Пиер Рей
Палм Бийч (1)

1.

В девет часа вечерта полицаите затвориха двата изхода на главния булевард „Кроазет“, за да спрат движението.

Нощта настъпваше парфюмирана, нежна и лека. Виковете на онези, които бяха насядали по перилата на дървените бунгала, обсебили всеки квадратен сантиметър от плажа, се вливаха в общото нетърпение, в радостните крясъци, смехове и музика, и тихия плисък на морските вълни, които от векове мият бреговете на Средиземно море.

Денят беше 21 юли, сезонът едва сега започваше, а щеше да приключи едва през есента. Между редиците осветени палати и морето тълпата растеше все повече и повече, изливаше се от страничните улички на крайбрежния булевард, нахълтваше весело по терасите на съседните кафенета.

На края на залива метрдотелите на Палм Бийч упътваха първите гости за бала, облечени във вечерни рокли и бели смокинги, към масите под открито небе, осветени със свещи. Тези, които имаха шанс да отдъхват в „Мажестик“, „Карлтън“, „Мартинес“ или Грандхотел, се трупаха пред прозорците си в очакване на събитието. На края на старото пристанище, близо до фара, пиротехниците проверяваха за последен път инструментите си. Шефът им погледна часовника си и каза:

— Започваме след пет минути. Гасете!

И тогава изведнъж угаснаха всички светлини в Кан. Глух вопъл плъзна по песъчливия бряг, но бе заглушен от тихата музика, идваща от стотиците високоговорители, закачени в продължение на километри по стъблата на палмите, скрити в листата на яворите, по корнизите на фасадите, по покривите на сградите.

Аплодисменти и одобрителни възгласи се извисиха над тъмнината и като огромна вълна отлетяха в нощта, накъсвана от червеникавите огънчета на хиляди запалени цигари.

В същия миг навътре в морето малка моторна лодка потегли с пълна газ към моста, на който бяха струпани хилядите светлинни ракети, приготвени за зарята. Пяната се плискаше по корпуса, оставяйки фосфоресцираща диря, невидима откъм брега.

Въпреки ръмженето на мотора четиримата мъже на борда чуха ясно ритуалната фраза, оповестяваща началото на Световния фестивал по пиротехника:

— Испания представя…

Лодката описа полукръг около моста и спря. Двама мъже скочиха на хлъзгавите дъски. Моторът, работещ на празен ход, изръмжа глухо, докато от мрака долитаха първите звуци на концерта на Аранхуес.

— Четири минути — каза този, който беше останал на кърмата.

Той беше с тъмен панталон и черно поло. Наведе се и повдигна без усилие един вързан мъж, когото натовари на раменете си.

— Да ти помогна ли?

— Само дръж лодката.

Последният от четиримата работеше на моста, на който бяха поставени колела със закачени на тях бомбички от всякакъв калибър. Завързаният мъж въртеше безпомощно очи. Хвърлиха го между две редици бенгалски огън и този, който го беше вдигнал, завърза на корема му мощна бомба. Свърза детонатора й с букета от цилиндри, възпламеняващи светлинните ракети от последната фаза на зарята. Жертвата се бореше с животинско настървение, без да успее да помръдне въжетата на милиметър. Лицето на вързания мъж беше покрито с пот, а вените на слепоочията изпъкваха на ужасно бледото му лице.

— Погледни този глупак! Слагаме го на първия ред, а той се оплаква!

Другите двама се засмяха.

— Виждал ли си заря от толкова близо, Марко?

— Никога! Това беше детската ми мечта.

— Остават три минути… — съобщи третият.

Някой преряза кабелите.

— Тръгвай!

Те скочиха в лодката и дадоха газ.

Лодката сякаш се сви, подскочи над водата, описа широк полукръг и изчезна в нощта.

Изоставеният мъж се казваше Ъруин Брукър. Той беше на двадесет и осем години и не искаше да умре. Заизвива се ожесточено, за да смъкне бомбата от корема си. Тя се помръдна леко. Той удвои усилията си, за да скъса кабелите, с които китките му бяха вързани към една от дъските на моста. Мускулите му се обтегнаха като въжета, той стискаше зъби, за да поддържа усилието въпреки раздиращата болка, борейки се с желанието да припадне.

Другите съвсем точно бяха отчели времето. Зарята щеше да започне всеки момент. Той разбра, че ще умре и нищо не би могло да го спаси. Спря да се бори и отпусна глава, загледан в небето. От брега до него достигаха радостните възгласи на тълпата и нежните акорди от „Концерто“. Никога преди това не бе имал време да погледне към звездите. Те блестяха в нощта със студена светлина и той реши, че са красиви.

И тогава изведнъж хиляди слънца избухнаха пред лицето му. Той извика, но викът му беше заглушен от ужасния шум на светлинните ракети, които избухваха една след друга, осветяваха небето с огромни арабески, чиято следа избледняваше в края на полета, за да избухне малко след това в хиляди други слънца, които умираха в морето с една последна парабола.

Той усети, че дрехите му се запалват, и захапа устни от болка, изгаряща тялото му, ужасен от бомбата, която тежеше върху него и щеше да избухне, щом се завърти голямото колело. С очи, пълни с ужас, той го видя да се задвижва отначало бавно, полека, а после все по-бързо и по-бързо.

Първите пламъци се появиха и те бяха последното нещо, което запечата съзнанието на Ъруин Брукър.

Експлозията разтърси моста и всичко се превърна в огромен букет от огън.