Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (18)

Шестнайсет

Когато стигне максималния си размер и вече не расте, гъсеницата спира да яде, напуска листата на растението си гостоприемник и тръгва да си търси безопасно място, защитено от лошия климат и евентуалните й врагове, където да остане, докато се превърне в какавида. Когато го открие, се настанява там, увива се в копринени нишки на малък бял възел и остава така. Времето й като гъсеница е почти изтекло.

С придвижването им, все по на юг, из Хълмистата земя, пейзажът край тях забележимо се променяше. По-често се виждаха дърветата, за които беше говорила Стейси — струпани на малки групички, из откритите пространства, или пръснати, по единично из нивите, извисяващи се драматично, като мълчаливи часовои. Накъдето и да погледнеше, Лус откриваше признаците на настъпващата есен, макар и по-деликатна и различна, от есента на север. Сякаш изпепеляващата жега на тексаското лято беше извлякла ярките летни цветове от земята. Докъдето можеше да види, хълмовете бяха покрити от килим, изтъкан в убити цветове — приглушено зелено, многобройни кафеникави нюанси и ръждивочервено. Покрай магистралата имаше толкова много диви цветя и растения, че всичко се замъгляваше пред погледа й. Но Маргарет подскачаше развълнувано на мястото си всеки път, когато забележеше нов вид, сочеше към него и после бързо записваше името му в дневника си или проверяваше нещо в книгата в скута си. Латинските думи звучаха мелодично от устата й: Gaillardia, Liatris, Rudbeckia, Solidago. Лус отдавна беше спряла да пита, какви са обикновените им имена. Маргарет й беше казала, че за нея, винаги е било по-важно, да знае латинските названия.

— В различните райони, хората наричат едни и същи растения, с различни имена — обясни й тя. — Това създава понякога сериозно объркване. Научните имена са винаги правилни.

Лус кимна любезно, но вътрешно продължаваше, да се чуди защо Маргарет си правеше труда, да учи всички тези дълги имена, в които тя не виждаше никакъв смисъл, когато просто можеха да наричат цветята по начин, който показваше на какво приличат: индианска завивка, весело перце, чернооката Сюзан, златна пръчка, или златник. Най-вече се чудеше, защо предпочиташе да си мъчи езика с Asclepias, когато млечката вършеше чудесна работа?

Маргарет беше на седмото небе от радост при вида на всички местни диворастящи цветя покрай магистралата.

— Трябва да благодарим на Лейди Бърд Джонсън^[1], за всичко това — каза й Маргарет. — Според мен, тя е светият патрон на местните растения и дивите цветя. Погледни само онзи златник, който е цъфнал там. Виждала ли си някога нещо толкова красиво? Ще бъда доволна, ако постигна, дори малка част от това, което тази жена е направила в живота си. Само трябва да открия как. Може би това пътуване, ще ми помогне да разбера. Мислиш ли, че е възможно?

— Напълно. Една мъдра жена някога ми каза, че ни е писано да открием, къде ни е писано да бъдем.

Маргарет отметна главата си назад и се разсмя, от все сърце. Лус отклони очи от пътя, за да я погледне. Приятелката й беше разцъфнала. В цялото й изражение имаше една нова решителност, сякаш се беше открила напълно за новите впечатления, чакаше ги, търсеше ги с всичките си сетива, както Серена, когато надушеше някоя миризма.

— Ей, забави и отбий за минута — възкликна Маргарет. — Искам да спрем.

— Защо? Нещо не е наред ли?

— Не, просто го направи!

Лус намали и след малко спря на банкета. Вдигна Серена на ръце, а Маргарет се измъкна от колата и влезе в полето край пътя, грейнало от безбройните оранжеви цветя. Вървеше сред стъблата с безгрижната радост на дете, играещо си в полето. Наведе се да откъсне няколко цветчета, замахна разсеяно с ръка, за да прогони някаква буболечка, а когато се изправи, цялата сияеше. Слънцето светеше право в лицето й и тя сякаш беше попила, искрящите цветове, които я заобикаляха. Тук е, като у дома си, помисли си Лус, докато я наблюдаваше как се връща към колата с цветята в ръка.

— Това за какво е?

— Знам, че не са невени, а простички полски цветя, мексикански звезди, както ги наричат тук — другото им име е Cosmos bipinnatus. Но си помислих, че ще бъдат хубаво допълнение за кутията на баба ти, за нейната ofrenda — възкликна Маргарет и се изчерви почти като цветята.

Час по-късно, тъкмо когато слънцето залязваше, Лус видя за пръв път смътните очертания на Сан Антонио. Докато пътуваха натам, започна да разбира и защо хората постоянно вдигаха толкова шум за небето на Тексас. Поети, писатели, художници, баби и дядовци, които разказваха истории на внуците си — всички се опитваха да открият думите и цветовете, за да пресъздадат нещо, което не можеше да бъде напълно уловено от човешките ум и ръка. Видът на тексаския залез, простиращ се към безкрайността в толкова свръхреално червено и оранжево, че отричаше всяко сравнение и описание, караше Лус да вярва, че трябва да има някаква по-висша сила, която да го е създала. Само Бог можеше да рисува така.

Потрепери леко от притеснение, чудейки се какво ли я очаква в този град, който е бил първият американски дом за нейните прапрадядо и баба. Тя беше четвъртото поколение, което минаваше през него, нейното родословие беше така тясно свързано с града, както беше и с малкото планинско селце в Мичоакан. И все пак, докато приближаваше към високите сгради, издигащи се на хоризонта пред нея, се чувстваше, като обикновен турист, който идваше за пръв път по тези места. Пътуваше от цяла седмица и не знаеше нищо повече отпреди, за рода си, който се беше установил тук преди поколения.

Избраха скромен мотел, в покрайнините на града. Нямаха голям избор, защото бюджетът им беше ограничен, така че се спряха на най-евтиния, в който намериха свободна стая. Веднага усетиха, че въздухът вътре беше застоял, а шарените полиестерни завивки на леглата и пердетата, направо ги смаяха — бяха, като пренесени, директно от 70-те години на миналия век.

— А дори и тогава, е трябвало да застрелят декоратора — заяви Маргарет.

Всичко беше миниатюрно — мъничък бял хладилник, съвсем малка кафе-машина, мини шкаф, върху който беше поставен малък телевизор, а в банята имаше почти незабележими бутилчици, с шампоан и лосион за тяло. След къмпинга обаче, стаята им се стори, като петзвезден хотел. Лус се засмя доволно, когато изми косата си с шампоана. Никога не се беше наслаждавала толкова, на горещата вода, която се стичаше по тялото й. Намаза се и с лосиона, за да овлажни сухата си кожа, като внимаваше, да остави достатъчно и за Маргарет.

Когато приключи, огледалото в банята беше замъглено. Взе кърпа и изтри парата от него. Докато търкаше, отражението й постепенно се появи на стъклото пред нея. Движенията на ръката й се забавиха, после спряха и тя се загледа в това, което то показваше. Гърдите й все още бяха едри, а бедрата закръглени, но цялото й тяло изглеждаше някак по-издължено, извивките му бяха по-остри. От къде се беше появила тази очертана талия? Обърна се настрани. Колко килограма беше отслабнала? Да, беше забелязала, че през последната седмица дънките й висяха малко, но бе прекалено заета, за да се занимава с такива неща. Дори след всички тези години със Съли, който постоянно й повтаряше, че е красива, тя все още се притесняваше от едрите си бедра. Често, когато сядаше в скута му, нарочно се накланяше към облегалката на стола или на седалката, за да не му се стори, че е прекалено тежка. Или пък му се караше и сопваше, когато я пощипваше по тлъстинките отстрани на талията й или слагаше ръка на корема й. Сега тлъстинките бяха изчезнали.

Смъртта на баба й беше напълно неочаквана, шокираща за нея. Погребението и мъката й, след него, бяха изцедили и последните й сили. А след това започна и пътуването с непредвидените отклонения и събития. Лус си даде сметка, че беше пропуснала много обеди и вечери. Наведе се напред и внимателно прокара пръсти по изострилите се скули, по носа и по устните си. Очите й изглеждаха по-големи. Младежката пухкавост на бузите й, момичешкото й изражение, бяха заменени с нова зрялост, която откриваше за пръв път у себе си. Учуди се, как промените, които чувстваше, че стават вътре в нея, намират отражение и във външността й.

Беше любопитна, да види леля си Мария. Дали имаше носа на Есперанса, скулите й, смеха й? Дали щеше да прилича на майка й? Какви нови истории щеше да й разкаже за баба й и за Марипоса?

Излезе от банята, нетърпелива, да открие адреса на леля си. Маргарет седеше на бюрото пред лаптопа си, ровеше из нета и търсеше информация за колониите на пеперудите. Беше подвила единия си крак под себе си и похапваше пържени картофки с кетчуп. Миризмата на мазните картофки, припомни на Лус колко беше гладна и устата й се напълни със слюнка. Серена се беше свила на леглото, острото й носле беше отпуснато грациозно, върху предните й лапички. В мига, в който Лус вдигна плика с храната, кучето подскочи и започна да скимти. Момичето й даде част от хамбургера си, а своята половинка изяде, докато прелистваше тефтера с адреси на баба си.

За пореден път прегледа методично всички записки из протритите и измачкани страници. Почеркът беше от старата школа, като на човек, учен да пише от монахините. Всяка буква беше оформена по характерния за баба й закръглен начин. Показалецът на Лус прелистваше страница след страница. Есперанса беше много старателна. Срещу името на леля й имаше няколко адреса и различни телефони, повечето от които бяха зачертани. Лус си пое дъх и набра последния записан номер срещу името на Мария Авила. Същият номер, на който беше звъняла и преди погребението. Телефонът звънна два пъти. Чу се отново автоматично съобщение, че този номер вече не е активен.

— Някакъв късмет? — попита Маргарет.

— Не. Всъщност не очаквах наистина някой да вдигне, просто реших да опитам за последен път. Сега е ред на телефонния указател.

Пресегна се и извади от долния рафт на шкафа дебелия указател, с адресите и телефоните на жителите на Сан Антонио. Тръсна го на леглото и го отвори нетърпеливо. Отмести Серена и започна да търси името на леля си. Изпъшка, когато видя, колко много са жените, с това име.

— Сигурно има поне петнайсет Марии Замори в Сан Антонио!

— Знам. Проверих в интернет. Същото е. Поне не са петдесет.

— Предполагам, че просто трябва да звънна на всяка една от тях. Може би ще имам късмет и ще я открия от първия път.

— Може би, но вече е късно. Почти девет часът е. Не искаш да тормозиш хората по това време. Защо не оставиш за утре, на свежа глава? Беше дълъг ден и не знам за теб, но аз съм изтощена.

Лус въздъхна и остави указателя на пода. Усети, как ентусиазмът й отстъпва, пред новия пристъп на отчаяние.

— Ами ако не успея, да я открия? Ако, дори вече не живее в Сан Антонио?

— Няма да спираш — отвърна Маргарет. — Пък и това не е крайната цел на пътуването ти, нали?

Лус погледна приятелката си. За момента нейната решителност трябваше да стигне и за двете. За Маргарет краят на пътуването й, не беше Сан Антонио, а светилищата на пеперудите монарх в Мексико. Това беше просто спирка по пътя й. Лус обаче знаеше, че ако не откриеше леля си в този град, това можеше да бъде краят на нейното пътешествие.

Отиде при багажа си и порови из него, за да намери албума със снимки на баба си. Върна се на леглото. Подгъна крака под себе си и започна да разглежда познатите снимки.

— Обичам фотоалбумите — каза Маргарет и затвори лаптопа си, за да приседне до нея. Наведе се напред и присви очи. — Това Есперанса ли е?

— Да — отвърна Лус.

Сърцето й заби силно, заля я гигантска вълна на любов. Баба й стоеше права, облечена в традиционна мексиканска рокля — бяла, с много дипли и пищно избродирана с ярки шарени цветя. Черната й коса блестеше, сплетена на плитки и украсена със свежи цветя.

— Това е снимка, от сватбата й с Луис, нейния първи съпруг.

— Така си я представях — каза нежно Маргарет. — Мила, но силна. Мъдра жена.

Лус усети отново болезнена тежест в сърцето си, както ставаше всеки път, когато видеше снимка на баба си или се замислеше за нея. Опитваше се, да не се поддава на скръбта и повечето дни успяваше. Сега обаче, нощта беше дошла и тя чувстваше как мракът настъпва към нея.

Маргарет се пресегна и й подаде салфетка. Лус изтри очите си и си издуха носа.

— А кой е този мъж, с мачетето? — попита Маргарет със смях, опитвайки се да развесели малко обстановката.

Лус се засмя леко. Както седяха така, рамо до рамо, тя се вгледа в другите снимки и почувства, че тежестта в гърдите й изчезва.

— Това е Луис Замора, първият й мъж. От това, което знам за него, той е бил особняк, но трудолюбив човек. Дошъл е в Америка, като bracero.

— Какво означава това?

— По време на Втората световна война, много американци се записали в армията и били изпратени отвъд океана, така че се появил недостиг от работна ръка. Затова, американското правителство започнало да набира работници от Мексико, най-вече за земеделска работа. Наричали ги braceros, което означава „работници“. След това той пътувал постоянно, ту в Щатите, ту обратно в Мексико, но винаги изпращал пари у дома. Отсъствал по шест месеца всяка година и абуела ми разказваше, колко самотна е била. Отгледала децата си почти сама. Две дъщери и един син.

— Две дъщери? Мислех, че майка ти е от друг баща.

— Така е. Втората дъщеря на абуела и на Луис починала, скоро след раждането си. Понякога си мисля, колко уплашена трябва да е била баба, без мъжка опора в такъв момент. Винаги съм се чудела, дали това не е причината, поради която е изминала целия този път, от Мексико, до Милуоки, когато майка ми ме е родила. Не е искала дъщеря й да е сама, с бебе на ръце, както е била тя.

Имаше още снимки на Есперанса с Луис и с децата им Маноло и Мария. И други хора от семействата и на двамата. Лус се срамуваше, че не знаеше имената на всичките си братовчеди, които никога не беше срещала.

— Този е красавец — каза Маргарет и посочи снимката, на която Марипоса стоеше до млад и висок русокос мъж, пред някакъв фонтан.

— Това е баща ми — каза Лус с безразличие. — Не го познавам. Никога не е бил част от живота ми.

Думите прозвучаха много студено от устата й, но тя не можеше да се преструва, че изпитва някакви чувства към този човек.

— Поне сега знам, откъде си наследила, сините си очи.

— Не е задължително, да са от него. Дядо ми Хектор също е имал сини очи.

Лус посочи снимката на гладко избръснат мъж, с очила, с кръгли телени рамки, костюм и вратовръзка. Светлокестенявата му коса опираше до яката на ризата му и имаше гъсти бакенбарди в стила на 60-те години на двайсети век.

— Бил е професор, преподавал е в университет. В Мексико има много силно европейско наследство. Имаме испански, френски и немски примеси. Мексико е националност, не етническа група.

— Какви са очите на Съли?

— Сини. Защо?

— Просто се опитвам, да изчисля вероятността, вашите деца да имат сини очи.

Лус я сръга шеговито в ребрата и обърна следващата страница на албума.

На нея имаше измачкана снимка на Есперанса, стояща до Марипоса, която държеше бебе в скута си.

— Това ти ли си?

— Да.

— Виж се само! Толкова си сладка. И цялата тази коса!

Лус гледаше снимката, която баба й беше държала в ръце, в предсмъртните си мигове. Тя беше любимата на Есперанса. На нея слабичката Марипоса с дълга, вълниста кестенява коса, спускаща се почти до кръста, държеше чипоносото бебе Лус, увито в бяла дантелена завивка. Марипоса се взираше в дъщеря си с обожание. Лус беше измъкнала снимката от студените ръце на баба си и грижливо я беше залепила в албума. Винаги когато погледнеше към тази снимка, в сърцето й пламваше отчаян копнеж по майка й.

— Значи това е майка ти?

— Да.

— Красива е.

Лус се усмихна горчиво.

— Всички го казват.

— Не я ли помниш?

— Не съм много сигурна, дали си спомням наистина нея, или образа, който съм си създала, в представите си от тези снимки. И, разбира се, от разказите на абуела за нея.

— Как е починала?

Лус се вгледа в снимката, съзнанието й започна да се замъглява. Винаги когато си зададеше този въпрос, сърцето й се свиваше и стомахът я заболяваше. Дали майка й не беше убита? Дали беше скочила от скала? Какво беше станало с нея?

— Не знам — отвърна тихо тя.

След кратко мълчание, Маргарет попита изумено:

— Не знаеш ли? Искаш да кажеш, че не знаеш, какво е било заболяването й?

— Не. Било е някакъв инцидент. В Мексико. Но не знам нищо повече. Баба отказваше да говори за това. Беше съсипана. Когато я питах, се разстройваше толкова много, че се научих, от много рано да не настоявам за отговор. Не исках да я нараня.

— Имах един чичо Фил, който умря. Брат на майка ми. Когато я питах как е умрял, тя поклащаше глава и казваше: „Не е твоя работа. Върви да си играеш.“ Знаех, че крие нещо. Той беше тъмната семейна тайна. След години разбрах, че се е самоубил.

Лус се отдръпна назад възмутена.

— Божичко, Маргарет! Какво намекваш?

— Не! — тя се протегна и докосна ръкава на Лус. — Просто казвам, че родителите имат начини, да отклоняват въпросите, на които по някаква причина, не желаят да отговарят. Децата усещат недоизказаното, когато нещо не е в ред. И ако не получат истината, това, което си представят, понякога е много по-лошо.

Лус кимна с глава, внимателно обмисляйки думите й.

— И все пак, не ти ли се е струвало странно, че не знаеш никакви подробности за смъртта на майка си?

Канеше се по навик да каже „не“, но вместо това избра, да бъде честна с приятелката си.

— Да. Опитах се да потърся името й в интернет, но нищо не излезе. Случило се е в някакъв много затънтен район на Мексико. Абуела казваше, че е било трудно да се намери информация.

— Струва ми се, че този отговор е достатъчен за дете на пет години, но на двайсет и една би трябвало да поискаш повече подробности от баба си. Със сигурност е знаела, как е починала дъщеря й.

„Има много неща, които не знаеш за Марипоса.“

— Все се питам, дали баба не искаше да ми разкаже точно това, по време на пътуването ни. Малко преди да почине, ми повтаряше постоянно, че има много неща, които не знам за майка си. Щеше да ми ги каже, по пътя за Мексико.

— Звучи доста загадъчно.

Лус сви рамене и се намръщи.

— Не искам да го изкарвам нещо повече, от това, което е.

— Виждаш ли какво имам предвид? Когато не получиш истината, започваш да си фантазираш всякакви странни неща.

Лус не отговори. Затвори албума, присви колене към гърдите си и ги обгърна с ръце. В мислите си видя лицата на роднините си от всички снимки.

— Чудя се, какви други гени нося още. Чий смях съм наследила? Дали някой обича да готви, като мен?

Маргарет се прозя и се надигна от леглото. Тръгна към банята, вземайки една хавлия по пътя.

— Предполагам, че утре ще разбереш.

Мощна гръмотевица проехтя, в тъмното мрачно небе. Лус лежеше в леглото си, сгушила се в цветната завивка. Не се беше страхувала от гръмотевици от години, откакто беше малко дете. Винеше снимките и разговора, за семейните тайни, за пробуждането на този смътен страх и тревожно очакване, за нещо лошо. Взираше се в тавана, докато силният тътен се носеше отвън и светкавиците осветяваха от време на време стаята. Запита се, дали желанието й да открие роднините си не се беше превърнало в нещо повече, от изпълнение на семейния дълг. Искаше да разбере коя е и откъде идва. Искаше да принадлежи някъде.

Тъй като леля Мария, беше единствената й жива роднина жена, на нея се падаше задължението да заведе Лус до планините, за да види пеперудите монарх. Така правеха жените в рода й, от поколения насам. Дали тия Мария щеше да направи това за племенницата си? Дали щеше да й се ядоса, че идва, без да се е обадила предварително, или щеше да й е благодарна и да й помогне да отнесат останките на абуела у дома?

Ами ако не успееше да я намери?

Над главата й се чу поредният гръмотевичен тътен толкова силно, че лампите в мотела премигнаха. Лус изскимтя от страх и се сви на кълбо, завивайки се през глава с тънкото одеяло.

Когато беше малка, Есперанса чуваше виковете й, идваше при нея и често я намираше цялата трепереща и потънала в пот. Вземаше я в скута си и я притискаше силно до себе си. Лус заравяше лице в меката й гръд, а баба й галеше гръбчето и косата й, прибираше разпилените къдрици край ушите й, с нежни, успокояващи движения и й разказваше истории за ацтекските богове на дъжда и гръмотевиците. Постепенно Лус забравяше за бурята отвън и чуваше само думите, които отекваха в гърдите й, сгушена в топлата прегръдка на Есперанса. Прегръдка, която казваше, че никога няма да бъде изоставена отново.

Ах, querida, помниш ли как Малката Нана скочи в огъня, за да се превърне в слънцето? Тя била толкова искряща на небето. Изумително чудо. Боговете знаели, че за да оцелее във вечността това бляскаво слънце, трябвало да му дадат собствената си кръв. Затова се принесли в жертва и с величествен гръм богът Ехекатл създал могъщ вятър, който ги издухал обратно в духовния свят. Той духнал отново, силният вятър тласнал слънцето и то започнало да се движи по небето, а земята започнала да се върти около него. В продължение на много години народът на ацтеките принасял жертви на боговете, за да им се отплати за кръвта, която те дарили на слънцето. Те искали да примамят боговете да слязат отново на земята. Глупави хора. Боговете вече били тук. Както са тук и сега. Те са природните стихии. Не можем да ги видим, но са сред нас. Можем само да усетим силата им.

Затова не се страхувай, mi nina. Когато чуеш тътена на гръмотевицата, чуваш гласа на Ехекатл, който иска да ни покаже, че е тук. Идва с воините си облаци и носи гръмотевици, за да разтърси небето и да донесе вятър. Идва заедно с великия бог Тлалок, който носи дъжда, за да напои земята. Шшш… вслушай се сега. Чуваш ли тропота по покрива? Всяка капка е дар от боговете. Знак за обновление и прераждане. Шшш… заспивай сега и слушай музиката, която прославя богатството на живота.

Гръмотевица отекна някъде в далечината, докато бурята отминаваше. През прозореца дъждът трополеше тихо и ритмично. Със спомените за Есперанса, оживели в мислите й, Лус притисна Серена близо до себе си и се предаде на съня.