Пиер Рей
Палм Бийч (9)

9.

От един малък кабинет на партера, в задната част на сградата, Марк Гоелан управляваше цялото царство, наречено „Мажестик“. Двата му прозореца бяха скрити от храсти, които цъфтяха и през зимата. Те гледаха към улица „Сент Оноре“ — спокойна провинциална уличка, където беше и служебният вход на двеста и петдесетте му служители. Задната част на крещяща фасада.

Отпуските продължаваха през цялата година. От средата на октомври до края на ноември всичко се привеждаше в ред — бояджии и тапицери нахлуваха в апартаментите, икономите купуваха ново спално бельо, камериерките отстъпваха място на водопроводчици, електротехници, дърводелци, а градинарите подготвяха моравата и екзотичните дървета около басейна. В разгара на сезона се случваше работният ден на Гоелан да продължи осемнадесет часа. Беше дребен мъж, с физиономия на добродушен пират. Черните му очи и русите му коси се харесваха на жените.

Заклет ерген, той имаше за правило никога да не смесва работата с чувствата. Клиентките, които го ухажваха, оставаха с празни ръце. Но той се измъкваше с толкова чар и елегантност, че никоя от тях не можеше да му се сърди, че я пренебрегва. В Кан през лятото сърдечните болки бяха леки и кратки като морска пяна.

„Мажестик“ привличаше като огромен магнит пари и красота. През един сезон можеше да се случи всичко. Живееше се интензивно и кратко. Единствено значение имаше удоволствието на една главозамайваща смес от индустриалци, принцове, мошеници, светски дами, буржоазни семейства, милионери, международно известни личности и луди, чието място в обществото продължаваше понякога само едно лято. От пръв поглед Гоелан преценяваше всеки — атлетите, утешаващи възрастни дами, красавиците, търсещи зрели мъже, отнасяше се любезно и фамилиарно с кралете в изгнание, с шампионите по морски ски, държавните глави и известните политици.

Докато на екрана на вътрешния телевизор се виждаше цялото фоайе на хотела, той изгледа Албер Газоли, главния касиер.

— Колко ни дължи Голдман?

— Той пристигна на осми юли. Вече три пъти му изпращам седмичната сметка.

— Реагира ли?

— Още не.

— Колко?

— Около сто хиляди.

— А в ресторанта?

— И там е сериозно. Цяла поредица от обеди и вечери около басейна. От двадесет до тридесет куверта всеки път.

— Той подписа ли?

— Не.

— Албер, по дяволите!

— Познавате го, много е трудно…

— В бара?

— Значително.

— Плати ли?

— Не.

— Ако иска кредит от касата, край! Нищо няма да му даваш!

Албер го изгледа тъжно.

— Трябваше да ми го кажете вчера. Сутринта той изтегли четиридесет хиляди франка.

— Покажете ми чека му.

— Не ни даде чек. Помоли да го прибавим към сметката му.

— Вие сте луд! Той все още ми дължи сто хиляди франка от миналата година!

Албер Газоли сякаш стана по-дребен.

— А също и цветята…

— Какви цветя? — излая Гоелан.

— Петдесет букета от червени рози за съпругите на гостите му.

— Не ми казвайте, че вие сте платили сметката!

— Двадесет и пет хиляди — заекна Газоли.

— Измамил ви е!

— Изглежда, че ще снима страхотен филм с Брандо, Нюман, Пек, Редфорд, Де Ниро, Фей Дънауей…

— По сценарий на Виктор Юго и с Леонид Брежнев и Джими Картър в собствените им роли! Каза ли ви нещо за онази голяма щуротия?

— Наградата „Лидер“ ли?

— Да. Кой ще плаща?

— По принцип Голдман.

Марк Гоелан удари с юмрук по масата.

— Измамени сме, Албер! Той ще ни разори!

 

 

Младият мъж в светъл костюм прекоси чакалнята на летището в Ница. Той беше блед, с опънати черти, държеше в ръка чантичка от кафява кожа, идваше от Ню Йорк и за първи път в живота си стъпваше във Франция. Сърцето му се сви при вида на двамата полицаи, които оглеждаха потока от пристигащи пътници. Заети с някаква история, от която и двамата избухнаха в смях, те не му обърнаха никакво внимание.

Всички изглеждаха в добро настроение и доволни от живота. Въздухът миришеше на ваканция, море и слънце. Младият мъж потръпна от допира на ръка, която го докосна. В безупречна униформа, една стюардеса с огромен букет в ръце му подаваше чайна роза. В букета проблясваха жълтите цветчета на мимозите.

Алън Поуп взе розата, усмихна се срамежливо на красивото момиче и прочете „Добре дошли“ върху хартията, в която бе увито цветето. Това бе добра поличба. Каквото и да му се случеше след това, щеше да му остане споменът за тази роза и тази усмивка. Той тръгна, въздишайки, към телефонните кабини, за да предупреди шофьора си, че е пристигнал.

 

 

Със загадъчна усмивка на устните дукеса Арманда дьо Саран гледаше замечтано в огледалото подутото си око. Водопроводчикът беше безмилостен. Той бе набит, с ниско чело, дебели ръце и огромен врат, а тялото му излъчваше животинска миризма. Арманда реши, че той няма повече от двадесет и пет години. Тя обожаваше тези изненади, присъствието на непознати, от които цялото й тяло потръпваше от удоволствие. Бе съобщила, че в банята на апартамента й — 19 — тече пода. Гоелан бе принуден да изпрати някого. След като човекът бе влязъл в апартамента й, тя реши, че ще бъде той, и то веднага. Той не остана дълго заблуден от високомерното и ледено държане на една от десетте най-елегантни аристократки в света. За да го провокира, докато той се бореше настървено с умивалника, тя му бе подхвърляла заповеди с най-високомерния си и презрителен тон, с който не разговаряше дори с прислужниците си. Беше го докоснала уж случайно няколко пъти, гола под халата си, като вече бе опиянена от миризмата му на див бик. Той стоеше на колене, а чантата с инструментите бе разтворена край него. Виждаха се клещи, отвертки, шипки и разни други инструменти от лъскава стомана.

— Побързайте, приятелю, побързайте!

Той й хвърли поглед, пълен с презрение.

— Ако не сте доволна…

— Моля? Ще се оплача! Знаете ли коя съм аз?

С очи, приковани върху бедрата й, той отговори със стиснати зъби:

— Една дебела мръсница.

Тя го удари през лицето. С един скок той стана, удари я няколко пъти, потърси лакомо устата й и започна да я опипва с дебелите си пръсти.

— По-силно! Удряй! Удряй!

Той я изправи, залепи я за стената и проникна отведнъж в нея като ненаситно животно. Синините по гърба й не се виждаха, но подутото око… Тя погледна носталгично големите клещи, които бе отмъкнала от чантата му с инструменти — дукесата бе и клептоманка — и сложи компрес на нараненото място. Какъв мъж! Тя харесваше само най-долната измет от представителите на човешката раса. Колкото по-брутални и обидни бяха, толкова по-голямо бе удоволствието й. С рафинираните естети от своята каста тя не можеше да постигне това удоволствие.

Вратата на салона се отвори и дук Дьо Саран влезе. Той моментално разбра какво се е случило.

— Манди! — Приближи се развълнувано до нея. — Кой беше?

Тя повдигна рамене, въздишайки от удоволствие.

— Един тип.

— Разкажи ми. Той удари ли те? Причини ли ти болка? Кажи ми, Манди, моля те…

— Трябва да се облека. После.

— Не ми пука за коктейла! — Гласът му стана като глас на малко момченце, молещо за нещо: — Моля те, Манди, направи ми удоволствие…

Тя го погледна внимателно. Той наближаваше шестдесетте, бе нисък на ръст, но от рядък аристократичен род. От десет години знаеше всичко. Тя му разказваше всичко с най-големи подробности, докато този наследник на една от най-старите фамилии във Франция достигне до върховното удоволствие.

— Не — каза тя. — Не. Трябва да слизам. Довечера…

Тя извади една роза от букета, който Голдман й бе изпратил, и погали с нея подутото си око.

 

 

Норбер и двамата носачи натовариха куфарите в багажника на ролса. Колата бе паркирана на най-забраненото за това място. Двамата униформени полицаи се направиха, че не я забелязват. Тъй като не знаеше дали да се качи в колата, или да изчака Норбер да приключи, Алън стоеше насред чакалнята със сако, преметнато на ръката, и пушеше цигара. Още веднъж го обзе чувството за нереалност, сякаш отсъстваше от тези събития, чийто център беше.

— Сър…

— Да.

— Да открия ли колата?

Алън усети върху себе си погледите на минувачите и на двамата полицаи, привлечени от снежнобелия цвят на колата. Всички сякаш чакаха да видят какво ще реши.

— Да — каза той, като не искаше да разочарова никого.

Норбер седна зад волана, натисна един бутон. Гюрукът се повдигна с леко мъркане и се сгъна назад. Шофьорът свали шапката си и отвори вратата на Алън. Групата свидетели се бе удвоила.

— Сър… — каза Норбер.

„Кой, аз ли?“, без малко да отговори Алън. Непохватно, той подаде банкнота от сто франка на носачите и се качи в колата, притеснен от погледите, приковани в него.

Полицаите машинално козируваха.

Норбер даде газ. Ролсът потегли абсолютно безшумно. Алън се облегна назад. Едва се осмеляваше да си поеме дъх.

 

 

Луи Голдман дължеше толкова много пари на толкова много хора, че бе станал недосегаем. Самият размер на дълговете го пазеше от кредиторите му. Не го арестуваха, защото никой от тях не искаше да поеме риска да пресуши извора, откъдето може би един ден щеше да потече огромна сума. Защото се случваше Луи Голдман с гигантски блъфове и финансови комбинации, от които на другите им се завиваше свят, да спечели баснословни суми. От седемте му филма шест бяха пълен провал, който разори спонсорите и хвърли кинозвездите в безработица и забрава. Но седмият постигна огромен успех и позволи да се увеличат сто пъти инвестираните суми. Голдман благоволи тогава да върне най-належащите и крупни дългове не без да покаже на кредиторите си какво мисли за тяхното настояване. Параноик по собствено желание, той се мислеше за гений, презираше всички, независимо от положението им, не понасяше да му се противоречи и беше напълно уверен, че всичко му е позволено. Преценяваше, че тези, които имаха привилегията да бъдат допуснати в негово присъствие, трябва да се смятат поласкани, ако могат да платят сметките му, с които обсипваше целия си път от Париж до Мюнхен, от Рим до Токио, от Хелзинки до Лондон, от Огнена земя до Карибските острови. Всичко, което притежаваше, бе на името на Джули, жена му. Кредитите, които успяваше да измъкне от банките за своите така наречени суперпродукции, се разпиляваха веднага в различни сдружения, филиали, борсови акции и дружества, основани в страни, където подкупът беше крал.

По документи Луи Голдман не притежаваше дори собствената си четка за зъби. Никога не носеше пари у себе си, редовно забравяше чековата си книжка, понякога, ако имаше настроение, подписваше сметките, които се осмеляваха да му представят. Бе толкова известен, че никой не се осмеляваше да протестира. Имаше огромен корем, с който се гордееше (някога бе много слаб), огромна кукленска глава с дебели устни, които бяха минали от шишето с мляко директно към пурата със собствен печат, символ на неговия успех. Обичайното му изражение бе презрението. Пристигнал в „Мажестик“ преди петнадесет дни, веднага бе окупирал най-представителния апартамент. Стъклените врати на салона му гледаха към градина с пълзящи храсти и диви цветя, между които проблясваше морето. Четирите стаи на апартамента бяха отрупани с червени рози, които Джули много харесваше.

Той махна пурата от устните си, които никога не оставаха самотни, само за да отпие глътка „Дом Периньон“.

Шампанското бе топло. Той го изплю в кофата, изпразни и чашата си, захапа пак пурата си и си сипа ново питие.

След четвърт час гостите щяха да се появят — едва стотина души измежду елита на Лазурния бряг. От три години той живееше на кредит от репутацията си. Последният му международен успех — „Парано блус“, му бе позволил да атакува електронния пазар. Не че имаше там някакъв интерес, а за да си отмъсти на Джон-Джон Нютън, собственик на една от най-големите частни фирми за екипировка на ракети и спътници.

На Бахамските острови, след като го победи на голф, Джон-Джон Нютън си бе позволил да го осмее публично, коментирайки загубата му. Луи Голдман се закле да си отмъсти. Той инвестира в конкурентната компания „Ван Велде“ двадесет и един милиона долара. Загуби ги за по-малко от година. След тази катастрофа той се ослушваше за нов удар, който би му позволил да стъпи отново на крака. Намери печелещата комбинация, като обърна всички принципи в киното. Вместо да тръгне от книга или сценарий, според който да разпредели ролите, той бе решил да ангажира тридесетте най-известни филмови звезди, за да формира основата, върху която щеше да създаде най-грандиозния филм на всички времена.

С подобна трупа нямаше нужда от сценарий. Но въпреки това десет шампиони на бестселъра бяха ангажирани да сътворят една фантастична епопея — „Нощта, в която слънцето умря“, чиято главна идея бе измислил сам Голдман. Естествено, нещастниците щяха да получат хонорара си едва след излизането на филма по екраните. Беше обещал на всеки от тях такъв процент от общите приходи, че в случай на плащане щеше да се наложи да се раздели със сто и шестдесет на сто от всичките си доходи. Първите опити се оказаха отчайващи. Но вестниците бяха писали с такива суперлативи за проекта и бяха дали такива подробности, че и най-скептичните професионалисти смятаха филма за почти завършен. Оставаше да се направи най-трудното — да се намерят петдесет милиона долара, които щяха да потвърдят рекламния девиз: „Най-скъпият филм в света“. Засега банките, които обикновено го финансираха, се въздържаха, а кредиторите му бяха готови да отпуснат исканата сума, но при условие че Голдман наистина роди своя шедьовър. Следователно трябваше да намери друг финансов източник. С тази цел се бе съгласил да се подложи на маскарада, чийто лауреат той щеше да стане същия ден — наградата „Лидер“.

Тя се връчваше всеки триместър от Чезаре ди Соньо, стар италиански жиголо, и се присъждаше на най-динамичната личност или фирма на годината. Никой не се заблуждаваше за реалната й стойност, но тя оказваше невъобразимо въздействие върху суетните глупаци. А „Мажестик“ бе пълен с такива. Списъкът на клиентите в хотела беше като енциклопедия за висша икономика, тежка индустрия, банкерство и аристократизъм. Луи Голдман трябваше да ги накара да отпуснат необходимата сума. Той познаваше въздействието на киното върху богаташите, отегчени от управлението на огромните си финанси. Всички му бяха подръка. С посредничеството на Чезаре ди Соньо, който бе поел междинните разходи, той бе разпратил поканите, напечатани със златни букви.

— Лу?

Джули бе застанала пред вратата на банята, облечена в ярък халат, в ръка държеше светла рокля.

— Харесва ли ти?

— Разкошна — изръмжа Луи, без дори да я погледне.

— Още ли не си готов?

— Трябва само да си облека ризата.

— Облечи я, скъпи. След десет минути трябва да сме долу.

Луи Голдман поклати глава с отвращение, стана от фотьойла, запали угасналата си пура, загаси я в пепелника и отиде в спалнята.

Хвърли един поглед върху списъка с невинни хора, от които се надяваше да направи свои съдружници. Начело на списъка с годишен оборот осемстотин милиона долара бе Хамилтън Прайс-Линч, по-известен с прякора „Хам Бъргър“ след брака си с вдовицата — и единствена наследница — на банковия магнат Франк Бъргър III, внук на основателя на „Бъргър Тръст Лимитид“.

На второ място само с петстотин милиона годишно идваше гигантът на фармацевтичната индустрия Арнолд Хакет.

 

 

Колата заобиколи паркинга, направи завой и излезе на магистралата по посока на Кан, като се вля в неспирния автомобилен поток. Беше малко след шест следобед, слънцето грееше, а въздухът миришеше на мимози, бензин, море и плажно масло. Алън погледна наляво, към плажа, който започваше направо от пътя. Той забеляза, че всички го заглеждат с любопитство. Сложи слънчевите си очила.

— По магистралата ли да минем или по крайбрежния път?

— По крайбрежния.

— Разбира се, сър.

Той забеляза, че още с пристигането му Норбер се обръщаше към него на перфектен английски, без никакъв акцент.

— Говорите много добре английски. Англичанин ли сте?

Норбер се засмя.

— Съвсем не, сър. Аз съм французин от италиански произход. Името ми е Тесторе.

— И италиански ли говорите?

— Да, сър. Но за това нямам никаква заслуга.

— Какъв друг език още знаете?

— Ами… малко руски и сега започнах да уча китайски… Въпреки че тук нямам много възможност да практикувам този език. — Той замълча за миг и добави: — Поне за момента.

Алън се запита какво иска да каже с тези думи. Той обърна глава на другата страна и забеляза две прелестни момичета, които се разхождаха по плажа с открити гърди. Без никакво притеснение. Видя, че Норбер го гледа в огледалото, и се почувства виновен.

— Какво значи „поне за момента“?

— Рано или късно китайците ще се появят тук.

— Какво ще правят във Франция?

— Същото като нас — ще се радват на живота. Според мен това е едно от най-красивите кътчета на света. Естествено, не трябва да се идва тук през лятото. Има твърде много пришълци.

 

 

Надя Фишлер живееше от играта, за играта и щеше да умре заради играта. Това тя го разбра още първия път, когато пръстите й докоснаха картите, които крупието на масата за бакара в Монте Карло й подаде. Тя бе тогава едва на деветнадесет години. Майка й бе станала прислужница, за да може да я отгледа. Тя не познаваше баща си. На тринадесет години бе имала първия си любовник — помощника на месаря, който накрая напъха в чантата й шунка и кренвирши, увити в хартия. Вкъщи каза, че е свършила някаква работа на месаря и това е възнаграждението й. Колбасите й се усладиха, но от първия си сексуален опит запази само бегъл и неприятен спомен. Оттогава се бе реванширала. На четиридесет години изключителните й виолетови очи имаха все същото въздействие. Тя познаваше силата си, използваше я цинично и безмилостно върху тези, които разоряваше с ужасна бързина, за да задоволява патологичното си желание за игра. Не се интересуваше от парите като стойност, не забелязваше дали печели, или губи. Единственото, което я интересуваше, бе да може да седи в казиното и да играе.

Продуцентите бяха забелязали красотата й и няколко години тя се бе влачила от студио в студио, за да играе роли, написани специално за нея. Огромните хонорари, които получаваше, се изпаряваха моментално на зеленото сукно. Тя бе по-известна с безумните си игри, отколкото с беглата си поява в редиците на кинозвездите. Богати и известни мъже се опитваха да привлекат вниманието й, задържаха се седмица, ден, три часа — в зависимост от възможностите си. Всички се отказваха. На темпото, с което Надя губеше, никой не можеше да издържи дълго. Преди години бе имала кратка връзка с Лу Голдман. Оттогава бяха останали приятели. Тя му бе обещала да се появи на коктейла му, преди да поеме пътя към „завода“^[1]. Лу често й бе помагал. Това се практикуваше между играчи — тези, които имаха късмет, помагаха на губещите. Самият Голдман не се бе колебал да иска помощ от нея…

Тя облече черната си рокля, която бе станала легендарна, среса пепеляворусите си коси и извика Алис, таитянката, която й беше камериерка.

— Готова ли си?

— Да, мадам.

— Покажи се.

— Срамувам се…

— Покажи се!

Алис се появи с лице, скрито в дланите й. Надя се изхили. Алис побягна.

— Стой тук! Нека да те водя!

— Няма да мога…

— Разкошна си! — възкликна Надя. — Ще бъдеш гвоздеят на празника!

Тя отново избухна в смях.

 

 

— Много съм жаден, Норбер. Можете ли да спрете в някое бистро?

— С удоволствие, сър. Но все пак искам да ви напомня, че от дясната ви страна е разположен барът. Ще намерите всички марки уиски, както и голямо разнообразие от минерална вода. Мисля дори, че има и кока-кола.

— Благодаря. Бих предпочел да спрем някъде.

Колата навлезе в Кро дьо Кан. Норбер паркира хладнокръвно колата на най-забраненото място, слезе, отвори вратата на Алън и му показа кафене с ярки чадъри.

— Тук харесва ли ви, сър?

— Отлично. Ще дойдете ли с мен?

— С удоволствие, сър.

От кафенето ги бяха забелязали. Момичета на около седемнадесет години, седнали в шезлонги, гледаха лакомо към Алън.

— Ей, Норбер, не можете ли да си свалите шапката?

Шофьорът изпълни молбата му с усмивка. Седнаха на масата.

— Какво ще пиете, Норбер?

— С ваше позволение, една мастика.

— Тогава и аз ще пия същото. Добро ли е?

Алън изведнъж се почувства смешен. Бялата риза, черната връзка и светлият му костюм странно се открояваха сред небрежното облекло на повечето клиенти в кафенето. Млади и стари, всички бяха почти голи, по къси панталони и еспадрили. Строгата черна униформа на Норбер изглеждаше погребално в този слънчев пейзаж. От разказа на Самуел той си представяше Лазурния бряг като неестествено място, където никакво отклонение от общоприетите норми за облекло не бе позволено.

Място, където Самуел не бе стъпвал през живота си.

 

 

Виктория Хакет не можеше да откъсне очи от огромния букет рози.

— Арнолд?

— Да, Виктория?

— Ти познаваш ли го този мистър Голдман?

— Само по име. Продуцент е.

— Тези рози са още по-красиви, отколкото онези в Маями. Много любезно от негова страна.

— Да. Как е гърбът ти?

— По-добре. Стига да не нося деколтирана рокля…

Те бяха пристигнали предишния ден. Достатъчно бе Виктория да отиде от хотела до плажа и обратно, за да придобият раменете й кървавочервен цвят. Всяка година се случваше едно и също. Виктория можеше да се радва на слънцето само скрита под чадър.

— Искаш ли да те намажа с крем?

— Не, добре съм. Може би е време да тръгваме?

— Готов съм.

— Какви разкошни рози!

— Да, да… разкошни…

 

 

— Говорите ли френски, сър?

— Малко.

— Няма да имате възможност да го практикувате. Тук всеки говори повече или по-малко английски.

— Познавате ли хотел „Мажестик“, Норбер?

— Много добре.

— Как изглежда?

— Съвсем подходящ.

— Но освен това? Забавно ли е там?

— Много е забавно, сър.

Алън се размърда на стола си, притеснен от факта, че на всяко изречение го наричаха „сър“.

— Норбер?

— Сър?

— Не е задължително непрекъснато да ми казвате „сър“.

Той се усмихна на шофьора, намигна му и го загледа внимателно. Норбер изглеждаше около петдесетгодишен. Висок, широкоплещест, носеше очила със стоманени рамки. В ъгълчетата на очите му ситните бръчици показваха, че обича да се смее. Кестеняв мустак украсяваше добродушното му лице. Той погледна строго към Алън.

— Това влиза в изискванията на агенцията, в която работя. Повечето клиенти държат на това.

— Но не и аз. Отдавна ли работите като шофьор?

— От десетина години.

— А преди това?

— В образованието. Двете работи нямат нищо общо.

— В кой бранш?

— Философия. Бях професор в университета по философия.