Пиер Рей
Палм Бийч (3)

3.

Когато Алън влезе, на добродушното лице на Банистър грейна усмивка.

— Три без четвърт! Започнах да се притеснявам! Къде изчезна?

— О, никъде… Минах през къщи.

Самуел се уплаши от отчаяното му изражение.

— Нещо сериозно?

— За по-малко от два часа успях да катастрофирам, Марина ме напусна, защото я заварих с някакъв тип, и Мейбъл ми съобщи, че ще ми изпрати адвоката си. Може да се каже, че всичко е наред!

Самуел не успя да сдържи нервния си смях.

— Майтапиш ли се?

— Да, много е смешно.

Алън седна върху бюрото си и се загледа в небето, което се виждаше през прозореца. Банистър срамежливо му подаде пакета.

— Просто лош момент. Вземи, това е за тебе.

— За мене ли?

— Да, вземи го.

Алън протегна ръка предпазливо.

— Какво е това? Бомба?

Самуел отново се изсмя.

— Отвори го и ще видиш. 22 юли… Забравил ли си?

Алън поклати глава недоумяващо. Самуел го потупа приятелски по рамото.

— Ами рожденият ти ден, глупчо?

— По дяволите! — заекна Алън. — Бях забравил!

— А аз — не! 22 юли… Отвори го!

— Слушай, Сами, ти си полудял… Не трябваше!

— А приятелите за какво са?

Алън разкъса опаковката и отдолу се показа изрисувана кутия, от която той извади бутилка. Банистър се изкашля.

— Френски коняк. Отлежал!

Той взе две картонени чаши от чекмеджето и хвърли едната на Алън.

— Пийни една чаша, ще ти стане по-добре. Животът едва сега започва. На колко ставаш? Сто и седем? Сто и петдесет?

— Като коняка ти. Отлежал съм.

— Без майтап?

— На тридесет!

— Сериозно? Аз съм на четиридесет и шест, все още нямам минало, а средната продължителност на живота ми отнема надеждата за бъдеще! За твое здраве!

— За твое! — отговори Алън, вдигайки чашата си.

Двамата изпиха питието си на един дъх.

— Благодаря, че си се сетил — каза Алън.

Самуел му намигна и цъкна с език.

— Не е най-подходящото питие за четиридесет градуса на сянка, но е по-добро от всичко останало, с което се наливаме.

Алън отново напълни чашите.

— Каква бъркотия! До дъно?

— До дъно!

Двамата избухнаха в смях. Банистър сервира отново.

— Честит рожден ден, глупчо!

— За твое здраве, кретен!

— Стар кретен — поправи го Самуел.

Те допиха това, което бе останало в чашите им.

— Сами…

— Да?

— Разбираш ли, лошо стана с Марина. Тя може и да не се върне.

— Всички се връщат! Какво ли не съм правил на Кристел, никога не съм успял да я разкарам.

— Мисля, че държа на нея.

— Дай си чашата, мой ред е.

— Разбираш ли, Сами, държа на нея.

— Много си добър с жените. Пий!

— Прав си. До дъно!

Телефонът звънна. Банистър грабна слушалката и изрева:

— Няма ме!

Изведнъж смени изражението си и каза неочаквано кротко:

— Да… Разбира се… Добре… Веднага!

След това постави слушалката на мястото й с изключително внимание.

— Казах ли ти, че Мейбъл ми се изплю в лицето? — попита Алън, потискайки хълцането си.

— Мъри… — изтърси Самуел.

— Какво Мъри? — учуди се Алън.

— Три часът е. Той те чака.

Алън си сипа пълна чаша коняк, изпи я на един дъх, задави се, взе носна кърпа и избърса устата си, а след това каза презрително:

— Мъри е мръсен глупак.

Той сложи двете си ръце върху раменете на Банистър и го погледна тържествено.

— Ще ти призная нещо, Сами… — Той замълча, за да придаде по-голяма тежест на думите си. — Не мога да понасям Оливър Мъри.

Добродушното червендалесто лице на Самуел светна:

— Аз също!

— Още нещо ще ти кажа… Ако Мъри си въобразява, че ще го оставя да ме тормози на тридесетия ми рожден ден, има много здраве!

Банистър кимна енергично с глава, поглеждайки крадешком към часовника си.

— Защото Оливър Мъри е наистина мръсен глупак! — заключи Алън.

— Да! — каза Банистър. — Да! Сега трябва да вървиш.

— И още как!

Той смачка в ръката си картонената чаша. Вратата след него се затвори с трясък.

Оливър Мъри беше сприхав по природа. Гордееше се, че за петнадесет секунди открива слабото място на всеки, който застане пред него. С безпогрешната точност, която злобата дава на слабите, надарени с малко власт, той човъркаше скритите рани. Длъжността му на шеф на личния състав всяваше ужас в осемте етажа на фирмата „Хакет“. Често го виждаха да се рови в кабинетите на подчинените си дълго след приключване на работния ден. Разглеждаше работните досиета, бърникаше в кошчетата за боклук и вадеше оттам лични писма, чиито безкрайни парченца съединяваше с усърдието на колекционер. След това класираше тези отломки от личния живот на другите в добре поддържани досиета, които непрекъснато допълваше с чуждите слабости. Не пиеше, не се смееше, пристигаше пръв и си тръгваше последен. Съществуването му се сливаше с непрекъснатото процъфтяване на фирмата „Хакет“. „Хакет“ — това беше той и той — това беше „Хакет“. Кабинетът му приличаше на него — като монашеска килия, строг, лишен от всякакви лични вещи. Една голяма и гола стъклена маса, зад която седеше той, уверен в силата си, един блиндиран шкаф, в който съхраняваше скъпите си досиета — от предпазливост беше депозирал копия от тях в банката — и стенен часовник, отмерващ секундите, за да напомня на посетителите, че времето е пари. Никакъв лист, никакъв документ, молив, нищо. На стената — огромна снимка на Арнолд Хакет — основател и президент — генерален директор на фирмата. Срещу него, от другата страна на масата — три неудобни метални стола, предназначени за жертвите му, към които той се отнасяше със садистична учтивост: все някой трябваше да плаща за пресилената му добродетелност.

Съобщиха за Алън и той влезе. Мъри стоеше с каменно изражение и го гледаше изпитателно. В продължение на един безкраен миг между тях се проведе мълчалив двубой, от който победеният щеше да бъде този, който пръв наруши тишината.

— Тук съм — каза Алън.

Без да го изпуска от очи, Мъри каза с леден глас:

— Мистър Поуп, позволете да ви напомня, че употребата на алкохол е забранена през работно време.

Алън потрепери, но понесе удара.

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете?

Мъри си позволи бегла ледена усмивка:

— Седнете, ако обичате.

— Не.

— Както желаете. Преди да ви уведомя за целта на вашето повикване, бих искал да уточня някои подробности. Тук работите от…

— Четири години.

— Четири години, два месеца и осем дни. Ще бъдете ли така любезен да ме уведомите за размера на месечното си възнаграждение?

— Вие го знаете по-добре от мен.

— Точно така, мистър Поуп. Като извадим данъците, хиляда шестстотин седемдесет и два долара на месец. — Той поклати глава, сякаш сумата го бе впечатлила с размера си, и добави: — Значително.

— Може би вие плащате наема, дрехите, храната и издръжката ми?

Мъри се направи, че не усеща обидата.

— Вашият личен живот съвсем не ме интересува, мистър Поуп.

— В такъв случай не правете оценка на заплащането ми. Може би искате да го увеличите?

— Не съвсем, мистър Поуп — изграчи Мъри. — „Да увелича“ не е точната дума. Виждате ли, фармацевтичната индустрия в момента преживява криза, свързана с нестабилното международно икономическо положение. Естествено, „Хакет“ ще издържи, защото нашата фирма се развива, мистър Поуп, развива се непрекъснато.

На Алън му ставаше все по-трудно да контролира движенията на тялото си.

— По същество, Мъри! По същество!

— Сега, мистър Поуп. За да поддържа необходимото равновесие, фирмата е принудена да прибегне до намаляване на персонала.

Алън усети как краката му омекват, но не промени изражението си.

— Имайки предвид четиригодишния ви стаж и трите месеца предизвестие, които ви се полагат, със съжаление ви съобщавам, че ще получите седем месеца компенсация, или единадесет хиляди седемстотин и четири долара.

В устата на Алън вкусът на коняка се превърна във вкус на метал. Той насочи показалец към Оливър Мъри.

— Нищо не разбирам от това, което ми казвате! Недейте да увъртате, Мъри! Говорете направо!

— Добре, мистър Поуп. Излишно е да се връщате повече в кабинета си. Заличен сте от списъците на служителите.

 

 

От притеснение Банистър бе неспособен да се съсредоточи върху досието, разтворено пред него. Предчувстваше най-лошото. По принцип, когато Мъри повикаше някого, то бе, за да му покаже вратата. От няколко дни мълвата за уволнения се носеше в „Романо“ и в коридорите на фирмата. Алън бе идеалната изкупителна жертва. Само четири години служба, услужлив, щедър, не се караше с никого, не отвръщаше на задявките на чуждите съпруги, не се домогваше до ничие място в „Хакет“ — това бе необичайно, а следователно и подозрително. Кариера тук се правеше с ожесточение, с удари под пояса, с подлагане на крак, с лъжи. Всеки колега по кабинет автоматически се превръщаше във враг. Всеки висшестоящ беше върховна сила до момента, когато самият той ставаше жертва на другите. За да се оцелее в подобна обстановка, беше необходима една минимална доза лицемерие, която за най-голямо съжаление на Сами Алън не притежаваше. Въпреки че нямаше професионални пропуски, прекалено ясно показваше, че за него „Хакет“ е само начин за преживяване, а не смисъл на живота. Самуел беснееше, че един толкова способен мъж е лишен от злобата, необходима за голяма кариера в многонационалните корпорации. Той се харесваше на жените, влюбваше се в тях и правеше фаталната грешка да им го каже. Те извличаха полза от това. Мейбъл му измъкваше залъка от устата. Марина се отнасяше към него с пренебрежение, което дори и самият Банистър въпреки рижата си коса, късогледството и физиономията на аутсайдер в долнопробно състезание не би могъл да изтърпи.

Самуел скочи от стола — Алън мина покрай него, без да го погледне, като робот.

— Алън!

— Остана ли нещо за пиене?

— Говори, по дяволите! Какво ти каза?

— Сипи ми, Сами…

Банистър скочи към шкафа, в който бе скрил бутилката. Отпи глътка направо от шишето и с треперещи ръце сипа в чашата на Алън.

— Какво ти каза? Кажи ми!

Без да диша, Алън погълна коняка до последната капка. Огледа Сами така, сякаш го виждаше за първи път, отвори няколко пъти уста, без да успее да издаде звук. Банистър му сипа отново. Алън го издърпа от ръцете му и му обърна гръб. Гласът му потрепери:

— Изхвърлиха ме, Сами! Изхвърлиха ме като боклук!

 

 

— Ей, мистър Поуп! — Портиерът изскочи от остъклената си стая. — Имаме неприятности! Спряха водата у вас. Водопроводчикът ще дойде пак за сметката.

— Изобщо ли няма вода?

— Няма.

— Душът? Умивалникът?

— Спрени са!

— По дяволите! — каза Алън, отдалечавайки се. Той се обърна към портиера и му отправи нещастна усмивка вместо извинение.

— Още нещо, мистър Поуп… Помислете за наема за юли.

— Да, да, не съм забравил — каза Алън.

Цяла поредица от неприятности. В асансьора, чиито въжета непременно щяха да се скъсат — можеше да се очаква, той се изненада изключително много, като видя, че не си е изгубил ключовете. Влизайки вкъщи, свали мократа от пот риза и я хвърли на леглото. Влезе в банята и отвори крана за водата, но оттам излезе само въздух. Събу обувките, чорапите, панталоните и тръгна отчаяно към етажерката, където стоеше бутилката уиски. Тя се оказа празна. Алън се сети с ярост за свинята с окъсани маратонки, която я беше изпразнила до дъно, и тръгна обратно към банята. Започна да се трие с кърпа. Протегна ръка към шишето с тоалетна вода, но то се изплъзна от ръцете му и с трясък се разби върху фаянсовите плочки на пода. За момент Алън остана с разперени ръце и отнесен поглед. Зашеметен. От най-дребния детайл до най-съществената подробност — всичко се проваляше. Той седна на ръба на ваната, затвори очи и скри ръце в дланите си. После стана и направи няколко крачки към шкафа, в който стояха четирите му костюма. Ако имаше късмет, щеше да намери в някой джоб полупразна кутия цигари. Бръкна под купчина покривки и напипа нещо твърдо. Войнишката торба.

Тя беше съвсем обикновена, като хиляди подобни войнишки торби, но за него беше безценна. Доктор Ричард Поуп, баща му, я бе носил на рамото си при нахлуването на съюзническите войски в Южна Франция. Тя съдържаше всички съкровища от детството му — няколко снимки на родителите му, военната книжка на баща му, кичур от собствената му коса, документи. Върху една от снимките доктор Поуп бе прегърнал влюбено майка му. Двамата изглеждаха красиви, почернели от слънцето, безгрижни и много по-млади от него самия в този момент. Алън бе на четири години, когато умря баща му. При смъртта на майка си, Клариса, бе на седемнадесет. Още преди раждането му и двамата му родители мечтаеха синът им да стане лекар. Алън се намръщи тъжно и обиколи с поглед апартамента, който вчера му изглеждаше съвсем приличен. Днес го намери банален и невзрачен, отражение на собствения му живот — пълен с несигурност, кратки срещи, приятелства без бъдеще и недостижими мечти.

Изведнъж го обзе трескаво желание за цигара. Опипа един след друг джобовете на костюмите си, отвори чекмеджетата… И въпрос не можеше да става да слиза до долу, за да купи цигари. Чувстваше се неспособен да издържи както на погледите на минувачите, така и на светлината в бара.

Едва в кухнята откри това, което търсеше — дълга угарка кемъл, загасена почти веднага след запалването в празна кутия от брашно. Филтърът й беше изцапан с червило.

Той я подуши, като се опитваше да долови сред миризмата на тютюна дъха на парфюма на Марина.

Седна на дивана, запали клечка кибрит и я поднесе към цигарата. Дръпна дълбоко. Без да мисли, се загледа в една пукнатина на тавана.

Огледа се за пепелник, протегна ръка и завъртя глава.

Едва тогава видя писмото.

То беше пъхнато под вратата. Как не го бе забелязал по-рано? Марина…

Със сърце, изпълнено с надежда, той скочи, наведе се над мокета и взе писмото. От отвращение му призля — пликът носеше печата на банката. Въпреки безкрайните предупреждения той все още дължеше триста двадесет и седем долара на „Бъргър“. Този път несъмнено беше краят! Скъса предпазливо плика, разгъна листа и го погледна бегло. Без да разбира. Прочете го отново, а кръвта пулсираше в слепоочията му.

С пресъхнало гърло прочете за трети път текста. Два съвсем безсмислени реда, които гласяха: „Уведомяваме ви, че превеждаме на вашата сметка сумата от 1 170 400 долара“.