа капака на колата. — Не се обиждай, Ел Торо.

— Добре тогава. Ето какво ще направим. Ще се наредим на опашката, ще платим пътната си такса и ще пресечем моста, за да стигнем в мексиканската част. Ако имаме късмет, и двете коли ще минем на зелената светлина. Ако на някого му светне червено, това означава, че трябва да отбие за инспекция от граничния контрол. Тогава другата кола просто ще спре край пътя от другата страна и ще изчака. Така звучи ли ви добре?

— Звучи ми като истински план — отвърна Лус.

— Колата ми е ей там — посочи Били към бял очукан джип през няколко коли от тях. — Ще мина пръв, а вие може да ме следвате. — Обърна се, за да отиде към колата си.

— Извинявай! Били? — провикна се внезапно Маргарет.

Той спря и я погледна въпросително.

— Не искам да ставам нахална, но тъй като и без това сме в една посока и спътникът ти не се е появил, може ли да пътувам при теб? Не бих те молила за такова нещо, но при нас е доста претъпкано.

Били поглади мустака си развеселен.

— Разбира се. Скачай вътре.

Лус последва Маргарет отзад, докато тя вадеше чантата си от багажника.

— Какво правиш? — изсъска й тя.

— Следвам примера на Стейси. Оставям се на вятъра, да ме отвее в нова посока. Ще си пробвам късмета с Били.

Лус изпита внезапен пристъп на ревност.

— Дори не го познаваш!

— Всъщност го познавам. Била съм на негов курс в университета. Той просто не ме помни.

Маргарет погледна през рамо и дръпна Лус на няколко метра встрани от другите.

— Виж какво, Лус. В момента съм излишна. Така ще имате възможност с майка ти да си поговорите на спокойствие. Имате нужда да останете насаме за известно време. А и фактът, че ще ми бъде много по-удобно в онази кола, отколкото на задната ти седалка, определено е бонус — ухили се тя.

Били запали двигателя на джипа си и натисна клаксона.

Маргарет се обърна към него.

— Ей сега идвам!

Прегърна силно Лус.

— Ей, ние все още пътуваме заедно, нали? Ще се видим от другата страна!

Затича се към колата, с нетърпението на дете, втурващо се към подаръците под коледната елха. Били отвори подканващо предната врата. Отвътре се разнесе музиката на Моцарт.

— Vamonos! — провикна се той.

 

 

Преминаха през Международния мост „Фар — Рейноса“ без инциденти, като изключим обичайното забавяне. Били ги поведе през оживените малки градчета по границата с техните прашни улици, шумни площади и безбройни магазинчета, отрупани с туристически сувенири. Улични продавачи се приближаваха до колите им по кръстовищата и агресивно се опитваха да им продадат герданчета и гривнички. „Евтино, госпожа, много евтино!“ Деца минаваха между спрелите на светофарите коли и предлагаха дъвки и други лакомства.

Градчетата свършиха и пред тях, докъдето им стигаше погледът, се ширна безкрайната гола пустиня. Лус и Марипоса следваха джипа на Били в дълбока тишина, всяка потънала в своите си мисли, докато пътуваха през еднообразния, непривлекателен терен.

— От къде познаваш Маргарет? — попита най-накрая Марипоса, нарушавайки дългото мълчание в колата.

Този въпрос постави начало на разговора им. Лус започна, със съдбоносното обаждане на тия Мария по телефона, месец по-рано и поредицата от събития, довели Лус, до решението да върне пепелта на Есперанса в Мексико. Не спести нищо: проблемите с колата в Чикаго, Офелия и Анхел, раждането на бебето в Канзас, присъединяването на Маргарет, случайната среща с Били при „Тайните езера“ и намирането на телефонния номер, изписан на последната страница в тефтера на баба й.

— През цялото време обаче, каквото и да се случваше, винаги чувствах присъствието на абуела в колата — завърши тихо Лус.

— И аз го усещам.

— Така ли?

— Определено. Тя е тук с нас.

— След смъртта на баба, се чувствах толкова самотна — промълви Лус. — Не знаех какво да правя. Молех се да ми даде някакъв знак, че е още с мен. На следващата сутрин открих пеперуда монарх, току-що излязла от пашкула, в стаята, в която обикновено работеше. Беше такава изненада! Сезонът вече почти беше отминал и всички какавиди бяха станали пеперуди и бяха отлетели отдавна. Но тя беше там. А най-изумителното беше, че тази пеперуда не отлетя, когато я отнесох в градината. Остана с мен, сякаш искаше да ми обърне внимание на нещо. Бях напълно убедена, че абуела е дошла при мен, под формата на тази пеперуда. Това беше знакът, за който се молех.

Марипоса мълчеше.

— Сигурно ме мислиш за голяма глупачка.

— Изобщо не те смятам за глупачка — отвърна Марипоса. — Много, много хора са ми разказвали подобни истории — за пеперуди, които се появяват след смъртта на техен близък. Или за това, как пеперуда каца на рамото им, когато са били потиснати или тъжни. Най-трогателна за мен е историята за пеперудите, открити по стените на детските бараки в концентрационния лагер „Майданек“ в Полша по време на Втората световна война, издраскани вероятно с камъчета или с нокти. Представи си тези малки нежни пръстчета как дълбаят с ноктенцата си мечтите си по единственото „платно“, с което са разполагали, по стената. От хилядолетия навсякъде по света, има легенди и митове за пеперудите. Аз лично отравям молба към боговете всеки път, когато пускам нова пеперуда. Мисля, че историята ти е всичко друго, но не и глупава. Ние имаме специална връзка с пеперудите.

Лус се усмихна, но не откъсваше поглед от пътя пред себе си.

— Е, както и да е. Това е една от константите в моето пътешествие. Следвам знаците.

— Учените и досега не знаят, какви знаци и сигнали използват пеперудите монарх, за да откриват пътя си всяка година. За теб твоят знак е бил Есперанса.

— А за теб? — попита Лус, поглеждайки към майка си.

Марипоса се облегна назад и затвори очи.

— Аз следвам теб.

 

 

Когато небето се стъмни, Марипоса пое волана. Лус отпусна глава, докато гумите бръмчаха тихо под тях. Усещаше постоянното буботене на двигателя, като сърдечен ритъм.

Обърна лице и погледна към тъмния силует на жената, караща колата. Косата й беше прибрана в опашка ниско на врата, матовата й кожа беше чиста, без следа от грим. На лявата страна на лицето й малък неравен белег се спускаше точно по линията, очертавана от усмивката й. Коя беше тя, запита се Лус. През целия си живот, беше имала една идеализирана представа за майка си. Жената в колата до нея беше напълно непозната. Какъв ли щеше да бъде животът й, ако майка й не си беше тръгнала. Какви неща щяха да са преживели заедно? Дали щяха да са близки или по-скоро като Есперанса и Мария — да се обичат, но да не могат да живеят една с друга?

Марипоса се обърна, видя, че Лус я гледа, и й се усмихна.

— Уморена ли си?

Лус премигна тежко с клепачи.

— Много.

— Надявам се, че скоро ще отбие към някой хотел — измърмори Марипоса, все още не особено очарована от техния гид. — Всеки глупак знае, че си е чисто самоубийство да шофираш нощем из Мексико. Какви истории мога да ти разкажа…

Лус извърна поглед отново към пътя. Чудеше се какви ли щяха да бъдат те. От всички истории, които Есперанса й беше разказвала, тази за майка й се беше оказала най-голямата опашата лъжа.

Следващият им ден започна много рано, веднага след обилната закуска, в техния скромен мотел — chilaquiles, вкусна пържена царевична тортила, напоена със салса и сервирана със сирене, яйца и боб. В далечината се събираха облаци, но небето още беше чисто и те планираха да шофират цял ден. Марипоса застана на волана, когато започнаха да се изкачват из Сиера Мадрес. Беше, като водач на стадо с добитък в Дивия Запад, юркаше уморения и съпротивляващ се Ел Торо, насилваше гумите безмилостно и използваше езика си като камшик. На поредния стръмен склон фолксвагенът започна да забавя, двигателят едва креташе, ръмжейки все по-глухо.

— Давай, Торо. Ти си бик! Можеш да го направиш! — крещеше Лус, поклащайки се напред и назад на мястото си, за да помогне.

Марипоса се засмя и се присъедини към нея.

— Давай, давай, давай…

Лус обаче знаеше, че Били не се смееше в своята кола. Продължаваше да кара напред, но постоянно трябваше да спира, за да ги изчаква. Ако беше хазартен тип, тя щеше да се обзаложи, че той проклина мига, в който им предложи, да пътуват заедно.

Планинският пейзаж беше красив. Минаваха през зелени гори и проходи, които им разкриваха спиращи дъха гледки, към долината. След като пътят отново стана по-равен, Лус застана зад волана и двете с Марипоса подеха отново прекъснатия си разговор.

— Едно от момичетата, които срещнах на това пътуване, Офелия, ме накара да се замисля за теб — каза Лус. — Тя беше много сладка и аз наистина я обикнах. Но какъв речник и какъв характер имаше само!

Марипоса я погледна, изпод повдигнатите си вежди. Лус се разсмя.

— Не, не беше в тази връзка. По-скоро заради факта, че беше на същата възраст, на която си била и ти, когато си ме родила.

— Това момиче ли, беше бито от приятеля си?

— Да. Тя беше бременна и самичка в чужд град. За теб това е бил Милуоки, за нея беше Чикаго. Станалото с нея ме накара да се замисля. Баща ми някога удрял ли те е?

Марипоса се взираше в пътя пред себе си и известно време не отговори нищо.

— Виж, мила. Била съм удряна — каза най-накрая тя. — При това доста пъти през годините. Един тип ми остави този белег. — Посочи белега край устата си. — И още един тук. — Разтвори блузата си широко и й показа дебел назъбен белег високо на дясното й рамо, който приличаше на прободна рана. — Били са ме и жени. Невинаги бяха мъже.

Тръсна глава и Лус си помисли, че се опитва да отблъсне далече спомените, които все още бяха прекалено болезнени.

— Но Макс, твоят баща — странно е как избягваме да казваме името му, — никога не ми е посягал. Той ме нарани много по-силно, повече от всяка физическа болка, причинявана ми от друг, когато ме напусна.

— Не знам нищо за него, само съм го виждала на снимките, в албума на баба. Дори не знам каква е фамилията му.

Марипоса погледна към Лус, после отново извърна лице към пътя.

— Стро. Казваше се Максимилиън Стро.

Лус повтори името наум. Струваше й се напълно чуждо.

— Това не е твоята фамилия. Така и не се оженихме. Знаеше ли го?

— Да. Искала ли си въобще, да се омъжиш за него?

Загадъчна усмивка се появи на устните на Марипоса.

— Бях на осемнайсет години. Когато избягах с него, дори пред ум не ми минаваше мисълта за брак. По-късно, когато открих, че съм бременна, да, поисках да се оженим. Очаквах, че това е най-естественото нещо. Настоявах за това.

Млъкна и Лус задържа дъха си, в очакване да продължи.

— Макс не пожела.

— И наистина просто те е изоставил?

Марипоса кимна спокойно.

— Работех като сервитьорка в местен клуб. Една вечер се прибрах у дома след края на смяната си и него го нямаше. Беше оставил бележка и каквито пари беше успял да събере. Доста жалка сума всъщност.

— Какво пишеше в бележката?

— Не много. Беше просто надраскано изречение на някакво листче. Пишеше „Съжалявам!“.

— Само това ли? Нищо повече? — Лус се изпълни с гняв срещу този човек. — Какъв задник!

Марипоса кимна бавно с глава.

— Как си могла да бъдеш, с такъв кретен?

— О, той беше много чаровен. Макс беше различен от всички други младежи, които срещнах в университета. Беше чуждестранен студент от Германия и беше толкова красив с бледо русата си коса, сините си очи и онази усмивка… — Погледна към Лус и млъкна рязко.

Лус не се усмихваше.

— Обичаше ли го?

През всички тези години се беше надявала, че въпреки цялата им трагична история, майка й поне беше обичала баща й.

— Да. Много. С цялата любов, която си представях, че може да съществува на осемнайсет години. Никога след това не съм изпитвала такава любов към друг мъж. Нито пък съм изпитвала преди това. Той беше първият ми любовник. — Млъкна. — Надявам се, че това не те шокира.

— Моля те — изсмя се Лус.

— Със сигурност щеше да шокира майка ми.

Лус се замисли за разговорите, които беше водила с баба си за отношенията й със Съли.

— Може би не. Абуела беше старомодна, но не и лицемерна.

— Тя мразеше Макс. Това поне беше абсолютно сигурно.

— Мислех, че никога не го е срещала!

— С баща ми се запознаха с него, когато дойдоха да ме видят в университета. Обядвахме заедно. Помня, че Макс пиеше немска бира, а татко — мексиканска. Мама смяташе, че той е превзето интелектуален, суетен, егоцентричен. Всичко това беше напълно вярно. Тя не харесваше нищо в него, дори начина, по който държеше цигарата си. Нали се сещаш, между показалеца и палеца си, ето така.

Вдигна ръка и й показа този стар европейски маниер на пушене. Лус се засмя, като си го представи.

— Защо ми е казала тогава, че никога не го е срещала?

— Така ли? Бедната мами. Или е заличила несъзнателно този спомен от ума си, или — по-вероятно — го е мразила толкова силно, че не е искала да знаеш нищо за него, дори нещо лошо. Лус, той не беше зъл човек. Никога не ме е бил или наранявал по някакъв начин. Когато бяхме заедно, се смеехме много и си прекарвахме чудесно. Но беше на двайсет години и не бе готов за жена и дете. А по времето, когато си тръгна, вече бяхме започнали да се караме за пари и за бебето. И така, като типичното разглезено малко момченце, каквото беше, той просто избяга и се прибра у дома си, в Германия. Жалко е, че дори не знам, от кой град е.

— Прав му път!

— Да. Но със срам трябва да призная, че ми разби сърцето. И по-лошо, съкруши духа ми. Някой може би ще каже, че съм получила справедливо наказание, задето избягах от родителите си. Но да нося детето му, а той да ме зареже така безцеремонно, да бъда сама, без никаква подкрепа — това беше изключително унизително. Бях съсипана.

Лус кимна разбиращо и отвори прозореца, за да вдиша чист въздух.

— Стига толкова засега — каза тя тихо.

Загледа се в пейзажа, край който минаваха, и си помисли, че след като научи всички тези неща за баща си, това не промени по никакъв начин нейния свят. Не изпитваше никакво желание да го потърси и да се запознае с него. Той не беше оставил нищо след себе си, дори името си. И, обратното, беше нетърпелива да научи колкото се можеше повече за живота на майка си — за решенията й, за постъпките й, за чувствата й. Чувстваше дълбока връзка с нея, която не можеше да проумее, защото тя я беше изоставила.

— Твоят приятел… — започна Марипоса плахо. — Той някога удрял ли те е?

— Съли? — извика Лус изумена. — Не! Никога. И никога не би го направил.

— Хубаво.

Марипоса прокара пръсти през косата си с въздишка.

— Има едно нещо, свързано с пеперудите монарх, с което не мога да се примиря. Обичам почти всичко в тях освен начина, по който мъжките се отнасят с женските. Те са грубияни. Не използват феромони, за да привлекат женските, както правят останалите видове пеперуди. Когато мъжкият види във въздуха женска, която му харесва, той просто я удря, събаря я от небето и се чифтосва с нея. — Погледна към Лус. — Надявам се, че си избрала своя мъж по любов. Сексът без любов не означава нищо. Твоят приятел, твоят Съли… Обичаш ли го?

— Да. Обичам го.

Марипоса извърна глава и очите й се впиха в лицето на Лус.

— Добре.

Тъкмо когато стигнаха, до непретенциозния хотел в малкото градче Маравато, в който Били им беше казал, че често е отсядал, започна да вали. Хотелчето представляваше ниска постройка в колониален стил, разположена на очарователно площадче. Съдържателите, мила възрастна двойка, държаха мястото, заедно с децата си. Те посрещнаха Били, все едно беше техен блуден син.

Валя цяла нощ, тих, подхранващ дъжд, който се стичаше като нежна музика по тънкия покрив. Събудиха се и видяха, че небето е все още мрачно, дъждът обаче беше спрял и вятърът прогонваше облаците надалече. Били беше готов да тръгнат по-рано, нетърпелив да стигне до крайната си цел.

— Дръжте очите си отворени — каза им той, когато се качваше в джипа и потегляше пред Лус и Марипоса. — Днес е добър ден за пеперуди.

По средата на деня, Били свърна от главното шосе и пое по тесен каменист черен път, който минаваше през села и ферми. С приближаването им до Ангангео, Марипоса очакваше разговорите им да стават все по-тежки, като каменистия пейзаж наоколо, навлизайки в проблемната зона за личните им взаимоотношения. Лус беше по-мълчалива от обикновено след разговора за баща й предишния ден. Марипоса знаеше, че информацията й идва в повече и ще й трябва време, за да я осмисли. Сам й беше говорил колко важно е да позволи на Лус да й задава въпроси, независимо колко трудно и болезнено щеше да бъде за нея да им отговори. Искаше й се Сам да беше сега тук, при тях. Липсваше й спокойната му сигурна ръка, водеща поводите на коня й.

Но Лус не задаваше никакви опасни въпроси. Седеше мълчалива, напрегната и притеснена, заради предстоящата среща с непознатите членове на тяхното семейство в Ангангео. Цяла сутрин виждаха край тях пеперуди монарх. Тук две, там три. През последния час бяха започнали да се появяват още и още, една след друга. Лус се взираше постоянно в небето.

— Ето още една! — извика развълнувано тя и посочи над главите им.

— Не мога да я видя, освен ако не искаш да изляза извън пътя. По-добре да гледам напред.

Лус продължи да хвърля от време на време поглед към небето.

Марипоса видя, че Били дава мигач и отбива встрани край пътя. Наби спирачки, мърморейки недоволно:

— Какви ги върши сега? Този мъж ме побърква. Все спира да зяпа нещо. А Маргарет му приглася, виж това растение, погледни онова цветенце! Двамата са един дол дренки.

— Е, все пак това е работата им. Те са изследователи.

— Знам. Просто съм нервна. Нетърпелива съм, да се срещна със семейството и сме съвсем близо. Всяко спиране ме дразни.

Докато стигнат до тях и отбият колата, Били беше вече излязъл, стоеше на ръба на една урва и се взираше в небето с бинокъла си. Маргарет обикаляше джипа и гледаше нагоре, прикривайки очите си с длан.

Лус взе бинокъла си от задната седалка на Ел Торо.

— Какво гледаме?

Маргарет посочи нагоре.

Лус видя една пеперуда монарх, да лети съвсем ниско, изподраните й по краищата криле пляскаха ожесточено във въздуха.

— Монарх! — възкликна Лус.

Марипоса също излезе от колата и застана до нея.

— Видях я. А ето там има още една двойка — посочи тя. — Ще виждаме все повече.

— Ей, дами — провикна се Били, повдигайки очилата си. — Какво правите? Вижте!

Всички погледнаха отново към облачното небе. Това, което приличаше на предния ръб на един черен облак, се движеше по-бързо от останалите облачета. Марипоса вдигна ръка, заслони очите си и примижа. Високо в небето, летящи под тъмния облак, забеляза множество пеперуди, чиято форма не можеше никога да сбърка. Усмихна се и погледна към Лус. Видя я как подскача и размахва въодушевено ръце.

— О, божичко! — извика Лус.

Марипоса изви врата си, за да погледне отново нагоре. В този момент слънцето се показа иззад един облак и небето над главите им избухна в оранжева бляскава експлозия.

Това не беше облак.

— Леле! — изкрещя извън себе си от вълнение Лус и се разтича наоколо като малка ученичка.

Марипоса се разсмя силно, радвайки се от сърце на гледката. Над тях в небето летяха хиляди и хиляди пеперуди монарх. Беше невъзможно да се предположи броят им. Почувства се нищожна, докато ги наблюдаваше. Тези крехки, героични пътници, следващи един вековен инстинкт, образуваха величествена, целеустремена река, течаща в небето. За момент Марипоса си спомни гъсениците. Всяко яйце, което се беше излюпило като гъсеница, с размера на човешка мигла и беше оцеляло и пораснало, беше възкръснало като пеперуда. Всяка метаморфоза беше чудо. И ето ги тук — хиляди и хиляди от тях, тържествуващи, летящи към своето светилище. Заля я вълна на надеждата.

Били стоеше на края на пътя, взирайки се в далечината. Лицето му грееше, като на малко момче, когато посочи към висок хълм, покрит с жълти цветя. Капчиците роса от по-ранния дъжд блестяха на слънцето.

— Това е El Cerrito, Малкия хълм. Там ще е първата им спирка. Ще се заредят с храна, преди да се отправят към колониите си в еловите гори, където ще презимуват. Да вървим! — Изтича бързо към колата си.

Марипоса се провикна към него:

— Вие вървете. Но за нас това е в обратната посока. Ще тръгнем право към Ангангео. Семейството ни очаква.

Погледна към Лус, за да види, дали е съгласна с плана.

— Става ли?

Лус кимна, в знак на съгласие, после погледна към Маргарет.

Тя се приближи до нея и хвана и двете й ръце в своите.

— Хей, разбирам защо искате да отидете колкото се може по-бързо в града. Но това е важен момент за мен. Винаги съм искала, да работя на терен и сега Били ми дава този шанс.

— Но, Маргарет! Да тръгнеш така с него е прекалено…

— Спонтанно? Господи, надявам се да е. Уморих се да чакам по спирките, докато другите прелитат край мен с колите си. Уморих се да поемам винаги по безопасния път.

— Но…

— Всичко е наред. Били е страхотен и двамата работим добре заедно. Мислим по един и същ начин. Ей, не гледай толкова тъжно. Радвай се за мен. Това е приключението, което съм чакала цял живот.

— Ще те видя ли отново в града?

Маргарет сви рамене и изимитира доста добре кривото ухилване на Били.

— Не знам. Но ще държим връзка. Имаш номера на телефона ми, а и аз ще ти се обаждам. Не се тревожи! — Придърпа Лус към себе си и я прегърна силно. — Благодаря ти много, че ми позволи да дойда с теб. Ти си по-смела и по-силна, отколкото си мислиш. Ти промени живота ми.

Пусна я, забърза се към джипа и скочи вътре, докато Били палеше двигателя. Той подаде ръката си през прозореца и им махна набързо, с широко разперени пръсти. Докато излизаше отново на пътя, усмихнатата Маргарет се показа през прозореца и се провикна:

— Надявам се, че ще стигнеш там, където ти е писано да бъдеш! — Засмя се и се прибра обратно вътре.

Лус се разсмя и помаха с ръка, гледайки как джипът на Били изчезва надолу по пътя. Кой да предположи, помисли си тя, и внезапно се сети за Съли.

— Знам къде сме — каза Марипоса и очите й блестяха, докато сядаше на шофьорското място. — Влизай! Почти стигнахме.