Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (4)

Две

Скалистите планини, разделят на две, миграционния поток, на пеперудите монарх. Принципно, пеперудите на запад от планините отлитат към малките горички, разположени по крайбрежието на Калифорния. Пеперудите от другата страна, от централните и източните канадски провинции и от източните части и Средния запад на Щатите, отлитат на юг, в планините на Мексико, сред горите, от свещени ели, наречени на местния език „оятел“. Но всички те са един и същи вид пеперуди.

Стените в кухнята на Есперанса бяха боядисани в ярко оранжево, в цвета на целунати, от слънцето портокали; столовете и масата бяха искрящо зелени като лайм. Това беше любимата стая на Лус и сърцето на къщата. Баба й отиде в спалнята си, а когато се появи отново, беше се овладяла напълно. Беше си отново, нейната стара, обична абуелита с дългата черна пола и широк огненочервен пуловер, високо набран на шията й, с разпуснатата бяла коса и искрящи тъмни очи. Лус постави на масата две чаши, с горещо кафе и сипа вътре гъста сметана и захар. Канелата ухаеше божествено, но тя гледаше, с притеснение, как Есперанса отпива разсеяно от чашата си.

— Добре ли си? — попита, мислейки за онова, което й беше казал Съли. Вгледа се в лицето на баба си. — Изглеждаш бледа. Може би трябва да отидеш на лекар.

— Нямам нужда от никакви лекари — сопна й се възрастната жена и извади лъжичката, с която разбъркваше кафето си. Тя изтрака шумно по ръба на чашата. Есперанса се подпря на едната си ръка и забарабани с пръсти, по бузата си. — Миналата нощ почти не спах. Мисля за толкова много неща. Уморена съм, това е всичко.

— Защо не си полегнеш, за малко?

— Не мога — отвърна рязко тя. — Имам си задачи за вършене! Трябва да уредя много неща, за това пътуване.

— Бабо, моля те. — Лус се разтревожи от нервността й. — Кажи ми какво става? Защо трябва да го направим точно сега? Защо бързаш?

Есперанса се намести на стола си и очите й отново се премрежиха, от тревога.

— Имам си причини, Лус — каза тя, извръщайки глава с повдигната брадичка в знак на наранена гордост. — Не съм някоя старица, загубила разсъдъка си.

Лус се протегна, за да докосне ръката на баба си. Тя беше малка, но силна, пръстите й бяха сгърчени и сухи от един цял живот, прекаран в работа. В младостта си, Есперанса беше отгледала две деца сама във ферма в селската част на Мексико, докато нейният съпруг работел в Съединените щати. Години по-късно, беше изминала целия път до Милуоки и беше започнала работа като готвачка в ресторант, за да може да се грижи за внучката си. Тези силни, красиви ръце, бяха създали единствения дом, който Лус беше имала, в живота си.

— Знам, абуелита — каза момичето и сърцето й затуптя от любов, когато се наведе да целуне кокалчетата на сухите пръсти, които толкова години бяха ресали косата й.

Чертите на лицето на Есперанса се отпуснаха, тя се усмихна и извъртя китките си, за да стисне ръцете на внучката си.

— Mi preciosa, ще бъде добре за нас, да направим това пътуване заедно. Ще имаме време да си поговорим. Отдавна мисля за това. Първо ще отидем до Сан Антонио. Но после заедно ще тръгнем за Мексико. Време е да опознаеш корените си, да научиш откъде е твоето семейство.

Лус се отдръпна и скръсти ръце на гърдите си.

— Аз не съм от Мексико. Родена съм тук, в Милуоки. Американка съм.

— Твоето семейство е от Мексико. И… — Есперанса си пое дъх. — Трябва да се срещнеш с тях — каза твърдо тя.

— Семейство? Винаги сме били само ти и аз.

— Защо говориш така? В Сан Антонио имаш леля си Мария и нейните деца — твоите братовчеди. И чичо си Маноло в Мексико. И други…

— Дори не ги познавам.

Лус се намръщи и се втренчи, в тъмното кафе в чашата си. Как можеше баба й да очаква, да се интересува от някакви роднини, които никога не беше срещала и които никога не си бяха направили труда, да ги посетят?

Есперанса имаше две деца от първия си брак. По-голямата й дъщеря, Мария, живееше в Сан Антонио с двете си деца, братовчедите на Лус, които нито им бяха писали, нито се бяха обаждали по телефона. Единственият й син, Маноло, се беше върнал в Мексико, за да поеме семейния магазин. Всички те, й бяха напълно безразлични. Нямаше да ги разпознае, ако се разминеха на улицата.

— А и какви са тези неща за Мексико? Аз почти не говоря испански.

— Шшш, знам — каза Есперанса и тъжно поклати глава. — Вината е моя. Ти не искаше да ти говоря на испански. Само на английски. — Въздъхна. — Понякога си толкова ината.

— Никой не е виновен, абуела — Лус извърна глава. — Просто не виждах смисъл в това. Не говоря и немски. Нито пък, познавам семейството на баща си.

— Баща ти… — Устните на Есперанса се извиха горчиво надолу. — Той няма нищо общо с нас. Дори не знаем фамилията му. Никога няма да му простя, че изостави майка ти.

Гласът на Лус беше тих.

— Може би не я е изоставил. Може би просто не е искал мен.

— Ах, не, querida! Кой не би те искал? Ти си единственото добро нещо от тази връзка.

Лус се загледа в късите си нелакирани нокти, изпълнена с несигурност.

— Твоето семейство — tu familia — е от страната на майка ти. От моята страна — каза баба й с треперещ глас и допря стиснатия си юмрук до гърдите си. — Mi nina, на нищо ли не съм те научила? Нищо ли не съм ти дала? Mira! Огледай се! Тези цветове, храната, която ядеш, музиката, която слушаш — всичко това е Мексико. Историите, които ти разказвах, за да разбереш коя съм аз, коя си ти… — Наклони глава и каза по-тихо: — И коя е майка ти. — Вдигна очи, гласът й отново стана уверен. — Мексико е в кръвта ти. Трябва да се гордееш, със своето наследство.

Лус погледна под наведените си клепачи, към баба си, която седеше от другата страна, на дървената маса. Пръстите й, си играеха разсеяно, с дебелата плитка, паднала, като тежко въже, на гърдите й. Понякога, наистина се чувстваше тясно свързана, с културата на своя народ и с всички очаквания за мексиканска жена, които произлизаха от това, от тази тежка, дебела плитка. Тя се гордееше с мексиканското си наследство. Но не искаше да бъде определяна от него. Искаше да има свободата, да се открие сама.

Есперанса повдигна ръка, за да докосне нежно лицето на внучката си. Пръстите й бяха като от хартия, студени, а тъмните й очи искряха от нещо по-дълбоко, скрито в тях.

— Трябва да поговорим за Марипоса, твоята майка.

— Не си я спомням — каза Лус тихо. — Мъртва е от толкова много време, че се е превърнала в блед спомен, по-скоро е някакво усещане, отколкото реалност. Забравила съм я и това ме натъжава.

Веждите на Есперанса се свиха, над изпълнените й с тревога, очи.

— Лус — каза тя, борейки се с всяка дума. — Има много неща, които не знаеш за Марипоса.

— Знам, че е била красива.

— Да — отвърна Есперанса и присви вежди, при спомена за дъщеря си. — Много.

— Приличам ли на нея? — Лус долови умоляващата нотка в гласа си, нетърпеливата нужда, от потвърждение, за тази връзка.

Възрастната жена се поколеба. Момичето забеляза напрегнатия поглед на баба си, шарещ по лицето й в търсене, на семейната прилика. Тя знаеше, че нейната абуела се притеснява, за американската си внучка, която не познаваше традициите на своя народ и не говореше родния си език.

— На външен вид не толкова много. Имаш същата хубава кожа. Също толкова нежна, прасковена. Марипоса беше по-висока и толкова слаба, че по-силен вятър можеше да я отвее. И често се случваше — добави тя с горчива усмивка. — Ние с теб сме по-яки, нали?

Лус се присви инстинктивно. „Яки“ за нея означаваше по-едри кости, повече тромавост, а една млада жена не иска да чува, точно това за себе си. Тя беше надарена със закръглен ханш и едри гърди. Охранена, биха казали злорадите момичета. Добре оформена, прелъстителна, казваше често Съли.

Като видя реакцията й, Есперанса поклати недоволно глава, ядосана, на лошия си английски език.

— Не, може би използвах неправилна дума. Имах предвид корави, нали така? И двете сме с корени, пуснати здраво в земята. Твоята майка… — спря за миг и очите й се изпълниха с тъга — беше малко повърхностна, рееше се свободно във въздуха.

Очите на Лус се разшириха от изненада. Баба й, обикновено говореше за майка й, като за принцеса от някоя приказка, само с прекрасни и възхвалителни думи. Никога досега, не я беше чувала да критикува съвършената си дъщеря.

— Понякога си мисля, че така е по-добре — каза Лус. — По-забавно е.

— Не! Създаваш си само повече проблеми, това е. — Есперанса поклати бавно глава, натежала от носената с години тъга. — Моята бедна, глупава дъщеря. Защото, докато се забавляваше, успя да разруши живота си. Марипоса беше лекомислена, прелиташе от цвят на цвят като пеперуда. Явно неслучайно я бях кръстила така.^[1] Никой, никога не можеше да я прикове на едно място. Преди мислех, че това е нейната дарба. — Потръпна и очите й, се изпълниха със съжаление. — Но това беше и основният й недостатък.

Лус отметна кичур от челото си, докато се опитваше да осмисли всичко чуто. Видя дълбоките линии, изрязани, в лицето на баба си, които днес умората правеше по-очевидни от всякога. Сякаш, беше поела нов товар, нова тъга върху крехките си плещи и цялото й тяло се беше отпуснало от изтощение. Но най-важното бяха, тези думи на критика и отчаяние, идващи от някакво тъмно място в сърцето й, което досега не беше разкривала пред Лус.

— Може би трябваше да съм по-строга — продължи Есперанса. — Не биваше да позволявам на Марипоса да отиде в университет.

— Защо? — попита възмутено Лус. Би дала всичко, за да има възможността да се запише в колеж.

— За какво й е на една красива жена такова образование? Марипоса трябваше да си остане вкъщи и да се омъжи за добър мъж. Тогава животът й щеше да бъде толкова различен. Може би… — Есперанса млъкна и за миг затвори очи. — Но баща й беше образован човек и настояваше дъщеря му, да се изучи подобаващо.

Лус знаеше края на историята. Баба й не харесвала идеята да изпрати красивата си дъщеря — единственото си дете от втория си брак — надалече, при това в университет. Тя можеше да чете и пише на английски и на испански, но за нея това бяха необходими умения, а не някакви знания, трупани просто така, за удоволствие. Готвене, грижа за градината, шиене — това са нещата, които ценеше като жена.

Най-лошите страхове на Есперанса се бяха изпълнили. Марипоса била в университета по-малко от година, когато избягала в Америка с един германски студент, млад мъж, когото така и не довела у дома си, за да се запознае, с баща й и майка й. След години, когато Лус поиска да отиде в колеж, баба й, не й забрани, но и не я подкрепи. Искаше, малкото й момиченце да се омъжи за Съли и да се установи на едно място като съпруга и майка. „Какъв е смисълът от всички тези книги?“, често питаше тя, когато я виждаше да чете в стаята си.

Есперанса погледна дълбоко в очите на внучката си и чертите на лицето й омекнаха.

— Марипоса беше импулсивна. Но ти си fortaleza, нали? Силна и отговорна. Носиш специална светлина в очите си, която извира направо от душата ти. Видях го в мига, в който се роди.

Лус се извърна встрани, притеснена от факта, че тя самата не виждаше тази светлина, в своите очи.

— Може би не е била импулсивна — внезапно изпита нужда да защити мъртвата си майка. — Може би е била като богинята, като Малката Нана. Имала е смелост. Не се е страхувала да скочи в пламъците.

— Чуй ме, Лус. Достатъчно стара съм, за да знам, че нямам отговор на всичко. Но в едно нещо съм сигурна. Импулсивността не е същото, като смелостта. Истинската смелост идва от сърцето. Tu coroyn. Понякога е нужна повече смелост, не да скочиш, а да останеш на мястото си. Когато всеки от нас, погледне в огъня, трябва да реши сам за себе си какво да направи. — Есперанса се облегна назад в стола си, очите й искряха. — Но ти и аз… ние трябва да скочим сега.

Сбръчканото й лице грейна от нежност, когато се протегна през масата и размърда пръстите си, подканвайки внучката си да постави ръцете си в нейните, както правеше, когато беше малко момиче. Лус се подчини.

— Виждам, че се съмняваш. Не се тревожи. Това пътуване ще отговори на повечето от въпросите ти — каза Есперанса. — Ще отидем до Сан Антонио, с нашата хубава кола. Ще видим роднините си там. После ще продължим за Мексико. За Ангангео, където живеят Маноло и семейството му. Какво събиране ще бъде само! И най-накрая ще отидем до планината, за да видим пеперудите. Заедно, както винаги сме искали. Скоро ще застанем на ръба на Свещения кръг, както майка ми стоеше с мен, както аз стоях с майка ти. Както сме правили от поколения. Ти ще танцуваш с пеперудите. Ще заемеш мястото си сред богините.

Лус въздъхна примирено, защото беше слушала безброй пъти тази история. Другите деца слушаха приказки за Хензел и Гретел, Спящата красавица или Джак и Бобеното зърно. Есперанса й разказваше легенди за ацтекските богове и богини и за пеперудите монарх в планините на Мексико. Но те бяха точно това — приказки от детството на Лус.

— Когато проверих за последно — каза тя с тъжна усмивка, — богините не работеха за минимална надница в леярна.

— О, да, правят го! — отвърна баба й и стисна ръцете й. — Богините са навсякъде, стига да ги потърсиш.

— Дори да искам да тръгна, не мисля, че колата ще издържи целия път, до Мексико.

— Тази малка кола има голямо сърце. Вярвам в нея. Ти също трябва да имаш вяра. Мечтая си, да изминем целия път до дома в Мексико. Но всъщност колата трябва да ни закара само до Тексас. След това… — Сви рамене. — Ще се надяваме на най-доброто. — Засия цялата и внезапно ентусиазирано скочи от стола си. — Проучих картата. Почакай да видиш!

Няколко минути по-късно, се върна забързано в кухнята, с пътните карти. Разпъна едната върху масата и посочи с пръст точка, оградена в червено.

— Това е Милуоки, нали? Първо отиваме до Сан Антонио. Днес се обадих на Хорхе Делгадо. Той е собственик на такерия^[2] в Грийнфилд. Хорхе измина същия път преди няколко месеца. Каза ми, че ако нямаме проблеми, ще стигнем до Сан Антонио за три, най-много четири дни.

— Ако върнем колата утре и успея, да ти възстановя парите, можем да ти купим самолетен билет и ще стигнеш там за един ден. И ще останеш при леля Мария колкото си искаш. Така няма ли да е по-лесно?

— Но тогава ти няма да бъдеш с мен! Освен това, вече се обадих в самолетната компания. Билетът е много скъп. А и… — Есперанса размаха пръст, за да натърти на думите си, — когато стигнем до Мексико, пак ще ни се наложи да пътуваме с кола, за да се доберем, до планината, където живее чичо ти Маноло. Виж — отново посочи на картата. — Това е летището в Морелия, а това — пръстът й се премести на няколко сантиметра по картата, до планинския терен — е мястото, където израснах. Виждаш ли? Ще имаме нужда от кола. — Каза го толкова убедено, сякаш логиката й беше безпогрешна и не можеше да бъде оспорена.

Устните на Лус трепнаха.

— Доста заета си била днес.

Есперанса кимна.

— Si. Правех планове. Трябва да пристигнем в Ангангео на първи ноември, за Деня на мъртвите. Това е много важно. Тогава пеперудите се връщат в селото ни на път към планината.

Лус не можа да отрече тръпката на вълнение, която я обзе, при идеята да направи това пътуване, с баба си. Копнееше да преживее някакво приключение, да види света. И все пак стомахът й се присви, при мисълта за всички сметки, които чакаха да бъдат платени, а сега и тези допълнителни разходи, по фолксвагена…

Преместиха картите и се насладиха, без да бързат, на вечерята с пилешки тамали със зелен сос, по специалната рецепта на Есперанса. Докато похапваха, Лус слушаше търпеливо, как баба й говореше за пътуването и обсъждаше маршрута, който следваше абсолютно точно пътя на пеперудите монарх в тяхната миграция, на юг през страната.

Когато приключиха и се заеха, с миенето на чиниите, тежкото им финансово състояние, отново взе връх в мислите й. Беше забавно да си помечтаят заедно, но не можеше да позволи на баба си, да продължи да вярва, че след няколко дни, просто ей така, ще си приготвят багажа и ще тръгнат на път. Подсуши последната зелена керамична чиния и я постави в шкафа. Есперанса източваше водата от мивката.

— Абуела — започна Лус колебливо, сгъвайки прилежно кърпата. Постави я на плота. — Знам колко е важно това за теб. Но…

Ръцете на Есперанса застинаха, по средата на движението и тя бавно се извърна. Красивите й тъмни очи гледаха разтревожено, а усмивката й беше изчезнала.

— Нека просто да обмислим добре времето, става ли? — продължи Лус, с подкупващ тон. — Първо, трябва да ходя на работа. Не мога да тръгна утре. А имаме и доста сметки. Наистина трябва да изплатим, дължимото по кредитните си карти. Не искам да ми увеличат лихвата тази година. И ще си намеря някаква втора работа през почивните дни. — Усмихна се смело. — Можем да го направим, знам, че можем. Но не виждам, как ще тръгнем тази седмица. Няма как да стане. Освен ако не спечелим от лотарията.

Засмя се на шегата си, но не й беше смешно. Лицето на баба й помръкна цялото, от разочарование.

Отвън се чу клаксон на кола. Лус погледна часовника си.

— Това е Съли. Навън вали като из ведро, така че ще бягам.

Есперанса грейна.

— А, Съли! Кажи му да влезе. Ще му сипя да хапне. — Обърна се, за да вземе чиния от шкафа. — Искам да му покажа колата. Той ще ти каже, че е хубава. — Кимна въодушевено.

— О, абуела, искаше ми се, да може да остане. Но той ще работи до късно тази вечер. Обаче ще му занеса храна, не се притеснявай.

— Работата няма да избяга — каза Есперанса спокойно и се обърна към печката.

Лус се протегна за якето си и го облече, докато гледаше, как баба й сипва купища тамали, боб и ориз в една чиния. Есперанса притежаваше типично мексиканско чувство за време. Там то се движеше в кръг. Винаги имаше още и още. За нещастие Съли работеше в сервиз, управляван от немци, които вярваха, че времето се изстрелва от лък и стрелата трябва да стигне целта си. Клиентите винаги бързаха да вземат колите си.

— Е, по-добре да тръгвам.

Есперанса зави чинията във фолио и я подаде на Лус.

— Ето, дай това на Съли. Мъжът не може да работи, на празен стомах.

— Ще го разглезиш.

— Той е добър мъж. Защо не се ожени…

Клаксонът на пикапа се чу отново.

— Трябва да вървя — извика Лус, облекчена, че няма да й се наложи да изслуша поредната тирада на баба си, че е крайно време, те двамата да се оженят.

Грабна чантата си и се запъти към вратата, но се спря, за да погледне назад. Есперанса стоеше права, с вродено достойнство до кухненската мивка. Купчина чинии и тигани се сушаха на плота зад нея. Тя гледаше надолу, като бършеше зачервените си ръце, в престилката си. Дългата й плитка се спускаше през рамото й. Когато вдигна глава, Лус затаи дъх при вида на дълбоката тревога, изписана на лицето й. Очите им се срещнаха и Есперанса се усмихна отново. Но това беше тъжна, примирена усмивка.

Лус се притесни.

— Добре ли си? Мога да остана у дома с теб, ако искаш. Съли ще разбере.

— Всичко е наред. Върви при своя млад мъж, преди да е надул отново този клаксон и да изнерви кучетата, на госпожа Родригес.

— Ако има някакъв проблем, или не се чувстваш добре, обади ми се. Взела съм си телефона.

Клаксонът се чу отново. Като по даден сигнал кучетата на съседката започнаха да лаят истерично. Погледите на Лус и Есперанса се срещнаха и те избухнаха, в заговорнически смях. Лус се втурна обратно в кухнята, прегърна баба си и я целуна по бузата.

— Ето това беше импулсивно — пошегува се тя.

— Si. От добрия вид импулсивност. Която идва от сърцето.

— Благодаря ти за колата, бабо. Права си. Това е хубава кола. Обичам те.

— Mi preciosa… — Есперанса потупа леко внучката си по ръката. — Сега върви.

Лус се дръпна, но ръцете й се задържаха, още малко на раменете на баба й.

— Няма да отлетиш за Мексико, с тези пеперуди, докато ме няма, нали? — попита шеговито тя.

Есперанса се усмихна. Тъмните й очи сияеха, но тя не отговори.