Пиер Рей
Палм Бийч (4)

4.

— Но аз бързам, госпожице — настоя Банистър.

Той постави документите за подпис на края на гишето. Брюнетката изобщо не го забеляза. От потрепването на раменете й Самуел разбра, че тя се занимава с нещо необичайно извън зрителното му поле. Той удари с юмрук.

— Ще изпусна самолета си! Единственото, за което ви моля, е да поставите печат… Много е важно!

Брюнетката му хвърли бегъл поглед, деформиран от дебелите стъкла на очилата й с рогови рамки. Без да прекъсва заниманието си, отговори:

— Заета съм.

— С какво? — възрази Банистър, обзет от страх, че ще изпусне самолета си.

— Вижте сам — каза тя. — Наведете се през гишето и погледнете. — Самуел се наведе и напъха главата си в тесния отвор. Тя седеше върху три телефонни указателя с разтворени крака, а пръстите на дясната й ръка бяха дълбоко скрити в космите с цвят на мастило.

— Какво ще кажете? — попита тя, без да прекъсва движението на ръката си.

Лицето на Самуел пламтеше, а очите му щяха да изскочат от орбитите си.

— Пипнете — каза тя. — Хайде… Съвсем истинско е. Дайте си ръката!

— Може ли? — поколеба се Банистър. — Наистина ли?

— Но, разбира се, глупчо, ето виж… Сложи си пръстите тук…

Самуел протегна вдървените си пръсти там, където тя искаше…

— Мръсник! — изръмжа Кристел.

Объркан, Самуел се събуди напълно. Беше като омотан около дебелото тяло на жена си, с ръка между бедрата й, в познатия и монотонен декор на семейната им спалня. Бяха женени от двадесет и шест години и имаха три деца, от които най-големият, Хенри, учеше в университета. От векове бяха прекратили сексуалните си отношения. Последния път, преди четири или пет години Кристел, въпреки че се бе съгласила, бе прекъснала половия акт по средата, като бе заявила, че намира за отвратително и глупаво хора на тяхната възраст да се занимават с подобна дейност. След като отгледа децата си, тя пренесе усилията си и цялата си енергия към кварталната църква, на която беше един от най-ревностните членове. Самуел си бе взел поука. Но понякога му се случваше да сънува…

— Сънувах кошмар — извини се той, почервенял от срам.

— Отвратително! Отвратително!

Кристел скочи от леглото с изражение на накърнено достойнство. Овехтялата бархетна нощница бе залепнала на огромното й туловище. Самуел се обърна, за да не я гледа. Затвори очи и се опита да се върне в прекъснатия си сън. Но не успя да види брюнетката. Тя бе някъде в царството на сънищата, седнала зад гишето и заета с мистериозната си дейност, вместо да подпечатва пътен лист, който щеше да му позволи да отпътува незнайно закъде…

Телефонът иззвъня. Кристел се появи на вратата — отвратителна гледка с мишите си опашчици с цвят на кълчища, с глава, залепена за огромното тяло, без никакво разстояние между брадичката и раменете.

— Търси те Алън Поуп.

Тя се завъртя и излезе с вид на обидена кралица. Самуел скочи от леглото. Тръгна бос по коридора, където се носеше приятна миризма на препечен хляб и прясно смляно кафе. Във вестибюла вдигна слушалката.

— Алън?

— Трябва да те видя, Сами!

— Сега ли?

— Веднага!

— Невъзможно! — изплака Банистър. — Вече съм закъснял.

— Тогава кога?

— Искаш ли да обядваме в „Романо“?

— Не, много е претъпкано. Ще се срещнем в снекбара на „Пиер“. Съгласен ли си?

— Алън, кажи ми поне…

Връзката прекъсна.

— Какво иска от теб? — провикна се Кристел от кухнята.

— Не знам.

— Все пак ти се обажда за нещо!

Самуел седна на една табуретка.

— Иска да ме види.

Кристел сложи две нови филийки в тостера и изръмжа:

— Стой далече от този тип. Разведен, мързелив, женкар…

— Той е чудесен приятел — прекъсна я Банистър. — И точно сега е в тежко положение. Току-що го уволниха.

Замислен, той потопи препечената филийка в чашата с кафе.

 

 

Алън премина три пъти пред банката, преди да се осмели да влезе вътре. Веднага след отварянето на стоманените решетки, които спираха достъпа до двойните стъклени врати, той бе станал свидетел на оживена дейност, каквато не бе подозирал, че е възможна в този ранен час. За около десет минути двадесетина клиенти бяха влезли и излезли от банката. Пристигаха нови. С несигурна походка той тръгна след тях и изкачи двете стъпала, които водеха към свещеното място.

„Бъргър“ беше кредитна банка, чиято главна дейност се състоеше в предоставяне на кредити на големи международни корпорации. „Дженеръл Мотърс“ имаха сметка в „Бъргър“, „Нешънъл Стийл“ от Детройт, „Хакет Кемикъл“, „Ай Ти Ти“, „Лойдс“ също бяха измежду нейните клиенти, както и някои многонационални европейски корпорации. Общото между клиентите й беше, че всичките имаха поне петдесет хиляди служители и годишен оборот, който можеше да съперничи с държавния бюджет на цяло едно правителство.

„Бъргър“ бе отворила вратите си и за малки групи единични клиенти, между които Алън като служител на „Хакет“ бе успял да намери място.

Той си спомни за размера на своя дълг — триста двадесет и седем долара — и с трепереща ръка попълни на свое име чек от петстотин долара. Касиерът го погледна с безразличие.

— Банкноти от сто долара ли, мистър Поуп?

Алън се задоволи с кимване — от вълнение бе неспособен да издаде звук.

Той натъпка парите в джоба си и излезе, без да бъде обезпокоен.

След като се скри зад ъгъла, едва успя да се удържи да не побегне. Облегна се на стената на една къща и задиша с пълни гърди. След това прекоси улицата, влезе в отсрещното кафене и се строполи на един стол. Барманът с нежелание отмести вестника с конни надбягвания.

— Ако може да им се вярва, всички коне са печеливши. Цялата ми заплата отива там. Какво да бъде?

— Двоен скоч — каза Алън.

— С лед ли?

— Сух, без лед и не двоен. Троен.

Барманът погледна часовника си с неодобрение. Беше девет и дванадесет минути. Дори и най-заклетите пияници не идваха да се наливат преди обяд.

 

 

— Оливър Мъри ви търси от десет минути!

Кръвта на Банистър се смръзна в жилите му.

— Какво иска?

Патси направи неясна физиономия.

— Не знам. Работя върху досието на флуора. Каква каша! Часът е девет и двадесет минути, може би трябва да отидете при него?

Самуел пресметна наум размера на обезщетението си и прехвърли набързо имената на всички познати, които биха могли да му осигурят някое подходящо място. В коридора избърса челото си, стегна възела на вратовръзката и тръгна по служебното стълбище, което водеше към светая светих.

Пред кабинета на Мъри се изкуши да се върне обратно, отказа се, почука леко два пъти и влезе. Мъри незабавно погледна към стенния часовник, който показваше девет и двадесет и две минути.

— Съжалявам — извини се Банистър. — Забавиха ме. Как сте?

Въпросът му остана без отговор. Мъри го гледаше втренчено и въртеше молив между пръстите си.

— Говорех с Токио — настоя Банистър.

Мъри го удостои с леден поглед.

— „Машибуту“, флуорът… Търсеха ме от фирмата майка…

Лицето на Мъри се сгърчи неприятно.

— В Токио часът е двадесет и три и двадесет и две минути.

— Така ли? — заекна Самуел. — Сигурен ли сте?

— Разочаровате ме, Банистър. Каква е заплатата ви?

— Около две хиляди и двеста долара.

— Значително!

— Имам двадесет и една години стаж!

— Много е.

Самуел замръзна, сякаш току-що бе чул смъртната си присъда.

— Предупреждавам ви, че ще ви струва скъпо! Нямате никаква причина! Няма да ви се дам като Алън Поуп! Ще се свържа с адвокатите си! В какво ме упреквате? Хайде, кажете ми!

— Напуснете веднага кабинета ми! — каза сухо Мъри. — Вашето поведение ще ви струва едно строго мъмрене!

На Самуел му се прииска да го целуне: заплахата от мъмрене изключваше всякакво уволнение!

— Слушайте, Мъри…

— Вън!

— Имах неприятности с жена си…

От признателност той хвана ръката на мъчителя си и я раздруса здраво. Почервенял от гняв, Мъри се опита да се освободи. Банистър пусна ръката му, усмихна се добродушно и излезе на пръсти от стаята. В коридора заподскача от радост, че и този път му се бе разминало.

 

 

Когато се изправи пред новото изпитание, сърцето го болеше от страх. За да бъде сигурен, достатъчно бе да влезе в друг клон на банката — в Ню Йорк имаше около дузина — да попълни един чек от хиляда долара на свое име и да напусне банката съвсем спокойно. Само че краката не му се подчиняваха. Застанал насред уличното платно, Алън гледаше ужасен стените на филиала на „Бъргър“ на Осмо авеню. Първия път му провървя. Сега несъмнено щяха да открият грешката, да го арестуват и да го хвърлят в затвора. Той каза една молитва и тръгна. В централното фоайе паниката му се удвои.

Стискайки зъби, облян в пот, той се добра до едно от гишетата. Едва на третия път успя да откъсне чека. Забеляза, че касиерът не го изпуска от поглед. Сигурен беше, че ще изгуби съзнание. Чекът премина в ръцете на касиера. Той прегледа бързо един списък от имена. Сърцето на Алън сякаш спря да бие.

— В какви банкноти, мистър Поуп?

— Сто — изграчи Алън.

— 8, 9, 10… Готово.

Той подаде шумолящите нови банкноти. Алън едва удържа треперенето на ръцете си. Взе парите и направи две крачки към изхода…

— Мистър Поуп!

Замръзнал на мястото си, Алън повика на помощ последните остатъци от волята си, за да обърне бавно глава.

— Да?

— Позволете, мистър Поуп…

Касиерът протегна ръка през гишето и подаде на Алън свитък книжа.

— Всичко е обяснено вътре. Боновете носят чиста печалба от шест цяло двадесет и пет на сто. Отлично вложение. Ако решите, ето ми картата.

Алън благодари с кимване на глава. В крайна сметка смъртта не би трябвало да е нещо много по-различно от това, което току-що бе изпитал.

 

 

На обяд слънцето нахлу в ателието и събуди Марина. Тя отвори очи, затвори ги и покри лицето си с чаршафа.

— Хари?

— Да.

— Тук ли си?

— Не.

— Какво правиш?

— Творя.

— Колко е часът?

— Късно е.

— Има ли мляко?

— Не знам.

— Би ли отишъл да провериш?

— Не.

Марина се обърна по корем и забеляза, че бе спала с черните си ръкавици. Бяха залепнали за кожата й. Тя ги свали.

— Хари? Не си много любезен, Хари.

— Не.

— Ще ми донесеш ли мляко?

— Не.

Марина се прозя, протегна се, отхвърли завивките настрани, седна и потърка очи. Хари седеше в ъгъла на стаята и разбъркваше с парче дърво цветна смес, изсипана в чиния. Тя стана, взе сламената шапка, нахлупи я на главата си и се запъти към банята. През отворения прозорец нахлуваше смазваща жега. Тя отвори крана на душа, наведе се, постави двете си ръце на пода и вдигна крака до стената. Ледената вода я обля от петите до главата. Тя постоя така няколко секунди с отворена уста, разпилени коси и затворени очи. След това гъвкаво стъпи на пода и се окъпа. После изми зъбите си и прибра мократа четка в чантата си. Избърса се, прекоси стаята и се облече. Сложи ръкавиците в шапката и я прибра при четката за зъби. Хари я погледна бегло.

— Отиваш ли си?

— Да.

Тя грабна половин ябълка, забравена на масата, и впи зъби в нея.

— Връщам се при Алън — каза, дъвчейки.

— Ха! — отговори Хари.

Той дори не се обърна, когато тя излезе.

 

 

Учтиво, но строго, един метрдотел се опита да му прегради пътя.

— Един приятел ме чака — отговори му Банистър. — А, ето го там.

Вдясно, в най-отдалечения ъгъл на ресторанта, Алън му правеше знак с ръка. Снекбарът на „Пиер“ беше препълнен. Самуел се запъти към Алън, събори една чаша, извини се, но без да спира. Задъхан седна на стола срещу Алън и каза:

— Добре си преживяваш като безработен! — Той огледа околните маси. — Питам се откъде хората намират пари. Хайде, разказвай.

Изведнъж примигна срещу бутилката, поставена в тръстикова кошничка.

— Какво е това?

Алън му сипа една чаша.

— „Померол 61“.

Самуел отпи глътка и поклати глава с уважение.

— Колко?

— Четиридесет и пет долара.

Самуел се задави.

— Добре ли се чувстваш?

— Сами, мога ли да ти имам доверие?

— Разбира се, че не. Сега ме слушай добре. В службата е истинска паника. Мога да ти отделя само двадесет минути, не повече. Казвай.

— Сами, можеш ли да си държиш устата затворена?

— Знаеш много добре, че не мога!

Алън извади от джоба си един отворен плик.

— Прочети го.

Банистър забеляза печата на банката.

— Ако си ме накарал да прекося половината град, за да ми покажеш, че си на червено с няколко долара, обещавам, че ще изпадна в нервна криза!

— Прочети го!

Самуел разгърна формуляра и прочете набързо двата реда: „Уведомяваме ви, че превеждаме на вашата сметка сумата от 1 170 400 долара“.

С пренебрежителен жест той остави листа на масата.

— Мислиш ли, че мога да си поръчам един хамбургер, без да ме помислят за селянин?

Сами придърпа чинията с пресни зеленчуци, схруска една репичка, намаза с масло парче черен хляб и го поднесе към устата си. Мълчанието на Алън го стресна.

— Какво има?

Алън го прониза с поглед:

— „Хакет“ ми насипва един милион долара, а ти ме питаш какво има!

Банистър повдигна рамене.

— Да, а аз вчера вечерях с папата… Ей, старче! Събуди се… Миналия месец получих сметка за телефон за осемстотин хиляди долара! Да не мислиш, че я платих? Такива грешки се случват всеки ден! Никой не ги приема сериозно… Ще си купя харем и ще се настаня в басейн, пълен с уиски, до края на живота си!

— Има една подробност — каза Алън мрачно. — Парите наистина са преведени на сметката ми.

Банистър избухна в смях.

— Добре, добре! Ще ти изпратя един блиндиран фургон.

— Парите са преведени! — настоя Алън.

Едва сега Банистър забеляза бледността му.

— Алън…

— От една седмица си блъсках главата да измисля откъде да намеря пари за издръжката на Мейбъл! На червено бях в банката с триста двадесет и седем долара! Преди малко посетих два филиала на „Бъргър“. От първия изтеглих петстотин, а от втория хиляда долара. Дадоха ми ги без проблеми. Е, хитрецо, какво ще кажеш за това?

— Не мога да го обясня по простата причина, че е невъзможно.

Алън извади от джоба си пачка банкноти.

— А това какво е според теб? Казвам ти, че бях пред фалит! Дори наема не съм си платил.

— Невъзможно — продължи упорито Самуел. — Това, което казваш, е безсмислено.

— Въпреки това парите са на моята сметка!

— Ти го казваш!

— Преведени са!

— Ти си им стар клиент, те те познават… За хиляда и петстотин долара не са си направили труда да проверят. Безсмислици!

Алън размаха под носа му писмото от банката.

— Ти на един милион сто и седемдесет хиляди и четиристотин долара безсмислици ли им викаш?

— Не са ти ги превели, Алън. Не вярвам!

— Иде ми да те убия! — изръмжа Алън.

Банистър се усмихна лукаво.

— В крайна сметка може би си прав. На твое място бих се върнал в „Бъргър“ и бих поискал двадесет хиляди долара. Ако ги платят, тогава ще започна да вярвам в чудеса. Колко е часът?

Той стана прав, събори стола си и застана срещу Алън. Опря двете си ръце на масата, погледна го в очите и каза с променен глас:

— Честно казано, Алън, цялата тази история е невероятна. Бих искал да ми кажеш нещо: след като на теб ти е ясно, за какво е целият този цирк?

Алън направи кисела физиономия и задъвка устните си.

— Честно казано, Сами, и аз това се питам.

Той вдигна глава и каза решително:

— Нищо не разбирам, но все пак ще го направя!