Пиер Рей
Палм Бийч (17)

17.

Невъзможно бе да заспи. В три часа сутринта Самуел Банистър все още седеше на фотьойла в салона си, обзет от несигурност и угризение. След разговора си с Корнелиус Грант вече бе напълно сигурен, че нещата ще се развият зле. В прилив на огромно желание за отмъщение срещу „Хакет“ той бе изпратил своя приятел на гилотината. Сипа си чаша уиски, петата до момента, като продължи да си задава един и същи въпрос, без да може да намери отговора: как да го измъкне от тази каша? Как да се върне назад? Може би, ако вземаше пари на заем, щеше да успее да ограничи неприятностите, да върне част от похарчените пари, да отиде при Мъри и да го убеди да не подава оплакване?

— Самуел…

Банистър подскочи така, че разля половината от чашата си върху панталона. Гласът на Кристел бе толкова нежен… Той веднага застана нащрек. От вечерта, когато й бе казал, че излиза с Алън Поуп, те бяха разменили само две фрази.

Той:

— Напускам те…

Тя:

— Върви по дяволите!

Оттогава спеше в стаята за гости, като бе изоставил брачното ложе. Тя не му бе задавала никакви въпроси. Вечеряха заедно, като отваряха уста само за да погълнат ястията, които тя приготвяше.

Тя седна колебливо в отсрещния фотьойл. При други обстоятелства щеше да се развихри, ако го намереше извън леглото в три сутринта.

— Самуел…

— Да?

— От колко години сме женени?

— Не знам вече. Двадесет и пет? Двадесет и шест?

— Двадесет и пет. Исках да ти кажа… — Захапа устните си и прошепна, без да го гледа: — Съжалявам за онази вечер… Съжалявам… Ти се притесняваше за Поуп… Аз бях ядосана…

Погледна я, като се питаше какво се крие зад този необичаен за нея тон.

— О! Това няма значение…

— Напротив, аз сгреших! Би трябвало да се съглася с теб, да те поддържам… А вместо това…

— Няма значение, Кристел, да не говорим повече за това.

Сега пък той омекваше.

— Не ти ли се спи?

— Не. Размишлявах.

— Все още ли искаш да ме напуснеш?

— Не.

Обещал бе на Алън да отиде при него. А сега не само че нямаше да отиде при него, а щеше да го накара той да се върне. Изключителното им приключение щеше да си остане само една мечта.

— Изгониха го, нали разбираш…

— Разбирам.

И тогава съвсем естествено той каза нещо, което за нищо на света не би искал тя да узнае:

— Трябва да ти кажа, Кристел. Мен също ме изгониха от „Хакет“.

 

 

Алън излезе от водата, направи няколко крачки по пясъка и дръпна верижката, която задействаше механизма за пускане на душа. Ледената вода му пресече дъха. Остана няколко минути под студената струя. Бе плувал много навътре. Морето бе прогонило нощните му страхове. За нещастие сега виждаше достатъчно ясно в каква каша се бе забъркал.

Как да съобщи за катастрофата на Банистър? Той потръпна, извика един от лакеите и поиска кабина.

— Невъзможно, сър. Всичките са заети.

Алън го погледна подозрително.

— Часът е десет. Клиентите още не са пристигнали. Те ги наемат за цяла година. Искате ли да ви инсталирам походно легло около басейна?

Не искаше да се прибира в хотела. Обстановката в стаята му напомняше прекалено много за последните часове, които бе преживял. Щеше да поспи на слънце, а след това да реши дали да отиде в полицията. С часовата разлика нямаше да успее да се свърже със Сами преди четири следобед. Реши да си даде тази отсрочка. Червените му от безсъние и морска сол очи го боляха. Слезе в приземния етаж, където бе гардеробът. На касата стоеше млада руса жена. Той избра слънчеви очила и морскосин бански.

— Кой е номерът на кабината ви, сър?

— Нямам кабина.

Тя се притесни.

— Няма значение. Ще ми платите, когато си тръгвате.

— Слушайте… — започна той, за да прикрие объркването си.

Бе загубил толкова много в казиното, а отказваше да плати очилата си.

— Казвам се Алън Поуп. Моят шофьор ще ви плати.

Излезе отново на слънчева светлина. Имаше няколко банкноти в джоба на панталона си. Но панталонът му, както и останалата част от дрехите му, бе останал в кабината на истеричката, която се бе опитала да го изнасили. Той реши по-скоро да се откаже от парите си, отколкото да се среща отново с нея. Но тъй като бе прекалено честен, реши да й върне взетия на заем бански. Слезе отново в съблекалните, свали мокрия бански и го замени с новия. След това отиде при басейна.

— Сър, леглото ви е готово. — Момчето му подаде хавлиена кърпа. — Искате ли чадър?

— Не, не, благодаря… Вижте какво, колата ми е отвън. Бихте ли помолили шофьора ми да дойде за малко?

— Разбира се, сър. Каква марка е колата?

— Бял кабриолет ролс-ройс — каза притеснен. — Шофьорът се казва Норбер.

— Отивам.

— Бихте ли ми донесли едно силно кафе и нещо за ядене?

— Естествено. Какво ще ви достави удоволствие?

— Яйца, шунка, малко червено вино…

— Веднага…

Алън взе мокрия бански и тръгна към кабините. Те всички изглеждаха съвсем еднакви. След това си спомни, че всяка от тях бе снабдена с пилон, на който се вееше съответното знаме. Той си спомни, че бе забелязал над главата си белия кръст на червен фон на швейцарското знаме. Приближи се тихо, хвърли банския над стената и побягна обратно.

 

 

Принц Хадад наемаше целогодишно три апартамента в „Мажестик“. В разгара на сезона броят на заетите от него стаи достигаше до осемнадесет, разпределени по всички етажи. Това имаше за цел да предотврати срещите между хората от различни социални класи, с които той общуваше, служебно или частно.

Деликатната задача за разпределение на посетителите бе задължение на Халил, частния му секретар. Едновременно частен съветник, извънреден пълномощник, секретар, Халил имаше за главна задача да отгатва желанията на господаря си, преди той да ги е изказал. Ставаше въпрос да се предвижда и да се материализират предвижданията в зависимост от капризите на принца. Затова пет апартамента на четвъртия етаж бяха наети за временните посетители. Или другояче казано — за луксозните проститутки, на които се плащаха огромни суми само за да стоят и да чакат. Хадад, който понякога играеше до обяд, от време на време изпитваше малък сексуален глад, преди да отиде да спи.

Петият етаж бе запазен за последната от законните му съпруги, трите му деца, цяла група от бавачки и възпитатели. На седмия етаж бяха апартаментите на принца, от които една част беше отделена за Халил и за Гонсалес, частния му фризьор. Гонсалес осигуряваше двадесет и четири часово присъствие в денонощието. Тъй като обичаше изтънчените ястия, той имаше право на неограничена сметка.

Дните му минаваха в печене на слънце, опитване на нови ястия и вина, гледане на телевизия, правене на прически за принцеса Айша, съпруга на принца, в разсмиване на децата, пилене на ноктите на Халил или къдрене на косата на някоя от проститутките, която му бе особено симпатична. Хадад, който не обичаше отрицателните опити, често молеше Халил да ги опита преди него.

Всичките тези привилегии си имаха и своите отрицателни черти: принцът не приемаше, ако някой от служителите му не е на своя пост при завръщането му от казиното. Халил погледна часовника си: девет сутринта. Той се прозя дискретно и каза на четирите момичета, които дремеха по диваните:

— По-добре се пригответе. Принцът всеки момент ще пристигне.

Той бе дал оценки на три от тях: 12 на финландката, 14 на германката, 13 на французойката.^[1] Въпреки чувството си за дълг не бе изпитал последната, чиято смесена кръв, както сама бе признала, му бе попречила да й даде определена националност. Тя се казваше Карина.

— Карина! Ставай! Чу ли какво казах?

Тя беше висока, слаба, руса и бе пристигнала в ослепителен костюм от бял лен. Усмихна му се, протегна се и изпъчи гърди.

Халил я погледна с бегъл интерес.

— Изморена ли си?

— Малко…

— Дръж…

Той й хвърли няколко банкноти, смачкани на топка. Тя се наведе, взе ги, облиза устни, сякаш се канеше да ги изяде.

— Ммм… Колко е вкусно!

— Искаш ли да ядеш пари?

— И още как?! — каза Карина.

— Сериозно? — подхвърли Халил.

— Сериозно! Какъв е залогът?

— Вие какво мислите? — попита Халил другите момичета.

— Тя изяжда една банкнота и получава същата за себе си — предложи французойката.

— Но едри банкноти! — намеси се германката.

— Банкноти от по петстотин франка — отсече Карина.

Халил извади огромна пачка от джоба си. За него, както и за Хадад, парите нямаха никакво значение. Ако добре подредяха дневния си приход, щяха да успеят да напълнят един басейн с олимпийски размери.

— Започваме ли?

— Да, аз съм готова — каза Карина.

Финландката плесна с ръце: играта обещаваше да е интересна.

— Яж! — заповяда Халил, подавайки първата банкнота.

Карина я взе, смеейки се, смачка я на топка и я глътна.

— Готово!

— Вкусно ли е?

— Превъзходно! Още!

Тя отвори чантата си, за да прибира там плодовете на своя труд. След десетата изядена банкнота Карина промени леко тактиката си. Вместо да гълта направо, започна да дъвче. След петнадесетата цветът на лицето й стана зеленикав. Тя преглътна смело. След това всяка банкнота бе преглъщана с помощта на шампанско. Челото й се покри с пот.

— Двадесет! — възкликна германката.

С горд блясък в очите Карина взе банкнотата, сви я на топка, лапна я, отпи голяма глътка шампанско и преглътна.

— Двадесет и едно!

На двадесет и пет тя изтича в банята с изкривено лице и започна да повръща. Халил повдигна рамене.

— Когато разказвам, че парите не носят щастие, никой не ми вярва.

 

 

— Викали сте ме, сър?

— Да, Норбер — каза Алън, отваряйки очи. — Случи се неприятност с дрехите ми… Един тип ме заля с кетчуп…

— Искате ли да отида до хотела и да ви донеса други дрехи?

— Много любезно от ваша страна… Един панталон, риза, обувки… Всичко е в гардероба.

— Нещо друго, сър?

— Тръгнах без пари. Поискайте малко от рецепцията, имам сметка при тях.

— Колко, сър?

— Хиляда франка.

Норбер извади от джоба си две нови банкноти по петстотин франка.

— Ако позволите, сър…

Алън се поколеба.

— Може би искате повече? — попита Норбер, като отново посегна към джоба си.

— Не, не, благодаря, това е достатъчно.

— Добре, сър. Веднага се връщам.

Той се усмихна, сложи шапката си и тръгна към колата. Предишната вечер бе прибрал близо осем хиляди франка на покер от шофьорите на другите две коли.

Но за разлика от шефа си той не бе такъв глупак, че да остави Надя Фишлер да му ги вземе.

Алън го изгледа замислено как се отдалечава. Оставаха му всичко на всичко двадесет хиляди долара, които Сами го бе накарал да вземе за „дребни разходи“. На друго място и по друго време това би представлявало едно малко богатство. Но в Кан, със скоростта, с която се стопяваха финансите, сумата едва щеше да му стигне за ежедневните бакшиши.

 

 

Лакеят, който наблюдаваше игралната маса, нахлу в кухнята и съобщи:

— Тръгва си!

Полузаспалата бригада се стресна. Марио стегна възела на вратовръзката си и се затича в игралната зала. Часът бе десет сутринта. Той забеляза принца, който му правеше знак отдалеч. След всяка игра се повтаряше един и същи ритуал. Хадад огладняваше, но по някакъв странен каприз отказваше да яде в „Мажестик“ нещо, което не е приготвено в „Палм Бийч“. Четирима мъже дежуреха в кухнята, за да му сготвят любимото ястие. На готвачите им бе безразлично, че прекарват безсънни нощи. Сезонът продължаваше само три месеца, а с това, което им оставяше Хадад, те живееха охолно през останалите девет.

— Принце?

— Какво ще ми предложите?

— Риба или месо?

— Риба. Леко запечена на скара. И палачинки.

Марио го благослови наум, че не е поискал суфле.

— Плодове?

— Може. Бих искал да започна след четвърт час.

— Разбира се.

Марио прекоси тичешком празната зала, влезе в кухнята и даде поръчката. Всички се втурнаха по местата си. Пред служебния вход на „Бийч“ чакаше камионетка. В нея качваха ястията, за да бъдат отнесени съвсем топли до „Мажестик“. Джил Хоудин никога не пишеше сметка за този род услуга. За редовните клиенти всичко в „Палм Бийч“ бе безплатно. Би било смешно да представиш сметка за хиляда франка на човек, който започва месеца с начален капитал четири милиона долара.

Хадад не знаеше нищо във връзка с това. На Марио, който му сервираше в апартамента, той редовно даваше по десет хиляди франка. Марио ги разделяше между колегите си в зависимост от служебната йерархия и трудовия стаж в казиното на всеки. Тъй като Марио, също както и принцът, никога не знаеше точно колко гости ще чакат завръщането му, поръчаните ястия бяха приготвяни за дванадесет души.

Хадад бе в добро настроение. За няколко раздавания бе обрал до последния цент парите на Надя Фишлер. Миналата година той бе изпратил Халил да я покани да спи с него. За най-голямо негово учудване тя бе отказала. А принцът знаеше от опит, че добродетелността на жените винаги се оценява с някаква цифра. Ядосан, той се бе заклел да й отмъсти. Тръгна към басейна. Нищо не му доставяше такава радост, както гледката на трите деца от последната му жена, боричкащи се във водата. Когато децата го забелязаха, нададоха радостни викове:

— Татко! — каза най-големият. — Направи ни корабчета!

Хадад бръкна усмихнат в джоба си. Десет минути преди да отиде да обядва, да прави любов или да спи, нищо не би могло да му бъде по-приятно от това, да достави удоволствие на наследниците си.

 

 

Алън изпразни дробовете си и се остави да потъне леко на дъното на басейна. Легна на керамичните плочки и остана възможно най-дълго под трите метра вода. Изплува бавно, пое си леко въздух и се хвана за ръба на басейна. Затвори очи. Чу съвсем близо до себе си детски смях и отмести с ръка парчетата хартия, които неприятно го гъделичкаха по лицето. Смеховете се удвоиха. Той отвори очи. Мястото, където бе изплувал, бе покрито с малки корабчета, а три деца, най-голямото от които изглеждаше на десет години, си играеха с тях. Зад тях се виждаше цяла купчина възпитатели и гувернантки. И принц Хадад. Едно от малките корабчета удари Алън по носа и от това го заболя. Алън го побутна с ръка, погледна го машинално и от емоция се нагълта с вода: както и останалата част от флотилията, то бе направено от банкнота от петстотин франка.

— Ахмед! — скара се принц Хадад на сина си. — Много съжалявам. Моля да му простите!

Алън се повдигна на ръце, опита се да стъпи на края на басейна и се подхлъзна. За да му попречи да падне, Хадад го хвана за ръка, на свой ред загуби равновесие и се хвана за раменете на Алън. Погледнато отстрани, сцената приличаше на дружеска прегръдка.

— Поздравявам ви за успеха вчера… — каза принцът, след като позна Алън.

Той все още го държеше за ръката.

— За нещастие — уточни той, като се опита да направи жалостива физиономия — аз спечелих втория манш. Обрах вашата партньорка.

— Така е в играта — каза Алън, сякаш цял живот бе прекарал около зеленото сукно.

— Казвам се Хадад. Принц Хадад.

— Алън Поуп.

— Много ми е приятно. Ще се радвам, ако успея да ви предложа реванш.

Алън си спомни думите на Сами: „Винаги се дръж като богаташ“.

— Благодаря — каза той. — Защо не?

Те отново си стиснаха ръцете. Алън пое към леглото си, без да забележи русата госпожица, която, едва на пет метра от него, побутваше с крак корабчетата, които вятърът бе довел до нея. Принц Хадад погледна разсеяно към белите й крака, потопени във водата. Тя вдигна лице нагоре и Хадад се вцепени: Мерилин! Той бе гледал по десет пъти всичките й филми в частния си салон, в който екранът се намираше на тавана, а зрителите лежаха на легло с размери 4×4 метра. Мерилин го бе преследвала и през нощите му. А сега бе тук! Принцът никога не заговаряше направо една жена. Ако искаше да се запознае с нея, той й изпращаше посредник, по принцип — Халил. Но сега Халил го чакаше в хотела заедно с луксозните проститутки, фризьора Гонсалес и Марио, който поддържаше яденето топло в камионетката, превърната в кухня.

За първи път в живота си Хадад наруши един от принципите си. Той се приближи до непознатата, наведе се и каза тихо на английски:

— Аз съм принц Хадад. Харесват ли ви малките ми корабчета?

 

 

Може би кошмарът го събуди. Или сянката.

— Здравейте!

Слънцето блестеше право в очите му и Алън виждаше само един силует, без да може да различи чертите на лицето. Отстрани на леглото, върху метална масичка той забеляза ястията, които бе поръчал. Повдигна сребърния похлупак и топна пръст в яйцата: бяха все още топли. Така разбра, че е спал само няколко минути.

— Познахте ли ме? — каза гласът. — Играхте срещу мене вчера.

Мъжът се отмести, за да може Алън да го различи. Все още заслепен от слънчевите лъчи, той видя избелели сини бермуди и тенис фланелка. Над яката на фланелката стърчеше патешки врат, на който бе поставена главата на Хамилтън Прайс-Линч.

Алън скочи като ужилен.

— Не ставайте, скъпи приятелю! Хранете се спокойно, яйцата ви ще изстинат… Аз съм Хамилтън Прайс-Линч, приятно ми е…

— Поуп… Алън Поуп.

— Американец ли сте?

— Да.

— От коя част?

— От Ню Йорк.

— Аз също. Яжте, яжте…

Алън се нахвърли върху яйцата. Дъвчеше ги така, сякаш бяха безкрайно жилаво месо: просто не успяваше да преглътне.

— На почивка ли сте?

— Да… — заекна Алън, като отчаяно се опитваше да преглътне.

— Много красива страна, нали? От десет години идваме тук със съпругата ми. Къде сте отседнали?

— В „Мажестик“.

— Ние също.

— Вие кога пристигнахте?

— Вчера.

Съвсем възможно бе полицаите да чакат някъде отзад, скрити на сянка.

— С какво се занимавате, мистър Поуп?

Алън му посочи бутилката с вино.

— С удоволствие — каза Прайс-Линч. — Надявам се, че не ви преча?

Едва удържайки треперенето на ръцете си, Алън му сипа една чаша, като проклинаше Банистър, че не е предвидил този вид въпроси.

— Съвсем не — измърмори той.

Хам Бъргър потопи устни в чашата си.

— Чудесно е… Превъзходно… С какво се занимавате, мистър Поуп?

Алън се задълбочи в една препечена филия.

— Бизнес…

Хамилтън му хвърли очарователен поглед.

— Много интересно! — Той замълча, а след това каза небрежно: — Аз съм банкер. Но може би сте чували? „Бъргър“…

Алън се задави, а виното му изведнъж придоби вкус на оцет.

— Имаме около тридесет филиала.

Алън се концентрира в съда с храната, в който плуваха останките от яйцата му. Той се опита да набоде парченце от тях на вилицата си. Не успя. Не се осмеляваше да вдигне очи към Прайс-Линч.

— Обичате ли яйца?

Защо да продължава тази идиотска игра? Фразата се оформи в главата му: „Окей, Прайс-Линч, стига глупости. Предавам се, накарайте да ме арестуват!“.

— Вашата партньорка вчера показа голям кураж. А и на вас ви е трябвала немалка доза, за да я последвате. Свалям ви шапка! Казват, че тя е склонна към самоубийство: обича да губи. А вие обичате ли да губите, мистър Поуп?

Тъй като Алън не отговаряше, той продължи:

— Аз не. Обожавам да печеля! — Той стана и кимна с глава. — Виното ви беше превъзходно, мистър Поуп. Доскоро, ние несъмнено пак ще се срещнем! Много ми беше приятно да се запозная с вас!

Той си проправи път между походните легла, по-голямата част от които вече бяха заети. Слънцето припичаше. Но Алън се зави с хавлиената кърпа: изведнъж му бе станало студено.

 

 

— Четохте ли вестника? — обърна се Чезаре ди Соньо към Голдман.

Той размахваше гордо „Нис-Матен“. На страница четвърта върху три колони бе разположена снимката, която ги показваше на естрадата на „Мажестик“. Надписът отдолу гласеше: Чезаре ди Соньо връчва наградата „Лидер“ на Луи Голдман.

— И това е само началото! — каза Чезаре. — Изчакайте само да се появят парижките ежедневници и списанията!

Чезаре бе имал нещастието да срещне Марк Гоелан при излизането си от „Мажестик“. А бе излязъл през служебния вход.

Съвсем любезно Гоелан го бе попитал на чия сметка да бъдат вписани разходите по връчването на наградата: на неговата или на продуцента.

— На сметката на Голдман — бе казал Чезаре, без да се замисля.

Страхуваше се от момента, в който щяха да зададат същия въпрос и на Голдман и той щеше да отговори: „На сметката на Ди Соньо“.

— Триумф, Луи, триумф! Имате ли маса за довечера?

— А вие?

— Всички ме канят, ужасно е! А не бих искал да обидя никого. Вие с кого сте на една маса?

— Цял куп хора… — каза Голдман, без да се компрометира.

— Защо да не седнем на една маса?

— С кого?

— Хакет, Прайс-Линч, дукеса Дьо Саран…

— Познавате ли дука? — учуди се Голдман.

— Много, много стар приятел ми е… Манди също. — Тъй като желаеше да го предразположи, Чезаре добави: — Елате на нашата маса със съпругата си. Естествено, вие сте мои гости.

— И дума да не става! — каза Голдман, който не бе успял да си намери маса. — Ще дойда, но при условие, че аз съм този, който кани.

Това бе неочакван случай да поговори с Хакет и Прайс-Линч за „Нощта, когато слънцето умря“.

— Моите приятели няма да ми простят! — изплака Чезаре. — Добре, съгласен съм, ще се опитам да уредя всичко.

Той тръгна към бара, целият облечен в бяло, с хавлиена кърпа около врата. Неприятното бе, че никой не бе го канил.

 

 

Алън тичаше по зеления килим, въртеше се около нечетните числа, прескачаше от червено на черно, отчаяно се опитваше да избегне греблото на крупието, който искаше да го сложи при една купчина от розови жетони. Но бе прекалено късно. Той се спря на нулата и зачака да го смачкат…

— Здравейте…

Опита се да се изплъзне от мъглата на кошмара си.

— Кожата ви придобива интересен цвят.

Гласът не бе неприятен и говореше на английски. Без да знае кому принадлежи, Алън бе благодарен, че са го измъкнали от кошмара. Той сложи ръка пред очите си. Светлината го заслепяваше.

— Казвам се Сара. Сара Бъргър.

Той потръпна целият.

— Не ставайте! — каза Сара. — Идвам като посланик.

Алън успя да седне на леглото.

— Поуп… Алън Поуп се казвам…

Тя седна до него.

— Знам. От името на двете семейства съм натоварена да ви поканя на благотворителната галавечеря. Тази вечер.

— Кои семейства? — запита Алън.

— Хакет и Бъргър. Или другояче казано: Монтеки и Капулети.

Тя не бе нито красива, нито грозна, но все пак някъде хармонията се прекъсваше. Взети поотделно, всички части от нейната анатомия бяха идеални. Нищо лошо не можеше да се каже за краката, за големите кафяви очи, кестенявата коса, ироничната уста, ръцете, извивката на раменете. Като цяло не изглеждаше добре. Природата бе направила невъзможен сбора от толкова идеални части.

— Е, съгласен ли сте?

Той си представи ужасен как седи между двамата мъже, на които дължи присъствието си тук: Арнолд Хакет и Хамилтън Прайс-Линч.

— Трябва да ви призная, че ненавиждам галавечерите. А благотворителността ми е скучна. Старите дами с кучета не са моята слабост. Вие обичате ли кучета?

— Само големи — каза Алън.

— А старите дами?

— Познавам много малко такива.

— Грешите. Те са толкова рафинирани в жестокостта си! Младостта на другите ги дразни. Понякога блестят в подлостта си. Обичам подлостта. Поне знаеш къде отиваш. Вие сте ми симпатичен. Изглеждате по-скоро безобиден. Хамилтън ви описа като най-големия посредник на Саудитска Арабия. Не вярвам нито дума от това. Но принц Хадад, изглежда, ви обожава. Той не прегръща всички както вас!

Зад тъмните стъкла на очилата си Алън се ококори.

— Вие познавате ли Хамилтън? — продължи тя.

— Не.

— Хайде де! Вие го обрахте вчера на „железницата“. А и преди десет минути говорехте с него! Малкото човече… Това е пуделът на мама, тя реши, че ще е много интелигентно да се омъжи за него. Тя е желязна жена в рокля от велур. Той какво ви разказваше?

Алън поклати глава с неразбиране.

— Все пак ви е казал нещо? Разговаря само с хора, от които се надява да има полза. Обяснете ми, мистър Поуп… Каква полза би могъл да има от вас Хам Бъргър?

— Не знам.

— Той е мръсник. Най-голямата свиня, която някога се е раждала на земята!

Притеснен, Алън се размърда на леглото.

— Свалете си очилата. Бих искала да видя очите ви. Свалете ги!

Алън се подчини, като примигна няколко пъти от силната светлина.

— Имате невинен поглед. Искате ли един съвет? Каквото и да ви предложи вторият ми баща, откажете му! Тази вечер аз ще ви държа за ръката и ще му попреча да ви разкъса на парченца.

Алън сложи отново очилата си.

— Тази вечер съм зает.

— Лъжец! Среща в девет часа във фоайето на „Мажестик“. Ще тръгнем заедно. Благодаря ви, че приехте, и не закъснявайте!

Тя се отдалечи със самоуверена походка. Зашеметен, Алън се довлече до басейна и се потопи.