Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (16)

Четиринайсет

Тексас е „фунията“, през която повечето мигриращи пеперуди монарх трябва да минат, през своя път, до местата си за презимуване в Мексико. Тексас е и първата стъпка от пътуването им на север, когато търсят нектар и гостоприемни растения, върху чиито листа да оставят, яйцата на следващото си поколение. Това прави щатът, изключително важно място за миграцията на пеперудите монарх.

Когато й дойде редът, Стейси застана зад волана, с увереността на шофьор на тир.

— Миличка, ако си израсла в ранчо като мен, научаваш две неща, преди да проходиш. Първото е, да яздиш кон. Второто е, да караш трактор. На път шофирам каквото ми дадеш — от каравана, до спортен корвет. Ако нещо има колела и двигател, значи мога да го карам.

Познаваше и местността очевидно. Не спираше да говори за всичко, покрай което минаваха. Когато пресякоха реката Ред Ривър в Тексас, натисна клаксона и изсвири силно с уста.

— Това е Ред Ривър, бейби! — извика тя, като се облегна на волана. — Уау! У дома съм!

Лус се усмихваше широко и махаше с ръка, на подминаващите ги коли, които им свиркаха с клаксоните си, докато пресичаха моста. Най-после беше напуснала пределите на своя роден щат, помисли си тя развълнувано. Пътуваше из Америка!

Тексас беше голям щат и имаха много часове път пред себе си. Правеха кратки спирки, за да заредят с бензин, да пишкат и да се запасят със закуски, бутилки с вода и най-накрая и със зарядно. Лус застана зад волана, след като подминаха градчетата и селцата и се озоваха отново сред безкрайната ширнала се около тях пустош. Пейзажът можеше да бъде ужасно скучен и мрачен, ако не бяха безбройните диви цветя, растящи край пътищата — златници, както ги информира Маргарет, че се казват, докато си записваше нещо в дневника. Когато вятърът задухаше по-силно, високите цветя се разлюляваха като вълна, понесла се по златистата океанска повърхност.

Вниманието на Лус беше насочено към небето и тя постоянно извиваше глава и надзърташе през отворения прозорец.

— Какво търсиш? — попита Стейси от задната седалка.

— Пеперуди — отвърна Лус. — Пеперуди монарх, по-точно. След като вече сме в Тексас, мислех, че ще видя много от тях. Не разбирам, къде са?

— Ще имаш по-голям успех, ако погледнеш покрай пътя. Когато съм ги виждала, винаги летят над цветята там — посочи Стейси към широката ивица от диви цветя, която се стелеше край магистралата. — Или пък са размазани, по предните стъкла на колите — изкикоти се тя.

— Мислиш ли, че това е смешно? — изсъска Маргарет.

В малката кола настана неловко мълчание. Лус погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че Стейси беше свела глава и ръфаше нервно ноктите си.

— Не знам защо го казах, съжалявам — отрони най-накрая тя.

— Всичко е наред — успокои я Лус. — И аз се чудех за това. Сигурно ще умра, ако ударим някоя от тях.

— Истината е, че много обичам пеперудите — наследила съм тази любов от баба си — каза Стейси. — Тя никога не пръскаше цветята си с пестициди или с нещо друго, защото казваше, че това ще убие пеперудите и калинките. Обичаше и калинки. После се разболя и Господ си я прибра. Службата беше много хубава. На гробището свещеникът четеше от Библията, когато изведнъж видях една пеперуда да каца точно върху надгробната й плоча! Стоя там по време на цялата служба. Но истински странното нещо е, че сега винаги когато съм тъжна и тя започне да ми липсва, виждам пеперуди! Знаете ли какво си мисля? Мисля, че тези пеперуди са знак от баба ми на небесата, която иска да знам, че е добре. Затова са специални за мен. — Погледна към Маргарет. — Кълна се, че това е самата истина.

Маргарет не изглеждаше напълно убедена.

— Вярвам ти — каза искрено Лус. — Предполагам, че няма да ти се стори странно, че съм тръгнала по следите на пеперудите, защото съм убедена, че те са знак от моята баба.

— Стига бе, сериозно ли?! — Стейси се наведе напред. — Знаеш ли какво? — попита тя, с искрящи от вълнение очи. — Обзалагам се, че ни е било писано да се срещнем.

Маргарет изсумтя.

— Такива неща се случват по-често, отколкото си мислиш — каза Стейси, а после я попита: — А ти имаш ли история с пеперуди?

— Не — отвърна градинарката. — Просто се интересувам от феномена на миграцията им и искам да видя колониите, където зимуват.

Стейси също изсумтя.

— Не съм изненадана.

Лус ги слушаше, как спорят дали пеперудите — или други животни — могат да бъдат пратеници на починалите души. За нея самата, това беше въпрос на вяра и не подлежеше на доказване. Или вярваш, или не вярваш. Погледна отново към небето.

— Къде са?

Маргарет също погледна през прозореца си.

— Не виждам никакви пеперуди. А би трябвало, множество от тях да прелитат точно сега. Октомври е пиковият момент от миграцията.

Стейси се облегна на стъклото и се взря в небето.

— Е, небето е голямо — отвърна Лус и се изсмя леко. — А и те летят високо.

— Защо мигрират? — попита Стейси.

— Инстинкт. Следват карта, начертана от инстинкта в техните глави, и през есента поемат на пътешествие — в една и съща посока, по едно и също време. Когато стигнат до Тексас, картинката е, като по нашите магистрали, около Деня на благодарността. Всички се прибират по домовете си и е ужасно претъпкано.

— И аз имам карта в мозъка си — каза Стейси и се отпусна назад на седалката си. — Все се опитвам да стигна до Ел Ей, но някак си винаги се връщам тук, в Тексас.

Изминаха километри. Лус разказваше истории, за светилищата на пеперудите в планините в Мексико, за традициите в Деня на мъртвите и как бяха украсили кутията с тленните останки на Есперанса като малък олтар, в нейна чест. Междувременно, Маргарет облепваше кутията с невените и хартиените цветя, които Офелия беше направила. Стейси се надвеси през седалката и следеше с очи, всяко нейно движение. От време на време промушваше ръка през тесния отвор между седалките и посочваше с дългия си пурпурен нокът къде според нея, трябва да се залепи още нещо. Маргарет беше присвила устни и Лус си помисли, че прилича на врящо гърне, което всеки момент щеше да кипне и да хвърли капака си във въздуха.

Към колекцията на Офелия, Маргарет прибави жълтите и червени квитанции от къмпинга, после завърза розовите плетени терлички на бебето Лус към краищата на едно въже, което омота около кутията.

— Ето! — каза тя и погледна към творението си, с неприкрита гордост. — Мисля, че нашата ofrenda изглежда доста добре.

— О, не, не, има нужда от повече цветове! — заяви категорично мнението си Стейси, от задната седалка. — Прекалено е скучно, с цялото това кафяво.

— Случайно аз харесвам кафяво — отвърна засегнато Маргарет.

Лус се усмихна прикрито.

— Дай ми я за малко — протегна се Стейси.

Маргарет притисна кутията към гърдите си, сякаш да я защити.

— Добър художник съм — започна да я убеждава тексаската им приятелка. — Видяхте ли шантавите рисунки по караваната на момчетата? Аз ги направих. Доста добре, нали?

— Ти ли си ги направила? — попита Лус.

— Да. И буквите също. — Стейси размърда пръстите си подканващо.

— Но кутията е толкова малка… — възпротиви се Лус. Не беше сигурна, че искаше нейната ofrenda за баба й, да бъде пурпурна и с психаделични спирали.

— Нека поне, да изпиша името й. Това ми е специалитетът.

Маргарет се обърна към нея нетърпеливо.

— Не можеш ли да схванеш намека? Тя ти каза „не“.

— Не го е направила.

— Чакайте — прекъсна ги Лус, опитвайки се, да предотврати скандала, между спътничките си. — Всичко е наред. Вземи кутията и опитай. Но само… бъди малко по-въздържана. Нищо прекалено странно. Все пак това вътре е баба ми.

— Не се тревожи — каза нахаканата блондинка, превърнала се за миг в символ на сериозността, и пое кутията.

Серена веднага се надигна от пода, където лежеше досега на възглавницата, и започна да души кутията. Стейси я побутна отново долу и й предложи бисквитка, за да й отвлече вниманието.

— Обичах баба си — каза тя. — Не бих направила нищо, което да я накара да се срамува от мен.

— Виждала ли е татуировката на задника ти? — попита, без да се обръща, Маргарет.

— Благодаря, че си забелязала — не й остана длъжна Стейси. — Поне не я нарече „печата на блудницата“, както веднъж ми каза някой.

Маргарет продължаваше да гледа пътя пред себе си, но измърмори, че определението е доста подходящо.

— И след като попита, не, баба ми не я е виждала — добави Стейси и си пролича, че този път се е засегнала. — Тя почина преди две години и си направих тази татуировка специално заради нея след смъртта й. Пеперуда е. Не е минал и ден, в който да не ми липсва ужасно.

Лус погледна Маргарет и поклати глава укорително. Хвърли поглед и в огледалото за обратно виждане и прехапа устни, докато наблюдаваше, как Стейси работи по кутията. Маргарет се обърна назад, за да надзирава процеса, готова да критикува, но постепенно се умълча. Трябваше да признае таланта на новата им спътничка. Тя изписа името „Есперанса“ с красиви, извити букви в леко хипи стил. Надписът беше образец на истинска калиграфия. Буквите, като че ли летяха върху кутията, заедно с рисунките на пеперудите, които пътуваха от едната страна, до другата. После запълни буквите, с приглушените цветове на есента. Най-накрая, пренареди въжето и хартиените цветя, по много привлекателен начин, около кутията.

— Красиво е — каза Лус.

— Поне е някакво начало — отвърна Стейси скромно.

— Честно казано — вметна с изненада и Маргарет, — свърши чудесна работа.

— Млъкна и потупа нервно с пръсти по тетрадката в скута си, после се закашля леко. — Може би… — започна колебливо тя, спря и след кратка пауза продължи отново: — Баща ми ме учеше, че научното наблюдение трябва да бъде безпристрастно. Просто честно записване на данните, които наблюдаваш. Може би едно от нещата, които имам нужда да науча на това пътешествие, е, че не бива да правя прибързани заключения. Като за това, дали пеперудите са пратеници от небесата… Или за хората.

— Хубаво ще е, всички да го научим — каза Лус, вперила очи в пътя пред себе си.

Маргарет отвори тетрадката си и откъсна внимателно един лист, изписан с нейния грижлив, отвесен почерк.

— Какво правиш? — попита изненадано Лус.

Приятелката й си водеше старателно бележки от самото начало на пътуването им, изписвайки с фанатично старание, страница след страница. Сега тя се обърна и подаде листа на Стейси.

— Това се опитвам да направя, по време на това пътешествие и искам да го посветя на Есперанса. За нейната ofrenda.

Колеблива усмивка разцъфна на лицето на Стейси, докато вземаше листа. Отпусна се отново на седалката си и старателно го сгъна така, че отвън да се вижда текстът, изписан с красивия почерк на Маргарет. После го залепи на кутията и изрисува около него, със златист маркер специална рамка, а празното пространство, запълни с изящни извивки и фигури.

— Ето — каза тя доволно. — Сега вече изглежда добре.

В колата отново настана мълчание, но този път Лус не се чувстваше неудобно, а беше изпълнена с някакъв спокоен, нежен блясък; беше щастлива, че имаше възможността, да сподели толкова много истории, с тези интересни и различни, една от друга жени. Може би Стейси бе права и им е било писано, да се срещнат. Картите и плановете й за внимателно подготвяното пътуване — беше си начертала къде точно ще спира и за колко време — лежаха разпръснати в краката на Маргарет. Най-вероятно, там им беше мястото. Спомни си, думите на Били, в онази магическа нощ с пеперудите. „Животът не е поредица от случайни събития, а по-скоро изражение на много по-дълбок и понякога непонятен ред.“ Когато погледнеше назад, й се струваше, че всичко случило се беше напълно логично и свързано, като отделните глави, на някой роман.

Погледна в огледалото за обратно виждане. Стейси беше отпуснала глава на седалката със затворени очи. Спиралата й се беше размазала под очите и така изглеждаше, все едно имаше синини. Лус обърна глава към Маргарет. Тя се взираше в пейзажа през прозореца, лицето й беше спокойно, ведро. Такова беше изражението на Офелия, когато държеше бебето си в ръце.

Лус въздъхна и се замисли, как неочаквано, се беше променило пътешествието й — внезапни завои и отклонения, опасни обрати, пътища без изход. В края на краищата, просто трябваше да кара напред и да разчита знаците по пътя си.

Беше много благодарна, когато дойде редът и да си почива на задната седалка със Серена в скута си и с кутията с пепелта на Есперанса до себе си. Левият й крак я болеше от натискането на съединителя, в продължение на толкова много дни. Отвън денят беше слънчев и топъл. Климатикът в колата не работеше, така че бяха свалили до долу прозорците и октомврийският вятър развяваше косите им и разхлаждаше лицата им. Лус отпусна главата си лениво настрани, докато зяпаше разсеяно през прозореца към меланхоличния пейзаж, край който минаваха — земята беше бледожълта, в цвета на сламата, която я покриваше, тук-там се мярваха случайни дървета, постройки и крайпътни търговски центрове, навсякъде се виждаха водни резервоари, издигащи се от равната земя, като фигурки на дъска от детска игра. Поради ремонт, магистралата беше стеснена, до една лента и изглеждаше, че ще бъде така, до самия край на пътя. Където и да беше той. Клепачите на Лус натежаха и се затвориха, а Серена изскимтя в съня си. Стейси погледна към хоризонта и поклати глава.

— Там, където съм израсла, гледката е много по-хубава, от тази пустош тук.

— Мислех, че в Тексас, навсякъде е така — каза Маргарет.

— О, не — възпротиви се бурно Стейси. — Всички мислят, че Тексас изглежда като във филма „Гигант“^[1] — пусти, сухи земи, пълни със стада добитък и нефтени кладенци. Тексас е голям, скъпа. Някои, от най-прекрасните парченца земя, които са се отпуснали, от сърцето на Бог, са тук. Само почакай. Искам да видя лицето ти, когато навлезем в Хълмистата земя^[2].

— Ти от там ли си?

— Аз съм от Остин. Но ми се щеше, да видиш ранчото на баба ми. Баща ми работеше там, докато баба беше жива, но тя още не беше изстинала в гроба си, когато той го продаде и ни премести, в чисто нова къща, в съседния град. Мама беше доволна, но моето сърце бе направо разбито. Не знам, дали някога ще им простя, че го продадоха. Сякаш се отказаха от семейната ни история и я изтъргуваха за пари в брой. Научих, че мога да живея, както сред открити пространства, така и в големи градове, където хората се блъскат един в друг. От едната крайност в другата. Простотиите между тях обаче — монотонността на предградията — не е за мен. Оттогава пътувам постоянно. Но, Господи, как ми липсва онова ранчо. Нищо не може да се сравни с това, да седнеш на хълма, сред високата трева през лятото и да гледаш реката под себе си. Или през есента, да наблюдаваш, как сенките на дърветата сменят цветовете си и стават златни. Всичките ми спомени от детството, са от това място.

— Странно е, какво си спомня човек от времето, когато е бил дете — каза Маргарет. — Нашето семейство не беше много по показните чувства, но…

— Какво не е било? — прекъсна я, недоразбрала Стейси.

— Не се прегръщахме или целувахме много — обясни спокойно по-възрастната жена. — Но имаше много любов. Сигурно родителите ми са спорили, или са се карали от време на време, но не си го спомням. Помня само щастливите моменти — как седим под елхата на Коледа, или как духаме свещичките на тортата за нечий рожден ден. И двамата бяха преподаватели, така че нямахме много пари за дълги и далечни ваканции, но най-хубавите ми спомени са как се катерим из планините и търсим редки видове растения и насекоми.

— Струва ми се тъпо — каза откровено Стейси.

— Не, съгласна съм с нея — обади се Лус от задната седалка и постави нежно ръка върху кутията с пепелта на баба си. — Най-ценни, са не големите празници или скъпите подаръци. Ние също не можехме, да си позволим почивки и ваканции, но не са ми липсвали. Това ми е първото излизане извън Средния запад.

Стейси погледна към Лус, в огледалото за обратно виждане, с широко отворени от изненада очи.

— Момиче, ти се шегуваш, нали?

— Аз също за първи път излизам от моя щат — обади се Маргарет.

— За теб го вярвам — каза Стейси и смигна шеговито.

Лус се засмя. Определено предпочиташе приятелското заяждане между двете, пред предишното студено напрежение.

— Най-хубавите ми спомени, са от градината на баба ми, когато пускахме на свобода новите пеперуди. Харесваше ми да наблюдавам, как пробват плахо крилете си, как пърхат бавно с тях напред и назад, толкова свежи и кадифени… Сигурно съм присъствала на пускането на хиляди пеперуди, но всеки път ми се струваше, че е за пръв път.

— Е, аз никога не съм пускала пеперуди или търсила буболечки — каза Стейси. — Не че съжалявам за това. Не помня и големи ваканции, нито скъпи подаръци. — Млъкна и подаде ръка през прозореца, мърдайки с пръсти, сякаш се опитваше да улови вятъра. — Но си спомням дърветата. В ранчото имаше много дъбове, мескити, орехи, кедри. Няма друго дърво на земята, което да ухае като кедъра. Усещаш го още преди да го видиш, като парфюма на баба ми. Независимо къде съм, щом подуша кедър, затварям очи и мисля за Тексас. Това е… — Внезапно гласът й се промени. — Това хич не е на добре.

— Какво? — извикаха едновременно другите й две спътнички. Лус подскочи рязко и събуди Серена.

— Погледни тук! Свети в червено. Какво означава това?

Момичетата се спогледаха, изтръпнали от страх.

— От двигателя излиза пушек. Трябва да спрем веднага! — викна Маргарет.

— Не мога! Няма къде да отбия! — Стейси посочи отчаяно към оранжевите конуси, които преграждаха платното на магистралата.

— Почакай малко — каза Лус и се наведе през седалката, за да погледне командното табло.

Ел Торо беше стар и нямаше всичките тези екстри, които имаха по-новите коли. Червената светлина, не даваше много точна информация, какво всъщност не е наред. Серена долови напрежението и започна да лае.

— Знаех си! Ще си умрем в тази купчина ламарина! — проплака Маргарет.

Стейси и Лус се извърнаха, като по даден сигнал към нея, изненадани от избухването й.

— Е, аз със сигурност няма да умра, на този забравен от бога път — каза тексаската, взирайки се пред себе си, за да открие някаква възможност за слизане от магистралата. — Все ще намерим някой да ни помогне.

— Добре, момичета — обади се Маргарет, която явно вече беше дошла отново на себе си, с глас и интонация като на мисис Пенфолд. — Да помислим. Тук някъде би трябвало да има упътване.

Отвори жабката пред себе си и започна да рови из листовете, които намери вътре.

— Ти сериозно ли смяташ, че тази вехтория ще има упътване? — попита изумено Стейси. — По-вероятно е, да го намериш с машина на времето, някъде из седемдесетте години, там, където е и тапицерията му.

— Аз поне, се опитвам да направя нещо! — Маргарет напъха хартиите обратно в жабката, но те не се побраха вътре. Тя ги натъпка по-силно и започна да удря капака с юмрук пак и пак, но не можа да го затвори. — Просто отбий някъде — тросна се тя. — Не мисля, че колата трябва да е в движение, ако тази лампичка свети в червено.

— Вижте! — извика Лус и посочи пред рамото на Стейси. — Там има отбивка! Тръгни по нея!

Стейси отби по нещо, което изглеждаше като най-пустия път, който някога всяка от тях беше виждала. Страничните ограждения бяха изпочупени и покрити с вековен прах, земята покрай пътя беше суха и камениста и наоколо не се виждаше нито дърво, нито дори намек, за някаква зеленина. Спирачките на колата изсвистяха, когато спряха сред облаци прах, секунди след като излязоха от магистралата.

На задната седалка Лус стисна силно ръце, страхувайки се, че Ел Торо се е развалил отново. Само че сега не бяха в голям град, а в средата, на скапаното никъде и нищо. В далечината, доколкото можеха да видят, имаше само две постройки. Едната беше разнебитена бензиностанция, с три направо древни на вид колонки, а другата — изоставена закусвалня от веригата „Деъри куин“ с паднали по земята букви от табелата. Двигателят на колата изръмжа за последно и за миг момичетата останаха мълчаливи, вперили очи в безлюдната картинка пред тях.

— Мисля, че сме в „Зоната на здрача“ — каза Маргарет.

— Не, просто в Тексас — отвърна Стейси. — Мацки, трябва да кажем едно „алелуя“. Тази бензиностанция може да не е първа прелест, но все пак я има! Предлагам да се пробваме, освен ако не искате да караме поне още няколко километра надолу по пътя до първата водна кула. Но Тексас е голям и следващото място с хора, може да е доста далеч.

— Карай към бензиностанцията — каза Лус.

Стейси кимна и подкара към бензиностанцията на Уилбър Лес. Под фирмения знак имаше табела, на която пишеше с криви букви: „Където малкото е повече.“^[3]

Стейси паркира до една от колонките и изключи двигателя. Той изтрака за секунда, после млъкна толкова рязко, сякаш беше завинаги. Маргарет и Лус се измъкнаха от местата си, Серена се изниза след тях. Стейси извади червило от чантата си, постави го внимателно на устните си, нагласи се, след което се огледа наоколо. С изключение на мъжа, който зареждаше с бензин товарния си пикап, мястото изглеждаше изоставено.

— Е, момичета — заяви саркастично Маргарет, взирайки се в счупената въздушна помпа, мръсните прозорци на магазина и изрисувания на ръка фирмен знак. — Бих казала, че в момента тук дори и малкото го няма.

Стейси изпъна ръце над главата си.

— Не, със сигурност винаги си е било толкова малко.

Лус се разсмя. Внезапно цялата ситуация й се стори невероятно забавна.

— Може да се каже, че въпросният Уилбър живее според името си. Като ще е малко, такова да е, защо да се напъва повече.

Сега беше ред на Маргарет, да избухне в смях, и то толкова силен, че трябваше да се хване за рамото на Лус, за да не падне.

Стейси ги наблюдаваше, с изненадано изражение на лицето си. Лус най-накрая се овладя и когато спря, се чувстваше сто пъти по-добре, от този донякъде истеричен пристъп на смях. Заведе Серена на бърза разходка до тревата, за да си свърши работата, после отиде до прашния капак на колата и го отвори; той се вдигна със зловещо скърцане. Протегна се, да провери маслото и отскочи веднага назад с вик.

— Не го докосвай! — обади се със закъснение Маргарет. — Трябва ти парцал или нещо такова. Стейси, ще подадеш ли малко от онези хартиени кърпички?

С помощта на кърпичките Лус успя да извади горещата щека за мерене на нивото на маслото, докато другите две жени я наблюдаваха с интерес. Съли я беше научил, как да го прави. „Някой ден ще закъсаш сама и аз няма да съм до теб, да ти помогна“, казваше й той и се беше оказал прав. Когато извади щеката, видя, че маслото почти беше свършило. Искаше й се да се срита отзад, че бяха пътували толкова време, без да го провери.

— Изсъхнало е, като пустинята. Имаме нужда от масло — каза тя на момичетата.

— Е, това не звучи толкова зле — отвърна Стейси. — Можем да налеем, нали?

— Точно така.

Лус отиде до жабката и извади оттам вече измачканите листа. Намери онзи с инструкциите на Съли и подаде каишката на Серена, на Маргарет.

— Чакайте ме тук, ще отида да купя малко масло.

— Ще дойда с теб. Сега е мой ред да плащам — отвърна Маргарет и връчи кученцето на Стейси.

Вътре в бензиностанцията, всичко изглеждаше старо, включително слабия прошарен сивокос мъж зад тезгяха, който седеше отпуснат назад на стола си, със спусната ниско над очите жълта сламена шапка. Лус не беше сигурна, че е буден, докато не приближи съвсем до него. Мъжът бутна шапката си назад, разкривайки зачервените си, сълзящи сякаш от постоянна хрема очи.

— Да? — попита вместо поздрав.

— Здравейте — каза Лус. — Трябва да напълним бензин. И ми трябва и една кутия… — провери за секунда листа си — масло „10W-40“.

— Съжалявам. Нямам.

— Какво? Бензин или масло?

— Виж само, госпожичке — посочи човекът, към прашната лавица. Под ноктите му имаше застояла от десетилетия мазнина и кал. — Имам от „10W-30“, чак до 38. Имам дори от най-новото, двайсетината. Но нямам „10W-40“.

— Но на мен са ми казали да взема от него. — Лус погледна отчаяно към прашните кутии с масло. — Някое от тях ще свърши ли работа? Карам фолксваген „Бръмбар“.

— Може да пробваш и да видиш.

Дъртакът, като че ли се наслаждаваше на притеснението й. Лус преглътна възмущението си.

— Има ли наблизо, друга бензиностанция?

— Аха — изръмжа той. — По пътя нагоре.

Маргарет се намеси:

— Колко „нагоре“?

— Не знам точно.

— Приблизително.

— Четири, може би шест километра.

Лус погледна Маргарет, отчаянието личеше в очите й.

— Можем да опитаме и да тръгнем с колата. Или да пробваме пеша?

Обърна се към мъжа зад щанда.

— Дали ще ни хвърлите за пет минутки до там?

— Не, не мога да оставя магазина.

Лус затвори очи и стисна устни. Нямаше смисъл да му казва, че не е особено любезен.

— Ще се обадя на Съли — каза тя на Маргарет. — Той ще знае какво да правим с маслото — допълни по-високо, отколкото беше необходимо. — Може ли да взема телефона ти? Моят още не е зареден.

Старецът повдигна предизвикателно брадичка към телефона.

— Тези новичките джаджи, може и да не работят тук.

Лус го погледна накриво, после набра номера на Съли, само за да установи, че наистина нямаше обхват. Излезе навън, надявайки се да хване някъде сигнал, а Маргарет я последва, но и отвън късметът им не проработи. Обезсърчени, двете се отправиха през прахта и калта към колата. Загледаха се без особена надежда в двигателя, опитвайки се да се успокоят взаимно.

Стейси се беше облегнала, на капака на паркирания наблизо пикап и полюшваше небрежно бедра, докато разговаряше оживено с мъжа, който пълнеше резервоара си. Серена стоеше до краката й и се взираше към нея с умоляващ поглед. Когато мъжът приключи със зареждането, Стейси се запъти бавно към тях, водейки новия си приятел със себе си, сякаш и той като кученцето беше на каишка.

— Ей, момичета — провикна се тя. — Доведох помощ. — Вдигна очи и се усмихна широко на мъжа. — Това е Уейн.

— Дами — каза той, докосвайки небрежно с пръсти каубойската си шапка. — Май имате проблем.

Стейси го зашемети отново, със самоуверена усмивка.

— Ами, сър — започна Маргарет, — моята приятелка е забравила да смени маслото и червената лампичка на таблото започна да свети. Сетихме се, че проблемът е в маслото, но мъжът тук казва, че няма от вида, който ни трябва. Не знаем, какво да правим.

— Може ли да погледна?

Уейн се наведе над двигателя, очевидно решен, да не се доверява на думите им и сам да прецени, какво е положението. Свирна с уста и поклати глава, когато видя нивото на маслото.

— Момичета, имате късмет, че двигателят ви не се е прецакал съвсем — каза той. — Какво масло смятате, че ви трябва, и какво имат тук?

— Съли каза, че трябва да слагам от… ето, тук… — каза Лус и му подаде листа с указанията.

Уейн се зачете, кимайки от време на време с глава, както правят мъжете, когато искат да покажат, че разбират напълно ситуацията.

— Виждате ли, маслата имат различен вискозитет — започна той бавно, сякаш говореше на деца. Умствено изостанали деца. — Няма значение. Да отидем в магазина и ще ви покажа, кой вид ви трябва.

Уейн купи кока-кола за всички и те седнаха на сянка да си поговорят, докато двигателят се охладеше достатъчно и утоляха жаждата си. Той наля маслото, без да им иска пари за услугата и за времето, което им отделяше.

— Просто не забравяйте, да го проверявате всеки път, когато наливате бензин — посъветва ги накрая.

— Той е като истински рицар в блестящи доспехи — каза Маргарет, докато го гледаше, как се отдалечава към пикапа си. — Не мислех, че такива още съществуват.

— О, има много такива момчета в Тексас — отвърна Стейси, с лека гордост в гласа. — Тексаските мъже не обичат нищо повече от това да се притекат на помощ на някое момиче. Особено ако е хубавица.

— Нима? Тогава, защо отиваш в Ел Ей? — попита я Маргарет.

— Така трябва. Това е съдбата ми — каза тя и се усмихна. — И като заговорихме за това… време е, да си кажем „сбогом“, момичета. Ще тръгна с Уейн.

Лус беше шокирана и тонът й го показа ясно:

— Какво?! Стейси, ти току-що го срещна!

— Той е добър човек. Усещам го.

— Знам, че отначало, нещата не тръгнаха много добре между нас… — започна Маргарет.

— О, Господи, не! — възкликна Стейси и се разсмя. — Ти може и да си малко проклета, но не за това ви оставям. Говорих с Уейн и той ми каза, че отива право в Ел Ей. Предложи ми да ме закара. Ей, аз съм си такава. Тръгвам накъдето ме отвее вятърът. Благодаря ви за гостоприемството. И наистина се надявам да стигнете безопасно до Мексико и да намерите каквото трябва да намерите. — Пристъпи напред и прегърна силно Маргарет. — Бъди вярна на себе си, мацке. И си живей живота. — После приближи до Лус. — Знам, че баба ми щеше да те обикне. Тя харесваше момичета, с открити сърца и много кураж. — После прошепна тихо в ухото й: — Благодаря ти, че каза „да“.

Направи крачка назад и се зарови в огромната си лилава чанта. Извади от там някакви хартийки и ги пъхна в ръцете на Лус.

— Това е подарък за баба ти, за нейната ofrenda — каза тя. — Харесаха ми историите й. Сега всеки път когато видя пеперуда, ще се сещам и за нея. И за теб!

Обърна се и се забърза, с характерната си походка, поклащайки бедра, към пикапа на Уейн. Лус погледна в ръката си и видя бележката за кутията масло и двайсетдоларова банкнота. Размаха високо бележката за сбогом.

Стейси подаде платиненорусата си коса през прозореца, когато пикапът потегли, и изкрещя:

— Може да не знаеш къде отиваш, но в края на краищата ще стигнеш там, където ти е писано да бъдеш!

Лус и Маргарет махаха с ръце и гледаха, как колата се отдалечава, като вдигаше прах и пръскаше камъчета ситен чакъл, по пътя към магистралата.

— Става за житейски девиз — изкоментира иронично градинарката.

Лус се засмя и затвори с трясък, капака на колата.

— Хайде, Маргарет. Отново сме само двете. Да се връщаме на пътя и да стигнем там, където ни е писано да бъдем.