Пиер Рей
Палм Бийч (30)

30.

На шести август, два дни след приключването на ППИ, Алън спря колата си на 42-а улица. Ню Йорк бе обгърнат от смазваща жега. Той мина през главния вход, прекоси фоайето и се качи в асансьора, който спря на тридесетия етаж. Часът беше десет сутринта. След един час той трябваше да се представи пред управителния съвет на „Хакет Кемикъл Инвестмънт“, за да бъде избран за президент. С 60 процента от акциите, които му принадлежаха, това бе просто една формалност. В коридора долови познатите миризми и шумове, които бяха маркирали края на предишния му живот. Срещна няколко от старите си колеги, които го поздравиха по странен начин, почти страхливо. Той се учуди. Все пак сигурно всички бяха разбрали, че е поел контрола на фирмата. Отвори вратата на кабинет 8021. Цели четири години бе прекарал в него, мечтаейки. Банистър свали бързо краката си от масата.

— Какво ти става? — попита Алън.

— Изучавах досието за флуора… — каза виновно Самуел.

Алън го изгледа учуден. Отиде до бюрото, на което бе работил, преди да го уволнят, и погали металната повърхност с края на пръстите си. След това отиде до прозореца и залепи нос на стъклото, както Банистър го бе виждал да прави стотици пъти. Бе се върнал от Кан преди два дни, след като бе натоварил една детективска агенция да търси Тери. Никакъв резултат до момента. Те продължаваха да търсят… Алън бе наел един апартамент в „Пиер“, но без да усеща първото опиянение, което бе изпитал на 24 юли, когато бе прекарал нощта с Ан, служителката от „Американ Експрес“. След „Мажестик“, Палм Бийч и Кан нищо друго не би могло да го впечатли. Дори не се радваше на победата си, защото нямаше с кого да я сподели. Освен със Самуел… Той го погледна през рамо. Сами бе извадил купчина досиета, които разглеждаше усърдно, без да вдига глава.

— Сами…

Банистър вдигна глава.

— Да?

— Проблеми ли имаш?

— Извини ме, имам работа…

— Ти подиграваш ли ми се?

— Не, не… — заекна Самуел — уверявам ви!

Алън го погледна учудено.

— Сега на „вие“ ли ще ми говориш?

— Не го направих нарочно… — каза Банистър, като отново се задълбочи в досиетата си.

Алън скочи към него, блъсна с ръка досиетата, хвана го за ревера на сакото и го изправи.

— Ако не ми кажеш веднага защо се цупиш, ще ти разбия зъбите!

— Няма нищо, наистина… Просто малко съм закъснял с работата…

— Стига с тия глупости! — избухна Алън. — Едва ме поглеждаш, почти не разговаряш с мен, сърдиш се! Ако нещо ти тежи, кажи го! В крайна сметка сега аз съм шефът!

Банистър се отдръпна леко, поклати глава и изтърси:

— Точно там е причината…

— Коя причина? — извика Алън.

Банистър погледна встрани.

— Това ме впечатлява.

— Глупчо… — каза Алън с въздишка на облекчение. — А аз вече си мислех най-лошото!

— По дяволите! Ти не си даваш сметка! „Хакет“ — това сега си ти! Във фирмата само за това се говори! Хората се страхуват!

— И с какво съм се променил?

— Сега си шефът!

Той взе телефона, който звънеше, вдигна слушалката, изслуша отсрещната страна и каза:

— Добре, сър… Естествено, сър…

— Кой се обажда? — попита Алън.

Самуел прикри слушалката с ръка.

— Мъри.

— Дай ми го! Мъри? Елате веднага в стария ми кабинет. Веднага!

Той затвори под учудения поглед на Банистър.

— Вчера ми чете морал заради моето отсъствие. Претендира, че това е професионален пропуск… Иска да ми удържи надбавките…

— Наистина ли?

— Нали го познаваш…

— Той е прав — съобщи Алън. — Официално ти не би трябвало да отсъстваш.

Раменете на Самуел се прегърбиха. Алън му посочи с ръка едно заглавие от „Хералд Трибюн“, който той бе донесъл със себе си.

„Убийците на Хамилтън Прайс-Линч са намерени.“

— Знаеш ли кой го е прегазил? Същите типове, които се опитаха да ме смачкат, когато карах водни ски. По негова заповед. Те са вързали на корема на Ъруин Брукър бомбата. Чезаре ди Соньо е бил техен шеф. И той е арестуван. Според него Хам Бъргър отказал да плати на двамата наемни убийци. Заради това е умрял.

Той забеляза, че вместо да го слуша, Самуел гледа някъде зад рамото му. Той се обърна. Оливър Мъри стоеше пред вратата.

— Мистър Поуп, позволете ми да ви поздравя за това заслужено повишение. Приемете най-искрените ми благопожелания!

Алън не пое протегнатата му ръка. Изгледа го мълчаливо, студено и седна зад бюрото си.

— Кажете, Мъри… Пили ли сте?

Самуел се задълбочи в панорамата, която се виждаше през прозореца.

— Мистър Поуп! През целия си живот не съм изпил и глътка алкохол. Какво ви кара да мислите…

— Просто впечатление, Мъри. Само едно впечатление… Откога работите в нашата фирма, Мъри?

— От петнадесет години, сър.

— Доста време. А на колко сте години?

— На петдесет и две, сър.

Алън замълча. Мъри, който стоеше прав, започна да се озърта притеснено.

— Колко получавате?

— Три хиляди триста шестдесет и пет долара на месец. Без удръжките.

— Това е много. В случай на уволнение на колко ще възлезе обезщетението ви?

— Искате да ме уволните ли? — задави се Мъри.

— Това не зависи от мен. Ще се задоволя да подкрепя, каквото и да е, решението на нашия нов генерален директор, тук присъствуващия мистър Самуел Банистър.

— Моите поздравления, господин генерален директор… — заекна мъчително Мъри, покланяйки се пред Банистър.

Лицето на Сами мина през всички цветове на дъгата — през зелено до оранжево и от червено до бяло с впечатляваща скорост. Вратата се отвори. Един служител подаде глава през нея.

— Мистър Поуп… Мисис Виктория Хакет и мис Гертруд Хакет както и всички представители на „Хакет“ биха искали да ви видят за няколко минути преди управителния съвет. Те ви очакват в бюрото на мистър Хакет. Бихте ли отишли при тях?

— Тръгвам — каза Алън. — Мъри, можете да се върнете в кабинета си. Господин генералният директор ще разговаря с вас, след като се запознае подробно с досието ви.

А на слисания Самуел прошепна:

— Чу ли добре, старче? Занимай се с Мъри. Не го мъчи много, той и без това си е отрепка. Но ще ни е нужен, за да всява страх у другите. Искам всички да се размърдат.

Съвзел се изведнъж, Самуел изкрещя:

— Е, Мъри? Какво чакате още? Вече трябваше да сте ми донесли досието си!

Алън изкачи по стъпалата двата етажа, които отделяха Божествения Олимп от служителите, които зависеха от решенията му. От сега нататък на Олимп господар беше той. Последният му рефлекс на подчинен го накара да се засмее: той се усети, че затяга възела на вратовръзката си. Почука, изчака няколко секунди и отвори вратата. Тези, които бяха имали привилегията да стъпят на мокета в кабинета на Хакет, претендираха, че той играе голф на него.

Нищо чудно. Като се изключи височината на тавана, кабинетът имаше колосалните размери на катедрала. Съвсем в края се виждаше метална маса, над която се забелязваха покривите на нюйоркските небостъргачи. Зад масата, съвсем дребничка в бялата си рокля, стоеше млада жена с очила с рогови рамки — Тери.

Кръвта се отдръпна от лицето на Алън. Той потисна желанието си да се затича към нея и да я притисне в прегръдките си… Прекоси бавно тридесетте метра, които го отделяха от нея. Тя го гледаше как се приближава, напълно неподвижна. Той дойде до бюрото.

— Добър ден, мис Гертруд Хакет.

— Добър ден, мистър Алън Поуп.

— Искали сте да ме видите?

— Пожелах да се запозная с вас, преди да ви отстъпя мястото. Баща ми ме беше назначил за администратор. Не мога да кажа, че съм администрирала кой знае какво. Водех съвсем различен живот.

— Какъв живот?

— Учех, пътувах. Просто исках да съм свободна, разбирате ли?

— Разбирам.

— Не се разбирахме добре с баща ми. Той уважаваше само парите. На осемнадесет години напуснах къщата му, за да живея сама. Идвам от Лазурния бряг.

— Добре ли прекарахте там?

— Срещнах един прекрасен човек.

— Аз също.

— Виждате ли, може би съм била несправедлива към баща си. Би трябвало да проявя по-голям интерес към фирмата му. Преди да ви предам върховната власт, съжалявам, че поне не се опитах да проявя такъв.

— Искате ли да опитате?

— Не мога да върша много неща.

— Можете ли да пишете на машина?

— Слабо.

— Искате ли да опитате?

— Разбира се.

— Седнете зад машината. Ще ви продиктувам едно писмо. Ако остана доволен от вас, ще ви взема на работа като стажант-секретарка.

Тери стана, отиде до малка маса, върху която бе поставена пишеща машина Ай Би Ем. Седна на стола, сложи лист и каза:

— Готова съм…

— Тогава да започваме — каза Алън спокойно.

Той започна да диктува:

— Мис, в отговор на вашето писмо от 28 юли, което не получих, моля да запишете, че ви обичам.

Той спря за миг, а след това продължи:

— Обичам ви… Обичам ви…

— Колко пъти да напиша „Обичам ви“? — попита Тери, без да вдига глава.

— Десет пъти, сто пъти, колкото искате… Пишете нататък…

— Слушам ви.

— Следователно бихте ли могли да ми съобщите в някое от следващите си писма датата на нашата сватба?

Тракането на пишещата машина спря изведнъж. Тери свали бавно очилата си. С треперещи крака, Алън не откъсваше поглед от нея. Тя беше много бледа. За десет безкрайни секунди времето сякаш спря. След това едновременно те скочиха един към друг.