Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (15)

Тринайсет

Пеперудите монарх започват пътуването си поотделно; по време на миграцията обаче, на различни места, започват да сформират големи групи. Никой не знае дали пеперудите се търсят една друга и летят заедно съзнателно, или просто по случайност, се оказват на едно и също време, запътили се в една и съща посока.

Час по-късно, бяха някъде в Оклахома и небето се смрачаваше, докато слънцето слизаше, в далечината на запад.

— Кога ли ще се появи някаква отбивка? — Лус нервно хапеше устните си.

— С мотел — добави Маргарет. — Не съм виждала знак за отклонения по магистралата от много време. Трябва да сме близо до Оклахома сити. Ако успея да хвана интернет, мога да ни направя някъде резервации.

— Нещо ще се появи — каза Лус.

Маргарет повдигна телефона си до прозореца.

— Тук дори няма покритие за телефоните.

Лус я погледна, но мисълта й се отклони към Съли.

— Знам. Забравих нещо! Зарядното за телефона си. По дяволите.

Щеше й се да се изрита сама, ако можеше. Пред очите й беше зарядното, оставено на бюрото в дневната на Маргарет.

— Предполагам, че телефонът ми е умрял напълно.

— Ако трябва да се обадиш на някого, ползвай моя.

— Да, благодаря ти. Искам да оставя съобщение на приятеля си. Само за да знае, че съм добре.

— Кога за последно си му звъняла?

— Не сме се чували от Чикаго.

— О…

— Не че не исках да му се обадя. Просто не бях сигурна, че искам да чуя, как за пореден път ще ми каже да обърна обратно и да се прибера у дома.

— Той защо…

Тишината на пътя беше разкъсана от пронизителния рев на мощен клаксон. Маргарет ахна, а Лус подскочи и стисна силно волана. В огледалото за обратно виждане, забеляза огромна каравана, настигаща ги с бясна скорост, а предните й фарове направо ги поглъщаха. Изглеждаше като гигантски кит, канещ се да погълне малка мряна.

— Разкарай се, кретен! — изкрещя Лус и махна с ръка през прозореца.

Изви глава, за да погледне чудовището, което профучаваше съвсем близо вляво. Беше наистина много голяма каравана, изрисувана с психаделични извивки и форми в пурпурен цвят. Двамата типа, седящи отпред, дългокоси и брадати, сочеха към Ел Торо и се смееха, докато се изравняваха с тях. После ускориха още и ги задминаха, бълвайки миризливи газове. Малкият фолксваген се разклати като листо, отвято от силен ураган.

— Не мога да повярвам! — извика Маргарет. — Мисля, че току-що, някой ми показа задника си!

— Сериозно? — Лус присви очи, но караваната вече беше прекалено далече. — Съжалявам, че го пропуснах.

— Недей — каза Маргарет с отвращение.

Лус не знаеше, кое беше по-забавно — това, че някой им беше показал задника си, или реакцията на спътничката й. Независимо къде се намираха или какво беше ограничението за скоростта, всички коли и камиони ги задминаваха. Ел Торо не можеше да вдигне повече от деветдесет километра в час. Дори и тя трябваше да признае, че това беше срамно. Но изборът беше неин. Потупа таблото пред себе си.

— Няма значение, така е добре, Ел Торо. Не позволявай да те дразнят. Просто карай напред и не се предавай. Нека другите да получат глобите.

— Съмнявам се, че в близките сто километра ще срещнем някакъв полицай. Наистина сме в средата на нищото. Скоро трябва да намерим място за през нощта.

Продължиха още малко и като отговор на молитвите им, след известно време видяха табела със знака за къмпинг.

— Да отбием тук — посочи Маргарет.

Лус погледна изненадано.

— Къмпинг? Шегуваш се, нали?

— Не, напълно безопасно е. Била съм на къмпинг много пъти, докато бях с момичетата скаути.

— Но къде ще спим?

— Имаме си палатка.

— А, да — спомни си Лус.

Тя беше градско дете и никога не беше ходила на къмпинг. Съли често я молеше да го придружи, когато отиваше на палатка в Уисконсин, но тя просто не можеше да разбере желанието на хората, да спят навън, на студената земя, когато някъде наблизо има топло легло.

— Има ли тоалетни? Баня? Не искам да копая дупки и да правя жертвоприношения на луната.

Маргарет се изкикоти.

— Да и да. Има и гореща вода. Виж — каза после, с по-сериозен тон. — Вече е почти седем и половина и рецепцията скоро ще затвори. Уморена си и не можеш да шофираш още дълго. Може би някъде напред по пътя има мотел, но кой знае колко далече е. Нека да влезем и да огледаме. Винаги можем да продължим. А и това си е истинско приключение, нали?

Лус даде мигач и зави към изхода на магистралата. Поеха по тесен, разбит чакълест път, ограден от високи дървета, които препречваха и последните лъчи на бледата дневна светлина. Сухите листа пукаха шумно, под гумите на колата. Лус паркира пред симпатично дървено бунгало, с широка веранда, отрупана с цветя. Красиво оформени храсти ограждаха алеята към него, а голяма жълта табела с изрисувани на нея зелени и червени палатки и емблемата на организацията на къмпингите в Щатите показваше, че това е рецепцията.

— Заключи вратата — каза Лус, докато излизаха от колата.

Серена дращеше по стъклото на прозореца и искаше да се разходи навън, заедно с тях.

— Идвам след минутка — обеща й тя. Мразеше умолителния поглед, който видя в очите й. Караше я да се чувства гузна.

Температурата беше паднала, докъм петнайсет градуса, напълно поносимо и дори приятно свежо, но Лус все още усещаше влагата във въздуха. Погледна към небето и се намръщи. Чакълът скърцаше под краката им, докато вървяха към бунгалото. Внезапно камбанката над входната врата звънна и отвътре се появи, набит мъж на средна възраст, с шапка на морски пехотинец, който носеше в ръце, голяма торба с лед.

— Добра вечер, дами — каза той, с южняшки акцент и задържа вратата, докато минаваха край него.

Вътре бунгалото беше обзаведено, като фоайе. Тежки дървени столове, покрити с червен плат на шотландско каре, бяха разположени край ниска маса, направена от дънери и стъкло. Върху нея бяха пръснати брошури и албум със снимки за живота в къмпинга, които те приканваха да седнеш и да ги разгледаш. В едната страна на помещението имаше нещо като малко магазинче с рафтове, които бяха почти опразнени в края на сезона. На другата страна се намираше дългото гише на рецепцията, зад което седеше необичайно слаба възрастна жена, с къса червена коса, почти толкова ярка, като плата върху столовете. Гледаше малък телевизор, поставен на високо в ъгъла, и се обърна с неохота, поздравявайки ги, с уморен глас.

Лус не я винеше. Беше почти време за затваряне.

— Здравейте — каза жената.

Едва си пое дъх, преди да започне да изброява механично удобствата на къмпинга, които бяха много. Очевидно, тъй като беше средата на седмицата и след края на лятото, те бяха големи късметлийки. Ако беше лято, увери ги тя, със сигурност нямаше да намерят свободно място, идвайки просто така, без резервация. При това положение обаче, сега можеше да им предложи много хубаво място, недалече от тоалетните и баните за двайсет и пет долара на нощ. Завърши речта си с извинението, че басейнът тъкмо е бил затворен, след края на сезона, но вместо това, ще им даде безплатно малко дърва, за лагерния им огън.

— Изглежда, че ще сте последните клиенти за днес.

Горещ душ и евтино място за спане, бяха всичко, от което Лус имаше нужда, за да остане някъде. Жената им подаде карта и връзка дърва за огън, после затвори и заключи вратата на бунгалото зад тях. Момичетата следваха указанията на картата, покрай площадката за игра и басейна, зад групичката семейни бунгала до място номер 315.

— Сладко е! — възкликна Лус, когато видя масата за пикник и ограденото с камъни огнище, на определения за тях парцел.

Веднага, щом Маргарет отвори вратата на колата, Серена изскочи и започна да души наоколо с нос, опрян до земята. Лус излезе след нея и настъпи каишката й, за да я задържи. Серена я погледна обвинително.

— Ти си градско момиче, също като мен. Не искам да те загубя — каза й тя, като я чешеше успокоително под брадичката.

Прозя се и протегна рамене, над главата си, докато се оглеждаше наоколо. Къмпингът беше почти празен. Наблизо имаха май само едни съседи, настанили се под красиво кленово дърво, искрящо от цветове. Караваната им беше малка, от онези, които се теглеха с кола. Пред нея беше опъната синя тента, под която на два еднакви разтегаеми платнени стола, се беше настанила възрастна двойка, мъж и жена, с побелели коси. Те ги наблюдаваха с напълно безизразни лица. Лус им се усмихна и помаха с ръка. Никой от тях не реагира. Просто продължаваха да гледат.

— Не им обръщай внимание. Нека да намерим баните, преди да е станало твърде тъмно — каза Маргарет.

Малката бетонна баня, имаше тесни прозорчета близо до тавана, две мивки, две тоалетни и две отделения с душове. Лус видя празната кофа с парцала за почистване, близо до входа и усети свежата миризма на белина, но след като забеляза няколко буболечки в ъглите и пукнатините по плочките на пода, съжали, че не си е взела джапанки. Нощта беше студена, така че тя се съблече набързо и влезе, под горещия душ. Докато се търкаше, чу как някаква жена пее високо в съседната кабинка песен на „Уайдсприйд паник“^[1].

Гласът й беше силен и така фалшивееше на високите ноти, че Лус за малко да се нагълта с вода, от смях. Изкъпа се за рекордно бързо време и треперейки от студа, се изсуши и преоблече в чисто бельо, дънки, суичър и дебели чорапи, докато Маргарет се къпеше на свой ред. Жената във втората кабинка още пееше, когато си тръгваха.

Докато стигнат до своя парцел, небето вече се беше стъмнило. Съседите им си бяха наклали хубав малък огън и седяха край масата си за пикник. Уханието на печено месо се носеше из въздуха. Устата на Лус се напълни със слюнка, но преди да мислят за храна, трябваше да се погрижат за спането си. Извадиха багажа си от колата и го оставиха, на покритото с чакъл място, където трябваше да разпънат палатката.

— Правила си го и преди, нали? — попита Лус. — Все пак си била отговорник при момичетата скаути.

— Всъщност, ние спяхме в хижи или бунгала — отвърна Маргарет смутено. — Ами ти?

— Аз? Не! Аз съм от града. Никога не съм ходила на къмпинг.

— Е, не може, да е чак толкова трудно, нали? — опита се да разведри обстановката бившата скаутка. — Щом малките деца могат да го правят, значи и ние ще успеем.

Докато тя четеше указанията, Лус измъкна палатката от торбата й, като мърмореше под носа си. Беше като да махнеш обвивката на кренвирш. Двете заедно разбраха, че първо трябва да разпънат добре платнището, което служеше за дъно на палатката, на земята.

— Тръсни го, като чаршаф — инструктира я Маргарет, после се опита да изпъне четирите краища. — Толкова е намачкано — каза тя, с възмущение.

— Няма да го гладим — изсмя се Лус, развеселена, от опитите на приятелката си да опъне основата. — Освен това, като вдигнем палатката, измачканото дъно ще се скрие и няма да ти се налага да го гледаш.

Маргарет извади фенера от колата, защото ставаше все по-тъмно и все по-студено. Прочете указанията за следващата стъпка.

— Изглежда ми лесно. Трябва само да разположим палатката, над основата, да я захванем за опорните пръти и да забием колчетата.

За нещастие, почвата беше толкова твърда, че не можеха да забият колчетата достатъчно надълбоко. Трябваше им чук, а те не разполагаха с такъв. Обувките, кутиите и камъните не свършиха работа.

— Мислиш ли, че имат чук? — попита с отчаяние Маргарет, като посочи съседите им.

— Няма да отида да ги питам — отвърна Лус и прошепна: — Наблюдават ни, сякаш ни дават по телевизията. Зловещо е. Нека, просто захванем палатката, за прътите. След като влезем вътре, няма да имаме нужда от колчета — тежестта ни ще я държи на едно място.

Отиде до багажа им и извади двата основни пръта от найлоновата им торбичка. Те се сглобяваха от няколко части, чиито краища трябваше да се наместят един в друг, за да се получи дълъг прът.

— Приличат на нунджако — каза Маргарет и ги размаха внимателно пред себе си.

Лус се засмя.

— Чудя се, кой ли е превеждал инструкцията. Тук пише, че трябва да се пъхне дългия кол, в предварително подготвената дупка.

Маргарет също се изкикоти и се опита, да сглоби отделните части, те обаче непрекъснато се разместваха и падаха. Тя проклинаше лошия превод на указанията, а после ги захвърли ядосано на земята. Напъха се под палатката и се опита, да я повдигне в средата, докато Лус опъваше ъглите и се мъчеше, отново да забие колчетата в земята, с обувките си. Палатката продължаваше да пада и всеки път когато това ставаше, двете се смееха все по-силно. Най-накрая, се строполиха върху палатката и избухнаха в истеричен смях, докато не почувстваха, че сърцата им ще се пръснат, а по лицата им започнаха да се стичат сълзи.

— Момичета, вие, или искате да участвате в „Най-смешните домашни видеоклипове на Америка“, или имате нужда от малко помощ.

Лус вдигна глава, в посока на гласа, с южняшки акцент и видя добре оформено, закръглено момиче, на около двайсет години да върви по пътеката към тях, облечено, в тесни черни дънки, с червени каубойски ботуши и дънково яке, обсипано с кристалчета. Беше като видение, от блещукащи искри, сред все по-бледата светлина. Платиненорусата й коса, беше влажна и прибрана високо на конска опашка, а отгоре се показваха черните корени. Силно гримираните й тъмносини очи оглеждаха сцената, с изумление.

Лус си помисли, че момичето прилича на истински ангел спасител.

— Знаеш ли как се опъва палатка?

— Признавам, по-добре от вас двете.

Пусна огромната си лилава кожена торба на земята. От нея изпаднаха няколко шишета с продукти за коса и Лус реши, че сигурно това беше сопраното от банята.

— Как се казваш, скъпа?

— Аз съм Лус.

Момичето хвърли бегъл поглед към Маргарет, която стоеше, с намръщено изражение, малко по-встрани.

— Аз съм Стейси. — Въздъхна тежко, театрално и погледна пръстите си. Дланите й бяха широки, с яркочервен лак върху ноктите. — Дано не си счупя нокът. Току-що си направих маникюра.

Оказа се, че Стейси наистина беше наясно с това, което трябваше да се направи. Тя разпръсна на земята всичките принадлежности на палатката.

— Първо, момичета, сте поставили палатката си на погрешно място. Това е много важно, от мен да го знаете.

Докато говореше, с лекота сглоби отделните части на прътите. После съвсем небрежно, ги пъхна през дупките на плата и като по някакво чудо, палатката се издигна.

След като видя, че процесът изисква най-вече, просто здрав разум, Лус усети, че се изчервява. Хвърли поглед към Маргарет, чиито устни бяха свити, от мъка и яд. Стейси ги накара да преместят палатката върху най-равната част на парцела им, като разчистваше камъните от земята, с ботушите си и оглеждаше внимателно, с фенера цялото пространство.

— Номерът е, да не разпъваш палатката си, върху камънаци, бодли или неравности. Веднъж един мой приятел, издигна палатката си, върху някаква подутина, а тя се оказа мравуняк на червени мравки. Проклетите агресивни малки копеленца! Жилят, като дяволи. След като разбуташ дома им, те нападат. Когато първата те ухапе, излъчва някаква миризма, която е, като аларма за останалите и другите дотърчават на мига.

— Феромони — поправи я Маргарет. Когато Стейси я погледна през рамо, с изненадано изражение, жената обясни с учителска интонация: — Мравката излъчва феромони. Това е миризмата, която кара останалите мравки, да идват на тълпи. И да хапят целокупно.

— Какво? — попита Стейси озадачено.

Маргарет направи гримаса.

— Означава всички наведнъж, заедно.

— А, да, да, точно това става — кимна момичето. — Кракът на моя приятел се поду като балон и виеше като банши. Все пак не умря. Макар че му се искаше, толкова много го болеше. Та така, не ви трябва да опъвате палатката си върху мравуняци. Или на място, с по-едър чакъл, защото няма да успеете да забиете колчетата си.

Лус и Маргарет се спогледаха съучастнически.

С помощта на Стейси, укрепиха палатката и забиха стабилно колчетата, за кратко време. Лус си помисли, че блондинката изглеждаше особено доволна, от себе си.

— Не знам за вас, момичета — каза Лус, — но с удоволствие бих седнала край огъня, с чаша вино.

— Чудесна идея — каза Маргарет и се отправи към колата.

Щом отвори вратата, Серена изскочи и се хвърли, право в ръцете на Стейси. Тя възкликна въодушевено нещо като „О, малкото сладко бонбонче на мама!“ и се заигра с нея, а през това време, Маргарет се върна с бутилка червено вино в едната ръка и притеснено изражение на лицето.

Обърна се към Стейси.

— Случайно да имаш тирбушон?

Лека усмивка се появи на лицето на момичето, а в ъгълчетата на очите й, се очертаха няколко дълбоки гънчици.

— Разбира се, че имам. Всяка истинска жена, трябва винаги да има в себе си тирбушон. Това е едно от най-необходимите неща и никога не пътувам без него.

— Ще се радваме, да споделиш чаша вино с нас — каза Лус.

— Вижте какво, мацки. Аз пътувам на стоп с едни момчета. Те са от Джорджия и са истински джентълмени. Но са свободни птици, ако разбирате какво искам да кажа. Следват турнето на „Уайдсприйд паник“.

— О, божичко! — възкликна Маргарет и хвана Лус за ръката. — Обзалагам се, че това са онези типове, които ни показаха задниците си.

Стейси се изкикоти.

— Много вероятно, да са те. Както казах, целта им е, да си прекарват добре. Отдавна започнаха да пият и, да си призная, вече са съвсем на черешата. — Скръсти ръце на гърдите си и нервно започна, да рови в земята, с тока на ботуша си. Въпреки че изглеждаше спокойна и весела, Лус разпозна блясъка на отчаянието, който се появи за миг в очите й. Блондинката продължи: — Ако нямате нищо против, момичета, ще ви бъда благодарна, да си донеса нещата и да остана при вас, тази нощ. Имам фъстъчено масло. — Червените й устни се разтегнаха в широка усмивка. — И тирбушон. Какво ще кажете?

— Разбира се — отвърна Лус, без колебание.

Мълчанието на Маргарет, беше прекалено дълго, за да се пропусне, но новата им позната бързо се досети, че Лус е тази, която взема решенията, и усмивката озари цялото й лице.

— Страхотно! Само отивам да си взема тирбушона и се връщам веднага.

Подаде Серена на Лус и изчезна в тъмнината.

— Да не си луда? Не я познаваме — възропта Маргарет, като се надигна, да вземе дървата за огъня. — Може да ни ограби, докато спим.

— Първо, съмнявам се, че ще го направи — отвърна момичето и внимателно завърза Серена, за едно от колчетата на палатката. — И второ, и теб не познавах добре, преди да тръгнем заедно на път.

— Вярно е — призна Маргарет. Клекна край огнището и започна грижливо да подрежда съчките за огъня. Изправи се и изтри длани в панталоните си. — Но не се обличам като шоугърла от вариете в Лас Вегас.

— Освен това, не знаеш как да опънеш палатка, мис Скаут. Трябва да те изритат от скаутската организация. И трето, какво имаме за крадене?

Маргарет се изсмя и бузите й поруменяха.

— Права си. Но пък, мога да наклада чудесен огън. Само гледай.

Запали клечка кибрит и коленичи, за да раздуха огъня сред цепениците, подредени в пирамида, между камъните на огнището. Първо се появиха искри, после и пламък. Скоро, под дървата заблестя ярка червена светлина. Маргарет стана и седна на дървената пейка до Лус. Изтупа прахта от коленете и ръцете си, с доволно изражение.

— Ето. Не е зле за зубър, нали?

— Ти си била зубър?

— Аха — отвърна тя и подпря лакти на коленете си. — Какво очакваше? Събирах насекоми. — Засмя се. — Имах очила със стъкла, дебели, като стъклото на бутилките от кока-кола. Направих си операция, когато бях на трийсет години, и сега имам идеално зрение. Съжалявам, че не се наканих по-рано. Но не се оперирах, за да съм по-хубава — добави тя. — Исках просто да виждам по-добре, когато ходех на теренни проучвания, и да не се излагам с очила.

Лус подсвирна изумено.

— Не преставаш, да ме изненадваш.

— Живея, за да те изненадвам — отвърна й Маргарет със смях.

Момичето замълча за миг и погледна внимателно към приятелката си, която се взираше в огъня.

— Направи ми услуга. Дръж се по-мило със Стейси.

Маргарет вдигна глава и я погледна.

— Просто не й вярвам.

— Защото не се облича като теб.

— Можем и така, да го кажем.

— Мисля, че ще изглеждаш добре, с малко повече цвят и блестящи камъчета, по дрехите си.

Маргарет изсумтя и хвърли многозначителен поглед, към измачканите дрехи на Лус. Скръсти ръце на гърдите си, после се втренчи в пътеката, по която щеше да дойде Стейси.

— Знаеш ли — каза тя, в пристъп на внезапна искреност. — Понякога съм си представяла, какво ли ще е, да се облека така. Лъскава и секси. Съблазнителна и лукава, като лисичка. Изисква се доста увереност във външния си вид, нали? — После извърна глава и замечтаното й изражение изчезна. — Е, аз никога не бих носила, толкова тесни дрехи. Просто не е в мой стил.

Лус си спомни, за семплата бежова униформа на Маргарет, за безцветния й апартамент, излязъл, като от страниците на списание, и осъзна, че тя явно беше заровила дълбоко в себе си, тази своя искряща, пламтяща от страст и живот страна.

— О, не знам — каза тя. — Мисля, че във всеки от нас има една малка искра, която чака да пламне отново.

— Смяташ ли? — Маргарет се разсмя и поклати глава.

Седяха така мълчаливо, няколко минути и гледаха, как огънят се разпалва все по-силно. Цепениците пукаха и хвърляха искри, които политаха високо в небето, стелещо се над тях, като черно вълнено одеяло. Скоро обаче, над главите им се разнесе жуженето на комарите, които идваха на ята и ги принудиха да се заровят из торбите си, за спрейовете, против насекоми. Лус видя телефона на Маргарет и се сети, че още не е звъннала на Съли. Поиска й го за малко и набра номера му. Впери поглед в беззвездното небе и слушаше мълчаливо как телефонът звънеше и звънеше напразно, докато накрая се включи гласовата поща.

— Здравейте, тук е Съли. Оставете съобщение и ще се свържа с вас.

— Здрасти, Съли, аз съм, Лус. Къде си? — каза тя, опитвайки се да звучи закачливо. — Аз съм в Оклахома. Утре вече, би трябвало да съм в Тексас. На къмпинг съм, можеш ли да повярваш? И не пътувам сама, а с две момичета, които срещнах по пътя. Те са наистина много мили. Слушай, знам, че отдавна не съм звъняла, но забравих зарядното си и батерията на телефона ми напълно се предаде. Затова използвам телефона на едното момиче. Исках просто да те чуя и да ти кажа, че съм добре, за да не се притесняваш. Обичам те. Чао.

— Всичко наред ли е? — попита Маргарет, като прибираше телефона обратно в чантата си.

— Да, благодаря ти. Чувствам се по-добре. Не мога да направя нищо повече.

Маргарет се поколеба, после остави чантата си на земята и кръстоса крака.

— Знаеш ли, можеше да си купиш зарядно на някоя от бензиностанциите, покрай които минахме.

Лус сведе глава, принудена да признае на глас това, което беше избутала в ъгълчетата на съзнанието си и за което, се опитваше да не мисли. Изпъна краката си напред и се зазяпа в пламъците, ближещи цепениците в огъня.

— Не исках да харча излишни пари. Причината е достатъчно убедителна. Не знам какво ще ми се случи, по време на пътуването и ми се струваше логично, да съм пестелива и да не купувам нищо, което не е крайно необходимо.

— Телефонът е нещо, крайно необходимо. Особено на пътуване като това.

— Мислех да изчакам, докато стигнем до Сан Антонио. — Лус замълча, усещайки лъжата, в собствените си думи. — Не. Има и друга причина, но… — въздъхна тежко. — Не искам да мисля за това сега. Имам достатъчно други неща, за които да се тревожа.

— Каква е истинската причина?

Лус се стегна и каза на глас това, което беше крила толкова време, дори от самата себе си.

— Не исках да говоря с него.

Последва неловко мълчание и после Маргарет каза:

— О. Добре, ясно.

— Казах си, че поне едно нещо, ще се опитам да направя сама. Че ще вземам сама решения и няма, както винаги, да разчитам на Съли.

— Няма нищо лошо в това.

— Има, ако го наранява. Не искам да го наранявам. Той е страхотен. Аз просто… не съм сигурна в чувствата си и знам, че ако говоря с него, той директно ще ми каже да се прибирам, а точно в момента не искам никой да ми казва какво да правя. За първи път предприемам такова пътуване и мисля само за себе си и за това, което аз искам. Не желая да се тревожа за нищо друго, освен за пътуването. Нямам нужда, някой да ме притиска.

Погледна косо към Маргарет, търсейки одобрението й.

— Постъпката ми егоистична ли е?

— Не, не е егоистична. Просто се опитваш, да разбереш, коя си. Това не означава, че Съли е лош и не иска най-доброто за теб, естествено. Но си права, че тази част трябва да я откриеш сама за себе си.

Рязък шум привлече вниманието им към чакълестата пътека, която водеше до техния парцел. Стейси вървеше към тях, метнала огромната си лилава чанта на двете си рамене. Когато стигна до пейката, я пусна на земята, с въздишка на облекчение. Постави ръка на кръста си и се вгледа в двете жени, скупчили се край огъня, потънали в сериозен разговор.

— Ей, какво ви става на вас двечките? Някой да не е умрял? Изглеждате, като вещици, събрали се край огъня.

Маргарет потупа Лус по ръката, надигна се и се протегна.

— Никой не е умрял — отвърна тя. — Но пак можем да пийнем чаша вино. Носиш тирбушона, надявам се?

Стейси порови в чантата си и измъкна оттам обикновен тирбушон, без дръжки, и го подаде на Маргарет.

— Не можах да намеря своя, затова заех този от момчетата. И това! — Извади ръката си иззад гърба си и гордо размаха бутилка ром. — Имат толкова много, че изобщо няма да разберат, че една им липсва.

Маргарет взе бутилка бяло вино и махна фолиото от тапата. После с изящни и овладяни движения отвори бутилката, разсипа виното в пластмасови чаши и подаде по една, на всяко от момичетата.

— За да обобщя — започна Маргарет, — приятелят на Лус се тревожи за нея и иска тя, да се прибере у дома. Тя иска да се чуе с него, но не е сигурна какво чувства в момента. — Погледна към Лус. — Правилно ли съм разбрала?

Лус кимна, с гузна усмивка.

— Момиче… — обади се Стейси, държейки чашата си, като обвинително насочен пръст. — Прекалено си млада, за да ти държи сметка някой тип. Освен ако не е мъжът ти. Пък и тогава не би трябвало да се меси, щом си излязла с приятелките си. Трябва да имаш правилни приоритети. В момента не е нужно да се тревожиш за нищо, което не ти предстои в близко бъдеще. Затова, нека си изпием виното и да хапнем от великолепното ми фъстъчено масло. И да пооживим малко това място. Донесла съм музика и имам желание да вия срещу луната.

 

 

Мирисът на студената пепел беше наситил мразовития въздух. Лус го усещаше в косата си, можеше да почувства вкуса на изгоряло в устата си. Палатката им плющеше от напора на силния вятър и издаваше звуци като мокър чаршаф, веещ се на простора. Тя потръпна и се загърна по-плътно в спалния си чувал. През нощта беше валяло. Не беше чула дъжда, но усещаше влагата, пропила се в ъглите на палатката и във въздуха.

Отвори с мъка очи и видя Маргарет, свита на кълбо до нея. Русата й коса беше разпиляна по възглавницата, а тънките й устни бяха леко разтворени и от там излизаше гърлено, доста недамско хъркане. До нея, върху хавлиена кърпа се беше проснала по корем Стейси. Лус се надигна бавно, главата я цепеше, от прекалено многото алкохол и прекалено малкото храна. Успя да седне, с кръстосани крака, потръпвайки от хладния сутрешен въздух. Серена изръмжа възмутено, че я лишаваха от топлината на спалния чувал, в който се беше сгушила, и се сви на кълбо. Лус постави пръсти, на бумтящите си слепоочия и се опита да възстанови, поне част от снощния купон, край огъня.

Не си спомняше, да е видяла, дори веднъж дъното на чашата си, защото винаги някой, й доливаше. Имаше и много танци. Засмя се леко и погледна към Маргарет. Тя все още носеше лъскавото яке на Стейси, с искрящите камъчета. В някакъв момент го облече, изправи се и започна да рецитира текста на песента на „Уайдсприйд паник“, на която я беше научила Стейси.

Тежко стенание се разнесе из палатката, докато Маргарет бавно отваряше едно по едно очите си.

— Е, и ако това не е, нашата кралица на дансинга — каза Лус.

— В устата си имам вкус на пепел.

— Защото си се нагълтала с пепел. Огънят е изгаснал и тя е навсякъде.

— Сега разбирам, защо замръзвам от студ! — Маргарет придърпа спалния чувал отново върху раменете си.

— Готова съм да убия някого, за чаша кафе. Мислиш ли, че имат кафе на рецепцията? — попита Лус с надежда.

— Не ми говори, за ядене или пиене — простена Маргарет. Хвана се за главата, после се обърна и я погледна. — „Кралицата на дансинга“? Наистина ли съм била толкова зле?

— Не можеш да си представиш. — Лус се засмя и каза подигравателно: — Пеперудата излезе от пашкула си!

Приятелката й закри лицето си с ръце и нададе още един, по-силен стон.

— Не, не, шегувам се! Беше страхотна.

Маргарет се изкикоти тихо, после изпъшка отново.

— Боли ме, като се смея. Не ме разсмивай, моля те.

Лус се отпусна тежко на възглавницата си.

— Всъщност, снощи си прекарах добре — призна Маргарет с тих глас.

— Ами…

— Не, имам предвид, наистина добре. Никога не бях танцувала така. — Млъкна за миг, после попита: — Трябва ли човек да е пиян, за да се чувства и да се държи, по този начин?

— Не. Но понякога помага.

— Не ми харесва мисълта, че трябва винаги да се напивам, за да си прекарам добре. А и не мисля, че махмурлукът ми понася.

— Нито пък на мен. — Лус облиза пресъхналите си устни. — Имаме нужда от вода. Обзалагам се, че продават бутилирана вода в магазинчето. Може би там ще има и кафе. Ще отида да проверя.

— Аха, направи го.

Никоя от тях не се помръдна.

Чуха шумна въздишка на отчаяние. Стейси се надигна и се облегна на лакти.

— Каква жалка картинка сте само. Аз ще отида. Пък и трябва да се изпикая. — Стана леко, без да охка и пъшка като тях, и пристегна косата си на конска опашка. Лус си помисли, че новата им позната изглеждаше дяволски добре и свежа, за такава сутрин. Носеше вълненото моряшко късо палто на Маргарет, което изглеждаше доста странно с каубойските й ботуши. Наведе се, за да вземе кожената си торба. — Смятате ли, че ще оцелеете, докато се върна, момичета?

След бързата закуска, с кафе и сандвичи с фъстъчено масло Лус отиде на разходка със Серена, а Маргарет тръгна на малка експедиция за диви цветя, които да добави в изследователския си дневник.

Серена припкаше до Лус с наведена глава, душейки пътя въодушевено. Отначало денят беше студен и мрачен, а сивите облаци се носеха плътно по небето, но сега слънцето се бореше да премине през тях. Проникналите от време на време през сивкавия въздух лъчи бяха като топли целувки по кожата на Лус. Нощният дъжд беше оставил тук-там локви из разкаляния, неравен път и плахите лъчи светлина се отразяваха в тях, като лъскавите камъчета по дрехите на Стейси.

Лус зави и внезапно спря със затаен дъх. Пет пеперуди монарх, се бяха скупчили над голяма локва отстрани на пътечката. По-напред още няколко групички се бяха събрали, над малки черни езерца, образувани от дъжда в тревата.

— Ето къде сте били — прошепна тя и остана неподвижно на място.

Чудеше се, дали ще види още пеперуди. Очевидно, се бяха скрили за през нощта, сред тези дървета и едва сега излизаха, за да съберат малко топлинка.

Знаеше, че в слънчеви дни след дъжд, пеперудите се струпват, по краищата на калните локви, за да поемат сол и минерали от почвата, но никога досега, не го беше виждала с очите си. Есперанса оставяше малки купички в градината, за да събира вода за пеперудите, но по-често след дъжд, те пиеха вода от цветята. Лус знаеше, че тези пеперуди щяха да вземат нужната им сила и „гориво“, да уловят топлия бриз и да поемат по пътя си на юг. Както трябваше да направи и тя. Дръпна замислено каишката на Серена. Още веднъж пеперудите й бяха дали знака, от който се нуждаеше. Почувства се изпълнена с надежда и вяра за следващата стъпка от пътешествието си.

— Нека ги оставим, да си пийнат на спокойствие — каза тя на кученцето и го поведе обратно към палатката.

Не след дълго, двете с Маргарет почти бяха прибрали багажа си, когато чуха познатия, пронизителен глас да ги вика. Серена излая от вълнение и започна да тегли и да обтяга каишката си, чийто край беше вързан за масата за пикник.

— Е, значи тръгвате — каза Стейси, след като стигна до тях.

Лилавата й торба висеше от едното й рамо, отрупана с дрехи. Тя коленичи, за да погали кученцето, което направо потрепери от радост и облиза въодушевено лицето й.

— Да, отново на пътя — отвърна Лус и метна спалния си чувал в багажника.

Маргарет излезе от задната седалка с възглавницата в ръка. Лицето й още беше тебеширенобяло от махмурлука, който я мъчеше. Отвори уста от изненада, като видя Стейси отново.

— Тръгнали сте към Тексас, нали? — попита нахаканата мадама.

— Точно така. Към Сан Антонио.

Стейси пусна торбата си и разсеяно почеса брадичката си с пръст.

— Аз съм от Остин, не знам дали ви казах.

— Така ли?

В гласа й имаше нещо недоизказано и Лус се чудеше, какво ли предстои.

— Е… — Стейси събра дланите си в умолителен жест. — Чудех се, дали ще се навиете, да ме вземете с вас, мацки.

С ъгълчето на окото си, Лус видя, как Маргарет дискретно маха с ръка и поклаща глава за „не“.

— Но ти каза, че си тръгнала към Лос Анджелис — отвърна Лус. — Сан Антонио изобщо не е близо до него.

— На юг е, нали? А Ел Ей е в Южна Калифорния. Поне ще вървя в правилната посока. Имам доста познати в Тексас. Сигурна съм, че ще ви бъда от помощ, момичета.

Лус се зачуди, дали Стейси някога беше поглеждала карта на Съединените щати. Ако го беше правила, трябваше да знае, че отиването до Сан Антонио щеше да я отдалечи доста, от целта й.

— В плана ти няма никаква логика, Стейси. Ще се отклониш много от пътя си.

— Хайде, Лус, нека дойда с вас. Истината е, че повече не искам да пътувам с онези типове. Те живеят като прасета и са големи грубияни. Кълна се в Господ, че няма да ги издържа още дълго и ще направя някоя глупост. Ще ми спасиш живота, а и ще си платя за пътуването, ще поема част от бензина. Моля те, вземи ме, докато открия други варианти. Не мога да остана тук с тези момчета. Мисля, че ще се разбираме чудесно с вас.

Лус погледна Стейси, изумена от силния й дух и от готовността й да приеме всеки нов шанс, който съдбата й подхвърлеше. Може би и тя, и Маргарет имаха нужда да възприемат, поне малко от нейното отношение към живота, да оставят звездния прах и лъскавите камъчета да полепнат по дрехите им… Пък и как можеше да каже „не“? В крайна сметка всички те, просто следваха призива на Шочикетцал.

— Разбира се — каза тя. Погледна и видя, че Маргарет се беше навела над колата, заравяйки лице в шепите си. — Ще тръгваме. Багажът ти готов ли е?

— Всичко, от което се нуждая, е тук, скъпа — каза Стейси и вдигна на рамо огромната си кожена лилава чанта.