Мери Алис Монро
Дъщерята на пеперудите (19)

Седемнайсет

Листата на млечката, които гъсениците на пеперудите монарх ядат, съдържат токсини, наречени cardenolides. Тази отрова се съхранява в долната част на корема на зрелите пеперуди и им служи като защита срещу евентуални нападатели. В света на насекомите ярките цветове на пеперудите монарх и на гъсениците им всъщност са предупреждение, че те са токсични.

Металната кофа изтрака силно, когато Марипоса я бутна по коридора. Тя чистеше подовете на четириетажната сграда всеки понеделник и четвъртък с гореща вода и разтворен в нея оцет. Острата миризма събуждаше в нея спомени за майка й, която търкаше дървените подове на техния дом всяка сутрин. Спря за миг и се облегна на дръжката на парцала със затворени очи, докато я заливаше поредната вълна на съжалението и разкаянието. Чувството беше толкова силно, че Марипоса усещаше как раменете й се огъват като листо, хванато от пламъците на огъня.

Пое си дълбоко въздух, издиша тежко и се насили да продължи да чисти. Не можеше да си позволи, да загуби тази работа. Да, беше обикновена чистачка, но изкарваше парите си честно, а като се имаше предвид миналото й, трябваше да бъде благодарна и за това. В задълженията й влизаше метене, бърсане на прах и чистене на общите помещения на малкото блокче. В замяна можеше да живее в приземното студио до градината, предвидено първоначално за пазача на сградата, и получаваше скромна заплата.

Входната врата се отвори. Чу се тракането на високи токчета и топуркането на кучешки нокти по пода. Марипоса извърна глава и каза:

— Добър ден, мисис Барет.

— Здравей, Мари — отвърна разсеяно жената.

Марипоса поздравяваше мисис Барет всеки ден, вече две години и все пак, тя никога не се беше обърнала към нея, с цялото й име. Отначало я поправяше, но мисис Барет продължаваше да я нарича Мари, както настояваше и да бъде наричана „мисис Барет“, въпреки че беше разведена. Марипоса се дразнеше, че жената използва погрешно име, когато се обръщаше към нея, но беше спряла да я поправя.

Мисис Барет беше на средна възраст, изпълнителен мениджър в една застрахователна компания. Вероятно беше преуспяла жена, защото винаги носеше хубави обувки и чанти. Днес беше облечена в яркожълта рокля, с черни кожени маркови обувки, които сигурно струваха повече, от надницата на Марипоса за цяла седмица. Подмина я, без да я погледне, и се запъти към пощенската си кутия. Скъпите й обувки и едрите кални лапи на нейното куче, порода корги, оставяха мръсни отпечатъци по мокрия под.

След като провери пощата си, мисис Барет забеляза, че Марипоса чака, с парцал в ръка, вперила поглед в пода. Жената сведе очи надолу и възкликна изненадано.

— О! Бутси, лошо момиче — обърна се тя към кучето си. — Виж как изцапа. — Погледна към Марипоса и се усмихна пресилено. — Колко е хубаво, че си още тук, с този парцал. Ще се махнем от пътя ти. Хайде, Бутси.

Тръгна към асансьора, без да каже нищо повече, оставяйки още кални следи.

Марипоса се чувстваше мъртва отвътре, имунизирана срещу обидните коментари и подигравките на хора, които не означаваха нищо за нея. Просто отново прокара парцала по пода с монотонно движение. Когато приключи, вдигна натежалата от мръсната вода кофа. Направи гримаса, докато я влачеше по коридора до малката стаичка с мивка и тоалетна, където прибираше нещата си за чистене. Изсипа водата в канала, пуфтейки от усилие. Постави ръка на кръста си и разтърка болезненото място. Беше само на четирийсет години, но имаше болки като стара жена. Все пак двайсет от тях бяха особено тежки. Наркотици, неправилно хранене, пушене — всичко това беше отнело силата на мускулите й, здравината и красотата на кожата и на косата й. Виждаше промените всеки път, когато се погледнеше в огледалото. Не че красотата вече я интересуваше. Някога беше свикнала с вниманието на мъжете и завистта на жените. Това време й се струваше толкова далечно. Бе направила много грешки и беше научила някои много трудни уроци. Не искаше да го преживява отново. Ден за ден, това бе нейната мантра. Трябваше някак да се овладее, да бъде силна, за да може да се изправи срещу дъщеря си. Сега искаше от живота само едно — прошката на Лус.

Изплакна кофата и внимателно прибра метлата, парцала и препаратите си за чистене. След като го направи, свали мръсната си престилка, освободи косата си от ластика и отиде право в градината. Малкото оградено пространство, опряно до вътрешния закрит двор на сградата, беше нейното убежище. Собственикът й беше разрешил да засади там растения на нейни разноски, стига да се грижеше за тях. Марипоса се сприятели с мексиканците, които поддържаха зелените площи и дворовете на къщите в квартала, и те й помогнаха, като доставиха почва и я обработиха достатъчно, за да може тя да сади в нея. В замяна тя споделяше знанията си за земеделието и им даваше разсад от растенията, които отглеждаше. Градината си струваше целия труд и душа, които влагаше в нея. Тя беше нейното спасение.

През последните три години, в които се изчистваше, имаше моменти, когато я обземаше толкова силно отчаяние, че смяташе, че няма да издържи още един ден, без да вземе дозата си. Моменти като този. Във всички тези критични мигове, когато ръцете й трепереха и червата й се обръщаха, тя отиваше в градината си. Заравяше пръстите си дълбоко в земята и стискаше буците пръст, вдишваше тежката миризма и се чувстваше отново свързана, с изначалния източник, който я правеше част от нещо по-голямо, по-древно и вечно.

Майка й често й беше казвала, че когато се отпусне на колене, докато работи в градината си, намира покой и сила. Есперанса беше дала име на тази сила — Бог. Марипоса беше изгубила вяра, в благия и добър Бог на майка си, но не можеше да отрече съществуването на някаква по-висша сила, затова създаде градината като свое светилище, като свой храм. Всяко цвете, което отглеждаше, всяко семе, което засаждаше, всяка пеперуда, която пускаше, да лети на воля, беше нейната молитва и тя я предлагаше на тази загадъчна сила, със същото чисто сърце, с което като дете палеше свещичка в църквата. Днес даровете й бяха в чест на майка й.

За Марипоса, пеперудите, които долитаха всяка година в градината й, бяха знак, че молитвите й са чути. Особено се радваше на пеперудите монарх, тези величествени посланици на богините, които й даваха поне някаква малка надежда, че макар майка й, да си беше отишла, скоро тя щеше да се събере отново с дъщеря си.

Чу скърцането от отварянето и затварянето на тежката желязна врата на градината. Беше време за следобедната почивка и хората от апартаментите в сградата, имаха навик да идват в патиото по това време, за да си поклюкарстват, често с бири или други питиета в ръка. Марипоса не можеше да понесе, в този миг, в който скръбта й беше все още съвсем прясна, безцелните разговори, затова бързо събра нещата си в торбата и се приготви да си тръгне.

— Марипоса?

Стресна се, от гласа на Сам. Вдигна глава и го видя да стои в края на градината. Беше облечен в обичайната си синя карирана риза, разкопчана свободно на врата и запасана в дънките му. Голямата сребърна катарама на кожения му колан представляваше някакъв индиански символ.

Тя се изправи бавно, дъхът й беше заседнал в гърлото. Сам беше останал при нея с часове, след като научи за смъртта на майка си. Беше я намерил в градината, върнал в апартамента й и останал с нея, чак до късно вечерта, докато най-накрая беше заспала. Смътно си спомняше, как й беше помогнал да измие калта от ръцете си и как седеше до леглото й, където тя хлипаше неутешимо. Не го беше виждала от два дни и въпреки отчаянието си, той й липсваше.

Сам се усмихна и вдигна ръка, за да докосне небрежно шапката си за поздрав. Погледът му обходи градината. Устните му се извиха доволно, оценявайки това, което виждаше, после насочи вниманието си, отново към нея.

— Градината ти е красива.

— Благодаря ти.

— Пропусна урока си по езда — каза той, провиквайки се високо.

— Не можах да дойда. Знаеш защо.

— Но Опал не знае. Липсваше й.

— И тя ми липсваше — отвърна тя с пресипнал глас и усети как поредната вълна на скръб се готви да се излее от очите й.

Започна да сваля бавно ръкавиците си, като се опитваше да се овладее и успокои. Дори когато си поемаше дъх, я болеше. Чувстваше се, като отворена рана, която не беше имала време да се изцери.

— Марипоса, ще дойдеш ли при мен или аз да дойда при теб, защото не желая да крещя през градината?

— Идвам.

Мина по пътеката между ехинацеите и астрите и застана до него, макар и на известно разстояние, в сянката на патиото. Беше доволна, че никой от обитателите на сградата не беше слязъл още, за да могат да си поговорят на спокойствие. Вдигна ръка да избърше капчиците пот от веждите си, осъзнавайки, че дънките и ризата й бяха влажни и изцапани с пръст от работата й в градината.

Сам обаче пристъпи напред и съкрати разстоянието помежду им.

— Как си?

Марипоса усети искрената загриженост в тази така обикновена фраза. Вдигна глава и потърси утеха в тъмните му очи.

— Страхувам се.

— От какво?

— Че няма да понеса това. Прекалено е тежко.

— Смъртта на любим човек е едно от най-мъчителните неща за всички нас — започна Сам със спокоен и внимателен глас. — Но все някога трябва да я приемем.

— Не знам, дали ще успея. В момента ме крепи само една мисъл.

— Каква?

Марипоса въздъхна тежко и потръпна от вълнение.

— Мисълта за Лус.

Дори само произнасянето на името й, беше като нежна ласка за изтерзаната й душа.

— Знам, че тя идва, че пътува насам с колата си. И само това ме задържа да не избягам надалече.

— И да не се надрусаш.

Марипоса скръсти ръце на гърдите си, преви се от тежестта на думите на Сам, но кимна почти незабележимо с глава.

— Аз съм тук — каза той и постави ръка на стегнатото й рамо. — Опал е тук. Скоро и дъщеря ти ще бъде тук.

— Искам майка си — изплака тя и закри лицето си с ръце.

Сам въздъхна.

— Знам.

Марипоса изтри сълзите си с резки, гневни движения.

— Лус мисли, че съм мъртва — каза тя. — Може би така е по-добре. Тя не ме познава. Не ме обича. По-правилно ще бъде да си остана мъртва за нея.

— Това ли искаш?

Жената затвори очи и кимна.

— Но ти не си мъртва. Това е било лъжа. Не знам, защо майка ти, й е казала така. Сигурно е имала своите си причини, но това не означава, че е правилно. Дължиш на себе си и на Лус истината. Как ще я приеме тя, не зависи от теб. Можеш да контролираш само себе си. Но ако искаш да продължиш напред, трябва да приемеш и да живееш с истината.

— И каква е тази истина?

— Ти си Марипоса Авила, възстановяваща се бивша наркоманка.

Тя му обърна гръб и се втренчи в малката чешмичка, от която бавно се стичаха капки вода.

— Помисли за малко за Опал — каза Сам решително. — Не можеш просто да се обадиш и да кажеш, че няма да идваш. Не става така. Не защото имаме нужда от помощта ти. Можем и сами, да се грижим за животните си. А защото трябва да си постоянна и отговорна с Опал. Тя зависи от теб — да я храниш, да я търкаш и разресваш, да я разхождаш. Ти стана важна част от нейния живот. И тя от твоя. Притеснява ме, че отново се връщаш към старите си навици. Изолираш се. Въртиш се по спирала и може да изпаднеш някъде по нейните извивки. След като тръгнеш по този път, умът ти ще започне да търси причини да се самосъжалява и самообвинява. Ще си спомниш всичките си провали, а това ще доведе до повече депресия и отчаяние, и в крайна сметка до това, което винаги е било целта ти — алкохол и наркотици.

Марипоса се взираше, още по-упорито във всяка капка, която падаше от крана невероятно бавно. Беше като вцепенена, от абсолютно точния му анализ.

Гласът на Сам омекна и той се пресегна нежно, за да повдигне с ръка брадичката й.

— Хайде, Смело лице — нарече я с прякора, който й беше измислил. — Ти си силна. Ще се справиш и с това.

Подкрепата му запълни черната дупка, зейнала в сърцето й. Тя знаеше, че импулсивното й поведение беше основна причина за нейното пристрастяване. Познаваше много добре правилата на тази стара игра. Някога майка й сравняваше повърхността й с полета на пеперуда. Тогава това й харесваше. Когато искаха да намерят извинение за лекомислените й грешки, ги наричаха „спонтанност“. С времето обаче този начин на живот се беше превърнал в истинско бавно самоубийство.

— Как да се променя?

Сам бръкна в джоба си, извади някакви кърпички и й ги подаде.

— Мисля, че точно сега се справяш чудесно.

Марипоса взе кърпичките и изтри очите си.

— Да. Направо страхотно.

— Виж се добре. Вършиш работата си. Занимаваш се с градината си. Всеки ден пред теб има нови задачи и ти се справяш с тях. Имаш живот и той не е само въображаем, в съзнанието ти. Всичко това е хубаво и е истинско. — Взе кърпичка и избърса една сълза от бузата й. — Представи си, че си стъпила с единия си крак на ръба на пропастта. Но само с единия.

Марипоса го погледна, чувствайки, как вярата й се възвръща.

— Днес ще бъде трудно — каза й той. — Утре ще бъде трудно. И денят след това. И следващият. Знаеш как е. Знаеш, че няма начин да е лесно. Но ти измина дълъг път.

Тя кимна.

— Както и дъщеря ти — добави Сам.