Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (27)

Двайсет и пет

След като се настанят в колонните, милионите пеперуди монарх прекарват по-голямата част от времето си, притискайки се една до друга в гигантски купчини сред еловите гори. Когато слънцето се покаже, те започват да летят. Когато облаците го скрият, пеперудите се паникьосват и отново се скупчват по дърветата. Звукът от милионите пърхащи криле е като силен безспирен вятър, танцуващ из гората.

Часове по-късно, когато семейството беше отишло на литургия, за да почете радостта от живота, Лус реши да остане и да си приготви багажа. Когато се прибра, отиде направо в стаята си. Никой не й каза нищо, явно разбираха, че има нужда да бъде сама. Дълго стоя под душа, за да махне калта от себе си и топлата вода да сгрее измръзналото й тяло. Когато се облече и слезе долу, къщата беше празна и тиха.

Сипа си чаша черно кафе и си взе малко хляб. Чувстваше се уморена и празна отвътре, изцедена от всякакви емоции. Прибра се в стаята си, отиде до нощната масичка и погледна телефона си с надеждата, че ще има съобщение от Маргарет, но нямаше. Приятелката й липсваше. Това беше последната капка, от която чашата преля, и Лус избухна в сълзи.

Беше коленичила над куфара си, бършеше сълзите си и хълцаше, когато чу как вратата се отвори. Затвори очи, а ръцете й се вцепениха, защото инстинктивно знаеше кой е.

Марипоса тихо влезе в стаята. Не каза нищо. Лус събра цялата си решителност и се обърна, за да застане лице в лице, с майка си. Тя беше почистила калта от лицето и ръцете си и беше сресала и прибрала косата си, отново на висока конска опашка, но все още бе с дрехите от предишната вечер. Тъмните кръгове под очите и побледнялото й лице бяха доказателство за безсънната нощ. Стоеше там спокойна, сдържана, същата студена жена, която Лус беше видяла за пръв път в къщата на леля си Мария.

— Тръгваш ли? — попита Марипоса с пресипнал от изтощение глас.

— Утре — отвърна ледено Лус.

Марипоса очевидно обмисляше чутото. След секунда пъхна ръка в джоба на ризата си и извади оттам малка плетена торбичка. Протегна я към Лус.

Тя я погледна, но не помръдна.

— Какво е това?

Марипоса прехапа устни и повдигна червената торбичка по-високо.

— Смятах, да ти я дам миналата нощ. Но вместо това обърках всичко, както винаги. Ти беше права. Мислех само за себе си и за своята мъка. Трябваше да помисля за твоята.

Лус обърна гръб на подаръка.

— Както и да е.

Наведе се отново към куфара си и продължи с приготовленията си, желаейки в този момент едно-единствено нещо — тази жена просто да я остави на мира.

— Лус, съжалявам.

— Винаги съжаляваш! — каза Лус и се обърна към нея. — Това не означава нищо. — Пое си дъх, решена, да не се поддава на гнева си, после се извърна пак и хвърли една блуза в куфара си. — Ще си оправя багажа и се махам от тук. Няма да се пречкам нито на теб, нито на някого другиго.

— Знам, че си ядосана. Не те виня. Но ти обещавам, че ще те отведа до светилището.

— Забрави за това. Вече не искам да ходя.

— Но ти измина толкова път, заради него.

— Не е твой проблем, разбра ли? Не съм малко момиче. Ще помоля тия Естела да ме заведе. Или Ядира.

— Да. Можеш да го направиш.

Марипоса звучеше сломено. Огледа се из стаята, но погледът й не можеше да се фокусира, върху нищо. Пристъпи още малко към Лус.

— Ето, трябва да вземеш това със себе си — подаде й отново торбичката. — Сложих вътре малко от останките на Есперанса, за да ги отнесеш до светилището. Аз… Аз не усетих присъствието й миналата нощ. Мисля, че ако тя е някъде, то ще е там горе. При пеперудите.

Лус смяташе, че сърцето й се е вледенило, но когато погледна към торбичката в ръката на Марипоса, почувства пропукване в леда. Пое си дълбоко дъх.

— Това е пепелта на баба? — попита с потреперващ глас.

— Да. Толкова съжалявам, че провалих твоята ofrenda — побърза да каже Марипоса. — Беше глупаво и егоистично от моя страна. — Протегна отново ръка към дъщеря си. — Моля те. Вземи я със себе си в планината, за да можеш да се сбогуваш с нея.

Лус взе плетената торбичка. Беше по-тежка, отколкото мислеше, че ще бъде. Стисна устни, за да не каже на глас „благодаря“, както изпитваше желание да направи.

— Мислих дълго за това, което ми каза миналата нощ. Напълно си права за всичко. Самата аз съм си казвала тези неща хиляди пъти.

Лус се обърна, за да постави торбичката с останките на Есперанса на масичката, а стомахът й се преобърна от внезапното чувство за вина, което изпита.

— Зададе ми един въпрос, на който искам да ти отговоря — продължи Марипоса.

Лус хвърли бърз поглед към лицето й.

— Попита ме, дали има нещо ценно, нещо смислено, което някога да съм давала на майка си. Дадох й теб.

Момичето отстъпи назад и вдигна ръка, за да отблъсне тази атака от емоции.

— Не искам да слушам това сега — каза тя. — Не мога да понеса повече.

— Трябва да го понесеш! Трябва да си силна сега, заради мен, заради Есперанса и заради себе си. За да преодолеем миналото и да продължим напред. Моля те, Лус. Отдавна трябваше да проведем този разговор.

— Права си. Сега е прекалено късно.

— Нямаш си представа, колко ми е трудно да бъда с теб.

Лус извърна глава при тези думи, очите й бяха широко отворени и пълни с болка.

— Не мога да те виждам всеки ден и да не се чувствам засрамена и недостойна. Знам, че направих най-ужасното нещо, което една майка може да причини на детето си. Изоставих те! Да имам дете, да го отгледам и възпитам, това трябваше да бъде смисълът на живота ми. Вместо това животът ми беше изпълнен с неща, за които ме е срам да говоря. Бях болна и се срамувах, прекалено много се срамувах, за да се обадя. Не разбираш ли? Смятах, че за теб ще е по-добре да ме мислиш за мъртва! Не заслужавах прошката на майка си. Не заслужавам и твоята.

Марипоса отиде до прозореца и погледна навън през дантеленото перде.

— Много пъти ми се искаше, да се самоубия. Само надеждата, че някой ден може да те видя отново ме караше да продължавам. — Обърна се и погледна Лус. — Знам, че не мога да заема мястото на Есперанса в сърцето ти. Дори не искам да опитвам. Само те моля да ме оставиш да те заведа до светилището, както бяхме планирали. Не е нужно да ми говориш. Ще спазвам дистанция. Обещавам ти.

Лус погледна смутено към торбичката с пепелта на баба си.

— Защо абуела ми е разказвала всички тези лъжи за теб?

— Не, не лъжи. Приказки.

— Каква е разликата?

— Ах, Лус, може би младите не могат напълно да го разберат. Всички митове и легенди не са нищо повече, освен приказки. Истории, разказвани от шамани, жреци, майки и бащи от сътворението на света насам, в опит да обяснят общовалидните истини. Ние вземаме това, което ни е нужно от тях, за да дадем смисъл на собствения си живот. Защото всеки от нас, пише своя собствена история. Погледни ме, Лус. Виж ме. Аз не съм приказката, която си чула от Есперанса. Аз не съм дори историята, която създаваш в ума си сега за мен. Погледни в очите ми. Независимо от всичките си грешки и недостатъци, аз съм твоята майка. Ти си моята дъщеря. Това е нашата история. Ще те заведа до светилището, за да завършиш пътуването си. Поне това мога да направя за теб. След това ще приема твоето решение, каквото и да е то.

— Добре — каза най-накрая Лус с неохота. — Но ще го направя, заради абуела, не заради теб.

— Разбирам — отвърна Марипоса. — Ако си готова, можем да тръгнем сега.

 

 

Черният кален път до светилището, беше стръмен, с много завои и с опасни и неочаквани изкачвания и спускания. Марипоса караше Ел Торо покрай руините на старата мина. Разрушени поточни линии, метални кули и ръждясали скелета бяха единствените останки от една от някога най-големите сребърни мини в Мексико. Минаха покрай няколко малки ферми, разпръснати из планината, с ниви, от които стърчаха само голи стръкове царевица. Отби до малка къща, построена от дървени летви и кирпич, също като другите, които бяха видели по пътя.

— Ще оставим колата тук — каза тя на Лус.

Марипоса беше спазила обещанието си. Не говореше излишно и се държеше като непознат екскурзовод, на когото плащаха, за да си върши работата. Лус излезе от колата и мълчаливо я последва до вратата на схлупената малка къща. Тя беше доста мизерна, без канализация и електричество. Лек дим се процеждаше от комина, явно от огнището вътре. Зад къщата имаше малко парче утъпкана земя, на която беше сглобена криво-ляво рехава постройка от няколко дъски, свързани една с друга с тел. Изглеждаше доста зле, но вършеше работа да не избягат разхождащите се вътре кокошки и няколко внушителни пуйки. Друга наклонена барака приютяваше три овце и едно сладко агънце, които изглеждаха доволни и добре хранени. Нисък набит мъж се появи на вратата на къщичката, подвивайки ръкавите на ризата си. Марипоса бързо му каза на испански, че смятат да се качат в планината. Той явно се изненада, че искат да отидат горе днес, по време на празника.

Лус слушаше бързата размяна на думи, докато Марипоса обясняваше на мъжа кои са те и използваше името на брат си като препоръка. Тя не искаше да ги притеснява, но имаше нужда да наеме два коня за пътуването им из планината. Не, трябваше да стане днес, не утре. Наистина съжалява, но утре си тръгват. Мъжът настояваше, че им трябва водач и няма да им даде коне, ако откажат. Марипоса спореше с него, но той беше непреклонен. С нежелание тя се съгласи. След като условията бяха договорени, човекът се обърна и се провикна към някого в къщата: „Паблосито!“

Секунди по-късно, болезнено слабо момче, на не повече от дванайсет-тринайсет години, с черна коса, се появи на вратата. Погледна лошо към Лус, очевидно ядосано, че ще трябва да работи на празника. След кратки и бързи напътствия от страна на баща му, момчето влезе вътре и се върна няколко минути по-късно, облечено с блуза с дълги ръкави и оранжев памучен шал, вързан около врата. Излезе навън и тръгна, без дори да им кимне за поздрав.

— Вървете с Паблосито — каза грубо мъжът. — Той ще ви заведе.

— Благодаря ви — отвърна Марипоса с признателност.

Жените последваха Паблосито до разнебитения обор, където той изведе две кобили от клетките им. Марипоса взе по-едрата, с бели петна по кожата, Бланка. Лус получи по-малката, черна, наречена съвсем подходящо Негра. След като ги оседла, момчето хвана въжето, висящо от кобилата на Лус, и направи нетърпелив жест към Марипоса. Следвайте ме!

Марипоса потупа Бланка по врата и й прошепна няколко успокояващи думи. Ушите на кобилата помръднаха и тя обърна глава, за да я погледне. После Марипоса се метна бързо върху нея и оправи седлото си. Лус никога досега не беше яздила кон и беше сигурна, че и кобилата го усеща. Паблосито дойде при нея, сплете пръстите си и й кимна с глава да постави крака си там, за да се качи на коня. Повдигна я и тя непохватно преметна крака си от другата страна, полагайки огромно усилие, за да се задържи. Пое си дълбоко дъх и изненадващо за самата себе си се почувства удобно върху коженото седло. Пое юздите, Паблосито хвана отново въжето и поведе кобилата й извън оградата на бавна, ленива разходка.

Марипоса цъкна с език и пришпори леко с крак кобилата си, а после тръгна с уверен ход пред Паблосито, давайки да се разбере, че няма да позволи някакво момченце да я води към свещеното място на нейния род. Изглеждаше елегантна и красива върху широкия бял гръб на Бланка, с изпънати назад рамене и повдигната брадичка. Поведе ги по прашния път към тесния процеп сред гъстата дъбрава на планината, който се виждаше недалече от тях.

Бедното животно на Лус беше слабо и дългокрако като момчето, но за щастие се движеше с равномерна походка, поставяйки крак пред крак съвсем спокойно по тясната прашна пътечка.

Лус се беше вкопчила в гривата на коня с една ръка и в седлото с друга с такава сила, сякаш от това зависеше животът й. Групичката се придвижваше бавно нагоре по скалистата пътека през гъстата гора. Сивата вулканична почва беше толкова плътна и ронлива, че конят на Марипоса вдигаше облаци прах, които направо покриваха Лус и Паблосито. От време на време кобилата на Лус кихаше и тя се чувстваше виновна, че язди отгоре, а момчето трябваше да вдишва целия този прах. Все едно работеше в мина за въглища, помисли си тя. Изкачваха се все по-нагоре и по-нагоре, из стръмната планина. Въздухът ставаше по-разреден и по-студен. Ездата беше трудна, неудобна из спускащите се надолу места, където трябваше да се накланя силно назад на седлото, за да не падне, и по отвесните склонове, където се облягаше напред и се молеше конят й да не се препъне. Най-лошото от всичко беше, че на места пътечките бяха толкова тесни, че копитата на конете изронваха купища камъчета, които се изтърколваха надолу по скалистите пропасти. В тези моменти Лус сдържаше дъха си и вдигаше умоляващо очи към небето.

После изведнъж видя пеперуда. Красива голяма пеперуда монарх, която прелетя край нея, носена от полъха на вятъра. Изпита вълнение от тръпката на откривателството и й се прииска, да се провикне към Марипоса, но ядът й я накара да замълчи. Затова тайничко продължи да се възхищава на самотната пеперуда — сякаш виждаше такава за пръв път в живота си. Паблосито също я забеляза и извърна глава. Видя усмивката й и се засмя, при което по лицето му се очертаха дълбоки линии, пълни с прах. Посочи напред по пътеката.

— Mas! Muchas mas! Още много! — каза той.

Беше прав. Още пеперуди започнаха да се носят край тях, на групи от по десетина, двайсетина и повече. Когато подминаха нещо, което приличаше на пресъхнало речно корито, Лус видя стотици пеперуди, прелитащи над нея и жалкото й конче, запътили се по права линия над пътеката към върховете на дърветата. Засмя се високо от удоволствие. Сега ги виждаше навсякъде, сред дърветата, по земята, пиещи нектар из оскъдните малки полянки сред гората, огрени от слънчевата светлина.

Катериха се още почти час, когато сенчестата пътека стигна до една идилична поляна. Като сърна, излизаща от мрачните дървета, Лус повдигна лице и почувства топлата целувка на слънцето върху кожата си. Меката зелена трева беше изпъстрена с всякакви видове диви цветя — пурпурни, червени и жълти. Лус се усмихна вътрешно и си помисли, че Маргарет би се чувствала, като в рая тук — представяше си я как записва имената на растенията и ги скицира в дневника си. Със сигурност щеше да ги познава всичките.

Пеперуди монарх, с фини като паяжини криле летяха из въздуха — истински нежни феи; пиеха нектар от ярките цветчета и се грееха на слънчевата светлина. Марипоса спря и слезе от кобилата си, Лус я последва. Краката й бяха подгизнали от пот след дългата езда и тя ги протегна и започна да се разтъпква, докато майка й говореше с момчето на испански. То кимна, че е разбрало, и поведе конете към едно сенчесто място.

— От тук ще вървим пеша — каза тя. — Ето.

Подаде на Лус бутилка с вода. Тя я прие с благодарност и отпи жадно. Не беше взела нищо със себе си за този неочакван поход. Марипоса си държеше на думата и не говореше излишно. Когато Лус се засити, тя прибра пластмасовите бутилки в раницата си.

— Не забравяй, да вземеш торбичката с пепелта.

Като че ли мога да забравя, помисли си Лус. Вътрешно се разкъсваше от гнева, който все още изпитваше към майка си, и от желанието, да сподели тези невероятни моменти с нея. Запита се, дали Есперанса щеше да успее да се изкатери до тук и какво ли щеше да бъде усещането, двете заедно да наблюдават това чудо на природата. Последва Марипоса, която вървеше с големи крачки напред — две мълчаливи жени, пресичащи широката поляна.

Следващото изкачване беше особено трудно, защото трябваше да си проправят път по стръмния планински хребет, почти непроходим от множеството преплетени и виещи се един над друг храсти и клони. Лус усещаше, че се задушава от разредения въздух, и започна да диша все по-учестено. Трябваше да спира, за да си поема дъх, облягайки ръце на коленете си като болна стара жена. Височината обаче явно не притесняваше Марипоса. Тя вървеше напред с равномерен ход и дългите й крака бързо увеличаваха разстоянието между нея и Лус.

Изведнъж Лус видя, как Марипоса спря на пътеката, коленичи и вдигна една пеперуда. Настигна я и погледна по-отблизо. Пеперудата все още лежеше на дланта на майка й, но беше жива. Марипоса сви ръцете си в шепа, вдигна ги до устата си и нежно издиша към малкото телце, за да го стопли с дъха си. После отвори ръце. Пеперудата потръпна, размаха няколко пъти криле и след това излетя във въздуха.

Лус погледа майка си с изненада. Жената беше изтъкана от противоречия. В един миг резервирана, в другия — свръхемоционална. Студена, после гореща. Унищожителна, след това истинска спасителка. Чувстваше, че главата й се замайва само от усилието да следи и да проумее всичките й състояния.

Марипоса се надигна и изтупа прахта от ръцете си.

— Понякога тук горе им става много студено и изпадат в ступор. Имат нужда от малко изкуствено дишане — добави тя с усмивка.

Лус не се засмя, но започна да се оглежда за още пеперуди, нуждаещи се от първа медицинска помощ.

— Тази последна част от изкачването е малко трудна, но ти ще се справиш — каза Марипоса окуражаващо. — Само внимавай да не се заплетеш в някоя от виещите се клонки. Готова ли си? Добре…

Подаде ръка на Лус и я дръпна силно, за да й помогне да се изкачи на скалистия ръб. Продължиха нагоре още половин час с мъчителното катерене и след това внезапно Марипоса спря на самия ръб на една урва и застина неподвижно.

— Ето ги — пророни тихо тя.

Лус приближи до нея и се огледа с любопитство. Мястото й приличаше на същата обикновена гора, из която бяха вървели досега. Последва майка си до една огромна ела, сигурно прадядото на всички дървета наоколо. Марипоса й посочи нещо с ръка. На масивния ствол на елата бяха издълбани древни символи, които Лус не можеше да разгадае. Марипоса прокара пръсти по тях и на лицето й преминаха хиляди емоции. После само за миг обгърна ствола с двете си ръце и поставяйки умело краката си на издатините по него, се изкатери нагоре и се скри сред клоните на дървото. Лус ахна изненадано. Няколко секунди по-късно главата на майка й се показа някъде над нея.

— Сега е твой ред — каза тя на Лус.

Момичето трепна уплашено.

— Не се страхувай. Жените от нашето семейство правят това от поколения и никоя не е пострадала. Използвай и двете си ръце и обвий ствола с крака. Ще ти помогна. Внимателно.

Лус облиза устни и погледна над главата на Марипоса към отвесната урва, издигаща се зад елата, която като че ли стигаше до безкрайността. Ако паднеше от там, никой нямаше да я намери. Можеше ли да се довери на майка си да я хване, ако се подхлъзнеше! Поколеба се, докато гледаше калните стъпки, оставени от ботушите на Марипоса по ствола и по скалата.

Някъде отвътре в главата си чу гласа на Есперанса. Кураж!

Лус внезапно се сети за легендата за Малката Нана и как тя застанала смело на ръба на пропастта, докато другите богове я подтиквали да скочи. Хайде, Лус, каза си сама на себе си. Това е твоят миг. Пое си дълбоко дъх и се хвана за ствола с треперещи ръце. Опита се да направи като Марипоса и се заизкачва нагоре по дървото. Миг по-късно силната ръка на майка й я хвана за рамото и я поведе към безопасната издатина. Лус издиша тежко, все още леко разтреперена, и изтръска парченцата дърво и мъх, полепнали по якето й. После вдигна глава.

Всичко, което беше чела, всички истории, които беше чувала, всички снимки, които беше виждала — нищо не можеше да улови и да предаде напълно ефекта на този свещен храм от камък и дърво, който се разкри пред очите й. Намираше се на скала, от която се виждаха като на длан, канаристите планини, извисяващи се високо в облаците, а между тях в ниското лежеше сгушена магическа долина. Гората от гигантски елови дървета, мистериозни и могъщи, се издигаше пред погледа им с внушителните си корони, с клоните, натежали от гъсти, струпани едни върху други кафяви и сиви листа.

Само че не бяха листа. Бяха хиляди, милиони, неизчислим брой пеперуди монарх с крилете си, отпуснати в затворена позиция, висящи от клоните на дърветата на купове като пчелни кошери. Беше толкова близко до някои от клоните, че можеше да се пресегне и да ги докосне, но не го направи.

Марипоса се обади с тихичък шепнещ глас:

— Есперанса ме доведе на това място, както нейната майка беше довела нея преди години. Ние вярваме, че това е храмът на богинята Шочикетцал. Легендата гласи, че тя живеела в градина високо в планините, заобиколена от чудни цветя. А какво са пеперудите, ако не цветя, които могат да летят?

Обърна се и погледна Лус много сериозно. Бавно, съзнателно и с решителност си пое дъх и изпъна рамене. Всяка слабост, всяка невъздържана емоция, която беше показала предишната нощ, я беше напуснала. Марипоса изглеждаше като създание от друг свят, напълно духовно, с красота без възраст. Като че ли за един миг се беше сляла с всички природни стихии, които ги заобикаляха. Високите й остри скули приличаха на изсечените скали на планините, косата й се спускаше по гърба със същия цвят на тъмна охра като камъните наоколо, а очите й имаха блясъка на мистериозно искрящи обсидиани. Тя беше върховната жрица на този древен и свещен храм, готова да надзърне смело във великата бездна. Когато проговори, гласът й отекна с искрена убеденост.

— Това е мястото, дълбоко в сърцето на Майката на планините, Сиера Мадре, където пеперудите монарх идват от хилядолетия, последвали зова на боговете. Това е мястото, където жените от нашето семейство идват от поколения насам, за да отдадат почитта си. Ще повикам нашата майка, Есперанса, да се присъедини към нас.

Марипоса си пое дълбоко дъх, вдигна ръце в молитвен жест и започна да пее. Дъхът на момичето секна от чистотата на гласа й. Тя пееше песен, каквато Лус никога досега не беше чувала. Въпреки че разпозна езика на индианците пурепеча, не можеше да разбере странното съчетание на гласни и съгласни. И все пак на универсалния език на музиката Лус интуитивно знаеше, че майка й пее песен за жените. Докато Марипоса стоеше на ръба на пропастта, сладкият й глас пееше за любовта, за дълга, за разбитите сърца и за отдадеността. Песента пронизваше сърцето на дъщеря й с натрапчивата си мелодия, изпълваше душата й с неизговорените желания на целия женски род. Когато Марипоса свърши, Лус вдигна ръка към лицето си и с изненада откри, че по него се стичаха сълзи.

Марипоса се извърна към нея и като част от някаква церемония взе ръката на Лус и я стисна силно в своята.

— Дъще моя, молих се да бъдеш благословена с много деца. Да имаш силата да се бориш за тях, когато се налага. Да бъдеш надарена с мъдрост, за да им даваш добри съвети. И със сърце, за да им предложиш любовта и състраданието си. И най-накрая, да бъдеш в хармония и мир със себе си, за да ги напуснеш с радост и покой в душата си, когато духовете те призоват да се присъединиш към тях.

Обърна се отново, с лице към долината и се провикна с кънтящ глас:

— Стоя тук и смирено моля Великите духове за тяхната благословия. Помогнете на Лус да се превърне от дете в жена. Нека да получи дара на живота и светлината. Дайте й мъдрост да стане едно цяло с вас.

Усмихна се леко, почти срамежливо. Беше приключила с ролята си на върховна жрица и пусна ръката на Лус.

— Ще те оставя за малко — каза тя. — Няма да се отдалечавам много. Само от другата страна на скалата. Сега трябва да останеш сама. Понякога думите могат да ни разсейват прекалено. Трябва да имаш време да осмислиш този момент. Вслушай се в пеперудите.

Наведе се напред и целуна дъщеря си по челото, поколеба се за миг, после, без да каже нищо повече, се обърна и се отдалечи в другия край на издадената канара.

Лус не беше очаквала, да остане сама. Вдиша студения влажен въздух, който имаше аромат и вкус на бор. Замисли се за песента на майка си и почувства отново тази трогателна връзка с нея и с всички жени, за които тя пееше. После се обърна и се загледа в суровите стръмни скали с цвят на охра, които се извисяваха в небето и пронизваха нежните бели облаци. Гигантските свещени ели растяха по склоновете на планината и издигаха зелен защитен балдахин над колониите от пеперуди. Погледът й не се откъсваше от гората, запленен от величественото й спокойствие и тишина. Пеперудите се притискаха една в друга в плътни купчини като огромни пчелни кошери, висящи от клоните. Внезапно слънцето прониза облаците и в този изумителен миг в небето избухна бляскава оранжева експлозия. Повлечени една след друга в стремителен небесен водопад, пеперудите полетяха, затанцуваха и се заизвиваха из искрящото синьо небе. Бяха навсякъде — над нея, около нея, пред нея… Гледката изпълни Лус с толкова силна и осезаема радост, че тя почувства как сърцето й започва да пулсира и да се разширява, за да може да поеме повече от нея. Разтвори ръце, за да прегърне този миг, наситен до безкрайност с щастие, и се разсмя високо. Звукът от милиони пърхащи криле изпълваше долината и отекваше из нея като вятъра. Усещаше допира на крилете в косата си, по бузите и по раменете си, като нежни целувки и чу гласа на Есперанса: „Танцувай, querida!“

Духът на нейната абуела завладя ума, сърцето и душата й. За миг Лус почувства, че самата тя се е извисила в небето и танцува с пеперудите. Нямаше минало. Нямаше бъдеще. Съществуваше само това величествено, искрящо сега. Вече знаеше как изглежда раят.

Марипоса стоеше сама, на ръба на пропастта и се взираше в долината на предците си. Изпълних дълга си, каза им тя. Беше довела дъщеря си до Свещения кръг. Сега изпращаше молитвата си към своята майка на крилете на пеперудите.

Слънцето се появи отново между облаците и в последно издихание синьото небе се възпламени от милиони трепкащи пламъци. В този миг Марипоса почувства как искрата на един малък огън се разпалва вътре в нея. Той блещукаше все по-силно и ослепителната му светлина се разтичаше по вените й. Тя с изумление разпозна тази светлина. Познаваше това чувство! Беше минало толкова много време, откакто за последно го беше изпитвала или дори го беше търсила. Смяташе, че е угасила този пламък завинаги.

Затвори очи и се фокусира върху светлината, приветстваше я отново в душата си. Сълзите се спускаха по бузите й и Марипоса осъзна, осенена от изненадващо прозрение, че през цялото това време беше търсила прошка от другите, но никога не беше поискала прошка от най-важния човек — от себе си. Без да я получи, нямаше да успее да промени живота си. Един по един сваляше пластовете на омразата и отвращението, които изпитваше към някогашната Марипоса, назоваваше всяка от слабостите си по име, сбогуваше се с тях. Усети как силата нараства в нея. Отвори очи и видя синьото небе, пламнало в оранжева, трептяща възбуда, истинска възхвала на живота. Сред пърхащите криле чу гласа на майка си, който я викаше. Тя копнееше да бъде отново с нея, поне за миг. Наведе се напред. Можеше да стане толкова лесно. Просто трябваше да разпери криле и да полети и най-накрая щеше да намери покой.

— Мамо!

Друг глас прониза мислите й и я призова обратно. Премигна и погледна в краката си изненадана, че стои повдигната на пръсти на ръба на пропастта.

— Мамо!

Това Лус ли беше? Първо се изненада, а после сърцето й запрепуска диво от радост. За пръв път дъщеря й я наричаше „мамо“.

Марипоса вдигна глава отново към танцуващите в небето пеперуди. Някъде там, нейната майка я чакаше. Но тук, на скалата до нея, собствената й дъщеря я търсеше. В мислите си благодари на Великите духове, че бяха отговорили на молитвата й.

Отстъпи назад от ръба на урвата и тръгна към дъщеря си. Измина метър, два, после три — бавно съкращаваше неизмеримото разстояние, което я делеше от нея през всички изминали години.

Приемственост. Прераждане. Кръг. Завършване на цикъла. Това бяха думите, които щяха да я крепят оттук нататък. Те й даваха надежда. Четири поколения от обновени обещания създаваха чудото на пеперудата, която в края на този цикъл, наново родена, щеше да последва тайнствения зов и да измине хиляди километри до Свещения кръг. След четири поколения нейната праправнучка щеше да направи своето пътуване до същото това място.

Марипоса намери Лус, стояща абсолютно неподвижно, на другия край на скалата, а по раменете, по главата и по дрехите й бяха накацали десетки пеперуди.

— Мамо, виж! — извика Лус, смаяна и грейнала от радост. — Това е чудо!

Марипоса се усмихна на дъщеря си и почувства, как пламъкът в сърцето й трепва и се разгаря по-силно.

— Да. Чудо е.

Лус потърси ръката й и Марипоса видя малкото момиче, чиято ръка беше пуснала преди толкова много години. Сега се протегна и я стисна силно, докато пеперудите се издигаха високо във въздуха.

Момичето се разрови в раницата си и извади плетената торбичка с пепелта на Есперанса. Задържа я за миг в ръка и си припомни, дългото си пътуване от тяхната къщичка в Уисконсин до тази планинска част в Мексико. Не изпитваше тъга; по-скоро се чувстваше освободена от гняв и всякакви съмнения. Стоеше там въодушевена, защото най-накрая беше разбрала истински баба си и нейната силна страст към живота. Застана на ръба на урвата, докато слънцето изпровождаше поредната вълна пеперуди, политащи в магическа цветна експлозия към небето.

— Ти си у дома, абуела — каза тя и знаеше, че има кой да я чуе.

— Благодаря ти!

Лус подаде на майка си шепа пепел и двете едновременно я хвърлиха във въздуха, за да се слее с пеперудите в техния ефирен танц на радостта. В тази частица от секундата духът на Есперанса намери своето място, своя дом на вечен покой; и дъщеря й, и внучката й го почувстваха. Марипоса и Лус се наслаждаваха на слънцето, хванати ръка за ръка, и всяка от тях знаеше, че завинаги ще запомни този миг, когато стояха заедно в Свещения кръг и бяха станали свидетелки на чудо.