Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (5)

Три

Пеперудите монарх, които се раждат през есента, са уникални. Пеперудите, които се раждат през пролетта и лятото, живеят, между две и четири седмици. Но четвъртото поколение есенни пеперуди не се чифтосва. Те следват инстинктите си и отлитат на юг. Наричат ги поколението „Метусалем“, защото също като най-дълголетния човек, споменат в Библията, живеят много повече от останалите — до шест-седем месеца.

Сутрешната светлина нахлуваше свободно през прозореца и яркото й сияние я събуди. Лус се сви на кълбо, с надеждата да поспи още малко и да се върне отново в съня си, където разноцветни пеперуди — жълтеникавокафяви императорски пеперуди, петнисти седефки, жълти пеперуди с черни ивици като фракове, искрящи сини пеперуди морфо, великолепни оранжеви и черни пеперуди монарх — се рееха и виеха сред сияйна светлина, оформяйки смътно женско лице. Гледката изпълни Лус, с неизразима радост. Богинята пеперуда нямаше ясни очертания, но тя знаеше с абсолютна сигурност, че това е майка й, Марипоса. Протегна се към нея, жадуваща да я докосне. Пеперудите се разпръснаха и богинята изчезна.

Докато премигваше сънливо, срещу силното сутрешно слънце, Лус вече не се чувстваше нито смела, нито като красива богиня. Сърцето й беше пълно с онзи стар и смътен копнеж по майка й.

Измъкна се от чаршафите и ги свлече в краката си. Прозя се и се огледа, из малката стаичка, в която беше спала през целия си живот. Светлината на утрото изпъстряше на петна бледолилавите тапети на розови цветчета, бялата, леко провинциална, старомодна тоалетна масичка с голямото огледало и стъклените кутии с пеперуди, висящи на стената. Това беше стая на малко момиче, не на жената, в която се беше превърнала. Тази стая с протритите си червеникави завеси и белещите се тапети беше декорирана от майка й и пазеше всички мечти от детството й.

Прекоси хола, за да стигне до тясната баня, която използваха двете с баба й. Наведе се над мивката, за да измие лицето си. Бавно отпусна ръце и видя, как очите й се появяват, изпод влажната кърпа. Сега бяха бледосиви, но принципно, цветът им се променяше и ставаше зелен или син, в зависимост от светлината. Капризни очи, казваше приятелят й Съли. Очи на гринго, ги наричаше Есперанса. Очите на баща й, германеца, когото тя не познаваше.

Може и да беше взела очите на баща си, но кожата й беше с матовия, загорял тен на мексиканската й майка. Косата й беше черна като крайчеца на крилото на пеперуда монарх, а острите скули и правия нос беше наследила от баба си и нейните индиански предци, майте.

Лус се извърна от огледалото и хвърли кърпата в коша с мръсни дрехи. Красавица, биха казали някои… но чак пък богиня.

Забързано среса гъстата си коса, с която много се гордееше, макар да я беше срам да си го признае, защото не искаше да я мислят за суетна, и я прибра на конска опашка с ластик. Не беше нужно, да се развява, докато работеше в леярната. Намъкна някаква блуза и старите си дънки, обу гуменките си и тръгна по тесния, мрачен коридор. Беше странно, че къщата е толкова тиха. Не се чуваше музиката от радиото, което Есперанса обикновено си пускаше в кухнята, нито кипенето на чайника. Лус сбърчи нос и за своя изненада не надуши нито един от изкусителните аромати, които беше свикнала да се носят всяка сутрин из дома им.

— Абуела? — извика тя.

В кухнята беше тъмно и печката беше студена. Лус потръпна, обзета от смътно чувство на страх. Да не би Есперанса отново да беше в градината, зачуди се тя и тръгна към верандата. Малката паянтова веранда беше претрупана, с инструментите на баба й. Празни аквариуми бяха подредени, в редица, на нисък дървен рафт. През лятото бяха пълни, със свежи листа от млечка^[1], които сякаш оживяваха от пълзящите по тях гладни гъсеници на оранжево-черните пеперуди монарх. Ярки, нефритенозелени какавиди висяха на дузини от мрежестите похлупаци като ефирни фенери. Гъсениците се движеха много бързо и Есперанса невинаги успяваше да ги хване, когато чистеше „жилищата“ им. Лус помнеше, как, като дете прекарваше часове в търсене на скритите какавиди, намираше ги в нишите, висящи от гредите на верандата, по лавиците, по завесите, дори в глинените саксии из двора. По това време обаче гъсениците се бяха превърнали в пеперуди и бяха отлетели на юг, аквариумите бяха празни и само няколко листа от млечка лежаха, изсушени и извити на дъното им; ненужните обвивки от пашкулите на какавидите, висяха от прозрачните похлупаци, като изпокъсани парченца хартия.

Лус отвори скърцащата мрежеста врата на кухнята. Въздухът беше пронизващо студен и наситен, с уханията на есента. Потръпвайки, тя пристъпи навън под навеса.

— Абуела? — провикна се отново, но й отвърна само тишината.

Пред къщата имаше малък градски парцел, превърнат в градина, сбутана между две съседски наклонени огради, от дървени колове. Есперанса беше купила къщурката, със спестяванията си, малко след раждането на Лус. Няколко години по-късно Марипоса, майката на Лус, беше починала и възрастната жена беше запретнала ръкави и беше отгледала и градината, и детето.

Но сега не беше тук. Вратата на верандата изскърца, докато се изплъзваше от ръцете на Лус. Тя обви ръце около раменете си, за да се стопли. Празната кухня, обикновено нейното най-сигурно убежище, в момента я плашеше и предчувствието за нещо лошо вледени кръвта й.

Къщата беше малка. Единствената стая, която не беше проверила, бе спалнята на Есперанса, но Лус не можеше да си представи своята подредена, дисциплинирана баба да се излежава в леглото по това време. Освен ако не беше болна. Краката й тежаха като олово, докато вървеше по коридора. Тишината беше потискаща. Вратата на спалнята на Есперанса беше отворена, но стаята беше тъмна. Единствената светлина влизаше през прозореца от уличната лампа отвън и хвърляше през щорите бледи ивици по пода.

Лус премина през прага. Струваше й се, че всяка минута се точи като цял един живот. Пое си неспокойно дъх, после се приведе напред, за да погледне в тъмната стая. Сред смътната светлина, видя баба си в леглото, едната й ръка лежеше на гърдите й, другата беше отпусната, отстрани на матрака. Изглеждаше, че още спи.

Само дето нещо вътре в Лус, нещо сурово и първично, знаеше, че не е така. Тя започна да трепери неконтролируемо и сърцето й заби толкова силно, че чуваше ударите му в ушите си.

Вратата проскърца, когато я отвори широко. Детайлите в стаята изпъкваха, всичко, сякаш беше по-голямо, погледът й обхождаше всеки предмет, но избягваше да погледне към баба си. На четката върху масата се бяха закачили няколко дълги бели косъма. Дървената молитвена броеница лежеше на нощното шкафче. До нея се беше катурнало настрана обикновено пластмасово шишенце за хапчета, празно. Черните, практични гуменки на Есперанса бяха подредени грижливо до леглото. Бавно, неохотно Лус вдигна поглед към лицето й.

— Абуела… — Сърцето й се сви, викът заседна в гърлото й.

Очите на баба й бяха затворени, устата, която й беше разказвала толкова много истории, беше леко открехната. В едната си ръка стискаше снимка до сърцето си. Есперанса и Марипоса, държаща в ръце, бебето Лус. Това беше любимата снимка на баба й, онази, която тя наричаше „трите богини“.

— Абуелита… — изплака тя и се свлече на колене. Протегна се, за да хване ръката на баба си, толкова студена и безжизнена. — Моля те, не ме оставяй.

 

 

Лус не помнеше, да се е обаждала на Съли, но внезапно той беше тук, притискаше я силно, докато тя се опитваше, да се скрие в прегръдката му. Не помнеше и как тялото на баба й беше отнесено. Чуваше откъслечните разговори на парамедиците: Инфаркт. Масивен. Нищо не е можело да се направи. Смътно си спомняше линейката, с мигащата червена светлина. И любопитните съседи, излезли на улицата: възрастни хора, стоящи прави, младежи, облегнали се на колите си, жени, струпали се на групички, шепнещи помежду си, държащи в ръце деца, които гледаха, с широко отворени очи.

Но помнеше ясно думите на Есперанса: Трябва да си отида у дома.

 

 

Смъртта, научи Лус, е сложно нещо.

Имаше безброй формуляри, които трябваше да се попълнят, документи за подписване, още и още информация, да се напише некролог, да се съобщи на хората. Есперанса имаше завещание, с което оставяше малката къщурка и всичките си притежания на Лус. Тя беше жена, която живееше, по волята на чувствата си. Не правеше планове за бъдещето, не се терзаеше, от миналото. Вземаше решения, въз основа на това, което смяташе за правилно, в дадения момент. Затова, никога не беше обсъждала с внучката си, какво би искала, да се направи с тялото й, след като умре, а и Лус никога не си беше представяла света, без любимата си обуела. Но сега, тази ужасна възможност, беше станала реалност. Есперанса беше мъртва. Тъй като семейството й не беше в града, Лус сама трябваше да уреди всички формалности. Мина цяла седмица, изпълнена с всякакви дейности. Съли беше до нея, през цялото време и тя намираше успокоение, в присъствието му, докато се занимаваше с подробностите, свързани с погребението.

Опита се, да се обади на леля си Мария, веднага след смъртта на Есперанса. Тъй като Мария, беше единствената й жива дъщеря, Лус мислеше, че ще бъде по-правилно, тя да вземе важните решения за погребението. Претърси чекмеджето на шкафа в дневната и намери кожения тефтер, с адресите на баба си. Петдесетина имена и адреси бяха изписани, на тънките му, оръфани страници. Много от тях бяха зачертани и допълнени, с нови адреси и телефонни номера. Срещу няколко, имаше думата muerto, „мъртъв“.

Лус набра номера на леля си Мария, в Сан Антонио. Ръката й трепереше, докато телефонът звънеше — беше говорила само няколко пъти, с нея. Остана вцепенена на място, когато чу съобщението, че този номер вече не функционира. Опита се, да се свърже, чрез оператор, но той не можа да й помогне. Същият лош късмет имаше и с чичо Маноло, който живееше, в далечното селце в Мексико. В крайна сметка отец Франк, от църквата „Свети Антонио“, която посещаваше Есперанса, й помогна с решението и тя направи малка литургия за баба си и я кремира.

Беше простичка церемония, но проведена, с много вкус, в църквата, която Есперанса посещаваше, и Лус чувстваше, че нейната абуела, щеше да я хареса. Тя не обичаше показността.

Изборът на светата Дева от Гуаделупе за свещените картички^[2] и любимите й псалми и химни беше лесен. Църквата беше пълна, с купища цветя, които Лус едва ли би могла да си позволи, всичките, донесени от многобройните приятели и съседи, дошли да изразят уважението си, към La Dama Mariposa, Дамата пеперуда, която беше споделяла с тях, дара на цветята през целия си живот. Мексиканските мъже стояха мълчаливо, докато жените хлипаха шумно и се вайкаха, пред Девата. И децата. Толкова много деца! Пощенската кутия беше пълна, с рисунки на пеперуди. Лус не можеше да сдържи сълзите си, докато четеше всички мили бележки.

След смъртта на Есперанса, приятелките й дойдоха да почистят къщата. Подовете миришеха на чисто, градината беше оплевена, а хладилникът беше пълен, с тенджери с храна, зеленчуци, плодове и печени пайове. Те бяха добри жени, които прегръщаха Лус, плачеха с нея и й казваха, колко много е значела баба й за тях. Сълзите засядаха на гърлото на момичето, в продължение на дни. Не можеше да диша или да казва нещо повече, от кратко „да“, „не“, или „благодаря ви“. Успяваше да се контролира през деня, когато имаше работа, или хора край себе си.

Нощите бяха ужасно самотни. След погребението и малкия помен у дома, къщата й се струваше празна и студена. Лус се чувстваше напълно сама и копнееше да чуе гласа на баба си: Mi nina, идваш ли да вечеряш? Къщата и всичко в нея, беше отражение на Есперанса. Шарената кухня, ухаеща на различни аромати, градината, пълна с гости, с цветя и с безброй пеперуди. Това беше къща, в която децата идваха да си играят, а жените — да споделят тайните си. Чудесен дом, в който да израсне едно малко момиче, обградено от безкрайна любов.

Лус беше едва на пет години, когато майка й почина. Помнеше само внезапната празнота, която не разбираше, и мрак там, където преди беше светлина. Дълго време след това, плачеше неутешимо за майка си и я търсеше навсякъде. Постепенно обаче намери утеха, в сигурното присъствие на баба си. Вкопчваше се в Есперанса и изпадаше в паника, когато на нея й се налагаше да излезе от къщата, защото се страхуваше, че тя няма да се върне.

Но Есперанса винаги се връщаше. В следващите години, въпреки че не проумяваше напълно неясната идея за смъртта, Лус прие, че майка й повече няма да се върне при нея. През всички тези години баба й полагаше усилия, за да не се почувства малкото момиче необичано и нежелано. Сега, в мрака, настъпил в живота й след погребението, Лус внезапно разбра, че нейната абуела няма да се върне никога вече при нея.

Вървеше от стая в стая и палеше лампите една след друга в празната къща. Нейната къща. Отвън се чуваше шумът от колите. Беше изумена как животът на другите си продължаваше, когато нейният беше свършил. Погледът й се спря, върху сувенирите от Мексико, които Есперанса толкова обичаше. Спомни си, как сърцето на баба й беше сломено, когато яркозеленият керамичен ананас купа, направен в Мичоакан, пристигна разбит на парчета, защото семейството й не го беше пакетирало добре. Тя прекара дни с лепило и пинцети в ръце, събирайки парчетата едно по едно. Лус прокара пръсти по едва забележимите следи от пукнатините по емайла.

До нея беше изящната керамика на Дървото на живота, любимата на Лус през нейното детство. Помнеше как Есперанса й сочеше различните цветни човешки фигури, изрисувани върху него, и й изброяваше имената на членовете на семейството й, които те представляваха. Въпреки че никога не ги беше срещала, когато чуваше имената им, Лус се чувстваше като част от нещо по-голямо.

Спря се, пред голямата рисунка на Девата от Гуаделупе. Загасената червена обредна свещ беше студена. На очите й избиха сълзи, при спомена за баба й, която палеше свещта всяка вечер, за да си каже молитвите.

Единственото място, към което не можеше да погледне, беше камината. На полицата над нея, имаше малка картонена кутия. Вътре беше прахът на Есперанса. За секунда, Лус съжали, че не беше избрала една от онези, хубави, скъпи урни. Но се беше въздържала, защото вярваше, че ще намери леля си Мария и тя ще направи този важен, последен избор за своята майка. И все пак, като си помислеше за баба си, затворена в тази простичка кутия… Лус потръпна.

— Добре ли си?

Тя си пое дъх и се обърна. Съли се беше облегнал на стената, със скръстени ръце, с навити нагоре ръкави, които разкриваха здравите му мускули. Острите му скули, изглеждаха още по-вдлъбнати, от умората. Зад стоическото му изражение на подкрепа, очите му бяха някак празни, незнаещи как да облекчат болката й; търсеше знаци, дали ще се предаде, кога мълчанието и мракът ще се спуснат върху нея и ще погълнат духа й.

— Наистина я няма — каза Лус и гласът й се прекърши. — Чувствам се толкова самотна.

Само за миг, Съли се озова до нея и я прегърна.

— Не си сама. Тук съм. Винаги ще бъда тук. Знаеш го, нали?

Тя стисна устни и кимна. Прегръдката му беше толкова сигурна, но думите му, не й бяха достатъчни.

— Знам, но това е друг вид самота. Загубих баба си. Нямам майка или баща, нито братя и сестри. Не познавам лелите, чичовците и братовчедите си. Нямам семейство. Ти можеш да се огледаш на масата на вечеря и да видиш хора, които имат същия нос като теб, същите очи, същия смях. А аз? Не съм свързана, с никого, който да споделя моето ДНК. Може би абуела е знаела, че ще умре, и не е искала, да ме остави напълно сама. Затова искаше да се срещна със семейството си. Но тя умря и сега съм на никъде.

— Тук съм — каза Съли отново. — И те обичам. — Притисна я силно. — Хайде, скъпа. Да те заведем да си легнеш.

Обви ръце, около раменете й и я поведе към познатия уют на спалнята й. Лилавата лампа, с волани на масичката, хвърляше съвсем бледа светлина — никой от тях нямаше нито времето, нито енергията да смени крушката на полилея, която беше изгоряла, след като Лус спа на светнато всяка нощ, през изминалата седмица.

Чувстваше се, повече от уморена. Неизмита, изтощена и напълно изцедена. Движеше се, в някакъв полусън, летаргично, докато Съли й помагаше да съблече черната си вълнена рокля, да повдигне единия си крак, после другия и да събуе черните лачени обувки, които беше купила, специално за погребението. Седеше, с отпуснати рамене, докато той разкопчаваше сутиена й, после вяло повдигна ръцете си, за да може да нахлузи дългата фланелена нощница, през главата й.

Никога не се беше чувствала толкова уморена, искаше й се, просто да се разтвори в нищото, заедно със сълзите си. Съли знаеше, точно какво да прави. Внимателно, я поведе към лилавия стол и я постави да седне, сякаш беше от стъкло и можеше да се счупи. Махна шнолата от косата й и се загледа, как тя се разпуска по раменете и гърба й, като черна река. Съли обичаше косата й. Накара я, да обещае, че никога няма да се подстриже късо. Хвана малката й четка, с големите си ръце, по-привикнали да държат тежки инструменти и машини, и започна нежно и равномерно да разресва косата на любимата си, от горе, до долу. Ритмично. Интимно. Лус въздъхна тежко; плачеше мълчаливо и звукът, който издаваше, приличаше на пара, изпускана от клапа. Обичаше този мъж от три години, но той никога не беше правил нещо, толкова невероятно за нея в момент, когато тя не можеше да се грижи сама за себе си.

След като среса косата й така, че заприлича на лъскава коприна, Съли оправи леглото за лягане и загаси лампата. Лус се отпусна, с благодарност сред кадифения мрак, с широко отворени очи, без да вижда нищо. Миг по-късно усети как матракът изскърцва, от тежестта на Съли, който легна и се притисна до нея, обгръщайки я с цялото си тяло. Брадичката му се отпусна на главата й и тя долови аромата на сапун и смазочно масло, когато грубите му пръсти се плъзнаха леко, по челото й и отметнаха кичурите коса, от лицето й.

Не можеше да каже, колко време бяха лежали така, но в някакъв момент, Лус почувства познатия топъл дъх на Съли на бузата си, последван от нежна целувка.

— Спи сега — прошепна тихо в ухото й.

Тя знаеше, че някой ден, ще трябва да намери думи, с които да му каже, колко силно оценява това, че той знае, точно какво и кога й е нужно. Но сега думите бяха непосилни за нея. Чу, как вратата се затваря и потъна в бездната на забравата.

Лус чакаше съня с пеперудите. Жадуваше да чуе гласа на майка си, да усети връзка с нея и с баба си. Но сънят не се завърна. Отчаянието изпълваше все повече гърдите й, докато започна да осъзнава напълно, дълбочината на своята самота. Отмахна завивката си, стана и се запъти към спалнята на Есперанса. Хвана се за рамката на вратата и се втренчи пред себе си.

Стаята изглеждаше, както винаги, сякаш нейната абуела, беше все още тук. Всичко беше подредено и на мястото си. Лус не се страхуваше. Щеше да се зарадва, да види духа на баба си, молеше се, той да се появи. Подтикната, от внезапен импулс, влезе, дръпна завивката и се пъхна под вълненото одеяло. Чаршафите бяха свежи и изгладени, студени като смъртта, и тя потръпна, отчаяно желаеща да почувства някаква искрица топлина, някаква връзка с баба си. Може би беше от уханието на Есперанса, което все още се носеше от чаршафите, но тънката нишка, която беше задържала Лус да не се разпадне през изминалата седмица, внезапно се скъса. Тя стисна възглавницата и всички потискани емоции, избликнаха, като вулкан в нея.

— Абуела! — Викът й се разнесе в мрака. — Тук ли си? Чуваш ли ме? Защо си отиде, без да се сбогуваш с мен?

Плака толкова много, свита на кълбо в леглото, че гърлото й започна да пари, сякаш беше крещяла, с цяло гърло. Изтри сълзите от лицето си с чаршафа и все още треперейки, си пое дълбоко дъх. След мъката, дойде ред и на разкаянието.

— Не можах да ти кажа, че съжалявам. Толкова много, много съжалявам. Ти ми даде всичко, от което се нуждаех, и никога, не поиска нищо от мен. Нито веднъж, през всички тези години. И какво направих, когато ме помоли за едно-едничко нещо? Да направим това пътуване заедно? Казах „не“. Винаги казвах „не“!

Стисна силно възглавницата в ръце и присви колене, към гърдите си. Повтаряше „съжалявам“ като в транс, отново и отново, броейки извиненията си, както дете брои овце, преди да заспи. Постепенно, хватката й отслабна и усети, как мускулите й бавно се отпускат и трескавото й дишане става по-равномерно. Преди да заспи, Лус измърмори последната си молитва.

— Абуела, дай ми знак, че ме чуваш, моля те! Някакъв знак, че все още, си с мен. Не е нужно да чувам гласа ти, или да виждам призрака ти, или нещо такова. Не те моля, за много. Просто… Не знам какво да правя. Толкова съм самотна. Моля те, абуела, дай ми някакъв малък знак, че още си с мен и не съм сама.

 

 

Събуди се от тропащ звук по прозореца. Облиза пресъхналите си устни и потърка подутите си от сълзи очи, после се надигна на лакът и се огледа из стаята. Долови аромата на ванилия и царевица и си помисли, че смъртта на Есперанса е била сън. След малко се пробуди напълно и позна дървеното легло на баба си, разпятието на стената, тоалетната й масичка и огледалото, украсено със снимки. Нейната абуела си беше отишла. Стисна очи, залята от нов прилив на мъка.

Отново чу тропащия звук. Повдигна глава към прозорците, гледащи към задната веранда — работното място на Есперанса. По гръбнака й премина тръпка, когато разпозна безпогрешно сянката на нежните криле, бясно блъскащи се в стъклото.

Пеперуда!

Есперанса й беше казвала, много пъти, че пеперудата монарх е душата на наскоро починалите. Лус почувства, как сърцето й почва да бие лудо — това не можеше да е съвпадение. Захвърли одеялото и се втурна, към гардероба на баба си. Отвори го и беше залята, от познатото ухание, по-силно, отколкото се разнасяше от чаршафите. Облече червения халат на Есперанса, завърза го с колана и сякаш, потъна отново в прегръдката й. После се затича по коридора, през кухнята към задната веранда.

Ранната сутрешна светлина си играеше, между гъстите зелени листа на растенията и хвърляше сенки по пода. На устните й се появи усмивка за пръв път, от седмица насам, когато видя великолепната пеперуда монарх, кацнала на перваза на прозореца. Приближи се до нея и се надигна на пръсти, за да разгледа внимателно прекрасните криле, оцветени в оранжево, разделени от плътни, черни ивици. Есперанса винаги сравняваше окраската им, с изяществото на стъклописите. Беше женска.

— Здравей, красавице — прошепна Лус.

Облегна се, на дървената работна маса и търпеливо зачака, гледайки как крилете на пеперудата се втвърдяват, на все още плахата светлина. Най-накрая, пеперудата стана по-уверена и се изкачи нагоре по дървената рамка. Там, като горд планински катерач, размаха триумфиращо криле. Лус се приведе над пейката и бавно простря ръка към пеперудата. Младата, неопитна пеперуда, предпазливо се покатери на пръста й. Лус усети гъделичкането на миниатюрното краче по кожата си.

— Ела и посрещни света — каза тя, докато я носеше към градината.

Продължителният дъжд най-накрая беше спрял и сутрешното слънце сякаш казваше: „Стига си лежала в леглото, стига си се самосъжалявала! Дъждът спря! Без повече сълзи!“

Лус вдиша, с пълни гърди свежия въздух и повдигна лице, за да поеме слънчевата топлина. Може би, защото толкова много дни беше валяло или защото малката пеперуда повдигна духа й за пръв път, от смъртта на баба й, но тя се почувства почти замаяна, докато наблюдаваше, как деликатното създание потрепва с криле на пръста й, както кокетка премигва с клепките си.

През следващия час, Лус си игра с пеперудата монарх в градината на баба си. Никога в живота си не беше виждала, толкова гальовна пеперуда. Тя не отлетя веднага, както се предполагаше да направи. Разхождаше се по ръката й, пърхаше с криле по рамото й, по главата й, гъделичкаше я, особено когато кацна на носа й. Сякаш нямаше желание да си тръгне, дори когато Лус внимателно я побутна към крайчеца на пръста си. Пеперудата си остана на място и позволи на сутрешното слънце да блести по крилете й.

— Не се тревожи — прошепна й Лус. Повдигна ръка над главата си и посочи към слънцето. Пеперудата размаха криле. — Време е. Тръгвай!

Малката пеперуда улови шепота на вятъра, най-накрая се откъсна от дланта й и отлетя.

Лус гледаше, как тя кръжи над градината, отново и отново, издига се все по-нагоре, а после прелита над оградата. Следеше я с поглед, докато вече не можеше да види изящното блещукане на оранжевия цвят на фона на искрящото синьо небе. От място, някъде дълбоко в сърцето си, Лус чу гласа на баба си. Искам да се прибера у дома. В планините на Мексико.

Остана неподвижна, на мястото си. Беше се помолила, за знак и получи отговор на молитвата си.

Баба й казваше, че понякога трябва да се вслушва и да се доверява на сърцето си, а не само на разума си. Сега тя се вслуша и в този миг на чудо разбра какво трябва да направи. Поне веднъж щеше да потисне съмненията си и да пренебрегне страховете си.

Поне веднъж, щеше да бъде смела и да каже, „да“!