Пиер Рей
Палм Бийч (15)

15.

— Арнолд, вие загубихте! — каза Емили Прайс-Линч с радост, каквато съвсем не изпитваше.

— Загубих малко, вярно е, а ненавиждам това… — призна Хакет.

Емили изгледа съпруга си, без да престане да се усмихва.

— Ти също ли игра, скъпи?

Хам Бъргър се сви на стола си и каза небрежно:

— Само две или три игри. Просто за да правя компания на Арнолд.

Емили не обичаше той да се приближава до зеленото сукно. Тъй като не можеше да му забрани да влиза в казиното, тя непрекъснато се опитваше да му попречи да играе.

— Какво значи две или три игри?

Хамилтън бе накарал Хакет да обещае да не казва нищо за общата им игра срещу Надя Фишлер.

— Без значение — каза весело той. — Няколко жетона…

— Аз също бях там — каза Сара, без да вдига очи от чашата си.

Тя използваше всеки повод да злепостави втория си баща. Хамилтън знаеше, че тя докладва на Емили всичко, което той прави.

— Всъщност — добави Сара небрежно — кое беше жиголото, което играеше срещу вас с Надя Фишлер?

— Жиголо ли? Достъпът им до казиното е забранен — намеси се Джил Хоудин, смеейки се.

Той целуна галантно ръката на Виктория Хакет и Емили Прайс-Линч, потупа бащински Сара по рамото и щракна с пръсти, за да привлече вниманието на Марио.

— Шампанско!

— Седнете, Джил, седнете… — каза Хакет.

Хоудин се настани.

— А сега, Сара, разкажете ми всичко!

— Говорех за типа, който беше с Надя. Те двамата обраха на бакара бедния Хамилтън и нещастния Арнолд.

— Нещастен само в играта… — каза Арнолд, който не изпускаше нито една дума.

Сара бе забелязала Алън още в първия миг. Бледият му тен и очевидната липса на сигурност я бяха привлекли. Тя се чувстваше добре само с мъже, над които можеше да властва. Правеше всичко възможно да тъпче другите, като уверено вървеше по стъпките на майка си.

— Питам се как успява тази курва да играе с парите на другите… — подхвърли Емили с хищна усмивка.

Виктория Хакет се изкикоти. Тя би дала много, за да може да измисли толкова блестяща фраза. Хоудин знаеше, че Емили е в течение на приятелската му връзка с Надя. А може би й бе известно и че някога бяха спали заедно? Но кой не бе спал с Надя? В думите й нямаше зла умисъл: Емили просто искаше да го засегне. Той се задоволи да я одраска:

— Тя се харесва, скъпа Емили. Има животинската способност да привлича мъжкарите.

— Да кажем един определен тип мъжкари — прекъсна го Емили с презрително стиснати устни.

— Арнолд — запита Виктория изключително сериозно, — вярно ли е, че лесните жени привличат мъжете?

— Хайде, хайде — каза Джил тържествено, — единствено добродетелността привлича, скъпа Виктория.

Той забеляза злобния поглед, който му хвърли Емили Прайс-Линч. Тогава разбра, че я е засегнал.

 

 

Те прекосиха заспалия Рим в кола, която Алберто бе изпратил за тях във Фиумичино. Виа Ливорно бе напълно пуста. Нямаше нито светлини, нито минувачи. Мигаха единствено лампионите на ресторанта. Алберто ги чакаше пред вратата.

— Надя! Коме ва?^[1]

Тя се хвърли в прегръдките му.

— Алберто, стар развратнико! Липсваше ми!

— Ти също, Надя! Ти също! Сега ще ти приготвя най-вкусните фетучини, които някога си опитвала.

— Алберто, това е Алън Поуп. Алберто.

Алберто стисна ръката на Алън, като че ли бе най-добрият му приятел. Той обходи с поглед празния ресторант. В един ъгъл бе поставена маса с бяла покривка, украсена с три свещи и букет рози. Двама келнери донесоха столове.

— Събудих ги заради вас — каза Алберто. Той се обърна към Алън: — В Рим всеки е готов да стане посред нощ заради Надя. Вие имате голям късмет, синьор!

Той сипа в чашите им леко и свежо вино. Чу се тиха песен, придружена с китара. Алън с удивление забеляза певеца.

— Това е Енрико — каза Алберто на Надя. — Извиках го специално заради теб. Знам, че обичаш песните му.

Той хвана ръката на Надя и я разцелува горещо.

— Надя! Кара миа!^[2] Веднага ще ви сервирам!

Хукна към кухнята. Слисан, Алън погледна Надя. Тя го хвана за ръката.

— Гладен ли сте?

— Вече не знам.

По време на въздушното им пътешествие радистът бе дошъл при тях. Отвориха бутилка шампанско. Бяха пили за Кан, за Рим, за Америка, за казиното. Алън го прокле. Той би желал да остане насаме с Надя. Може би на връщане…

— Добре ли се чувствате? — попита Надя.

— Много.

— Това място ми харесва. Тук се чувствам като у дома. Вие какво харесвате от живота?

— Самият живот.

— Какво друго?

— Да съм свободен.

— А свободен ли сте?

— Не.

Тя се засмя.

— Изглеждате като малко момче, което е ограбило банка. Наистина ли сте направили такова нещо?

— Прекалено съм несръчен. Досега да са ме хванали.

— Женен ли сте?

— Бях.

— Аз също. Няколко пъти.

— Какъв извод си направихте?

— Невъзможно е да живееш както сам, така и с някой друг.

— И как решихте проблема?

— Сменям партньорите си като четки за зъби. Така не съм самотна и нямам време да се уморя.

— Фетучини! — извика Алберто, като носеше сам подноса с апетитното ястие.

Той се скара на келнерите.

— Горещи чинии! Бързо! А чашите? Но те нямат нищо в чашите си! Какво чакате!

Разтича се на всички страни като магьосник от приказка, която Алън намираше за нереална. Той вдигна чашата си към Надя и отпи голяма глътка вино: поне веднъж в живота си бе изживял нещо лудо!

— Яжте, умолявам ви, всичко ще изстине! Още една бутилка! Надя, вкусно ли е?

— Ммм… — отговори Надя с пълна уста.

— Синьор?

Алън кимна енергично с глава. Не изпитваше вече глад. Присъствието на Надя му отнемаше апетита.

— Разкажете ми, Алън, за тази банка… — прошепна Надя между две хапки.

Вилицата на Алън увисна на средата на пътя между чинията и устата му.

— Каква банка?

— Знаете много добре… Тази, която сте ограбили…

 

 

По пътя от физиономиста на казиното до гишето на телефонистката Хамилтън Прайс-Линч се обърна два пъти: Емили и Сара бяха способни да го проследят. Той бе помолил за разрешението да си измие ръцете.

— Мис, за колко време ще ме свържете с Ню Йорк?

— Веднага, сър, избира се директно.

Написа искания телефонен номер на парче хартия.

— В коя кабина?

— В номер едно. Ще чуете телефона да звъни.

За да избегне разговора с евентуални познати, Хам Бъргър се задълбочи в разглеждането на витрините на най-известните бижутери. Фоайето бе пълно с хора. Някои си отиваха — те по принцип бяха губещите. Други едва сега пристигаха, пълни с надежда, награбили жетони, нахълтваха енергично в казиното, сякаш отиваха да превземат Форт Кнокс.

— Сър, имате Ню Йорк.

Хамилтън влезе в кабината и вдигна слушалката.

— Хамилтън Прайс-Линч на телефона — каза той със сухия си банкерски глас. — С кого говоря?

— С централата, сър.

Погледна часовника си: един часът сутринта.

— Ейбъл Фишмайер в кабинета си ли е още?

— Сега ще проверя, сър.

Шум в слушалката… Изведнъж прозвуча дебелият глас на Фишмайер.

— Да. Кой се обажда?

— Добър ден, Ейбъл. Хамилтън е.

— Мистър Прайс-Линч! Откъде се обаждате?

— Ейбъл, имам една молба към вас… Имаме ли клиент на име Алън Поуп?

— Алън Поуп ли? Това наистина е странно съвпадение, сър. Джил Хоудин ми се обади преди час от Кан, за да ме пита за финансовото му състояние. А едва вчера говорих за него с Влински.

— Защо, Ейбъл? Какво толкова специално има?

— Този идиот Влински беше направил огромна грешка. Беше го вписал сред имената на длъжниците.

— А той не е ли длъжник?

— Има при нас сметка от милион и половина долара… или нещо подобно.

— Наистина ли?

— Наистина, спомням си много добре.

— Откога, Ейбъл?

— Искате ли да проверя?

— Ако обичате, Ейбъл.

— Нещо не е наред ли, мистър Прайс-Линч?

— Не, не… Сведението ми трябва за един приятел.

— Веднага отивам.

— Една секунда, Ейбъл. Вечерям с приятели и трябва да затварям телефона. Прегледайте досието му и отбележете всичко: размера на влога му, източника, приходите и разходите… Нали ще изчакате да ви потърся пак?

— Разбира се, мистър Прайс-Линч — отговори Фишмайер с меден глас.

— След около час, става ли?

— Естествено! Естествено!

— Благодаря, Ейбъл. Нали записахте името?

— Поуп. Алън Поуп.

— Точно така, Ейбъл. Ще ви позвъня след малко…

— Дочуване, мистър Прайс-Линч.

Заинтригуван, Хам Бъргър излезе от телефонната кабина. Абсолютно невъзможно бе той да не познава, поне по име, клиент, който има на сметката си повече от един милион долара.

В противен случай това означаваше, че остарява.

 

 

Самолетът излетя с оглушителен грохот, набра височина, направи завой надясно и продължи право напред. През илюминатора Алън видя да проблясват светлините на Рим. Той се облегна назад в седалката, като се отказа да мисли над въпросите, останали без отговор, да се притеснява за неща, които в никакъв случай не би могъл да промени. На тръгване Надя бе сложила в ръката на Алберто пачка банкноти. Без да ги брои. В Палм Бийч бе направила същото и с директора на ресторанта.

— Надя?

— Да?

Салонът тънеше в полумрак. Надя бе казала на радиста да не ги притеснява.

— Винаги ли живеете така?

— Как така?

— Искам да кажа — със сто километра в час.

— Винаги.

— Не се ли страхувате?

— От какво?

Той не намери подходящ отговор. Никога не бе срещал по-красива жена. Тя сякаш не обръщаше внимание на материалните измерения. Парите за нея бяха без стойност, живееше в охолство, както другите в бедност. Един малък вътрешен глас му подсказваше, че изключителният му късмет в казиното няма да се повтори. Сега имаше възможност да се върне назад, да предупреди банката, че е направила грешка, да върне парите, да се качи в първия самолет за Ню Йорк с половината от печалбата на бакара в джоба: близо триста хиляди долара.

Преди три дни дори не би се осмелил да мечтае за подобно богатство. Той реши изведнъж: веднага щом стигне в Кан, ще отиде в казиното, ще прибере чека и печалбата си, ще напусне тази опасна страна и ще нулира брояча. Той въздъхна с огромно облекчение.

Надя пъхна внезапно ръка под ризата му.

— Знаеш ли защо ми харесваш?

Алън имаше чувството, че внезапно са го включили към високо напрежение. Надя се приближи още повече и каза:

— Под външния вид на срамежлив каубой ти си всъщност селянин. Обичам селяните. Аз също съм селянка. Харесвам ли ти?

— Много — изграчи Алън, напълно парализиран.

Самолетът летеше в мастиленочерното небе на осем хиляди метра височина. Някъде много далеч долу се забелязваха светли прашинки. А съвсем близо до него бе Надя с парфюма си и дрезгавия си глас. Той пожела да благодари някому за този чудесен миг. Обзет от нежност, протегна ръце към нея. Тя го спря с жест:

— Искаш ли ме?

— Много, Надя, много…

— Тогава какво чакаш, за да ме вземеш?

Вдигна роклята си и отдолу проблесна бялата кожа на бедрата й.

— Ето, виж!

Разкопча корсажа си и оттам се показаха розовите връхчета на гърдите й.

— Хайде, вземи ме!

Той остана неподвижен, сякаш във вените му изведнъж бе потекло студено олово. Тя сложи глава между краката му, разкопча колана и свали панталона му. Хвана члена му и започна да го гали с устни. Алън усещаше леден студ. Изобщо не си бе представял нещата по този начин. Направи усилие да не мисли, да прогони този студ. Трудно му беше да отговори на ласките й. Стана гневно, хвана двете й ръце, обърна я на седалката, застана на колене между краката й и проникна диво в нея. Загледа се в лицето й, осветено от лунен лъч — то беше сгърчено, нещо отчаяно се четеше на свитите й устни, а зениците на огромните виолетови очи бяха разширени. До последния момент, в който можеше да разсъждава, той наблюдаваше внимателно изражението й, като се опитваше да види там изключителното удоволствие, което я преобразяваше, докато бе седнала зад игралната маса. Но нищо подобно не видя. Едва тогава разбра, че за Надя Фишлер имаше само един начин да изпита удоволствие: като играе.

 

 

Хамилтън Прайс-Линч бе опасен, защото бе слаб човек. Ейбъл Фишмайер знаеше колко много се страхува той от жена си. С нея не бе нищо особено. А без нея бе съвсем нищо. Понякога Ейбъл си мечтаеше да го злепостави пред Емили. Достатъчно бе да й представи доказателства, уличаващи Хам Бъргър: една малка изневяра, адреси, дати. И тогава той, Ейбъл Фишмайер, щеше да остане единствен властелин в банката — нито Емили, нито дъщеря й Сара разбираха нещо от финанси.

— Влински още ли е тук?

— Сега ще проверя, сър.

Когато разговаряше с Прайс-Линч, Ейбъл Фишмайер се страхуваше само от едно нещо — да не го нарече неволно Хам Бъргър. Защо изведнъж всички се интересуваха от Поуп?

— Оскар? Фишмайер е. Преди два дни говорихме за един клиент… Поуп, Алън Поуп… Вземете досието му и го донесете в кабинета ми. Да, веднага, ако обичате. Благодаря.

Когато Влински влезе в кабинета, Ейбъл трябваше да направи усилие, за да скрие отвращението, което му вдъхваше. Панталонът му бе прекалено къс, вратовръзката му приличаше на връзка за обувки, а късогледите му очи жълтееха.

— Седнете, Влински. И така, досието?

Той го взе от ръцете му и прочете бързо няколко листа.

— Добре, добре… Има сметка от четири години… Служител в „Хакет“… Отлично… Редовни месечни вноски… Никакви източници на доход, освен работата… Среден кадър…

Оскар Влински посочи с пръст:

— Много пъти е бил на червено, мистър Фишмайер.

Ейбъл го дари с леден поглед и продължи да мърмори.

— Месечна заплата — хиляда шестстотин седемдесет и два долара… Теглене… Теглене… Уволнение.

Той се спря изведнъж при думата уволнение.

— Уволнение, един милион сто и седемдесет хиляди и четиристотин долара. Един милион сто и седемдесет хиляди и четиристотин долара? Влински!

— Мистър Фишмайер?

— Мълчете! Тези пари са преведени на сметката на клиента на 22 юли сутринта… Кой ги е превел?

— Не знам, сър.

— Как така не знаете?!

Оскар се сви в изпомачканите си дрехи.

— Аз просто сигнализирах на съответната служба, че клиентът е на червено. Моят компютър…

— Влински! Идете веднага да намерите този чек!

— Къде да го търся, сър?

— Откъде да знам? Просто го намерете! Това банка ли е или бардак?

— Отивам, сър. Но позволете да ви напомня, че аз ви съобщих, че дългът на клиента е…

— Тръгвайте!

Влински се върна след няколко минути толкова блед, че изглеждаше прозрачен. Без да може да отрони дума, той подаде парче хартия на Фишмайер, като объркано клатеше глава. Ейбъл издърпа чека от ръцете му и го поднесе към лампата.

— Издаден от нашата банка… Изтеглен от сметката на „Хакет“… Подписан от Оливър Мъри…

Влински размаха ръка, за да привлече вниманието му.

— Какво има, Влински?

— Цифрата, мистър Фишмайер… Погледнете цифрата… — каза той с мъртвешки глас.

Ейбъл прочете цифрата: 11 704,00 долара. По някакво мистериозно стечение на обстоятелствата кръвта, която се бе отдръпнала от бузите на служителя му, се появи на неговото лице. Влински утежни положението си.

— Сигурен бях, че има грешка! Когато ви го казах, вие ми наредихте да се отнасяме към този клиент с изключително внимание… — простена Влински.

— Аз ли? Никога! Това е невъзможно!

— Ужасно, сър… Две нули в повече…

— Но кой… кой… — прогърмя гласът на Фишмайер.

Оскар Влински направи отчаяна мимика.

— Виждам само една възможност, сър: големият компютър ни е предал!

 

 

Алън бе огорчен: той бе притежавал само една сянка. Не бе правил любов с Надя, а на Надя, едно тяло, което се бе подложило на всички възможни комбинации, но без да се отдава. Всеки бе използвал тялото на другия за собствено удоволствие. Не един с друг, а един срещу друг. А въпреки всичко Надя изглеждаше щастлива и успокоена. Тя спеше, облегната на рамото на Алън, с лека усмивка на устните. Той не смееше да мръдне, за да не я събуди.

Проблесна малка бяла светлина, която им показваше, че трябва да затегнат коланите. Фалконът обиколи летището. Алън забеляза бялата писта покрай морето, по която проблясваха отраженията на вълните. Прииска му се да остане завинаги така — между земята и небето. Колесниците докоснаха бетонната настилка.

— Пристигаме ли? — попита Надя.

Тя запали осветлението, извади от чантата си огледало и провери грима си.

— Изглеждаш чудесно — каза Алън.

Той не добави, че лицето й изглежда така, сякаш нищо не се бе случило между тях. А и дали наистина се бе случило нещо? Погледна изпъкналите скули, извивката на устните, извитите вежди. Всичко бе идеално в това красиво лице. Но поради някаква мистериозна причина чарът бе изчезнал. У Алън се бе изпарило всякакво желание, всякакво чувство.

Слизайки по трите стъпала, Надя направи обичайния си жест на щедрост. Тя напъха в ръката на пилота шепа банкноти. Без да брои.

Норбер спеше в ролса. Хъркането му се заглушаваше от радиото, което той бе забравил да изключи. Часът бе пет сутринта. На изток небето бе почнало да изсветлява.

Норбер се стресна от шума на отваряне на вратата. Веднага се превърна в добре трениран богаташки шофьор.

— В хотела ли, сър?

— В Бийч — каза Надя.

— Сега ли искате да се върнете в Бийч? — намеси се Алън.

— Това е най-подходящият момент. Всички вече са нервни, изморени, правят грешки. Ще видиш! Ще им измъкнем още няколко милиона долара.

Тя бръкна в чантата си и извади купчина хартиени салфетки.

— Виж, Алън…

Той забеляза нещо тъмно, което бе оставило по хартията кафеникави следи.

— Моят талисман — продължи Надя. — С това нямам от какво да се страхувам.

Тя бе напълно луда. Той щеше да отиде до казиното, да прибере жетоните си, да си поиска обратно чека и да изчезне. Разбра защо, след като бяха правили любов в самолета, повече не бяха си казали и дума. Те просто нямаха какво да си кажат.

— Това е сърцето на един сив заек — обясни Надя.

Алън се обърна, за да скрие отвращението си. На изток светлата ивица ставаше все по-широка. Скоро щеше да настъпи ден. Завеса: за него празникът бе приключил.

— Обзалагам се на десет към едно, че Хадад ни чака. Той знае, че аз ще се върна. Винаги приемам предизвикателствата!

„Продължавай да си говориш, така времето минава…“ След половин час Алън щеше да си е в леглото. Всичко бе прекалено сложно, за да се опитва да го разбере. А Банистър да върви по дяволите!