Пиер Рей
Палм Бийч (20)

20.

Люси се изкачи тичешком по стъпалата, напъха ключа си в ключалката и отвори широко вратата.

— Тук си, слава богу! Толкова се страхувах да не си излязла!

Тери я погледна с отнесена усмивка. Лежеше на леглото с цигара в уста, двете ръце под главата, а краката вдигнати високо върху купчина бельо.

— Приготви се! Тръгваме след десет секунди!

Люси натъпка в голямата си сламена чанта четка за зъби, една ябълка, паста за зъби, кълбо червена прежда, бански костюм и тениска.

— Ще видиш най-красивата къща в света! Огромен басейн сред маслинови дървета и кипариси, безброй стаи, зала за музика и кухня! Идваш ли? Колата ни чака на кея.

Тя забеляза, че Тери не се помръдва.

— Ей! Не ме ли чуваш? Размърдай се! Ще прекараме нощта у Макдермът. Над Сен Пол, бях ти говорила за тях! Чакат ни, Тери!… Какво ти е? Да не си болна?

— Няма да дойда. Имам среща тук утре сутринта.

— С кого?

Дръпна дълбоко от цигарата си.

— С един мъж — отговори Тери, гледайки встрани.

— Какъв мъж?

— Алън.

— Познавам ли го?

— Не.

За да почувства по-добре името, което бе произнесла, повтори още веднъж: „Алън…“.

— Добре, Тери, разбрах. Имаш среща утре с Алън… Ще ми разкажеш всичко в колата, но сега трябва да тръгваме.

— Той е чудесен — продължи Тери, без изобщо да я слуша. — Ще дойде да ме вземе в десет часа.

— Това е отлично! И с нищо няма да промени плановете ни. Ще вечеряме и ще спим у Макдермът и ще се приберем утре сутринта. Всички искат да се запознаят с теб. Дойдох специално, за да те взема. Едва на един час път е. Много е красиво! Толкова красиво! Чакай само докато видиш картините им! Клий, Мондриан, Миро, Шагал и скици на Джакомети! Хайде!

Тя скочи върху леглото на Тери и я задърпа. Тери не се помръдна.

— Нямам желание, Люси. Отивай сама.

— Никога! Заклевам ти се, че ще се върнем утре сутринта! Тръгвай, Тери, хайде!

Затича се в малката баня и прибра тоалетните принадлежности на Тери в собствената си чанта.

— Хайде! Ще ми разкажеш всичко по пътя.

Люси избута приятелката си на стълбите и затвори вратата, без да я заключва. Това нямаше никакво значение. Единственото скъпоценно нещо, което притежаваха, никой не можеше да им го открадне: младостта.

 

 

Първият човек, когото Алън забеляза, спирайки ролса пред „Мажестик“, бе Норбер. Той го видя да се ококорва, без да разбира причината за учудването му.

— Но, сър… — заекна Норбер, отваряйки вратата. — Видяхте ли колата?

— Какво й е? — попита разсеяно Алън.

Серж се приближи до тях и се загледа в отмъстителните надписи по калниците и вратите.

— Какви мръсници! — каза той. — Да си отмъщават на ламарината!

— Ще си имам неприятности — каза Норбер.

— Случи се в Жуан ле Пен — оплака се Алън. — Само докато си купя цигари…

Норбер не се осмели да каже на шефа си, че е задължен сам да управлява колата. Да я повери на някой, дори и на клиента си, би означавало професионален пропуск. Имаше само една подробност: Алън не бе искал позволението му да вземе колата.

— Не можете да се возите в такава кола, сър. Тя трябва да бъде закарана в гаража, за да я пребоядисат.

— Поемам всички разноски за моя сметка — каза Алън, който се раздвояваше между угризението и желанието да се качи в апартамента си, за да помечтае за Тери, преди да заспи.

— Ние сме застраховани, сър. Но се страхувам, че ще мине известно време, докато оправят щетите.

— Маслена боя! — каза Серж, опипвайки с пръст драсканиците по колата. — Да не мислите, че ще пишат с тебешир? Боже, какво време!

— Какво да направя, сър, ако в агенцията нямат на разположение същата марка кола?

— Сега ще им се обадя — каза Серж, отдалечавайки се към външния телефон.

— Много съжалявам, Норбер — извини се Алън.

— Не се притеснявайте, сър, можеше и да е по-сериозно.

Тези думи прилягаха много добре на положението на Алън, който във всеки един миг очакваше да бъде разкрит и арестуван. Той се молеше само за едно нещо: арестуването му да не е преди утрешната му среща с Тери. Ако можеше поне веднъж да я прегърне, щеше да прати всичко по дяволите. Той потупа приятелски Норбер по рамото и тръгна през фоайето на хотела към асансьора, който щеше да го отведе до апартамента му.

 

 

Ханс бе облечен в постоянната си униформа: дънки с неопределен цвят, тениска, която някога бе синя, сако в тон с дънките и ботуши с високи токове. Във войнишката си торба бе поставил флакона с боя и чифт чорапи за смяна. Беше на 22 години и бе един от най-талантливите студенти във факултета по архитектура в Хага. Притесняваше се от мисълта, че ще трябва да отдаде таланта си в служба на едно общество, което преценяваше като гнило и обречено на гибел. Защо да учи египетско изкуство или гръцка архитектура, ако ще трябва да строи бетонни кутийки, финансирани от бездушни свини? Той би желал да конструира слънчеви градове, в които хората биха живели щастливо. Сънуваше пирамиди, висящи градини, музикални салони, братство, свобода. Надушваше, че ще изпадне в клопка. След като получеше дипломата си, щеше да се подмазва, за да получава поръчки за буржоазни вили, наречени „Моята мечта“, или сгради с многобройни кабинети в тях. Или да направи нещо, за да промени системата. Нямаше много време, за да се реши. За това всеки път, когато му се отдадеше, си отмъщаваше с предизвикателни надписи, вандалски постъпки, скандали и провокиране на буржоата, които бяха главните виновници за тази глупава и мекушава епоха. Един от неговите приятели, психолог, му бе казал, че поведението му крие всъщност „една огромна жажда за любов“. Горкият наивник! Ханс вярваше, че у него преобладава едно-единствено чувство — омразата към тези, на които не искаше да заприлича един ден.

След това се бе появила Тери. Тя пристигна един ден с група, която проповядваше липса на всякакви чувства и собственост, дори и сексуална. Сивите й очи го бяха омагьосали. Позволила му бе да държи ръката й, бе положила глава на рамото му в знак на приятелско чувство и дори една вечер го бе оставила да я целуне. Ръцете на Ханс се бяха плъзнали по бедрата й. Отблъснала го бе нежно, но твърдо. Когато видя, че типът в ролса я отвлича, Ханс сякаш получи удар от нож в сърцето: всичко, което той ненавиждаше! Типът беше или мръсен богаташ, или измамник.

Той се качи на четвъртия етаж и почука на вратата. По звука от пръстите му по дървото разбра, че няма никой. Обезпокоен, си спомни, че Люси бе заминала при приятели в Сен Пол. Тери му го бе казала преди два часа. Обзет от ревност, зашеметен, той седна на стъпалата и реши, че каквото и да се случи, няма да се помръдне от мястото си, преди Тери да се е върнала.

 

 

„Защо не я помолих да остане с мен тази вечер?“ — питаше се Алън. Беше сигурен, че времето, с което разполага, е кратко и че може би бе пропуснал единствения случай да бъде заедно с нея. С натежали за сън клепачи излезе от банята, избърса се и погледна към леглото, което го привличаше като магнит. Легна, затвори очи и се опита да си припомни с подробности чертите на Тери. Лицето й се появи в съзнанието му с такава сила, че изведнъж изтри спомена за всички други жени, които бе имал. Бе достатъчно само да се появи тя, за да разбере колко кратък и празен е животът му и колко идиотски — грандоманските мечти на Банистър. Тери бе като циклон в живота му, който поставяше всяко нещо на мястото му. Той стана, отиде до бара, сипа си голямо уиски. Седна на леглото си и започна да пие на малки глътки. Погледна часовника си — осем часът. Хотелът несъмнено бе обзет от трескавите приготовления на клиентите за благотворителната вечеря. Всичко, което му се бе случило през изминалите часове, сега му се виждаше далечно и неясно. Наистина ли бе ходил до Рим? Всичките тези хора съществуваха ли наистина? Всеки път, когато се замислеше за нещо, пред погледа му се появяваше лицето на Тери, която заличаваше всичко останало. Чашата падна от ръката му. Алън усети, че заспива.

Телефонът иззвъня.

— Портиерът е, сър. Един човек иска да говори с вас. Да ви свържа ли?

— Кой? — попита Алън в полусънно състояние.

Но другият, изглежда, не го чу. В слушалката се чу нов глас, строг и плътен, който говореше на ужасен английски.

— Мистър Поуп? Аз съм капитан Льо Герн. Вашият кораб ви очаква.

— Кораб ли? Какъв кораб? — изграчи Алън.

— „Виктъри-II“. Вие сте го наели от 26 юли. Днес сме 26 юли. Аз съм на вашите заповеди.

Слисан, Алън не можа да намери подходящ отговор. Бурята, в която бе попаднал след пристигането си в Кан, го бе накарала да забрави напълно, че е наел яхта.

— Чувате ли ме, мистър Поуп?

— Да, капитане.

— Всичко е готово за вашето посрещане. Искате ли моряците да дойдат дотук, за да пренесат нещата ви на кораба? Позволих си да поръчам вечеря на готвача.

На Алън му се прииска да изкрещи: „Да!“. Да отплува навътре в морето, да забрави… Опита се да си спомни дали е платил от Ню Йорк наем за яхтата, но не успя.

— Къде сте хвърлили котва, капитане?

— В старото пристанище, точно срещу зимното казино. „Виктъри-II“. Аз съм с кола. Веднага ще ви закарам.

— Слушайте, капитане — каза Алън колебливо. Фразата му остана недовършена. Не можеше да каже на моряка, че от няколко дни не е спал. И все пак… Кораб! Кораб само за него! Той бе обзет от трескаво желание да го види. — Слизам веднага, капитане.

— Чакам ви във фоайето.

Залитайки, странно възбуден, Алън навлече панталона си.

 

 

— Добър ден — каза Банистър. — Аз съм приятел на Алън Поуп. Вие сигурно ме познавате.

Портиерът го изгледа странно.

— Дойдох да взема пощата му.

— Защо? Той да не е заминал? Нищо не ми е казал.

— Той пътува служебно… — каза Самуел, кашляйки. — Просто не му остана време да ви предупреди.

— Дълго време ли ще отсъства?

— Няколко дни. Има ли поща за него?

— Щом сте негов приятел, може би ще платите наема му за юли?

— Той забравил ли е? Учудвам се.

— Наистина забрави. Днес сме двадесет и шести. Не че му нямам доверие, нали разбирате… Просто искам всичко да е наред. Двеста осемдесет и пет долара.

Самуел извади чековата си книжка с жест на благодетел.

— Веднага ще ви платя.

След кашата, в която бе забъркал Алън, това бе най-малкото, което можеше да направи за него. Само дето не беше сигурен дали има тази сума на сметката си. Кристел разглеждаше грижливо всички фишове от заплатата му и му даваше само минимална сума.

— Така поне няма да пиеш! — казваше му тя с майчинска жестокост.

Портиерът го гледаше внимателно, докато попълваше чека. След като Банистър му го подаде, той провери внимателно цифрата, сгъна го на две и го прибра в портфейла си.

— Има едно писмо — каза той кисело. — Дадоха ми го лично. От банката е.

Кръвта на Банистър запулсира в слепоочията му. Взе бежовия плик, поздрави портиера и излезе. Стигна до края на сградата, зави и застана до една врата. С треперещи ръце, смазан от чувството за вина, отвори плика. Прочете двата реда, написани на листа, и се облегна на стената, за да не падне.

 

 

— Решили ли сте какъв ще бъде маршрутът?

Льо Герн не можеше да знае, че пътешествието е невъзможно, затова Алън се включи в играта.

— Все още не. Вие какво ще ми предложите?

— Бихме могли да останем в Средиземно море. Корсика, Сардиния, Италия, Портофино, Рапало, Сент Маргьорит… Или Капри, ако предпочитате. Ще имате ли много гости?

Алън го погледна странно.

— Ааа… Засега не. Не.

Капитанът приличаше точно на това, което представляваше всъщност: стар морски вълк. Сини очи, сива коса, набръчкана кожа. Колата тръгна към Сен Пиер.

— Откъде пристигате, капитане?

— От Корсика. Гмуркахме се много.

— Ловихте ли риба?

— Мистър Д’Алмейда практически изхранваше гостите си със своя улов… Пристигнахме.

Той спря колата точно пред корабното въже.

— Тази вечер идвам само за да го разгледам — каза Алън, като се стараеше да не поглежда към кораба.

Той изживяваше един от редките моменти в живота, когато човек се среща с мечтата си. За миг се уплаши да не остане разочарован. Пое дълбоко въздух и вдигна очи към яхтата: превъзходна. Бяла, дълга, кацнала във водата. Още по-красива от тази, за която си бе мечтал. Двама души от екипажа го очакваха пред пасарелката. Той стисна ръцете им и стъпи на задната палуба.

Минувачи се разхождаха по кея и гледаха яхтите с носталгично възхищение. Алън разбра кое бе това, което отделяше привилегированите от простосмъртните, богатството от бедността, реалността от мечтите — корабната пасарелка. На кея оставаха тези, които мечтаят за далечни пътешествия. На палубата, едва на два метра от тях — тези, които ги извършваха.

— Салонът — каза Льо Герн, отмествайки се, за да стори път на Алън.

Бар, ниски маси, телевизор, гравюри на морска тематика по стените.

— Трапезарията е на горната палуба. Искате ли да видите каютата си?

Алън видя една камериерка и двама стюарди в сини униформи, които го поздравиха. Дъхът му спря от вида на „неговата каюта“. Леглото бе с площ поне шест квадратни метра. Обзавеждането бе толкова луксозно, че чак потискаше. Самата каюта бе толкова огромна, че спокойно можеше да се кара колело в нея.

— Още колко каюти има? — попита той с безразличен тон.

— Шест, сър. Две доста големи, а останалите по-малки.

— А екипажът?

— Освен мен и помощник-капитанът — отговори Льо Герн — има осемчленен екипаж и двама готвачи.

— Много сте независими!

— Можем да направим околосветско пътешествие — засмя се Льо Герн. — Това е един добър кораб.

Достатъчно бе да имаш малко пари. Тогава всичко ставаше възможно. Мечтите се превръщаха в действителност. Наистина ли бе така? Алън се отърси от опиянението, което го бе обхванало.

— Трябва да се връщам, капитане. Чакам няколко телефонни разговора. Ще се видим утре.

— На вашите заповеди, сър. Все пак жалко е да се пропусне цял ден.

Льо Герн го върна в „Мажестик“. Алън се качи в апартамента си, обзет от противоречиви чувства. Фалшивото му положение на богаташ, страхът му, любовта му от пръв поглед към Тери, тази прекрасна играчка, която току-що бе посетил в качеството на временен собственик, всичките му пари, изчезнали в ръцете на Надя, Банистър, Норбер, Хакет, Хамилтън Прайс-Линч, поведението на всички тези хора, които сякаш живееха на друга планета, където неговите закони не бяха в сила… Толкова много силни чувства се преплитаха… Щяха да са му нужни цели седмици, за да се съвземе. Другите имаха предимствата и привилегиите още по рождение. Дали им се наслаждаваха така, както тези, които цял живот бяха мечтали да ги притежават?

Той дръпна завесата, съблече се и легна на леглото. Искаше да спи, да спи… Телефонът иззвъня.

— Е, готов ли сте? Часът е девет. Сара се обажда.

— Не мога, Сара, наистина! Съжалявам…

— Я повторете това! Мястото ви е запазено, вие сте мой съсед отдясно!

— Слушайте, Сара…

— Предупреждавам ви, Алън! Ако до десет минути не облечете смокинг и не слезете долу, аз ще се кача при вас и ще накарам да разбият вратата!

Тя затвори. Алън не я познаваше достатъчно, но от това, което знаеше за нея, беше сигурен, че ще удържи думата си. Отчаян, изморен, той позвъни на етажния келнер.

— Едно двойно еспресо, ако обичате. Много силно!

Отиде в банята, погледна се в огледалото и влезе под душа, където постоя последователно под ледена и гореща струя. След това взе от гардероба бял копринен смокинг, навлече го направо върху голото си тяло, погледна се пак в огледалото, поклати глава, съблече го и започна да се облича отново.

Телефонът иззвъня.

— Мистър Поуп, търсят ви от Ню Йорк…

Алън потръпна: Самуел!

— Алън! Не затваряй, Алън, Сами е!

— Върви по дяволите!

— Не се прави на идиот, Алън! Вече нищо не разбирам!

— Аз също! — извика Алън.

— Ужасно! Минах през твоя апартамент, за да взема пощата. Знаеш ли какво намерих там?

— Полицаи!

— Хвани се някъде, Алън. Намерих писмо от банката!

Сърцето на Алън се сви: този път нямаше да му се размине!

— Превели са ти още пари, Алън! Ще полудея! Два милиона долара на твоята сметка!

— Лъжеш! — изрева Алън. — Страх те е и затова ме лъжеш!

— Заклевам се! Писмото е у мен. Два милиона долара!

— Хвърли го на боклука! Не ги искам тези пари!

— Алън, моля те…

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Той хвърли телефона, хвана се с две ръце за главата и се разтрепери целият. Всичко пропадаше, всичко ставаше безсмислено.

Телефонът иззвъня.

— Сара е. Да се качвам ли?

Той едва се удържа да не й каже нещо неприлично.

— Слизам.

— Побързайте!

На вратата се позвъни и влезе келнерът.

— Кафето ви, сър.

Алън го изпи на един дъх, както се пие лекарство. Закачи папионката си, обу обувките си.

Нов звън на телефона.

— Портиерът е, сър. Очакват ви долу.

— Идвам! — избухна Алън.

Все още зашеметен след телефонния разговор с Банистър, той си сипа чаша чисто уиски и го погълна. Затвори вратата след себе си. Няколко души в официални облекла чакаха пред асансьора. Алън влезе последен, като душеше неприятния парфюм, чийто дъх се носеше в стоманената клетка. Фоайето на хотела беше пълно с хора. Потърси с поглед Сара, не я видя и тръгна към изхода.

Серж се забърза към него.

— Ей, мистър Поуп! Тези господа ви очакват…

Алън видя един огромен мерцедес 600 в цвят сив металик, обкичен с телевизионни антени, три открити ролса — два бели и един гранатов. Четиримата униформени шофьори му се поклониха с удивителен синхрон. От четиримата той познаваше само един — своя.

— Сър, изглежда, има някакво недоразумение. Всичките тези господа ви очакват. Анджело ла Стреза — за мистър Прайс-Линч… Леон Троцки, който идва от името на мистър Голдман, и Енрике Капиело, който е изпратен от мистър Ларсен…

Алън забеляза, че всеки от шофьорите държи вратата на колата си отворена.

— Пребоядисана ли е? — обърна се той към Норбер, сочейки с глава двата бели ролса.

— Не, сър. Оказа се, че разполагаме с още една кола от същия вид.

— А, ето ви и вас! — възкликна Сара с отлично настроение. — А се говори, че само жените закъсняват! Анджело, да тръгваме!

Със собственически вид тя напъха Алън в ролса.

 

 

Малкият ресторант бе претъпкан с млади хора. Тони, шефът, даде някои наставления на келнерите, които си пробиваха път между масите. Избърса ръце в престилката си, сложи двата си юмрука на масата и се обърна към Ханс.

— Имам твоето сведение. Ролсът принадлежи на „Карлукс“. Това е една агенция от улица „Антиб“. Бил е нает от един американец, Алън Поуп. Отседнал е в „Мажестик“.

Ханс бутна стола си назад.

— Не се ядосвай, малкият. Не са я отвлекли твоята Тери. Ти сам каза, че тя доброволно се е качила в ролса.

— Благодаря ти, Тони.

Излезе тичешком и скочи на седалката на един огромен мотоциклет, който вдигна ужасен шум.

— Тръгвай, Ерик! Отиваме в Кан!

Машината подскочи и излетя като ракета. Хванат за раменете на своя приятел, Ханс бе обзет от желанието да разрушава. След като прекара два часа пред вратата на Тери, реши да действа. Тони познаваше всички в околностите. Преди да отвори ресторанта си, той бе прекарал две години в полицията. Бе запазил всичките си познанства и връзки. Ханс му бе дал номера на ролса, който бе забелязал в Жуан. След три телефонни разговора Тони бе намерил следата.

— Дай газ, Ерик!

Ханс го бе измъкнал от масата му.

— Имам нужда от мотоциклета ти. Ще дойдеш ли?

Двама отмъстители… Те се бяха запознали преди няколко дни по време на джазфестивала в Жуан. Ханс не се бе затруднил при откриването на доброволци, с които бяха писали по стените отмъстителни лозунги. Това бе една очарователна фауна, където фактът, че си на 20 години заместваше паспорта, а опърпаните дрехи — визата. Те си предаваха адреси за спане, евтини ресторанти, долнокачествени цигари. Някои, като Ханс, бяха студенти или ученици, които бяха прекратили всякакви семейни връзки. Други бяха професионални безделници, обединени от мързел, отричане на буржоазните стойности, любов към мотоциклетите, желание да казват „не“. А имаше и други, които наричаха „независими“ — любители на стоманената пръчка, хладното оръжие, заядливци без постоянен адрес, без постоянна самоличност, които провокираха другите, за да демонстрират превъзходството си.

Мотоциклетът премина по улица „Антиб“, зави два пъти наляво и излезе на „Кроазет“.

— Спри тук — каза Ханс. — Сега се връщам.

Приглади косата си с пръсти и измина пеш последните метри до „Мажестик“. В Амстердам бащата на Ханс бе кралски прокурор.

Той прекоси уверено фоайето на хотела и изгледа нагло всичките стари нещастници — след тридесет години животът приключваше — които се бяха направили на маймуни, за да демонстрират перлите на госпожата: Господи, какъв хаос! Защо трябваше кралските коли (като ферари) да са притежание само на тези, които не могат да ги карат! Той си проби път между смокингите и вечерните рокли. Портиерите, отрупани с работа, изобщо не го забелязаха.

— Алън Поуп, ако обичате.

— Той току-що тръгна за галавечерята, сър.

— Сам ли?

— С една дама.

— Галавечерята в „Палм Бийч“ ли се провежда?

— Да, сър.

Униформеният мъж, който му бе отговорил, дори не го бе удостоил с поглед. Той говореше с десет души едновременно, може би дори на десет различни езика. Ханс излезе от хотела, обзет от ревност. Несъмнено дамата бе Тери. Само защото се возеше в ролс, тя даваше на някакъв непознат това, което на него му бе отказала.

— Къде отиваме сега? — попита го Ерик.

— Връщаме се в Жуан.

— А твоята мадама.

— Не се занимавай с нея. Тръгвай!

— Намери ли я? — настоя Ерик.

— Един мръсник я е завел на някаква досадна галавечеря. Отиваме да съберем приятели. Ние също ще празнуваме!

— Къде?

— В „Палм Бийч“!