Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (10)

Осем

Как прапраправнуците на пеперудите, извършили първото пътуване, откриват пътя за назад всяка година? Инстинкт ли е? Или генетична памет? Клетките, тип „майка — дъщеря“, които се предават в тях? Как функционира тяхната насочваща ги към дома система, си остава и до днес един от неотговорените въпроси, в света на пеперудите.

Жената в светло велурено яке седеше върху красива кобила паломино^[1], оглеждайки ширналите се пред нея хълмове и долината. Стоеше много спокойно, със затворени очи, концентрирана, докато вятърът свистеше край нея, поклащаше листата на дърветата и развяваше черната й коса като вълни на гърба й. Тя потръпна и накланяйки глава, се приведе напред на седлото си.

— Марипоса? Всичко наред ли е?

Жената се стресна, при звука на гласа на Сам и подскочи леко. Загуби концентрация, кобилата й изпуфтя, тръсна глава и я накара да обтегне юздите. Тя ги отпусна малко и се намести отново на седлото. Беше й се сторило, че някой я вика отдалече. Разбира се, просто си въобразяваше, а може би бе чула писъка на някоя птичка. Но понякога тук, в хълмистите територии на Тексас, където хоризонтът беше толкова безграничен, че линията между земята и небето изчезваше, линията между реалността и въображението също се изгубваше.

— Да — отвърна тя и очите й се спряха върху дългата златиста грива на коня й. — Добре съм.

Чуваше тракането на копитата по скалистата почва, докато Сам приближаваше. Ръцете й изпънаха юздите и кобилата й запристъпва на едно място. Марипоса я успокои, после вдигна глава и видя характерните черни и бели кръгли петна по тексаския жребец, порода куортър, който спря до нейната по-деликатна кобила паломино. Казваше се Танк. Сам Утринната звезда се извисяваше върху едрия набит кон, сякаш беше слят със седлото. Той побутна каубойската си шапка назад и разкри гордо честно лице със златистия цвят на прерийната трева в Тексас. По високото му загоряло чело имаше капчици пот, краищата на гъстата черна коса, обграждаща лицето му, също бяха мокри от силната влага.

— Виж — започна той, с обичайния си провлачен говор. Кожата на седлото му изскърца, когато се наведе напред към нея и се втренчи в лицето й с пронизващите си черни очи. — Кобилата ти очевидно е на друго мнение. Казва, че си нервна за нещо. — Лека усмивка добави още една бръчица на сухата му кожа. — А в живота си не съм срещал кон, който да лъже.

Марипоса също се усмихна колебливо. Нямаше смисъл, да спори с него. Можеше да се опита да излъже Сам, но нямаше, как да заблуди коня си. Опал съвършено попиваше и отразяваше емоциите й и усещаше безпокойството й. Между тях нямаше тайни, когато Марипоса беше на гърба й. Сякаш, за да потвърди думите й, кобилата тръсна глава в този миг и копитата й заораха в пръстта, вдигайки прах.

— Предателка — прошепна Марипоса в ухото й и се наведе напред, за да погали с любов шията й. — Добре съм. Мога да се справя — каза тя на Сам.

— Знам, че можеш. Но не искам да се притесняваш. Можем да изчакаме малко, ако ти е нужно още време. Не бързаме за никъде.

Тя хвърли бърз поглед, към Сам Утринната звезда. Той притежаваше това ранчо от 600 декара, в което отглеждаше своите тексаски петнисти коне от породата куортър. Марипоса беше дошла тук преди година за терапия с коне, а след като приключи с нея, остана и продължи да взема уроци по езда от Сам. Той не беше неин терапевт, както й беше обяснил съвсем ясно още на първия им сеанс, а просто някой, който искаше да й помогне, да се свърже с „четириногите“ и с енергията, която те излъчват. Така след време щеше да успее да открие връзката си и с „двуногите“. Беше се засмял, онзи първи път, и беше казал, че смята себе си по-скоро за „шестног“ — така са били наричани в миналото воините от индианските племена, защото били, като едно цяло с конете си. През изминалата година, Сам и Марипоса бяха станали нещо много повече от учител и ученик. Тя не беше сигурна, как точно да нарече тяхната връзка, но най-малкото беше приятелство. Според нея, отглеждането на коне му подхождаше изключително, защото той приличаше на тях. Не говореше много и общуваше най-вече, с езика на тялото — особено с очите си. Сега я наблюдаваше и преценяваше настроението й.

— Добре съм. Наистина.

— Ясно, разбрах. Нека тогава, да повървим по пътеката още малко.

Сам издаде тих цъкащ звук с език и огромният му тексаски петнист жребец потегли. Марипоса се намести на седлото, после побутна Опал, за да се обърне, и последва Танк по пътеката. През последните четири месеца беше създала връзка с кобилата си. По време на първите си сеанси я решеше, хранеше и почистваше клетката й в конюшнята. Сам й беше казал, че трябва първо да научи езика на тялото на конете, преди да пъхне крак в стремето. Сега вече двамата яздеха из хълмовете на Тексас и посещението й тук беше най-очакваният момент за цялата седмица. Където и да се спреше погледът й, виждаше само красота. Днес вятърът навяваше нежни вълни над хълмовете, избухнали в пищни златисти, алени и бронзови цветове. Яздеха мълчаливо един до друг по широката каменна пътека, криволичеща около групичка мескитови дървета, борове и оградата на пасищата. Най-силният шум беше тропотът на копитата по чакъла, докато конете се придвижваха в равномерен ход. Беше идеален ден за езда — 15 градуса, лек ветрец и толкова ярко небе, че очите те заболяваха, ако погледнеш към него без очила. Нито едно облаче не беше посмяло да оскверни просторната синева, но Марипоса знаеше, че фермерите и хората из многобройните ранчота наоколо се молеха за дъжд. Тя се молеше за същото, защото пеперудите монарх скоро щяха да минат от тук и един хубав дъжд щеше да им осигури множество красиви цветя, от които да смучат, така нужния им нектар. Погледна към Сам. Яздеха вече почти час, а той не беше казал нито дума. Просто продължаваше напред, а копитата на Танк вдигаха облаци прах от сухата земя, когато Сам посочваше към някой елен или пуйка. Изглежда не мислеше за нищо друго, само се наслаждаваше пълноценно на прекрасния ден.

След известно време, пътеката се раздели на две. Едната водеше обратно към главната къща на ранчото и към плевнята, където обикновено си казваха небрежно „чао“ и той отиваше при следващия си клиент, а тя връщаше Опал в конюшнята. Другата пътека отиваше на север.

Изненада я, като пое по втората. Изкачиха се по стъпаловидния хълм, после направиха чупка и внезапно, пред тях се появи езеро. Марипоса затаи дъх, очарована от гледката на кристалночистата синкаво-зелена вода, искряща на светлината, в която се отразяваше небето.

— Можем да поседнем и да си починем малко — каза Сам.

Марипоса обаче знаеше, че „да седнем и да си починем“, всъщност означаваше „да поговорим“. Сам не беше досаден, не любопитстваше и не я засипваше с въпроси, както беше правил терапевтът й, но умело научаваше това, което искаше да знае.

Той слезе от коня, после пристъпи към нея. Тя прекрачи седлото и усети силната му хватка, около бедрата си, докато й помагаше да стъпи на земята. Цялата се стегна между дланите му. След миг ботушите й допряха пръстта, Сам се изкашля притеснено и отпусна ръце. Направи няколко стъпки назад, за да се отдалечи от нея. Тя си пое дъх, за да се успокои, и за момент се облегна на Опал, притискайки длани, във влажната й грива. Топлината, която се излъчваше от тялото на кобилата, я успокояваше. Затвори очи и вдиша с пълни гърди тежката миризма на пот, смесена с кожа.

Марипоса беше по-плашлива от див мустанг и все още се напрягаше, когато някой я докоснеше. Трите години в затвора, я бяха научили строго да пази личното си пространство. Беше излязла навън, преди две години, но все още не допускаше другите хора близо до себе си. Истината беше, че предпочиташе да бъде сама или в компанията на всякакви други твари, но не и на хора. Затова прие с готовност предложението да постъпи в групата за терапия с коне, след като приключи програмата си в рехабилитационния център. Конете бяха големи, силни животни, които налагаха на останалите своите граници, също като нея. Нямаше нужда, да се преструва с тях. Когато общуваха, те не се интересуваха от нейното минало. Живееха, само за мига. Не искаха нищо от нея, освен да бъде спокойна и да се отпусне. И да им се довери.

И това беше най-трудната част. От много време не беше чувствала, че може да се довери на някого или на нещо. Дори на себе си. Особено на себе си. Но упорито се опитваше да го промени. Надяваше се, че ако се научи да се отпуска, ако успееше да създаде истинска връзка с конете, след време щеше да има отново нормална връзка и с хората. Беше живяла прекалено дълго в мълчание и в страх. Сам и Опал се опитваха да й помогнат да се отвори отново за света. Трябваше да го направи, ако искаше някога да застане очи в очи с дъщеря си.

Изправи се и отстъпи назад от кобилата си, потупвайки нежно гърба й. Протегна юздите й на Сам. Той кимна и тръгна напред, като поведе и двата коня, из израслата трева, към по-прохладно местенце под сянката на мескитовите дървета. Марипоса го последва, за да приседне до него на красиво гравираната дървена пейка.

Сам се отпусна назад, с въздишка и изпъна дългите си крака. Свали шапката и изтри потта от челото си, с ръкава на ризата си. Марипоса го погледна крадешком. Сам беше роден в индиански резерват в Алабама и макар че сега живееше, в свое собствено ранчо, индианското му наследство личеше видимо. Имаше профил като на орел, черните му очи бяха сериозни и прями, изваян нос. Косата му беше с цвета на орлово крило, черна, прошарена с тънки сиви кичури. Беше гъста, буйна и се спускаше на черта до раменете му, където опираше в светлосинята дънкова риза.

Беше по-скоро впечатляващ, отколкото красив мъж, не че тя се интересуваше от красавци. Всъщност в момента изобщо не се интересуваше от мъже. Нямаше връзка, откакто беше излязла от затвора — поредната защитна линия, която беше прокарала. И така смяташе да си остане. Сам беше добър човек, но Марипоса не искаше да прецаква отношенията им, пресичайки границите на професионалната им връзка.

Той побутна каубойската си шапка отново на главата си, намести се още по-удобно и отпусна свободно ръката си отстрани на пейката, като оглеждаше езерото, с горд собственически поглед.

— Готова ли си да ми кажеш, какво те безпокои? — попита, без да откъсва очи от водата. — Сякаш, си на милион километри от тук.

Марипоса едва сдържа усмивката си, изобщо не беше изненадана, че думите му уцелиха, право в десетката.

— Не чак толкова далече. По-скоро на хиляди.

— А — каза той и се извърна, пронизвайки я с очи. — Мислиш за дъщеря си.

— За майка си.

— Какво те притеснява?

Тя сведе глава.

— Знаеш, че й се обадих. Всъщност сестра ми й звънна.

— Да, знам.

— Преди около три седмици.

— Аха.

Марипоса застина на място.

— Не се е обаждала! Дори за да каже на Мария, че не иска да ме вижда. Или че не я интересува, какво става с мен и че трябва да я оставя на мира и никога повече да не ги търся. — Стисна дланите си в юмруци толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Не че заслужавам нещо повече от това. Но се надявах… — Млъкна и си пое дъх, защото гласът й се разтрепери. — Боли ме, Сам. Нито дума!

— Почакай малко — каза той, опитвайки се да я успокои. — Сигурна ли си, че Мария изобщо се е обадила на майка ви?

Марипоса сбърчи чело, докато обмисляше думите му. И тя си задаваше, същия въпрос.

— Каза ми, че го е направила. Не би ме излъгала. Не е в стила на Мария. Тя е много праволинейна. Щом е казала, че ще направи нещо, ще го изпълни. Ако не иска, също ще ти го каже. Няма да се поколебае.

— Но ако си спомням правилно, ти каза, че със сестра ти не сте се разбирали добре. Че е ревнувала, от отношенията ти с майка ви. Сигурна ли си, че не би се опитала, да ви държи разделени, една от друга?

— Първо, тя ми е полусестра. Никога не сме били особено близки, вярно е. Но не мисля, че ме мрази. Мария е много по-голяма от мен, така че не израснахме заедно. Може да се каже, че не ме е познавала достатъчно добре, за да има причини да ме мрази. Ако изпитва някаква неприязън към мен и не ме харесва, това е, по-скоро като страничен ефект на нейната война, с майка ми.

— Струва ми се, че Мария има проблем, в отношенията си с много хора.

— Ами… — започна Марипоса, като подбираше много внимателно думите си. — Да кажем, че държи силно на мнението си. Но това беше много, много отдавна. Не одобряваше, че майка ни се е омъжила повторно, след смъртта на нейния баща. Мисля, че е очаквала, мама да носи дълга черна рокля и черен шал и да остане сама до края на живота си. Но мама не е имала и четирийсет години, когато Луис е умрял. Била е още съвсем млада и определено не е била готова да се хвърли на погребалната клада.

Сам погледа ботушите си и се усмихна.

— Определено.

Марипоса също се усмихна в отговор. Тя беше на четирийсет години, а Сам — може би, съвсем малко по-възрастен. И двамата не се смятаха за стари, определено! Всъщност Марипоса се надяваше, че е достатъчно млада, за да започне живота си наново.

— Още повече, че на младини майка ми е била поразителна жена. Дребничка на ръст, но с ярка индивидуалност. И сега има красиви очи, топли и приканващи като разтопен шоколад. И косата й. Не си виждал толкова гъста дълга коса! Когато бях малка, понякога ми позволяваше да я разресвам. Още помня чувството, когато се разстилаше в ръцете ми… като сурова коприна.

Сам наблюдаваше изражението й, докато тя говореше, като че ли на себе си, чертите на лицето му бяха меки, спокойни, беше невъзможно да се каже какво точно си мисли в момента. Но тя зърна в орловите му очи да проблясва интерес.

— Приятно ли ти е, да говориш за майка си?

— Да. Тя ужасно ми липсва. Много е старомодна, традиционно възпитана. Готви и се грижи за градината, умения, които според нея, всяка жена трябва да има. Но това не означава, че е глупачка. Напротив. Изключително мъдра е, не за годините си — стара душа, така мисля, че се казва. И щедра, и великодушна. Всеки, който се срещне с нея, я обиква.

— Включително и ти.

Марипоса извърна глава и се усмихна на Сам.

— Включително и аз. Както и да е, било е напълно естествено човек, с нейната страст към живота, да открие отново любовта. Хектор Авила и майка ми се влюбили много бързо и от това, което съм чувала, любовта им била много пламенна. Но Мария не харесвала Хектор. Той бил добър, мил мъж. Професор в университет. Това било крачка напред в социално отношение за майка ми. Мисля обаче, че Мария нямаше да го хареса, дори да беше президент. За нея, естествено, никой мъж не можел да се сравнява с баща й. Направо побесняла, когато мама се омъжила за татко. А после, когато съм се появила и аз…

Марипоса направи гримаса.

— Мисля, че дори родителите ми се изненадали, когато мама забременяла. Хектор ни върнал обратно в Мексико. Опитали се да убедят Мария да тръгне с тях, но тя била много ината и отказала. Останала в Сан Антонио, омъжила се за момчето, с което излизала, и това било. Израснах в Морелия и не я виждах често. Само при задължителните семейни посещения в Сан Антонио, или когато тя идваше в Мексико. Винаги критикуваше мама и се оплакваше горчиво, че тя ме обича повече от нея.

— А така ли беше?

Тъжна усмивка премина по лицето на Марипоса, когато спомените я заляха отново. Мария не беше привлекателно момиче. Имаше си хубави качества — беше наследила красивата коса и хубавата кожа на майка си. Но имаше и облото, плоско лице на баща си и малки кръгли очи, които винаги напомняха на Марипоса за очите на броненосец и я караха да се радва, че Луис не е и неин баща. Самата Марипоса беше изключително красиво дете, което се превърна в прекрасна млада жена. От съвсем ранна възраст беше открила, че красотата й дава власт над мъжете. Флиртуваше много, малка и глупава, без да си дава сметка за болката, която причиняваше на своите отхвърлени обожатели, чиито сърца разбиваше. Този тежък урок го научи по-късно, и то много добре.

— Дали мама ме обичаше повече? Иска ми се да мисля, че е било така.

Облегна се назад и скръсти ръце на гърдите си, докато си спомняше кавгите между майка си и по-голямата си сестра, огънят в които постепенно изтля и в крайна сметка те се превърнаха в студена липса на общуване.

— Отчуждението между тях се задълбочи. Мария побесня, когато мама дойде в Милуоки при мен. Смяташе, че е егоистично от моя страна да я моля да идва. Но истината е, че никога не съм я молила. Не ми се наложи. Мама просто се появи на прага ми, когато най-много имах нужда от нея.

— Когато си забременяла ли? — попита Сам.

Марипоса стисна устни, кимна с глава и изпита внезапно същия срам, както преди толкова много години, когато нейният любовник си беше тръгнал. Беше се почувствала, като куче, от което той се беше уморил и просто го беше захвърлил край пътя.

— Мама не смяташе да остане да живее в Милуоки за постоянно. Само докато родя бебето и укрепна достатъчно, за да мога да пътувам. Но скоро си намери работа, като готвачка в хубав ресторант и започна да печели добри пари, повече, отколкото щеше да изкарва вкъщи. Имаше нужда от работа. По онова време, вече беше вдовица. Баща ми беше починал няколко месеца по-рано.

Марипоса вдигна глава към небето. Нежни бели кълбести облаци се носеха над тях като опънати платна на кораб. През всичките тези години един страшен въпрос не й даваше мира — дали бягството й от колежа с Макс не беше причина за внезапната смърт на баща й. Майка й казваше, че е бил наранен, но, не, вината не е нейна. Марипоса не й вярваше и това беше поредното угризение, което я измъчваше, един от най-тежките товари, които носеше в себе си.

— Значи е останала — подтикна я да продължи Сам.

Тя го погледна.

— Да. Мама продаде къщата си в Мексико и с малкото, допълнително спестени пари, които имаше, купи къщичка в Милуоки за нас. Мария вдигна врява до небето. Искаше да се преместим при нея в Сан Антонио. Мисля, че когато мама остана в Милуоки при мен, това беше най-големият знак за нея, че тя е избрала страна. Отношенията им напълно се развалиха.

— Може би се е чувствала изоставена — каза Сам.

Лицето на Марипоса помръкна при последната дума — думата, която свързваше с най-голямата си вина. Насили се да запази спокойствие и гласът й да не я издаде.

— Може би, не знам… — Загледа се в далечината пред себе си. Беше преди толкова много време…

— Но когато излезе от клиниката, когато се почувства готова за онзи най-важен първи контакт със семейството си, ти се обади на своята полусестра, от която си се отчуждила отдавна. Не на майка си.

Марипоса кимна леко.

— Защо? Защо не на майка си, щом сте били, толкова близки?

— Именно за това — възкликна тя разгорещено. Изправи се и измина няколко стъпки до ствола на най-близкото дърво. — Когато си тръгнах, я нараних. Много. А и беше минало ужасно дълго време.

— Колко? Петнайсет години, двайсет?

Срамът я затисна цялата. Усети как познатият стар студ я обгръща от всички страни. Лицето й беше безизразно, гласът й — отнесен.

— Шестнайсет. Тръгнах си, когато дъщеря ми беше на пет.

— След толкова време, защо не пожела да й се обадиш?

— Мислех си… — почувства как гърбът й се вцепенява и се обърна, за да отвърне на погледа му. — Надявах се, че ще й бъде по-лесно, да го чуе, първо от Мария.

— Да чуе какво? — Сам безпощадно не откъсваше тъмните си очи от нея.

Марипоса се загледа в ботушите си. Бяха протрити и прашни, а петите бяха износени. Не каза нищо.

— Да чуе, че си жива?

Тя избухна.

— Да! Добре, доволен ли си? Да! — Обърна гръб на Сам, защото не можеше да понесе повече погледа му. — Толкова години не е знаела дали съм жива или мъртва. Отначало й звънях само за да й кажа, че съм добре, но след това се забърках с лоша компания. Аз… Не можех да й се обаждам. Нито да пиша. След известно време вече се срамувах прекалено много, за да го направя. Не можех да понеса, че ще трябва да й кажа, в какво съм се превърнала. По-добре беше да смята, че съм мъртва.

Настана дълго мълчание. Сам знаеше историята й. Че се бе забъркала с наркотици — не само беше използвала, но и продавала. Порочен кръг, от който беше почти невъзможно да излезеш, освен ако не умреш или не бъдеш убит. За нея влизането в затвора се беше оказало направо благословия. Трудните времена и рехабилитацията я бяха довели, до този момент.

Но първо, трябваше да преоткрие историята си. Да я приеме и да говори за нея. Без повече бягства и отричане. Сам нямаше да й позволи, да продължава да се крие в мълчанието си.

— Значи — каза той, с успокояващ глас — за теб е било по-лесно да се свържеш с Мария, защото тя е означавала за теб по-малко, отколкото майка ти.

Марипоса преглътна емоциите, които напираха в гърлото й, и поклати глава. След минута каза:

— Тогава не мислех за това. Вече не се опитвах да направя нещата по-лесни за себе си. Просто ми се струваше най-логично да се обадя на Мария. Тя беше тук, в Сан Антонио. Можех да говоря с нея, лице в лице. — Млъкна и разсеяно потърка рамото си. — В известен смисъл, беше като репетиция. Да проверя дали съм достатъчно силна.

— Достатъчно силна, да застанеш пред майка си.

Тя кимна и затвори очи.

— И пред дъщеря си.

Това беше. Сам не каза нищо, защото и двамата знаеха, че това беше нейният най-голям кръст. Дъщеря й, Лус.

— И беше ли? Достатъчно силна?

— Мислех, че съм. Сега вече не съм толкова сигурна. Може би беше прекалено скоро.

— Но ти се срещна със сестра си. Как мина?

Марипоса си спомни деня, в който взе автобуса, за къщата на Мария. Беше изключително нервна. Бяха говорили съвсем кратко, преди това по телефона, най-вече, защото Мария беше шокирана и остана без думи, когато чу сестра си, която от години смяташе за мъртва. От своя страна, Марипоса се изненада страшно, когато я видя. Годините не се бяха отнесли добре, към по-голямата й полусестра. Беше напълняла много след развода си, очите й бяха станали съвсем малки, блещукащи мъниста на покритото, с петна лице, с кожа, с цвят на пръст. Но когато се усмихна, цялата грейна от щастие и те се прегърнаха спонтанно. Месестите ръце на Мария я стиснаха силно. Ухаеше на ванилия, аромат, който и двете свързваха, с майка си. В този миг, всичките им разногласия изчезнаха и им се сториха абсолютно нелепи.

— Мина добре. Тя беше мила и сърдечна. Дори великодушна. Изненадах се. Беше се развела, децата й си бяха заминали. След всички тези години, след всички различия между нас, в крайна сметка и двете бяхме сами, в Сан Антонио. — Сви рамене, за да покаже, че оценява иронията на съдбата.

— И ти я помоли, да се обади на майка ви вместо теб — каза Сам.

Марипоса си пое дъх и се облегна на близкото дърво.

— Да. И тя го направи. Каза ми, че й е звъннала на следващия ден. Каза, че мама избухнала в сълзи, когато чула, че съм жива. — Погледна към езерото. Не можеше да мисли за тази сцена, без да се развълнува.

— А какво е станало после?

— Говорили само още няколко минути, но после Лус влязла и ги прекъснала.

Нейните устни произнасяха името на дъщеря й. Марипоса все още не можеше да го повярва. Отметна косата от лицето си. Усещаше как по челото и брадичката й избиваха капчици пот от тежката влага.

— Мама не искала Лус да научава за мен по този начин, така внезапно, без да я е подготвила предварително. Затова бързо прекратили разговора. Казала на Мария, че ще се обади. — Поклати глава. — Но все още не го е направила! Защо, нали е обещала?

Изпъна тялото си, изпълнена с гняв, и сви ръцете си в юмруци.

— Може ли да ми е толкова ядосана, че да не иска изобщо да ме вижда?

— Да — каза спокойно Сам.

В очите на Марипоса проблеснаха светкавици от болка. Спокойствието на Сам внезапно я вбеси.

— Не я познаваш! — изкрещя му тя. — Нищо не разбираш!

При звука на извисилия се глас на Марипоса Опал незабавно вдигна глава и я погледна с тревожни очи.

За пореден път, Сам й даде време да се овладее. Тя се наведе, взе един камък от земята и го метна в езерото. Чу се тих, цамбуркащ звук, когато падна във водата. Марипоса проследи с очи, разливащите се все по-надалеч и по-надалеч вълнички. Ефектът й напомни за решението й, да изостави дъщеря си. Трябваше да приеме последиците от многобройните вълнички на своята егоистична, абсурдна постъпка, отпреди толкова много години.

— Съжалявам — каза тя, все още втренчена във водата. — Не исках да ти крещя. Изкарах си яда върху теб. Но не си прав.

Сам не отговори.

Тя погледна през рамо към него. Лицето му беше кафяво и обгоряло, като силно протрито седло. Когато примижаваше срещу слънцето — както направи и сега, — от ъгълчетата на очите му към челюстта му се спускаха дълги, издълбани в кожата му линии.

— Тук е красиво — каза тя спокойно.

— Аха — отвърна Сам, погледът му пробяга от лицето й, към езерото зад нея. — Мисля, че това е едно от най-красивите места в целия окръг — допълни той. Не се хвалеше, просто според него това беше истината.

Поривът на вятъра раздвижи прахта около тях и повдигна краищата на дългата коса на Марипоса. Тя премигна и извърна глава. Вниманието й бе привлечено от самотна пеперуда, махаща с криле срещу бриза, за да достигне до сините листенца на цветето на няколко метра от тях.

— Виж! — извика развълнувано тя. — Пеперуда монарх!

Сам погледна натам, накъдето сочеше Марипоса.

— Скоро ще видим много от тях да минават от тук.

Тя кимна.

Сам се усмихна.

— Да, вярно… Ти отглеждаше такива пеперуди, нали?

— Не е нещо особено. Просто се интересувам от тях.

— Името ти… Марипоса. Означава „пеперуда“ на испански, доколкото знам.

— Да. Да не мислиш, че затова харесвам пеперуди?

Сам се усмихна отново.

— Просто съм любопитен, нищо повече. Майка ти също ли обичаше пеперуди?

Чертите на лицето й омекнаха, при спомена. Щом затвореше очи, и сега още виждаше в съзнанието си майка си, в любимата й градина, как търси гъсениците, как ги хваща и ги вкарва вътре, за да ги отгледа, как учи Марипоса, да чисти стъклените им витрини, как наблюдава заедно с нея чудото на тяхната метаморфоза. През годините беше ставала свидетел на този цикъл стотици пъти и никога не й беше омръзвало.

— О, да. Тя ме научи на всичко, което знам за пеперудите.

— Ааа… Клетъчното деление майка — дъщеря.

— Моля?

— Деление майка — дъщеря. Митоза. Винаги когато една клетка се разделя, клетката майка предава генетичния си материал на дъщерната клетка. Всъщност даже на две.

— Да не намекваш, че съм като майка си? Абсолютно различни сме в толкова много отношения, че няма смисъл даже да ги изброявам.

— Не бъди така сигурна. Клетките не са напълно еднакви. Сложно е и със сигурност не мога да ти го обясня много добре. Но винаги съм смятал предаването на информация от едно поколение на друго за интригуващо явление. Велика мистерия. Просто погледни пеперудите, които толкова харесваш. Ако си спомням правилно, женските пеперуди монарх се чифтосват през пролетта, после напускат светилищата си — така местните наричат техните колонии — и се отправят на север, точно насам, в Тексас. Снасят яйцата си в листата на млечката, след което умират. Следващото поколение, техните дъщери, продължават отново на север, където също снасят яйцата си в листата на млечката, после дъщерите им повтарят цикъла и така се придвижват една след друга все по на север, за да се размножат за пореден път. Не разполагат с карти, не правят племенни съвети, за да обсъдят плановете си. Притежават само инстинкта си, познанието, съхранено дълбоко в гените им, което ги води на север. Така действа процесът на предаване на клетки от майка на дъщеря. — Погледна някъде в далечината. — Природата е толкова красива.

Марипоса си помисли, че някак си, тези клетки са били прецакани вътре в нея. Къде се беше прекъснало това генетично звено, което трябваше да я мотивира, да обича и да се грижи за детето си? Не можеше да понесе никакъв разговор, който беше свързан с отношенията между майки и дъщери. Какво искаше да докаже Сам с този разговор, за майчините клетки? Лицето й доби обичайното си равнодушно изражение — нейната защитна маска за такива случаи, и погледна към езерото.

Сам проговори отново.

— Защо не се опиташ да се обадиш на майка си сама? Днес?

Тя тръсна рязко глава.

— Защо не?

— Независимо от цялата ти теория за гените, аз не съм като майка си. Не съм толкова силна.

— Напротив, такава си. Излезе от клиниката и остана чиста. За това е нужно доста сила. И смелост.

— Не ме хвали за това, Сам. Не мога да го понеса. — Говореше съвсем тихо, гласът й трепереше, макар че се опитваше да се овладее.

— Значи сега отново ще се самонаказваш?

Повече не можеше да се контролира.

— Сам, оставих майка си и дъщеря си да ме смятат за мъртва. Зарязах детето си! — избухна тя бясна, че позволи сълзите да рукнат от очите й. — Моето малко момиченце. Беше само на пет години и аз я изоставих, заради някакъв мъж, когото дори не мога да си спомня. Просто някакво звено във веригата, който ми обеща нов живот, далеч от скучната работа в леярната. И от студа. Мразех студа.

— И, разбира се, да не забравяме и наркотиците.

Произнесе думата отчетливо, с хладната прецизност на хирург, и тя наистина я разряза като скалпел, оставяйки раната й оголена и кървяща. Марипоса се извърна и го погледна право в очите, тези дълбоки, тъмни езера. Не я съдеха, не я обвиняваха. Прииска й се да го разтърси. Да види как спокойното му лице се сбръчква от отвращение. Да го накара да я мрази, както заслужаваше.

— Да, не бива да забравяме и наркотиците. Така беше с мен — каза с изпълнен с горчивина глас. — Един мъж след друг. Всеки следващ по-ужасен от предишния. Но не ми пукаше, стига да си набавях дозата.

Стана й студено и обви ръце, около тялото си. Вгледа се замислено в лицето му. То беше все така безизразно, лишено от емоция — като камък.

— Мразех се за това, което правех. Коя жена би постъпила така?

— Пристрастената.

Марипоса изхлипа и скри лицето си с ръце.

— Толкова ме е срам. Не заслужавам нейната прошка.

— Това е в миналото. Марипоса, трябва да го оставиш да си отиде. Миналото е ужасно място, пълно с вина и самоунищожение. Трябва да живееш днес. За мига.

— Не мога. Все си мисля за тях. Защо мама не се обади…

— С какво си по-различна днес, отпреди три седмици, когато взе решение да се свържеш с майка си? Вече си готова, да общуваш.

— Но те не са готови да общуват с мен!

— Не можеш да си сигурна.

— Защо тогава, мама не звънна на Мария, както й е казала?

— Както ти сама каза, не я познавам, за да мога да ти дам отговор. Но в момента вероятно й е доста трудно, може би е в шок, не знае, как да реагира. А и е нужно време, за да подготви дъщеря ти за теб.

Сълзите й секнаха, докато тя обмисляше думите му.

— Лус — каза Марипоса тихо. Подсмръкна и изтри очите си. — Разбира се.

— Бъди търпелива, Марипоса. Имай малко вяра. Те са ти дали шестнайсет години. Дай им още няколко седмици. Довери ми се. По един или друг начин, ще се свържат с теб.