Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (25)

Двайсет и три

Женските пеперуди монарх са способни да създадат и да снесат повече от пет хиляди яйца през живота си. Процентът им на оцеляване е много нисък, приблизително пет от всеки петстотин яйца успяват да изпълнят предназначението си и да се превърнат в пеперуди.

Лус се събуди, в сутринта на Деня на мъртвите замаяна от цялата бира, която беше изпила предишната вечер. Остана така в леглото, припомняйки си образите от снощното тържество.

След като повечето гости си бяха тръгнали, Естела, Марисела и Роза се събраха край една от масите и започнаха да обсъждат приготовленията на семейството за празника на следващия ден, докато мъжете играеха карти на друга маса. Лус наблюдаваше по-специално Марипоса. Никога не я беше виждала толкова въодушевена. От мига, в който стъпиха в Ангангео, сдържаността й беше изчезнала и тя се беше преобразила в съвсем различен човек. Говореше ентусиазирано, смееше се и спореше, превърнала се отново в забавната, флиртуваща и лекомислена млада жена, каквато някога е била. Или поне в нейната сянка. Семейството й оказваше голямо уважение, като към дъщеря на починалата. Особено брат й. Двамата с Маноло бяха свързани със специална връзка, каквато очевидно липсваше между Марипоса и Естела. Там отношенията определено бяха обтегнати. Това обаче не помрачи вечерта. Марипоса не пиеше алкохол и все пак очите й блестяха, а лицето й бе поруменяло. Сега, като се замислеше, Лус се учудваше на драматичната промяна в емоциите на майка са. Очевидно имаше прекалено рязък скок в настроенията й, а това не беше добре.

Лус се прозя и погледна към другото легло. То беше празно. Изненада се, че вече е оправено. Беше заспала трудно, но след като веднъж се беше предала на съня, явно нищо не беше могло да я разбуди, защото нито беше чула Марипоса да става, нито да обикаля из стаята. Лус отметна одеялата и видя, че вълненият шал също го нямаше. Треперейки, намъкна бързо едни дънки, новия червен пуловер, който си беше купила в Сан Антонио по настояване на Маргарет, и червени дебели чорапи.

Слезе по тясното стълбище до кухнята. Спря за миг на прага. Трите й лели работеха вътре, подготвяйки планини от храна, пред малка глинена пещ. Стаята ухаеше на горящо дърво и подправки. Жените бяха облечени напълно еднакво, с черни поли и черни пуловери, а косите им бяха прибрани на гърба в дебели плитки. Докато си говореха, ръцете им не спираха да вършат всякакви неща, като по инстинкт, но разговорите замлъкнаха, когато тя влезе вътре.

— Buenos dias — каза Лус с плаха усмивка.

— Лус! Влизай! Добре ли спа? — възкликна леля й Естела на испански. Спусна се да вземе чаша, напълни я с димящо кафе и й я предложи.

— Gracias — Лус се опитваше да спази обещанието си да говори на испански език.

Леля й каза нещо бързо на другите жени и те се изкикотиха. Момичето почувства, как бузите му пламват.

Тия Естела посочи към храната и заговори преднамерено бавно, за да може Лус да разбере, че й предлага закуска.

— Si. Yo comprendo. Gracias — отвърна тя и простена наум. Щеше да бъде дълъг ден.

След като приключи с обилната закуска от боб, ориз и яйца, отиде в гостната. Тя беше празна, почистена идеално в подготовка за тържеството за Деня на мъртвите. Разходи се безцелно из стаята, спря да се възхити за миг на яркозелената керамична купа във формата на ананас и сърцето й се сви от сладка болка при спомена за любимата купа на Есперанса, абсолютно същата, на която тя така старателно беше събирала парченцата, когато се счупи. Рисунки на калии, снимки на семейството и икона на Богородица висяха по стените.

Централно място в стаята, заемаше красив олтар, направен под дървена арка и отрупан с големи оранжеви невени, които Офелия й беше казала, че се наричат cempasuchitl. Имаше още от тях във вазите, заобикалящи олтара. Банани, ябълки, тикви свещи бяха поставени в керамични съдове отстрани. Няколко черепчета от захар бяха подредени в задната част на масата: отдясно имаше метална кадилница, а вляво — високи бели свещи. Масичката с олтара беше покрита с бяла покривка, а под голямо, ярко изрисувано разпятие бе поставена снимка на Есперанса в златна рамка.

Лус се приближи и се възхити на красивата млада жена, която приличаше на пищна птица, в шарената си традиционна мексиканска рокля, застанала пред бялата стена. Лъскавата й черна коса беше преметната отпред на рамото й, сплетена в дебела плитка. Това беше младежко женско лице, изпълнено с надежда и увереност. Протегна ръка да го докосне.

— Приличаш на нея — каза женски глас зад гърба й.

Лус се обърна и видя млада жена, на нейната възраст, да стои до вратата. Беше красиво момиче с големи очи и характерните за рода остри скули. Тъмната й коса бе късо подстригана и прибрана зад ушите, на които имаше няколко реда златни обици. Очите й искряха меко под плътния бретон, докато се усмихваше. Беше слабичка и модерно облечена — тесни дънки, черен пуловер и кожено яке. Лус си спомни, че я беше видяла вечерта на сбирката, но не можеше да се сети как се казва.

— Аз съм Ядира — каза момичето и пристъпи по-близо. — Братовчедки сме.

Лус изпита огромно облекчение, че най-накрая беше срещнала някой на нейната възраст, който говореше английски.

— Аз съм Лус.

— Знам. Майка ми и твоята майка са… — млъкна замислено и после много внимателно произнесе думата на английски: — … полубратовчедки. Comprendes? Имали са само един общ дядо или баба, и аз не знам. Това май ни прави също полубратовчедки. Или нещо такова. — Разсмя се. — Yo no sé! Не знам.

— Никога досега не съм имала какъвто и да било братовчед или братовчедка, така че ще взема каквото ми се предлага.

— Живеем във ферма, недалече от тук. Отбих се да те поздравя. Мислех да поупражнявам малко английския си, какво ще кажеш? Още не ми е много добър.

— Супер си е — отвърна Лус, благодарна за усилието й.

Ядира се усмихна зарадвана.

— Днес ще бъде напрегнат ден — започна тя. — Много неща трябва да се свършат.

— Знам. Виждам го. Опитах се да се включа. Няколко пъти молех тия Естела да помогна с подготовката на храната, но тя все ми отказваше. Накрая ми каза, и мисля, че го превеждам правилно: „Можеш да ми помогнеш, като спреш да ме молиш да помагаш!“ — разсмя се Лус.

Ядира също се засмя и изви изразителните си очи.

— Шшш… Това е тия Естела. Тя обича да командва и има голяма уста, но… como se dice? Как се казваше? Има и голямо сърце.

— Тя като че ли, управлява целия род — каза Лус и отново се засмя.

Между разваления английски на Ядира и разваления испански на Лус разговорът им вървеше достатъчно добре и момичетата се разбираха чудесно. Ядира посочи нещата на олтара и обясни на Лус тяхното значение, давайки й по този начин първия урок за традициите на Деня на мъртвите. А те бяха много.

— Тази година е специална, заради смъртта на Есперанса. Всички са много тъжни и искат да поднесат дарове на олтара й. Днес много роднини ще дойдат да й оставят храна или подаръци, за да се чувства тя добре дошла при нас. Моята майка ми даде това специално за нея.

Повдигна една найлонова торбичка и извади изящно изплетен черен шал. Положи го внимателно в основата на олтара. Черните ресни изпъкваха върху бялата покривка.

— Красив е.

— Твоята абуела го е изплела, за майка ми за нейния сватбен ден. Тио Маноло иска всичко да бъде идеално за майка му — каза Ядира. — Сърцето му е разбито, знаеш ли? Сега ела с мен. Мами иска да занесем тортила на Марипоса. Тя е на гробището.

— Какво прави там?

— Прави ofrendapara tu abuela.

— Още един?

Ядира се разсмя.

— Si. Правим олтар и на гроба. Марипоса, tu mama, поискала да го направи сама. Отишла е на гробището много рано тази сутрин.

Лус не каза нищо и се загледа в снимката на Есперанса на олтара. Чувстваше се предадена от майка си за пореден път, защото беше отишла на гробището без нея. Нямаше ли да бъде важен момент от отношенията им, нещо, което да ги свърже по-силно, ако бяха направили заедно олтара? Опита се да овладее раздразнението си. Не искаше да съди Марипоса. Все пак именно Лус беше изживяла целия си живот с Есперанса, не майка й. Тя беше с нея в деня, в който умря. Марипоса беше изгубила толкова много години. Може би просто имаше нужда да остане известно време сама. В края на краищата Есперанса беше нейна майка. Но, помисли си момичето натъжено и погледна отново към снимката на олтара, нима Марипоса не осъзнаваше, че тя беше майка и на Лус?

— Хайде. Ще тръгваме ли? — попита я Ядира.

Лус потисна гнева си и си каза, че всеки се справя със скръбта си по различен начин. Едно нещо беше научила вече за Деня на мъртвите — това не беше ден за тъга и оплакване. В този ден живите си спомняха починалите си близки с радост и любов в сърцата. Чакаше с нетърпение да падне нощта. Днес, на първи ноември, беше истински празник за децата и за всички, които искаха да си припомнят какво беше да си дете. Късно вечерта щеше да започне бдението на възрастните и Лус беше въодушевена, че ще участва в него.

Двете с Ядира вървяха по улиците на града, вече претъпкани с хора в празнично настроение, които купуваха в последните минути храна, свещи и дрънкулки за тържествата. Навсякъде имаше цветя, особено ярките оранжеви невени, които Ядира й беше обяснила, че ацтеките използвали, за да почитат своите мъртви.

— Семейството ми отглежда невени във фермата, специално за този празник. Добри пари се изкарват.

Лус си помисли, че сигурно е вярно, като виждаше, че всички наоколо — мъже, жени, деца — носеха в ръце купища от тези цветя. Тя също купи една китка, за да освежи своята ofrenda, преди да представи кутията с пепелта на баба си на семейството. Почувства как раздразнението й изчезва напълно, като си спомни, че тя ще допринесе с най-важния дар за семейния олтар тази вечер — кутията с тленните останки на Есперанса, която беше донесла през целия път от Милуоки до Мичоакан.

Ядира обичаше да се смее и хванала Лус за ръката, я водеше от сергия на сергия, двете момичета похапваха сладкиши и се шегуваха с малките захарни скелети, които се продаваха навсякъде. Лус не устоя и си купи играчка скелет, задвижваща се, когато човек дърпаше въженцето.

В края на улицата, стигнаха до впечатляващата католическа църква, символичния център на града. Лус зяпна с благоговение към входа на църквата. Беше покрит догоре с купища ярки, свежи цветя. Ако не знаеше, че са цветя, щеше да реши, че това е гигантски прозорец с красив стъклопис. Жени, с традиционните тъмни шалове щъкаха наоколо като мравки и внасяха още и още цветя в църквата. На площада отпред имаше сергии, на които се продаваха плодове, керамични съдове, сувенири и цветя. Улични музиканти свиреха, а край тях децата танцуваха и играеха на криеница.

— От тук — каза Ядира и поведе Лус през тълпата на площада към голямата черна желязна порта на гробището. Отвън деца продаваха вода от големи бели кофи.

— Защо продават вода? — попита Лус.

— За да могат посетителите да измият гробовете — обясни й тихо Ядира. — Подготвяме ги за завръщането на душите на починалите.

Щом влязоха вътре, атмосферата веднага стана по-сериозна, изпълнена с дълбоко уважение. Гробището се намираше на драматично високо място, от което се виждаше цялата долина, и гледайки от там, Лус изпита истинско чувство на благоговение, каквото я изпълваше винаги когато се изправеше пред величествената красота на природата. Меланхоличната мъгла обвиваше склоновете на планината като тъмен шал, увит около раменете на млада, стройна жена.

Много от местните, се бяха вече събрали при гробовете и ги подготвяха за дългото нощно бдение. Жените, загърнати във вълнените си шалове, а мъжете в дебелите си серапета^[1] носеха с почтителност дарове на гробовете на починалите си близки, други забързано чистеха и търкаха надгробните камъни. Лус се усмихна на малко отегчено момченце, седящо край един гроб, докато майка му шеташе край него.

— Почакай само да видиш, как изглежда довечера, когато запалим свещите. Това е най-красивата гледка — каза й Ядира.

Лус си помисли, че и сега беше достатъчно красиво. Докато вървеше по калдъръмените алеи, се възхищаваше на украсата върху гробовете. Всеки беше различен, всеки беше уникален, надгробните камъни на някои бяха пищни, другаде имаше само скромни кръстове. Краставо, мърляво куче се промъкна до един олтар и отмъкна парче хляб от поставената кошница. Лус се засмя и се обърна да каже на Ядира, но смехът й секна, защото в този момент видя Марипоса.

 

 

Марипоса се състезаваше със залеза. Работеше трескаво от рано сутринта, но олтарът още не беше напълно готов. От време на време, хвърляше по едно око на съседните олтари, за да направи сравнение. Нейният трябваше да бъде най-впечатляващ, най-красивият от всички. Нищо по-малко нямаше да бъде достойно за майка й.

Слънцето топлеше приятно гърба й, докато търкаше надгробния камък и сковаваше дървената рамка за цветята — най-голямата в гробището. Забиваше пироните с чука и с всеки удар я завладяваха спомените за многото празници, които бяха чествали с майка й тук, в това гробище, за да почетат починалите си роднини. През целия ден чуваше в главата си мелодичния глас на Есперанса. Със залеза на слънцето гласът ставаше все по-силен.

Mi nina, виж! Чуй! Правим първия кръст за предната част, за челото на гроба. За хората от нашия народ това е символът на четирите природни стихии, разбра ли? Така правим нещата. Първо поставяме царевица на олтара, за земята. Помириши, querida. Познаваш тази миризма, нали? Царевицата е ароматът на нашия урожай, на събраната реколта. Тя ще нахрани душите, когато се завърнат. Водата е следваща. Поставяме кани с вода тук, за да утолим жаждата на душата след дългия й път. Сега слагаме хартията. Виждаш ли колко е тънка? Това е, за да може да се движи от вятъра, в чест на леката и свободна като него душа. И накрая е огънят. За всяка душа, която посрещаме, палим свещ, тя е нейният символ. И още една — за забравените души. Тази нощ ще запалим свещите, за да могат нашите обични предци да открият пътя към дома си.

Забравените души. Сигурно и нейната ще бъде една от тях, помисли си мрачно Марипоса. Когато умреше, дали Лус щеше да запали свещ за душата й?

Чуваше музиката от площада и все по-силният и по-празничен шум от гласовете на събиращите се хора. Звукът на техния смях я караше да работи още по-настървено. В бързината, се одраска дълбоко по ръката и разкъса блузата си, а целият й ръкав се напои с кръв. Няма значение, каза си тя. Това беше кръвно жертвоприношение. Предците й щяха да го одобрят. Пренебрегна раната и продължи да работи, трябваше да свърши навреме, преди да падне нощта. Семейството щеше да бъде тук скоро. Семейството… Те бяха толкова мили с нея. Тя им беше благодарна. Но знаеше много добре, какво си мислеха. Особено Естела. Нямаше прошка за жена, изоставила детето си. Тя не заслужаваше да има душа. Когато Естела погледнеше към нея, Марипоса виждаше презрението й. В нейните очи, тя беше извършила най-ужасното нещо, което една жена можеше да направи. Немислимо за майка като Естела. Непростимо.

Когато слънцето започна да се снижава зад хоризонта и небето потъмня, Марипоса се облегна назад и огледа творението си. Гърбът я болеше от напрежението, а ръцете й бяха изподраскани и изцапани с кал. Олтарът беше красив, помисли си тя със задоволство. Беше направила голяма квадратна кула, разделена на шест открити пространства, символизиращи звезда — символът на вселената. На върха на кулата имаше голям кръст. Всеки сантиметър, от екстравагантната дървена конструкция беше покрит с оранжеви невени и изрисувани на ръка хартиени пеперуди монарх. Изсушени класове от червена царевица и златисти дрънкулки висяха отгоре в незапълнените места на звездата като украшения на коледна елха.

Семейството й щеше да се гордее. Ако се помиреше с тях, ако видеше прошка в очите им, може би щеше да усети поне мъничко прошка и от майка си. В сърцето си, Марипоса отчаяно се беше вкопчила в надеждата си, че ако успееше, майка й щеше да се появи тази нощ.

Оставаше, да се направи само още едно нещо. Наведе се и взе китка невени. Кръвта нахлу рязко в главата й и й се зави свят. Не беше яла цял ден и беше изтощена.

Изправи се, хвана невените в лявата си ръка и с дясната започна да къса листенцата им и да ги пуска между пръстите си по земята.

— Прости ми, майко — прошепна, докато посипваше безбройните цветчета върху гроба.

Всеки път, когато откъсваше листенце от цветето, то разпръскваше своя силен аромат и сумрачният въздух постепенно се насити с парфюма им. Шепа след шепа Марипоса пръскаше венчелистчета, толкова много, че покриха целия гроб със златно одеяло. Всяко цветенце беше молитва. С всяко откъсване удряше гърдите си в своя личен ритуал на изкупление.

— Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa. Вината е само моя… — молеше се тя и продължаваше да се самонаказва, отдала се напълно на дълбоката си скръб.

Лус стоеше застинала, на няколко метра от гроба. Ядира дойде до нея, хвана я за ръката и притеснено се взря в жената пред тях.

Марипоса се полюшваше напред-назад, късаше листенцата на невените и ги разхвърляше върху гроба, който вече беше покрит напълно със златни цветчета. Тя напяваше някакви думи в състояние на транс.

Лус направи знак на Ядира да остане на мястото си и внимателно пристъпи към Марипоса. Докосна я нежно по рамото.

— Марипоса?

Майка й се стресна и изви глава, за да я погледне. Очите й бяха широко отворени и зачервени от сълзи. Гледаше към Лус, но сякаш не я виждаше. По лицето й имаше следи от кал, дългата й коса беше разрошена, а ръкавът на блузата й беше разкъсан и изцапан с кръв.

— Аз съм. Лус.

Марипоса премигна няколко пъти, опитвайки се да се съсредоточи. После си пое дълбоко дъх и потръпна. Кимна, че я е познала; внезапно се спусна към нея и я прегърна.

Лус се слиса и се олюля назад. Не знаеше, какво да прави, или да каже. Стоеше вцепенено, с отпуснати отстрани ръце, защото не желаеше да отвърне на прегръдката на майка си. Когато Марипоса се вкопчи още по-здраво в нея, тя вдигна ръце и лекичко я потупа по раменете, като постепенно я откъсна от себе си.

Марипоса отстъпи назад и изтри калта и сълзите от лицето си. Докато отдръпваше ръцете си, красивите й тъмни очи се взираха в Лус. После погледът й падна върху Ядира и тя инстинктивно приглади разрошената си коса и махна падналите върху лицето й кичури. Пое си отново дълбоко дъх и издиша тежко.

— Съжалявам — каза тя засрамено. — Тази работа със смъртта ме разтърси.

Лус си отдъхна. Беше уплашена от крайностите в емоционалното състояние на Марипоса, но все пак това беше нормално, нали? Майка й беше починала и тя страдаше.

— Донесохме ти нещо за ядене — обърна се Ядира на испански към Марипоса.

Пристъпи предпазливо напред и й подаде мазния кафяв хартиен плик, пълен с храна.

Тя погледна към него, почти с отвращение, но го пое и се усмихна.

— Благодаря.

— Трябва да се прибереш у дома с нас — каза й Лус. — Изглеждаш изтощена, а е хубаво и да се измиеш преди тържеството.

— Добре. Добре. — Марипоса кимна с глава. Хвърли последен поглед към гроба. — Чакай, Лус! Не каза нищо за моята ofrenda. Какво мислиш?

Лус си даваше сметка, че майка й очаква, с нетърпение мнението й. Приближи до гроба, сложи ръце на кръста си и огледа внимателно олтара. Без съмнение беше най-големият и най-впечатляващият в гробището, отрупан изобилно с цветя и всякакви украшения. Гледката беше красива. Но същевременно беше сигурна, че Есперанса би предпочела нещо, което да прилича повече на нея самата. Нещо смислено, малко и семпло.

— Грандиозен е — каза тя на Марипоса. — Определено прави впечатление.

Майка й се усмихна широко и облекчено.

— Нали, и аз така смятам.

— О, почакай. Имам още нещо за него.

Лус отвори хартиената си торба и извади смешния скелет, който беше купила. Есперанса обичаше глупавите, забавни играчки и щеше да се влюби в тази дрънкулка. Отиде до гроба и постави скелета близо до надгробната плоча.

— Лус, недей — каза Марипоса и дойде до нея. — Това е пластмасова играчка. Искам само естествени неща на гроба. — Наведе се, вдигна скелета и й го върна. — Можеш да го сложиш на олтара в къщата.

Лус пъхна пластмасовия скелет в торбата му. Пръстите й мачкаха яростно хартията, копнеещи да разкъсат нещо.