Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Palm Beach, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Пиер Рей. Палм Бийч

Френска. Първо издание

ИК „Тренев & Тренев“, София, 1992

Редактор: Иван Тренев

Художник редактор: Лили Басарева

Коректори стилисти: Катя Илиева, Галя Луцова, Маргарита Грозданова

Графично оформление: Стефан Узунов

ISBN: 954-06-0009-X

История

  1. — Добавяне

26.

— Е, Мъри, какво е положението?

— Всичко е наред, мистър Хакет.

— Какви са последиците от уволненията?

— Положителни, мистър Хакет. Производителността никога не е била толкова висока.

— Добре, добре… — каза Хакет. — Утре сме 28. Всичко готово ли е за заема?

— Имам среща в девет часа с Ейбъл Фишмайер, мистър Хакет. Както обикновено. Във връзка с това искам да ви съобщя, че той ми се обади вчера по повод един от нашите бивши служители, когото наскоро уволнихме…

— Ние не сме бюро справки!

Неблагодарността на Марина го бе вбесила. Нито една любезна дума, благодарност или поглед, нищо! Ако Попи беше дошла в Кан, щеше да прекарва цял ден с поглед, прикован в него, щеше да го слуша и да му се радва. Тя нямаше да хукне с този арабин.

— Няма да отговаряте на въпроси, които засягат фирмата!

— Разбира се, мистър Хакет, аз…

— Млъкнете! Фишмайер ли казахте? Сега ще си поговоря с Хам Бъргър!

— Разбира се, мистър Хакет.

— И не се съгласявайте като папагал с всичко, което ви казвам! Обичам сътрудниците ми да имат собствено мнение. Обичам да ми се противоречи, за доброто на фирмата!

— Мистър Хакет…

— Достатъчно бе да ме няма осем дни и всичко се обръща с главата надолу! Бъдете предпазлив, Мъри! Не поемайте риска да провалите ваканцията ми!

Той затвори рязко. Беше по халат, седнал на терасата пред сандвич, чиято майонеза бе започнала да се стича от топлината. Виктория бе на фризьор. Можеше добре да прекара с Марина. Погледна към нейния прозорец за стотен път. Той беше широко отворен, а в стаята нямаше никой. Може би щеше да я срещне вечерта на приема, който даваше жената с виолетовите очи, Надя Фишлер.

 

 

Те се гледаха като двама идиоти, неспособни да разделят погледите си, неспособни да се помръднат, да проговорят. През отворения прозорец до тях достигаха крясъците на лястовичките, откъслечни думи от разговорите на хората по улицата, миризма на шафран и други подправки от съседния ресторант.

— Страхувах се, че няма да дойдеш — каза Тери.

Алън направи двете крачки, които го отделяха от нея, прегърна я нежно и зарови лице в косата й.

Застанаха неподвижно, двама корабокрушенци, изоставени на малкия остров, който представляваше затворената стая. Той усещаше до тялото си контурите на гърдите й, а под ръката си — нежната извивка на ханша й.

— Толкова ме беше страх… — прошепна тя.

— Всичко свърши, Тери.

Той искаше да й говори, да й каже дребни и незначителни неща, които винаги бе смятал за глупави, когато други ги бяха произнасяли. Тя сякаш прочете мислите му.

— Кажи ми, Алън… Говори… Искам да слушам гласа ти… Искам да разбера дали усещаш същото, което усещам аз…

— Да.

— Също толкова силно?

— Да.

— Разкажи… Говори ми…

Гърлото му бе толкова свито, че не успя да изрече дума. Просто я притисна по-силно до себе си.

— Кажи ми, Алън…

— Не съм готов за това, което ми се случва.

— Аз също. Страх ме е.

— Никога не съм си мислил, че точно така ще стане. Мислех, че ще скоча отгоре ти, за да те имам незабавно… А е съвсем различно…

Тя го погледна с изражение, което той никога преди това не бе виждал, свали блузата си и започна да разкопчава ризата му. Той усети хладната й кожа до своята. Погали я с върха на пръстите си, а тялото му потръпваше от желание да я запази, да я има винаги край себе си, да покрие с целувки всеки квадратен сантиметър от тялото й. Взе я на ръце и я отнесе на леглото. С разширени зеници, като упоена, тя не го изпускаше от погледа си. Легнаха един до друг.

— Искам да ме гледаш — каза тя. — Искам да ме гледаш през цялото време.

Устните им се докоснаха. В странно разширените й зеници той видя отражението на собственото си удоволствие, което ги отнесе на хиляди светлинни години далеч оттук, на непозната планета без време и пространство.

 

 

Какво да прави? Да разгласи във вестниците публичното предложение за изкупуване, без да е сигурен, че Поуп ще оживее, бе равносилно на самоубийство. А Ди Соньо все още не бе успял да се свърже с главорезите, които бе пуснал по следите му. Ако изчакаше още един час, операцията щеше да се провали. В тази надпревара с часовника Хамилтън реши да заложи на единствената искрица надежда, която виждаше — Поуп все още бе жив, но бе потънал вдън земя заедно с убийците, които го преследваха. Позвъни на Фишмайер, за да даде старт на операцията.

— Ейбъл! Прайс-Линч на телефона.

Той се изкашля, за да прогони от гласа си последното съмнение, и заговори със сухия си тон на авторитетен банкер.

— Много бързам, Ейбъл. Ще ви бъда признателен, ако ми спестите въпросите си. Просто ще направите това, което искам от вас. Разбрано?

— Слушам ви — каза Фишмайер.

— Много добре, записвайте. „Бъргър“ обявява ППИ.

— Срещу кого, сър?

— „Хакет“.

Тишина.

— Чувате ли ме, Ейбъл?

— Бихте ли повторили, мистър Прайс-Линч?

— Обявяваме публично предложение за изкупуване срещу „Хакет“! Да не сте оглушали!

— Но те са най-добрият ни клиент!

— Фишмайер, кариерата ви при нас бе много успешна. Моята съпруга и аз мислехме да ви включим в управителния съвет. Ако мястото не ви интересува, кажете го.

— Мистър Прайс-Линч, вие знаете много добре, че за мен най-важното е интересът на банката.

— Банката, това съм аз! Опитайте се да не го забравяте, Фишмайер.

— Добре, сър.

— На каква стойност е дългът на „Хакет“ към нас?

— Както обикновено. Около четиридесет милиона долара.

— Те от какво се състоят?

— Различни кредити, сметките на доставчиците, дългосрочни заеми… Напоследък направиха доста вложения.

— А заплатите за утре?

— Четиридесет милиона.

— Това значи, че утре вечер „Хакет“ ще ни дължи осемдесет милиона?

— Точно така. Позволете да добавя, че това е нещо съвсем обичайно.

— Благодаря за сведението, Фишмайер — изскърца Хамилтън. — От неплатените кредити има ли някой на стойност петстотин долара?

— Много е вероятно.

— Веднага го откупете на името на Алън Поуп.

— С какви пари, мистър Прайс-Линч? — притесни се Ейбъл.

— Клиентът, от чието име действам, е депозирал сто и тридесет милиона в „Чейс Манхатън“. Преведете ги веднага в нашата банка. Сумата е предназначена за изкупуването на шест милиона и петстотин хиляди акции от всичките десет милиона, които са в обръщение. Акциите „Хакет“ струват в момента по двадесет долара едната. Следователно имате достатъчно, за да платите в брой на всички, които са решили да продават. Слушате ли ме все още?

— Да, да…

— Нещо не е наред ли, Ейбъл?

— Мистър Прайс-Линч, тази операция е невъзможна! Арнолд Хакет притежава 60 процента от акциите на собствената си фирма. Дори всички останали да продадат акциите си, което е твърде съмнително, вашият клиент никога няма да притежава контролния пакет.

— За глупак ли ме мислите, Ейбъл?

— Мислите ли, че Хакет е достатъчно луд да продаде акциите си и да се откаже от контрола на собствената си фирма?

— Фишмайер, не търпя, когато някой от моите сътрудници ми пречи! Не сте достатъчно добре запознат с обстановката, за да мислите вместо Хакет. Но аз съм! Ще изпълните или не моите заповеди?

— Извинете, мистър Прайс-Линч.

— Ще ви продиктувам текста на обявата за ППИ. След като затворите телефона, ще наводните с нея пресата, финансовите издания, радиото, телевизията. Утре сутрин всичко трябва да се е разчуло. Записвате ли?

— Слушам ви.

Хамилтън взе листа, върху който бе нахвърлял няколко реда.

— „Банката «Бъргър Тръст Лимитид» предлага да изкупи всички акции в обръщение на «Хакет Кемикъл Инвестмънт» по цена двадесет долара акцията. Това предложение е валидно само ако числото на депозираните акции в «Бъргър Тръст Лимитид» до 3 август достигне шест милиона и петстотин хиляди.“

На повече от пет хиляди километра Хамилтън долови въздишката на Фишмайер.

— Какво да кажа на членовете на управителния съвет, мистър Прайс-Линч?

— Нищо. Оставете ги да спят. Когато се събудят, ние отдавна ще сме приключили. С кого ще се срещнете утре за заплатите?

— С Оливър Мъри.

— Сега слушайте добре какво ще му кажете.

Той започна да обяснява подробно въпреки нарастващото неодобрение на Фишмайер, който започваше да разбира тайния замисъл на операцията. Когато приключи разговора, Хамилтън бе плувнал в пот. Избърса лицето си с един шал, който Емили бе забравила на креслото. Заровете бяха хвърлени.

 

 

По принцип след любовния акт имаше нужда от усамотяване. Дори му се бе случвало да изхвърли от леглото някоя случайна партньорка, за да си тръгне по-бързо. С Тери разбра това, което дотогава не бе подозирал: една жена можеше да се желае преди, по време на, след любовния акт, без прекъсване. Дори да няма физически контакт, просто да искаш тя да е до теб, за да я гледаш и слушаш. Нощта бе настъпила в малката стая, шумът и миризмите отвън се бяха променили, а Алън, здраво прегърнал Тери, никога не се бе чувствал толкова свободен, толкова лек. Това беше пълно съгласуване на чувствата, абсолютна хармония във всяка секунда, независимо дали изучаваше всяка част от тялото й, дали я целуваше, или просто слушаше как диша.

— Тери…

— Да.

— Ще облечеш една рокля и ще дойдеш с мен.

— Къде?

— На един прием. За не повече от час. Аз обещах.

За няколко часа Мейбъл, Марина и всички останали бяха потънали в забрава. Преди нея сякаш никой друг не бе съществувал. Той осъзна със страх, че без нея или след нея също няма да има никоя друга, просто едно безжизнено пространство. Пълното й отдаване, желанието й да му принадлежи изцяло бе го уплашило.

— Толкова ми е добре, Алън.

— Колко е часът?

— Не знам.

— Трябва да се отбия там, преди да си е тръгнал последният гост. Хайде, ела!

— Не, ще те чакам тук. Не искам да виждам как другите те гледат.

— А аз искам да те видят. Искам да те покажа на всички. Ще се върнем много бързо. Партито е у Надя Фишлер. Тя играе. Днес ми направи голяма услуга. Дадох й думата си. Ще срещнеш всякакви хора — ще бъдат облечени като птици. Не им се сърди, те просто нямат късмета да те познават. Какво друго им остава да правят?

Той усети усмивката й в мрака и продължи:

— Това е една раса, която ти не познаваш. Даже срещнах няколко, които не са съвсем покварени.

С върха на пръста си тя проследи контура на устните му.

— Ще те чакам, Алън.

— Уверявам те, че ще е интересно. Нямаш представа как е там.

— Тръгвай! Тръгвай бързо! Колкото по-бързо тръгнеш, толкова по-бързо ще се върнеш!

— Сърдиш ли ми се?

— Искам всички да са щастливи като мен.

— Обещаваш ли, че няма да мърдаш оттук?

— Къде бих могла да отида?

— Дори няма да ставаш от леглото?!

— Не бих имала сили.

Той стана прав и погледна през прозореца. За миг му се прииска да сподели с нея плановете си. Не искаше да се разделя с нея. Никога. Щеше да й разкаже всичко, когато се върне. Какво значеше един час пред цяла вечност?

 

 

Влизаше се през широко отворен дъбов портал. Четиримата пазачи се задоволяваха само да гледат внимателно посетителите, когато колите спираха за миг пред входа. Пътят се осветяваше от фенери. Основната постройка се виждаше чак след петстотин метра. Алеята се виеше между оранжерии, храсти, екзотични дървета с прекрасен аромат. Въоръжени с фенери, лакеите насочваха посетителите към паркинга, където все още можеше да се намери някое свободно местенце за паркиране. Навсякъде по алеите, които бяха потънали в мрак, проблясваха тъмните каросерии на коли.

Хадад слезе от своя кадилак.

— Останете тук, няма да се бавя — подхвърли той на шофьора си.

Веднага го обгърна музиката на десет оркестъра, идваща от различни места и разстояния, откъслечни разговори, смехове. Видя пред себе си двуметрова пуйка и реши, че гостите на Надя Фишлер се забавляват добре с неговите пари.

Три момичета го хванаха за ръката и го помъкнаха към входния салон, превърнат в съблекалня.

— Каква птица искате да бъдете?

— Сокол — каза един глас.

Хадад се обърна и видя една прекрасна райска птица с разноцветни пера: Надя! Той взе ръката й и я целуна галантно.

— Поздравявам ви за превъзходния начин, по който инвестирате капиталите ми.

— Те вече не са ваши — каза студено Надя, — а мои.

— За колко време, скъпа Надя?

— Докато имам пред себе си противници, които не могат да владеят нервите си.

— Защо ме мразите толкова? Защото сте еврейка, а аз — арабин?

Ръце на експерт закачиха на главата му глава на сокол.

— Това много би ви харесало, нали? Причината е просто физическа — не мога да ви понасям.

Хадад й върна усмивката.

— Мразя, когато ме харесват. Не обичам да получавам. Обичам сам да вземам.

— Елате тогава да вземете чаша шампанско.

— С удоволствие, след като не ми го давате вие.

Той прекрачи прага по петите й и веднага бе обгърнат от оглушителния шум. Когато го забеляза, една дебела руса дама, маскирана като гургулица, направи уплашена физиономия и се развика:

— Господи! Сокол!

Беше два часа сутринта. Всички бяха пияни. Щъркели с чаша в ръка танцуваха с квачки, един лешояд целуваше фазан, един пеликан, заобиколен от малки пиленца, разказваше някаква забавна история, дребен папагал лежеше на дивана в косматите прегръдки на какаду, полска яребица преследваше черен лебед с викове:

— Аз съм твоята Леда! Не си отивай!

Десетки лакеи, маскирани като врабчета, се провираха между гостите. Те имаха заповед непрекъснато да носят питиета, без да има нужда гостите да отиват до многобройните бюфети, разпръснати из салона. Цяла една стена от фасадата бе заета от гигантски прозорец-врата, който се отваряше към моравата, осветена от скрити в дърветата прожектори. Тя слизаше с лек наклон към морето между два реда борове, чиито върхове се губеха високо в небето. Оркестри от чайки и папагали бяха обкръжени от други хвъркати, които танцуваха перо до перо, човка до човка. Малко встрани, зад едно лаврово дърво, някакъв паун се оправдаваше пред гарван:

— Къде да ги намеря? Всичко опитах. Те сякаш са се изпарили.

— Само ако падне и косъм от главата на Поуп!

— Но, мистър Прайс-Линч — възмути се паунът, — вие сам така заповядахте!

— Намерете ги, Чезаре! — заплаши гарванът. — Направете каквото е нужно. Отговаряте с главата си!

Паунът се обърна и хукна отново към телефона. От часове той опитваше всички номера, чрез които би могъл да се свърже с Марко и Саличети. Без резултат.

— Каква картина! Човек има желание да открие огън по тях.

— Аз стрелям само по голямата плячка — уточни Хадад с гримаса.

— Момичетата на мадам Клод?

— В моята страна не се стреля по кравите.

— В Кан репутацията ви е съвсем различна.

— Вие знаете много добре, че в Кан всичко е фалшиво.

Надя се засмя и посочи парка.

— Това също може би?

— И това, както всичко останало — отвърна Хадад. — Къщата, дърветата, статуите, птиците… Илюзия! Всичко скоро ще се стопи в нощта.

— Толкова ли ми се сърдите, че ви обрах? — иронизира Надя.

— Илюзия. Кой ви казва, че наистина сте ме обрали? Когато вие свалихте вашата петица, а аз хвърлих картите на масата, без да ги показвам, можете ли да се закълнете, че не съм имал деветка?

— Мръсник! — изкрещя Надя.

— Просто исках да ви дам шанс да продължите да вярвате в късмета си.

Той се поклони и добави:

— Както аз вярвам в моя. Връщам се в казиното. Приятна вечер.

 

 

— Хайде, хайде… — каза жеравът, опитвайки се да извади ръката, която нахалникът бе пъхнал в деколтето й. — Много сте привлекателен, но не може толкова бързо!

— Просто исках да пробвам — каза Банистър.

Главата на петел застрашително се клатеше на темето му и се опитваше да падне назад. Като видя разочарованата му физиономия, жеравът постави отново ръката му върху гърдите си.

— Обичате ли да играете?

— На какво, Карина?

— Много интересна игра… Тя е моя специалност… Ям банкноти!

— Ами?

— Да.

— Много бих искал да видя това.

— Имате ли банкноти?

Той потрепери от ноктите до гребена.

— Не у мен. Единственото, което мога да ви предложа за ядене, е кредитната ми карта от „Американ Експрес“.

Тя притисна главата си с дълга руса коса към гърдите му и каза:

— Можем да опитаме, след като се върнем в хотела.

— Да… да… Това е интересна идея.

— Здрасти, Самуел — каза радостно един бухал.

— Арнолд! Къде изчезнахте?

— Виктория искаше да види морето на лунна светлина. Женски прищевки…

— Познавате ли Карина?

Без да изпуска чашата си, Арнолд се наведе и целуна галантно ръката на жерава.

— Хакет — каза той.

Банистър подскочи: в съблекалнята момичетата маскираха Алън като гълъб.

— Карина — каза той, ставайки внезапно, — разкажете за вашата игра на Арнолд. Аз веднага се връщам.

Той се затича към Алън. Беше едва на десет метра от него, когато Сара, дошла незнайно откъде, изскочи и му пресече пътя. Тя беше маскирана като тукан[1] с блестяща черна туника и огромна жълта човка.

— Алън! Търсих ви навсякъде! — каза тя, хващайки го за ръката. — Елате! Трябва да ви представя.

Алън погледна умолително към Самуел, като едва сдържаше смеха си: увисналият гребен на Банистър и ноктите му на боен петел, закрепени на глезените му с ластици, бяха неустоими.

— Сами, ако обичаш, кажи „кукуригу“!

— След като изгрее слънцето — каза Сара. — Не преди това, защото носи нещастие.

— Мистър Поуп.

Задъхан, гарванът хвана ръката на Алън и я разтърси, сякаш е най-скъпият му приятел.

— Гълъб! Колко е забавно!

— Самуел, мога ли да ти представя Хамилтън Прайс-Линч… Това е Самуел Банистър.

Бойният петел подскочи, но стисна ръката на Хам Бъргър. Толкова много изненади за толкова кратко време го бяха направили безчувствен. Беше готов да повярва на всичко. Ако сутринта се събудеше в леглото на Кристел, нямаше да се изненада.

— Приятно ми е, мистър Бъргър… — каза той разсеяно.

Грешката му възхити Сара.

— Бъргър ли казахте? Колко е смешно! Бъргър, това съм аз! Но можете да ми казвате Сара!

Хамилтън я погледна мрачно.

— Алън, елате с мен — повтори тя. — Майка ми скучае, маскирана като кукумявка. Тя иска да си поговори с вас.

— Току-що пристигнах, Сара. Ще поднеса комплиментите си на домакинята и ще дойда при вас.

— Идвам с вас — отсече Прайс-Линч. Бе готов да пази Алън от наемните убийци, които бяха по следите му, дори с тялото си. Операцията бе започнала и зависеше единствено от Алън. Следователно той нямаше да се отдели от него. Опасността можеше да дойде от всекиго и отвсякъде. Обзет от тикове, той се загледа в една група папагали, които си подаваха бутилка шампанско и пиеха направо от гърлото.

— Хамилтън — проплака Сара, — престанете да висите на ръката му!

Тя говореше за Алън, сякаш той вече се бе превърнал в нейна собственост. Банистър използва суматохата, за да му прошепне на ухото:

— Познай с кого станах приятел! С Хакет! А ако престанем да се правим на идиоти? Аз ще му разкажа всичко и той ще ни вземе отново на работа!

Алън го ритна злобно по крака. Изведнъж избухна голяма врява. Разхвърчаха се пера и сурови яйца — цял един селскостопански двор преследваше с диви викове група пингвини и водни рибарчета, които неистово крещяха и тичаха на всички страни.

Алън веднага се възползва от паниката. С три скока той се скри в сянката и тръгна приведен. Искаше да намери Надя, за да удържи на думата си, а след това да се върне при Тери. Обърна се няколко пъти, за да види дали някой не го следва. Спъна се в двойка кралски орли, които се любеха, извини се и продължи по пътя си. Луната проблясваше между боровите клонки. Навсякъде се виждаха прегърнати двойки, легнали на тревата. До него долиташе тихият плисък на морските вълни. Видя пред себе си една самотна райска птица с разноцветни пера.

— Надя?

— Алън!

— Аз дойдох.

Тя погледна лицето му, огряно от лунната светлина, след това хвана двете му ръце и ги стисна здраво.

— Много съм щастлива.

— Аз също. Наистина ли си купила тази къща?

— Наистина.

— Тя е… изключителна! Никога не съм виждал нещо подобно.

— Още колко много неща не си виждал!

Той се изненада от спокойния й тон. Обикновено тя говореше възбудено, като че ли думите не й достигаха за това, което искаше да разкаже.

— Сигурно ти е струвала цяло състояние.

— Само половината от реалната й стойност. Два милиона долара. Платих в брой.

— Какво чудо!

— Исках да се предпазя от играта, да притежавам нещо, което няма да изчезне от зеленото сукно, поне за една нощ, за една цяла нощ. Но се провалих.

Алън замръзна на мястото си.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що я продадох.

Той усети топка в гърлото си. Тя тръгна бавно и го повлече със себе си, държейки го за ръка.

— Върнах се в казиното. За първи път забравих талисмана си.

Около тях се разхождаха прегърнати двойки птици. Нощта беше магическа, нежна и лека, всичко изглеждаше реално и сигурно. Той я прегърна през раменете.

— Хадад ме предизвика и аз загубих всичко. Вече не притежавам нищо. Нито бижута, нито кожи, нито коли, нито къща. Не бих могла да си купя дори една кутия кибрит. Събудих посред нощ хората от агенцията. Исках пари в брой, за да продължа да играя. Те купиха от мен за петстотин хиляди долара това, за което малко преди това им бях платила два милиона. Загубих ги само в едно раздаване. В тези моменти ставаш луд, разбираш ли? Хадад продължаваше да ми се подиграва. Върнах се тук. Хиляда идиоти продължаваха да пият моето вино и да ядат моята храна. Нито един не ми подаде ръка, нито един не ми даде и стотинка на заем. Те се направиха, че не ми вярват. Мислеха, че се шегувам. Голдман ми се изсмя в лицето. А толкова пъти съм му помагала! Той все още ми дължи пари! Мръсници!

Алън я прегърна.

— Надя! Колко ти трябват?

На края на моравата една каскада се вливаше в морето, до което се стигаше по стъпала, издълбани в скалата. Ниско долу, на бетонния кей, бяха закотвени кораби.

— Колко, Надя? Колко?

Тя хвана главата му с две ръце и го целуна нежно по устните.

— Нищо не ми трябва, Алън. Благодаря. Ти беше единственият.

Тя се отдръпна от него, усмихна се с горчивина в очите, разпери огромните си криле и се затича към края на моравата.

— Надя! — изкрещя Алън.

Тя се затича още по-бързо, подпомагана от наклона на пътеката, като фантастична птица, чиито крака не докосваха земята. Ужасен, Алън видя как тялото й за миг се задържа във въздуха с последно потрепване на перата. Ехото донесе до него ужасния и глух звук от тялото й, което се удари в бетонния кей.

Бележки

[1] Южноамерикански кълвач. — Б.пр.