Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Palm Beach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Пиер Рей. Палм Бийч

Френска. Първо издание

ИК „Тренев & Тренев“, София, 1992

Редактор: Иван Тренев

Художник редактор: Лили Басарева

Коректори стилисти: Катя Илиева, Галя Луцова, Маргарита Грозданова

Графично оформление: Стефан Узунов

ISBN: 954-06-0009-X

История

  1. — Добавяне

6.

Арнолд Хакет залепи ухо на вратата: от апартамента се чуваше музика, следователно Попи си бе вкъщи.

Арнолд обожаваше да прави изненади. Усмивка на собственик озари лицето му. Той отвори тихо вратата и влезе.

Очите му забелязаха нещо, което той не можа да разбере. Зад огромния нисък диван — три хиляди и осемстотин долара — два божествени крака сякаш плуваха във въздуха. Пръстите на тези крака бяха стъпили върху старинна конзола, която бе закупил на баснословна цена от един италиански антиквар. С котешки стъпки той заобиколи дивана: гола непозната с черни ръкавици правеше лицеви опори. На главата си имаше сламена шапка. Собственичката на шапката броеше полугласно:

— 12, 13, 14, 15…

Положението й не позволяваше да види Арнолд. Зяпнал от удивление пред това идеално тяло, той се колебаеше дали да си тръгне, или да продължи да гледа спектакъла. В крайна сметка си бе вкъщи…

— 21, 22, 23, 24…

Той загледа лакомо върховете на тежките гърди, които докосваха пода при всяко движение. Запита се дали лицето съответства на това идеално тяло.

— 30, 31, 32…

На Арнолд му се искаше непознатата да продължи да брои до хиляда. Когато стигна до тридесет и пет, тя легна на мокета, обърна се по гръб с разтворени крака и едва тогава го видя.

— Ужасна жега! — каза тя. — Когато съм във форма, стигам до петдесет. А вие?

Арнолд почервеня.

— Не знам. Винаги забравям да броя.

Тя стана без никакво притеснение и взе бутилка мляко, сложена на пода, близо до дивана.

— Искате ли?

Арнолд ненавиждаше млякото. Той отговори несъзнателно:

— Искам.

Тя отпи голяма глътка от бутилката и му я подаде.

— Не знам къде Попи държи чашите си. Какъв хаос!

Очите на Арнолд се движеха непрекъснато между краката и лицето й.

— Невероятно! — заекна той. — Вие приличате на…

— Знам.

За да добие кураж, той отпи глътка мляко и от това му призля.

— Казвам се Арнолд. А вие?

— Марина.

— Попи не ми е говорила за вас.

— Тя с вас ли спи? Бихте могли да й бъдете дядо!

Той понесе удара и дори успя да се усмихне бащински.

— Аз съм Арнолд Хакет.

Той я погледна в очакване на реакцията й. Такава нямаше.

— Забравих си портфейла. Може ли?

Той отиде в банята, където се въргаляха дрехите на Марина, взе блузата й, помириса я и видя портфейла си под една гъба. Върна се в салона. Седнала на един стол Луи XV, все така гола, Марина го гледаше внимателно.

Той се изчерви.

Тя каза:

— Сигурно е неприятно да си стар.

От всичките шестдесет хиляди служители на „Хакет“, мъже и жени, никой никога не му беше казвал такова нещо. За най-голямо негово учудване не го заболя. Той се опита да запали в погледа си прочутото „весело малко пламъче“.

— Естествено, ако можех да избирам, бих предпочел вашата възраст.

Той знаеше, че вече не е млад. Следователно оставащото му време му бе много скъпо. Разбра, че е готов на всичко, само и само да може да докосне с пръст това момиче. Заговори, хипнотизиран от това тяло, от което не можеше да откъсне поглед.

— Слушайте, Марина. Ние с вас едва се познаваме, но искам да ви предложа нещо.

 

 

Как да й каже, че е уволнен? Как да й каже, че няма да вечеря с нея?

— Кристел! Кристел!

Нямаше я нито във вестибюла, нито в кухнята. Самуел се молеше да я няма и в салона.

— Кристел!

Тя беше там, седнала в един фотьойл с роклята от виолетова вълна, която подчертаваше всяка гънка на огромното й туловище. На лицето й бе изписан упрек.

— Защо крещиш така? Видя ли колко е часът? Иди да си обуеш чехлите!

— Излизам.

С широко отворени от учудване очи тя го погледна така, сякаш бе казал нещо неприлично.

— Моля?

— Ще вечерям с Алън Поуп.

— Забрави този непрокопсаник и иди да си измиеш ръцете! Няма да излизаш!

В миг на просветление Банистър усети тежестта на двадесет и петте години робство, неприятностите си в „Хакет“, страха от Мъри, ужаса да не остане без работа на петдесет години, пренебрежението на жена си, която се отнасяше с него като с малко дете…

— Ще изляза!

— Осмеляваш се да ме обиждаш заради този мръсен тип, който общува само с курви?!

За първи път в живота си Самуел удържа положението.

— Неговите курви струват много повече от някои други!

Обърна се и тръгна към вестибюла.

— Самуел! Къде отиваш?

Обзет от дива и непозната радост, той подхвърли, без да се обръща:

— Да се напия с курвите!

 

 

Алън пристигна рано в китайския ресторант на Ман Линг, където често обядваха със Самуел. Мястото беше евтино, спокойно и дискретно. От мястото си той виждаше масите, покрити с хартиени покривки на червени и бели квадратчета, нарисуваните дракони по стените, осветявани от разноцветни лампи. До чинията му лежеше бежовият плик с двадесет хиляди долара. Откакто му го бяха дали в банката, Алън не го бе докосвал. Цяла сутрин бе действал механично.

Колкото повече време минаваше, толкова по-малко той разбираше какво го бе накарало да вземе пари, които не му принадлежат, които нямаше право да докосва и които рано или късно щеше да се наложи да връща.

Той все още търсеше причината за постъпката си, когато Банистър влезе. Той примига късогледо с очи, забеляза Алън, тръгна към него и седна на масата, без да каже дума. Алън забеляза, че Сами е потаен и пребледнял.

— Нещо не е в ред ли?

Самуел взе бутилката вино, сипа си чаша и я изпи на един дъх.

— Ей, Сами, на теб говоря!

Банистър го погледна тъжно и изтърси:

— Мен също.

— Какво теб също?

— Уволниха ме.

— Майтапиш ли се?

— Мъри ме унищожи!

— Сами, шегуваш ли се?

— Имам ли вид на шегаджия?

— Това е невъзможно! Кога го видя? Какво ти каза?

— Преждевременно пенсиониране от първи януари. Свършено е с мен. На тази възраст няма да мога да си намеря друга работа.

— Той не може да направи това!

— Направи го!

— Кристел знае ли?

— Още не.

— Мъри каза ли ти защо го прави?

— Не.

— Стори нещо! Свържи се с адвоката си! Със синдиката! Размърдай се! Защитавай се! Ще ти платят ли нещо?

— То ще свърши за няколко седмици. А после?

— Всички те познават. Имаш връзки, препоръки. Можеш да си намериш място навсякъде — при „Байер“, „Скиба“, „Глаксо“, „Шеринг“.

— Прекалено съм стар.

— На четиридесет и седем?!

— Няма смисъл. Аз съм свършен!

— По дяволите! — каза Алън. — По дяволите!

— Избрахте ли? — попита келнерът.

Алън дори не погледна менюто.

— Печени скариди, пиле с бадеми, телешко задушено.

Келнерът се отдалечи. В очите на Самуел Алън забеляза нещо, което твърде много приличаше на сълзи. Сърцето му се сви.

— Сами…

Банистър обърна глава. Притеснен, той свали очилата си и изтри стъклата им с края на салфетката си. Без да погледне към Алън. След това потърка очите си със стиснати юмруци и застана неподвижно, с лице, скрито в дланите.

— Сами… — повтори Алън.

Той не можа да намери други думи. Раната бе прекалено прясна и никоя дума не би могла да я облекчи. Тишината продължи две безкрайни минути… Притеснен, безсилен, Алън гледаше неспокойно замръзналата статуя пред себе си. Изведнъж камъкът потрепери и Самуел сякаш излезе от дълбоката кома. Очите му срещнаха погледа на Алън и той каза глухо:

— Искам да си отмъстя!

— Да — каза Алън с облекчение, — да!

— Ти беше вчера, днес съм аз, а утре ще дойде ред на стотици нещастници като нас, манипулирани като пионки, заплашвани, мачкани и накрая изгонени! Като животни… Няма да се дам, Алън! Тридесет години унижение ми стигат! Искам и аз да ударя!

Алън кимна. Банистър хвана ръката му и я стисна.

— Искам да си отмъстя! Разбираш ли какво значи това?

— Да, да…

— Искам да ги унищожа! Да ги смачкам!

Алън леко освободи ръката си.

— Те са по-силни от нас, Сами, няма да успеем!

— Ще ги унищожа!

— Само двамата няма да успеем да съборим цялата система.

— Искам да видя как умират!

— Мъри ли?

— Мъри е само една брънка от веригата. Искам главата. Искам Хакет!

Той остана доволен от името, което произнесе.

— Да, точно така. Самият Хакет! Искам да разоря Хакет!

— Петстотин милиона долара на година! Шестдесет хиляди служители по цялата планета, подкрепата на банките, благословията на правителството… Как си го представяш?

— Не знам, но ще го направя! С мен ли си?

Алън не можа да сдържи нервния си смях.

— Все едно Княжество Монако да обяви война на Съветския съюз!

Те замълчаха. Келнерът сервира поръчаните ястия.

— Ще желаете ли десерт?

— По-късно — каза Алън. — Донесете ни още една бутилка от същото вино.

Той протегна ръка, за да вземе чашата си, и събори с лакът плика с парите. Наведе се, вдигна го и го сложи на покривката. Самуел го попита с поглед.

— Пари — каза Алън.

Банистър се ококори.

— Парите на „Бъргър“. Двадесет хиляди долара.

Той набоде една скарида на вилицата си.

— Имаш двадесет хиляди долара в плика?

Алън побутна небрежно плика с ножа си.

— Виж сам…

Показаха се пачки зелени банкноти.

— Господи! — възкликна Банистър. — Истински са!

Той протегна ръка да ги докосне, но не се осмели да довърши жеста си.

— Пипни — каза Алън.

Той сложи няколко банкноти на масата.

— Това е лудост — прошепна замечтано Самуел, — абсолютна лудост!

Погледът му отново се замъгли. Очите му щяха да изскочат от орбитите си. Той покри банкнотите със салфетка и каза:

— Но тогава… Това значи… Това значи, че „Хакет“ наистина ти е превела…

— Цяла сутрин това ти повтарям — прекъсна го Алън. — Един милион сто и седемдесет хиляди и четиристотин долара.

Банистър удари с юмрук по масата.

— Те са в наши ръце.

— Моля?

Самуел размаха победоносно плика с парите.

— Това е първата брънка от веригата.

— Забрави една малка подробност — каза студено Алън. — Може би имам един милион в банката, но всъщност съм напълно разорен.

Банистър удари с плика по масата.

— А това според теб какво е?

— Това не ми принадлежи. Няма да го пипна дори с ръкавици.

— Излъгал ли си някого? Откраднал ли си нещо? Някой може ли да те обвини?

— Парите не са мои — заинати се Алън. — Не се прави на голям хитрец! На мое място и ти щеше да направиш същото.

— На твое място вече щях да бъда далече. Парите са на сметката ти, какво рискуваш?

— Да се озова в пандиза! А това не го искам!

— Знаеш ли защо сме само двама бедни нещастници? Защото никога не сме имали начален капитал. Винаги ни е липсвал един долар, за да направим от него десет долара. Това вече не е така. Този капитал ти го имаш. Знаеш ли какво значи един милион долара? Такъв начален капитал и най-големият глупак би могъл да утрои за осем дни!

Алън отвори уста да протестира.

— Не, млъкни! — заповяда Банистър. — Достатъчно тънахме в немотията. Знам какво точно трябва да се направи. Ще ме слушаш, без да ме прекъсваш.

— Нищо няма да слушам, докато не разбера каква е грешката, донесла ми толкоз много пари.

Самуел го прониза с поглед.

— Проблемът не е в това. Няма значение откъде идват, щом са тук! Важното е да можем да разполагаме с тях достатъчно дълго, за да успеем да отмъстим на тези мръсници и да забогатеем!

 

 

Оскар Влински беше притеснен. От гнева на Фишмайер трепереше цялата сграда на „Бъргър“. Очевидно Ейбъл Фишмайер беше на ръба на нервната криза. Някои признаци не лъжеха. Цветът на лицето му бе станал сив. От дебелите му устни се виждаше само една безмилостна, твърда, права черта. Оскар бе имал неблагоразумието да изкаже в негово присъствие собствено мнение, вместо да се задоволи с обичайното „да, сър“ и „не, сър“. Оскар каза на Фишмайер: „Много съм учуден, сър. Моят компютър никога не греши“.

Фишмайер го изгледа презрително от височината на своите двеста сантиметра.

— Влински, говорите глупости! Искате ли вие сам да се уверите в размера на влога на нашия клиент?

— Не е необходимо, сър.

— Вярвате ли ми?

— Естествено, сър.

— Благодаря, Влински.

Последната дума на един от тримата, притежаващи най-голяма власт в „Бъргър“, сякаш плесна през лицето Оскар. Фишмайер насочи срещу него дебелия си като наденичка показалец.

— Ако се повтори подобна грешка, ще ви изхвърля навън, Влински! В „Бъргър“ клиентът е свещен!

Влински би трябвало да се измъкне тихо и да се скрие в кабинета си. За нещастие наум му дойдоха думите на Галилей. С наведена глава той каза тихо:

— И все пак тя се върти…

— Моля? — излая Фишмайер.

— Прав сте, сър. Но все пак съм сигурен в едно нещо.

— Осмелявате се да сте сигурен?

— Само за едно нещо, сър. В момента, в който съобщих на съответната служба за дълга на нашия клиент… Съвсем минимален, признавам…

Не можеше да мълчи въпреки застрашителния поглед на Фишмайер. Оскар преглътна мъчително.

— Ами, сър, дългът беше реален…

— Какви ги приказвате? Прегледах досието на мистър Поуп. Той има на сметката си повече от един милион долара. Луд ли сте? Да не искате да внесе парите си при конкуренцията? От сега нататък бъдете изключително внимателен с него. Изключително внимателен. Довиждане, Влински.

Оскар се озова в коридора напълно объркан. Той беше сигурен, че неговият компютър не греши. Ейбъл Фишмайер също беше безгрешен. В такъв случай на кого да вярва?

 

 

Почти по същото време Самуел Банистър погледна часовника си. Девет часа сутринта. Погледна и към Патси, която оправяше маникюра си, преструвайки се, че е заета с досието за флуора. Самуел се закашля. Патси скри пилата под досието.

— Искате ли вода, сър?

С изкривено лице Самуел продължаваше да кашля.

— Не се чувствам добре, Патси… Боли ме гърлото, имам малко температура. Идете до аптеката и ми донесете хапчета.

Тя вече бе станала.

— От кой вид?

— Попитайте аптекаря. Той знае по-добре от мен.

След като тя излезе от стаята, той мина зад бюрото й, вдигна слушалката и набра частния номер на Арнолд Хакет. Цяла нощ си бе блъскал главата как да го открие. Отговорът се оказа съвсем лесен — достатъчно бе да отвори телефонния указател. От другия край вдигнаха слушалката.

— Мистър Хакет, ако обичате.

— Кой е на телефона?

— Оливър Мъри, шеф на персонала на „Хакет“.

— Мистър Хакет не е вкъщи.

— Знаете ли къде мога да се свържа с него?

— Не мисля, че мистър Хакет би желал това. Мистър и мисис Хакет заминаха на почивка в чужбина.

— Настоявам. Мистър Хакет лично ме помоли да се свържа с него по един много важен въпрос. Вярвам, че ще ви бъде признателен, ако ми съобщите къде се намира.

— Хотел „Мажестик“, Кан, Франция.

— Благодаря ви — каза учтиво Самуел. — Мисля, че е отвратително Арнолд да си пече задника на слънце, докато аз се пържа като глупак в Ню Йорк. Довиждане, сър.

Целият треперещ от възбуда, той набра друг телефонен номер.

— Алън, знам къде е врагът. Заминаваш утре.

— Къде?

— Във Франция, хотел „Мажестик“, Кан.

Той прекъсна връзката и набра „Международна информация“.

— Можете ли да ми кажете номера на хотел „Мажестик“ в Кан? Да… Във Франция… Чакам.