Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (3)

Едно

Всяка есен милиони нежни пеперуди, с оранжево-черни криле прелитат, над три хиляди и петстотин километра от Съединените щати и Канада, до планините в централната част на Мексико, за да презимуват там. Годишната миграция на пеперудата монарх е природен феномен, чудо на инстинкта за оцеляване.

Есперанса Авила беше разказвала тази история толкова много пъти през годините, че дори самата тя вече вярваше, че е истинска. В началото искаше само да помогне на внучката си, да облекчи болката й от загубата на майка й, не да я заблуждава. Беше решила, че историята, която измисли, ще бъде като безопасен, сигурен пашкул, в който малкото момиче ще израсне по-щастливо.

Но в крайна сметка, създаде една лъжа. Сега беше хваната в капана на собствената си измама. Единственият изход беше, да каже на Лус истината, независимо колко болезнена щеше да е тя.

Есперанса броеше наум, докато решеше дългата си бяла коса пред огледалото на тоалетката си. Сутрешните слънчеви лъчи пресичаха стаята. Погледът й падна, върху пожълтялата снимка, на която беше с втория си съпруг, Хектор Авила. Спря да се реше, загледана в искрящата му усмивка, във вълните на косата му, веещи се като океана, който той толкова обичаше, и в невъзможно сините му очи.

Хектор Авила беше любовта на живота й, която съдбата й беше отнела прекалено рано, още когато беше съвсем млада жена, с гарвановочерна коса, спускаща се свободно по гърба й и обвиваща бедрата й. Хектор обичаше косата й, шепнеше й, че е, като водопад, в който нощем се отразяват звездите. Обичаше да я сграбчва в ръцете си, да се обвива в нея, докато се любеха. Дори след всички тези години, щом затвореше очи, тя можеше да си спомни съвсем ясно онова усещане — допира на кожата му и нейната коса, мека като коприна, притисната между телата им.

Отвори очи и видя, че дългата й коса вече не беше онзи сияен водопад, на който Хектор се наслаждаваше. Толкова много сезони бяха минали, от далечните спокойни дни, беше изпитала толкова други дребни радости, толкова много тъга… Сега косата й беше като снежна лавина, спускаща се по раменете й. Притисна четката до гърдите си и сърцето й се сви. Къде отиде цялото това време?

Внезапно стаята край нея се разлюля. Есперанса затвори очи и се хвана за масичката пред себе си, за да запази равновесие. Сигурно просто съм уморена, каза си тя. Предишната нощ не беше спала добре. Откакто дъщеря й Мария се обади по телефона, старите спомени и тревоги я заляха отново. Заселиха се в сънищата й, преследваха я, носеха се из стаята, дори след като бледата, болнава светлина на зората я събудеше.

Изтормозеният й поглед, пробяга по другите фотографии на масичката и се спря на малката снимка, в сребриста рамка на дъщеря й Марипоса, искряща от щастие. Държеше в ръце бебето си. Лус сигурно беше, на не повече от шест месеца, но светлите й очи вече сияеха ярко като слънцето. Очите на Есперанса се изпълниха със сълзи, сърцето й затуптя от любовта, която изпитваше към това дете, този дар за нея в късните й години, след като Марипоса беше изчезнала.

— Хектор — каза тя на висок глас. — Имам нужда от мъдростта ти повече от всякога. Ако бях сама, щях да се справя с това бреме. Но Лус… тя е на двайсет и една, вече не е дете. И все пак, не мога да понеса да я виждам нещастна. Разказах й толкова много истории за майка й. Но сега това! Какво да й кажа, за да разбере тази истина? — Поклати наскърбено глава. — Какво да направя, за да не ме намрази?

Събра дългите си кичури с набръчканите си от годините и тежката работа пръсти и докато методично сплиташе косата си, премисляше отново плана си да разкрие на Лус истината за майка й. Имаше нужда от спокойно място, където никой да не ги притеснява, за да й разкаже историята, от начало, до край.

Ръцете й трепереха, когато приключи с навиването на плитката и я преви на две, за да падне ниско на врата й. Пое си дълбоко дъх, отвори чекмеджето на тоалетката и извади пластмасовото оранжево шишенце за лекарства, което криеше между чорапите и бельото си. Не беше казала на Лус, за хапчетата, които вземаше, за да поддържа сърцето си. Тя и без това вече се тревожеше, за прекалено много неща, за момиче на нейните години. Границата между това да си отговорен и обременен, с грижите на другите е много тънка. Тази мисъл затвърди решителността на Есперанса. Отвори шишенцето и извади последното розово хапче. То се изтъркаля на дланта й и тя въздъхна тежко. Трябваше да си купи ново лекарство, но беше много скъпо. Как щеше да плати за него след този ден? Постави хапчето на езика си и го преглътна с чаша вода. Утре щеше да се тревожи за това. Днес задачата й беше ясна.

Много внимателно сложи руж на бузите си и се пресегна за червилото си. Яркочервеният му цвят прибави плътност на тънките й устни. Хвърли последен, оценяващ поглед в огледалото. Понякога, когато гледаше отражението си, зърваше за миг момичето, което беше преди десетилетия, заровено дълбоко там, вътре в нея, почти незабележимо вече, зад бръчките и хлътналите бузи. Това младо момиче сияеше ярко в очите й тази сутрин, въодушевено от задачата, която му предстоеше.

Приседна на ръба на леглото, обу си гуменките, после се отпусна на колене на пода. Обикновено вземаше броеницата си, за сутрешната молитва, но днес пъхна ръката си под матрака чак до рамото и започна да опипва наред. Матракът беше тежък и Есперанса местеше ръката си с усилие. Най-накрая пръстите й напипаха малката кожена торбичка и я извадиха. Седна със скръстени крака на грубия дървен под, затаи дъх и после внимателно отвори протритата, ушита на ръка кесийка, която беше изминала с нея целия път от малкото й родно селце в Мексико до Милуоки преди толкова много години. Прокара пръсти по пеперудата, извезана в златистата кожа. Без повече колебания отвори торбичката и извади от там дебела пачка. Преброи доларите в скута си, като приглаждаше грижливо с длан всяка банкнота. Червените й устни се разтвориха в доволна усмивка.

Имаше достатъчно.

Облече черното си палто и завърза на главата си копринената червена кърпа, подарък от Лус. Преди да излезе, се увери, че машината за кафе е изключена, както и ютията, после се прекръсти, пред портрета, в рамка на светата Дева от Гуаделупе^[1], окачен в коридора. Духна и изгаси свещта в малкото олтарче, след това затвори вратата, зад себе си.

Северният вятър я удари силно в лицето и тя повдигна по-високо яката на палтото си. Есента идваше рано в Уисконсин, а от лятото вече почти нямаше и следа. Слезе по стъпалата до напукания циментов тротоар.

— Излизаш ли?

Есперанса се обърна в посоката, от която идваше дрезгавият глас на съседката й, Йоланда Родригес. Тя беше облечена подходящо, за студеното време — с дебел, черен пуловер — и носеше ръкавици, защото беше излязла да чисти листата, от малкия преден двор на къщата си. Стоеше, с леко килната настрани глава, черните й очи блестяха и така приличаше на гарван, кацнал на ограда.

— Да — провикна се Есперанса, като приближи, до високата до брадичката й ограда, разделяща предните им дворове.

При звука на гласа й, две малки черно-бели кученца, очевидно непородисти, изтичаха до телената мрежа, лаейки силно. Йоланда им изшътка да млъкнат, после се облегна на греблото.

— Това, което правиш, е правилно — кимна тя с глава, за да натърти на думите си. — Лус вече не е малко момиче. Трябва да знае.

— Скоро ще научи всичко.

— Трябваше да й разкриеш истината, много по-рано. Толкова пъти ти го казвах!

Есперанса се накани да отговори, но усети, как сърцето й се свива от неясно безпокойство.

— Все още ли смяташ, да направиш онова пътуване до Сан Антонио? — гласът на съседката й беше изпълнен със съмнение.

— Да.

Йоланда поклати глава.

— Повтарям ти, че трябва да вземеш самолет. По-бързо е. Няма да имаш проблеми. По-безопасно е.

— Не, така е по-добре. А и не забравяй, че съм го правила и преди. Всичко съм планирала. С кола, ще стигнем до Сан Антонио, само за три дни. Идеално е, не разбираш ли? С Лус, ще имаме достатъчно време, за да си поговорим, спокойно, без никой да ни притеснява.

Йоланда изсумтя.

— И тя няма да има възможност да избяга, както направи Марипоса.

Есперанса се намръщи и извърна отново лице, към хапещия вятър. Замисли се колко болка могат да причинят думите, когато в тях има истина.

— Може би. Вече трябва да вървя.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, много мило от твоя страна, но ще го направя сама.

Съседката й долови предупредителната нотка в гласа й и се протегна, за да потупа рамото на Есперанса, със съчувствие.

— Планът ти е добър. Ще се моля на Девата да успееш. Buena suerte!^[2] — каза тя и помаха с ръка, после се зае отново с разчистването, като мърмореше под носа си проклятия, по адрес на вятъра, навяващ нови окапали листа, в двора й.

Есперанса се забърза, към ъгъла, за да хване автобуса, който се задаваше по улицата. Намери си място и се загледа през прозореца, към познатата гледка на малките паянтови къщи и бунгала, кафеникави тухлени сгради и ресторанти, за бързо хранене. Има толкова много хора, помисли си тя. В колите, по тротоарите, на прозорците — всичките непознати, с ръце, пъхнати в джобовете, с намръщени, сериозни лица. Мисълта й, се отнесе отново, към малкото селце в планината, където беше израснала. Там имаше много зеленина и тя познаваше всички хора по име. Потръпна и се сви в палтото си. След толкова години в този град, все още не беше свикнала с тези студени северни ветрове. Никое палто не беше достатъчно, да сгрее и тялото, и душата й и тя копнееше, за по-топлия климат и простичкото спокойствие, на родния си дом.

Щом слезе от автобуса, усети чак в костите си студения порив на ветровете, идващи от езерото Мичиган. Беше й нужна около минута, за да се ориентира. Провери пак в листа, на който си беше написала упътването, и тръгна решително. След няколко пресечки, въздъхна с облекчение, при вида на голямата табела „Добри коли, втора употреба“.

Не беше точно автопарк. Просто стара бензиностанция, заобиколена от дълга тел, от която висяха цветни пластмасови флагчета, веещи се от вятъра. Под нея имаше малка колекция от подредени в редици коли, някои с нова боя, която не беше покрила напълно тук-там следите от ръжда. Отначало продавачът не я видя, че идва. Усети, в кой момент я забеляза, защото той инстинктивно оправи вратовръзката си.

— На правилното място ли сте, уважаема госпожо?

— Тук съм, където трябва да бъда — отвърна тя. — Ще ми покажете ли някоя кола, или сама да огледам?

Търговецът беше дребен мъж, с кръгли, искрящи очички и не добре скроен костюм. Усмихна се и я поведе, към един средно голям седан. След като погледна табелката с цената, Есперанса поклати глава.

— О, не, не мога да си позволя тази кола. Моля ви, нещо по… — Не искаше да казва „евтино“. Коя друга дума да избере на английски? — … достъпно.

— Добре, имам нещо подходящо — отвърна мъжът радушно, но усмивката му вече не беше толкова широка.

Поведе я, към страничната част на паркинга, където колите бяха, със значително по-ниски цени. Погледът й се спря на един форд „Таурус“.

— Това е хубава кола. Имате добър вкус.

— Не знам нищо за колите.

— Мога ли да попитам, защо си търсите сега кола?

Тя изгледа мъжа, сякаш се беше побъркал.

— Имам нужда от кола! — отвърна и се обърна, за да огледа отново.

— Госпожо, наистина ли искате да си купите кола, или просто сте дошли да направите едно кръгче?

Есперанса не разбираше, за какво говори човекът, така че не му каза нищо. Разходи се отново, до първите, тъжно изглеждащи коли, чувствайки, как сърцето й тупти учестено. Всяка изглеждаше, по-лошо от следващата. Когато стигна до втората редица, видя това, за което беше дошла. Стар оранжев фолксваген, много приличащ на онзи, който първият й съпруг, Луис, беше намерил изоставен край пътя. Часове наред го поправя, а после я научи, как да кара по прашните пътища на Мичоакан, докато тя протри напълно гумите на колата.

— Тази ли ви харесва? — попита я досадният мъж, приближавайки отново. — Не знам. Може би трябва да вземете кола, с автоматично управление на скоростите.

— Не — каза тя и почувства, че съдбата й се усмихва в този миг. — Ще взема тази.

 

 

Лус Авила погледна, през гигантските мътни прозорци на леярната към надвисващите сиви облаци в небето. Протегна се и свали ластика, от конската си опашка, после тръсна глава, за да освободи дългата си черна грива. Навлече кадифеното си рипсено яке и зае мястото си, на дългата опашка, редом до другите работници, с празни погледи, които чакаха да пъхнат картите си в системата за отчитане. Един по един, хората се нижеха към изхода, но на нея й се струваше, че изобщо не помръдват.

— Ще излизаш ли тази вечер? — попита младата жена зад нея.

Дана, бе само с година по-голяма от Лус, но вече беше омъжена и разведена. Късата й остра коса, беше боядисана, в крещящо червено и обичаше да експериментира, със зелени и сини сенки за очи.

— Мислехме да се отбием при „О’Мали“ — добави тя.

Лус поклати глава. Дана не би разбрала, че тя се опитваше да пести всеки долар, за да завърши колеж. Или че консервативната й мексиканска баба, не би одобрила момичета, да ходят сами по барове.

— Със Съли имаме планове. Но благодаря.

Дана сви рамене.

— Ще се видим утре, отново на тръстиката, тогава.

— Да — отвърна унило Лус.

В леярната плащаха сравнително добре, но тя се чувстваше в капан, между стените на фабриката и не виждаше надежда, за някакво по-различно бъдеще, пред себе си. Най-добрият момент от деня беше излизането от тази врата.

Момичето пристъпи навън, сред октомврийския вятър, ухаещ на остри фабрични миризми. Сбърчи нос, с отвращение и се запъти бързо към паркинга, където трябваше да я чака приятелят й.

Лицето на Съли грейна цялото под бейзболната шапка, когато я видя, че идва. Съливан Гибсън, беше обикновено момче, от Средния запад с немско-ирландско потекло, за което бяха доказателство, почти двуметровият му ръст, широките рамене, обичта към баскетбола и бирата и галантните маниери, по отношение на жените. Отвори широко вратата на пикапа, щом Лус се приближи, и тя се качи в топлата кабинка, точно когато навън рукна леденостуденият северен дъжд.

— Божичко, мразя този дъжд.

— Поне не е сняг още — каза той.

Въздухът в пикапа беше задушен и пълен с цигарен дим — все още не беше успяла да накара Съли да се откаже от гадния си навик. Тя се наведе през седалката, за да го целуне. Тъмносините му очи засияха от щастие, когато устните им се срещнаха, сякаш двигателят на пикапа му, се беше запалил от само себе си. Под грубата външност на Съли, туптеше искреното, щедро сърце на нежен мъж. Той работеше в автосервиз в Милуоки. Гаражът беше съвсем малък, но имаше добра репутация и поръчките непрестанно валяха. Съли се смяташе, за голям късметлия, че му бяха предложили работа там, но Лус знаеше, че с неговото старание, лоялност и честност всъщност сервизът беше извадил късмет. Съли вече си беше създал собствена клиентела. Изкарваше добре, имаше перспективи за повишение, за по-висока заплата и се надяваше, че някой ден мечтата му, щеше да стане реалност — да си има собствен сервиз. Беше мъж, готов да създаде семейство, да има жена и деца.

Излизаха от три години и Съли беше нейната скала. Както винаги, се почувства сигурна, когато той преметна ръка през раменете й и я притегли към себе си. После потеглиха и излязоха от паркинга.

Всеки ден след работа Съли караше Лус до дома й в южната част на Милуоки. Паркира пред скромната къщичка, почти бунгало, в която тя живееше, с баба си, една от многото абсолютно еднакви постройки, разположени на равно разстояние по тясната улица. Кварталът беше скромен, населен предимно, с испаноговорещи семейства. Квартал, чиито обитатели не можеха да си позволят подобрения по къщите, а градската управа не си правеше труда, да ремонтира улиците. Но на предните веранди имаше саксии, с ярки мушката, храстите в градините бяха добре поддържани, за оградите имаше закопчани велосипеди и из дворовете бяха разпилени футболни топки. Това беше квартал, в който семействата се познаваха и хората бяха приятели помежду си.

Съли остави двигателя да работи, наведе се и целуна страстно и продължително Лус, която направо остана без дъх. Тя се отдръпна и премигна замаяно.

— Това какво беше?

Устните му се извиха свенливо надолу, а в бузите му се образуваха дълбоки трапчинки.

— Щях да те попитам същото. Днес си прекалено тиха.

Усмивката на Лус изчезна и тя извърна поглед напред.

— Заради абуела — каза тя.

Обичаше да използва това гальовно испанско обръщение за баба си, английското беше толкова по-студено. Сети се отново как изглеждаше Есперанса, рано тази сутрин. Не беше в кухнята, тананикайки си над печката, както обикновено. Лус беше обиколила къщата и я откри, трепереща навън сред утринния студ, нощницата й се вееше от вятъра, над глезените й, а дългата й бяла коса се спускаше свободно на гърба й. Стоеше неподвижно, като каменна статуя в градина.

— Какво й има?

— Притеснявам се за нея — отвърна тя и чертите й се изопнаха от тревога. — Не беше на себе си тази сутрин. Изглеждаше толкова отнесена, лицето й беше бяло като тебешир и много уморено, сякаш не беше мигнала цяла нощ. Знам, че е разтревожена за нещо, но не искаше да ми каже за какво.

Съли незабавно смръщи тъмните си вежди.

— Може би трябва да отидем при нея.

Сърцето на Лус се размекна от нежност. Съли харесваше баба й и тя от своя страна също милееше за високия и сърдечен приятел на своята внучка. Двамата имаха силна връзка помежду си, която още повече караше Лус да го обича. Есперанса винаги молеше Съли да я закара до магазина или до търговския център или да вземе нещо вместо нея, защото тя нямаше кола. Съли беше истински джентълмен и никога не й отказваше. В замяна, тя го канеше редовно на вечеря, защото знаеше, че живее сам, и винаги му приготвяше торба с храна, или сладкиши за вкъщи.

— Не мисля, че е свързано, със здравето й — каза Лус. — Нещо се е случило вчера.

— Какво? — попита той и изключи двигателя на пикапа.

Мощният мотор избоботи шумно и разлюля леко цялата кабинка, докато заглъхваше, а Лус най-накрая успя да изкаже на глас тревогата, която беше таила цял ден в себе си.

— Когато вчера се прибрах у дома от работа, тя говореше по телефона. Но щом влязох, бързо прекрати разговора, сякаш не искаше да чувам с кого и за какво говореше. Когато я попитах кой е бил, ми каза, че е била моята леля, tia Мария, но не ме погледна и изражението й беше някак гузно, нали знаеш какво имам предвид? После отиде на верандата и започна да мете. Опитах се да разбера какво е станало, но баба ме избягваше, а накрая каза, че ще говорим за това по-късно.

— Звучи ми, като че ли двете са се скарали за нещо.

— Може би. Баба и леля често се карат. Но този път беше различно. Нещо голямо е, каквото и да е то. Никога не съм виждала абуела толкова… — опита се да намери правилната дума, да открие определение за мрачното изражение в очите на баба си.

— Притеснена?

— По-лошо. Разтърсена. — Отново видя пред себе си лицето на Есперанса, бледо и отнесено. Махна предпазния си колан. — По-добре да се прибирам и да проверя, как е.

Лус се размърда, за да излезе от пикапа, но Съли я хвана за лакътя и я придърпа обратно.

— Ъъъ, Лус — започна колебливо той, като се закашля леко, за да прочисти гърлото си. — Искам да ти кажа нещо.

Тя долови сериозността, в тона му и веднага се напрегна. Облегна се отново назад на седалката.

— Добре.

— Нали знаеш, как баба ти ме кара от време на време, да й пазарувам разни неща?

— Да.

— Ами, напоследък ме праща до аптеката да й вземам лекарството.

— Лекарството? Какво лекарство? — попита Лус рязко.

Не знаеше, Есперанса да е болна от нещо и се уплаши много. Баба й бе за нея, целият й свят. След като майка й беше умряла, тя я беше отгледала съвсем сама. Това беше единственият дом, който Лус някога беше имала.

— Не ми е казвала, че взема някакви лекарства. Съли, не знам какво ще правя, ако нещо й се случи. Само като си помисля за това и сърцето ми спира.

— Виждаш ли? Затова не искаше да разбираш. Помоли ме да не ти казвам, но ти беше толкова притеснена… Реших, че трябва да знаеш. — Погледна я гузно. — Мразя да нарушавам обещанията си.

Лус си пое дълбоко дъх и издиша, за да се успокои.

— Не, Съли, постъпи правилно. А пък аз…, аз няма да й казвам, че знам. — Погледна нервно към къщата. — По-добре да вървя и да видя, как е.

— Все още ли искаш да те взема тази вечер? Може би предпочиташ да си останеш у дома?

Тя разтърси глава.

— Сигурно вдигам прекалено много шум за нищо. Ще съм готова.

Наведе се към него за бърза целувка, после се измъкна от пикапа. Чу зад себе си, буботещия шум на запаления двигател, когато Съли потегли. Лек дъждец я преследваше, докато се изкачваше по стъпалата, до входната врата.

Малката кафява тухлена къщичка на баба й, отвън изглеждаше мрачна и свъсена, но отвътре грееше от живот. Яркият дух на Есперанса буквално пулсираше във всяка от цветните стаи. Метални и керамични образи на божества от Мексико висяха по стените, а в олтара в дневната имаше голяма, поставена в рамка картина на Девата от Гуадалупе.

Лус метна чантата си, на малката претрупана холна масичка. Чу звуци от детски смях и повдигайки нос, надуши безпогрешно миризмата на царевица. По лицето й неволно премина усмивка.

— Прибрах се! — провикна се тя.

— Aqui!^[3]

Последва гласа в кухнята, където я заляха богатите аромати на черно печено кафе, царевица и кимион. Дървената купа беше препълнена догоре със зелени лимони, портокали и авокадо, което Есперанса обожаваше. Тя често разказваше на Лус, за огромните дървета aguacate, в семейната им ферма в Мексико, отрупани с авокадо. Ароматна пара се надигаше от тенджерата на печката толкова мощно, че капакът тракаше. Есперанса беше заобиколена от две момичета и едно момче, всичките на около седем години. Тя вдигна глава и улови погледа на Лус, после с игрива усмивка плесна с ръце.

— Време е да се прибирате, mis ninos^[4]. Майките ви сигурно ви очакват вече за вечеря — каза, побутвайки децата към вратата. — Не, не, пеперудите си отидоха. Отлетяха за Мексико. Lo siento. Съжалявам. Но не се тревожете. Ще се върнат обратно през пролетта, нали? Шшш, yo prometo. Обещавам ви.

Лус се облегна на рамката на вратата, облекчена да види, че баба й отново е същата, като преди. Скръсти ръце на гърдите си и започна да се наслаждава на трескавата дейност, която се развиваше в кухнята. В квартала наричаха Есперанса La Dama Mariposa, Дамата пеперуда, защото отглеждаше пеперуди. И по-специално от вида монарх. Откакто Лус се помнеше, край баба й винаги бе пълно с деца, особено през лятото, когато пеперудите излизаха от пашкулите си или когато ги пускаше в градината.

Най-накрая вратата се затвори, Есперанса се обърна към Лус и плесна отново силно с ръце. Тъмните й очи искряха, от загадъчно вълнение.

— Трябва да ти покажа нещо! Имам изненада за теб!

Момичето отпусна ръце и отново се напрегна, от смътна тревога.

— Изненада? За мен?

— За нас! Ела! — Есперанса се засмя въодушевено, като дете.

Взе черния си дълъг шал от стола. Лус се ухили широко. През целия този дъждовен, мрачен ден се беше тревожила толкова много, но сега нейната абуела се смееше и говореше за изненади. Тя също се разсмя на глас и я последва, през вратата навън.

Дъждът вече ръмеше съвсем леко, по-скоро беше мъгла, която падаше нежно по лицето й. Хвана баба си под ръка, докато слизаха по шестте циментови стъпала, водещи до тротоара пред къщата. Есперанса заобиколи едно малко пространство с оцеляла по случайност сиво-зелена градска трева и спря пред стар фолксваген „Бръмбар“, паркиран на улицата. Пусна ръката на Лус и бръкна в джоба си. Лицето й грейна триумфиращо, когато извади някакъв ключ от там.

— Изненада!

Лус зяпна.

— Кола?!

— Хайде, ела да погледнеш! — извика Есперанса, постави ключа в ръката й и я побутна към бордюра. — Какво мислиш?

Лус все още зяпаше втренчено, малката оранжева кола и не успяваше да намери думи, за да каже нещо.

Баба й плесна с ръце.

— Изненадана си, нали?

— О, да, определено — измънка Лус.

— Знаех, че ще бъдеш. Нямах търпение да видя изражението на лицето ти.

Лус мина по влажната земя и приближи до колата. Под жълтеникавата светлина на уличната лампа се виждаше, че старият фолксваген бе имал труден живот. Протритата оранжева повърхност беше изпъстрена, като от шарка с многобройни малки вдлъбнатини и петънца от ръжда, а когато надзърна през прозореца, вътре всичко изглеждаше по-овехтяло и изтъркано, отколкото в новите коли. Поклати глава, като се питаше кое беше по-голямата изненада: това, че баба й наистина беше купила кола, или фактът, че беше успяла някак да открие най-грозната, най-жалката кола на планетата. И въпреки това в нея имаше една странна, ретро елегантност и шик и тя трябваше да признае, че това й харесваше.

— Купила си кола! — каза все още зашеметена, от ставащото.

Есперанса наведе леко встрани глава и я погледна изпитателно, защото долови съмнението, в гласа й.

— Ти искаше кола, нали?

— Да — съгласи се Лус, с плаха усмивка. От години спестяваше, за да си вземе кола, но като че ли, моментът все не беше подходящ, за да похарчи няколко хиляди долара. — Исках кола. Но… — Прехапа устни и се поколеба.

Не искаше да изглежда неблагодарна и все пак притеснението, за похарчените пари, загаси огъня на ентусиазма й, като леден дъжд. Лус беше много пестелива и знаеше съвсем точно с колко пари разполагаха — или по-скоро, не разполагаха — в кредитните си карти. Тъй като само тя работеше, отговорността, да плаща сметките, падаше върху нея. Как беше могла Есперанса, просто да излезе и да купи кола, зачуди се тя и усети, как тялото й потръпва.

— Е, какво мислиш?

— Бабо, откъде намери пари за колата?

Есперанса махна небрежно с ръка.

— Не струваше, много скъпо.

Лус погледна пак, към древния фолксваген, с вдлъбнатини по бронята и ивици от разрастваща се ръжда и сърцето й се сви при мисълта, че милата й баба, може да е била оскубана, от някой измамник.

— Колко плати?

Есперанса изсумтя и повдигна брадичка.

— Не е възпитано да питаш за цената на подарък. Това не е твоя грижа.

— Съжалявам. Но, абуела, това… — Лус си пое дълбоко дъх. — С кредитна карта ли плати?

Трябваше да попита. Кредитната компания току-що беше повишила лихвите си и тя вече се чудеше, колко време ще й трябва, за да възстанови сумите, които вече дължаха.

— Не. Имах свои пари.

Лус повдигна изненадано вежди.

— Така ли? Откъде?

Есперанса отклони поглед.

— Събирах си на едно тайно място…

Момичето си представи чорап, пълен с долари, и монети, скрити в кутия за кафе. Успя да се въздържи, да не се изсмее при мисълта за старомодните начини за спестяване на баба си.

— Колко имаше?

Есперанса посочи гордо, с ръка, към колата.

— Достатъчно за това!

Лус се опитваше да намери думи, които да не засегнат чувствата на баба й. Но трябваше да бъде практична и да мисли, за бъдещето им.

— Абуела, знаеш, че цепим всеки цент на две. Можехме да използваме парите, за да си платим дълговете. Лихвите са направо убийствени. И освен това Съли винаги казва, че да си купиш кола е същото като, да си вземеш кученце. Цената, която даваш в началото, е само първата и най-малката сума.

Есперанса придърпа на гърдите си, краищата на плетения си шал.

— Надявах се, че Съли може да я огледа, да я постегне малко.

Ето, това беше. Горкият Съли, помисли си Лус.

— Колата е развалина. Може да отнеме доста повече време, а той е много зает. — Да не говорим, че нямаше как да му платят за труда. — На колко километра е?

— Не знам.

— Не знаеш? И си я купила?

— Колата е добра. Сигурна съм.

Боже, помогни ми, каза си Лус наум.

Баба й изпъна гръб и усмивката изчезна от лицето й. Момичето забеляза как по обикновено ведрото й лице отново пробягва мрачна сянка. Есперанса събра малките си длани пред себе си като за молитва и когато проговори, гласът й беше дрезгав.

— Лус, нуждаем се от тази кола.

Внучката й усети как сутрешното притеснение я залива отново.

— Защо?

— Трябва да попътуваме малко.

— Да попътуваме? Къде?

— До Сан Антонио.

— Това има ли нещо общо, с телефонния разговор?

Очите на Есперанса се разшириха от изненада, че е повдигната темата, после въздъхна и кимна колебливо.

И Лус така си мислеше.

— Нещо спешно ли е?

— Не. Не е това.

— Тогава, защо бързаш толкова?

— Трябва да ми се довериш, querida. Просто трябва да отидем в Сан Антонио.

— О, абуела…

Баба й винаги беше искала, да я заведе до Сан Антонио, за да посетят другата й дъщеря и семейството й. За нещастие, парите все не стигаха и пътуването си оставаше неосъществено, като мечтите на Лус.

— И аз бих искала да отидем. Но точно сега нямаме достатъчно пари. — Беше истина, но в мига, в който го каза, видя как лицето на Есперанса помръква. — Но ако сме разумни и спестяваме, другата година ще успеем.

Жената стисна ръката на Лус. Тъмните й очи пламтяха, а гласът й трепереше.

— Не, не другата година. Тази! Сега!

Лус се наведе и прегърна баба си. Есперанса беше едва метър и петдесет, със слабички рамене и тесен ханш. Лус беше само десетина сантиметра по-висока, но въпреки това трябваше да се привежда над нея. Затвори очи и вдъхна аромата на косата й, познатите ухания на царевица и ванилия, на сигурност и уют.

— Добре, абуелита — каза тя успокояващо. — Ще намеря начин, обещавам. Не се тревожи. Ще започна втора работа. Да влезем вътре сега. Пак заваля и цялата трепериш. Ръцете ти са ледени.

Обви ръка около раменете й и я поведе внимателно обратно към къщата. Не знаеше как ще изпълни обещанието си, но щеше да мисли за това, по-късно. Сега просто трябваше да прибере баба си вътре, на топло.

— Студено ми е — каза Есперанса. — Трябва да си отида у дома.