Пиер Рей
Палм Бийч (2)

2.

В 13 часа сигналът, известяващ началото на обедната почивка, огласи осемте етажа, заети от администрацията на „Хакет Кемикъл Инвестмънт“. Като един-единствен човек шестстотин двадесет и двамата служители — администратори, началници на отдели, счетоводители, секретарки, машинописки, хукнаха към асансьорите, които ги изплюваха на нетърпеливи групички тридесет и два етажа по-долу, в задуха на Четиридесет и втора улица.

От цялата сграда единствен Алън Поуп, тридесети етаж, стая 8021 не помръдна. Той остана прикован на стола си с разсеян поглед, сякаш не бе чул звънеца.

Самуел Банистър, чиято ръка бе хванала дръжката на вратата, го изгледа разтревожено.

— Да не работиш извънредно?

— Кой ще ми плати? — измърмори Алън, като очевидно мислеше за друго.

Банистър го загледа по-внимателно.

— Ще обядвам в „Романо“. Идваш ли?

— Не съм гладен, благодаря.

Озадачен, Банистър премести тежестта на тялото си от единия крак на другия.

— Какво те притеснява? Мъри?

— Мъри, да.

Въпреки огромното си желание да напусне кабинета, Банистър пусна дръжката на вратата. Направи няколко крачки към голямата метална маса, на която работеха заедно с Алън Поуп от четири години.

— Какво ще кажеш да разговаряме за това пред чаша студена бира?

Алън поклати глава и се настани по-удобно на стола си.

— Отивай без мен, Сами. Трябва да помисля.

Банистър се поколеба за миг, отвори уста да каже нещо, затвори я, после попита:

— В колко часа те вика?

— В три.

— Може би иска да ти увеличи заплатата?

— Много смешно.

— Притесняваш се, без да знаеш защо. Сигурен съм, че ще е за добро.

— Така казваше и онзи тип на електрическия стол. Надяваше се да спре токът.

Банистър помълча, повдигна рамене и каза безгрижно:

— Ако си промениш мнението… „Романо“!

Алън остана сам. С натежало сърце той въздъхна, стана, залепи нос на прозореца и се загледа навън.

Изминаха десет минути, без да се помръдне. Изведнъж скочи към телефона и набра собствения си номер: непременно трябваше да види Марина! Ако имаше късмет, тя щеше да е още в леглото, гола и хладна… Заето! Бе обзет от трескаво желание да й говори, да я докосва, да я люби. Не му оставаше много време. Затвори телефона, грабна сакото си и хукна по пустия коридор.

 

 

— Каква жена, Пени? Името й? — попита Ейбъл Хартман с досада. Той бе дребен квартален адвокат, специализиран в семейни конфликти, преградни стени, наводнени апартаменти и изкривени автомобилни брони.

Ейбъл Хартман ненавиждаше клиентите си.

— Мейбъл Поуп — отговори секретарката му спокойно. — Бившата госпожа Алън Поуп.

Хартман изскимтя глухо.

— Както обикновено. Издръжката й е закъсняла.

— Да не се е омъжвала за бедняк! Кажете й, че съм заминал за Турция.

— Видяла ви е в коридора, когато отидохте да донесете делото на Лейланд. По-добре я приемете, иначе ще вдигне шум до небесата.

— Тя дължи ли ни пари?

— Нито цент.

— Мразя тези вампири! Съжалявам нещастниците, които им попадат в ръцете. Изсмукват им кръвчицата!

Той забеляза презрителния поглед на Пени и си спомни, че и тя е разведена. Изкашля се и изръмжа:

— Както и да е, нека влезе. Веднага завеждам съдебен иск срещу Алън Поуп.

 

 

Таксито, което го отвеждаше вкъщи, едва се влачеше в смазващата жега.

— Не можете ли да карате по-бързо?

— И да ми гръмне двигателят?

От нетърпение Алън барабанеше с пръсти по облегалката на античния понтиак, който пръхтеше като престарял кон. Марина сигурно е станала… Той си я представи как се протяга под душа. Това, което най-много го впечатли у нея при първата им среща, беше приликата й с Мерилин. Случайно бе влязъл в един бар на Шеста улица да си купи цигари. Тя седеше на висок стол пред бара с бяла рокля. Сама. Пиеше мента с череши. Вместо да отиде при автомата за цигари, той седна през два стола от нея и поръча скоч. Докато крадешком я оглеждаше, тя го заговори първа:

— Ако ми кажете защо ме оглеждате, ще ви почерпя едно питие. Не! Хитрувате! Приготвихте се да ме излъжете! Веднага!

— Вие сте… Вие сте… — заекна Алън, изпивайки я с поглед.

— И приличам на…

— Точно така.

— Вече са ми го казвали. Всички ми го казват.

Тя се задълбочи в питието си, като ближеше с език леда, който плуваше в чашата. След пет или шест скоча, притеснен, той я попита, без да се реши да я погледне, дали ще приеме да вечеря с него. Тя го изгледа продължително, сякаш й доставяше огромно удоволствие да го измъчва. После избухна в смях.

— Вие пък!…

Извади от чантата си четка за зъби и нежно приглади с нея наболия мъх между горната му устна и основата на носа му. Освен тази четка за зъби и роклята, която носеше, Марина не притежаваше абсолютно нищо друго.

Кожата й беше нежна, млечна, хладна и твърда.

Между всичките й качества най-впечатляваща беше липсата на всякакъв срам. Тя не се притесняваше от тялото си като малко бебе в деня на раждането му. Разхождаше се гола в апартамента, без да се замисля, заемаше пози, които биха накарали да потъне вдън земя цял армейски корпус, лягаше на мокета с вдигнати във въздуха крака, с една ръка машинално галеше гърдите си, а другата стърчеше във въздуха с разперени пръсти, за да изсъхне пурпурният лак, с който лакираше необикновено дългите си нокти.

Алън й беше дал ключ от двустайния си апартамент. Тя идваше и си отиваше, когато й хрумне, понякога не се появяваше по цели дни, без да даде и най-малкото обяснение за своето отсъствие. Връщаше се отрупана със скъпи цветя с претенциозни имена, питаше дали е останало масло, отиваше да купи; връщаше се с грейпфрути, транзистор, загубено коте и клонки, които поставяше в кафеварката, близо до прозореца. Заслепен от толкова фантазия, възхитен, Алън й се отплащаше с подаръци, които бяха над възможностите му, подаръци, на които тя не обръщаше никакво внимание. Редовно забравяше пръстените си, златните верижки и обеците си в тоалетните на баровете, където понякога се застояваха с Алън.

Една вечер той й зададе въпрос.

— Живея с теб, защото те харесвам, Алън. Ако задаваш въпроси, не ми харесваш. Ако престанеш да ми харесваш, си отивам.

— Марина…

— Ти си свободен, аз съм свободна. Мога да живея само при отворени врати. Избирай.

Оттогава той имаше едно наум: каквото ще да прави, само и само да остане при него.

— Ей! Спри! Тук е!

Шофьорът, който придремваше, натисна рязко спирачките. Алън отхвръкна напред. Бръкна в джоба си, за да извади пари, и в същия миг се чу оглушителен шум от смачкване на ламарина. Ядосан, шофьорът на хладилния камион, който ги беше ударил отзад, скочи на тротоара.

— Ти луд ли си?!

Шофьорът на таксито се възмути:

— Удряш ме отзад, а след това ме обиждаш!

На свой ред той излезе от колата, за да огледа щетите. Задната част на понтиака представляваше каша от метал.

— Видяхте ли го тоя глупак? — обърна се той към Алън, взимайки го за свидетел.

Алън му подаде банкнота от пет долара и повдигна рамене.

— Не сте виновен вие, старче. Заради мен е. Днес не ми върви.

Когато шофьорът се сети да поиска името му за полицейския протокол, Алън беше вече на осемнадесетия етаж и блъскаше енергично ключалката на вратата си.

 

 

Въпреки климатичната инсталация цигареният дим в „Романо“ можеше да се реже с нож. Заведението бе претъпкано с дребни служители от квартала, дошли да хапнат набързо по един хотдог. Барманите с лакти си пробиваха път в тази тълпа от хора, чиято интензивност в този час пик надвишаваше пет или шест човека на квадратен метър.

Банистър, който имаше шанса да разделя стола си пред бара само с един човек, си пое дъх и изкрещя, за да надвие ужасния шум:

— Ей, Том! Увий го добре. Това е за подарък.

Том кимна усмихнат. Той харесваше Самуел Банистър, който му даваше по някое и друго сведение от борсата. Завърза панделка върху пакета и го подаде на Банистър.

— Ти си приятел, Том… Пиши го към сметката ми.

Самуел слезе от стола, чиято освободена половина веднага бе нападната от глутницата. С наведена глава и с ръце, прибрани към тялото, той тръгна към изхода, като от време на време намигаше на някой от клиентите.

Навън температурата беше 40 градуса на сянка. Денят беше 22 юли. Алън сигурно все още гризеше нокти в кабинета си. Този глупак толкова се страхуваше от Мъри, че забрави собствения си рожден ден.

 

 

Алън бутна вратата с крак: Марина си е вкъщи! Не по-облечена, отколкото в деня на раждането си, с изключение на черните ръкавици и сламената шапка. Това тя наричаше „домашно облекло“. Беше заета с любимото си упражнение: лицеви опори. С глава, сведена надолу, заела поза, която подчертаваше нежната извивка на тялото й. Топла вълна обля Алън. Без да я изпуска от очи, той свали сакото си, ритна обувките си и разкопча залепналата за тялото му риза.

— Здрасти — каза Марина, без да прекъсва упражненията си. — Алън, познаваш ли Хари?

— Здрасти — каза Хари.

Той беше седнал на земята в един тъмен ъгъл, с крака на креслото. Алън забеляза, че е обут в стари изпокъсани маратонки. От неудобство Алън започна бързо да закопчава ризата си, въпреки че натрапникът би трябвало да е притеснен. Но не: все едно че Алън го нямаше, той се наливаше с най-доброто му уиски.

— Приятно ми е — каза Алън.

— Двадесет и пет! — съобщи Марина, падайки на мокета.

— Двадесет! — поправи я Хари.

— Двадесет и пет! — настоя тя.

— Вижте какво… — заекна Алън.

— Алън, бъди добър — каза Марина. — Дай ми чаша мляко.

Смазан, той тръгна като автомат към хладилника.

— Познавате ли се?

Тъй като не знаеше какво друго да каже, той се обърна към Хари:

— Вие искате ли мляко?

— Предпочитам скоч, старче. Вече съм си сервирал.

Алън се обърна към Марина:

— Предполагам, че имам право на обяснение?

— Във връзка с какво? — каза невинно тя.

Лежеше на мокета, но беше сложила смешната си сламена шапка на лицето и Алън имаше чувството, че говори на шапката.

— Какво прави този тип тук?

— Той ми е приятел — каза спокойно Марина.

— За мен ли говорите? — Хари се учуди и стана агресивен.

— Вие млъкнете! Марина, чакам отговор!

— Това мой дом ли е? — попита тя.

— Да! — изръмжа Алън.

Марина хвърли шапката си с едно енергично движение.

— Тогава няма какво да ти обяснявам. Каня вкъщи когото си искам.

— В това облекло?! — извика Алън.

— Що за маниери? — намеси се Хари. — Никога не са се отнасяли така с мен!

— Извини го, Хари, той винаги е нервен след работа.

— Отивам си — съобщи Хари.

Той стана, изпи питието си на един дъх и кимна с глава към Марина.

— А ако ви разбия физиономията? — подхвърли Алън.

Усещайки, че става смешен, почервенял от гняв, той стоеше пред вратата със стиснати юмруци.

Марина стана и облече един негов панталон и бежова риза.

— Марина, къде отиваш?

Тя разроши косите си.

— С него.

— Ако аз искам! — уточни Хари.

— Слушай, Хари, бъди сладур… — изплака Марина.

— Тогава побързай! Не ми се нрави този тип.

— Марина! — възкликна Алън.

— Досаждаш ми! — изтърси тя.

Вратата се затвори зад тях. Слисан, Алън си сипа несъзнателно чаша уиски. После ритна един стол, който звучно се разби в стената.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — изруга.

Някой позвъни.

 

 

Попадайки в спокойната атмосфера на кабинета си, Оскар Влински потри доволно ръце. Трите седмици във Флорида насаме с жена му бяха изострили нервите му до крайност. С Ани той беше никой. В банката „Бъргър“ беше самият Господ. В качеството си на инспектор по текущите сметки имаше правото да се намесва в живота на непознати, чиято съдба зависеше единствено от капризите му. Достатъчно беше да натисне един бутон от клавиатурата и на монитора се изписваха имената на всички клиенти, задлъжнели към банката. Ейбъл Фишмайер го беше поздравил за ужаса, който всяваше сред редиците на провинилите се.

— Браво, Влински! Имаме нужда в банката от хора като вас.

Но Оскар знаеше, че е най-добрият. Той натисна червения бутон и се стресна от огромния брой хора, чиито сметки бяха на червено. Още с пристигането му го бяха предупредили, че заместникът му — млад стажант — си беше подал оставката, ужасен от броя досиета на хора, които имаха дългове към банката. Тъй като не знаеше откъде да започне, Влински реши да се заеме с първото име, което щеше да се появи най-горе на монитора, докато преброи до десет.

Започна да брои. Когато стигна до десет, свали пръста си от бутона и се загледа в редицата имена. Най-отгоре пишеше: размер на дълга — триста седемдесет и два долара. Име на длъжника Алън Поуп.

 

 

Марина се беше пошегувала и след като беше разкарала досадния тип, се връщаше при него! Луд от радост, Алън скочи към вратата, спъна се и спря: преди всичко не трябваше да й показва каква власт има над него, а да се престори на обиден… Той скри радостното си изражение и направи строга физиономия. След това занесе в кухнята останките от счупения стол и чак тогава отвори вратата.

— Добър ден, Алън. Мога ли да вляза?

Пред вратата стоеше Мейбъл и се усмихваше. Той я изгледа слисан.

— Но… косата ти е зелена?!

— И какво от това? — каза Мейбъл, намъквайки се вътре. Погледът й обходи стаята.

— Виждам, че нищо не си променил… — Повдигна две-три книги, после ги остави. — Като изключим моите снимки, които си свалил от стената… А и защо да стоят там?

Тя седна в креслото. Индианската й пола се вдигна нагоре и оголи бедрата й.

— Трябва да тръгвам — каза Алън. — Чакат ме в работата.

— Още ли ходиш там? — попита тя небрежно.

— С какво мислиш, че ти плащам издръжката?

Мейбъл се засмя леко с властния смях, който Алън така добре познаваше.

— Алън, Алън! Днес е 22 юли, а аз трябваше да получа парите си още на 30-ти миналия месец! Нали не говориш сериозно?

Тя кръстоса крака толкова високо, че Алън видя за миг дантелата на кремавите й бикини.

— Ще ги получиш!

— Кога?

— Имам неприятности. Не съм си платил дори и наема. В банката съм на червено!

Тя го погледна закачливо.

— Ти винаги си на червено. Тя как се казва?

— Коя?

— Тази, заради която си на червено. Ти винаги си бил лесна плячка за жените.

— От твоята уста звучи доста нагло.

Тя въздъхна дълбоко, изгледа го снизходително, но не си направи труд да смъкне полата си надолу.

— Глупаво е… Може би избързахме. Понякога си задавам въпроси. Не беше чак толкова лошо…

— Кое?

Тя наведе скромно очи като провинила се ученичка.

— Това между нас.

Алън застана нащрек.

— Какво искаш да кажеш?

— Живеем разделени, вече нямаме нищо общо…

— О, напротив! Парите ми!

— Да не мислиш, че ми е лесно да ти ги вземам? Понякога ми е съвсем неудобно. Но съм сама и нямам друг избор…

С едно движение, което би трябвало да изглежда като несъзнателно, тя разтвори деколтето си и потърка гърдите си с ръка.

— Много е топло тук… — Облегна се назад с оголени бедра. — Може би бихме могли да започнем отначало?

Алън се уплаши, че лошо е разбрал.

— Да започнем отначало?

— Ти и аз. Няма да сме първите разведени, които се женят повторно…

Въпреки смазващата жега той потрепери. Техният брак беше продължил само един сезон. Наистина ли бе желал да се ожени за нея? Всичко, което го очароваше у нея преди брака им, бе станало непоносимо по време на медения им месец. За да бъде необикновената личност, която описваха в списанията, тя слушаше индианска музика по пет часа сутрин, хранеше се с печени стриди, размазваше цели килограми кал по лицето си, поливаше се по няколко пъти на ден с отвратителен парфюм, чиято тежка миризма оставяше следи навсякъде, откъдето тя минаваше. Срещата с Алън я бе отклонила от професията й на маникюристка.

Въобразявайки си, че е твърде изтънчена личност, тя пълнеше главата му с теории за добро възпитание, пълноценен живот и йога. Когато при изключителни обстоятелства благоволеше да отвори някоя консерва със супа, тя я притопляше на водна баня в чайника и му я сервираше в една от двете купички за закуски. Докато той се хранеше, гледаше го презрително и му натякваше непрекъснато:

— Ти не се храниш, бедни ми Алън, ти лочиш!

Нощите не бяха по-радостни. След като приключеше ритуалният индиански концерт, Алън посягаше понякога към нея; тя подскачаше като ударена от ток и го отблъскваше. Той се свиваше в края на леглото и се опитваше да намери съня. Сутринта, залитайки, се замъкваше в кухнята. Първото му кафе имаше горчивия вкус на вчерашната зеленчукова супа. След единадесет седмици въздържание и непоносими скандали той я помоли да му даде развод. За негово облекчение тя се съгласи без много увещания. При две условия: Алън да поеме цялата вина върху себе си и да се задължи — до края на живота й, ако тя не се омъжи — да й изплаща половината от доходите си, независимо от размера им. В миг на безразсъдство той й предложи дори да плати на адвоката й, за да се уредят по-бързо формалностите.

— Какво ще кажеш?

Погледът му се спря на зелената грива, фалшивата усмивка, разтвореното деколте.

— Закъснявам, Мейбъл. Трябва да тръгвам.

— Да или не? — настоя тя с променен глас.

— Не. Това беше грешка.

С енергично движение тя свали полата си надолу и стана права, с лице, изкривено от гняв.

— Бях при Хартман. Той завежда дело! Скъпо ще ти струва!

Тъй като думите й се видяха недостатъчни, за да изразят цялата й омраза, тя се изплю в лицето му.

 

 

С изключение на черните ръкавици и сламената шапка, нахлупена до веждите, Марина беше както обикновено съвсем гола.

Правеше лицеви опори.

— Петдесет! — каза тя задъхано.

Търкулна се върху килима на ателието с разтворени крака и скръстени ръце.

— Няма дори и тридесет — каза Хари. — Защо лъжеш?

— Не мога да не го правя — отговори тя, без да се засяга. — Ще ми дадеш ли чаша мляко?

Хари взе пробита консервена кутия, от която потече червена боя и се разстла върху кафявия фон на картината, поставена направо на пода.

— Иди и си вземи.

— Хари… моля те…

Той седна на земята. Събу дясната си обувка, чорапа и с голия си крак размаза червената боя, която беше изсипал върху картината.

— Бъркаш ме с другия.

Без да променя позата си, Марина захапа ябълка и се загледа замечтано в тавана.

— Другият е добър — прошепна тя.

— Вече съжаляваш за него? — изсмя се Хари.

— Добре прави любов.

Хари избухна в смях.

— Счетоводител! Един нещастен, дребен, смешен, малък, счетоводител! Не ме убеждавай, че изобщо може да прави любов като хората! Приближи се!

Тя стана покорно, приближи се до него и се излетна върху прясната боя.

— Завърти се! Завърти се още!

— Ще си изцапам ръкавиците — запротестира Марина. Без да престава да гризе ябълката, тя се отърка в червената боя.

— Изчакай само да продам този шедьовър. Ще ти купя цял магазин с ръкавици!

— Никой никога не купува картините ти, Хари.

— Защото всички са прекалено глупави, за да ги разберат. Следователно и за да го купят. Добре се овъргаляй, това се казва „Отпечатъци“. Ей! Къде отиваш?

Цялата изцапана с боя, с килната накриво шапка, Марина отиде до хладилника, извади бутилка мляко и отпи направо от шишето.

— Да не си полудяла? Боята ще изсъхне! За какво си се замислила?

Тя скочи върху ниския диван, който веднага се изцапа с боя. Преди Хари да успее да протестира, тя подхвърли небрежно:

— За Алън!