Пиер Рей
Палм Бийч (18)

18.

— Елински, вие сте магаре!

— Да, мистър Фишмайер.

— Вие сте направил най-страшната професионална грешка!

— Аз?

— Вие! От сега нататък не съм сигурен за вашата кариера на това място!

— Но, мистър Фишмайер…

— Млъкнете! Ние превеждаме един милион сто и седемдесет хиляди и четиристотин долара на един клиент по погрешка, а вие дори не забелязвате! За какво служите в тази банка?

— Моля да ме извините, мистър Фишмайер, но аз сигнализирах, че клиентът има дълг към банката!

— Нищо не сте казвали! Нищо!

Такова лицемерие даде кураж на Влински да не отстъпва.

— Триста двадесет и седем долара, мистър Фишмайер! Заклевам се! Тук, във вашия кабинет!

— Триста двадесет и седем! — изцвили Фишмайер. — И какво от това?

Той усети, че телефонът звъни от известно време, вдигна слушалката, заплашвайки Влински с пръст.

— Няма ме тук! — изграчи, без да изпуска служителя си от поглед. След това тресна слушалката. — Цял милион си отива, а вие имате нахалството да ми говорите за триста двадесет и седем долара! Поуп! Един непознат! А вие нищо не сте усетили!

Телефонът иззвъня отново.

— Току-що ви казах… — изкрещя Фишмайер в телефонната слушалка.

Влински забеляза как той замръзна на мястото си и започна да слуша внимателно. Очите му щяха да изскочат от орбитите. Прикри с ръка слушалката.

— Влински! Излезте!

— Още няколко думи, мистър Фишмайер…

— Вън!

По яркочервеното му лице бе ясно изписано, че моментът не е подходящ за дискусии. Влински излезе на пръсти и затвори вратата зад себе си.

— Как сте, мистър Прайс-Линч? — каза Фишмайер с променен глас.

— Добре, Ейбъл, добре… Говорихте ли с Влински?

— Току-що, мистър Прайс-Линч.

— Можем ли да разчитаме на дискретността му?

— Напълно!

— Получихте ли чекове, подписани от Алън Поуп?

— Все още не, сър.

— Ако се случи подобно нещо, нали знаете какво да правите?

— Да, мистър Прайс-Линч. Плащам.

— Отлично, Ейбъл. Сега ме слушайте добре… Имам други спешни инструкции във връзка с този клиент…

Ейбъл Фишмайер наостри слух. От учудване челюстта му увисна.

 

 

Всички маси бяха резервирани за обяд. Метрдотелите започваха да придвижват количките, натоварени с храна. Стари дами се плискаха в плиткия басейн. Атлетите опитваха силите си на големия трамплин. По принцип бе забранено разхождането без горнище на бански около басейна. А всъщност всички жени между шестнадесет и петдесет години, че дори и повече, бяха оголили гърдите си. Някои от тях след пластичната операция поддържаха ъгъл от 90 градуса, независимо от положението на собственичките им. Когато бяха легнали, гърдите им сочеха към небето. Когато стояха прави, те сякаш отказваха да се подчинят на закона за гравитацията. За да влезеш в плажа на Бийч, трябваше да минеш през подземната част, където бяха съблекалните. След това се излизаше на слънчева светлина точно пред олимпийския басейн. Много бе важно да направиш внушително появяване, защото десетки очи следяха новопристигналите. Срамежливите се увиваха в халат, който сваляха едва след като стигнеха до мястото си. Други, горди с телата си, се разхождаха около басейна, като че ли бяха облечени във вечерни тоалети.

Животът тук протичаше с ускорено темпо. Срещите се осъществяваха вечерта, а разделите понякога същата нощ. Страстите бяха краткотрайни, любовните мъки бяха забранени.

Появяването на Норбер Тесторе в черна униформа не мина незабелязано. Освен метрдотелите той бе единственият, който носеше вратовръзка.

Той обиколи смело около басейна, като бе недосегаем за погледите на тези, които бяха голи.

— Сър…

Наведе се над клиента си и видя, че спи.

— Мистър Поуп — настоя той, сваляйки шапката си.

— Да? — каза Алън, мърдайки леко глава.

— Всичко е уредено. Оставих дрехите ви в съблекалнята. Позволих си да платя покупките ви.

— Благодаря, Норбер… Благодаря.

— Според мен, сър, не би трябвало да стоите повече на слънце. Защо не се върнете в хотела и там да си починете?

— Колко е часът?

— Единадесет.

— Ще ми позволите ли да се окъпя за последен път?

Норбер се усмихна учтиво.

— Ще ви чакам пред вратата.

Със същата тържествена походка той тръгна по обратния път.

— Здравейте, мистър Поуп. Съвзехте ли се от снощните емоции?

Алън забеляза един дебел весел мъжага, който носеше забележителния си корем със същата арогантност, с която смучеше огромна угаснала пура.

— Аз съм Луи Голдман!

Той хвана ръката на Алън и я раздруса горещо.

— Снощи доста ме притеснихте! Как приключи нощта?

— По-скоро зле — отговори Алън.

— Може ли?

Голдман седна небрежно на леглото.

— Надя е луда! Отдавна ли я познавате? Ако искаше… Всички я умолявахме да се съгласи да се снима! Тя се размина с една голяма кариера!

Както всички останали, Алън познаваше Голдман. Но откъде Голдман бе научил неговото име? Лу Голдман махна на един келнер.

— Имате ли студена лангуста? Останала ми е една малка дупчица — обясни той на Алън. — Вие искате ли? Донесете ни също и изстуден „Дом Периньон“.

— Сега ставате или още не сте си лягали? — продължи Голдман след малко.

— Още не съм си лягал — отвърна Алън.

— Това е лошо, старче. Ако искате да сте във форма довечера, трябва да поспите. Дали сте на ринга или около игралната маса, режимът е един и същ: без алкохол, без жени, само почивка и тренировки. Вие с какво се занимавате?

— Бизнес…

— Изглеждате в много приятелски отношения с Хадад. Казват, че не е лесен характер. Работили ли сте вече с него?

— Не — каза Алън.

Голдман продължи да му задава наивни въпроси, заговори му за кинематографията по принцип и за проектите си в частност.

— Със самообладанието, което показахте снощи, от вас би излязъл великолепен продуцент. Това би ли ви харесало? А! Сложете я тук.

Келнерът отвори бутилката и постави чинията с лангуста на една малка подвижна масичка. С няколко огромни хапки Голдман приключи с ястието. Той подаде една чаша на Алън.

— Имате ли маса за галавечерята?

— Няма да ходя. Вчера пристигнах от Съединените щати и не съм спал от Ню Йорк.

Той изобщо не бе опитал от виното, а съдържанието на бутилката вече бе под половината. Как можеше Голдман да пие толкова бързо?

— Поспете малко след обяд и се присъединете към нас. Жена ми ще бъде очарована да се запознае с вас. Имам голяма маса. Вие ще бъдете мой гост.

— Благодаря — каза Алън, — но не мисля, че ще дойда.

Голдман си позволи последна чаша и стана.

— Ще бъдете добре дошъл. Шофьорът ми ще дойде да ви вземе.

Той кимна с глава и се отдалечи. Вече всички легла бяха заети. Една каскада се вливаше в басейна. На Алън му се прииска да се потопи още веднъж, преди да отиде при Норбер.

Направи две крачки и се сблъска с келнера, който бе сервирал на Голдман.

— Ако обичате, сър. За лангустата и шампанското на мистър Голдман. Позволих си да ги впиша във вашата сметка.

 

 

Дукеса Арманда дьо Саран не си бе направила труда да изхвърли изцапаните с плажно масло дрехи на Алън, чието име тя не знаеше. Тя лежеше, напълно обвита във воали, с изключение на слабините, които излагаше на слънцето. Два пъти в седмицата се печеше по този начин, защото бе прочела в някакво списание, че облъчването със светлина на гениталната зона подобрява кръвообращението и засилва паметта.

Нейната бе слаба по отношение на лица и имена. За сметка на това пазеше продължителни спомени за ударите, които й нанасяха. Най-феноменалният бой й бе нанесен в Париж, в нейния хотел, от двама хулигани, които я бяха завързали за бидето на банята с електрически кабел. Счупената й ръка не я притесняваше. Но двата милиона долара в бижута, които й бяха отнели, й създадоха грижи. Хората от застрахователното дружество, които бяха надушили нещо нередно, я заплашиха, че ще проведат задълбочено разследване, ако настоява да й се изплатят щетите. Дукесата в съгласие с дук Юбер, съпруга й, предпочете да се откаже от парите, отколкото да рискува скандал. Но за да изрази недоволството си към тази невъзпитана застрахователна компания, тя сключи нова застраховка с конкуренцията.

Оттогава тя носеше само копията на бижутата си. Мълвата се бе разчула. Самочувствието й пострада, но не и сигурността й: поне не рискуваше да я нападнат заради фалшиви бижута. Единствено тя и дукът знаеха, че копията всъщност са оригиналите.

Манди, за разлика от всички жени на Лазурния бряг бе единствената, която носеше бижута с голяма стойност, а претендираше, че са имитация.

— Арманда…

— Юбер… — промърмори тя, без да промени положението си. — Идвате по-рано…

— Чии са тези дрехи?

Вместо отговор тя се изсмя дрезгаво.

— Манди, отговорете ми!

Всеки път, когато подушеше, че съпругата му е имала ново сексуално преживяване, пулсът му се ускоряваше значително.

— Кой беше, Манди?

— Някой. Не знам. Успокойте се.

— Манди, моля ви… Направете ми удоволствие…

 

 

— Единствените красиви жени около басейна, които не са в монокини!

С ослепителна усмивка на устните, Чезаре изпрати въздушна целувка на Сара и на майка й. След това стисна ръка на Арнолд и Хамилтън, като че ли са най-добрите му приятели.

— Каква е тайната ви да се поддържате толкова слаба? Кажете, купувам я веднага! Лишавате се от храна или спортувате?

Той целуна ръка на Виктория Хакет, единствената, която не бе по бански костюм.

— Мадам Хакет, мъжът ви изглежда превъзходно! Всички ви завиждат.

— Чаша вино? — попита Хам Бъргър.

— Никога не пия преди обяд. Предполагам, че имате маса за довечера? Отлично. Тогава можете да я освободите. Аз ви каня.

— Мистър Ди Соньо! — възкликна Виктория Хакет.

— Да, да! Искам да събера на една маса всички симпатични хора в Кан! Познавате ли моите приятели дук и дукеса Дьо Саран? Те ще бъдат очаровани да бъдат сред вас.

— Тоест… — поколеба се Хакет, питайки с поглед Емили Прайс-Линч. — Ние резервирахме маса за шест души. Имаме един допълнителен гост.

— Колкото сме повече, толкова по-весело става — възкликна Чезаре с отлично настроение.

— Ще бъдем щастливи да се присъединим към вас, но няма причина да сме ваши гости — намеси се Хам Бъргър.

— Не толкова официално, мистър Прайс-Линч. Ще ми направите огромно удоволствие, ако приемете.

— Аз съм на същото мнение като Хамилтън — каза Хакет. — Съгласен съм за общата маса, но при условие, че вие и вашите приятели сте наши гости.

— Моят приятел Голдман също ще дойде със съпругата си Джули. Тя е очарователна. Съгласни ли сте? Отивам да занеса добрата новина на дук и дукеса Дьо Саран.

Той тръгна с големи крачки към кабините.

— Не мога да го понасям — каза Сара.

— Аз също — добави майка й.

— Защо? — попита Виктория, триейки машинално ръката си, която устните на Чезаре бяха докоснали. — Той е чаровен. И има толкова галантни маниери.

— Най-вече има физиономия на жиголо — каза Сара, поглеждайки изпод вежди втория си баща.

— Сара! — скара се Емили.

— Той познава всички хора на земята — каза Хам Бъргър на Хакет, като игнорира погледа на Сара.

— Неговата награда „Лидер“ е много известна.

— Ще ви призная нещо — каза Виктория. — Доволна съм, че приехме. За първи път ще видя автентични дук и дукеса.

 

 

— Вие приличате на всичко друго, освен на арабин.

— А! — каза принцът. — И защо?

— Очите ви са сини — отговори Марина.

Хадад се изкиска от удоволствие. Не само че бе двойница на Мерилин, но и говореше точно това, което мислеше. Една детска душа в тяло на жена. Хадад бе притежавал толкова много деца, чиято душа бе стара и лицемерна…

Кадилакът се движеше по „Кроазет“. Марина бе стиснала в ръцете си едно от малките корабчета, направени от банкнота от петстотин франка.

— Сама ли сте в Кан?

— Да.

— С какво се занимавате по принцип?

— С нищо. Нищо не мога да правя. А вие?

— Като вас. И аз не се занимавам с нищо. С приятели ли дойдохте?

— Не. Един старец ме покани. Той ми плати пътя.

— Старец ли? Колко стар? — попита принцът предпазливо. В крайна сметка тя може би беше само една малка проститутка като всички останали.

— Седемдесет? Осемдесет? Има неприятна физиономия. Той издържа Попи, една моя приятелка.

— А тръгна с вас?

— Да. Всичко стана за пет минути. Попи ми бе дала ключа от апартамента си.

— А какво стана с вашия?

— Аз нямам апартамент.

— Къде живеете?

— Навсякъде. Зависи от момчетата. Скарах се с Алън. Тръгнах с Хари. Скарах се с Хари. Върнах се при Алън. Там нямаше вода. Тогава отидох у Попи. Там срещнах стареца. Той ми изпрати билета за самолета.

— Просто така?

— Просто така.

— Защо казвате, че е неприятен?

— Обича да гледа, когато спортувам.

— Тенис, голф?

— Лицеви опори. Обичам да правя лицеви опори.

— А той къде е сега, този старец?

— Тук, в „Мажестик“. С жена си.

— Предполагам, че той ще плати сметката ви?

— Във всеки случай няма да съм аз — изсмя се Марина. — Аз нямам пари.

— Още не съм си лягал, Марина. Сега ще обядвам с няколко приятели. Искате ли да ни правите компания?

— Не. Искам само да си взема шапката. Забравих я в стаята си.

— Довечера има благотворителна галавечеря. Ще приемете ли да сте моя гостенка?

— С какво облекло?

— Вечерно, дълга рокля.

— Тогава няма да стане. Имам само една пола и дънки.

— Това може лесно да се уреди. Моят шофьор и моят секретар ще ви придружат. Купете си всичко, което ви харесва. Не се притеснявайте за нищо!

— Наистина ли?

— Наистина. Имате ли бижута?

Марина се изсмя.

— За какво са ми?

— Не обичате ли бижута?

— Не се интересувам от тях. Претенциозно е да носиш бижута.

— Изберете си най-красивите, които видите. Ван Клийф, Жерар, Картие, Бушрон, трябва само да изберете и да купите. Искам да сте красива като кралица!

Той хвана ръката й и я целуна по върха на пръстите.

— Много е странна вашата прилика с Мерилин Монро.

Марина дръпна ръката си рязко.

— О! И вие ли? Вече започна да ми втръсва! Всички това ми казват!

 

 

Чезаре почука леко по вратата на кабината.

— Манди! Чезаре ди Соньо е… Гола ли сте, или мога да вляза?

— Гола съм. Влезте де.

— Една секунда! — извика Юбер.

Покри набързо тялото на жена си с един ярък пеньоар. Манди повдигна рамене.

— Чезаре познава тялото ми по-добре от вас.

— Това не е причина — ядоса се Юбер. — Влезте!

— Най-красивата двойка в Кан! Господин дук, познавам ви от десет години. Всяка година изглеждате с две по-малко. А за Манди да не говорим…

Той я потупа леко по тила в знак на приятелски чувства.

— Ще се изненадаш, ако разбереш колко много жени ти завиждат, защото си красива! Най-красивата!

— Наистина ли? Кой, Чезаре, кой?

— Ще ти разкажа довечера. Ще дойдете ли на галавечерята?

— На масата на Синьорели сме.

— Не, Юбер, не! Ще се отегчите! Те са толкова досадни!

— Ти какво ще ни предложиш? — попита Манди.

— И още питаш! Аз съм на една маса с най-интересните хора.

— Кои?

— Голдман, продуцентът…

— Той е евреин, нали? — притесни се дукът.

— Никой не е идеален — отговори Чезаре. — Освен това да си евреин не е заразно. Той е гений и кожата му е бяла. Ще дойдат също и Хакет, Прайс-Линч и самолетният магнат Онър Ларсен…

— Прекалено късно е да откажем на Синьорели…

— Юбер! — възкликна Манди. — Цяла година се виждаме с тях. Обичам от време на време да виждам по някое ново лице.

„Член…“ — поправи я наум Чезаре.

— Кажете им, че имам мигрена.

— И ще седите на масата до тяхната!

— Животът е кратък, лято е, на никого не му пука — каза Чезаре. — Юбер, искате ли аз да се заема с това? Ще им обясня, че съм ви поканил преди много време. Те ще разберат.

— Слушайте, Чезаре — намеси се дукът, — съгласен съм, но при едно условие — вие всички ще сте мои гости.

— Никога! По-скоро ще се лиша от удоволствието да ви имам на масата си.

— Колко сте старомоден, Юбер. Какво значение има кой плаща? Важното е да сме заедно и да ни е забавно.

— Дукесата е права — каза Чезаре. — Съгласни ли сте аз да говоря със Синьорели?

— Да, да, да! — извика Манди.

Тя стана права и застана под душа. Гола. За да пощади чувствата на дука, Чезаре се обърна с гръб.

— Съгласен съм — каза Юбер дьо Саран. — Но — добави, снижавайки глас, — дайте ми думата си, че ще ми оставите сметката.

— Не си давам думата — каза Чезаре, смеейки се.

— Чезаре, обещайте!

— Довечера в девет и тридесет. Ще ви чакам във входния салон. Бай, бай, Манди.

Излезе, без да се обръща. Тя не беше негов тип. Всеки път, когато бяха правили любов, се бе чувствал лишен от мъжкото си самочувствие. А освен това да удря жена му бе неприятно. Той обичаше нежността, внимателното отдаване, насладата. Мина зад трамплина, махна с ръка на различни хора, които познаваше повече или по-малко, прекоси терасата на бара и се запъти към масата, където обядваха Бети Гроун и гигантът Онър Ларсен.

— Печен вълк. Идва от Диеп. Всъщност минава през Диеп, а идва направо от Дакар в хладилни кораби. Как сте?

Целуна Бети по челото, набоде една маслина, отпи шампанско от чашата й и протегна ръка на Ларсен.

— Заклевам се, че това, което казах, е лъжа. Всъщност всичко наоколо е фалшиво. В някои дни се питам дали самият аз съм истински! Бети, естествено, ти си на моята маса довечера. Изобщо не дискутирай! Другите ми гости приеха само защото им казах, че ще дойдете с Онър. Дук и дукеса Дьо Саран, Лу Голдман, Арнолд Хакет, Хамилтън Прайс-Линч, съпругите им и много други. Как си, скъпа?

Бети размени няколко фрази на английски с Ларсен.

— Ще дойде — каза тя на Чезаре, — но при условие, че той плаща. Той кани всички.

— И въпрос не може да става! Аз каня.

Тя му хвърли многозначителен поглед.

— Не настоявай, Чезаре…

— Съвсем не! Кажи му, че…

— Зарежи! Тук ли ще се чакаме?

— Салонът на Бийч, девет и половина. Добре ли е?

— Още нещо, Чезаре — добави Бети с леден глас. — В случай, че Фишлер се покаже тази вечер, предупреждавам те, че ще направя скандал!

— Аз също — съгласи се енергично той.

Ситуацията се очертаваше превъзходна: всички искаха да плащат! Той взе още едно парче месо от вълк, набоде една маслина от чинията на Бети…

— До довечера.

— Много, много симпатичен — каза Онър на Бети, след като Чезаре се отдалечи. — Той близък приятел ли ви е?

— Просто посещаваме едни и същи места. Но невинаги общуваме с едни и същи хора. Той ме забавлява.

— Мислите ли, че трябва да приема неговата награда?

— Трябва да сте поласкан от предложението му.

Преди един час тя бе видяла принц Хадад да прегръща мъжа, когото Надя бе ухажвала в казиното.

— Онър, виждате ли този младеж там, легнал на леглото… Вляво от брюнетката със зелен бански… Ще го поканите на нашата маса за галавечерята.

— Познавате ли го? — учуди се Ларсен.

— Съвсем не. Той е близък приятел на принц Хадад. За вас мисля, Онър.

Ларсен остави на масата салфетката, която в гигантските му ръце изглеждаше като носна кърпа, изправи внушителното си туловище и целуна пръстите на Бети.

— Бети, вие мислите за всичко! Отивам веднага.

 

 

Водата в басейна го бе поободрила, но Алън все още усещаше огромната си умора. Ако останеше в Бийч още една минута, щеше да заспи и да не се събуди цели осем дни. Стана мъчително, взе кърпата си и се запъти към съблекалните, където бяха дрехите, които Норбер бе донесъл. Огромна сянка препречи пътя му.

— Аз съм Онър Ларсен — каза Ларсен, хващайки го за ръката.

— Алън Поуп — отговори машинално той. Опита се да издърпа ръката си: напразни мъки.

— Имаме общ приятел — Хадад. Ще дойдете ли на галавечерята?

— Не. Отивам да си легна.

— Никой на Лазурния бряг не си ляга, мистър Поуп. Тук се умира прав. Или ако някой си легне, то е, за да прави любов.

Впечатлен от собственото си чувство за хумор, Ларсен се изсмя гръмогласно.

— Ще ми направите ли удоволствието да бъдете мой гост?

— Онър, представете ни, моля…

Алън забеляза едно прекрасно червенокосо създание.

— Това е Алън Поуп — каза Онър. — Мис Бети Гроун.

Тя беше облечена с нещо подобно на сари, което подчертаваше идеалното й тяло. Алън не бе виждал нищо, което да би могло да се сравни с огромните й зелени очи. Може би само виолетовите очи на Надя?

— Бих желала да се присъедините към нас — каза тя, приковавайки го с поглед.

— Бих искал… За нещастие…

— Ще бъдем с много приятни хора. Не ми отказвайте това удоволствие. Ще видите, че има много красиви жени. Къде сте отседнали?

— В „Мажестик“.

— Да изпратя ли моя шофьор да ви вземе?

— Не, не…

— Тогава в салона на „Палм Бийч“ към девет и половина. Да разчитам ли на вас?

— Тъкмо казвах… на господина… — заекна Алън.

— Разбрахме се, мистър Поуп. Ще се срещнем тук. Онър и аз ще сме щастливи да ви имаме на нашата маса. Идвате ли, Онър?

Залитайки, Алън се залита дали всички са полудели. В Ню Йорк го изритаха през вратата, а тук всички се надпреварваха да го канят на масите си.

 

 

Марина се забавляваше като дете. Тя посочваше нещо с ръка и продавачите бързаха да го увият. Под заповедите на Халил две горили го подаваха на шофьора, който го прибираше в багажника на черния кадилак. Истинска приказка! Марина не се интересуваше от това колко рокли има. Това, което й харесваше, беше да е център на внимание. Всеки път, когато избереше някоя рокля, Халил й предлагаше да вземе още. Тя нямаше никаква нужда от тях. Никога нямаше да ги облече, но бе превъзходно да може да си ги избере. Най-известните шивачи по „Кроазет“ се отнасяха с нея, сякаш бе кралицата на Англия.

Сега при Ван Клийф тя не знаеше какво да вземе. Директорът й показваше кутии с бижута, на които тя не знаеше нито цената, нито предназначението.

— Вижте колко е красиво това диамантено колие, мадам… Камъните са изключително чисти. Разполагаме и с подобни обеци…

Марина се намуси. Седнала на един стол Луи XV в същия цвят като избелелите й от пране дънки, тя бе заобиколена от целия колектив на бижутерската къща. Всички я гледаха внимателно и реагираха при най-малкия знак от нейна страна.

— Нямате ли нещо по-весело?

— Весело? Какво разбирате под весело, мадам?

— Сетих се! — възкликна един от продавачите в строг черен костюм. — Моля мадам да ме извини…

Той се наведе над директора и му прошепна няколко думи, като пляскаше с ръце от радост и нетърпение. Директорът се съгласи.

Продавачът се върна, носейки кутия за бижута.

— Но това е… — възкликна очарована Марина.

— Точно така, мадам! Кучешко колие. Двадесет и един диаманта в платинен обков. Позволете!

Той го сложи на врата й. Трима продавачи едновременно протегнаха огледала.

— Взимам го! Чудесно е!

— Разбира се, мадам. Сега ще ви покажем пръстените…

Халил дръпна дискретно директора настрани.

— Негова Светлост ще оцени колието. Можете ли да ми продадете и каишката?

 

 

Алън влезе като пиян в стаята си, строполи се на леглото и заспа.

Телефонът иззвъня. Той протегна ръка, взе слушалката и погледна часовника си. Четири часа. Не можа да реши дали е следобед или сутринта.

— Ало — каза той със заспал глас.

— Алън? Сами е.

— Сами! Колко е часът?

— Девет сутринта в Ню Йорк. Ти спиш ли, или си пиян? Алън, много е важно. Размислих. Отказваме се.

Бяха потребни няколко секунди на Алън, за да успее да проумее казаните от Банистър думи. Но не можа да разбере какво иска да каже приятелят му.

— От какво се отказваме?

— Консултирах се с един адвокат, един приятел. Той каза, че сме глупаци. Най-добре е да спрем дотук. Ще успеем някак си да върнем това, което си похарчил досега. Чуваш ли ме?

Кръвта на Алън се смръзна в жилите му.

— Ако върнем парите в банката, те няма да има защо да се оплачат. Няма да имат нищо против теб. Ти ще им съобщиш за грешката и това е всичко. Всичко ще е наред.

— Има една малка подробност, Сами… — каза Алън полугласно. — Той замълча малко и изтърси: — Вече нямам никакви пари!

— Какво?

— Нямам повече пари! — изкрещя Алън. — Следователно нищо не мога да върна! Схващаш ли?

— Не — заекна Банистър.

— Разорен съм напълно. Окончателно. Нали искаше да сменям? Смених! Взеха ми всичко!

— Алън, това майтап ли е? Искаш да ме уплашиш ли?

— Нямам повече нито цент!

— Не вярвам! Алън, закълни се!

— По дяволите!

— Алън, идвам с първия самолет.

— Върви на майната си!

Извън себе си от ярост, затвори телефона. Някой позвъни. Той скочи от леглото, ядосан на себе си, на Сами и на целия свят. Отвори широко вратата.

— Добър ден.

Бети Гроун стоеше на прага. Беше сменила сарито с черен панталон и бяла риза.

— Може ли да вляза?

Алън се отмести, за да й направи място. Докато тя минаваше покрай него, усети парфюма й.

— Имате изражение на човек, който е получил лоши новини. Вярно ли е?

Алън затвори вратата. Полумракът в стаята ги обгърна. Полумракът и нейният парфюм…

— Казах на Онър, че отивам на фризьор.

Тя седна на леглото, сви се и обхвана коленете си с ръце.

— Седнете близо до мен. Вие сте много симпатичен. Досаждам ли ви?

— Не.

— Аз живея на долния етаж. Онър ще се върне. Нямам много време.

Наведе се, протегна се и легна на леглото. Алън я загледа слисано как се опитва да си свали панталона.

— Ще ми помогнете ли?

Той се включи доста несръчно в операцията. В един момент главите им се докоснаха. Бети го повлече към себе си и лакомо потърси устата му. Едновременно с това тя взе ръката на Алън и я сложи между бедрата си.