Пиер Рей
Палм Бийч (21)

21.

Сара се бе вкопчила в ръката на Алън. От всички страни бляскаха фотографски светкавици. Шофьорите, потънали в пот, скачаха от кола на кола, за да разчистят по-бързо алеята, задръстена от пристигащите. Въпреки специалните мерки за сигурност десетки безделници бяха преминали през металните бариери, за да се доближат до познатите лица. Всяко от тях си имаше име, банкова сметка, които понякога бяха дружески скандирани от зрителите. Една група от мускулести французи имаше за задача да придружава гостите за галавечерята, докато успеят да се отскубнат от тълпата. Сара бе сложила на главата си диадема от скъпоценни камъни, която придържаше с една ръка, смеейки се. Двадесет метра по-далеч, във фоайето на Бийч, сред мрамор и червени цветя се виждаше относително спокойно местенце.

От него започваше коридорът към залите, водещи на терасата. Служителите на казиното се опитваха да се справят с огромното задръстване, като преглеждаха поканите на гостите на светлината на фенери, размахвани от лакеи, облечени в ризи с жабо, панталони до коленете и бели перуки. Те бяха събрани от съседните спортни клубове — атлети, играчи на бридж, шампиони по плуване. През целия си живот Алън никога не се бе появявал така внушително. По-скоро склонен да се крие, отколкото да се изтъква, той остави на Сара управлението на операциите. Тя го хвана за ръката и потегли напред, вливайки се в потока от почернели гърбове, блъскайки се в рокли, обсипани с бижута, и смокинги, покрити с медали. Накрая прекосиха последното препятствие и излязоха на терасата, осветена от хиляди свещи, поставени на масите, отрупани с цветя. Свиреше бразилски оркестър, а рояк от метрдотели кръжаха насам-нататък с бутилки шампанско в ръка.

Пол, директорът на ресторанта, се затича към Сара.

— Мадам, вашата маса…

Той тръгна пред тях по алеята, докато стотици очи ги проследиха по пътя им. Сара, наследницата на „Бъргър“, бе една от най-добрите партии на земята. А кой бе мъжът до нея?

— Все още нищо не сте казали за роклята ми — каза тя на Алън, като не обръщаше внимание на любопитството, което бяха предизвикали.

Тя отново го бе хванала за ръката и походката й бе сигурна. Радваше се на удоволствието, че я виждат и че тя вижда, кимаше наляво и надясно, раздаваше усмивки в зависимост от значението на този, към когото бе адресирана. Ужасно притеснен, Алън имаше чувството, че е дакел, когото разхождат на каишка.

— Алън, харесва ли ви или не?

Тъй като не знаеше какво да отговори, Алън направи гримаса, която би трябвало да изглежда като усмивка.

— Пак последна! — възкликна радостно Чезаре ди Соньо.

Той стана, за да я посрещне, и добави, докато й целуваше ръката:

— Като звездите!

За най-голям ужас на Алън той трябваше да обиколи масата, за да се запознае с всеки от присъстващите. Когато Арнолд Хакет разтърси горещо ръката му, той едва устоя на желанието да зареже всичко и да побегне. Но Чезаре го държеше здраво за ръката.

— Познавате всички, предполагам… Дук и дукеса Дьо Саран, мистър Хакет… Хамилтън Прайс-Линч и мисис („родена Бъргър“ — добави той със стиснати зъби), Онър Ларсен, разбира се… мис Бети Гроун… Джули и Луи Голдман… Мисля, че това е всичко. Нали не съм забравил никого? Сядайте тогава, празникът започва!

С мокри от пот ръце след толкова ръкостискания, Алън седна на стола, който му бе отреден. Отляво седеше Сара. Отдясно — дукеса Дьо Саран. Докато сервираха питиетата, той я загледа внимателно, очарован от красотата на тази жена, чието име бе срещал по страниците на всички списания. Тя бе известна с титлата си на дукеса и елегантността си, които всяка година й отреждаха място сред десетте най-елегантни жени в света.

Тя усети погледа му, усмихна се загадъчно и каза тихо:

— Изпратих дрехите ви на почистване. Ще ви ги доставят утре сутринта в апартамента ви.

Алън се слиса: дори за миг не бе заподозрял, че това далечно създание и непознатата, покрита със синини, която го бе нападнала сутринта в кабината, са едно и също лице. Обърна инстинктивно поглед към дука, който гледаше към него. Алън веднага отклони погледа си, за да срещне очите на Хамилтън Прайс-Линч, който го наблюдаваше със съмнителна доброжелателност.

Сервираха хайвера.

— След това, което става в Иран, се питам как успяват все още да се снабдяват с хайвер — каза Арнолд Хакет високо.

— Днес всички са полудели — продължи той, разстилайки хайвера върху филията си. — Правят революции, стачки, не искат да работят! Работниците искат да станат директори, бедните — богати, просто така! Война!

Той погълна половината от филията си само с едно движение на зъбната си протеза.

— Същия проблем го имам и в киното — задълбочи разговора Голдман. — Статистите искат да станат кинозвезди още от първия си филм, последният от механиците се мисли за Орсън Уелс!

Хакет насочи пръст срещу Алън.

— Ще ви кажа нещо, сър, защото сте все още твърде млад. Знаете ли какво правя, за да имам мир, спокойствие и подчинение във фирмата си? Всяка година по време на отпуските правя огромни съкращения. Смазвам им душите! Като уволня няколко дузини, другите стоят мирно.

— Той е по-скоро глупав, отколкото злобен — прошепна Сара на ухото на Алън, който бе замръзнал като статуя. — Яжте!

— Когато бях на 20 години, трябваше да се бия, за да си намеря място под слънцето — продължи Хакет.

— Арнолд, вие винаги ще си останете на 20 години — каза Чезаре, вдигайки чашата си. — Вдигам тост за всички, които са запазили духа на двадесетгодишните!

— Дълго ли ще останете сред нас? — попита Манди дьо Саран с уж безразличен тон.

— Още няколко дни, мисля… — отговори Алън.

— Трябва непременно да дойдете на нашия кораб!

— Алън, ще ме поканите ли?

Сара вече бе станала права. Алън отмести стола си. Тя го хвана за ръката и го повлече на дансинга.

— Погледнете ме в очите. Преди малко ви зададох един въпрос. Не обичам въпросите ми да остават без отговори. Какъв е цветът на роклята ми? Хитрувате! Току-що я погледнахте! Харесва ли ви? Или може би принадлежите на тази категория мъже, които не забелязват в какво е облечена жената, която прегръщат?

Тя се прилепи още по-плътно към него, залепи лицето си до неговото и прошепна в ухото му:

— Знаете ли, че сте много привлекателен? Дукесата непрекъснато ви гледаше. Говори се, че тя сваля бельото си със същата лекота, с която сваля и очилата си. А и освен това не носи очила… Бедният Юбер… Пер на Франция и играчка на такава жена… — С края на пръстите си го погъделичка по тила. — Били ли сте женен?

— Да — отговори Алън.

— Дълго ли?

— Достатъчно, за да нямам желание да повторя.

Забеляза, че той фиксира нещо, което се намира зад гърба й, обърна се и срещна погледа на Бети Гроун.

— Харесва ли ви?

— Кой?

— Тази, която гледахте. Танцува с Ларсен. Бети Гроун.

— Изобщо не съм я гледал!

— Лъжец! Има хубави очи и прекрасно тяло. Говори се, че е проститутка от четвърт век. Вие обичате ли проститутките? Утре ще обядваме на островите. Не закъснявайте!

— Не съм свободен — каза Алън.

Тя положи глава на гърдите му.

— Обожавам ви! — подигра му се тя. — Държите се като младо момиче, което се страхува да не го изнасилят. Изнасилвали ли са ви някога, Алън?

— Да.

Сара се притисна още по-силно към него.

— Не се учудвам. Как се чувствате сега, когато всички жени тичат след вас?

Изведнъж се появи циганска трупа от танцьори и певци. Бяха около петдесет и се разпръснаха по цялата тераса сред ритми от славянска музика. Танцьорите от дансинга тръгнаха по местата си с подрънкване на скъпоценни камъни.

— Искам да танцувам… — каза дукесата, като не се обръщаше към определен човек.

Сара положи ръката си върху тази на Алън с притежателски жест и хищническа усмивка.

— Той вече ми обеща този танц — уточни тя, като продължаваше да се усмихва.

— Сара, ще ми направите ли честта?

— Арнолд, а моята лангуста?

— Двадесетгодишните сърца имат предимство!

Тя стана с нежелание, изгледа продължително Алън и се остави на подскачащия и вдървен ритъм на Хакет. За втори път Алън усети върху себе си погледа на Хам Бъргър. Притеснен, той се обърна към Бети, която му отправяше мълчаливо послание.

— Приятно ли ви е, мистър Поуп?

Ларсен се настани до него на мястото на Сара.

— С какво точно се занимавате, мистър Поуп?

Алън направи неопределен жест. За да си даде време, той отпи глътка шампанско.

— Били ли сте осъждан досега?

Алън се задави. Съвсем любезно Ларсен го потупа по гърба. Това бяха удари с чук, от които той се закашля още повече.

— Никога! — извика Алън.

— Знаете ли кой съм аз? — попита учтиво Ларсен. — Аз притежавам основния пакет от аеронавтичните предприятия „Секандие“. Бих искал да разговарям с вас на четири очи. Възможно ли е да се уреди това? Къде и кога? Аз бързам.

— Онър, ще ми отстъпите ли стола, или да седна на коленете ви?

Ларсен стана бързо, наведе се над Алън и му прошепна на ухото:

— Ще ви се обадя през нощта.

— Какво си шушукахте двамата? — попита Сара. — Той да не ви искаше съвет за цената на Бети? Този стар бухал Хакет ми направи краката на мармалад.

— Сара!

— Не, благодаря — каза тя сухо на Чезаре ди Соньо.

Нахвърли се авторитетно на студената си лангуста.

— Отвратително. Не мога повече. — Отмести чинията си. — Навсякъде, откъдето минете, ставате център на внимание. Как го правите?

Алън се накани да отговори. Юбер дьо Саран целуна галантно ръка на Сара.

— Обожавам този блус. Ще танцуваме ли?

Сара тръгна след него към дансинга.

— Искам да танцувам — повтори дукесата.

Алън стана и я помъкна. Тя бе висока почти колкото него, но се движеше толкова леко, че той едва я усещаше в ръцете си.

— Хареса ли ви?

— Кое?

— Днес сутринта.

Тя се прилепи плътно до него.

— Съпругът ви ни гледа.

— Аз му разказвам всичко. След като свърши този танц, ще отида до тоалетната. Последвайте ме.

Той се уплаши, че лошо я е разбрал. Безразлична и високомерна усмивка плуваше на устните й. Стоеше изправена, стегната, вдървена. Единствено слабините й се притискаха към тялото на Алън с неочаквана настойчивост.

— Ще ви чакам — каза тя, без да променя изражението си на горда аристократка.

Алън я придружи до масата. Тя взе чантата си, избродирана със злато, и тръгна към изхода, без да погледне никого. Лу Голдман хвана ръката на Сара, която тъкмо бе седнала. Хамилтън Прайс-Линч използва момента, за да седне на празния стол на дукесата.

— Трябва да говоря с вас, мистър Поуп.

Алън се почувства в безизходица.

— Тук ли? — заекна той.

— Бъдете в апартамента си през нощта. Ще ви се обадя.

Той се усмихна ослепително на съпругата си, която не го изпускаше от поглед, докато слушаше безсмислените приказки на Виктория Хакет.

Изведнъж угаснаха всички светлини. Всички мъже прегърнаха автоматично партньорките си не от обич, а за да попречат на някоя анонимна ръка да се възползва от тъмното и да изтръгне бижутата им. Джил Хоудин се появи в светлината на прожекторите.

— Господин президент… Височества… Господин дук… Дами, госпожици, господа…

— Циркът започва — прошепна Сара. — Какво искаше от вас Хамилтън?

Чезаре целуна ръката на Джули Голдман, която бе довел до мястото й. Алън се замисли за Манди дьо Саран, която го очакваше в тоалетната.

— Алън, за какво мислите?

— … толкова е прекрасно, че не сте ги забравили, че им помагате… Щедро сърце… — продължаваше да нарежда Джил Хоудин — … щедрост, помощ… благодаря от името на всички страдащи, благодаря!

За първи път Алън я погледна право в очите. Той бе загубил всичко и нямаше какво повече да му се случи. Сара вече не го плашеше. Не се страхуваше нито от нея, нито от когото и да било.

— Не бих искал да ви стресна — каза той.

— Да ме стреснете ли? Хайде де! Разказвайте!

— Не, нищо… Наистина… Съвсем нищо.

— … Едно от най-добрите произведения на Шагал… Петдесет хиляди долара… Шестдесет отдясно… Шестдесет, кой казва повече?… Седемдесет. Благодаря, господин президент… Осемдесет!… Деветдесет!… Всички музеи искат да имат това платно. Сто!

Сара хвана ръката му под масата.

— Вие сте много странно момче, Алън… Напълно непредвидим…

— Сто и двадесет хиляди! Господин президент! Сто и петдесет! Принцесо!

— Сто и шестдесет! — прогърмя гласът на Хакет, чиято артистична култура се простираше само до снимките на голи момичета по календарите.

Бети побутна дискретно с лакът Онър Ларсен.

— Ваш ред е.

Той я погледна, без да разбира.

— Това е благотворителна продажба. Обявете и вие някаква цена.

— Колко?

— Двеста.

— Двеста — извика Ларсен, вдигайки ръка.

— Двеста — повтори Хоудин. — Кой казва повече?

Откъм страната на главния вход се чу шум: придружен от приятели и служители, принц Хадад се появи. Всички глави се обърнаха към него.

— Хайде, господа! За един отличен Шагал! Двеста? Двеста? Кой казва двеста и десет?

— Арабският елит… — коментира Сара.

Като всички останали, и Алън се обърна към закъснелите гости. Увиснала на ръката на принца, зашеметяваща блондинка в бяла рокля бляскаше с диаманти и други скъпоценни камъни. Сърцето на Алън спря да бие: беше Марина!

Хакет също сложи бързо очилата си: Марина!

Принцът и неговата свита вървяха след лакеите с фенери към огромната маса, която бе запазена за тях на първия ред. Алън беше сигурен, че сънува, но когато Марина се приближи на десет метра от него, той вдигна ръка, за да й направи знак. Всички прожектори се насочиха към него.

— Двеста и десет хиляди — извика Хоудин. — Двеста и десет пред мен!

— Толкова много ли обичате Шагал? — иронизира Сара, за да прикрие учудването си.

— Моля?

Марина мина покрай него, без да го види.

— Двеста и десет хиляди! Господа! Двеста и десет хиляди долара!

Вече никой не вдигаше ръка. Хоудин погледна към свитата на принца, която се настаняваше на мястото си с оглушителен шум. Тяхното пристигане бе прекратило наддаванията. Беше много горещо и на Хоудин изведнъж му се прииска да е другаде.

— Двеста и десет хиляди, господа… Кой казва повече?… Шагал! Не! Първи път… Втори път… Трети път… Купено!

Вълна от аплодисменти заля терасата.

— Ако обичате, сър… Елате, моля ви… Приближете се.

Сара ритна Алън под масата.

— Какво чакате?

— Моля?

Той се запита защо този прожектор продължаваше да стои насочен срещу него. Две служителки в сини униформи го хванаха за ръцете. Слисан, все още заслепен от светлината, той излезе на сцената.

— Моите поздравления! — извика Хоудин, потупвайки го приятелски по рамото.

Десет микрофона се насочиха към тях. Хоудин хвана Алън за ръката. Двете служителки повдигнаха картината високо. Хоудин се отмести. Алън остана да стърчи на средата на сцената с картината под мишница и не знаеше какво да прави. Отново се разнесоха аплодисменти. Двете русокоси красавици взеха картината от Алън, а Хоудин му прошепна на ухото:

— Попълнете вашия чек… Искам всички да го видят!

Алън го погледна объркано. В този момент три огромни мотоциклета се появиха на терасата с оглушителен шум. Като мислеха, че това е поредната атракция, зрителите заръкопляскаха с покритите си с пръстени ръце. В същия миг десет други машини се показаха откъм морето и нахлуха в залата, продължиха своя полет и се приземиха върху най-близките маси, като смачкваха всичко по пътя си — останки от десерта, чаши и чинии. Терасата се изпълни с миризмата на изгорели газове. Един от мотористите грабна пътьом от един келнер поднос с шоколадов сладкиш, който залепи върху бялата униформа на флотския адмирал. Гостите, които все още си задаваха въпроси, най-накрая разбраха, че работата става сериозна.

— Бързо! Обадете се на полицията! — извика Джил Хоудин на помощниците си, които бяха притичали.

Стотина полудели мотоциклета обикаляха около масите с огромна скорост, управлявани от полудяла орда с каски, която приличаше на средновековен легион. Разнасяха се дивашки викове, всичко, което можеше да се чупи, бе изпочупено. Тези, които бяха седнали зад шофьора, размахваха железни пръти, дърпаха покривките и изсипваха всичко на пода — чаши, чинии, свещници, бутилки шампанско и вази с цветя.

— Докарайте отново циганите! — разкрещя се Джил Хоудин. — Музика!

Циганската трупа се изсипа в тълпата с диви викове и унгарски песни в ритъм алегро виваче. Жени крещяха, стиснали бижутата си, а някои от гостите на галата, които съвсем не бяха божи овчици, размахваха столове и удряха по мотоциклетистите. Мускулестите лакеи притичваха на помощ. Изгубили равновесие, машините излитаха на всички страни, като изхвърляха водача си във въздуха.

— В игралната зала! — извика един глас.

Петдесет мотоциклета потеглиха с оглушителен шум, нахлуха по коридора и минаха през входната врата на залата за игри, въпреки опитите на физиономистите и служителите да ги спрат. Около масите за рулетка и бакара настъпи паника. Всеки се опитваше да прибере своя залог и при възможност — този на съседа си. Крупиетата защитаваха масите си с помощта на греблата, метрдотелите хвърляха по нашествениците каквото им попадне — табли, тенджери, купчини чинии, всичко, което бе достатъчно тежко, за да нарани. Атлетични келнери се хвърляха върху мотоциклетистите, за да ги съборят на земята. Двадесет мотора минаха зад бара и стъпкаха и изпочупиха всичките бутилки. След това се пренесоха в кухнята, където сервитьори, готвачи и дегустатори се бяха укрепили зад един хладилен шкаф в очакване на нашествието. Борба се водеше навсякъде — по лавиците, изцапани с ванилов крем, на пода, сред локва от домати по провансалски, по масите, залети с желе от френско грозде.

По опустошената тераса битката продължаваше.

— Започвайте зарята! — извика Джил Хоудин.

В небето избухнаха хиляди бели слънца, които осветиха сцената. Със смокинги, заприличали на мръсни дрипи, най-ярките от гостите бяха запречили изхода с помощта на преобърнати маси. Един от тях, бивш световен шампион по мотоциклетизъм, бе заграбил един мотор, чийто собственик лежеше на земята сред локва кръв. Той бе взел на мотора си един от лакеите, чиято перука се бе отместила и отдолу се подаваше бръснатата му глава на борец по кеч. Дуото обикаляше из залата с невероятна скорост и причиняваше значителни загуби сред нашествениците, които борецът довършваше с железен прът.

— Полицаите!

В далечината се чуха сирените на полицейските коли. Моторите се стъписаха, покатериха се по опустошените маси, преминаха по стъпалата на подиума, които водеха на сцената, прекосиха централното фоайе и се разпръснаха във всички посоки. Върху един от тях седеше Ханс. Той не бе намерил в Палм Бийч и следа от Тери. Родеото не бе укротило яростта, която го бе обзела. Той изсвири с пръсти и изрева сред оглушителния шум:

— В Монте Карло! Да им покажем за какво става въпрос!