Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (22)

Двайсет

Последният етап от метаморфозата, се нарича „имаго“. Преди да се появи пеперудата в целия й блясък, какавидата изглежда черна. Но всъщност е прозрачна. При по-близко и старателно вглеждане, могат да се видят крилете на черния монарх с оранжевите отблясъци.

Спокойната гълъбовосиня светлина на зората пълзеше по стените на скромната хотелска стая, когато Лус отвори очи. Все още беше замаяно сънлива, изпълнена с живителното спокойствие на добрия нощен сън. Пробуждайки се постепенно, почувства ръцете на Съли, обвити около тялото си като топло одеяло. Вдиша дълбоко и се опияни от аромата на плът и секс.

Усмихна се леко, сластно и си спомни за историята на Офелия за богинята Шочикетцал, която правела любов с ацтекските воини с пеперуда между устните си. За да се жертват в битките, им обещавала вечен живот, далече, далече в своята планинска градина. Съли беше дошъл да се бори за нея, осъзна изведнъж тя, и се пресегна да погали меките косъмчета по ръцете му. Какво можеше да му обещае в замяна?

Умът й се залута отново, из всичко случило се през изминалия ден. Сред покоя на това свежо утро, можеше да си даде малко време, за да събере парченцата от струпалите се накуп хаотични вчерашни събития. Все още й беше трудно да приеме, че майка й беше жива. Дори сега се запита, дали просто, не го беше сънувала.

Когато с Марипоса се върнаха в къщата след разходката си, вътре цареше неловко мълчание. След като всички в стаята усетиха, че двете жени са постигнали поне някакво примирие помежду си, облекчението беше осезаемо. Най-накрая се разкри идентичността на мъжа, който стоеше като скала до Марипоса, когато тя обясняваше коя е. Казваше се Сам Утринната звезда и се представи простичко като неин „приятел“. Въпреки че от начина, по който я гледаше, Лус си помисли, че чувствата му определено бяха много повече от приятелски. През останалата част от вечерта погледът на Сам се връщаше отново и отново към Марипоса, опитваше се да прецени умората й и настроението й. Съли се държеше по същия начин към Лус.

Беше истинско облекчение, когато тия Мария се появи от кухнята, сушейки ръце в престилката си, и се провикна гръмогласно, което Лус вече разбираше, че беше обичайно за нея, когато искаше да изрази доброто си настроение: „Хайде, да ядем!“

В крайна сметка, споделянето на рецептите на Есперанса събра двете жени напълно. Лус разбра, че тия Мария беше наследила таланта на баба й за готвене. Страстта й към храната беше същата като на Есперанса, а прекрасната й кухня, заемаща половината от малката къща, приличаше толкова много по цветовете си и уханията, които я изпълваха, на кухнята им у дома, че тя застина и ахна, когато прекрачи прага й, и очите й се изпълниха със сълзи. Свежи цветя и билки растяха в керамични съдове на перваза на прозорците, хаванче с чукало стоеше до купа, пълна с авокадо, свинско месо се задушаваше в голяма желязна тенджера, три различни соса къкреха на печката, а от фурната се носеше познатата миризма на тамали.

Лус вдиша дълбоко ароматите на храната от родната си мексиканска култура и усети, как напрежението се свлича от раменете й. Тук се чувстваше у дома си.

Тия Мария се оказа богиня на чилито и подправките. Връчи на Лус престилка и й нареди да разбърква сосовете. Момичето се впусна с желание в задачата си и изпита пристъп на гордост, когато видя как леля й повдига изненадано вежди; гледайки я, как опитва соса „Верде“ и добавя още няколко подправки.

— Какво правиш? — попита я тя.

— Прекалено е лек.

— Прекалено какъв е?

— Абуела винаги казваше, че слабият сос е като слаб мъж — не е добър за силната жена.

Тия Мария отметна глава назад и се смя, докато от очите й избиха сълзи.

— Ай! Тази я бях забравила!

След като стана ясно, че Лус знае семейните рецепти, двете започнаха шеговита битка, за правилните съставки и подправки в тайния сос „Моле“ на Есперанса. Марипоса, от друга страна, беше с две леви ръце в кухнята. Не можеше да нареже една чушка или да извади костилката на авокадото. Дори изпусна яйце на пода. Но помнеше вкуса на майчините си ястия и играеше ролята на съдия, опитвайки всеки сос. Мария се шегуваше, с неумението на Марипоса да готви, но тя й го връщаше, като я подиграваше, за жалкото състояние на моравата й.

Лус режеше, бъркаше и се смееше, заслушана в закачките на сестрите. Наблюдаваше как различните таланти на Есперанса, нейното ДНК, се бяха разпределили равномерно в дъщерите й — готвенето на Мария, градинарството на Марипоса. Докато готвеха, сестрите разказаха на Лус как на петнайсет години всяка от тях беше отишла с майка си до Свещения кръг високо в планините на Мичоакан, за да отдаде почит на пеперудите монарх, които се събираха там. Тя слушаше и наблюдаваше хилядите емоции, които преминаваха по изразителните им лица, докато описваха със сияещи очи чувството да видиш милионите пеперуди, танцуващи из въздуха пред теб. Дори не можеше да си представи подобно нещо, но беше ясно, че за двете сестри е било едно от най-важните преживявания. Буквално и емоционално това беше преломният момент в живота им.

Беше забележителна нощ, помисли си Лус и въздъхна. Както лежеше в леглото до Съли, докато новата зора проблясваше навън, си припомни всяка дума, всеки жест, всеки поглед от тази важна вечер. Когато Съли се пробуди, ярките слънчеви лъчи вече навлизаха в стаята през тесния процеп на завесите. Той се прозя шумно и протегна ръце над главата си. После потърка очите си и се озърна стреснато около себе си. Лус се усмихна скрито, защото знаеше, че се опитва да проумее къде се намира. После я погледна и целият грейна, когато я видя. Обви ръка отново около нея и я стисна силно.

— Добро утро — каза той и я целуна по челото.

— Добро утро.

— Приятно е да се събуждам в леглото до теб.

— Ммм — измърка доволно тя.

— Добре ли си?

— Да — отвърна Лус искрено. — Но съм объркана. Замаяна. Все още се опитвам да повярвам, че това наистина се случва. Единственото място, където в момента се чувствам сигурна, е в твоите ръце.

— И това е мястото, където трябва да бъдеш.

— Толкова се радвам, че дойде. Благодаря ти.

Той се наведе и я целуна по нослето.

— Удоволствието е мое — отвърна, а очите му блестяха от радост.

— Мислех си нещо. Може би трябва да се прибера у дома с теб. Вече мога да дам пепелта на абуела на Мария и Марипоса. Тя беше тяхната майка. Те могат да решат какво да правят от тук нататък. От тях зависи.

— Ами отиването ти до Мексико?

— Абуела всъщност е искала да се срещна с майка си. Другата част от пътуването е била просто претекст. Вече го разбирам.

— Не съм съвсем сигурен.

— Преживях толкова много неща през изминалите седмици. Нямаш представа.

— Лоши неща ли? — попита той и тревогата пролича в гласа му.

— Не. Но вече не съм същият човек, който бях, когато тръгнах от вкъщи. Вече не знам коя съм точно. И съм уморена, Съли. Липсва ми домът ми в Милуоки, кухнята ми, леглото ми. Искам да се прибера.

Той пак я притисна в прегръдката си. Беше толкова силен, че не си даваше сметка, че Лус направо не можеше да си поеме дъх, но дори и това мечешко стискане я караше да се чувства спокойна и защитена.

— Лус, не можеш да се откажеш сега. Трябва да продължиш.

— Но ти самият ми казваше, че пътуването е прекалено опасно. Че не трябва изобщо да тръгвам, а да си остана вкъщи.

— Това беше преди.

— Преди какво?

— Преди да разбера, колко важно е цялото това нещо. Имаш нужда да бъдеш известно време сама с майка си. Да се прибереш у дома ще означава, че се отказваш, преди целта на пътуването ти да е изпълнена.

Тя въздъхна, все още неубедена.

— Мога отново да тръгна в друго, по-удобно време.

— Каква беше първоначалната причина, да тръгнеш на път — попита я той.

— Да върна пепелта на абуела у дома. Но аз го направих.

— Не, не си.

Лус повдигна глава и го изгледа въпросително.

— Тя казваше, че иска да се върне в Ангангео — напомни й Съли.

— Но…

— Помисли си, мила. Есперанса беше умна възрастна дама. Ако е знаела, че майка ти е жива, тя е знаела и че ще се срещнете тук, в Сан Антонио. Искала е, да направиш това изкачване в планината при пеперудите с майка си. Не с нея. Никога не е имала предвид двете заедно да стигнете до там.

— Но тя каза, че иска…

— Трябвало е да отидеш там с Марипоса.

Лус отпусна глава на рамото му; сърцето й биеше все по-бързо, докато обмисляше думите на Съли.

— Ами ако тя не иска да дойде?

— Попитай я. Но ще тръгне. Мога да се обзаложа.

Тя се извърна по корем, облегна се на лакти и го погледна в очите.

— Чакай да видя, дали съм те разбрала правилно. Казваш ми, трябва да помоля Марипоса, да дойде до Свещения кръг заедно с мен. В Мексико.

— Точно така.

Лус се взираше в него с потрес.

— Кой си ти и какво си направил с моя приятел? — попита го закачливо.

Любящите й очи се плъзнаха по сънливото му лице. Обичаше, как сутрин светлата му коса се разпиляваше по възглавницата, обожаваше наболата по страните му брадичка. В ранните часове, като този можеше да види ранимостта на момчето в едрото тяло на мъжа, в който се беше превърнал.

Той се взираше мълчаливо в нея, както обикновено, смеейки се тихичко на закачката й.

Лус протегна ръка и прокара пръсти нежно по лицето му, от челото до брадичката му.

— Толкова съжалявам, че не се обадих отново. Загубих зарядното на телефона си, но това беше само удобно извинение. Истината е, че не исках да говоря с теб. Мислех, че постоянно ще се опитваш да ме разубеждаваш, както беше направил преди. Не исках пак да се караме. Особено в онези моменти, когато самата аз не вярвах, че ще имам сили да продължа. Аз просто…

Съли постави пръст на устните й.

— Шшш… Знам. Няма да те лъжа, нарани ме. Но само защото се страхувах да не те загубя. Бях инато магаре. Трябваше да те окуража от самото начало. Ти имаше нужда от това пътуване. Сега го разбирам. Затова стига с извиненията. И двамата спираме. — Целуна я нежно. — Но ти трябва да продължиш за Мексико.

— Ела с мен!

— Не мога. Дори да исках, нямам паспорт.

Лус изпуфтя тежко, победена от аргументите му.

— Но има едно нещо, което можеш да направиш за мен — каза Съли.

Тя се усмихна и му хвърли лукав поглед.

— Мислех, че вече съм го направила.

— О, да, определено — отвърна доволно той. — Но си мислех за нещо друго. След като отделих толкова време да поправям Ел Торо, може би няма да имаш нищо против да ме откараш до летището с него?

Лус се засмя и обви ръце, около врата му.

— Разбира се. Но първо, нека ти разкажа легендата за богинята Шочикетцал и воините.

 

 

Марипоса се взираше във вратата половин час преди времето, в което се очакваше Лус да дойде. Умът й пробяга през дългия списък с неща, които си беше определила да изпълни, след като дъщеря й се съгласи да се отбие в апартамента й. Спа съвсем малко, представяйки си разговорите, които може би щяха да водят. В дрямката си, в своето полусъзнателно състояние си представяше доста неща. Най-вече се връщаше към един от най-чистите си спомени, който я беше крепил и в най-тежките моменти през всичките години на зависимостта й. Виждаше малката пухкава ръка на Лус доверчиво отпусната в нейната, когато тя беше още съвсем невръстно момиченце, все още не можеше да ходи добре и зависеше от майка си, да я води и да не позволява да пада.

Марипоса вече беше съвсем будна и напълно осъзнаваше, че споделянето на нежни спомени между майка и дъщеря, няма да се случи. Беше приела отдавна факта, че е извършила най-голямата грешка в живота си, когато сама беше пуснала ръката на малката Лус. По-вероятно днес трябваше да се изправи, срещу справедливия й гняв и въпросите, започващи със „Защо го направи?“ и „Как можа?“

Потри нервно дланите си една в друга, докато погледът й за десети път в последните минути пробяга из стаята. Боядисаният в зелено стар кухненски плот беше протъркан, но лъщеше от чистота, балатумът беше оръфан по краищата, но без нито едно петънце, а стъклата на аквариумите направо блестяха. Беше поставила свежи хризантеми в топли есенни цветове в яркозелена стомна. Освен това на масата имаше и торта с подправки с крема сирене, както и две керамични чаши. Подуши и усети аромата на прясно изпечено кафе с канела, така, както го приготвяше майка й.

Седна на единия стол и отпусна ръце на масата. Всичко е готово, помисли си тя, докато погледът й отново се впери във вратата. Подскочи рязко при звука от потропването по дървото. Сложи ръка на сърцето си, пое си три пъти дълбоко въздух, за да се успокои, после пристъпи към вратата и я отвори широко.

Не смяташе, че внезапният прилив на любов, който я изпълваше всеки път щом зърнеше лицето на дъщеря си, някога щеше изчезне. Нейното малко момиче вече беше жена! Потърси в чертите й следи от онова дете, което беше изоставила преди толкова време. Очите й бяха със същия сияен син цвят и гледаха към нея със същото пленяващо съчетание от любопитство и упоритост. Но бузите й бяха отслабнали, устните бяха по-пълни, краката издължени… Лус имаше косата на майка си, гъста, лъскава и черна като полунощ. Носеше я, сплетена в традиционната дълга плитка отзад на гърба и това развълнува силно Марипоса. Част от майка й все още живееше в дъщеря й.

— Лус — каза тя и разтвори ръце, за да я прегърне.

— Марипоса — отвърна Лус лаконично и пристъпи напред, за да изтърпи резервирано прегръдката на майка си, преди бързо да се дръпне назад.

Марипоса не се обиди, че тя не се обърна към нея с „мамо“. Беше прекалено скоро, напомни си сама, а и трябваше да приеме възможността, никога да не поиска да я нарече така.

— Заповядай — каза и отстъпи встрани. — Толкова се радвам, че дойде.

Държеше се достойно, когато Лус влезе и се огледа из нейния малък апартамент. Не беше лъскав и луксозен като останалите в сградата. Но вече не беше и мрачният мизерен сутерен, който беше заварила. Пространството беше малко и семпло, това бе сигурно. Но стените бяха боядисани, в приятния топъл оранжев цвят, който Есперанса толкова обичаше, и Марипоса беше изрисувала сама с шаблон красиви шарки в жълто и зелено по тавана. Беше доволна, че Лус дойде точно когато следобедната слънчева светлина се изливаше през ъгловите прозорци и разкрасяваше още повече мястото.

— Приятно е тук — каза Лус любезно.

— Благодаря ти — отвърна доволна Марипоса, защото й се стори, че комплиментът беше искрен.

Лус директно се отправи към аквариумите.

— Все още имаш гъсеници — отбеляза тя. — Нашите се развиха в какавиди и пеперудите отлетяха преди седмици.

— Ако тези приятелчета побързат, може и да успеят да ги настигнат. Мами ме научи, как да отглеждам пеперуди. Сигурно и на теб ти е показала, нали?

Лус небрежно кимна и се отдалечи от аквариумите, без друг коментар. Марипоса се запита, дали нарочно не избягваше да споделя с нея, каквито и да е подробности, от живота си с Есперанса, като някакво наказание. Или може би беше като повечето млади момичета на нейната възраст, които не се интересуваха от гъсеници или пеперуди, или въобще от природа. Днес момичетата като че ли мислеха само за обувки, дрехи и клюки за филмовите звезди и модели.

— Виждаш ли черната? — попита Марипоса, приближавайки се до един от аквариумите. Посочи на Лус черната какавида. — Тази би трябвало да излезе утре.

— Знам — отвърна сухо Лус. — Виждала съм го много пъти с абуела.

Лус я отблъскваше постоянно, не й позволяваше, да заеме мястото на Есперанса в сърцето й. Марипоса каза:

— Мами веднъж ми каза нещо, което ме крепеше през всички тези години, като мой талисман. „Точно когато гъсеницата си мисли, че й е най-трудно, че е настъпил най-страшният момент в живота й, тя се превръща в пеперуда.“ Всеки път, когато видя пеперуда да излиза от пашкула си, си спомням, че ми беше даден втори шанс. Пеперудата ми вдъхва надежда, че дори някой, който е провалил всичко в живота си като мен, може да започне отначало.

— Но ние не сме пеперуди, нали? — отсече рязко Лус. — Ние сме хора.

Марипоса отвърна спокойно:

— Да — кимна тя. — Разбира се.

— Правиш го, да звучи толкова просто. Толкова лесно — каза гневно Лус. — Пеперудата отлита и това не е нещо специално. Такава е природата й. Но ти беше моята майка. И ме остави, когато се нуждаех от теб. Мислех, че си мъртва!

Марипоса се сви в очакване на гневните думи, които знаеше, че Лус има нужда да каже.

В очите на дъщеря й се появиха сълзи.

— Ти си имала майка. Аз не! Имах нужда от теб. А сега се появяваш отново. Защо да ми пука? Как да ти повярвам, че няма пак да избягаш? Как ще се реваншираш за цялото това време? — Поклати глава и скръсти ръце на гърдите си. — Може би е прекалено късно, да започнем отначало.

Марипоса си пое дъх, преди да проговори. Знаеше, че това е много важен момент за тях двете.

— Често се позовавам на пеперудите, защото ми е трудно да говоря за себе си. Сравнявам се с тях и понякога — тя сви рамене, — това помага. Опитвам се да кажа по единствения начин, който познавам, че когато пеперудата излиза от пашкула на какавидата, тя продължава да съществува — същото създание, но в абсолютно нова форма и нов вид. Така че може би и ние не започваме напълно наново. Може би за нас е достатъчно да имаме просто ново начало в живота си.

Обърна се и отиде в кухненския бокс, за да сипе кафе. Знаеше, че и на двете им е нужно малко време, за да се успокоят. Емоционалното състояние на Лус беше като барут; и най-малката искра можеше да го възпламени.

— Искаш ли да седнеш? — попита тя и дръпна назад другия стол.

Лус се приближи и с неохота се настани до малката маса. Марипоса поднесе чашите с димящо кафе и с вълнение наблюдаваше, как дъщеря й сипва в своята огромни количества сметана, както правеше и Есперанса.

— Торта? — попита тя. — Правила съм я тази сутрин.

— Да, моля.

Марипоса наряза две големи парчета торта, постави ги в чинийки и когато приключи със задълженията си на домакиня, разгъна салфетка в скута си и се зачуди, как да подхване отново разговора, без да предизвика нов емоционален изблик. Лус седеше срещу нея и се взираше в тортата си. И двете бяха напрегнати.

Марипоса вдигна вилицата си.

— Лесно ли намери мястото?

— Да — отвърна Лус, вземайки и тя в ръка своята вилица. — Указанията ти бяха много точни. Сградата е чудесна.

— Апартаментите на горните етажи са хубави, не като моя. Но аз съм доволна от това място такова, каквото е. Устройва ме напълно. — Марипоса опита от тортата и се успокои, че беше влажна и не прекалено сладка.

— Ти си портиерка и чистачка на сградата, нали?

— Точно така.

Лус вкуси парченце от тортата.

— Вкусна е — каза тя, стараейки се да бъде любезна.

— Благодаря ти. А твоят приятел? Съли? Къде е той?

— Отиде до Аламо^[1] — усмихна се Лус, като си спомни колко развълнуван беше Съли за тази екскурзия. — Каза, че не може да се прибере у дома, без да е видял това място. Маргарет тръгна с него.

— Коя е Маргарет?

— Жената, с която пътувам за Мексико.

Марипоса остави вилицата си.

— Извинявай. Да не каза току-що, че ще ходиш в Мексико?

Очите на Лус се разшириха и тя изглеждаше така, сякаш съжаляваше, че е подхванала темата. Остави вилицата си и изтри устните си със салфетката.

— Може би. Не съм много сигурна. Зависи.

— От какво, ако мога да попитам?

Настана кратко мълчание.

Марипоса каза:

— Съжалявам, не исках да нахалствам.

Лус повдигна глава и я погледна изпитателно. Критичността в погледа й я прониза като с нож.

— Зависи — каза Лус със спокоен глас — от това дали ще отида в Ангангео.

— Ангангео?

— Да — Лус остави салфетката си на масата и изпъна гърба си. — Последното желание на абуела беше да си отиде у дома.

Марипоса седеше вцепенена на стола си.

— Тя искаше първо да дойдем тук, в Сан Антонио, както ти казах. Но след това смяташе да продължим с колата до нейното родно село. Мисля, че знаеше, че остарява и не й остава много време, и искаше да види за последно семейството си. Да се срещна с хората, които познавах само от снимките в албума и от историите, които ми разказваше. Не мисля, че абуела е искала да бъда сама в това пътуване, когато… когато е умирала.

Марипоса видя сълзите, блещукащи в очите на дъщеря й, и сърцето й се сви от болка.

— О, Лус…

— Но тя умря, преди да тръгнем. Мисля… — Лус стисна устни, за да спре треперенето им. — Тази сутрин Съли ми каза, че абуела всъщност е искала да дойдем тук, за да се срещна с теб и да отидем заедно до Свещения кръг. И мисля, че е прав. Не става дума само за мен и за теб — каза тя войнствено. — А за традицията.

Марипоса се взираше, в силната решителна млада жена и си мислеше, каква чудесна работа е свършила майка й, как прекрасно я беше възпитала и изградила като характер. Тя едва ли би се справила толкова добре. Дъщеря й току-що беше отворила вратата по-широко, отколкото Марипоса някога си беше мечтала и надявала.

Със закъснение разбра, че мълчанието й беше погрешно разбрано, защото видя искрица на разочарование да проблясва в очите на Лус.

— Не е нужно да идваш — каза тя сърдито. — Ще помоля тия Мария.

Марипоса се изненада от ревността, която изпита, дори само при споменаването на възможността, сестра й да придружи Лус до Свещения кръг. Лус беше нейна дъщеря. Тя трябваше да я заведе до там.

— О, Лус — пророни Марипоса. — Говориш за традицията в нашето семейство всяка майка, да води дъщерите си в планините, когато настъпи времето им да се превърнат в жени.

Момичето кимна.

— Зад тази традиция стои много история.

— Знам мита за Шочикетцал.

— Да, това е ацтекският мит. Всички деца учат в училище за Шочикетцал, богинята на любовта, насладата и красотата. Тя живеела в цветна градина, на върха на планината, високо в небесата.

— Мястото, където отиват всички добри воини.

Марипоса се засмя.

— О, знаеш и тази легенда, значи?

— Знам много легенди. Но тази специално не съм я научила от абуела.

— Това е прекрасно, Лус. Но корените на нашата традиция са много по-древни. Ние сме пурепеча, народ също толкова древен и горд, колкото ацтеките. Но днес старите обичаи умират. В Мексико, когато едно момиче навърши петнайсет години, quince anera, се организира голямо тържество в негова чест, за да бъде представено на света като млада жена.

— Прилича на големите купони по случай навършването на шестнайсет години, които мексиканските момичета правят в Щатите.

— Знам за това — каза Лус нетърпеливо.

Марипоса продължи:

— Прашната скалиста земя на Мичоакан е земя на селяни, трудно отвоювали всяко парченце обработваема площ, на кози и овце, на кирпич и дърво, на огън и риби, на пчели и пеперуди. Там митовете за древните богове — боговете на слънцето, на небето, на майката земя, смъртта, дъжда и плодовитостта — все още отекват в душите ни. Лус, нямаше ме повече от петнайсет години. Не бях тук за твоята quince anera. Провалих се и те подведох по всички възможни начини и знам, че би предпочела, да направиш това пътуване с баба си. Дори и с тия Мария.

Лус отклони погледа си.

— Но, независимо от всичко, аз съм твоя майка.

Момичето отново извърна глава и погледна Марипоса с очакване.

— Това е моят дълг. За мен ще е чест и привилегия да те заведа до Свещения кръг. Ще ми позволиш ли да те придружа? Por favor? Моля те!

Лус погледна към аквариумите. Какавидата беше черна и отвътре имагото очакваше да излезе на бял свят.

— Може би не напълно нов живот — каза тя, обръщайки се отново към Марипоса, която я гледаше с плаха усмивка, изпълнена с надежда. — Може би просто ново начало.