Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (11)

Девет

Мазнината във формата на липидни протеини не само подхранва пеперудите монарх достатъчно, за да могат да изминат полета, от почти четири хиляди километра, но тя трябва да им стигне до следващата пролет, когато ще поемат отново на север. Докато мигрират на юг, пеперудите спират на определени места, за да се нахранят с нектар от цветята, и така дори трупат тегло по време на изтощителното си пътуване.

Слънцето беше високо в небето, на четвъртия ден от нейното пътуване. Лус шофираше към Сейнт Луис в ранната сутрин, когато огненото кълбо заблестя в лъскавите стъклени небостъргачи. Зазяпа се, в прочутата арка на Сейнт Луис, но като истинско момиче от Средния запад, най-много се развълнува, когато премина по моста, над могъщата река Мисисипи. Хрумна й, че с Офелия бяха като Том Сойър и Хък Фин — поели в търсене на неизвестни приключения, по магистралата на запад към Канзас сити.

Пътят скоро отново стана еднообразен. Километрите се точеха един след друг, в монотонна безкрайност, и Лус си даде сметка, че преди телефонното обаждане на Офелия, май беше спала, само около четири часа, а вече шофираше цели седем. През последните три часа, бяха спирали няколко пъти, за да се изпишка Офелия, а самата Лус, се наливаше през това време с „Ред Бул“ и кафета.

Отвори широко прозореца, надявайки се, че въздухът ще я държи будна, но сутрешната прохлада, вече беше заменена с топлата влага на местния климат. Офелия се беше преместила на задната седалка, за да може поне малко да се изтегне по-удобно. Лус се прозя шумно и за пореден път, си пожела да имаше радио в колата, за да я разсейва. Погледна към седалката до себе си. Малката чихуахуа беше нейният „навигатор“, свила се, като котка, върху вече изцапаното и намачкано зелено сатенено палто.

— Офелия? — провикна се Лус. Усещаше, че няма сили, да продължи да стои будна и се надяваше, че разговорът щеше да помогне. — Будна ли си?

— Аха…

— Съжалявам, ако отвореният прозорец те е събудил.

— Свежият въздух ми дойде добре. А и тук отзад малко мирише.

Лус погледна в огледалото за обратно виждане. Задната седалка беше затрупана с празни бутилки от минерална вода, изпомачкани списания и опаковки от сладкиши и разни други храни. Вниманието й беше привлечено от ръцете на Офелия, които правеха нещо с кутията с тленните останки на Есперанса.

— Какво правиш?

Настана тишина за известно време, после Офелия отвърна:

— Аз… ъъъ… готвя ти малка изненада с кутията с пепелта на баба ти.

— Какво?

— Не се тревожи. Не е нещо непоправимо. Просто ми стана жал за твоята абуела, да стои в такава жалка картонена кутия. Струваше ми се, не знам… тъжно.

Настана неловко мълчание. Лицето на Лус беше пламнало.

— Нарочно не купих, някоя по-скъпа урна, или красива кутия от погребалния дом — обясни тя. — Не защото съм стисната. Исках леля Мария да избере нещо хубаво в Сан Антонио. Тя е дъщеря на Есперанса, а не успя да дойде на погребението.

— Не е дошла на погребението на майка си? — повтори ужасено Офелия. — Какъв срам!

— Вината не е нейна. Тя не знаеше. Не можах да се свържа с нея. Сигурно се е преместила, защото телефонният й номер вече не е активен.

— Обади ли се в централата?

— Естествено, че се обадих — отвърна Лус възмутено.

— Ясно.

— Надявам се, че все някак ще успея, да я намеря.

След кратка пауза, Офелия каза:

— Чакай малко. Имаш предвид, че още не си се свързала с леля си?

— Да.

— Какво?! Момиче, тръгнала си, на път да я видиш, само дето тя не знае, че идваш?

Лус сви рамене. Офелия изригна в някакви думи на испански, които в момента се радваше, че не може да разбере.

— Не се напрягай прекалено много за това — каза тя. — Не искаме бебето да се превъзбуди и да тръгне да излиза сега, нали? А и като помислиш, това, което правим в момента, не е по-различно.

— Ти си луда. Различно е.

— О? Да не би да си се обадила на леля си?

— Не, но поне знам телефонния й номер — усмихна се криво Офелия. — Просто тя не отговаря.

— А-ха — измънка Лус с тържествуваща усмивка.

Много добре осъзнаваше, че бременното момиче беше спечелило толкова бързо сърцето й, защото и двете бяха сами на света, точно в този момент.

Погледна отново в огледалото и видя, че Офелия връзва нещо на кутията.

— Е, какво все пак правиш с кутията на баба?

— Просто си помислих… В моето родно място в Мексико на Деня на мъртвите украсяваме гробовете на починалите си близки, за да им покажем уважението и обичта си. Това е любимият ми празник. Навсякъде из целия град има сергии с цветя, на които се продават semprasuchiti — яркооранжеви невени за украса. Това е любимото цвете на богинята Шочикетцал, богинята на красотата и на цветята. То ни напомня, че животът — също като красивите цветя — бързо си отива.

— От къде ги намери? — попита изненадано Лус, докато Офелия се опитваше да прикрепи четирите невена към кутията с някаква връв. Цветчетата им бяха извити и изпръскани с кафяви петънца.

— На последната бензиностанция. Така или иначе, щяха да умрат.

Офелия вдигна глава. Когато погледите им се срещнаха в огледалото, и двете избухнаха в смях. Офелия се върна към заниманието си, дооправи някои неща, после вдигна кутията по-високо, за да покаже творението си с видимо самодоволство.

— Нямах никаква панделка, затова използвах въжето, с което ти върза Серена. Просто го омотах, около кутията и подпъхнах цветята. Ще я украся по-късно, но и така е хубава, нали? Виж и това! Каза, че баба ти е обичала сладкишите и храната от „Макдоналдс“, затова взех салфетките от поничките и опаковките, от вече изядените вафли и направих малки хартиени цветя.

Пооправи ръбовете, на едното от тях и после добави:

— Е, ще бъде по-добре, когато добавя панделките.

— Изглежда… — Лус се поколеба.

Толкова беше мило, от страна, на Офелия. Кутията, покрита с увехнали невени и хартиени цветя от опаковки изглеждаше… е, не точно красива, но наистина по-добре, от преди. Имаше вид, на нещо, за което някой се беше погрижил. Очите й се напълниха със сълзи.

— О, мамка му, Лус. Съжалявам. Ужасно е, нали? Трябваше да те питам, преди да направя такова нещо. Все пак, това е твоята абуела. Уф, винаги правя така — първо действам, после мисля.

Лус подсмръкна и изтри очите си.

— Не, не е това. Харесва ми. Наистина е хубава. Просто… Трябваше аз да се сетя за нещо такова.

Офелия се наведе напред, постави ръка на рамото й и я потупа утешително.

— Тя знае, че я обичаш.

Лус почувства, как в сърцето й зейва огромна дупка. Всеки ден след смъртта на Есперанса живееше така, сякаш ходеше по въже, опънато, над огромна пропаст, без осигурителна мрежа отдолу. Докато гледаше право напред и не свеждаше очи, се справяше добре, но в мига, в който загубеше равновесие, политаше в бездната, под себе си. Преглътна тежко и проговори, с треперлив глас:

— Докато баба беше жива, не направих нищо специално, за да й покажа, колко я обичам. Държах се, като хлапачка и я приемах за даденост. Може би, до голяма степен, затова тръгнах на път. Нещо като възпоменание в нейна чест.

— И тази кутия ще бъде нейната ofrenda.

— Какво е ofrenda?

— Специалният олтар, който правим, в Деня на мъртвите за починалите членове на семейството си. Традиция е. Слагаме любимите им храни, pan de muerto, питиета и разни други неща за украса. Много, много цветя. Така че, когато мъртвите се завърнат, да се почувстват добре дошли. Моята баба правеше най-хубавата шоколадова торта за специални случаи. Когато почина, лелите ми я приготвиха за нейния дух. Само че беше, във формата на ковчег.

— Не е ли малко зловещо?

— Не! Ние така си правим. В Деня на мъртвите, навсякъде има ковчези и скелети, и всякакви други неща. Не е плашещо като на Хелоуин. Има повече уважение. Празникът е специален за нас и трае няколко дни. Но всяко семейство е различно, всеки град е различен. Някои са по-превзети, по-тържествени, други не толкова.

Засмя се леко, на някакъв свой стар спомен.

Ofrenda за Есперанса, помисли си Лус. Преживяванията й в Чикаго, с Офелия й помогнаха, да оцени, по съвсем нов начин мексиканската култура — работата в ресторанта, все по-свободното говорене на езика… Когато беше малка, още в училище, учеше старателно, за да изкара добри оценки и да отиде в колеж. Беше прегърнала, с цялото си сърце американската култура и се отдалечи от мексиканското си наследство. Но когато се сблъска, с първите си сериозни проблеми, в един непознат град, именно мексиканското в нея й помогна да намери своето място. Най-накрая откри, че може би принадлежи някъде.

— На абуела щеше да й хареса, да й направя ofrenda. Никога не бих се сетила сама за това. Благодаря ти, Офелия.

— Не е нужно да ми благодариш. Ние сме приятелки, а приятелките са за това.

Очите на Лус не се откъсваха, от пътя пред нея, но на устните й се появи плаха усмивка. Може да нямаше семейство, но имаше приятелка. В края на краищата, приятелите са семейство, което сам си създал за себе си.

 

 

Разсадникът „Тайните езера“ беше истинско съкровище, сред градинските центрове. Минаха покрай малка бълбукаща рекичка, по тесен дървен мост, после покрай стена от борови дънери и стигнаха до очарователно кокетно пространство, заградено от ниски, груби на външен вид постройки. Лус паркира на чакълестия парцел, отделен за паркинг, и се измъкна от колата, благодарна и облекчена, най-накрая да се разтъпче на твърда земя. Протегна ръце над главата си, прозя се сънливо. Почти не усещаше краката си, от дългите часове шофиране. Небето беше невъзможно синьо с големи, пухкави облаци, приличащи на топки от памук. После огледа с уморените си очи разсадника и лицето й постепенно грейна. Мястото приличаше повече на тайна градина от миналото, отколкото на модерните разсадници, които беше виждала. В далечината, между късно цъфтящите растения, се виждаше отблясъка от блещукащата на слънцето вода на малко езерце. Над него кръжаха стотици красиви жълти ливадни пеперуди. Лус беше възхитена, за момент се изпълни с истинско благоговение.

— Ей, chica, подай ми ръка! Не мога да се измъкна от тук.

Изтича до другата страна на колата и отвори вратата. Първо се подаде кученцето, изтърча до поляната с гъста зелена трева и започна да души из нея, като побесняло. Лус бутна предната седалка по-назад и помогна на Офелия да излезе. Беше все едно, да избутваш кораба „Куин Мери“ през Холандския тунел^[1].

Отначало се появи главата й, с дългата, разпиляна като чадър коса, последвана от корема, който като че ли ставаше по-голям, с всяко излизане от колата.

— Божичко, толкова съм дебела!

Офелия постави едната си ръка на гърба си, пое си тежко дъх и се огледа, присвивайки очи, срещу слънцето. Ярката светлина разкриваше още по-ясно удареното около окото й, което след един ден вече беше придобило гневен, тъмно лилав оттенък, на места с жълтеникаво. Редичка от няколко тънки лепенки, които бяха купили, на последната бензиностанция, закриваше кривата рана на красиво извитата й вежда. Офелия постави ръка на корема си съвсем несъзнателно. Лус забеляза моравата следа, около китката й — там, където явно Анхел я беше стискал — и изпита нов порив да закриля приятелката си.

Офелия смени розовата блузка, която очертаваше формите й, с по-свободна, с щампи на рози. Лус носеше същите дънки и спортната блуза, с дълги ръкави, които беше намъкнала в бързината, на тръгване от „Las Damas“. Нима това беше станало вчера, зачуди се тя. Струваше й се, че е било много, много отдавна. Офелия извади чифт гигантски черни очила от чантата си, които на практика покриваха, цялата горна част на лицето й. Беше купила и тях от една бензиностанция. Огледа се бавно наоколо.

— Тук не се е променило много.

— Така ли? — Лус също огледа отново мястото, което приличаше на картинка от пощенска картичка. — И си напуснала тази прелест, защото…?

Офелия подсмръкна.

— Бях на седемнайсет.

Лус се засмя и сложи ръце на бедрата си.

— Е, тук наистина е приятно. С всички градини и цветя.

— Знаеш ли, колко много работа е нужна, за тези лехи с цветя? А? Е, аз знам. И нека ти кажа, че наистина е много, ама много.

— Предполагам, че това има някаква връзка, с тръгването ти. Не мога да си те представя, да се занимаваш с градинарство.

— Не знам. Работата беше тежка, не ме разбирай погрешно. Непрекъснато се навеждаш, засаждаш семена, местиш растения — гърбът все ме болеше. А и не ни плащаха много. Но да ти кажа честно, не заради това, си тръгнах.

Офелия въздъхна и Лус си представи, изражението в очите й, защото видя, как свива горчиво устни при спомена.

— Какво щях да правя, ако бях останала тук? Не беше точно работата, за която си мечтаех. Освен това, с леля все се карахме. Исках да излизам с приятелите си, а тя си имаше ново гадже. Не е нужно да си завършил университет, за да се сетиш накъде отиваха нещата. А и се страхувах, че ще свърша като нея — на трийсет години, разведена и ужасно състарена. Четях всички онези списания — нали знаеш, „Седемнайсет“, „Космополитън“ — за това, какво правеха другите момичета с живота си… И си помислих: „Защо да не го направя и аз?“ Почнах да спестявам и когато завърших училище, си купих билет за автобуса.

— За Чикаго?

— Да. И тогава срещнах Анхел и… — Лицето й помръкна и тя погледна към корема си. — Когато си тръгнах от тук, си мислех само, как ще направя нещо с живота си, че съм прекалено добра, за това място. А ето ме отново тук. Виж ме. Бременна, без пукната пара. — Стисна устни и направи гримаса на съжаление. — Анхел беше прав. Аз съм такава загубенячка.

— Не, не си! Не обръщай внимание на думите му. Той е загубенякът!

Лус мразеше да вижда Офелия такава. Беше толкова борбено момиче, а сега сякаш от нея беше останала, само празна черупка, без съдържание вътре.

— Страх ме е.

— От какво?

Офелия размаха ръце в отчаяние.

— От какво ли? От всичко! — После добави, с по-тих глас: — Да видя отново леля си, след цялото това време. В този вид. — Посочи корема си с ръка.

— Тя ще те разбере.

— Това е малко градче. Не е, като Чикаго. Ще бъде голям скандал.

— Ами… — въздъхна Лус, вече изчерпала вдъхновяващите си мисли. Бяха стигнали до края на пътя. — Абуела ми казваше, че истинската смелост идва от сърцето. Ти си една от най-смелите жени, които познавам. И бебето ти има нужда от теб, точно сега. Така че тук сме и няма връщане назад.

— Тук сме — повтори Офелия, сякаш с тези думи, за пръв път приемаше реалността. — Засега. Нали така?

— Да.

Момичето отново направи гримаса и постави ръка на кръста си. Тръскайки глава, каза, през стиснати зъби:

— Радвам се. Защото тези болки стават наистина ужасни.

— Но нали каза, че са изчезнали?

— Излъгах те. — Офелия погледна Лус и изпъшка извинително, щом видя изписаното на лицето й разочарование. — Да, знам, отново. Но не исках да се тревожиш, докато шофираш.

— Офелия! — избухна Лус, наистина бясна.

Като си помислеше само, какво можеше да стане! После си даде сметка, че няма смисъл да се кара с Офелия, тя имаше нужда от окуражаване, не от мъмрене.

— Добре. Вече сме тук, слава на бога. Само това има значение. Да намерим леля ти.

— Насам — каза бременното момиче и тръгна по пътеката, която минаваше през една от градините.

Беше някак нереално, да следва Офелия, през тази излязла от приказките градина. Лус си мислеше само, колко много щеше да се хареса на Есперанса това място. Ако тя беше тук сега, щеше да се разхожда наоколо и да търси мигриращите пеперуди. Малка бяла викторианска къща, с китна веранда, с позлатена решетка и украсена с всякакви джунджурийки, се гушеше, точно пред езерото. Офелия беше казала на Луис, че там живее мисис Пенфолд, собственичката на мястото. Но къщата, освен това беше и офис на градинския център. Двете момичета стигнаха до стълбището отпред и се спряха за миг. Лус беше уморена, дрехите й бяха измачкани и цялата миришеше на храна от закусвалня. Не искаше да вижда никого.

Офелия надзърна през предния прозорец, за да провери какво е положението вътре. Погледна през рамо и прошепна:

— Не познавам жената на бюрото.

— А какво очакваше? Минали са пет години. Върви. Ще бъда зад теб.

Офелия се протегна и завърза на опашка рошавата си коса. Многобройните цветни гривни издрънчаха, докато омотаваше ластика. После приглади блузата си и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Погледна отново към Лус.

— Добре ли изглеждам? Да си сложа ли още червило?

Лус не смяташе, че допълнително червило ще отклони вниманието от очевидната й бременност.

— Изглеждаш чудесно.

— Добре — изпъшка момичето, а после като видя, че Лус продължава да стои на първото стъпало, й помаха с ръка. — Хайде, идвай!

Лус простена мислено, после се забърза по стълбището. Отвътре къщата излъчваше типичната стара викторианска атмосфера, с тъмните полирани подове и високите тавани с бели арки, красиво украсени с гипсови форми. Прозорците бяха покрити с пердета с десен на цветя, с много драперии, на места нагънати като ветрило. Сладкият аромат на изящно подредените във вази сезонни цветя върху предната маса се смесваше с цитрусовата миризма на препарата за почистване на мебели. Също като в градината, и тук целият интериор беше безукорен и добре поддържан. Стаите на първия етаж бяха превърнати в кабинети с бюра, компютри и шкафове за документацията.

Жената, седяща зад лъскавото бюро, вдигна глава, когато ги чу да идват, без да вдига пръстите си от клавиатурата. Лешниковите й очи се присвиха, с лека изненада, може би дори беше малко раздразнена от прекъсването.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

Момичетата се приближиха, чувствайки се все по-несигурни. Лус си помисли, че жената зад бюрото, явно никога не излиза извън офиса, защото лицето й беше много бледо. Косата й беше пясъчноруса, подстригана на черта, до раменете. Нямаше никакъв грим. Дори миглите й бяха руси. Сигурно беше около трийсетте. Дрехите й бяха изцяло в бежови тонове, от късите й шорти, до съвършено изгладената й риза с дълги ръкави, върху единия джоб на която имаше надпис „Разсадник Тайните езера“.

Офелия нервно приглади още веднъж блузата си, докато пристъпваше напред.

— Ъъъ, здравейте. Аз съм Офелия Алварес? — произнесе го като въпрос, явно, с надеждата, че името й ще се стори познато на жената. Не се получи. Като видя, че погледът на бежовата дама остава напълно безразличен, добави: — Търся леля си. Тя работи тук.

Жената се пресегна към една черна папка и я отвори, с рязко движение.

— Добре. Как се казва?

— Луиза Алварес.

Служителката се намръщи и започна да преглежда имената пред себе си, мърморейки:

— Алварес… Алварес… Алварес… — Когато повдигна очи, лицето й беше напълно безизразно. — Съжалявам, във ведомостите ни няма Луиза Алварес.

Лус познаваше интонацията, на това „съжалявам“. Беше същата, като на жената от администрацията на колежа, която й каза, че не разполагат със стипендии. Същият тон, като на банковия агент, който й обясни, че не могат да й дадат кредит за кола. Казваха думата, но изобщо не съжаляваха.

Офелия бе, като ударена от гръм.

— Трябва да има! — Приближи се още към бюрото, сякаш това, щеше да накара жената да я разбере по-добре. — Името й трябва да е тук! Говорих с нея само преди шест месеца. Тя работи тук, не знам… от поне двайсет години!

— Тук съм едва от май месец — отвърна жената — и не познавам никого, с такова име. Сигурно е напуснала, преди аз да дойда. Опитахте ли се да я потърсите у дома й?

Лицето на Офелия се сгърчи, сякаш всеки миг щеше да заплаче.

— Къде е мисис П.? Тя я познава.

Жената срещу нея наклони глава, за пръв път изглеждаше заинтересувана.

— Мисис П.?

— Да. Мисис Пенфолд. Тя е собственичката на мястото.

— Знам, коя е мисис Пенфолд. А вие откъде я познавате?

— Преди работех тук. Името ми е Офелия Алварес — каза отново тя. — Госпожата ме познава.

Жената затвори папката и постави ръце, върху нея.

— Аз съм Маргарет Джонсън, главният мениджър. Заместих Лусинда Пфайзър.

— Да, познавах Лусинда.

— Знам по имена всички, които в момента работят в разсадника, и със сигурност нямаме Луиза Алварес. — Погледна към посърналото лице на Офелия и за пръв път показа някакъв пристъп на съчувствие. — Ще потърся мисис Пенфолд. Седнете, ако обичате — каза тя и посочи към дивана, докато се надигаше от мястото си. — Ей сега се връщам.

Лус гледаше, как крехката млада жена, се отправя спокойно, с грациозна походка и с изпънати рамене към съседната стая. За разлика от нея Офелия крачеше нервно из цялото помещение, гризейки ноктите си.

— На бас, че е била дебютантка, на онези балове на висшето общество — изсумтя тя. — Дупето й е плоско, като дъска за гладене.

— Колко ли ще се бави?

Офелия направи гримаса и потърка кръста си.

— Надявам се да не е много.

Погледът на Лус, пробяга към дивана, с червена плюшена тапицерия; знаеше, че ще заспи в мига, в който седне, затова остана права, зяпайки разсеяно, през прозореца. Няколко минути по-късно, вратата на другата стая се отвори и от там излезе набита възрастна жена, със същата бежова униформа, триеща ръцете си в тъмнозелената престилка, която закриваше пищните й бедра. С късата си бяла накъдрена коса и с очилата, върху носа си, приличаше на типичната баба, която рисуваха в книжките за деца. Вървеше с достойнство и самоувереност, а светло сините й очи сияеха и сякаш обхващаха цялото пространство пред нея, като прожектори. Ако наистина беше нечия баба, внуците й със сигурност не можеха да я разиграват.

Мисис Пенфолд забеляза Офелия и в очите й проблесна искра в мига, в който я разпозна.

— Божичко! Офелия… това ти ли си?

Офелия беше успяла да дойде на себе си.

— Здравейте, мисис Пенфолд. Радвам се, да ви видя отново.

— Виж ти, виж ти… — мисис Пенфолд цъкаше с уста, докато скъсяваше дистанцията между тях. Хвана я за ръце, а острият й поглед обходи лицето й.

В следващия миг приветливостта изчезна от гласа й, заменена от съчувствие.

— Мило момиче, какво е станало с хубавото ти личице?

Офелия се изчерви от срам и сведе глава.

— Нищо особено. Просто паднах.

Мисис Пенфолд присви неодобрително очи и Лус разбра, че изобщо не се беше вързала, на глупавото обяснение. Жената размени бърз поглед с Маргарет, която се беше върнала на бюрото си. После насочи вниманието си към Лус и й се усмихна с признателност; беше се досетила, за част от събитията.

— Ела, приседни тук — каза тя на Офелия, хвана я за ръка и я поведе към дивана. Подметна през рамо към Лус: — Моля те, сядай, където ти е удобно. — След това отново се обърна към Офелия. — Е, значи ще ставаш майка.

— Да, госпожо.

Лус пъхна ръце в джобовете си и пристъпи напред, за да чува по-добре.

— Леля ти Луиза знае ли?

— Ами не, госпожо. Затова съм тук. Да й кажа.

Мисис Пенфолд се смути за миг.

— Но тя вече не работи при мен. Мислех, че ти е казала. Омъжи се, Офелия. Даже направихме сватбата тук, церемонията беше много приятна. Леля ти не говореше много за теб, но се изненадах, че не дойде на сватбата.

— Защото не съм знаела! — извика изненадано Офелия, докато разтриваше кръста си с едната си ръка. — Но тя не е виновна. Не й дадох адреса си, когато отидох в Чикаго. Все се канех да го направя, но просто не съм и мислила, че някога ще си тръгне оттук.

— Леля ти е добра жена. Заслужаваше да получи своето късче щастие и не я виня, че реши да се премести във Флорида със съпруга си, въпреки че ми липсва. Сега е в Даксънвил.

Мисис Пенфолд погледна към Маргарет, която още седеше зад бюрото си.

— Ще намериш ли адреса й за Офелия?

Лус разтърка уморените си очи и стомахът я присви. Адресът й? Бог да й е на помощ, какво щеше да прави сега? Лелята на Офелия не беше вече тук и явно щеше да й се наложи, да шофира до Флорида.

— Като говорим за сватба, ти кога се омъжи, мила?

— Аз… ами…

Погледът на момичето се впери безпомощно в Лус: Какво да й кажа? Лус не можеше да й помогне с това. Сви рамене и отговори също с очи: Можеш да й кажеш истината. Какво ще загубиш?

Офелия измрънка:

— Не съм омъжена.

— О! Разбирам. — Леденият тон на мисис Пенфолд показа съвсем ясно, че наистина разбира и не го одобрява. — Познаваше ли младия мъж? Той не се е, ъъъ, не се е възползвал от теб, нали?

— Какво? О, не, не, нищо такова.

Мисис Пенфолд наклони глава и погледна нараняванията на лицето на Офелия с любопитство.

— Той беше мой novio, годеник. Щяхме да се женим — призна Офелия засрамена.

— Но ти си го напуснала.

Офелия кимна.

Мисис Пенфолд се отдръпна назад и обмисли чутото, бърчейки вежди. После изпъна рамене и погледна към момичето пред себе си, с високомерно изражение.

— Знаеш, че не одобрявам живота в грях. Библията казва напълно ясно, че дори когато партньорите се чувстват обвързани от силата на любовта и възнамеряват, в някакъв бъдещ момент, да се оженят, това е забранено.

Очите на Офелия искряха ярко, от възмущение, но тя стискаше устни, а ръцете й бяха свити в юмруци в скута й. После изражението на възрастната жена омекна и в очите й се появи състрадание.

— Но ако този мъж е направил това на лицето ти, тогава се радвам, че не си се омъжила за него.

Офелия проплака от изненада и закри устата си с ръка. Очите й се изпълниха със сълзи. Полагаше огромни усилия, да се овладее.

Мисис Пенфолд изглеждаше трогната, от този изблик на емоция, но се окопити. Постави ръка на рамото на момичето пред себе си и каза:

— Беше съвсем млада, когато си тръгна. Почти дете. — Изцъка с език. — И все още си! А сега ще ставаш майка.

Повдигна ръка и нежно погали израненото й лице. Дланите й бяха груби, градинарски, с късо изрязани нокти, под които все пак, пръстта успяваше да се напъха и беше трудно да я изчистиш, дори след многократно търкане.

— Добре ли си, малката? Ходила ли си на лекар?

Сякаш по даден сигнал, Офелия се приведе напред и на лицето й се изписа болка.

— Какво става? — попита разтревожено мисис Пенфолд.

— О, как боли! — проплака Офелия, стискайки инстинктивно рамото на възрастната жена.

— Къде те боли? — гласът на жената беше изпълнен с майчинска загриженост.

— В кръста, тук долу — отвърна момичето и посочи долната част на гърба си. — После болката се мести отпред, като конвулсии.

— От кога са болките?

— От рано тази сутрин. Тогава не бяха толкова силни и с Лус продължихме. Затова дойдох да видя леля си, вместо да продължим за Мексико. Притеснявахме се, че бебето ще се появи по-рано и ще ми трябва място, където да остана! — Офелия вече звучеше истерично.

— От рано тази сутрин? — повтори мисис Пенфолд и показа първия белег на истинска реакция. — Божичко, кога е терминът ти?

Офелия не успя да отговори, присвивайки се, от новия пристъп на болка. Лус пристъпи по-близо.

— Би трябвало да роди, чак след месец.

— Още един месец? Ще видим — каза жената. — Ако това не са родилни контракции, ще си изям шапката. Маргарет! — провикна се тя, с решителен тон. — Обади се на Томи, да докара колата ми. Трябва да закараме това момиче в болница!

— Не! — извика Офелия. Явно я болеше силно, очите й се бяха разширили, като на диво животно. — Нямам осигуровка, нито пари. Не мога да отида там. — Погледна към Лус. — Мислиш ли, че ще успеем да стигнем до Флорида?

Лус отвори уста, от изненада, но не успя да издаде и звук.

— Не ставай смешна — отсече мисис Пенфолд. — Не си в състояние, да ходиш, където и да е.

— Но…

— Дете, ти си част от семейството на „Тайните езера“ и ще се погрижим за теб. Не се тревожи за парите. Имаш много по-важни неща, за които да мислиш. Ще раждаш! Ако бебето е решило, да излезе по-рано, както ми се струва, ти трябва лекар. — Надигна се и хвана ръката на Офелия. — Младо момиче, като теб… — цъкна пак с език. — Хайде!

— И аз идвам — каза Лус, докато ровеше в джобовете си, за ключовете на колата.

Мисис Пенфолд вдигна ръка.

— Ти ще изчакаш тук, скъпа. Може да отнеме известно време и ще ти бъде по-удобно, отколкото в някоя чакалня на болницата. — Видя съмнението, в очите й и се усмихна с истинско майчинско съчувствие. — Не се тревожи за приятелката си. Познавам Офелия от съвсем малка. Много съм привързана към нея и ще се погрижа добре за нашето момиче. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо. А и ти изглеждаш изтощена. Маргарет ще ти помогне да се настаниш и да си починеш. — Мисис Пенфолд погледна към другия край на стаята. — Нали, Маргарет? — Прегърна Офелия през рамото, за нея въпросът беше решен. — Готова ли си, момичето ми?

Офелия спря пред Лус. Черните й очи като че ли бяха потъмнели още повече и лицето й изглеждаше бяло, като тебешир. Опита се да се усмихне.

— Не се тревожи, всичко ще бъде наред. Ще ми направиш ли една голяма услуга?

— Разбира се — отвърна Лус инстинктивно. В този момент, беше готова да направи всичко за нея.

— Ще се погрижиш ли за Серена?

Гърлото на Лус се сви. О, всичко, освен това. Не, не, моля те, помисли си тя.

— Разбира се — повтори отново на глас.

 

 

След като Офелия излезе с мисис Пенфолд, в стаята настана тежко, неловко мълчание, сякаш някой беше метнал плътно, дебело одеяло. Маргарет стоеше на вратата и наблюдаваше колата, която откарваше шефката й и бременното момиче в болницата.

— Точно от това се нуждае светът — промърмори тя, докато затваряше. — Още едно дете, без баща и без достатъчно финансова подкрепа, за да води нормален живот.

Лус премига невярващо, докато думите си проправяха път, към умореното й съзнание. Правилно ли беше чула? Обърна се и застана на пътя на слабата, очевидно заможна млада жена.

— Извинявай, но имаш ли представа, какво изживя приятелката ми?

Маргарет зяпна изненадано, от въпроса, а може би от самото отношение. Скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Но тя сама си е виновна, нали? А и се притеснявам за бедното бебе. Хората ще го наричат „копеле“. Няма да им е лесно и на двамата.

— Не се тревожи за тях — сопна й се Лус. — Те ще се оправят. Ще им бъде много по-добре, отколкото ако се беше омъжила за този кучи син. Смяташ ли, че ако бяха женени, това щеше да го спре да я пребива с юмруци?

Маргарет се накани, да отвърне, но после се поколеба. Затвори уста и поклати глава.

— Съжалявам. Тя ти е приятелка. Не трябваше да казвам, тези неща.

— Не. Не трябваше. Не трябваше да говориш за неща, от които нищо не разбираш.

Лус се обърна и изтича навън от къщата, опитвайки се да избяга, от мрачния облак, който като че ли я следваше, независимо, колко бързо бягаше. Беше пъхнала ръце в джобовете си и ги стискаше в юмруци. Токовете на ботушите й оставяха отпечатъци в мекия чакъл, докато вървеше с бърза крачка, към високия жив плет. Най-накрая видя своя сладък, забавен малък фолксваген, паркиран в сянката. Чуваше, как Серена лае отвътре, а когато приближи още, видя лапичките й, опрени на прозореца. Отвори вратата и бутна напред предната седалка, за да стигне до кученцето. Серена отскочи назад, с наведена предпазливо глава и изпъкнали, от ужас очи. Лус застина на място, с ръка във въздуха. Не беше искала, да я подплаши.

— Толкова си зла за нещо толкова малко.

Пресегна се внимателно и потупа главичката й, само с пръстите на ръката си. Серена потръпна така силно, че цялото й телце се разтресе. Лус започна да гали слабото кученце, усещайки деликатните му кости и крехкия гръбнак. После с мек, нежен глас каза:

— Не знаеш какво става, нали? Целият ти свят бе преобърнат с главата надолу. Някаква непозната те грабва внезапно от дома ти, извлича те навън и следващото, което разбираш, е, че пътуваш неизвестно накъде. — Усмихна се тъжно. — Ей, Серена? Знам, точно как се чувстваш.

Наведе се импулсивно и целуна главичката на кученцето. Изненада се, когато то й отвърна, облизвайки с език лицето й.

— Мисля, че с теб сме свързани — пошегува се тя и погъделичка новата си приятелка под брадичката. — Да те измъкнем от тук, става ли?

Извади я от колата, сред свежия, следобеден въздух и я отнесе, до тревната площ, където я пусна да се разходи. Малкото кученце наклони глава встрани и я погледна, едната й лапичка беше леко повдигната, сякаш я питаше или молеше за нещо. Лус се разсмя, но смехът й постепенно премина в хлипане, докато се навеждаше, да гушне Серена. Притисна лицето си, до меката козинка на гърба й.

— Иска ми се, да се свия на задната седалка с теб и да плача, докато заспя — измърмори тя.

Какво правеше тук? Не трябваше да се грижи за Офелия и за кучето й. Не беше сигурна, дали може да се погрижи за самата себе си.

Лус прибра, в чувал за боклук обвивките от бонбоните на Офелия и празните пластмасови чаши, внимателно постави Серена на задната седалка и се сви до нея. Остави прозореца, отворен до средата, за да може хладният въздух, да освежи вътрешността на колата. Кученцето беше толкова щастливо, че си имаше компания, че направо скачаше върху нея, въодушевено ближеше лицето й и издаваше ръмжащи високи звуци — сякаш й говореше нещо. Сърцето на Лус се разтопи, от тази безусловна любов, която то й предлагаше, точно в момента, когато имаше най-много нужда от нея. Казваше си, че причината за тежестта, която внезапно усети да се стоварва върху нея и от която гърдите й се свиваха, е физическото й изтощение, но знаеше, че всъщност е нещо много по-сериозно, много по-дълбоко. Изтупа възглавницата и се настани върху нея със Серена, която беше полегнала на извивката на корема й. Отпусна ръка върху кутията с останките на Есперанса, поставена на пода на колата. Отчаяно се нуждаеше от сън, но колкото и упорито да притискаше очи, мислите й постоянно се връщаха, към думите, които Маргарет беше изплюла така безгрижно. И към една от тях, по-специално. Копеле.

Лус имаше нормално, хубаво детство. Есперанса я караше, да се чувства обичана, в безопасност в своя дом. И все пак усещаше, че не е съвсем, като другите деца в училище. Докато беше малка, някак подсъзнателно смяташе, че това е така, защото майка й беше умряла. Но думите, които чу днес, събудиха в нея спомен, който беше погребала дълбоко в паметта си. Беше малка, не повече от десетгодишна. Момчетата от квартала, Луис с издадената захапка и Карлос, дебелото момче, което винаги имаше бонбони в джобовете си, я сочеха с пръст и викаха зад гърба й: „Знаем каква си, знаем каква си! Ти си bastarda.“

Лус не знаеше, какво означава тази дума, затова, щом се прибра вкъщи, отмъкна испано-английския речник на баба си в стаята си и затвори вратата. Имаше няколко определения и всяко от тях, започваше с „обиден термин“. Пръстът й трепереше, докато проследяваше думите и устата й ги изговаряше на глас, една по една. Когато затвори речника, вече знаеше, защо момчетата я отбягваха и дружаха, само с момичета като Мария-Елена или Кармен. Есперанса й беше казала, че баща й е напуснал майка й, още преди тя да се роди, но Лус познаваше много деца, чиито родители бяха разделени или разведени. Майка й беше починала, но всеки знаеше, че няма нищо срамно в това да умреш. Но това беше денят, в който за първи път разбра, че родителите й не са били женени.

Обиден термин. Фразата се заби, в детското й сърце и я уплаши, до смърт. До този миг не подозираше, че думите могат да причинят, такава болка. Тези лоши момчета бяха повтаряли думата bastarda толкова пъти, че тя най-накрая си беше пробила път до душата й и се беше заровила дълбоко там. Лоша. Мръсна. Потръпваше силно в малкото й стомахче и й показваше, че някак вече беше омърсена, опетнена от нея.

Седмици по-късно, Лус най-накрая се престраши да разкаже на баба си, за станалото. Тя седеше в любимото си кресло пред телевизора, потраквайки с куките за плетене. Когато Лус заговори, тракането спря. После Есперанса остави куките на масата, взе дистанционното и изключи телевизора. Тъмните й очи се втренчиха в сините наскърбени очи на малката Лус, сякаш претърсваха мозъка й, оглеждаха, забилите се вътре парчета обида и се опитваха, да разчистят болката, като ненужен отпадък. После я гушна в скута си. Момичето отпусна главичката си на гърдите й. Гласът на Есперанса вибрираше от любов, когато заговори на внучката си.

Querida, помниш ли как преди няколко седмици ме повика навън, за да видя една какавида, от която излизаше странна нишка? Ти знаеше, че нещо не е наред с нея.

Лус кимна с глава. Помнеше.

Всички какавиди са прекрасни, когато се оформят. Всяка е ярка и зелена, като парче нефрит, с тези красиви, златисти петънца. Личното бижу на Господ, нали? Но за съжаление понякога в гъсеницата се развива паразит, точно преди тя да се превърне в какавида. То е като лошо семенце, което изчаква, докато дойде моментът това да стане. Нещастната заразена какавида не е толкова гладка и зелена като другите. Тя става кафява и пъстра като изгнил плод. Този малък паразит расте и расте, докато най-накрая убие пеперудата, преди още да е имала шанса да полети. От пашкула изпълзява само летящият паразит убиец.

Mi hija^[2], през целия си живот ще се сблъскваш с хора, които ще искат да те наранят, да посадят в сърцето ти злото на лошите думи и на жестокостта. Тези думи, са като паразитите. Те имат силата да унищожават всичко красиво в човека, в теб. Ако им позволиш. Но ти си силна, моя сладка, малка какавидке! Ще растеш и ще растеш и някой ден, ще се превърнеш в красива и ярка какавида, от която ще излезе прекрасна пеперуда. Yo prometo. Това се случи и с твоята майка.

Помниш ли, как изхвърлихме глупавите ларви на паразита? Това трябва да направиш и ти. Заличи тази глупава дума от ума си и не й позволявай да те отрови.

Есперанса не повдигна друг път въпроса, а Лус повече не се сети за това. До днес. Чувстваше се така, сякаш белеше лук и очите й започваха да смъдят и да текат. Фактът, че беше незаконородена, не беше нещо особено, казваше разумът й. Тази дума беше толкова архаична, напълно неуместна, в новото време на толерантност. Нямаше нищо общо с нея. Нито щеше да има със сладкото бебе на Офелия, когато той или тя се родеше.

Защо тогава, глупавата и грозна дума, все още имаше силата да я накара, да се свие на кълбо, в пашкула на колата си и да трепери, както в онзи ден преди тринайсет години?