Пиер Рей
Палм Бийч (22)

22.

— Отивам да си легна — каза Емили.

Хамилтън преведе наум: „Хамилтън, идвай да си лягаш!“.

— Идвам, скъпа — каза той с добродушна усмивка. — Само да приготвя портокаловия ти сок.

Това беше ритуал. Всеки ден, от 15 години насам, той изстискваше със собствените си ръце два или три портокала, чийто сок тя изпиваше, преди да заспи. Освен това бе задължен да й поднася огън всеки път, когато сложи цигара между устните си. И още — да й държи отворени вратите на всички проклети места, където ходеха, да мълчи, когато тя говори, да се притеснява, когато тя мълчи, да съчувства на главоболието й, да одобрява избора й на тоалети, да понася мълчаливо отровните стрели, които му отправяше Сара, да синхронизира времето си с нейното. В замяна на това пълно подчинение той имаше право на всички външни признаци на слава и богатство.

— Хамилтън, какво чакаш?

— Лягай, идвам веднага.

Бяха успели да се скрият в един ъгъл по време на битката. Всеки за себе си. Той погледна след нея, докато тя отиваше към стаята си. На 55 години Емили бе запазила фигурата си като на младо момиче. Хамилтън трябваше да признае, че голяма част от познатите им от мъжки пол все още я намираха за привлекателна. Тя никога не бе успяла да му хареса.

Докато бе съпруга на големия Франк Бъргър III, той бе само един от заместник-директорите на банката. Днес бе президент — генерален директор. При условие, че продължава да й се харесва. И докато Сара, заварената му дъщеря, го изхвърли, за да заеме самата тя мястото. Това несигурно положение го бе принудило да действа въпреки риска да загуби всичко.

Той отвори вратата на хладилника, взе три портокала и ги изстиска в чаша. След това пристъпи на пръсти към огледалото, което отразяваше всичко в спалнята. Емили бе седнала пред тоалетката си. Мажеше някакъв ужасен кафяв крем на лицето си. Върна се бързо в салона, извади кутийка от джоба си и взе от нея три хапчета, които пусна в оранжадата. Разбърка грижливо сместа с лъжичка.

— Хамилтън!

— Ето ме.

Тя не обичаше да чака. Той взе чашата и й я занесе.

Тя избърса лицето си с хартиена салфетка.

— Защо още не си се съблякъл?

— Трябва да прегледам едно досие.

Той сложи чашата на нощната масичка.

— В три часа сутринта?

— Фишмайер очаква отговора ми. Ще приключа за около 20 минути. Разтревожена ли си?

— От какво?

— От нахлуването на бандити в Палм Бийч. Какво повече ти трябва?

— Нервна съм, Хамилтън.

Вмъкна се между чаршафите, взе чашата си и я изпи на един дъх. Той седна на леглото, взе ръката й и я целуна нежно.

— Много съм нервна — повтори тя.

Разбираше много добре какво иска да каже с това. За да не я разочарова, пътуваше с малкия си куфар, пълен със специални списания. Семейният му допинг…

— Сега ще дойда при теб.

Погали я по челото, върна се в салона и седна на дивана с угрижено изражение. Преди два дни парите на Джон-Джон Нютън бяха пристигнали в Ню Йорк. За да не обяснява никому, Хамилтън ги бе оставил в „Чейс Манхатън“, където поиска (и получи) лихва от 12 процента за този краткосрочен влог. Четири дни, ако операцията се развиеше по предвижданията. За нещастие смъртта на Брукър бе изменила положението. Хамилтън бе решил да го убие, защото нямаше друг избор. Брукър имаше възможността да го шантажира. Само една дума на Емили, и щеше да се провали грандиозният план, който той бе замислил, за да се отърве от нея, да стане независим и да завладее „Бъргър“, преди Сара да е предявила правата си над банката.

Въздъхна дълбоко и забеляза колко несигурно е положението му. След няколко часа Джон-Джон Нютън щеше да му поиска сметка. Ако дотогава не успееше да му каже едно име, Нютън щеше да се откаже и катастрофата щеше да е неизбежна. Единственият му шанс сега бе един невзрачен служител, който се бе опитал да го измами, харчейки сума, която му бе преведена по погрешка. Той погледна часовника си. След около пет минути погълнатото от Емили приспивателно щеше да окаже въздействие. Тогава можеше да се срещне с Алън Поуп.

 

 

— Бяхте чудесен, Алън!

— Ами, аз изобщо не се помръднах!

— Свалихте един мотор!

— Просто дръпнах покривката, когато се качи на масата. Той се подхлъзна. Страхувах се да не ме удари с железния прът.

— На ваше място вторият ми баща щеше да използва майка ми като щит.

След пристигането на полицаите Сара го бе извела от Палм Бийч сред безредицата, която сякаш предвещаваше края на света. Те не обърнаха внимание на колата и шофьора, които ги чакаха, а тръгнаха пеша по „Кроазет“ сред воя на пожарни коли и сирени на линейки.

— Защо го ненавиждате толкова много?

— Той е невзрачен, лукав, фалшив.

— Това може би не е мнението на майка ви?

— Той й служи за килимче. Той я ненавижда!

Те минаха покрай ресторанта „При Феликс“. Нощта бе приятна. Масите, за които денем хората се биеха, сега бяха празни. На една маса седяха две момичета и едно момче, които си тананикаха някакъв блус. Алън си помисли с горчивина за това момиче, което висеше на ръката му. То бе наследницата на една от най-богатите частни банки на планетата. Тази банка, от която щяха да дойдат всичките му неприятности.

— Били ли сте омъжена, Сара?

— Не.

— Защо?

— Още не съм намерила господаря си.

С ъгълчето на окото си тя видя усмивката на Алън.

— Какво смешно казах?

— Говорите за брака като за война между велики сили.

— А не е ли?

— Не е, когато имаш доверие в другия.

— А вие доверявате ли се на другите?

— Да.

— И не съжалявате ли?

— О, напротив. Почти винаги.

— Но продължавате да се доверявате?

— Изглежда, това е в характера ми.

Дали Хам Бъргър щеше да го арестува веднага, или щеше да изчака до следващия ден? Той благослови дивите бандити, които го бяха спасили от едно смешно положение — още едно в повече — в което щеше да му се наложи да плаща с пари, които не притежава, една картина, която не бе искал да купува. Пристигането на Марина с Хадад го бе слисало. Няколко часа преди това той щеше да се отчае от тази конкуренция. Но междувременно бе срещнал Тери. Как бе възможно само за няколко минути гледката на две сиви очи и пепеляворуса коса да изтрият от съзнанието му всички спомени? И как се бе появила Марина в Кан на благотворителна вечер, след като само преди осем дни тя не бе напускала Ню Йорк и дори не знаеше къде точно се намира Франция?

— Хванах ви на местопрестъплението, Алън. Къде сте?

— Тук.

В един миг той бе обхванат от желанието да й разкаже всичко, да й поиска закрила. Той не разбираше къде се намира, какво прави в момента и какво ще му се случи след малко. Той видя в морето светлините на един кораб, който потегляше навътре. В Ню Йорк Банистър сигурно вече бе обул пантофите си, преди да седне на масата. Алън съжали, че се е отнесъл лошо с него. Единствената вина на Сами бе, че мечтаеше заради приятеля си, който не можеше сам да изживее дните си както иска.

Сара го стисна за ръката.

— Ще ме почерпите ли едно последно питие?

Ларсен и Прайс-Линч сигурно вече чакаха пред вратата му.

— Изморен съм, Сара. Ще умра, ако не поспя няколко часа.

— И без това ще умрете.

Влязоха в двора на „Мажестик“, където непрекъснатият поток от коли изсипваше милионерите, нахранени със силни емоции. Ако ги слушаха как говорят, излизаше, че всеки от тях е герой.

— Алън…

— Не, Сара, не… Съжалявам. Едва стоя на краката си.

— Сърдите ли ми се? — Тя му се усмихна иронично. — Не забравяйте! Утре ще обядваме на островите. Ще се срещнем във фоайето в 11 часа.

Тръгна към асансьора, без да се обръща. Алън си помисли, че ако изобщо му се случи да обядва на следващия ден, това щеше да стане в местния затвор.

 

 

Часът беше осем вечерта. Време беше да седнат на масата. Самуел се възползва от това, че Кристел е в кухнята, за да отиде в стаята си, да отвори гардероба си и да помисли какви дрехи да вземе. Трудно му беше… Никога не бе стъпвал на Лазурния бряг. Той напрегна слух. От кухнята се чуваше подрънкване на чинии и чаши, шум, който го успокои. От вечерта, когато й бе признал, че е уволнен, Кристел не му бе отправила никакъв упрек. Той продължаваше да спи в детската стая, а тя се държеше както обикновено. Сякаш и двамата бяха забравили за този момент, който бе прекъснал 25-годишното мълчание помежду им. Как щеше да понесе тя вестта за неговото заминаване?

— Самуел…

— Кристел?

— Готово е.

— Идвам.

Провери за последен път закопчалката на куфара, затвори гардероба и отиде в кухнята.

— Можеш да сядаш, сервирано е.

— Вкусно мирише…

Той нападна пържената пилешка кълка с варена царевица.

Тя седна срещу него, отвори бутилка бира и една кока-кола.

Започнаха да се хранят в пълна тишина, тъй като не намираха какво да си кажат. Колкото повече продължаваше мълчанието, толкова повече Самуел се питаше как да заговори за пътуването си. Изкашля се.

— Кристел?

— Да — каза тя, без да го поглежда.

— Днес следобед говорих с Алън Поуп. Той е зле. Много зле.

Никаква реакция. Той сипа в чашата си половината от съдържанието на бирената бутилка.

— Чувствам се отговорен, нали разбираш?

— За какво?

— Той е по-млад от мен. Аз му бях нещо като кръстник в „Хакет“.

Тя захапа деликатно едно пилешко крилце.

— Мисля, че има нужда от помощ.

— Сега ще се притичваш на помощ на всеки… — каза тя със стиснати зъби.

Тишината бе нарушена. Най-добре бе да отиде докрай.

— Ще отсъствам няколко дни.

— В момента, когато те уволняват?

— Имам право на една седмица отпуск.

Тя хвърли настрана полуизяденото крило и избухна:

— Която ще прекараш къде? С кого? С мен? Поуп! Винаги Поуп! Да не си женен за Поуп?

— Кристел, става въпрос само за…

— Оказваш се безработен на 50 години, жена ти няма никакви доходи, а ти отиваш на почивка! А аз да не би да съм ходила на почивка?

Самуел сложи салфетката си на масата и се прегърби. След телефонния разговор с Алън, който го бе изпратил по дяволите, той бе изпратил Патси да му купи билет за Ница. Писмото на „Бъргър“, в което се съобщаваше за новия превод, го бе притеснило повече от всичко останало. Каквото и да кажеше Кристел, той щеше да замине на следващия ден.

— Чуй ме добре, Самуел! Ако утре вечер не си вкъщи, няма нужда да се връщаш повече тук! Защото мен няма да ме има!

Той се надяваше тя да удържи думата си.

 

 

Алън много отдавна бе преминал този стадий на умората, след който е невъзможно да се заспи.

Беше седнал в едно кресло с чаша уиски в ръка. Краят наближаваше. Хам Бъргър щеше да бие тревога. Някой почука. Дали е Ларсен? Той отвори — на вратата се показа Прайс-Линч.

— Няма да продължи дълго, мистър Поуп. Мога ли да седна?

Бе съблякъл смокинга си и сега носеше черно кашмирено сако върху риза без вратовръзка.

— Вие не ме познавате, но аз ви познавам много добре. Вие сте на 30 години, току-що са ви уволнили от „Хакет“ и имате намерение да платите престоя си в Кан с пари, които са ви били преведени по погрешка от моята собствена банка — „Бъргър“. Точно един милион сто и седемдесет хиляди и четиристотин долара. Нали не греша?

Алън не отговори.

Напрежението от последните дни бе толкова голямо, че той бе доволен, че всичко приключва. След няколко часа щеше да е в затвора. Нямаше да види повече Тери.

— Да не сте се надявали, че ще ви оставя да прекарвате като милионер на Лазурния бряг?

Алън завъртя чашата в ръката си. В стаята се чуваше само шумът от леда, който се удряше по стените на чашата.

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете, мистър Поуп?

Алън повдигна уморено рамене.

— Знаете много добре, че мога да накарам да ви арестуват. Ще минете от апартамента си направо в затвора.

Тишина.

— Казах „мога“. Не казах, че ще го направя. Виждате ли, мисля, че е глупаво един млад мъж да прекарва дните си в затвора. Може да се направи нещо по-умно…

Алън вдигна очи и срещна погледа му. Очите на Прайс-Линч бяха сиво-зелени и леко изпъкнали. Леден поглед над фалшивата усмивка.

— Опитах се да разбера смисъла на вашата постъпка, да се поставя на вашето място. Питах се как е възможно един интелигентен мъж да направи такава глупост. Глупост — защото несъмнено е обречена на провал. Само въпрос на дни. Намерих само един възможен отговор, мистър Поуп, желанието за отмъщение. Уволнили са ви несправедливо и вие сте пожелали да си отмъстите. Така ли е?

Алън направи неопределена физиономия, която Прайс-Линч прие за съгласие.

— За нещастие, опитвайки се да достигаше до Хакет, вие сте засегнали мен. Ако все още не сте разбрали, грешката, от която сте се възползвали, идва от моята банка. Преди тази вечер познавали ли сте Арнолд Хакет?

— Не.

— Той е жесток човек, който не си дава сметка за обкръжаващата го действителност. Интересуват го само годишните равносметки. Разбирам много добре, че някой може да го мрази. Не се опитвам да оправдая вашата постъпка, просто искам да изясня причините за нея. Сега ще ви задам един въпрос: имате ли все още желание да си отмъстите?

— Вече нямам желание за нищо.

— Въпреки това, което Хакет ви е причинил?

— Той дори не знае, че аз съществувам.

— А ако ви дам възможност да му отмъстите?

— Не ме интересува.

— Човек, който ви е лишил от работа? Който ви е принудил да станете измамник?

— Всичко ми е безразлично. Можете да повикате полицаите.

— Вижте какво, мистър Поуп…

Той се огледа наоколо и отговори на мълчаливия въпрос на Алън.

— С удоволствие ще изпия една чаша. Във вашето положение най-малкото, което можете да направите за мен, е да ми предложите едно питие.

Алън го изгледа продължително, взе от бара бутилка скоч и лед.

— За ваше здраве, мистър Поуп. — Той отпи голяма глътка и млясна шумно с устни. — А ако ви кажа, че дойдох като приятел?

Алън замръзна. Хам Бъргър скръсти ръце и се съсредоточи, погнусен, че трябва да преговаря с такъв невзрачен човек.

— Бихте ли искали да разорите човека, който ви е причинил всичко това, мистър Поуп?

Той отпи глътка от питието си, за да даде време на Алън да осмисли думите му.

— Предложението ми е съвсем сериозно. Предоставям ви случай да се реванширате и ще забравя това, което сте направили. Естествено, преди да продължа нататък, имам нужда от пълното ви съгласие. Разбирате ли ме добре?

— Да — отвърна Алън, разкъсван от непреодолимото желание да избяга и от слабата искрица надежда, която се бе появила.

— Съгласен ли сте?

Алън захапа устните си притеснено.

— Отлично, мистър Поуп. Ще играя с открити карти. Тази сутрин преведох на вашата сметка сумата от два милиона долара.

Банистър бе казал истината!

— Ще се съгласите, надявам се, че не ви поставям никаква клопка.

— За какво са тези пари? — заекна Алън.

— Вие се намирате в неприятно положение, мистър Поуп. Аз искам да ви помогна. А официално мога да преговарям само с човек, който има определена сума в банката.

— За какво ще преговаряме?

— За нещо, което ще ви е интересно.

— Какво очаквате от мен?

— Искам да откупите „Хакет“.

Алън скочи от мястото си.

— Какво?

— Ще откупите „Хакет Кемикъл Инвестмънт“ — повтори Прайс-Линч спокойно.

— Да не сте полудели?

— Това вие ще прецените.

— „Хакет“ струва поне двеста милиона долара!

— Ще разполагате с необходимата сума.

— Никой няма да повярва, че след като съм бил само дребен чиновник във фирмата, мога да я купя няколко дни след уволнението си!

Безрадостният смях на Хам Бъргър наподобяваше скърцането на ръждясали панти.

— Щом сте в състояние да платите, това, което другите вярват или не, е без значение, мистър Поуп. Никой няма да се интересува нито от миналото ви, нито от произхода на вашите капитали.

— А какво ще правите с Арнолд Хакет? Него как ще го измамите?

— Хакет не е ваш проблем.

— Вашата операция не може да бъде осъществена!

— Не „моята“ операция, мистър Поуп. Вашата. Тя е съвсем проста. Предполагам, че знаете какво значи ППИ? Още утре, и от ваше име, ще обявите срещу „Хакет“ публично предложение за изкупуване.

— Но, мистър Прайс-Линч, дори всички дребни акционери да продадат тези акции, които притежават, няма да постигнете нищо! Арнолд Хакет притежава основния пакет! Той има 60 процента от всички акции в обръщение! Това всички го знаят!

— Мистър Поуп — каза сухо Хам Бъргър, — ако вие знаехте по-добре от мен кое колко струва и кой какво притежава, сега щяхте да сте на моето място, а аз — на вашето, което не е съвсем блестящо! За момента се задоволете да слушате това, което ви казвам, и не мислете за мен. За вашата помощ вие ще получите двадесет хиляди долара в края на операцията. Ще ги извадите от един милион сто и седемдесет хиляди и четиристотин долара, които, естествено, ще ми върнете.

Алън смени цвета на лицето си.

— Има само една подробност, мистър Прайс-Линч. Тези пари аз вече не ги притежавам.

— Моля?

— С какво мислите, че играх срещу вас?

— Но вие спечелихте! — възмути се Хам Бъргър.

— Срещу вас, да. Но не и срещу принц Хадад.

— Играли сте срещу Хадад?

— Не аз. Моята партньорка, Надя Фишлер. Тя изгуби всичко.

— Да не мислите, че ще повярвам на това?

— Това е истината. Всички в казиното знаят. Осведомете се.

— Крадец! Лъжец! Мръсник! Искам си парите! За будала ли ме смятате?

Той бе станал прав със стиснати юмруци. Очите му щяха да изскочат от орбитите.

— Ще предупредя полицията! Ще накарам да ви затворят за десет години! Давам ви срок до десет часа, за да ми върнете сумите, които сте ми отнели по нечестен начин! Десет часа, чувате ли ме? Оправяйте се както искате с вашата проститутка! И ще ви дам един съвет: не се опитвайте да бягате! Вече сте под наблюдение!

Блъсна с ръка чашата, от която бе пил, и излезе с тежка стъпка. Алън изчака, докато се успокоят ударите на сърцето му. Опита се да помисли и да подреди всичко в главата си. Прайс-Линч му бе казал твърде много. Той знаеше тайна, с която нищо не можеше да прави — за какво да предупреждава Хакет — но която беше опасна. Думите на Хам Бъргър се появиха в съзнанието му: „Вече сте под наблюдение!“. Единственият начин да провери това, бе да се опита да изчезне. Нахвърля в един сак тоалетните си принадлежности, дънки и няколко ризи. Часът бе три и половина.

След по-малко от седем часа щеше да почука на вратата на Тери. Единственото нещо, което имаше значение за него, беше тази среща, времето, което щеше да прекара с нея и което никой нямаше да може да му отнеме, след като го затворят. В случай че успееше да излезе безпрепятствено от хотела, му трябваше спокойно местенце, в което да прекара остатъка от нощта. Тогава си спомни за кораба си. Кой щеше да се сети да го търси на яхтата? Тръгна към вратата и постави ръка на дръжката. От външната страна някой почука три пъти.

 

 

Юбер дьо Саран бе свикнал с отсъствията на дукесата, но все пак бе притеснен. Манди стоеше до него, когато той бе стоварил празна бутилка от шампанско върху главата на един от мотористите. Само докато вдигне ръката си (бе пропуснал целта), и тя вече бе изчезнала. В бъркотията, която бе последвала пристигането на полицаите, отсъствието на дукесата бе минало незабелязано. Всеки ближеше раните си, преценяваше стойността на изчезналите бижута, оглеждаше скъсаните си дрехи. Мислейки, че тя има някаква бегла авантюра, дукът се бе върнал дискретно в хотела. Бе взел душ и по копринен халат седеше пред телефона, питайки се дали да предупреди полицията. Чу шум от ключ в ключалката. Докато успее да се обърне, дукесата вече бе влязла в салона.

— Манди! Какво се случи? Щях да умра от притеснение!

Загледа глупаво черната й муселинена рокля, превърната в дрипа, обувките й, на които липсваше един от токовете, разрошената и изцапана коса.

— Манди!

С бърз жест на ръката му заповяда да мълчи. Облегна се на стената, затвори очи и задиша дълбоко през носа. Гърдите й се повдигаха конвулсивно. Той се приближи до нея.

Миришеше на машинно масло и бензин.

— Манди, какво ви сториха?

— Нека да си поема дъх, Юбер…

Той я загледа внимателно. Забеляза по врата й нещо, което наподобяваше следи от опит за душене. Тя срещна погледа му.

— Това е нищо — каза тя с глас, който по нищо не наподобяваше нейния. — Вижте…

Повдигна края на опустошената си вечерна рокля. Дукът потрепери при вида на червените следи по краката й.

— Биха ме с камшик, Юбер…

С ококорени очи, той не можеше да откъсне погледа си от тези бели дълги бедра, набраздени с червени ивици, по които проблясваха капчици кръв.

— Изнасилиха ли ви? — попита, треперейки.

Тя кимна с глава.

— Върху мотоциклетите си.

— Колко души бяха?

— Не знам.

— Сега ще се обадя на полицията!

— Не правете това, Юбер… — едва запротестира тя.

Тя се бе втренчила в една точка, разположена някъде зад гърба на дука, и каза с възхитителна въздишка:

— Прекрасно беше, Юбер… Прекрасно!

 

 

Онър Ларсен стоеше пред вратата, чието пространство бе изпълнил почти изцяло с внушителното си туловище. Той видя чантата в ръката на Алън.

— Отивате ли някъде?

— Съвсем не!

Ларсен все още бе в смокинг. Алън го бе видял да се бие с юмруци срещу нападателите в Палм Бийч. Но видът му беше свеж, а по дрехите му нямаше никакви следи от скорошната битка.

— Знам, че часът е неподходящ за разговори, но много бързам.

Той погледна лакомо към бутилката с уиски.

— Със или без лед? — попита Алън.

— Без. Ледът разваля вкуса на алкохола.

Алън се вбеси. Всяка изтекла минута отнемаше и малкия му шанс да се измъкне. Той погледна Ларсен въпросително.

— Мистър Поуп — каза гигантът, — искам да ви направя едно предложение. Преди да ви кажа за какво става въпрос, ще ми позволите ли да ви задам няколко въпроса? Американски гражданин ли сте?

— Да.

— Къде живеете?

— В Ню Йорк!

— Коя е вашата фирма?

— Нямам такава.

Онър Ларсен направи учудена физиономия.

— Бях разбрал, че се занимавате с бизнес…

— От три дни съм без работа — призна си Алън, на когото му бе дошло до гуша да се преструва.

— Отлично!

Алън го изгледа с недоумение: все пак Ларсен не бе дошъл посред нощ, за да му се подиграва!

— За какво става въпрос, мистър Ларсен?

Гигантът се поколеба няколко мига.

— Бихте ли искали да послужите като посредник, мистър Поуп?

Той взе слисването на Алън за несъгласие.

— Ще получите значителна комисиона…

— Бъдете по-точен. Комисиона за какво?

— За една сделка с материал.

— Какъв материал?

— Знаете много добре какво продавам, мистър Поуп.

— Самолети?

— Точно така.

— Искате да купя от вас самолети? — заекна Алън, ококорвайки се.

Онър кимна с глава.

— И какво да правя с тях?

— Просто трябва да предоставите името си за осъществяване на сделката.

За тридесет минути това бе вторият път, в който му предлагаха да служи за посредник.

— Защо се обръщате към мен, мистър Ларсен?

— Защото обичайният ми посредник е възпрепятстван. Сделката трябва да се сключи до 48 часа. Нямам никого другиго подръка. Предложението интересува ли ви?

— Колко самолета?

— Сто.

Алън усети как краката му се огъват. Той седна.

— Единственото, което трябва да направите, е да подпишете поръчката, мистър Поуп. Машините ще ви бъдат доставени в една страна, от която купувачът ще ги вземе. Вие няма за какво да се тревожите. За вашето безпокойство, ако мога да кажа така, ще получите 0,5 процента от стойността на поръчката.

— Която е…? — попита Алън с угаснал глас.

— Осемстотин милиона долара. — Ларсен се изсмя нервно. — Можете сам да проверите цифрата. Тя несъмнено ще фигурира в договора за продажба.

Ларсен нямаше намерение да му обяснява, че при евентуален отказ от негова страна той имаше пълномощията да увеличи комисионата до 2 процента. Естествено, разликата щеше да отиде в неговия джоб. Или другояче казано — дванадесет милиона долара. Щяха да са му достатъчни да продължи ваканцията си на Лазурния бряг и да купи няколко малки дрънкулки на Бети.

— Интересно — каза Алън, като се опитваше да запази неутрален тон.

В главата му избухна вулкан: четири милиона долара! Щеше да успее да върне парите на „Бъргър“, да прекрати кошмара и да започне всичко отначало. Хам Бъргър щеше ли да му даде възможност да върне парите? Щеше ли да се задоволи с обещание, след като бе фиксирал ултиматума си до десет сутринта?

— Кога искате да реализираме тази операция, мистър Ларсен?

— Колкото е възможно по-скоро. Днес.

— Добре, мистър Ларсен. Можем ли да скрепим съгласието си чрез една сума, която вие ще преведете в блокирана сметка на мое име в някоя нюйоркска банка?

Шведът се уплаши за момент, че Алън иска увеличение на комисионния си процент.

— Естествено! Половината от вашата комисиона достатъчна ли е? — И за да не стане грешка, той уточни цифрата: — Два милиона долара.

— Добре ще бъде — продължи Алън, — ако сумата бъде вече депозирана в момента на подписване на договора. Изпратете телекса малко преди това. Кога ще мога да разполагам с другата половина?

— След като купувачът приеме пратката. Да кажем — около 15 дни. Вие ще бъдете първият информиран, тъй като продажбата не би могла да се осъществи без втория ви подпис.

— В колко часа ще подпишем договора?

— В осем сутринта.

— Следователно след четири часа. Отлично. Извън „Мажестик“, ако нямате нищо против.

Ларсен примигна срещу него.

— Какво предлагате?

— Защо не на борда на моята яхта — предложи Алън. — Тя е закотвена отсреща, в старото пристанище. Казва се „Виктъри-II“.